ИНДО-ИРАНСКИ  СЕМАНТИЧНИ  ГНЕЗДА  В  БЪЛГАРСКИЯ  ЕЗИК 

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

        В старобългарския и съвременния български език са останали ограничен брой древни думи с неиндоевропейски, алтайско-сибирски произход като шаран, беч (изба), шейна, бъбрек, пашеног (баджанак) и др., няколко лични имена, титли, военни и календарни термини - общо около десетина - двадесет на брой. Като правило, тези думи остават изолирани от словесния фонд на българския език. Например, от посочените думи "шаран", "беч", "шейна", "бъбрек", "пашеног" няма образувани глаголи, прилагателни или съществителни имена с близко или сходно значение. Тази им особеност, както и малкият им брой и чужд характер показват, че тези думи може да са заимствани от някой алтайски народ. Заимстването е можело да стане от гьок-тюрките по време на краткотрайния им контакт на Кубратова България или от по-късните печенеги (X в.) и кумани (XI в.).       

         За разлика от тези малко на брой и силно изолирани алтайски думи, в българския език и сред българските диалекти се срещат голям брой ирански и санскритски думи. По наше мнение, някои от тях са групирани в отделни "семантични гнезда", наследени още от прабългарите. Всяко такова семантично гнездо съдържа множество сходни думи с обща основа и близко значение, които могат да произлизат от общ корен. Откриването и изследването на такива индо-ирански семантични гнезда е много важно, защото всяко едно от тях е пример за продължителна езикова активност и словотворчество в рамките на езика-носител, езика на прабългарите. По този начин езика на първобългарите може много по-убедително да се разкрие чрез примера на тези живи семантични гнезда, а не чрез изтъкването на десетина изолирани, езиково-пасивни и заимствани отвън думи.   

            По-долу се представят няколко примера за такива семантични гнезда, етимологията на които може да се определи най-общо като неславянска и неалтайска, а в повечето случаи като индоиранска.

        1.  Индоиранско семантично гнездо "КУТРИ - малък". Включва следните оригинални български думи: КУТРИ, ХОУДЪ, ХОУДАЛ, ХУДАРОДЕН, ХУДЕТ, КУТРЕ, КУТЛЕ, КУТРЕ, КУТРИГУРИ, КОТРАГ, КОТОКИЯ, КУТМИЧЕВИЦА, КУНДО; КУНДЬО; КУНДУПЪЛЬ, КУНДУПЛЕ; КУНДУР.

        Думата КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [Заимов Йордан. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката. Има и лично мъжко име - Кутри и женско име Кутра, равностойни на славянското Малчо. От тази семантична основа се получават старобългарските производни думи „скъден, оскъден, скъдно” – "малък, недостатъчен, беден", заимствани в много славянски езици.

        Българската дума КУТРИ няма славянска етимология, но има убедително санскритско и протоиндоиранско съответствие. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите, които са били предимно от завареното дравидско население. По тази причина вероятно названието на четвъртата каста е заето от езика на дравидите, както показва езиковия анализ (с. XVIII):

            Веднаж заимствана, дравидската дума се разпространява във множество ирански езици: авестийски кutaka – малък; пехлеви  kutak, kotak – незначителен, дете; перс. Kuta - къс, kutah - малък, koda, kodek – дете, kutulu – дребен на ръст (сравни с българското лично име Кутул, дало съвр. фам. Кутулев(и)). Вахански kэt, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански, хуфски, рошански, бартангски kut, гилянски kūto, искашимски kъt, сариколски kût, санскрит katus, дардски (шина) kōt, khuto, хинду-урду chat, тох.(б) k.tk – краен, къс, индоарийски *khuttа – малък, дребен. (VS-ETD),(DA-DT-b),(ИС,К-ЭСВЯ, стр. 220). В осетински kъutы – свит, от древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1, стр. 643). Един от арменските царе носил името Хосров ІІ Котак (330-338 г.), което значи Хосров ІІ Ниския, Късия. При чувашите се среща името Кутти, при осетинците – Кутат (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ). Персийската дума kutak - "малък, дребосък" е заимствана в турски като kuçuk - малък, дребен. От същата персийска дума kutak е образувано и названието на популярния в Османската империя танц кючек, понеже той се е изпълнявал предимно от деца.

КИЛАВА  – времето около 4 часа следобяд, когато Слънцето започва да залязва (Вакарелска-Чобанска, Донка. Самоковският говор. Институт за български език. БАН. Акад изд. „Проф. Марин Дринов”. София. 2002). Това е всъщност "краят на работния ден" от "каале" - интервал от време, срок (санскрит).

        ОТКОЛЕ означава "отдавна, от преди много време, преди голям интервал от време" и съдържа основата "коле", защото "от-" е очевиден предлог. ОТКОЛЕШЕН означава "отдавнашен, който е от преди много време". Ясно е, че основата "коле" има същото значение, както и индоиранската основа KAL.

        ОТСЕЛЕ - старинен вариант на ОТКОЛЕ и има същото значение. Тази изключително ценна за нашата теза дума се среща в Именника на раннобългарските владетели и в уводната част на Елинския летописец. Основата на ОТСЕЛЕ е "сел", която съвпада с индоиранската основа KAL, при саките sal, в пехлеви  sāl.

         ДОКЛЕ - съкратена поетична форма на ДОКОЛЕ - докато, интервал от време от някакво начало до определен момент.

        КОЛЕ (КОЛЧЕМ) означава "винаги когато", и посочва, че някакво действие се извършва периодично, през голям интервал от време. И в тази дума основата "кол" има същото значение - голям временен интервал, срок от време. 

        Към тези думи може да се добавят и следните оригинални български понятия:

        КОЛОЖЕГ (КОЛАК) - януари и КОЛОВОЗ - август. Това са старобългарски названия на месеци, които днес се използват при сърбите и хърватите. Смисълът на тези думи е неясен и се търсят какви ли не обяснения на основата на сръбски и хърватски думи (през август се возят коли, пълни със зърно и т.н.). Общата част на КОЛОЖЕГ, КОЛАК и КОЛОВОЗ е КОЛ, която може да е тяхна семантична основа. Смисловото и фонетично съвпадението на тази основа със старобългарското КОЛ (време) и индоиранското KAL, SAL (време, година, срок) ни дава повод да предположим, че тя също носи общата семантика "време, година, срок" и в частност - "месец". Неясен остава обаче смисълът на добавките -ЖЕГ (може би "студен" от старобългарските названия на месец януари - "сечен", т.е, студен и "студен") и -ВОЗ (може би "горещ, усилен", сравни руското ВОЗНЯ). Хипотетично - КОЛОЖЕГ = "месец студен", КОЛОВОЗ = "месец горещ" и КОЛАК (януари) = "годишник, първи месец на годината".  

       НАЧАЛО - тази българска дума също може да е образувана от посочената семантична основа КОЛ, КАЛ.

        Изброените по-горе оригинални български думи (ОТСЕЛЕ, ОТКОЛЕ, ОТКОЛЕШЕН, КОЛЧЕМ, КОЛ (1), КОЛ (2), КОЛЕДА, КОЛОЖЕГ (КОЛАК), КОЛОВОЗ), в чиято старинност никой не се съмнява, съставляват общо семантично гнездо, изградено върху общата основа "селе, коле, кол", която по значение и строеж съвпада с древната индоиранска дума KAL, SAL = "срок, период от време, година". Най-вероятно тази основа и тези думи са наследени от източноиранския език на прабългарите.

    6.  Индоиранско семантично гнездо "ЧАР - характерна, приятна черта, привлекателна особеност".

        Старобългарската дума "чар" създава голямо семантично гнездо: чародел (чародей), очарование, очаровам, разочаровам. Някои от тези думи са заимствани в славянските езици, без да може да им се даде сигурна етимология. Фасмер посочва сходните авестийски и персийски думи car - средство

        Така получаваме цяло семантично гнездо, образувано в българския език на основата на древната индо-иранска дума КЪРЧ. То включва думите КЪРЧ, КЪРЧАГ, КРЪЧМА, КРЪЧМАР, КЪКРИ, КЪРКОРИ, КЪРКАМ, КРАТУНА. Неславянският и нетюркският произход на думата КЪРЧАГ се потвърждава от това семантично гнездо, от което в съседните славянски и неславянски езици е попаднала една изолирана дума - КОРЧАГ.

        7. Източно-иранско семантично гнездо "СУЛИЦА - копие, сила". Включва следните старобългарски и новобългарски думи:

СУЛИЦА - (старобългарска дума) - късо метателно копие,

ШИЛО - късо метално острие за продупчване на кожи, тъкани, 

ШИЛЯ - заострям, наточвам нож, кол,

ЖИЛО - израстък на осите и пчелите за продупчване на кожата на човек,

 ШУЛЯ  - остър кол за пробиване на дупки при садене на ново лозе,

ЖИЛЯ - насекомото пуска в действие жилото си,

СИЛА - механична проява на взаимодействие между телата.

