КИРИЛСКИ НАДГРОБНИ НАДПИСИ НА ПРАБЪЛГАРСКИ ЕЗИК.

ПАРАЛЕЛИ С ПРАБЪЛГАРСКИТЕ НАДГРОБНИ НАДПИСИ С ГРЪЦКИ БУКВИ.

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

На Преславския събор (893 г.) новооснованата Българска православна църква сменя служебния си език от гръцки на словенски (старобългарски), за който се смята, че е най-близък до езика на склавините. Въвежда се и нова писменост – първоначално глаголицата на Св. Кирил, по-късно и кирилицата. Съществуват много въпроси относно създаването и началната употреба на кирилицата. Най-ранните (края на IX-X-ти век) открити надписи на кирилица имат вид на графити и са намерени в България.  Мнозинството от тях, около 90 от общо около 100, при това най-ранните, са намерени в Североизточна България [1], останалите десетина в Македония. Освен това, глаголицата престава да се употребява най-напред в Североизточна България, а в Македония това настъпва няколко века по-късно. Всичко това дава основание да се предполага, противно на Теофикат Охридски, че кирилицата е създадена в първите години след християнизацията не в Охридската, а в Преславската литературна школа.        

Езикът на най-ранните кирилски графити е подавляващо словенски, но има няколко, за които може да се допусне, че са на езика на прабългарите. Върху една каменна плоча, намерена в Шуменската крепост се чете надписа ОСТРО БОГОIN [1], който се приема за най-ранния (края на IX-ти в.) известен кирилски надпис [2]. Някои изследователи приемат езика на надписа за първобългарски [2] или прабългарски [3]. Още няколко примера с предполагаеми думи и фрази на прабългарски език, написани с кирилски букви са посочени в [4]. Ясно е, че в първите години след официалното покръстване, когато прабългарите и склавините все още не са слети в един народ, употребата на кирилицата не е била монопол само на единия етнос.

Обр. 1. Надпис върху езическа погребална урна-гърне от некропола в с. Гарван, Силистренско.

1.1 – общ вид на надписа. 1.2 –Номерация на знаците съгласно предполагаемия ред на четене.

На Обр. 1 е показан обширен и добре запазен надпис върху погребална урна - гърне, намерено в гроб от езически некропол в с. Гарван, Силистренско [5]. Некрополът е датиран между 7-9 в. и се намира в район, обитаван от прабългари и вероятно склави. Този надпис не е включен в пространния обзор на Т. Тотев върху значимите ранни кирилски паметници на старобългарската писменост [6] и в коментара на Д. Овчаров [7] към разчетените кирилски надписи от ранносредновековна църква от Преслав. Той не е включен и в общия списък от кирилски надписи от края на IX-X-ти век [1].

Причината за това е, че още от публикуването на надписа е предположено, че той съдържа прабългарски рунни знаци. Това предположение се основава на факта, че погребалната урна и надписът са оставени от прабългари – езичници [5]. В урната са събрани пепелта и остатъчните обгорели кости на покойник, а некрополът, където е открит гробът с урната е изцяло езически. Съгласно официалната представа, кирилицата е създадена няколко десетки години след християнизирането и вероятно даже след Преславския събор (893 г.). Българската историческа наука приема, че християнизацията на прабългарите е настъпила отведнаж, в рамките на няколко години (864 – 865 г.) и всички следващи погребения, особено тези извършвани в близост до политическия център на държавата, какъвто е този от с. Гарван – Силистренско, трябва да са изцяло по християнския закон. На това основание се допуска, че надписът е от времето преди 865 г. когато кирилицата все още не е съществувала.

Има обаче много веществени доказателства, че в първите десетилетия след въвеждане на християнството в България е съществувал религиозен синкретизъм и търпимост. Открити са голям брой оловни амулети от този период, върху които известните прабългарски езически символи продължават да се нанасят  [8]. Най-често срещания прабългарски езически символ IYI е поставян още 100 години след християнизирането, често пъти заедно с християнския кръст. Намерен е печат на цар Симеон (893-927), на който българският владетел е изобразен с типичните за езическото време кански огърлици от слънца и месечинки. Известни са и няколко опита на най-високо ниво за възстановяване на предишното езичество, последният от които е на княз Владимер - Расате през 892 г. Всичко това подкрепя представата, че християнизацията на прабългарите може да е бил бавен и продължителен процес и следователно, в първите десетилетия на християнството е възможно на изолирани места да е имало придържане към езическа практика и веротърпимост. Тази езическа практика може да е съчетана с употребата както на рунна, така и на друг тип писменост - гръцка, латиница и кирилица, за което има писмени паметници. Например, в ранно-християнските скални манастири в село Басараб, Северна Добруджа [9] и с. Равна, Провадийско [10], основан през 889 г., са използвани няколко графични системи (руническо писмо, гръцка, кирилска, глаголическа, гръцка и кирилска за двуезичните надписи, руническа и кирилска за надписите със смесено писмо).

