В ранносредновековна България, днешната област Македония е наричана Малката земя. В много документи тя е записвана и като Кутмичевица и Котокия. Това са прабългарски названия с неизвестен смисъл. И двете названия – Кутмичевица и Котокия обаче съдържат основата “кут, кот” - малък, ситен, дребен, от което можем да заключим, че  Кутмичевица и Котокия ще да са имали смисъл близък до известното "малката земя”. Названието "Малката земя" стои в опозиция на названието България, защото България всъщност означава “Голямата земя”, по-точно “Голямата бяла, благородна земя”.

            Всички тези думи КУТРИ, ХОУДЪ, ХОУДАЛ, ХУДАРОДЕН, ХУДЕТ, КУТРЕ, КУТЛЕ, КУТРЕ, КУТРИГУРИ, КОТРАГ, КОТОКИЯ, КУТМИЧЕВИЦА образуват едно мощно семантично гнездо в българския език, което има очевиден прабългарски произход и индо-ирански корени. 

        2. Индоиранско семантично гнездо "КЪРЧ, КЪРЧАГ - глинен съд". Кричаг е старобългарска дума, означаваща "глинен съд, малко гърне за пиене на течност, стомна".  Много български и чужди историци считат, че КЪРЧАГ е от славянски произход понеже се среща в много славянски езици, съседни на България. Тя действително се среща там, защото е заимствана от старобългарския език, а в него тя е дошла от езика на прабългарите. В  руски е заета като корчаг, румънски  -  hărgăn  и  в  унгарски  hírgit -  гърне, стомна, от  старобългарското  кърчагъ - стомна, гърне [БЦ-ИБЕ-2 стр.62]. Селишчев  посочва  албанските  kertšak,  gertšak – кърчаг  като  старобългарски  заемки [АС-СНА, стр.181, 153]. В  украински  корчага, сръбски  крчаг, чешки  krčah, заемки  от  старобългарското  кърчагъ  [СМ-ИБЕ стр. 197].  

        Думата КЪРЧАГ обаче не е славянска, а източноиранска,  в  ягнобски  gurčak – глинен  съд  с  чучур, стомна [МА, ЕП-ЯТ]. Тя е образувана по правилата на алано-прабългарската граматика и може да се разглоби на КЪРЧ (основа, морфема) +  АГ (суфикс). От основата КЪРЧ е образувана типично българската дума КРЪЧМА. В  староруски  корчма  се  смята  за  българска  заемка.  Унгарското  korcsma – кръчма  също се  смята  за  старобългарска  заемка. Селишчев  посочва  албанските  kertšmar – кръчмар, като заемка от български. Основата  КЪРЧ  е обща със староиндийското  karaka – съд  за вода, осетинското  kærc, ягнобското  kr`zkh, пущунското  krasta - мях [VS-ETD].   

            На съвременен хинди, думите “кърке, гъгри” означават “гърне” и напълно съвпадат с основата КЪРЧ, доказвайки нейната индо-иранска етимология. Особено интересен е вариантът “гъгри”, образуван от “кърке” с транспозиция на съгласните “-рк-” в “-кр-” и от там в “-гр-”. В българския език се срещат изразите “гърнето къкри на огнището”, “яденето къркори на огъня” и т.н. Глаголите КЪКРЯ, КЪРКОРЯ произлизат от древните индоарийски и прабългарски думи “кърке, гъгри”. От същите думи идва и глаголът КЪРКАМ – пия вино в голямо количество, без мярка. От същата основа КЪРЧ е образувана и българската дума КАРТУНА, КРАТУНА - съд за вода, който се получава от особен вид тиквообразно растение след разрязване на две и изсушаване.

            Иранската морфема МАНТ, МАТ, МАД - пия, пиене е включена и в българската  диалектна  дума  матара, матора, означаваща бъклица, съд за вода с капачка. В  БЕР неоснователно обясняват тази дума като арабска  заемка  през  турски. Тя се среща и в сръбски, където матара, мадара, освен "съд за вода" означава и мярка за вино. Това  показва  вероятен  по-стар  произход  на  думата  матора  с произход от  прабългарите  и  респективно  иранска  етимология  на  понятието.