        Всички тези думи са рефлекси (производни) на източно-иранската (авестийска) дума SURA (VI-ти пр. н.е., която означава "сила, мощ, власт, копие, острие". В тях се наблюдава типичната за източно-иранските езици трансформация на съгласната "Р" в "Л". От старобългарския език, някои от тях са навлезли в славянските езици. Някои славянски етимолози примат, че славянската дума СИЛА е заимствана от местното скито-сарматско население по Северното Причерноморие при техния първи контакт с ранните протославяни (V-VI-ти век). Може и да е така, но това скито-сарматско население (язиги - есегели, роксолани) е важен субстрат на народа на Стара Велика България, прабългарите. От глаголите ШИЛЯ и ЖИЛЯ са образувани голям брой производни: ПОДШИЛЕН (заострен), ОЖИЛЕН и т.н. От същата авестийска дума SURA са образувани по-късните средноирански думи ZOR и ZORВА (насилие, натиск), които са заимствани от придошлите в Мала Азия огузи, по-сетнешните османски турци (XI-XV-ти век). Последните две думи се срещат в съвременния български език, вероятно като османотурски заемки.

        8. Индоиранско семантично гнездо ИСТЪБА, ХИСТЪБА  - къща, жилище. Старинната българска дума стоб, стобор – "малка, едностайна къща" произлиза от старобългарската дума ИСТЪБА. Според [Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 139] ИСТЪБА е праславянска дума, с която се означава стаята в най-старите едностайни жилища - землянки на праславяните. От същата дума идва и съвременното название ИЗБА, което се среща във всички съвременни славянски езици. По-късно към жилището е добавена втора стая, наречена СhНА или ПРИТВОРЪ, а още по-късно и трета стая (КЛЕТ, килер = склад). Според етимолозите обаче ИСТЪБА не е коренна праславянска дума и със сигурност е заимствана от друг народ. Предполага се, че тя е заимствана от старогермански език (stuba – баня, затоплена стая) или от латински (extifa - баня). Латишкото istaba -стая, къща е късна славянска заемка.

Пред вид на родствената връзка между праславяни и сармати може да се обоснове друга етимология на ИСТЪБА. Предполагаме, че в началото на ИСТЪБА е стоял звукът „Х”, който често се пропуща при произнасяне. Като доказателство може да се посочи формата ХИЗБА, с която в някои български говори и диалекти се замества думата ИЗБА. В думата ХИСТЪБА краесловието –БА (по-често –ВА, -АВА) може да е известния авестийски и ирански суфикс, много често срещащ се в старобългарския и съвременния български език (борба от боря се, жътва от жъна, сватба от сватувам и т.н. ). Под формата –ав, -ава той се среща в няколко думи от езика на прабългарите, откъдето най-вероятно е заимстван: Плискав, Плискава (Плиска); Верегава (Източна Стара планина, от берг - планина); Абоба (вероятно Абава), тоулъ - tulba (колчан), Преслав; вероятно в Киоава (Киев, Киоба по арабски). Среща се в огромен брой топоними и хидроними от територията (България, Македония, Източна Сърбия, Румъния, Моравия и Бохемия), населявана през ранното Средновековие от източноирански и сарматски племена (прабългари, авари, язиги, есегели). Например старобългарският термин от прабългарски произход тоулъ - "колчан" е зает без изменение в словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло, но в унгарски като tulba  [Беню Цонев. История на  българския  език. Том-2. С. 1984 г. Фототипно издание. с. 119], т.е. с добавен суфикс "-ба". 

Пред вид на този суфикс може да се очаква, че самата дума ХИСТЪБА ще е била сарматска, със семантична основа ХИСТ, ХИСТА. Подобна дума host със значение "домакин, хазаин" има в английски. Чрез закономерни фонетични промени от основата ХИСТА се получават по-късните южнославянски думи ХИЖА и КЪЩА (КУЧА), които носят семантиката на първоначалното ХИСТЪБА. Старобългарската дума ХАЗАИН - стопанин, домакин, host (основа ХАЗА и -ИН български суфикс), заимствана в руски като ХАЗЯЙ, съдържа същата семантична основа ХИСТ, ХИСТА (ХАЗА). Наличието на производните думи ХИЖА, КЪЩА и ХАЗАИН подкрепя по-горе изказаната идея, че краесловието –БА в ХИСТЪБА е самостоятелен граматичен формант, а ХИСТА е семантична основа. Някои автори (П. Добрев и др.) твърдят, че названието за „дом, жилище” в съвременните източноирански и памирски езици е почти еднакво с българската дума КЪЩА. Това подкрепя нашето заключение, че старобългарската неславянска дума ХИСТЪБА има сарматски произход. 

Основата ХИСТА съдържа и би могла да се свърже със семантичната единица -СТ- на старинните български думи стяг, стожер, острог, шесть (руск.) които най-общо означават "кол, прът забит в земята". Това произтича от начина, по който в древността са строели жилището и посочва неговия основен крепителен елемент.

        Така получаваме цяло семантично гнездо, образувано в българския език на основата на древната индо-иранска дума ХИСТЪБА. То включва думите ХИСТЪБА, ХИЖА, КЪЩА, ХАЗАИН, ХИЗБА (ИЗБА), СТОБ, СТОБОР. Неславянският произход на думата ХИСТЪБА се подчертава от съвременните учени слависти.

            Включва следните старобългарски, прабългарски и диалектни български думи:

ШЕРТЕ - дървено каналче за вода, улей, подвеждащо потока вода към воденичното колело - италианска дума, която според В. Д`Амико е

            наследена от Алцековите българи. "Шерте" има ясен източно-ирански произход. Тя е идентична с названието „шори” с което

            местното таджикско население в земите западно от град Балх е наричало поточетата и малките рекички, по данни на В. Бартолд

           (ВБ-СС-7 стр. 56). В шугнански zirаv, сариколски zûwur – река, кховарски s`ur – езеро, река, осет.иронски cъыrtt – шуртене на вода

           (Осетино-руский словар). В пущунски šur, šər, šir, shurkay – плисък на вода, идентично с нашето шурти, диалектното шурка - тече

           (ВС- КПАБ, стр. 295). Във вахански šaršara, šэršэra – водопад, канал с бързотечаща вода, улей за воденица, ягнобски čara, šara -

           водопад (ИС,К-ЭСВЯ, стр. 329) (примерите взети от д-р Ж- Войников).

ШУРТИ (глагол) - водата излиза като струя,

ЧУРИ (глагол) -  коминът дими, пуши - дума от Македония и Украйна,

ЧУРКА, ЧОЧУР, ЧУЧУР, ЧУЧУВЕРКА (същ.име) - тръба от която излиза вода,

ЦЪРКА, ЦИРКА - (глагол) излиза струя вода или мляко при доене на овца, крава,

ЦИРЕЛ - славянизирано в ЦИРЕЙ - подкожно огнище инфектирано с гнойни бактерии, което при спукване изпуща течност,

ШОПУРТИ (глагол) - чува се звук на падаща вода,

ШОПУРКА (същ. име) - чешма с много чочури,

ШОПУР - чешма,

ЧЪЛН, ЧУН (стбл.) - лодка,

САЛ - дървена площадка върху вода, (сал е прабългарска дума, подозирана че има тюркски произход),

КУРНА - корито за вода в баня - дума от близкото минало на град Стара Загора,

ГЮРНА - бликна - глагол от Чирпанско и Странджа,

ЧИРНИК - ручей - старобългарска заемка в руски,

ЧИРАНЕ - извори на река, където може да се перат дрехи - Чирпанско,

ГУРНА - воденичен улей - диал. дума от някои места в България.

ГЕРАН - кладенец, зидан с камъни. Според БЕР I:237, названието произлиза от новогръцката дума gerani (зидан с камъни кладенец), а  

            тя пък от старогръцката дума geranos-жерав. На друго място се казва, че „жерав” е названието на уред за вадене на вода от 

            кладенец. Това е доста изкуствена етимология. Възможно е „геран” да е оригинална българска дума, възникнала от семантичната

           основа "ксара-сара" и после заимствана в новогръцки, което се доказва от съществуването на горното семантично гнездо от

           оригинални български думи.  

        Това са различни граматични форми (съществително, глагол, прилагателно и т.н.), производни на санскритските думи KSARATI (теча, поток, вода), КСАРА (вода, мия с вода) и САРА (поток, река, ручей, тека) от древния език на ранните индоарии. Аналогичната дума в авестийски език е ZARATI. На основа на горните данни може да се предположи, че тази неславянска морфема е функционирала в езика на древните прабългари. Виждаме какво мощно и плодотворно семантично гнездо се е развило по цялата древна земя на българите от изходния санскритско-авестийски корен КСАРА, САРА.

    8. Индоарийско семантично гнездо RAW (RAV) -вървя. Включва следните български книжовни и диалектни думи:

ВЪРВЯ, ВЪРВЕЖ, ВЪРВЕНЕ - "Вървя" е оригинална българска дума, която не се среща в никой славянски език (с изключение на сръбски, където е очевиден българизъм). В БЕР се извежда от славянския глагол в'ървя, нав'ървям - "нанизвам, нареждам, поставям в редица", оттук връв. Въпреки звуковото подобие (омофонията), семантиката на думите ВЪРВЯ (ходя) и вървя (нанизвам, създавам връв) е съвсем различна. В добавка, отсъствието на ВЪРВЯ в другите славянски езици прави тази етимология проблематична. Може да се предложи по-добра етимология вземайки пред вид индоиранската семантична основа RAW (RAV) = "вървя". На персийски  raftan, rav, кюрдски  riŷ, хотаносакски  ārautha – "вървя" [A Dictionary of the Iranian Verb. Cheung. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden]. Също  в  осетински  ræwdz, ягнобски  rawon, кюрдски  riwa, пущунски  rаv, талишки  rêve, персийски  räftän, шугнански  riwаdz, язгулемски  rawax', сариколски  rawoz – "вървене, ходене, ход" [“Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. П. Добрев посочва, че в памирските езици (язгулемски)  се среща думата раван – "вървене, ход" [Езикът на Аспаруховите и Куберови  българи. П.Добрев. С. 1995 г., стр.125]. В ягнобски ra, rot, пущунски rē, кюрдски ravda, талишки ro, шугнански rad, персийски и гилянски rah, гилянски rêdê – път [“Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/ ]. Подобна дума има и в други индоевропейски езици, на английски road – път. Българското ВЪРВЯ е получено от индоиранското RAW (RAV) = "вървя" с  премятане (метатеза)  на  „r” зад  „w”. За втори случай на тази метатеза виж по-долу.

