АЛБАНЦИТЕ - ПРИШЪЛЦИ ОТ СКИТСКИТЕ ПРЕДЕЛИ (КОТРАГИ)?

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Когато търсим етническите корени на съвременните албанци (самоназвание шкиптари), трябва да се опираме единствено на научните факти. Необходимо е да се абстрахираме напълно от политическите настроения, пристрастия и отношения към тях, изградени в последните няколко века, които авторът напълно споделя.

Днес албанците (шкиптарите) наброяват около 7 млн. и заемат компактна територия в няколко държави – Албания, Косово, Македония и Черна гора. Изолиран и доста смесен албански анклав има в Гърция, около град Атина (Фиг. 1). Говорят на два диалекта, северен “гег” и южен ”тоск”, който сега е официална норма. В диалекта „гег” има много носови гласни. След около 20 години, албанците ще съставляват около 12 млн. и ще са вторият народ на Балканите, след румънците.

Фиг. 1. Географско разпространение на албанците.

Албанският (шкиптарският) е изолиран индо-европейски език, нямащ преки връзки с нито един географски съседен или близък език. Албанският е език-загадка и заедно с това произходът на самите албанци е една мистерия. Съобразно хипотезата за автохтонност на албанците се приема, че албанският произлиза от някой древен балкански език, но от кого точно не е ясно. Някои считат албанския за производен на илирийския, други на дарданския, трети на трако-мизо-дакийския език. Липсват обаче силни доводи в полза на тези хипотези. Всъщност, най-близък до съвременния албански е съвременният арменски език, който според класическото сравнително езикознание е от западноиранската група езици!

        Официалната албанска историография се основава на хипотезата за автохтонния балкански и по-точно илирски произход на съвременните албанци (шкиптарите). Тя е изказана за пръв път от немски историк в 1774 г. [Johannes E. Thunmann "Untersuchungen uber die Geschichte der Oslichen Europaischen Volger" Teil, Leipzig, 1774]. Липсват обаче сериозни научни доказателства в подкрепа на тази хипотеза.

Като цяло, автохтонната (балканска) теория не може да обясни следните особености на албанския език [1,2].

1. Пълната изолираност на албанския от езика на своите днешни и древни географски съседи. Албанския не прилича нито на гръцкия, нито на славянскит езици, нито на румънския, нито на древните автохтонни балкански езици, доколкото те са познати, като илирски и трако-дакийски.

2. Практически пълното отсъствие на (или наличието на твърде малко) ранни заемки от гръцки и латински език (Cabej, Eqrem "Die aelteren Wohnsitze der Albaner auf der Balkanhalbinsel im Lichte der Sprache und Ortsnamen", Florence, 1961; Eric P. Hamp, University of Chigaco The Position of Albanian (Ancient IE dialects, Proceedings of the Conference on IE linguistics held at the University of California, Los Angeles, April 25-27, 1963, ed. By Henrik Birnbaum and Jaan Puhvel). Ако албанците са древно местно население, те би трябвало да имат в езика си множество ранногръцки и латински думи. Даже по-нормало е да се очаква те да са възприели ако не изцяло ранносредновековния гръцки, то поне да имат значителен дял ранногръцка лексика. Съседният на “протоалбанците” народ – македоните са напълно елинизирани още в първите векове преди н.е. Малко по-късно са елинизирани и траките на юг от Балкана. Районът на днешна Албания е завладян от римляните в 168 г. пр. н. е. и е включен в провинция Iliricum до 395 г., или общо 563 г. За много по-малко време (около 350 години) траките на север от Балкана (и Дунава !) са латинизирани и започват да говорят на латински. Как при тези условия протоалбанците са се опазили от пълна елинизация и особено латинизация до степен на пълна изолираност и от гърци и от римляни е пълна мистерия. Тази мистерия обаче съществува само в рамките на хипотезата за балканска автохтонност на албанците и в същност е още един аргумент срещу нея.

Например, византийският император Юстин I (518-527) е бил илир по произход. Сигурно е, че неговото семейство и по-далечните му роднини са гърцизирани далеч преди той да стане император. Ако съвремените албанци произлизаха от подобни илири, те би трябвало да говорят на развален гръцки. Вместо това, те говорят на език, който няма нищо общо с гръцкия и няма никакви старогръцки заемки.