            От горните примери може закономерно да се дойде до извода, че основата МАНТ, МАНД, МАТ е особено производителна морфема на оригинални български думи, носещ смисъл "мляко" и произлизащ от подобен ирански глагол означаващ "пия".  Този извод се подкрепя от наличието на подобни думи в осетинския език, наследник на аланския език, който е най-близък да езика на прабългарите. Това са думите МЕШИН (МЕСИН) в осетино-дигорския диалект  и МЕСIЬН в осетино-иронския диалект, които означават "кисело мляко".  В Чирпанско, разреденото с вода кисело мляко се нарича МАТАН, а не с турската дума "айрян". МАТАН е почти пълен еквивалент па посочените по-горе осетински думи.     

        Прабългарската дума МАТ - МАНТ - мляко е включена и в две регионални название от българската традиционна кухня. Това са КУТМАЧ - течно сирене, по-широко известно с турцизма "кътък" и КРОТМАЧ -варено осолено мляко [Л. Петров, Е. Йорданов, С. Узунова, Н. Джелепов. Българска национална кухня. Земиздат, София, 1983]. Кутмача се получава предимно от овче мляко, издоено малко преди овцете да се прегорят. Това означава през късното лято и ранната есен, когато млеконадоят рязко пада, но за светка на това маслеността на млякото нараства. КУТМАЧ на прабългарски буквално означава "малко мляко", от старобългарската (иранска) дума КУТ - малък, малко и прабългарската МАТ (МАНТ) - мляко. Кротмача се получава като се вари прясно мляко, след което се осолява и се бърка до получаване на гъста каша, която има прятен вкус. КРОТМАЧ означава буквално "осолено мляко", от думата "крух" - бучка сол (крусци - мн. число) и МАТ - мляко.

           Прабългарската дума МАТ, МАНТ е широко използвана и за образуване на други названия на храни, получени при преработката на мляко. В Чирпанско, разреденото с вода кисело мляко се нарича МАТАН. Съдът, в който се бие прясното мляко за да се отдели от него маслото се нарича МЪТЕНИЦА. Когато във вода се сипе малко мляко, получава се млечно бяла, разсейваща светлината, непрозрачна среда, обозначавана като МЪТНА ТЕЧНОСТ, т.е. "млечна течност".  

        От горното следва, че топонимът МУНДРАГА най-вероятно означава Млечище, Млекарево, място, където има много мадри, където се обработва мляко и се произвежда сирене и други млечни продукти.

        Някои редки български лични и фамилни имена също може да са образувани на основата на тази морфема. Например, МАНТАРОВ може да означава "млекаров", а МАНТОВ - "мляков". Типичното странжанско женско име МАНДА може да означава "млечна, хубава като мляко".

                 5. Индоарийско (санскритско) семантично гнездо "КСАРА (вода, мия с вода) и САРА (поток, река, ручей, тека)". Включва следните старобългарски, прабългарски и диалектни български думи:

ШЕРТЕ -при воденица, дървено каналче за вода, улей  - италианска дума наследена от Алцековите българи,

ШУРТИ (глагол) - водата излиза като струя,

ЧУРИ (глагол) -  коминът дими, пуши - дума от Македония,

ЧУРКА, ЧОЧУР, ЧУЧУР, ЧУЧУВЕРКА (същ.име) - тръба от която излиза вода,

ШОПУРТИ (глагол) - чува се звук на падаща вода,

ШОПУРКА (същ. име) - чешма с много чочури,

ШОПУР - чешма,

ЧЪЛН, ЧУН (стбл.) - лодка,

САЛ - дървена площадка върху вода, са),

КУРНА - корито за вода в баня - дума от близкото минало на град Стара Загора,

ГЮРНА - бликна - глагол от Чирпанско,

ЧИРНИК - ручей - старобългарска заемка в руски,

ЧИРАНЕ - извори на река, където може да се перат дрехи - Чирпанско,

ГУРНА - воденичен улей - диал. дума от някои места в България.