ВРАН  -   от израза вран кон. Често срещан в устното народно творчество (народните песни, приказки и т.н.) неясен епитет, отнасящ се за  кон. В БЕР се приема, че ВРАН КОН означава "черен кон", като извеждат ВРАН от известната общославянска дума вран - черен, получена от названието врана - черна птица. Според д-р Ж. Войников обаче, епитетът ВРАН от израза вран кон може да има индоирански произход и да означава "кон". Идеята е добре обоснована, защото в санскрит aārvan, протоиндоирански haruёan, авестийски auruuan·t, средноперсийски arwand - жребец, бърз  кон. В  Ригведа  „ugraāh aārvā”, а в Авестата  аuruuatу ugrāīn·g – силен, могъщ, бърз  кон, жребец, в  санскритски  rawhas - бърз [ Indo-Aryan inherited lexicon. А. Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden ]. Очевидна е връзката между индоиранското ARAW - кон и индоиранската семантична основа RAW (RAV) -вървя. Явно  българският  израз  вран  кон, „враня коня” от  народните  песни  е  билингва  означаваща  "бърз  жребец", като  вран  е  от  ирански  произход, сполучен със същото  премятане (метатеза)  на  „r” зад  „w” (както за ВЪРВЯ и RAW (RAV) = "вървя") и редукция  на  началното  „a”.

 РАВАН - "плавен конски ход", противоположно на "тръс". Сравни  с  осетинското  rаwаg, персийското  rahvan – конски  ход, езда. Българското  раван се смята  за  персийска  заемка през османотурски, rahvan [Речник  на  редки, остарели  и  диалектни  думи  в  литературата  ни  от  ХІХ  и  ХХ век. Стефан Илчев. С. 1998 г., стр. 419]. 

РАВДА - названието на с. Равда, Бургаско може основателно да се сравни с кюрдското (и по-общото иранско) ravda = път. Наличието на прабългарски топоними в тази област е обосновано. Теофан съобщава, че през юни 812 г., след като Крум възвръща областта Загора към България, той преселва византийското население от Дебелт и другите селища от този район в отвъддунавските владения на България. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало (дн. град Поморие) е бил населен изцяло с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Освен това, след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) и авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури, т.е. "авари" (преименувано на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (известен род от гр. Средец), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”, оригинален обичай всеки род да си има оброк (светец - покровител).

        8. СЕМАНТИЧНО ГНЕЗДО БОТ (БУТ) = "ДЪРВО". Съдържа думите БОТУР, ВЪТОР (пън, дънер, дърво), БУТУРЯСВАМ (удрям с голямо дърво), ВЪТОР (инструмент за издълбаване жлеб за дъното на буре), ВЪТОР (вътрешен жлеб за дъното на буре), ВЪТОРЯСВАМ (правя жлеб), ВЪТОР [11]– обръч на каца, ВЪТОР [6] – вид дърводелски инструмент за дълбане на жлебове, ВЪТУР [38]– ръб, периферия на каца, сандъче, БУТУРНИЦА – 1. запалена стрела, която се хвърля на Сирни заговезни, 2. вид дървено хвърчило; БУТУРЧЕ (колопит, дива циклама) - цвете със синкави цветове, което разте в гората, между дърветата, БОБУТЕЦ, БОБОТЕЦ - дърво между ствола и оста в предния колесар на кола (БЕР). Думата е заимствана в румънски: Butură, butuc = дънер, пън, дървен крак. Семантичната основа „бут, бот” означава „дърво” и вероятно произлиза от протоиндоевропейското *widhu- "дърво, гора" (англ. Wood, староангл. wudu, датски и шведски ved, галски fiodh, уелски gwydd "дърво, гора". Ив. Дуриданов посочва тракийското id, vidak – гора, дърво и то сравнява с ирландското fid, fedo, старовисоконемското wito – гора, дърво. /ИД-ЕТ/ Покорни посочва санкритското fid, кимвърското gwidd, корнуелското guiden, исландското  fid – дървета, гора. /P-IEW/ В осетински qed, пущунски и памирски gada - дърво. Този корен не се среща в славянските езици. Малко вероятно е в български да е дошъл от езика на гърцизираните и латинизирани траки. Най-вероятно има прабългарски произход.

     7. Източно-иранско семантично гнездо "БАКЛАГА". Баклага е дървен съд (няколко литра) за съхранение на вода, вино, по руски - баклажка. Тази дума е производна на БЪКЛИЦА, БУКЛА, БЪКЪЛ, БЪКЕЛ – дървен съд (няколко литра) са съхранение на вино. БАКЛАГА = БЪК + ЕЛ + АГ, т.е, към основата БЪК се прибават два суфикса от езика на прабългарите, суфиксът -ЕЛ и новият суфикс -АГ. Основата (морфемата) има “БЪК” – има източноирански произход, в осетински bаkаlыn, хоремзийски bkn, bkny, средноперсийски pkyun – пълен, изпълващ. От тази източноиранска дума идват българските глаголи БЪКАМ, НАБЪКВАМ  – натъпквам, натъпкан и отглаголното съществително БЪКАН - пълен, препълнен. Семантичното ядро съдържа думите БАКЛАГА, БЪКЛИЦА, БУКЛА, БЪКЪЛ, БЪКЕЛ, БЪКАМ, НАБЪКВАМ, БЪКАН.

        8. Иранско семантично гнездо "ПИРГИ -въртя, кръжа, бързам, движа се бързо". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи:

ПИРГИ  -струните на лъка на гъдулката,

ПИРИГЛА - въртележка,

ПЕРИГЛА  - въртоп във водата,

ПИРГИ - кичур коса, къдрица, валмо косми ("главата й стана на пирги" = "косата и се рошна" - идиомен израз)

ПЪРГАВИНА - живост, еластичност,

ПЪРГАВ - жив, бърз, скоклив,

ПУРГО - старинно българско име,

ПИРГЯ  - кося трева с коса, диалектна дума от Хасковско,

ПЕРГЕЛ - инструмент, при който чрез въртене се чертае окръжност (пилугер - Троянско).

ПЕРКУЛЯСВАМ, ИЗПЕРКВАМ - полудявам, обезумявам.

        Общата морфема на тези думи е ПИРГ, ПЕРГ, ПЕРК, ПЪРГ със значение "въртя, кръжа, бързам, движа се бързо" и няма нищо общо с гръцкото "пирг" - крепост. Може да се твърди, че тази морфема има ирански произход, тъй като в персийския език има подобна дума "пäргар" със значение "пергел". Българските етимолози считат, че българската дума ПЕРГЕЛ е заимствана от персийския, но те не отчитат съществуването на цялото това семантично ядро, което не може да бъде заето от чужд език по начина, както се заема някоя единична дума чрез случаен контакт. 

        Към това гнездо може евентуално да се добави и диалектния израз от Русенско "пиргосан камък", чийто смисъл е неясен. Проф. Ив. Добрев счита, че този израз идва от гръцкото "пирг" - крепост. В светлината на мощното семантично гнездо, посочено по-горе, "пиргосан камък" може да означава "подвижен, въртящ се камък", нещо като хромел, воденичен камък, затваряща се каменна врата или нещо подобно. 

        Друга българска дума, която евентуално може да има връзка с това семантично гнездо е ПЕРГИШ - ПЕРГИШИН - ПИРГИЧ.  Стефан Илчев дава не много убедително значение – "противен старец" (от общоиранското ПИР - старец), Тилко Тилев определя "пиргич" като "мръсник". Среща се в изразите “дрът пергишин” (възрастен човек, който с нещо не е приятен) и “нашият пергишин” (нашето пораснало буйно момче, което ни създава главоболии).  Павел Борисов в своята дипломна работа върху тайният зидарски (мещренски) говор в Родопите [Павел Борисов Николов. Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци. Речник на лексикалния материал, залегнал в основата на разработката. Студентска дипломна работа - студент по българска филология - фак. № 2203. ВТУ "Кирил и Методий" - гр. Велико Търново. Филологически факултет. Катедра "Българско езикознание".  1979 г.] посочва, че ПЕРГИШИН означава "зле облечен човек". Установено е, че мещренския говор е донесен от българи - бежанци от Западна Македония. И наистина, морфемата ПЕРГ - е сходна с мещренската дума "партале" - дрехи, която е вариант на общобългарското "парцали" - лоши, износени дрехи.  Възможно е ПЕРГИШИН да има връзка с ПЕРКУЛЯСЪЛ, ИЗПЕРКАЛ.