Нещо повече, известни са много сторогръцки думи и лични имена, заимствани от илирите, но никоя от тях не присъства в езика на албанците (Wilkes, et al). На съвременната наука са известни много думи от лексиката на илирския език, обаче само три от тях се откриват в съвременния албански (една от тях е dardhë - круша). Тези факти говорят за липса на пряка етническа връзка на албанците с древните илири. Много западни учени (C. Pauli, H. Hirt, G. Mayer, and F. Cordignano) и практически всички сръбски историци, етнолози и археолози отхвърлят хипотезата, че албанския език е свързан с езика на илирите и че изобщо албанците произлизат от илирите. В книгата си "The Illyrians", авторът John Wilkes (1995) пише, че най-вероятно албанците имат произход, различен от илирския. Предложена е и хипотезата за небалкански, далечен (азиатски) произход на албанците.

3. В Италия албанците се наричат Arberishtja или Arberichte, в Гърция - Arvantis (Arvanite). От основата на тази дума е образувано международно известното название на днешните албанци. Това име сигурно идва от названието на долината Арбанон (Arbanon), намираща се по течението на днешната река Shkumbi в района на град Драч. През античността в същия район е живеело илирско племе с подобно название - "албани", чието название сигурно е предадено на долината. Най-ранното споменаване на това племе е от II век пр. н.е. в "История на света", написана от Полибий (History of the World, Polybius), където се говори за град, наречен Арбон и разположен в днешна средна Албания. Неговото илирско население е наречено Арбани и Арбанити (Arbanios and Arbanitai). В I век след н.е. Плиний спемена илирското племе Олбоненси (Olbonense). Във II век след н.е. Птолемей, географ и астроном от Александия, чертае карта на Илирия, в която е отбелязан град Албанополис (Albanopolis), североизточно от град Драч, и споменава, че около този град живее илирското племе Албани (Albanoi).

Веднага трябва да се отбележи, че всички тези документи и названия се отнасят изрично за илири или илирско племе, което най-вероятно няма нищо общо с днешните албанци. В действителност, между последното споменаване на първични (неелинизирани и нелатинизирани) илири и първото споменаване за днешните албанци има времева разлика от около 10 века. През това време античните илири са претопени от гърците и впоследствие частично унищожени от варварските нашествия (готи, хуни, вандали, славяни, авари, кутригури). Накрая са се появили днешните албанци - шкиптарите. За пръв път византийската принцеса Анна Комнина, пишейки за войните на баща си Алексий Комнин (1081-1118) с норманите, упоменава днешните шкиптари. Тя ги нарича с името Arbanitai или Arbanon за да подчертае, че това шкиптарско население живее в долината, която носи древното название Арбанон (Arbanon). Разбира се, няма нищо общо между това ново население и древното население, което е дало названието на долината (по същия начин първите българи отсам Дунава са наречени мизи). В последствие, това чисто локално прозвище прераства в название на един нов народ (и нас щяха да ни наричат днес мизи, ако си нямахме средновековна държава). Същият този район на долината Шкумби (Арбанон) е част от Първата българска държава в продължение на 150 години и се нарича Котокия или Кутмичевица, български названия с неясно значение (Фиг. 2). В град Девол е действал първият български университет - Книжовната школа на св. Климент Охридски ((886-893 г.), където са обучени на писмен български около 3500 ученици, което вероятно e над 10% от младите хора в областта. В голямото книжовно наследство на тази школа никъде не става дума за илири, които отдавна са забравени, или за албанци (шкиптари), които още не са се появили!

Фиг. 2. Предполагаеми граници на раннобългарската историческа област Кутмичевица (Котокия).  Център на областта е град Девол, докато Бялград (Велика, дн. Берат) е важен религиозен център. Със жълто-черни точки е показана историческата област Арбанон, обиталище на илирското племе арванити. Град Дуръс е историческият Драч, плътно заселен с кутригури според исторически данни и хроники.

Албанците наричат езика си Shqip или Shqipëri, а себе си шкиптари (Shqipetar, Shqiptar). Това самоназвание е записано за пръв път през 14 век. Някои предполагат, че първоначално то е било само фамилно име. Други свързват това название с албанската дума shqiponje (орел) и се аргументират с това, че двуглавия орел (византийски знак) е герб на съвременна Албания. Най-вероятна обаче е хипотезата на Demiraj [Shaban Demiraj. Prejardhia e shqiptarëve nën dritën e dëshmive të giuhës shqipe (Произходът на албанците от гледна точка на албанските езикови доказателства). Shkenca, 1999, p. 194], който отбелязва, че на албански sqip означава "ясен, разбираем", от тук shqiptar - човек, чийто език е разбираем.

