БАЛКАНСКИЯТ ЕЗИКОВ СЪЮЗ И ПРОИЗХОДЪТ НА НЯКОИ БАЛКАНСКИ ЕЗИЦИ

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Балкански езиков съюз (БЕС) е термин, с който се подчертават общите особености в граматиката, синтаксиса, речника и фонетиката на някои езици, говорени на Балканите, независимо, че те принадлежат към различни езикови групи на индо-европейското езиково семейство. Тук се включват най-вече български (включително т.н. “македонски” и “турлашки” диалекти), румънски (включително аромънски, меглено-румънски и истро-румънски) и албански, както и в по-слаба степен гръцки. В още по-слаба степен към БЕС се включва и сръбския език, по-специално неговия най-източен “турлашки” диалект, който всъщност се говори на територия, представлявала доскоро част от българското етническо землище. Този езиков съюз е повлиял в последствие езиците на късно дошлите на Балканите цигани (индо-ирански език) и на евреите – сефариди (езика ладино).

Независимо, че общият речников фонд за посочените езици е твърде малък, съществуват характерни общи черти в тяхната граматика, като: 1) движение към аналитизъм;  2) постпозитивен член; 3) отстраняване на инфинитива; 4) наличие на гласния звук "Ъ"; 5) образуване на категорията бъдеще време; 6) антиципация на личното местоимение; 7) особенности при образуването на числителните от 10 до 100; 8) синтактически и фразеологически особености.

Първият учен забелязал общите черти (балканизмите) в някои балкански езици от различни езикови групи е словенецът Jernej Kopitar в 1829 г., но едва в първите десетилетия на XX-ти век е оформена цялостната представа за БЕС. Основен принос в това отношение имат Gustav Weigand и Kristian Sandfeld-Jensen (Linguistique balkanique, 1930) и румънският краевед Alexandru Rosetti, който изковава термина БЕС (1958). Theodor Capidan е най-яростния привърженик на представата за обща езикова общност на Балканите, но не липсват и опоненти (Alexandru Graur), според които езиковите подобия на са толкова силно проявени за да се говори за “езикова балканистика”.

Причините и генераторът за поява на БЕС се дискутират отдавна и са далеч от разрешаване. Първоначално се е смятало, че е съществувал език-еталон, дал своя отпечатък върху останалите балкански езици. Времето за поява на БЕС не е точно установено. Кр. Сандфелд-Йенсен посочва, че много от общите балканизми са възникнали не по-рано от X-ти век сл.н.е., а някои особености и малко по-рано [Кr. Sandfeld. Linguistique balkanique. Probl è mes et r é sultats. Paris , 1930. с. 214-216]. Това показва, че появата на БЕС хронологически следва с три-четири века идването на протославяните на Балканския полуостров, освен това техният език първоначално не е притежавал никой от посочените по-горе “балканизми”. Той е имал инфинитив и силно развита падежна система, а определителният член му е съвсем непознат. От тук се заключава, че езикът на протославяните не е играл ролята на език-еталон, а най-вече на повлиян език при последвалото генериране на общите “балканизми” и на БЕС. Почти същото може да се каже и за античния и средновековен език на гърците, макар че той има предпозитивен определителен член.

Тъй като повечето от общите особености на езиците от БЕС не могат да бъдат намерени в славянския и гръцкия езици, най-ранните иследователи, включително Kopitar са вярвали, че тези особености са наследени от древните езици на местните траки, даки и илири, които биха могли да оформят субстрата на съвременните балкански езици. Обаче, тъй като езиците на това автохтонно население остават и досега практически непознати, не може да се твърди обосновано дали те наистина са притежавали посочените езикови особености. Поради това тази хипотеза остава в сферата на вярата.

            Според хипотезата на Сандфелд-Йенсен, гръцкият език е играл ролята на език-еталон за останалите езици от БЕС [Кr. Sandfeld. Linguistique balkanique. Probl è mes et r é sultats. Paris, 1930. с. 163]. Тази авторка изхожда от предвзетата презумпция, че “гърците винаги са имали цивилизация, превъзхождаща културата на своите съседи”, поради което “гърците не могат да заимстват езикови особености от тях”, а могат само да им ги придават (?!). Тези бомбастични твърдения обаче не издържат на конкретната проверка. Така например, нито съвременния гръцки, нито античните гръцки диалекти не притежават главните особености, характерни за БЕС. В такъв случай може обосновано да се допусне, че балканизмите на съвременния гръцки могат да са иновации, заимствани от езиците на някой съсед през късновизантийския период. В същност, по отношение на най-важните езици от БЕС гръцкия език изглежда като периферен, слабо повлиян и слабо влияещ, тъй като му липсват някои важни черти на БЕС, като например постпозиционния определителен член и стремежът към аналитизъм.