Внимателният анализ на пиктографските особености на надписа от Обр. 1 говори в полза на кирилския характер на по-голямата част от знаците. По-долу ще представим опит за разчитане на този надпис, вземайки пред вид условията в гореописаната преходна историческа епоха, които позволяват възможността надписът да бъде кирилски и да бъде оставен от прабългари-езичници. Вземайки пред вид това, в табл. 1 е показан опит за дешифриране на всеки един знак поотделно и подробен коментар за всяко едно решение.

 Таблица № 1. Транскрипция на знаците от надписа върху урна-гърне от с. Гарван, област Силистра (Обр. 1).

С изключение на последните два знака (№ 15 и 16), които са слети, всички останали 14 знака са изолирани, без лигатури, което улеснява тяхното дешифриране. Съобразно подреждането и ориентацията на знаците, надписът може да се раздели на два реда. Първият ред включва знаците с № от 1 до 9, а вторият ред – знаците от № 10 до 15. Ако четем така избрания първи ред от ляво на дясно ще забележим, че наклонът на знаците спрямо мислената вертикална линия се мени постепенно от началото към края на реда. В началото знаците са изписани със слаб наклон на дясно (знаци № 1-5), в средата те се изправят (знак № 6) и накрая добиват ляв наклон (знаци № 7-9). Като продължение, същият ляв наклон, при това още повече усилен (30^о срещу часовата стрелка) имат и първите два знака (№ 10 и 11) от долния ред. От тук се заключава, че вероятно началото на втория ред е изписан непосрествено след завършването на края на първия ред. Следващите знаци (№ 12-14) от втория ред вече са изписани почти вертикално. Това показва, че след като е изписал знак № 11, писачът е открил своята грешка в наклона и веднага се поправил. Откриването на тази “грешка” на писаря и неговия незабавен опит за корекция подкрепя горното предположение, че буквите са писани от ляво на дясно, без прекъсване, както е посочено с избраната номерация от №1 до № 14.

Предлаганата разшифровка на знаците като кирилски букви и посока на четене от ляво на дясно позволяват следния прочит на първия ред (знаци № 1-9): КЪРЧИБИЛИГ. Този слят израз може да се разглоби на две последователни думи “кърчи” + “билиг”. Първата дума “кърчи” има обща основа (кърч) със старобългарските думи “кърчаг” (гърне) и “кържик” (колчан за стрели). Тази основа - морфема вероятно се отнася за самото погребално гърне-урна в ролята му на “съд, вместилище - кърч”. Втората дума “билиг” вероятно е вариант на известната прабългарска дума “белег”, БѢЛѢГ – знак. Като цяло, “кърчибилиг” може да означава “гърне с белег” или “белязано, надписано гърне”. Получената семантична фраза „белязано гърне” очевидно има служебна функция, поясняваща ролята на гърнето като погребална урна. Тя обаче не ни посочва какво има в гърнето.

Морфемата за гърне, КЪРЧ (или КРЧ), представлява основа на старобългарската дума КЪРЧАГЪ (основа КЪРЧ + суфикс АГ), означаваща "глинен съд, малко гърне за пиене на течност, стомна". Като заемка от старобългарски, КЪРЧАГЪ присъства в руски като корчаг, румънски - hărgăn  и в унгарски hírgit, означаващи „гърне, стомна” [11], в албански като kertšak, gertšak [12], в украински корчага, сръбски крчаг, чешки krčah [13]. От същата основа КЪРЧ е образувана типично българската дума КРЪЧМА. В староруски корчма се смята за българска заемка. Унгарското korcsma – кръчма също се смята за старобългарска заемка. Селишчев посочва албанските kertšmar – кръчмар, като заемка от български.