        9. Източно-иранско и индоевропейско семантично гнездо ШАТРА. В учебникарската версия за ранната българска историография се учи, че "шатра" е една от десетината прабългарски думи, запазени в писмения старобългарски език. За разлика обаче от останалите думи, тази дума се приема за персизъм, т.е, персийска дума, заета в езика на прабългарите примерно някъде около V-VI-ти век над север от Кавказ. Това може и да не е вярно, пред вид на това, че думата "шатра" под формата "шойтра" е записана още в книгата Авеста и би могла да бъде коренна дума за източноиранците - прабългари. В такъв случай би трябвало тази дума да е оставила поне няколко подобни производни в съвременния български език. Действително, такива примери има много:

КОТОРА, КОТОРКА – тясно помещение за отглеждане на добитък

КОЧУРА, КОЧУРКА – малко помещение за отглеждане на прасе, кочина

КОТОРНИК – затвор, тъмница, дранголник

КОТОРКАМ – бавя, залисвам, задържам, загавликвам

КОШЕР - съд от плетени гъвкави пръчки за отглеждане на пчели

КОШАРИТ, КОШЕРАТ – конусовиден кошер

КОШАРА – голямо помещение за отглеждане на овце, кози

КОШАРИНА – (1) – кошер; (2) – кошара

ЧОТУРА, ЧОТУРА - широк, плитък дървен съд за чукане, гавана.

         Всички тези семантично и морфологично сходни думи са изградени от обща основа (шатра, котора, кошара) със значение "съдържам, задържам, ограничавам, затварям". Древнобългарският характер на тази основа се доказва от съществуването в старобългарски на думата котръцъ - "затвор", заета в унгарски като ketrec – "затвор" и в  румънски като cotruţă – "колиба" /БЦ-ИБЕ-2 стр.166, 79/. В БЕР се посочва и сръбското котарка – "хамбар" като вероятна заемка от старобългарски.  Нещо повече, тази основа е най-вероятно прабългарска, както се вижда от данните на германския проф. Фитцлер, който съобщава за една прабългарска дума, останала в старобаварския език - китрибин, которабина –  "затвор за провинили се хора". Тази дума може да се разглоби две части: китри, котора, и -бин, -бина. Първата част е вариант на посочената по-горе семантична основа, а втората част съвпада с една известна източноиранска дума със значение "дом, покрив": в осетински bayn, кюрдски ban, пущунски bām, талишки bon, персийски bam, гилянски bеm, язгулемски bōm – дом, покрив /VS-ETD/.

            С установяването на смисъла и произхода на тази по същество източноиранска семантична основа се обяснява и съществуването в старобългарския език и българските диалекти на странното прилагателно КУТРИ (А, О, И) - "злочест" (а, о, и). Тази дума не може да дойде от "кутри" - "малък", но може да намери задоволителна етимология от горната морфема - "кутри" - "затворен, лишен от свобода, поставен в затвор, косвено - злочест човек".

        По-общия древно-индоевропейски характер на тази основа се доказва от съществуването на английската дума shutter = "средство за затваряне - капак, кепенк, жалуз, затвор, клапа", производно на английския глагол shut = "затварям", както и персийската дума "чадор, чадър". 

        Също така, семантичната основа "затвор" на оригиналния български глагол "да затворя" може да бъде стар български омоним на авестийското "шатра", английското shutter и персийското "чадор". В централно-българските диалекти тези думи се произнасят "затор, да заторя, затори!", което говори за изначалния полугласен характер (W) на тук присъстващия звук "в". Глаголът "затварям" е непознат за повечето славянски езици, където се използва друг глагол: замыкать, zamikati. този глагол се среща обаче в руски и понеже там той няма стари славянски корени, налага се да се намери обяснение за неговата поява. От гледна точка на славянските езици проблем представлява съгласното "т" в думата "затвор"! Съществуването на това "т" се обяснява много изкуствено: предполага се, че древнославянския (балтославянски?) глагол *otvoriti (сходен с литовското atverti - "отварям", латишко atvert - "отварям", др.-пруск. etwerreis "открий") е бил по-късно преобразуван от протославяните във формата *o-tvoriti. В последствие към така появилата се нова основа tvoriti се добавя предлога "за-" с което се стига до новообразованието *za-tvoriti (Фасмер). Много по-естествено е да се предположи, че zatvor е старобългарска дума, омоним на прабългарската основа "шатра, котора, чотура", от където по книжовен път попада в руски, но остава непозната за повечето славянски езици.

        В заключение, българските думи "шатра", "котора", "кошара", "которабина", "чотура", "затвор" могат да се разглеждат като производни на общо индо-иранско семантично гнездо, родствено с авестийската дума "шоитра".

       11. Праиндоевропейско семантично гнездо "ПЕР - ПЕЛ - БИЛ - BĂR - PERK - BERK - BERG" = скала, връх, планина. Включва следните старобългарски и новобългарски думи:

ПЛАТЪ (стблг) – бърдо, хребет, рът

БЪРДО (стблг) – продълговат връх, малко възвишение с продълговата форма като хребет (рът, рътлина, рид).

БЪРЧИНА - малка продълговата височина, бърдо. Двойката думи БЪРДО, БЪРЧИНА са подобни на осетинската двойка barz, bærzоnd –

       "хълм, височина". Осетинският корен barz отговаря на старобългарския БЪРД-БЪРЧ по форма и значение, което предполага

       прабългарски произход на старобългарското БЪРДО, БЪРЧИНА.

ПЪРЧ - старобълг. дума, означаваща "най-издигнатата част на духовенството, на обществото", елит.

ИЗПЪРЧАВА - (за растение) израства високо, като остава тънко и със слабо стъбло

БЕРЕГАВА - прабългарско название на Източна Стара планина, най-вероятно означаващо "планина".

БЕРКОВИЦА - български топоним в Западна Стара планина, вероятно възхождащ към прабългарското "верегава" - планина.

ПЕРПЕРЕК - скалист връх в Източните Родопи, населен от дълбока древност до късното Средновековие

ПЕРСЕНК - название на два върха в Западните Родопи, Голям Персенк (2091) и  Малък Персенк (2074).

ПЕРЕЛИК - название на най-високият връх в Родопите, Голям Перелик (2191 м).

ПИРИН, ПЕРИН - название на висока планина в юго-западна България.

ПЕЛИСТЕР - Пелистер (2601 м) е името на най-високиот връх на Баба Планина, БЮРМакедония. 
ПЛАНА - до преди 100 г. така е наричан един висок рид на изток от София. По-късно Карел Шкорпил обощава названието като име на 

              планина.

ПЛАНИНА - типично българско (усвоено и от сърбите) название на големи височини, заемащи голяма площ. По славянски "гора, gora",

            ирански "gara, hara", английски mountain, немски berg, тюркски Dag, tag.

БАЛИГА – вече забравена българска дума, означаваща „връх”. Образувана е от основата БЪР-БАЛ с добавка на суфикса "-ига" (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи:  -АГ(АГА)). Сродна е с българските думи БЪРДО, БЪРЧИНА. Има сведения, че се е срещала в района на Стара планина и в района на Странджа до Освобождението. Записана е от немски картографи на много места в Стара планина като название за "връх".

ВАЛОГ - нива под голям връх, т.е., нива на силно наклонено място, нива върху скат.

БИЛО -  1. горната част на продълговат връх, планинска верига, хребет

            2. най-горната, хоризонтална греда в покрива на къща

       Съгласно (Мурзаев, 1984, с. 49), цитиран от [Ангелева-Атанасова, Мария. Топонимията на Горнооряховско. Бендида. 1996], във всички алтайски езици присъстват думи от вида Bel (бел)– седловина, било. От тук някои етимолози предполагат, че българската дума БИЛО има алтайска етимология. Всъщност, по-вярно е обратното, българската дума БИЛО има ясна индоевропейска етимология и се извежда като "л"-форма на индоевропейската дума *bherэg, bhergho -висок, бял. От тази дума в иранските езици е останала типичната иранска дума bala - висок, голям. Понеже голяма част от т.н. алтайски (всъщност южносибирски) народи имат късен произход и при своя етногенезис са усвоили много елементи от културата на местното индо-иранско население, алтайската дума Bel е сигурно заимствана от индо-иранците, следователно и от прабългарите. Това показва, че съвременната дума БИЛО има най-вероятно прабългарски произход.

            Предполага се, че думата за скала, планина при траките е "пер". От тук идват Перелик, Персенк, Перперек, Пелистер, Пирин-Перин. Основата per - скала, планина е праиндоевропейска: в хинди Parakal - скалиста планина (лично мъжко име); в староиндийски parvata, в хититски NA₄peru[na] -скала, планина; Пиринеи - испанска планина (Sorin Paliga: "Proto-Indo-European, Pre-Indo-European, Old European", Journal of Indo-European Studies, fall 1989, p.309-334).

        11. Семантично гнездо "ЛИВ, ЛЕВ, ЛЯВ - течение, вода". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи с обща семантична основа ЛИВ, носеща значението “вода, течност, втечнявам, теча”.

ЛИВНИЦА - леярна (стблг). Използва се като "леярна на свещи, на метал - доменна пещ". Тази дума е заимствана в сръбски и хърватски.