        Това са различни граматични форми (съществително, глагол, прилагателно и т.н.), производни на санскритските думи  КСАРА (вода, мия с вода) и САРА (поток, река, ручей, тека) от древния език на ранните индоарии.  Може да се предположи, че тази неславянска морфема е функционирала в езика на древните прабългари. Виждаме какво мощно и плодотворно семантично гнездо се е развило по цялата древна земя на българите от изходния санскритски корен КСАРА, САРА.

          6. Източно-иранско семантично гнездо "СУЛИЦА - копие, сила". Включва следните старобългарски и новобългарски думи:

СУЛИЦА - старобългарска дума - късо метателно копие,

ШИЛО - късо метално острие за продупчване на кожи, тъкани, 

ШИЛЯ - заострям, наточвам нож, кол,

ЖИЛО - израстък на осите и пчелите за продупчване на кожата на човек,

 ШУЛЯ  - остър кол за пробиване на дупки при садене на ново лозе,

ЖИЛЯ - насекомото пуска в действие жилото си,

СИЛА - механична проява на взаимодействие между телата.

        Всички тези думи са рефлекси (производни) на източно-иранската (авестийска) дума SURA (VI-ти пр. н.е., която означава "сила, мощ, власт, копие, острие". В тях се наблюдава типичната за източно-иранските езици трансформация на съгласната "Р" в "Л". От старобългарския език, някои от тях са навлезли в славянските езици. Някои славянски етимолози примат, че славянската дума СИЛА е заимствана от местното скито-сарматско население по Северното Причерноморие при техния първи контакт с ранните протославяни (V-VI-ти век). Може и да е така, но това скито-сарматско население (язиги - есегели, роксолани) е важен субстрат на народа на Стара Велика България, прабългарите. От глаголите ШИЛЯ и ЖИЛЯ са образувани голям брой производни: ПОДШИЛЕН (заострен), ОЖИЛЕН и т.н. От същата авестийска дума SURA са образувани по-късните средноирански думи ZOR и ZORВА (насилие, натиск), които са заимствани от придошлите в Мала Азия огузи, по-сетнешните османски турци (XI-XV-ти век). Последните две думи се срещат в съвременния български език, вероятно като османотурски заемки.

        7. Иранско семантично гнездо "ПИРГИ -въртя, кръжа, бързам, движа се бързо". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи:

ПИРГИ  -струните на лъка на гъдулката,

ПИРИГЛА - въртележка,

ПЕРИГЛА  - въртоп във водата,

ПИРГИ - кичур коса, къдрица, валмо косми ("главата й стана на пирги" = "косата и се рошна"-идиомен израз)

ПЪРГАВИНА - живост, еластичност,

ПЪРГАВ - жив, бърз, скоклив,

ПУРГО - старинно българско име,

ПИРГЯ  - кося трева с косата, диалектна дума от Хасковско,

ПЕРГЕЛ - инструмент, при който чрез въртене се чертае окръжност.

        Тук морфемата е ПИРГ, ПЕРГ, ПЪРГ със значение "въртя, кръжа, бързам, движа се бързо" и няма нищо общо с гръцкото "пирг" - крепост. Може да се твърди, че тази морфема има ирански произход, тъй като в персийския език има подобна дума "пäргар" със значение "пергел". Българските етимолози считат, че българската дума ПЕРГЕЛ е заимствана от персийския, но те не отчитат съществуването на цялото това семантично ядро, което не може да бъде заето от чужд език по начина, както се заема някоя единична дума чрез случаен контакт. 