Трета хипотеза за езика-еталон на БЕС изказва Georg Solta [Einführung in die Balkanlinguistik mit besonderer Berücksichtigung des Substrats und des Balkanlateinischen, 1980]. Той изхожда от друга една, на пръв поглед също “разумна” постановка, а именно че Римската империя е владеела целия Балкански полуостров и от тук, езикът на римляните и на романизираните остатъци от местно или колонизирано население би могъл да остави своя отпечатък върху всички по-късни балкански езици, включително (?!) и върху по-късно дошлите. Тази хипотеза обаче се обезмисля от факта, че твърде малко от посочените по-горе особености на БЕС могат да се намерят в латинския и другите романски езици (без румънския). Липсват доказателства, че тези особености са били развити в местния простонароден латински за малкото време на владеене на Балканите. Ако тази хипотеза е вярна,  тя може да обясни появата на такива особености в “македонския” диалект на българския чрез заимстване от езика на армъните, но тя не може да обясни как тези особености са се появили в самия език на армъните!

            В опит да заобиколи всички гореописани трудности, полския учен Zbigniew Gołąb частично се отказва от представата за първоначалния “език-еталон” и изказва т.н. хипотеза за “множеството източници”, от които произхождат указаните балканизми. Засега тя е най-популярна, поради липса на друга по-обоснована. Той постулира, че не всички от посочените балканизми произлизат от един единствен език-еталон, а са резултат от взаимното реципрочно въздействие на много езици.  Например, смята се, че един “балканизъм” може да е заимстван от латинския, друг – от гръцкия, трети от езика на славяните! Освен това се приема, че балканското население се е местело от място на място и частично се е асимилирало от завареното население придавайки му особености на своя език. Трети фактор е знаенето на много езици от различните групи балканско население. Тази хипотеза е по-скоро израз на безсилие да се посочи истинската причина за появата на БЕС и прибягва до познатата “работеща” представа за “етническия тюрлю-гювеч”, “успешно” използван за да се унищожи наследството на прабългарите.

В същност БЕС е факт, макар че неговата поява е трудно да се обясни. Появата на БЕС е тясно свързана с формирането на основните балкански езици – български, румънски, и албански, в чийто произход също има много неясноти. Това се вижда например от начина на обяснение на няколкото десетки общи думи-изоглоси с древен произход  в езика на албанците и румънците. Тъй като тези езици днес са териториално силно разделени, предполага се че в миналото те са били в пряк физически контакт помежду си. Всички разновидности на съвременния румънски език, към който спадат езикът на молдованите, езикът на власите в Сърбия (цинцарите), Македония и Гърция (куцовласи т.е. беловласи, армъни и меглени) притежават тези общи с албанците ранни изоглоси (думи-когнати). Това се тълкува като указание, че оформянето на посочените румънски диалекти е станало след езиковия контакт с протоалбанците. Територията, където проторумънците и протоалбанците са били в (евентуален) езиков контакт и са си обменили изоглоси (когнати) обаче не може точно да бъде определена поради невъзможността да се отговори на останалите исторически факти. Така, за мястото на езиковия контакт се сочи територията започваща от днешна Северна Албания (което изглежда абсурдно в очите на днешните румънски историци) и свършваща до Трансилвания (което пък изглежда невъзможно от гледна точка на яко вкоренената илирска хипотеза за автохтонен произход на албанците). Днешните румънци се смятат за “славни наследници” на римляните и представата, че те са били в началото един катун хора, мигрирал от Северна Албания към земите отвъд Дунава е унизителна за тях. От своя страна, едва ли албанците ще бъдат възхитени от твърдението, че не са илири, а чергари, дошли от Трансилвания. Изобщо, всеки народ се стреми да си "избере" славни предтечи, с изключение на българския, който мазохистично се придържа към лъжата, че предците му са Атиловите хуни.

Всичко това хвърля съмнение върху представата за пряк езиков и териториален контакт между протоалбанците и проторумънците. В такъв случай се подхвърля друга възможност, да е съществувал някакъв трети език който да е предал множество думи на тези два езика, без те да са били в непосредствен контак помежду си.  Но кой е бил този трети език? Езикът на дако-мизите, траките или илирите? Те са практически непознати и тяхната намеса в случая е чиста спекулация. Освен това, от последния момент, когато се съобщава за илири и даки (I-ви век н.е.) до първия момент, когато се споменава за албанци и власи (румънци) (XI-XII-те век) се намира историческа пропаст от около 10 века. През тези 10 века на Балканите се развиват драматични събития, водещи до унищожаването или преместването на цели народи (траки, даки, илири) и тяхното заместване със съвсем други. Малко внимание се обръща например на факта, че в периода III – V –ти век, на територията на днешна Трансилвания и Унгария живеят предимно язиги, племена от сарматски произход. По-същото време, на обширната територия на съвременна Румъния и Украйна възниква племенна общност, обозначавана като Черняховска култура, която е включвала различни племена но основно това са били сармати. Идването на хуните в края на IV век раздвижва тези племена, но не ги унищожава, защото е невъзможно да се унищожи населението на четвърт Европа. Безспорно, част от тези племена слизат надолу, към по-сигурните земи на юг от Дунава. По същия път надолу след два века тръгват и протославяните и прабългарите, които в началото трудно са отличавани от сарматите и са обозначавани до средновековието като “скити” или население дошло от “скитските предели”.

В същност, проблемът с езиковия (и териториален!) контакт между албанския и румънския възниква, защото езикът на съвременните българи съзнателно е елиминиран от посочения албано-румънски “езиков контакт”. В действителност, общи думи с древен архаичен произход има не само в албанския и румънския езици, но също и в българския. Това се вижда от следната таблица.