НАЛИВАМ– (НА е предлог), премествам вода (течност) от един съд в друг. От тук идват глаголните форми ДА ЛИВНА, ЛИВНИ - "да излея,

        излей голямо количество вода, течност". 

ЛИВАДА – семантична основа ЛИВ (вода) + суфикс ДА. От тук ЛИВАДА = "многоводие, наводнение". Заимствано в новогръцки като lıbadı

        (on) - "ливада, напоявана равнина". Среща се и в южна Украйна и южна Русия (Донския край) като ЛЕВАДА - неголяма горичка, луг.  

         Неправилно украинската дума се извежда от гръцката дума λιβάδι(ον) - ливада, която всъщност е българизъм в новогръцкия език.

СЛАБ  = водопад (старобългарска дума), подобно на "сливане, изливане".

ЛАВИНА -  масивен поток от сняг по нанадолнище        

         Може да се предположи, че посочената семантична основа ЛИВ има старобългарски и най-вероятно - прабългарски произход, тъй като в славянските езици тя се явява чужда заемка. Тази предположително прабългарска семантична основа е родствена с протоиндоевропейските думи *plōw = "изливам, мия", *plew = "теча" и *lou = "мия, къпя". От тук идва латинското lib,-rе "изливам, извършвам възлияние, принасям жертва" и lavare, luere = "мия, къпя" с множество заемки във френски и английски (lave – баня, измиване;  lavatory- умивалня; lavish – обилен, проливен) и мн. др. Сродни са и съвременните английски думи flow (поток, течение, теча), blow (духам, струя). На албански, lavazh - мивка, място за миене на коли. В осетинско-дигорски "ливзё" = "слуз; хлъзгава, размекнала повърхност". От подобната индоевропейската основа *kleu- „тека, заливам, наводнявам; мия, чистя”, *klou - „вода, която измива” произлизат гръцкото κλύςω „измивам”, κλύςων „прибой”, латинското cluo „чистя”, cloaca „канализационен канал”.

         В славянските и балтийските езици съществува подобна семантична основа, ЛИ-, която вероятно е родствена или произлиза от праиндоевропейската основа LIV, LIW: руски лить, укр. лити, ллю, блр. лiць, ст.-слав. лити, бълг. лея, сербохорв. лити, лиjем, словен. liti, lijem, чеш. liti, leji, слвц. liаt', lejem, старополск. lic, leje , полск. lac, leje , горно-луж. lec, liju, ново-луж. las. В старобългарски (праслав.) *le jo , *liti родственно лит. li eju, li eti "лить", ly~ja, ly ti "вали дъжд", lytu s "дъжд", лтш. li^t, li^stu "изливам, струя", lie^t, leju, le^ju "лея", др.-прусск. pralieiton "пролято", гръц. leison ( leiton) "съд за вино", гот. lei?u, вин. ед. s+kera "фруктовое вино", кимр. lliant "течение, море", алб. liseЁ, lуsеЁ "ручей", также греч. le+bw "капя, лея", лат. lib, -rе "изливам, принасям жертва, извършвам възлияние". От тук са образувани думите "лой, слой".

         Освен думата лива́да, в южна Русия и южна Украйна се срещат и други хидроними със семантична основа "ЛИВ". В украински Славут, Славута, Славутич – стари названия на река Днепър (Укр.-рус. словник 5, 370), в староруски Cëîâuòè÷ú, епитет на р. Днепър, Cëuÿ, приток на река Вазуза (Vasmer, REW 2, 656-657). В сърбохърватски славина, слъвина – „чеп, канелка”, (о)славити „разводнявам вино с вода” (J. Rozwadowski, Беличев Зборник, 1921, 129, T. Lehr-Splawinski, JP 28, 145, M. Budimir, Беличев Зборник, 1921, 97-112). На руските думи ли́бить, ли́блю "ловя раци с приманка", ли́било "приманка за ловене на раци" и на белоруското лíбiць "ловя раци" не са предложени разумни етимологии, но биха могли да имат същата семантична основа.

        За чисто българския произход на семантичната основа ЛИВ- (различна от праславянската ЛИ-) говори факта, че в България са регистрирани множество хидроними и топоними от вида “Лява река”, където названието "лява" означава "буйна, пълноводна, проливна". Например:

                   Лява река, в полите на Копиловския балкан

                   Лева река, която извира от Витоша

                   Лева река, в Смолянско

                   Долна и Горна Лева река – притоци на Искър в района на село Мала църква, Софийско

                   Река лева - реката, която минава през град Враца (река Врътешница/Въртешница)

                   село Лева река, Пернишко

                   село Лява река, Старозагорско

                   хижа “Лева река” в Рила планина

                   Леви Искър - така се нарича р. Искър в някои части на Софийското поле (с. Мала църква, Софийско)

        Хидроними и топоними от този вид се срещат и на територии, където са живели прабългари и има исторически останки от тях:       

                   река Лева – приток на река Днепър (т.е, река Славут, Славута, Славутич), в близост до гр. Дубно

                   Река Лева -  град в Република Черна гора. Близо до черногорската река Лин (Лим) и град Шудиково е минавала границата на Първото българско царство и са намерени каменни квадри с прабългарски рунически знаци.

                   Към този списък вероятно може да се добави и река Сакулева (на гръцки Σακουλέβας, Сакулевас) до град Лерин (Флорина), район доскоро плътно населен с българи.

            В заключение, ЛИВ (вода, теча) е български неславянски семантичен корен, вероятно с прабългарски индоевропейски произход. По времето, когато българската държава и народ са били силни, този корен е заимстван от околните народи - гърци, сърби и хървати, украинци и руснаци.

12. Семантично гнездо ЧЕ - "крак". Съдържа думите чоча - "вид цървули с навуща и връвти", вероятно прабългарска дума в диалекта на италианците от района Бояно в Южна Италия (градчето Чилле ди Булгариа, планината Булгариа), документирано място за заселване на прабългарите на Алциок; чебот - старославянска (старобългарска) дума със значение "ботуш, висока обувка"; чепик - българска диалектна дума със значение "некачествена, груба обувка"; чекор - в македонската форма на българския език означава "крачка".

13. Иранско семантично гнездо "ХУМ" - земя. Хумба  [25, 64] - подземие, изба, бордел. Според [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 379-380], "хумба" е яма, изкопана в земята за съхранение на храни. Според [43] "хумба" е дълбоко и широко подземие, изба. Петър Добрев споменава добруджанската дума ХУМБА - яма във формата на делва за съхранение на зърно. Според П. Добрев (ПД - ЕАКБ, с. 133) “хумба” е памирска дума, означаваща трап за складиране на хранителни продукти през зимата. Той посочва подобен начин за съхранение на храни при памирците чрез ями, наричани в язгулемски също хумба. Според Ибн Фадлан, подобен обичай съществувал и при волжките българи. Семантичната основа на българското "хумба" е "хум", а "-ба" е суфикс (сравни борба, сватба, жътва, родитба). Най-вероятно, българската дума "хумба" е родствена с думата "хум"= земя на езика на осетинците, потомците на родствените на прабългарите алани. На осетински "хум" = земя, "хумгаенаег" = земеделец. Горните данни говорят в полза на прабългарския произход на "хумба" и не подкрепят предположението на Стефан Илчев (СИ - РРОД, с. 550), че българското хумба е от гръцки произход. Прабългарското "хум" - земя, е наследено в съвременния български като "хума"  = вид глина, която се е използвала за лечебна цел и за измиване на косата.

Хумва  [52] – гние, загнива, скапва се

Хумнато [13] – вкиснато, развалено

        8. Иранско семантично гнездо "САМ". Включва българските думи САМ, САМО, САМИЧЪК, САМСИ, САМОТА, САМОТИЯ, САМОТЕН, УСАМОТЕНИЕ и многобройни производни от вида САМОМНЕНИЕ, САМОВГЛЪБЕН, САМОДОВОЛЕН и т.н. Морфемата САМ, САМО е непозната на славяните – на руски “только” – само, “один только” – сам. П. Добрев [Езикът  на Аспаруховите  и  Куберови  българи. П. Добрев. С. 1995 г., стр.127] посочва язгулемското sam – само, част от нещо. Д-р Ж. Войников открива аналогична дума в тохарския (б) език - sam.s – сам, само. Д. Адамс [A dictionary of Tocharian B, Adams D. Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999] свързва етимологията на тази тохарска дума с протоиндоевропейското sem – един, единствен, от където произлизат и санскритското samayati – в частност, исландското semja – в частност. Източноиранския и санскритски произход на българската морфема САМ посочва, че тя е наследство от езика прабългарите. Думи като САМ, САМО, САМИЧЪК, САМСИ, и може би САМОТА са съвършено непознати в коренните славянски езици и най-вероятно са оригинални прабългарски думи.

      9. Индоиранско семантично гнездо "СРАМ". Включва българските думи СРАМ, СРАМОТА, СРАМОТИЯ, ОСРАМЯВАМ, СРАМЕЖЛИВ, СРАМЕЖЛИВОСТ и др. подобни. Морфемата СРАМ е българска неславянска дума, от старобългарски попаднала в руски. Славянският аналог е стыд/stid. В ягнобски šarm, кюрдски şerm, пущунски šarm, персийски šārm, шугнански, язгулемски x`arm, гилянски šêrm - срам. [Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. Пехлевийски sārm, осетински æfsar, æfsarm – срам, позор. В санскрит sŕami, протоиндоирански cŕamh, хотаносакски sŕm, согдийски prsm, кховарски sm – тих, примирен./L-IAIL/. В пущунски sharmawen – опозорен, станал за срам. Виждаме че българското срам има подчертани индоирански корени и се родее с немското scham  и английското shame – срам.