Етимологията на старобългарската дума КЪРЧАГЪ е най-вероятно източноиранска или индо-иранска: в ягнобски gurčak – глинен съд с чучур, стомна [14], староиндийски karaka – съд за вода. На осетински kærc, ягнобски kr`zkh, пущу krasta - мях [15]. На съвременен хинди, думите “кърке, гъгри” означават “гърне” и напълно съвпадат с основата КЪРЧ, подкрепяйки нейната индо-иранска етимология. Тези данни подкрепят прабългарския произход на старобългарската дума КЪРЧАГ и на морфемата КЪРЧ, и обясняват присъствието на тази морфема като самостоятелна дума в надписа от Обр. 1, който определено е прабългарски. Интересен е вариантът “гъгри” от езика хинди, образуван от “кърке” с транспозиция на съгласните “-рк-” в “-кр-” и от там в “-гр-”. В българския език се срещат подобни глаголи, сравни с изразите “гърнето къкри на огнището”, “яденето къркори на огъня”. От тук заключаваме, че „къкря”, „къркоря” вероятно произлизат от същата индо-иранска основа КЪРЧ. Семантично от същата основа може да се изведе и българския глагол „къркам” – пия вино в голямо количество, без мярка. Всички тези примери показват едно мощно семантично гнездо в българския език, образувано чрез морфемата КЪРЧ, някои думи от което за заети в езиците на съседни народи в изменен вид. Например, основата КЪРЧ е променена в славянските езици на „корч” (руски, украински) или „крч” (сръбски, чешки), но не и на „кирч” (виж по-долу).

Както е показано в табл. 1, последният знак № 16 от надписа е дешифриран като вариант на най-често срещания и характерен прабългарски знак IYI, който подобно на християнския кръст има защитно, апотропейно значение. Присъствието на този знак върху погребалната урна е в пълно съгласие с ранната датировка на погребението и неговия прабългарски характер.

Буквите № 10, 11 и 12 от втория ред изписват думата “ИЧИ”, а буквите с № 13, 14 и 15 се четат ясно като “АЗ Е”. Като цяло вторият ред на надписа гласи: “ИЧИ АЗ Е”.

Фразата АЗ Е, представляваща част от разчетения ред ИЧИ АЗ Е, не е непозната и се среща в други надгробни езически надписи датирани по същото време и от същия район около град Силистра. Става дума за няколко варовикови плочки (Обр. 2), върху които има кратки надписи с гръцки букви на непознат език, считан за прабългарски [19; 20]. Счита се, че това са прабългарски надгробни плочки от предхристиянско време. Поради явно нетюркския характер на тези надписи опитите за тяхното разчитане са много малко. В две от тях (Обр. 2.1 и 2.2) се срещат съчетанията ASO Е и ASOЕ, които П. Добрев [17] счита за еднакви и като се възползва от аналогии в източноиранските езици предлага да се преведат като “пепелта е”.

Обр. 2. Прабългарски надписи върху надгробни каменни блокове от района на Силистра.

 2.1 - Варовиково блокче от Силистра, сега в АМ – Русе. Височина на буквите 0.065 м. Транскрипция на кирилица: ЗЕНТИ  АСО  Е.

2.2 - Варовиково блокче от Силистра, сега в АМ – Русе. Височина на буквите 0.06 – 0.07 м. Транскрипция: АНЗИ ЗЕРА  ИТСИ  АСО  Е.

 2.3-Надпис върху каменен куб от Силистра. Транскрипция: ОХСИ ЧИТ МА ГИЛС.

Пред вид на това, че думата АЗ от обр. 1 също се съдържа в надпис върху погребално гърне, ние предполагаме, че тя представлява вариант на думата ASO от надгробните надписи на старогръцки (обр. 2) и също означава “пепел, прах от кремация”. Това предположение се подкрепя от следните сравнения с други индоевропейски езици: на староиндийски  Ā́SA, английски ASH (ASHES), немски ASCHES, арменски AZAZAEM,  на езика нуристани ASI означават “пепел, минерален прах, получен след изгаряне на органична материя”. На езика на хетите, HASSA, HASSANITI означават „огнище”, на тохарски (а) и (б) ĀS- „изсъхвам”, на старогръцки ÁZDŌ – „изгорен”. Тези думи произхождат от праидноевропейската дума *as-, означаваща „пепел, да изгоря, да изсъхна, огнище”, която буквално съвпада с разчетената АЗ от Обр. 1. В заключение, по аналогия с израза ASO Е = „пепелта е”, изразът АЗ Е също може да се преведе като “пепелта е”.