4. Българският учен Иван Дуриданов [Duridanov, Ivan. "The Language of the Thracians", (Езикът на траките, Наука и изкуство, София, 1976] забелязва, че албанските названия за морски и риболовни термини са от чужд произход, от което заключава, че протоалбанците са живяли далеч от морето. Според него протоалбанците не са илири, защото илирите от хилядолетия живеят по брега на Адриатическо море и са известни като отлични мореплаватели, а дардани. В действителност дарданите са също илирско племе и те би трябвало да "разбират" илирския език, включително и неговите морски термини. Втора хипотеза за произхода на протоалбанците е предложена от българския специалист по сравнително езикознание В. Георгиев. Той подразделя палеобалканските езици на няколко близко-родствени езикови общности: илиро-македонска, гръцка, фригийско-арменска, тракийско-пеласгийска и дако-мизийска [Георгиев В. И. Исследования по сравнительно-историческому языкознанию. М., 1958. С. 143]. Поради робуване на представата за палеобалканския произход на днешните албанци и невъзможността те да се причислят към илирите (включително и дарданите), В. Георгиев причислява протоалбанците в групата на дако-мизийците. Т.е според него протоалбанците идват от района на Долния Дунав. 

Включването на албанския език към групата на дако-мизийския език също е проблематично, защото в периода IV – V век потомците на балканските илири, дардани, даки и мизи вече са били частично или изцяло латинизирани. Как при това владимир-георгиевите “протоалбанци” са се опазили съвършено “чисти” от латинското езиково влияние е пълна мистерия, освен ако може би са живеели постоянно в пещери. 

5. Автохтонната теория се атакува и от още един, неезиков аргумент. Илирите в района на днешна Албания са посрешнали римските завоеватели не като стадно население, а като поданици на царство с наследствена монархия. Това илирско царство е водило повече от 100-годишна война, преди да бъде победено. От тук заключаваме, че илирите са били добре осъзнати и организирани като държавна общност още преди новата ера. Как тогава да си обясним факта, че албанците, ако са техни потомци, се изявяват като народ с претенции за държавност или поне автономия едва след XII-ти век. Къде се губи тяхното народностно съзнание и култура на държавнотворчески народ в продължение на 12 века? При съвременните албанци липсва исторически спомен за времето преди XII - XIII-ти век.  Теорията за автохтонния произход на албанците прилича на хипотезата, че малка част от одриските траки се е съхранила напълно интактна, примерно някъде из горите на Родопите и някъде към XII-век изведнаж се пробужда за свобода и собствена държавност! Ами през това време никой ли не им е искал данъци, никой ли не ги е набирал за войници, никой ли не ги е християнизирал, никой ли не ги е научил на занаяти, на нови храни, дрехи, оръжия? Що за идиоти биха станали тези нещастници след 12 века изолация и изведнаж - искаме държава, и ние имаме език, музика, култура?  

5. Албанския език, заедно с българския и румънския притежават някои общи особености, което ги включва като трите основни езици в т.н. “балкански езиков съюз” (Прабългарите и балканския езиков съюз). Най-важните от тези особености са наличието на задпоставен определителен член, наличието на гласния звук “ъ” (древния индоевропейски звук шва - shwa), липса на инфинитив, стремеж към аналитизъм и др. Например, на албански „бук” = хляб; „бука” = хлябът, хляба. Съгласно най-последната, обоснована представа на учените, балканския езиков съюз е започнал да функционира не по-рано от VIII–ми век (когато идват прабългарите!!). Липсва единно мнение за това езикът на кой народ е служил като език-еталон и генератор на промените.

6. В албанския има много късни заемки от гръцки, български и османо-турски, което се обяснява като следствие от известните исторически контакти на средновековните албанци с носителите на съответния език. Това, което е чудно и необяснимо е, че албанците са “заимствали” твърде много персийски думи от лексиката на османо-турците.