        10. Семантично гнездо "шаря". Включва думите:  ШАРЧИ (художник, вапцар - прабългарска), ШАРКА (цветен орнамент), ШЕРИЛКА (цветна рисунка, диалектна), ШАРКА (вид болест по децата – сипка, сипаница, либурка, варицела), ШАРЯ (рисувам, оцветявам), ШАРЕЛ - бояджия, вапцар на тъкани, ШАР - цвят.

11. Иранско семантично гнездо "ПЕР -летя". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи: ПЕРКА, ПЕРВАМ, ПЯРКАМ, ПЕРПЕРКАМ и ПЕПЕРУДА, чиято обща семантична основа е ПЕР, носеща значението “летя”.  

ПЕРКА – малко, удължено тяло с формата на вретено, което чрез удар с тояга започва да лети. Като съвременно техническо понятие:

        въртяща се удължена пластинка с подходяща форма, закрепена на ос, която минава през центъра на масата й. При въртенето си

        перката задвижва въздуха и кара самолетите да летят по реактивния принцип. Сравни английското propeller – самолет с перка, чието

        название съдържа латинския предлог pro (подкрепям, подбуждам) и семантичната основа pel (вариант на българското ПЕР) – летя.

ПЯРКАМ, ПЕРВАМ, ДА ПЕРНА – карам нещо да литне, например чрез удар с тояга.

ПЕРПЕРКАМ – глагол. Когато домашна птица (кокошка, пиле, пуйка) се обезглави, тя започва да плеска с криле, да подскача и се върти –

        казва се, че “перперка - перпелка - пърпелка”. Всъщност това е действие, породено от инстинкта за паническо бягство при птиците, т.е

        отлитане, симулация на летеж. За да се подчертае голямата интензивност на глаголното действие, по аналогия със съответното

        правило в езика санскрит [В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений - Москва: Филология, 1994. -

        336 с.] основата на глагола - ПЕР е удвоена. Получава се новата основа ПЕРПЕР (ПЕПЕР), която обозначава същото действие (летене),

        но в усилена степен. Същото правило и то върху същата основа е приложено и в следващата дума, ПЕПЕРУДА. Когато пеперудата лети,

        тя пляска енергично с криле по същия начин, както обезглавената домашна птица. Освен усилената семантична основа ПЕПЕР, в

        думата ПЕПЕРУДА се използва суфиксът “-ДА” (сравни “свобода, войвода, коледа, ливада”), аналог на по-известния суфикс “-ТА”

        (сравни “работа, красота, топлота”).

         Други думи с възможно удвояване на началната сричка са : кикимора (от кховарското kimora - жена, момиче), какаванин (от кховарското kowand - мъж, момче), каканижа - каканак (обратното на кански, сравни "викна кански"), вероятно кракра и др. 

           11. Семантично гнездо "отвор, дупка, кухина". Включва следните български диалектни думи: ШУПЪЛ  – кух (прилагателно), ШУПЪЛ - кухо дърво или кух предмет (съществително); ШУПЛА - кухина, мехур в някакво тяло или среда; ШУПЕЛКА - свирка;   ШУПЛАГА - дупка;  ШОПКА - чучур; ШОПУРТИ - изтичане на вода от улей, улук, тръба и др. и издаването на звук на изтичаща вода; СОП, СОПКА – тръбичка, СОПОЛ - входна и изходна тръба на духалото, СОПОЛ - слуз, изтичаща от носа. В руски и украински СОПИНКА - свирка, духов музикален инструмен. Това семантично гнездо е регистрирано още в старобългарския език чрез думите СОПЬЦЬ -свирач на духов инструмент (тръба, свирка),  СОПСТИ - свиря със свирка и СОПАТИ - издишам (изхвърлям) въздух при дишане и свирене. Подобни думи в славянските езици няма, с изключение на общославянската дума СОПОЛ - слуз от носа при настинка, която изглежда да е заета от старобългарски. Подведени от тази дума, руските етимолози неуспешно търсят произхода на корена СОП в посока на предполагаемата семантика "сок, слуз, течение". Това е погрешно, тъй като СОПОЛ - слуз от носа (български диалектно ЦЕФКА) идва от старобългарската дума СОП, СОПЕЛ - тръба, тръбичка, също и ЦЕВ, ЦЕВКА - тръба, тръбичка. Тук се има пред вид, че човешката ноздра има вид на тръба, тръбичка. Старобългарската морфема СОП - тръба обаче най-вероятно е възприета от езика на прабългарите, защото в славянските езици такава дума няма, но в осетинския език има думата СЬIПА - тръбичка, с която се отвежда урината на пеленаче, отглеждано в люлка (сведение на д-р Живко Войников).   

             Установеното по този начин семантично гнездо “ТЪК - ТИК” (удар) ни дава възможност да разглобим старобългарската дума ПОТЪК (битка) по начина ПО  + ТЪК.  Знаем, че морфемата ТЪК означава “удар” и за да се получи краен резултат "борба, битка", трябва частицата ПО да бъде неславянския префикс ПО, носещ семантиката “съвместност, заедно”. Тогава ще получим ПОТЪК = “съвместен удар, съударение, сблъсък”, което е същото, както и  “битка, борба”. Така, използваният начин на разглобяване ни позволява да намерим смисъл на думата ПОТЪК (съударение, сблъсък), който съвпада с известния смисъл на тази дума (битка, борба) и даже е по-точен от него. Това ни дава право да заключим, че и тук имаме пример за използване на неславянския (ирански) префикс “ПО-“.

            Със същата морфема ТЪК (ТИК), в старобългарския език е образувана и думата ПРИТЪК (гвоздей, остър връх), заета в  румънски  като pretka – гвоздей [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр.66]. Тя също е забравена, но от нея е останал глаголът ПРИТЪКМЯВАМ – прикрепвам нещо към някакъв предмет. Ясно е, че най-общо ПРИТЪК е “средство за притъкмяване” и може да бъде и гвоздей. Това обаче поражда съмнението, че малко неясния български предлог ПРИ- може също да има прабългарски произход, привнасящ смисъла на ЧРЕЗ.

         Представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. При всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа е “ТЪК” или “ТИК” и има очевидната семантика “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК, ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. Тази морфема е преминала и в руския език със същото значение или присъства  там под формата ТОЛК – “удар, тласък” (натолкнутся, толчок, толкать). 

            9.  Източноиранско семантично гнездо "брадва". Включва следните оригинални български думи: ФРЪТ (брадва ?)- название на българска глаголическа и кирилска буква; ФРАСКАМ, ПРАСКАМ - удрям някого, нещо с тояга, брадва, и др. подобни; ПЕРА, ПЕРВАМ - многократно (еднократно) удрям с нещо; ПЕРА (изпирам дрехи; в миналото дрехите са били изпирани чрез удари с дървена бухалка), ПРЪТ - дълга тояга за удряне; ПОРЯ, ОТПАРЯМ -  отделям два слоя един от друг, това става най-лесно с брадва; ДОПИРАМ - привеждам в контакт две тела, обратното на предишното действие; ЗАПИРАМ - задържам някого или нещо насила, първоначално "задържам пленник с помощта на оръжие, брадва"; СПИРАМ - подобно на ЗАПИРАМ, но в по-отвлечен смисъл - "прекратявам движението на нещо, някого насила". От глагола ЗАПИРАМ призлиза и личното име ЗАПРЯН. Оригиналният български глагол ЗАПИРАМ днес е заменен от английската дума "арестувам".

        На основата на данните на П. Добрев и Ж. Войников, може да се предположи, че това семантично гнездо идва от названието на думата "брадва" в източноиранските и тохарските езици: в  осетински  færæt, тох./б/ peret, тох./а/  porat, хотаносакски  parata, pada – брадва. В  санскрит  parasā-ā, протоиндоирански  paracŕu - брадва /L-IAIL/, /DA-DT-b/. В  чувашки  purta – брадва, показва  индо- и източноирански произход. П. Добрев  счита,  че  глаголическата  буква “ф”, която има формата  на  двойна  брадва, е  наречена  фрът, което може да бъде прабългарския аналог на аланското название на брадвата ( færæt). Прабългарското название на брадвата "фрът" е еволюирало в старобългарския и съвремения български език, създавайки посоченото по-горе семантично гнездо: ПЕРА (удрям), ПЕРВАМ, ПЕРА (изпирам дрехи), ПОРЯ, ПРЪТ, ЗАПИРАМ, ДОПИРАМ, СПИРАМ, ЗАПРЯН. 

      Общославянското название за брадвата е "топор" (иранизъм от сарматите) и не може да има принос в българската дума "брадва". В такъв случай може да се мисли, че прабългарското название за брадвата (фрът) е еволюирало също и до старобългарското брадъj и съвременото брадва. Това е напълно възможно, защото преходът на началното Ф в П-Б е характерен за някои източноирански езици, да си спомним примера с българския етноним, който в този район се среща като ФАЛГАР, ПАЛГАР и БОЛГАР. Също, областта Фарс около Персеполис дава етнонима перси и названието Персия. Така че преходът ФРЪТ -ПРЪТ, БРАД при първобългарите е напълно възможен.