Като има пред вид, че прабългарите са ползвали два погребални обичая с почти еднаква честота, трупополагане и кремация с полагане на пепелта в урни или в ямки, П. Добрев предлага целия израз ZENTY ASO E (Обр. 2.1) да се преведе като “На Зенти пепелта е” [17]. По аналогия с това може да се предположи, че разчетената от нас фраза ИЧ АЗ Е от втория ред на надписа от с. Гарван има приблизителното съдържание: „На Ичи прахът е”. В края на статията предложеният превод на тази фраза ще бъде прецезиран (Табл. 2).

От гледна точка на езиковата морфология разчетенената от нас фраза ИЧИ АЗ Е (Обр. 1) съвпада напълно с фразата YTZI ASO E, която е завършващ фрагмент от надписа върху надгробната плоча от Обр. 2.2. В добавка фактът, че двете фрази се съдържат като част от погребални надписи, намерени практически в един и същи район (Силистренска област) и датирани в една и съща историческа епоха подкрепя предположението, че двата надписа, YTZI ASO E и ИЧИ АЗ Е могат имат еднаква функция и семантика. Това биха могли да са надгробни надписи за двама съвсем различни покойника, живяли в един и същ район около Силистра и носещи едно и също име (ИЧИ и YTZI). И двата надписа са на езика на прабългарите, но единият е записан с гръцки букви, а другият с букви от кирилицата. По аналогия с превода ZENTY ASO E = „на Зенти прахът е”, изразите ИЧИ АЗ Е и YTZI ASO E могат да се преведат засега приблизително като “На Ичи прахът е”.

Като цяло, надгробният надпис върху гърнето-урна от с. Гарван се състои от две добре обособени части. Първата част има общ, служебен характер и гласи КЪРЧИ БИЛИГ – „белязано гърне”. Косвено този израз носи семантиката „погребално гърне”. Втората част ИЧИ АЗ Е изпълнява основната информационна функция и обяснява какво е съдържанието на гърнето – прахът на покойника Ич. 

Обр. 3. Надпис върху дръжката на гърне, намерено в Плиска.

Надписът от Обр. 1 може да се сравни с друг един надпис (Обр. 3) върху гърне, намерено от проф. Ст. Ваклинов в Плиска [21]. Предназначението на това гърне (амфора) обаче не е известно. Безспорно, надписът от Обр. 3 е с кирилски букви. Някои изследователи го разделят на две думи и го четат като “ПОКАЗОВЪ КРИЧАГА” или “покизовъ кричага”. Този прочит се тълкува на основата на славянската граматика като съобщение, че гърнето (всъщност „кричагата”) е притежание на някой си Показ или Покиз. Има обаче ред смущаващи обстоятелства относно този прочит и тълкувание. На първо място, надписът се придружава от най-често срещания и най-характерен за прабългарите знак IYI. Независимо, че са възможни обстоятелства, когато знаците на двете култури, прабългарската и славянската могат да се срещнат на едно място, това би било нетипично и малко вероятно. На второ място, двете думи – „показовъ” (или покизовъ) и „кричага” не се съгласуват по род в славянския език, първата е от мъжки род, докато втората е от женски род. На трето място, четенето на буквата, намираща се в четвърта и тринадесета позиция като “А” е спорно, по-вероятно това да е буквата “I” със значение “И”. Самото име Показ (или Покиз) не изглежда да е славянско. Славянският превод „това гърне е на Покиз”, предполага, че Покиз е собственик на гърнето и го е ползвал примерно като съд за вода или вино. Понеже гърнето има широко устие, възможно е обаче то да е погребална урна (забележете знака IYI !) и тогава този превод би бил неуместен. Крайната буква А в думата КРИЧАГА е изписана по нехарактерен за кирилицата начин и наподобява прабългарска руна. И накрая, предложеният прочит „кричага”, предположително „гърне” (но много по-вероятно „някой който крещи”) е малко вероятен, защото по славянски се пише „корчага”, освен ако писарят не е направил двойна грешка. Като заключение, прочитът “покизов кричага” не е убедително славянски.  

За да се разреши проблема с този надпис, предложен е и друг прочит и съответен превод, в който се използват думи от някои източно-ирански езици, предполагайки, че надписът е на езика на прабългарите [22]. Съгласно този прочит, надписът се разделя на три думи - ПОКИЗ ОВЪ КРИЧАКЭ и се превежда “гърне (КРИЧАК) за чиста (ПОКИЗ) вода (ОВ)”. В това тълкуване се предполага използване на „свещена” (обяснена като „чиста”) вода от древните българи за ритуални нужди, което може да обясни присъствието на знака IYI. Такава ритуална практика при прабългарите е възможна, но не е доказана. Освен това не са ясни граматичните правила, по които думите в предложения превод са обвързани.