Както е известно, първоначално официалният език на Османската империя е персийския. След това персийският език се замества с т.н. османо-турски. Поради мюсюлманската религия на османските турци, в техния език непрекъснато навлизат арабски думи. По тези причини, когато османските турци достигат землището на албанците, техният тюркски език е наситен с множество арабизми и персизми. Естествено, албанците заимстват множество думи от техния език, сред които тюркски, арабски и персийски. Прави впечатление обаче, че сред заемките има непропорционално много персийски думи.

Тази селективност при заемането на персийски думи в албанския досега не е обяснена. А защо персийските думи в албанския език да не бъдат негови собствени думи? Не случайно, най-близък до албанския е арменския език, за който се смята, че е образуван от смесването на местен ирански език (скито-сарматски) с езика на тракийски изселници от Балканите.

7. В албанския език липсват ранно-тюркски заемки, но присъстват множеството български думи, значителна част от които се считат за прабългарски. По-долу са представени част от тези думи, записани от руския етнолог А. Селищев [3] в началото на XX-ти век в Албания.

kuts, kut, kute, k`ene – куче. Съответства на българаската неславянска дума "куче", която има прабългарски, индо-

          ирански произход: авестийски kuti, хинду-урду kuta, согдийски kwty, ягнобски kud, хуфски, рушански  kid, kud, 

          сариколски, искашимски kud, шугнански kut, язгулемски k`od, сангличи kod, кховарски keni, нуристански kua, 

         осетински kuædz, kuædzme, qæwdyn, пущунски kutraj, талишки kūtile – куче. /VS-ETD/,/IED/ В тох./б/ ku, kuwa, kuñiye [Ж. Войников].

kerpe – кърпа (АС-СНА, стр.174). Съответства на българската неславянска дума "кърпа" – парче плат с индо-ирански

         произход. Като производно на общоиранското ker – отрязвам, може да се посочи ваханското, искашимското,

        сариколското kэrpa – памучно одяло. /ПД-ЕАКБ,стр.103/ В таджикски kurpa – памучно одяло. /DRT/ Навлязло е в

        таджикски. В санскрит karpaţa, палийски kappaţam, пракритски kappаda, пущунски и хинди-урду kapra, непалски

         kapar, кашмирски khāpara – тъкан. [Ж. Войников].

stopan - стопанин (прабългарска, източно-иранска дума)

buyar,  bular  (buyaresha)- болярин (болярша) (прабългарска дума)

Golem - средновековен феодал, благородник в Южна Албания. В италианските средновековни документи е отбелязано

        че албанските владетели се наричали с прозвището Γουλάμος, Golem, преведено като Grande. Селишчев

         отбелязва че голем/голям е широко разпространен и като топоним в Южна Албания. Дори в Пелопонес

         съществува село Γχολέμιον.  Думата "голям" има източноирански произход (АС-СНА, стр. 266-267) [Ж. Войников].

sop – хълм. Съответства на старобългарската (иранска) дума съпъ – хълм. Сравни осетинското kъupp, cъupp – връх,

        хълм, връх на главата, теме, в талишки sêpe, персийски kūp - връх, хълм [Ж. Войников]. Според  А.Селишчев в

         Средна и Североизточна Албания се среща топонима Жепа, в Южна Албания – с. Жепова, свързани с високи и

         планински места. Топонимите се срещат сред териториите, богати на старобългарски названия.

koftšek – стенен долап за съхранение на хляба. Селишчев счита, че тази дума е заемка от старобългарски,

           където има дума ковчегъ – съндък. Този дума е заета и в много славянски езици, но не е славянска.

zid  -зид, стена

chetta – род, чета

chuke – чука, чукар, планински връх. На санскрит sikhara означава връх (sik) в планината (hаra).

chuk – чук

Sara godina - в Елбасан и околността това е новогодишен поздрав на местните албанци, което отговаря на българското  

         - Сурва година.

zakon - навик, обичай, начин. Сравни със стблг. "закон", заимствано във всички славянски езици и в гръцки. 

metške – мечка. Според А. Селищев е старобългарска заемка. (АС-СНА, стр.185). Българската неславянска дума мечка

            е изместила почти изцяло славянското медведь. Заета според  Б.Цонев в унгарски като macko – мечка (БЦ-

           ИБЕ-2,стр.165).

galige – езеро, блато. Смята се  за  старобългарска  заемка (СМ-ИС стр.188). Обаче арабския  пътешественик  Ибн-Фадлан, оставил  най-пълното  описание  на  Волжка България  от  922 г., съобщава, че при волжските българи халиче – означава "езеро", което е много близко до албанското galige.