        Към това гнездо може евентуално да се добави и диалектния израз от Русенско "пиргосан камък", чийто смисъл е неясен. Проф. Ив. Добрев счита, че този израз идва от гръцкото "пирг" - крепост. В светлината на мощното семантично гнездо, посочено по-горе, "пиргосан камък" може да означава "подвижен, въртящ се камък", нещо като хромел, воденичен камък, затваряща се каменна врата или нещо подобно. 

        Друга българска дума, която евентуално може да има връзка с това семантично гнездо е ПЕРГИШ - ПЕРГИШИН - ПИРГИЧ.  Стефан Илчев дава не много убедително значение – "противен старец" (от общоиранското ПИР - старец), Тилко Тилев определя "пиргич" като "мръсник". Среща се в изразите “дрът пергишин” (възрастен човек, който с нещо не е приятен) и “нашият пергишин” (нашето пораснало буйно момче, което ни създава главоболии).  Павел Борисов в своята дипломна работа върху тайният зидарски (мещренски) говор в Родопите [Павел Борисов Николов. Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци. Речник на лексикалния материал, залегнал в основата на разработката. Студентска дипломна работа - студент по българска филология - фак. № 2203. ВТУ "Кирил и Методий" - гр. Велико Търново. Филологически факултет. Катедра "Българско езикознание".  1979 г.] посочва, че ПЕРГИШИН означава "зле облечен човек". Установено е, че мещренския говор е донесен от българи - бежанци от Западна Македония. И наистина, морфемата ПЕРГ - е сходна с мещренската дума "партале" - дрехи, която е вариант на общобългарското "парцали" - лоши, износени дрехи. 

 12. Семантично гнездо "СТАР, ОТДАВНАШЕН, ОТМИНАЛ". Съдържа думите: ДЕВЕТ (стар), ДОБА (късна нощ, времето преди зазоряване), ДАВЕН, ОТДАВНАШЕН (отдалечен във времето), ДАВНОСТ (загуба на отговорност поради това, че е изтекло много време), ДЕВЕТИНИ ("старинни неща" - дума, срещаща се в израза билингва "бабини деветини"). Коренът на всички тези думи е ДЕВ (ДАВ) носещ значението "стар, отминал, древен".

    Този корен се среща в старобългарски (давьнъ) и в повечето съвременни славянски езици: давний (руски), давнiй (укр.), даван (сърбохърв), davny (чеш), dawny (пол). Въпреки това, според Фасмер (с. 480-481) е трудно да се намери старославянска етимология на тази дума. Предполага се, че този корен може да идва от славянската дума "давеча" - наскоро (руски, диалектно), укр. давi, староруск. давk "наскоро, неотдавна", словен. dave† "тази сутрин", н.-луж. dejeto, dajto "преди". Тази трудност в етимологизирането показва, че по-късните славянски езици са заимствали основата ДАВ - стар от някой по-ранен книжовен език, най-вероятно старобългарския, където е попаднала от езика на голям неславянски народ, най-вероятно прабългарите.

      Основната, изходна дума за това гнездо е ДЕВЕТ, запазена в българска народна песен, където се казва: "Варненски стари рибари, Дунавски девèт (стари) лодкари" (рамката вляво). ДЕВЕТ е образувана по същия начин, както е образувана старобългарската дума "богат" от изходната авестийска (прабългарска) дума bhaga (имот, състояние, богатство, щастие). От формулата "богат" = bhaga + АТ (суфикс) може да се възстанови основата на ДЕВЕТ: ДЕВЕТ = "дава, доба" + ЕТ (суфикс). Вероятно изходната прабългарска (авестийска) дума е ДОБА (късно, отминало време), която е запазена без изменение в съвременния български. След като старобългарският език е станал официален език в повечето славянски княжества, думите "богат" и "давет", пославянчено на "давьнъ" са преминали в по-късните славянски езици.

        От думата ДЕВЕТ е образувано и старинното название на село от Северна България - с. ДЕВЕТАК, а също и названието на близката пещера - ДЕВЕТАШКА ПЕЩЕРА.