Този и предишният прочит не отговарят на някои палеографски особености на надписа, например, в най-долния ред е видно, че има две кирилски букви Ч една до друга. Тази важна особеност на надписа не се взема пред вид, а първата буква Ч се чете като Н (кирилско И). Получената дума КРИЧАГА е изкуствена, несъществуваща в славянските езици, но се представя от авторите като равностойна на исторически засвидетелстваните „кърчаг” и „корчаг”. 

По долу предлагаме наш прочит и тълкувание на надписа върху гърнето от Плиска, който отговаря най-добре на неговите палеографски особености. Прочитът се основава на хипотезата, че това гърне, подобно на гърнето от с. Гарван, е ползвано като урна за погребване на пепелта на покойник съгласно прабългарския езически обичай. Това предположение е напълно уместно пред вид на местонамирането на гърнето, столицата Плиска, град населен предимно с прабългари. Основание за такава хипотеза дава и фактът, че върху двете гърнета е поставен прабългарския знак IYI, както и самата структура и съдържание на двата кирилски надписа. По аналогия с надписа от Обр. 1, предлагаме надписът от Обр. 3 да се раздели на четири думи: ПОКИ   ЗОВЪ   КРЧ   ЧИГА.

Фрагментът ПОКИ  ЗОВЪ по аналогия с другите подобни изрази (ЗЕНТИ АСО; ИЧИ АЗ; ITZI ASO) може да означава “на Пок пепелта (праха, останките)”. Предлаганото значение ЗОВЪ = “пепел, прах от кремация” се подкрепя от следния етимологичен анализ. От праиндоевропейската дума *dhūw- (дим, пепел, прах от горене) произхождат думите: на немски staub, датски støv, холандски stof, тохарски (а) twe, тохарски (б) tweye, на езика на хетите tuhhuwai, руски зола всички със значение “пепел, прах” [WP I 835 f, 843 f]. Всички тези думи: støv, stof, staub, twe, зола са етимологично и семантично родствени на прабългарската дума ЗОВЪ – пепел. Ако ЗОВЪ се представи като вариант на АЗОВЪ, става ясно нейното родство с другите прабългарски думи за “пепел” - ASO и АЗ.

Също по аналогия с погребалния надпис от Обр.1 може да се очаква, че изразът КРЧ ЧИГА ще изпълнява функцията на израза КЪРЧИ БИЛИГ и ще има смисъл, подобен на “белязано гърне”, “надписано гърне”. Прабългарският произход на думата КРЧ – гърне вече беше коментиран във връзка с надписа от Обр. 1. Буквосъчетанието ЧИГА стои на мястото на добре известната прабългарска дума БИЛИГ (белег) и вероятно представлява дума със същото или подобно значение. Твърде е възможно при прабългарите да е съществувала такава дума, защото в съвременния български се употребяват голям брой думи с подобна морфология и семантика:

ЖИГА - белег от жигосване;

ЖИГОСВАМ (ЖЕГВАМ) - оставям белег чрез допиране на нагорещена метална пръчка;

ЧЕГЪРТЯ (ИЗЧЕГЪРТВАМ) със същата основа "ЧЕГ-" - оставям следи или изличавам със заострена пръчка върху някаква повърхност - дращя, чертая;

ЖУГА – метална клечка (диаметър 5-7 мм), забита в края на оста на волска кола или талига за да се застопори колелото по време на движение;

ЖИГАЛО – жило на оса, пчела;

ЖЪГЪЛ (ЖЕГЪЛ) - желязна пръчка, с която врата на вола се затваря в ярема.

ЖИГ (в македонската форма на българския език) - личен знак или герб на владетел. В следния пример думата ЖИГ е дадена в курсив: "Албанскиот грб за прв пат се јавува како хералдички симбол на дворскиот жиг на Ѓерѓ Кастриот Скендербег (1405-1468). Жигот се состои од двоглав орел чии крилја се раширени. На предниот дел од жигот има шестокрака ѕвезда. Отпечатокот од жигот стои на списи од 1459, кога папата Пиколомини II и Конгресот од Мантова ги признале симболите на Скендербег [23].