      Съществува една изкуствена хипотеза, съгласно която старобългарското брадъj идва от някаква хипотетична старославянска дума, заета от немските езици и веднага поголовно изчезнала с изключение на някои крайнозападни области. Действително, немското название за брадвата е много близко до българското (всъщност до тохарското, което много често се случва): на старонемски  bardo, саксонски bardа, старовисоконемски barta. Това название е заимствано от някои крайни западни славяни: словенски bradlja, горонолужичкото (сорбско) bradačica. Много по-естествено е обаче да се мисли, че тази дума ще да е заета и използвана само от приграничните славяни, а в южните и източни славяни тя да не е достигала изобщо, защото при тях се е разпространила иранската дума "топор" и първобългарската "фрът" и двете значещи БРАДВА. Даже общотюркското "балтъ" - брадва е сходно с тохарското "porat" - брадва и немското barta, като се забелязва прехода Р -Л и озвучаване на началното П в Б и по всичко изглежда е заемка.  

            7. Източно-иранско (аланско) семантично гнездо "желязо". Съдържа думите ЧЕРЯСЛО и ЖЕЛЯЗО. ЧЕРЯСЛО е старобългарска дума, означаваща железен прът с плоска форма и странично заострен, ножовиден край, дълъг около 50 см и с тегло около 4-5 кг. Поставя се на плуга преди лемежа и служи да разравя почвата, за да се намали съпротивлението, което оказва почвата на лемежа. Тъй като окончанието “-ло” е очевидно вариант на прабългарския суфикс “-ол, ел, ул”, основата (морфемата) на думата би трябвало да е ЧЕРЯЗ. Коренът ЧЕРЯЗ обаче е морфологичен еквивалент на ЖЕЛЯЗ(О), като двете думи ЧЕРЯЗ и ЖЕЛЯЗ се получават една от друга с помощта  на фонетичната трансформация Р – Л, която е типична за източноиранските езици и се среща много често при прабългарските думи с авестийски или санскритски корен.  Освен това самото ЧЕРЯСЛО е непременно желязно. В такъв случай можем да очакваме, че първоначалната семантика на морфемата ЧЕРЯЗ ще е била “метален, железен, метал, желязо”. Действително, в осетинския език, който е наследник на родствените на прабългарите алани, откриваме zgъær – метал и по-интересното zgъæruыz, zgъærængæs – метален (Осетинско-руский словарь). 

Виждаме, че осетинската zgъæruыz - метален и старобългарската ЧЕРЯЗ са пълни изоглоси, съдържащи еквивалентните основи zgъær и ЧЕР (метал) и общия суфикс -uыz и -ЯЗ !!.  Следователно, откриваме че не само основата ЧЕР (по осетински zgъær), но и суфиксът -ЯЗ (по осетински -uыz) са общи между старобългарската и осетинската (аланската) думи. От тук заключаваме, че черясло като пълен осетински изоглос е прабългарска сложносъставна дума, наследена в старобългарския и съвременния български език. Най-вероятно, от тази прабългарска дума е произлязла и старобългарската дума “желязо”, която посредством кирило-методиевия език по-късно е навлязла във всички славянски езици без сръбски, където гвоздже означава желязо.

        7. Източно-иранско семантично гнездо "удар, удрям". Включено е в много оригинални български глаголи с неславянски произход (ЦАПВАМ, ДА ЦАПАРДОСАМ, ДА ЦАПНА), съществителни имена (ЦАП - тояга за отделяне на зърното от снопа; ЦАПИНА – дърварска кирка ; САП -  дръжка на брадва, лопата и т.н.) и отглаголното съществително САБЕЛ (сабя). Към тези думи може да се добави и съществителното САБЛЯ (ост.), САБЯ, вариант на отглаголното съществително САБЕЛ. Специалистите по историческо езикознание считат, че думата САБЛЯ (сабя) е навлязла в европейските езици от някакъв народ, дошъл от Азия в началото на новата ера. На немски sabel, на английски sabre, на руски сабля. Много учени смятат, че този народ са прабългарите, или както те казват, тюрко-българите. Някои български историци считат, че аланите са този народ, а изходната дума е аланската дума САП - дръжка на брадва, лопата и т.н. Най-вероятно, този народ са прабългарите-сармати, родствени на аланите в чийто езици може да е функционирала тази обща иранска морфема. От тази морфема в съвременния български език са останали пълният комплект от посоченото по-горе семантично гнездо - ЦАПВАМ, ЦАПАРДОСВАМ, ЦАП, ЦАПИНА, САП, САБЕЛ. Възможно е една единствена дума да се заеме от чужд език, примерно думата "бел" - права лопата е явно заимствана (от персийски), защото тя няма никакво развитие и разширение. Думите с основа ЦАП не са заимствани, те са собствени вътрешни думи за българския език и са оформили семантично гнездо, все още живо и функциониращо в българския език.     

        9. Индоиранско семантично гнездо ТЪМА. Включва българските думи ТЪМА, ТЪМНИНА, ТЪМНИЦА, ТЪМЕН, ТЪМРЪШ, ЗАТЪМЯВАМ и др. подобни. Морфемата ТЪМА е българска неславянска дума, от старобългарски попаднала в руски. В старобългарски е попаднала от езика на прабългарите, защото на санскрит tama - тъмнина, тъма. Счита се, че потъмнението на "а" в "ъ" е характерно явление за езика на прабългарите.

        10. Иранско сематнично гнездо СНЯГ. Съдържа българските думи МЕЧАВА, МЕКАВА- виелица. В руски се срещат и старобългарските заемки МЕТЕЛЬ, МЕТЕЛИЦА - снежна буря. Думата METELICA - виелица, се среща и в чешки, най-вероятно като заемка от старобългарски. В българския език се среща и изразът: "вятърът намита" = "вятърът навява сняг". Основата на тези думи е МЕТ, която би трябвало да има смисъл на "сняг". Това предположение се доказва от наличието на подобна дума в осетинския език - "мет" = сняг. Вероятно, думата за сняг при аланите (предците на осетинците) и родствените им прабългари е била една и съща - МЕТ. Тази прабългарска дума е преминала в старобългарския език е съвременните български диалекти.

        11. Памиро-персийско семантично гнездо "скитам, миткам". Включва следните оригинални диалектни български думи от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско: ЛИНКАМ – скитам безцелно, ходя, миткам, шляя се [Тилко Тилев, Стефан Илчев]; ЛАНГАЗУВАМ – скитам, хойкам [Тилко Тилев]; ЛИНКАЧ – човек, който се шляе [Тилко Тилев]; ЛЪНГУР, ЛОНГУР – нехранимайко, пройдоха [Тилко Тилев]; ЛЪНЧУНЕ – високи вълнени чорапи- калцуни [Тилко Тилев]. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола ЛИНКАМ, който явно е бил много продуктивен в миналото. Морфемата на това семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ със значение скитам, хойкам. Доста разпространено у нас е и фамилното име ЛИНКОВ.

     В Северозападна България се използва друг подобен глагол с подобно значение, ЛИМКАМ - ходя напред, назад безцелно. От него е образувана думата ЛИМКА-стъклено топче (соденче, шикалка, ашик) с което децата в миналото играеха на игра, наречена със същото име. Очевидно, ЛИМКАМ е форма на ЛИНКАМ, получена чрез замяна на звуците "Л" с "М".   

    Глаголът ЛИНКАМ - скитам, е все още жив, както се вижда от следния стих от съвременно стихотворение:

Защо да мъкна като вълк изпосталялото си тяло
към пейките в зиморничавата градинка,
да стискам в празните си шепи,
топките на бащината броеница
и като гладно псе напред-назад

 по цяла нощ да линкам? (Станков -автор, електр. издание)

        В добавка, лингур,  лингурин, люнгур ознават особен род скитащи цигани в Тракия [Тилко Тилев, стефан Илчев]. Стефан Илчев посочва тази дума като румънска заемка, но не уточнява с коя румънска дума я свързва. Може би той има пред вид румънското "лингур" –лъжица. Понеже лингурите са скитащи цигани, препитаващи се отчасти с правене на дървени съдове, кошници и лъжици, това обяснение изглежда на пръв поглед приемливо. Още една подобна дума лангера означава станимашки грък [Стефан Илчев]. 

    Етимологията на семантичното гнездо ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ може да се определи достоверно. Подобни думи в персийския език и в повечето памирски езици означават КРАК: в ягнобски  ling, кюрдски  ling, талишки  lyng, персийски  leng, шугнански  ling, гилянски  lêng, язгулемски  lang, сариколски  lang – крак. /VS-ETD/. В огромния брой други езици думата за "крак" е съвсем различна (изключение е само английски - leg). Пред вид на възможността това семантично гнездо да е донесено от прабългарите, етимологията ЛИНКАМ -КРАЧА, СКИТАМ е много достоверна.  

     Донякъде, думата ЛИНКАМ е сходна и с английското linger - бавя се, мотая се, мотам се. Това е пример за древна индоевропейска връзка.