        9. Индо-иранско семантично гнездо "удар, удрям". Включва следните оригинални български думи (табл. 1):

 Таблица 1. Списък от глаголи, изградени на основата ТЪК, ТИК (удар).

         Представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. При всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа е “ТЪК” или “ТИК” и има очевидната семантика “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК, ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. Тази морфема е преминала и в руския език със същото значение или присъства  там под формата ТОЛК – “удар, тласък” (натолкнутся, толчок, толкать). 

            Морфемата ТЪК (ТИК) се среща и в старобългарската дума ПОТЪК, означаваща “борба, битка”, заета със същото и значение в румънски като potkă [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр. 25]. В съвременния български език тя отдавна е забравена, но се пази в руския език, като основа на глагола “спотыкнутся”- да се сблъскам неочаквано с нещо. Думата ПОТЪК е сложносъставна, като правилният начин за нейното разглобяване на съставни части е по начина ПО  + ТЪК.  Частицата ПО е префикс, който носи смисъл на съвместност, например - поротници (съклетвеници), позор (съвместно гледане - гледка, зрелище), попрелка (съвместно предене). Морфемата ТЪК означава “удар”, от тук се получава ПОТЪК = “съвместен удар, съударение, сблъсък”, което е близко до “битка,  борба”.  Потвърждение на тази етимология можем да намерим в диалекта на Еленския балкан (района около гр. Златарица и гр. Елена). Там се употребява подобна дума, "спотъквам се" - спъвам се в нещо и "спотъкня" - човек който често се спъва в нещо. 

            По всичко изглежда, самата морфема ТЪК (ТИК), която означава “удар” няма славянска етимология.  В българския език, от тази морфема е образуван глаголът ТИКАМ (тласкам, блъскам нещо пред себе си), който отсъства в славянските езици и близкия по форма неславянски глагол ХАКАМ – удрям, блъскам. Друг пример е идиомът “СЪРЦЕТО МИ ТЪКА-ТЪКА”, което ще рече “сърцето ми бие ли бие”, очевидно образуван от същата тази неславянска морфема. Трети пример е старобългарският глагол ТЪKATИ - "блъскам, чукам, тъча платно на домашен стан (при тъченето което нищелките се удрят силно няколко пъти за да се уплътни новият конец между основата - вътъка). 

    Съгласно сравнително-езиковите изследвания на д-р Ж. Войников, съществува обща древна индоиранско-тохарска дума ТАК - "удрям, чупя", която съвпада смислово и морфологично с посоченото българско семантично гнездо и може да обясни неговия източноирански, прабългарски произход. Древният индоирански глагол ТАК - удрям е заимстван и в новите тюркски езици (да си спомним "токат - удар с юмрук"), обаче той не е включен в етимологичните речници на тюркските народи поради чуждият му произход. 

        Старобългарската и прабългарска морфема ТЪК (ТИК) – удар може да се изведе от  протоиндоевропейското  gwhen и производното му gwhnskāe / o - нанасям  удари, чукам. Тя е запазена и сред иранските  езици: в авестийски  xyah, согдийски  xw`y, хоремзийски  xw`h, съвр. персийски  xwast, талишки  xwah, кюрдски  xistin, хотаносакски  hvai, hwas, осетински  иронски  xojyn, xost, дигорски  xwajun, xwast, havt,  шугнански  xoy, xist, рошански  xŷy, xost, бартангски  xŷy, xŷc, язгулемски  xwajn, ягнобски  xway, xoy, xasta, xwasta – удрям, чукам, искашимски  хыу – удрям. /Ch-DIV/. Най-близо до българското ТЪК (ТИК, ХАК) стоят хотаносакското tthvah - удар  и   осетинското cъækk – удар. Авестийското xyah (гях) – удрям, съвпада с известното българско междуметие ГЯК ! – нанасям или понасям удар. Всички тези данни говорят за прабългарския произход на указаната морфема.