Към тях можем да добавим и още съвременни албански думи (находка на автора), които са пълни аналози на доказано прабългарски думи:

katund – село. Съвпада с българското “катун”,произхождащо от иранското kat – дом, селище, село, град. Ц. Степанов

          свързва старобългарското понятие "катун" със согдийското kate, kata – дом, къща, стая. (ЦС-СБ,стр.123). В

          согдийски kat – селище, град.

pallë – меч. Съвпада със старобългарското “палеш” – меч, което има санскритска етимология – на санскрит pales - 

          режещ.

kuvend – събрание, събор, родов съвет, парламент. В ранна езическа България е съществувал особен орган на

           общонародна власт – общонародно събрание, наречен “кувент” на езика на прабългарите. Никой не знае от     

          къде идва тази прабългарска дума! Ето, обаче, че тя е запазена при албанците. Нещо повече, при тях тя не е

          изолирана дума, а основа на глагола kuvendoy - разговарям (unë kuvendoy - аз разговарям; ti, ai, ajo kuvendon -

          ти, той, то разговаря и т.н. ). Кuvend значи "разговор" или "говорилня" или по италиански "parlament". Сранни   

           хора са тези прабългари, ние ги мислим за хунски диваци, пък те знаят италиански! На всичко отгоре, 1000

           години преди демокрацията си имат парламент!

zog – птица. Според П. Добрев в памирските езици с подобни думи се наричат птиците, от където идва едно от

          названията на старобългарските букви – буквата “ци”.

enite – четвъртък. На езика на прабългарите планетата Юпитер се нарича Анишър (Аншар при асирийците и  

          вавилонците). Съответно, денят четвъртък носи неговото име [Названия на прабългарските богове-

          планети].

Nënë  - майка. Сравни с българското диалектно „нана” – майка, което има общоирански и особено памирски,

           следователно прабългарски аналогии.

magar – магаре. Смята се, че тази албанска дума може да е заемка от готите, при които marh – кон. Явно обаче 

            авторите на тази хипотеза не знаят, че magar – магаре е българо-албански изоглос.

madh – голям. Сравни с българското „маса” – голямо количество, което има сарматски произход (massageti- големи,

            велики гети).

mižd^hóm – заплата. На старобългарски „мизда” – възнаграждение. Има арийско-авестийски произход, на авестийски

           mı̄̆ždəm, на санскрит mīḍ^hám – заплата.

píbՙonti – те пият вода. Българския глагол „пия” има ирански произход. На санскрит píbanti – пия.

 si  - черен. Древна сарматска дума (Šaw – черен), от която идва съвременната българска дума "сив". В езика на

           аланите syāv, syuvāg, syāvak, syv, syuvg, syvak – черен. Според Турчанинов šyo е по-старата аланска форма, от

           която идва съвременната осетинска (иронска) дума syo – черен [Ж. Войников].

čupa – момиче (АС-СНА, стр. 56), çupkё - мома, момиче. Съответства на българската диалектна дума "чупе" -

          момиче. това е прабългаска  дума, сродна на чувашкото sъpъ, язгулемското zaif -  – жена, момиче.  

Dos – свиня. Сравни с прабългарския календарен термин ДОКС – глиган.

flas  - говоря. Сравни с българското ПЛЕЩЯ, ПЛЕСНАТ в устата!!!

brekё -гащи, панталони. Сравни с българското ВРЕКИ – чувал (Кюстендилско) и ВРЕКЕЛ, ВРЕЩА, ВРЕЩЕ, ВРЕТИЩЕ,

          ВРЕШЧА, ВРЕКЯ  – торба, чувал, конопен чувал. ВРЕКИ - чували, ВРЕЧИ -торби [Диалектни думи от сборника

          БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО. 12 тома. София. 1970 год.;   Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели

          и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974; Сборникъ

          отъ български народни умотворения, кн. VIII и IX, 1892, 1894. София, Печатница на „Либералний Клубъ”; Кузман

          А. Шапкарев, Сборник от български народни умотворения в 4 тома. Том IV, Български приказки и вярвания, ред.