11. Неславянско семантично гнездо ЧЕМЕР "болест, страдание". Включва следните оригинални диалектни български думи: ЧЕМЕР - силна мъка, страдание, болест; ЧАМАМ, ЧЕМРЕЯ - боледувам; ЧАМАВ - болен; ЧЕМЕРЕН - мракобесен, злокобен; дяволски; ЧЕМЕРИКА -отровно планинско биле. Морфемата на това българско семантично гнездо е ЧАМ (ЧЕМ), която носи основната семантика "болест, страдание". Явно, това е древна индо-европейска морфема, разпространена в много европейски езици, но по смисъл, българската и форма е далеч от славянската. Причината  за това заключение е, че в славянските езици "чемер" еднозначно означава "отрова", но в българския същата дума "чемер" има друго значение - "болест, мъка" и не означава "отрова"! Освен това, названието ЧЕМЕРИКА -отровно биле, буквално съвпада със староиндийското camarika - отровно биле, но е малко по-далечно от подобното название в другите европейски езици: старогръцки  kamaros, литовски  kemeras, латвийски cemerin, старовисоконемски  hemera - отровно биле. Всичко това се обяснява с приноса на прабългарите.  На трето място, за разлика от славянските езици, които са запазили само една, две думи от тази древна индо-европейска морфема, в българския има цяло семантично гнездо: ЧЕМЕР, ЧАМАМ, ЧАМАВ, ЧЕМРЕЯ, ЧЕМЕРЕН, ЧЕМЕРИКА. По тази причина, това гнездо не може да има славянски произход! и по принципа на изключването следва, че то най-вероятно е наследство от прабългарите.

     10. Семантично гнездо "лекувам, церя". Съдържа следните думи ЦЕРЯ (лекувам), ЦЯР (лекарство, лек), ЦЕЛБА (лекуване, лечение), ЦЕРИТЕЛ (лечител). Тук морфемата ЦЯР, ЦЕР е сигурно иранска, тъй като на персийски език "чаре" - означава "лекарство, цяр". Така, и двете взаимосвързани семантични гнезда - ЧАМАМ (боледувам) и ЦЕРЯ (лекувам) изглежда са иранско наследство от прабългарите.

19. Семантично гнездо "войска". Включва старобългарските думи ПЛЪКЪ (войска, народ), ВЪПЛЪЧЕNНЕ (войска), CЪBЪВЪПЛЪЧЕNНЕ (бойна редица), ПРЋДЪПЛЪЧЬNЪ (предводител на войска), ПАПЛАЧ (нередовна войска, опърчение), влашката дума ПЪРКОЛАБ (pîrcalab - предводител на войската, глава на войската) и съвременните думи ПОЛК, ПОЛКОВНИК, ПЪЛЧИЩА, ПЪЛКОВОДЕЦ,  ОПЪЛЧЕНИЕ, ОПЪЛЧВАМ СЕ . Основна морфема е старобългарската дума ПЛЪКЪ - "войска", която хипотетично се приема за древнославянска дума, заемка от готски. За първообраз се приема германската дума folk - народ. Като алтернатива на тази хипотеза може да се предложи, че ПЛЪКЪ е прабългарска дума, сродна с общоиранското *bal – войска, от която е получено и осетинското balкъоn – пълководец (кан на войската). ПЛЪКЪ (войска) се получава директно от *bal – "войска" с помощта на суфикса "-ак", който е един от най-производителните и универсални коренни суфикси в иранските и славянски езици.

    11. Семантично гнездо "българин". Това всъщност е най-древното, най-активното и многообемно семантично гнездо в българския език. Неговият състав обаче може да се намери, ако се знае смисълът и етимологията на българския етноним. В отделна книга и статия беше показано, че буквалното значение на етнонима българин е "бял, блестящ, извисен", което в по-общ културноисторически план означава "благороден, знатен, цивилизован, знаещ, благоприятен". Това ни дава възможност да намерим български думи, които не само по морфология, но по семантика да са близки до него.

         На първо място, това е старобългарската дума БЛАГ, първоначално означаваща "сладък". Това и значение днес е съхранено в някои диалекти и във Вардарска Македония. Днес тази дума означава "незлоблив, благосклонно настроен, добър, кротък". По строеж, а също и по съдържание, тя стои плътно до българския етноним и може да бъде негова производна форма, т.е. в известен смисъл българин може да означава "благ човек". Между другото, това е и една от хипотезите за семантиката на българския етноним, но по-вероятно това да е обратна семантика.

        На второ място, сложносъставната старобългарска дума БЛАГОРОДЕН, която прилича на подобна старогръцка дума  (...) може също да е производна от българския етноним, защото включва като основа думата БЛАГ. БЛАГОРОДЕН означава "роден благ", т.е "човек, който още по рождение е благ". Също, в известен смисъл БЛАГОРОДЕН може да означава "човек, който по рождение е българин, благ човек". 

        На трето място, това е хидронимът ВОЛГА. Много автори, включително и Паисий Хилендарски поддържат твърдението, че българският етноним произлиза от названието на тази голяма Източноевропейска река, основавайки се на първоначалните непълни знания за историческата география на българските населби. Всъщност, вярно е обратното твърдение - първоначалният угро-фински хидроним Итил - река, се заменя с българския етноним веднага щом по бреговете на тази река се заселват българите и образуват голяма и мощна държава.

        Напълно възможно е, типичната старобългарска дума БЕЛЕГ да е също вариант на българския етноним. Езиковедите търсят нейният произход в чужди езици - тюркско-алтайски, кавказки, шумерски засега доста несполучливо и неубедително. Като имаме пред вид някои елементи от семантиката на българския етноним "знатни, извисени, благородни", намираме общо сечение със значението на тази дума. Какво друго може да означава "знатни, извисени, благородни хора", ако не "забележителни хора"?  Така че, морфологично и семантично, думата БЕЛЕГ може да бъде производна от БЪЛГ и, следователно да бъде коренна дума от езика на древните българи, а не езикова заемка от чужд език. 

         Към тези членове на семантичното гнездо "българин" - БЪЛГАРИН, БЛАГ, БЛАГОРОДЕН, ВОЛГА и БЕЛЕГ, можем да добавим многобройни топоними и хидроними, отразяващи пряко или косвено семантиката и съдържанието на българския етноним. Това са многобройните топоними от вида БЯЛГРАД, БЕЛГРАД, БЕЛГОРОД, БАЛК по старите български земи. Като правило, те са разположени по границата на Стара Велика България (общо 6) и на нейната продължителка, Първото българско царство (общо 13). Няма друга държава на света, освен България с толкова много названия на селища с име носещо семантиката "бял". Всъщност, Бялград е буквален превод на "българска крепост, град".  

        В други подобни топоними българският етноним е директно указан.  Тук се включват повече от 50 названия от днешна България, Северна Гърция, Македония (преди сърбизацията), Източна Сърбия, Румъния и даже Унгария. Например, в днешна Унгария има град Полгар, очевиден остатък от трансилванските оногундури-българи, живяли в Авария и по-късно в земите на Крумова България. 

        Тук се включва и традиционното название на река Дунав - "тих, БЯЛ Дунав". Бял Дунав означава "български Дунав", защото около 5 века е текъл по средата на обширното тогава българско землище. Едновременно с това "Бял Дунав" означава "спокоен, благ, благоприятен, мирен, полезен" в съответствие със семантиката на българския етноним.  

        Названията БЯЛО (Егейско) МОРЕ и ЧЕРНО МОРЕ също отразяват нравствено-космогоничната представа на древните българи и източно ираници от района, вложена в техния етноним. БЯЛО МОРЕ море е "спокойно, благоприятно, благосклонно, благо", докато ЧЕРНО МОРЕ е "враждебно, бурно, опасно, неблагоприятно". БЯЛ ВЯТЪР се нарича топлия, приятен и полезен южен вятър, който духва рано напролет в Тракия и стопява снеговете и ледовете, донасяйки пролетта.

Със семантиката вложена в българския етноним може да се обясни и традицията на древните българи да назовават началните притоци на своите реки с имена “бяла” и “черна”. Известно е, че хидронимите са най-устойчивите исторически реликви от културата на един етнос.  Такива хидроними има много в България: Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. В Македония това са Бели и Църни Дрин. В Башкортостан е много популярна легендата за характера на “двете сестри”, реките Ак идил и Кара идил, родени от бога Урал, в която е вложен точно този смисъл: Ак идил (Бяла волга) е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил (Черна волга) е злобна, агресивна и бурно течаща през скалите на планината. Традицията да се назовават притоците на реките с имена бяла (спокойна, удобна, добра) и черна (бурна, опасна, лоша) изглежда идва още от Средна Азия, родината на древните българи. Двете основни реки в тази област, днешните Сър даря и Аму даря в древността са носили имена, чийто смисъл би трябвало да е Бяла река (от индо-арийското сурья – светъл, бял, блестящ) и Черна река-Оксос (от древната авестийска дума axsaena – тъмен, черен [14]).

             На последно място е названието БЕЛОРУСИЯ. Българите на бат Баян, останали да живеят в държавата на хазарите били наричани "черни българи" - несвободни, нямащи собствена държава. В същото време, българите от Волжска България са наричани "сребърни, бели, блестящи" - свободни, имащи собствена държава. По-късно, тази терминология, основана на семантиката на българския етноним е усвоена и в Средновековна Русия. Източните части на Русия, където населението е плащало данък на чужди владетели е нареча "Черна Русия", а свободната западна част - "Бяла Русия". Държавното название Белорусия е късна реминисценция на тази терминология.