 Изброените по-горе думи образуват едно общо семантично гнездо, чиято основа ЖИГ има значение на "пръчка, клечка, острие, правя резки с пръчка, чертая, оставям знак, знак, белег, личен герб". Морфологично и семантично думите от това гнездо са близки до посочената дума ЧИГА от надписа и показват, че ЧИГА може да означава “нещо надписано, начертано с клечка - надпис, знак, белег”.

В заключение, представените доказателства подкрепят предлагания прочит на изразите КРЧ ЧИГА като „белязано гърне” и ПОКИ ЗОВЪ като „пепелта на ПОК”.

От сравнението на двата надписа от Обр. 1 и Обр. 3 може да се установи, че те имат идентична структура, което подкрепя предложените преводи. Във всеки един от тези надписи се съдържат две добре обособени стандартни части. Първата част има общ характер и носи семантиката „белязано гърне”, която е предадена чрез изразите КЪРЧИ БИЛИГ (Обр. 1) и КРЧ ЧИГА (Обр. 3). Съществената, втора част посочва, че гърнето съдържа праха на покойник и се посочва името на покойника. В единият случай това е предадено с израза ИЧИ АЗ Е (Обр. 1), а във другия случай с фразата ПОКИ ЗОВЪ (Обр. 3). Тези изрази започват с имената на покойниците, ИЧ в единия случай и ПОК в другия. Подобна структура има и надписът с гръцки букви от обр. 2.1. Посочената структура на двата надгробни надписа може да е била задължителна, препоръчителна или преобладаваща в погребалната практика на прабългарите, когато е трябвало да се остави погребален надпис на кирилица или с гръцки букви.

         Този извод може да ни помогне да разчетем  надгробния надпис, показан на Обр. 2.3. Надписът е нанесен върху едната страна на малък варовиков куб с размери 36 см Х 32 см Х 31 см, открит в Силистра през 1913 г. и съдържа гръцки букви на непознат език, приеман за прабългарски [24]. Транскрибиран на кирилица, надписът се чете: ОХСИ ЧИТ МА ГИЛС.  Като първи опит П. Добрев и М. Добрева [25] предлагат превода: “пожалей (ОХСИ) праха (ЧИТ) – не (МА) скверни (ГИЛС)”. По-късно П. Добрев предлага друг превод в същия смисъл: "уважавай (ЧИТ) урната (МА ГИЛС) на Ош (ОХСИ)" [26]. Същевременно тези автори правят ценен коментар за въпросния надпис (без да се възползват от него) посочвайки, че по своя лексикален състав и строеж, този надпис почти съвпада с типичните персийски и източноирански погребални надписи от предислямско време. Освен това в средноиранските езици ЧИТ означава “пепел, тленни останки”, а ГИЛОС (ГЕЛОС) е източноперсийска дума със значение “погребална урна - гърне” [27]. Най-важното обаче е това, че погребални надписи, съдържащи същите думи ЧИТ (прах, пепел), както и целия израз MA ГНЛС са били широко разпространени в Персия и съседните с нея източни страни в подножията на Памир [28].

        Всички тези данни подкрепят нашия прочит и тълкувание на прабългарските надгробни надписи. На тази основа и по аналогия с предишните наши преводи предлагаме следния превод на надписа от Обр. 2.3: "пепелта (ЧИТ) на Окс (ОХСИ); надписано гърне (МА ГИЛС)". Този превод е в съгласие със стандартния двусъставен строеж на прабългарските надгробни надписи, коментиран по-горе. Възможно е името ОКС да е звучало като ОШ. Подобно име ОХS се среща и в още един погребален надпис на прабългарски език върху каменна плоча, намерена в ранна църква в Плиска, ОХSIYOBOK EAЛX [29], който обаче е придружен от два кръста, предположително християнски.

На основа на представените от нас опити за прочит и тълкувание на няколко прабългарски надгробни надписа може да се предположи, че тези надписи задължително или препоръчително съдържат две стандартни части. Първата част пояснява функцията на предмета, върху който е направен надписа, като погребален съд или паметник, например КРЧИ БИЛИГ “белязано гърне”, КРЧ ЧИГА “надписано гърне”. Вероятно фразите ANZY ZEPA (надпис 2.2) и MA ГНЛS (надпис 2.3) изпълняват същата роля. Втората част от надписа посочва чий останки са погребани. В два от случаите, погребалният надпис съдържа прабългарския символ IYI, в трети случай – християнски кръстове.   

Макар и твърде малко на брой, от разгледаните надписи на