          Ст. Стойкова, София,  1973].

njerëzor - човек (от авестийското nar,nair - човек, мъж), сравни българското "нерез"

strehoj - къща, сравни българското "стряха"

dru - гора,дърво. Сравни с авестийското dru - дърво

kala - крепост. сравни с общоиранското kalе - крепост (на турско-арабски "хисар")

ngrëna - храна, типично българска дума с памирски корени (ë се чете "Ъ").

barishte - билка. Като се вземе пред вид сарматската трансформация "Р -Л" се вижда, че албанската дума има същата

          основа, както прабългарската.

zapana – стопанин, собственик. Сравни с прабългарската титла жупан

korδ-a – меч. Според Ст. Младенов, това е заемка от старобългарски, където е имало дума корда, коръда - меч с

         ирански произход. Заета в много славянски езици.

kátš - тъкач. Смята се за старобългарска заемка.

kertšmar – кръчмар. Старобългарска заемка, производна на иранската дума "кърчаг" - стомна, делва.

kerš - хълм [Ж. Войников]. Смята се за заемка от старобългарски, където е имало дума кършъ, крътъ – скала. /БЦ-

        ЕАКБ-2,стр.40/. Заета в много славянски езици. Албанския топоним Кършова имакедонското Крушево (по-ранното

        Кършово) са неини производни. Един от кварталите на Пловдив се нарича  Кършака. За Фасмер, етимологията на

        кършъ, крътъ – скала е неизвестна. Откриваме я в осетински, където kъrš (кърш) означава хребет. Заета в

        абхазки kiriš – хребет, кабардински kъiūыrš, абазински kъiūыrč – скалиста планина. /АШ-ЭСАЯ-1,стр. 236/ Също в

         хинди-урду khajūrā – хребет. А това показва безспорния, прабългарски произход на кърш.

varg, veriga - верига (СМ-ИС,стр.41-58). Българското верига явно е прабългарска дума с ясни тохаро-осетински

        аналози: в  осетински  uærdæg, uærdæx, кюрдски weirs, пущунски vāx, талишки vās, памирски vax, язгулемски vêh,

        рушански, хуфски vāx, сариколски  vûh – верига, шнур, ремък.

gugugce - гугутка. По румънски  gugugstiuca – гугутка. Това са явни старобългарски заемки. П. Добрев основателно

       свързва българското "гугутка" с памирските gugugštuka, guguraka – див гълъб, което показва прабългарския

       произход на тази неславянска дума.

matca, mačok – котка, котарак. /БЦ-ИБЕ-2, стр.30/,/СМ-ИС, стр.41-58/. Съответства на българската неславянска дума

            мачка, маца – котка. Шафарик посочва словашкото mačka – котка, като старобългарска заемка. /БЦ-ИБЕ-1,

            стр. 52/. Заето в сръбски мачка, хърватски, словенски mačka, унгарски macska, румънски maţa – маца, котка. 

            Думата  е  открита  като  реликт  от  езика  на Алцековите българи, мошке, моске – котка, навлязла в съвр.

             италиански като miсcho – котарак (ВД-ИБ), което доказва нейния прабългарски произход..

berr -овца. Коренната гласна в някои форми се променя от е в а (например bari ‘овчар’). Сравни със старобългарското

         БАРАН - овен, заимствано в руски и българското диалектно "баранка" - овца. Също сравни с българското БАЧИЯ -

        сдружение от овчари - собственици [Григор Рашов. Социална организация на традиционната българска бачия в

        Западна Стара планина. Българска етнология, 1983,.  № 3, с. 23-34].

Всички автори, когато изброяват наличните прабългаризми в албанския език ги обясняват като ранни заемки в посока от мощната в миналото българска държава към малкото на брой присъединени местни жители на албанските планини. Обаче големият брой на тези прабългаризми и тяхното значение като ключови думи (berr - овца;  dos - свиня; katund - село, селище; njerëzor - човек; ngrëna - храна; barishte -билка; kuvend – говорилня, събрание; zog – птица; enite – четвъртък, бог Анишър-Янкул-Юпитер  и т.н.) показва, че тези албански прабългаризми могат и да не са заемки от ранните прабългари, а коренни албански думи. Т.е. те могат да са албано-прабългарски изоглоси, ако допуснем, че автохтонната теория не е в сила.

Множествено число в албанския се образува с добавяне на съгласната „т”, както в древните източно-ирански езици, скитски, сарматски, сакски, согдийски!!

Много важен аргумент в полза на иранския характер на албанския език е наличието в ранния и днешен албански на граматична конструкция, подобна на ирански изафет!!

Иранските езици притежават характерна синтактична конструкция, известна като ирански изафет. Той представлява две последователни думи, свързани със съюза “и” (широко “е”). Първата е съществително име, а следващата дума определя характерна черта на първата. Например, на персийски: Дешт-и-Кипчак (Кипчакска степ), ræng-e-roshæn (ярък цвят). Албанските изрази libër e badhë (бяла книга); Стани–и–мизъс (Станю мизиецът); Formula e Pagëzimit" („Баптиска формула” – название на най-старата книга на албански език от 1462 г.), Drini i si (Черни Дрин), Republika e Skipërisë  (Албанска република) са типични примери на синтактична конструкция, подобна на ирански изафет. Такъв ирански изафет е съществувал и в езика на прабългарите, за което свидетелстват данните от прабългарски надгробни паметници [Два надписа от село Гарван, Силистренско и Плиска].

Горните седем обстоятелства силно подкрепят алтернативната хипотеза за неавтохтонния произход на първите албанци. Ранните албанци би трябвало да бъдат население, дошло извън пределите на Римската и по-късната Византийска империя. Пред вид на наличието на типично ирански граматични конструкции, на много иранизми (персизми) и прабългаризми в албанския, ядрото на протоалбанците изглежда да е някакво скитско или скито-сарматско племе. Идвайки в илирските планини, първите протоалбански пришълци са заварили едно силно разредено и обезкръвено местно гърцизирано или латинизирано население и след като са го претопили, са дали начало на бъдещия албански етнос. От претопеното местно, автохтонно население може да са дошли и малкото на брой трако-илирийски думи в албанския. Какво може да бъде това скито-сарматско племе, родствено на прабългарите, което да се е заселило в илирските планини след унищожаването и изчезването на местното население?

Ако се съди по ранното българско название Кутмичевица или Котокия на района на река Shkumbi, тези скито-сармати може да са част от известните кутригури (котраги), скито-сарматско племе асоциирано към Стара Велика България племе, родствено на прабългарите. Историческите данни силно подкрепят тази възможност, защото в края на V-ти век започват масирани нашествия и заселвания на склавини и кутригури (погрешно наричани българи), което променя етническата картина на балканските предели на Византия.   

През 493, 499 и 502 г. войска от кутригури напада византийските области Тракия и Илирик. През 499 г. в битка при река Цурта (Илирия) кутригурите побеждават византийската войска. Хронистът Комес Марцелин отбелязва: “Така там погина илирийската военна мощ” [Marcellinus Comes. Chronicon, p. 95; Iordanes. Romana, p. 46 = ЛИБИ, 1, с. 313, 332].

Около 515 г. кутригурите нахлуват в диоцеза Илирик и го опустошават, като разгромяват противопоставилите им се византийски отряди.

         През 540 г. кутригурите отново навлизат във византийските предели на Балканския полуостров. В Илирик те успяват да превземат 32 крепости. За пръв път те използват обсадна техника. Непосредствено след това Юстиниан I успял да привлече антите (утигурите) като федерати на империята за борба срещу кутригурсите нападения.

         През 551 г. 12-хилядна войска на кутригурите начело с Хиниалон тръгва в помощ на гепидите, но след неразбирателство с тях напада Илирик и Тракия. Тогава Юстиниан I убедил утигурите, начело със Сандилх, да нападнат землището на кутригурите. Кутригурската войска била принудена да се завърне. Нападението на утигурите принудило една част от кутригурите, около 2000 войни заедно със семействата си, начело със Синион да помолят императора да се заселят във Византия. Въпреки започналата война с утигурите, през зимата на 558-559 г. огромна войска от кутригури, водени от Заберган и склавини, използвайки замръзването на Дунава, нахлули във вътрешността на полуострова. Част от тях тръгнала на югозапад и достигнала до същинска Гърция. Византийската дипломация отново убедила утигурите да нападнат кутригурите. Сандилх нападнал и опустошил селищата на кутригурите, след което пресрешнал връщащите се кутригурски войски на Заберган и им нанесъл тежко поражение. Войната между кутригури и утигури принудила кутригурите да прекратят нападенията си срещу Византия, като последното е през 562 г.

        Подобно на склавините, част от кутригурите се заселвали трайно в земите на юг от Дунава. Първоначално най-плътни заселвания са станали в провинция Илирик, отдалечена и слабо защитена от централната власт в Цариград. Най-ранните (550 г.) и мощни заселвания на кутригури южно от Дунава са станали в посока към днешна Албания и Западна Македония (Котокия, Кутмичевица).

        Най-плътно заселване на кутригури в Илирик обаче става след около 130 години. В 558 г. на север от Кавказ се появяват аварите и веднага (558-562г.) започват съвместна война с кутригурите срещу утигурите [Menander. Fragmenta. С. 443 = ГИБИ, 2, с. 235]. След това аварите се изтеглят към Панония и увличат голяма част от кутригурите с тях. Заедно с кутригурите, аварите основават там Аварския каганат. Панонските кутригури (погрешно наричани българи) са съставлявали многоброен народ. В началото на втората половина на VII-ми век част от тези кутригури са увлечени от българите-оногхонтори на Кубер и се заселват в Керамисийското поле. След заселването на аспаруховите българи в Онгъла, това е второто по мащаб заселване на българи и кутригури. Потомците на Куберовите българи са днешните македонски българи, а потомците на кутригурите най-вероятно са днешните албанци.

        Заселването на района на град Драч, прародината на днешните шкиптари (Арбанон, по-късно Кутмичевица, Котокия) с кутригури (наричани българи) е отразена и в много летописи. В един старинен летопис, открит в Русия, преселването на българите на Балканите е описано така: "Многочислени, дори безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч (дн. Дуръс, виж. Фиг. 2), тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също и всички те са на тази земя преселници" [Национална библиотека Кирил и Методий, 774]. В български летопис по този повод се казва: "Много же бесчсльни съще испълнишя сия стран Днав и она до Драча и далее" [Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, 228-229]. В превод - "много, почти безчислени, те изпълниха отсамната страна на Дунава и отвъдната до Драч и по-нататък". Ясно се посочва, че районът на гр. Драч е заселен с българи (всъщност - кутригури, котраги). Понеже котрагите са федерати на Стара Велика България и поданици на бат Кубрат, съвсем правилно те се наричат българи. 

         Археологическите находки в района на днешна Албания от VII век и по-късно показват, че преди Куберовите българи да населят Албания, там вече са живеели скито-сармати [5]. Преди българите, по тези места е присъствала една начална полиетническа култура, съдържаща местно население (траки, кутригури и анти), както и представители на Пенковската (Черняховска) култура (главно сармати, дошли от земите северно от Дунава) и ранни склавини. Техния брой непрекъснато е намалявал поради външните нашествия. С идването на прабългарите (всъщност котрагите) се появява етническа чиста култура, която след 660-та година се подсилва от идването на Куберовите българи. Тя успява да постави под свой контрол завареното етнически пъстро население, да го консолидира и да създаде условия за появата на една нова култура – тази на Дунавска България.

       Не случайно районът на река Шкумба, родината на днешните албанци е наречен Котокия, Кутмичевица в Първото българско царство! Това е пряко указание за наличието на котраги, кутригури в него !!!

        Обобщавайки казаното, може да се заключи, че има сериозни историографски, археологически, езикови и топонимни доказателства за да се предположи, че ядрото на днешните албанци не са потомци на (случайно!) неелинизирано и нелатинизирано трако-илирско или трако-дакийско население, а представлява основно пришълци от скито-сарматски произход, най-вероятно кутригури.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ :

1. Hamp, E. P. "Albanian". Encyclopedia of Language and Linguistics. (Oxford, UK: Persamon Press) 1994: 66-67.

2. Mallory, J. P. and D. Q. Adams. "Albanian". Encyclopedia of Indo-European Culture. (London: Fitzroy Dearborn) 1997:9
3. Селищев  1931 - Селищев А.М. Славянское население в Албании. София: Македонск. науч. ин-т, 1931а.

4. Петър Добрев. История на българската държавност по най-старите царски и църковни летописи. ИКК Славика – РМ. София. 1995

5. Рашев Р. Българите през V-ти – VII –ми век. II-ро допълнено издание. София. 2004,  стр. 184 – 185.

6. Ангелов Д. Образуване на българската народност. София. 1971

 7. Ж. Войников. Произход на ранните българи. 2008. Танакра. (книга, в печат)