ДРЕВНИ НОСТРАДИЧЕСКИ ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК - НАСЛЕДСТВО ОТ ЕЗИКА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Много учени не без основание смятат, че някои от днешните езикови семейства в по-далечно минало са съставлявали част от един общ праезик, наречен нострадически, говорен преди около 10 - 12 хиляди години. В него са влизали индоевропейското, кавказкото, уралското, алтайското, сино-тибетското, семито-хамитското и дравидското езикови семейства. Това се доказва с наличието в тях на общи морфеми, основи или корени на думи, с еднаква или близка семантика. Интересно е да се потърсят такива древни морфеми в съвременния български език и да се провери от кой език те са наследени - езика на прабългарите, този на протославяните или траките.
1. Българската дума ГЕВРЕК липсва в славянските езици и се смята за османо-турска заемка [Речник на чуждите думи в българския език. Отг. Ред. Ст. Илчев. Изд. БАН. 1982 г.]. Основание за това предположение служи фактът, че в турския език съществува морфологично същата дума, gevrek. Семантиката на двете думи обаче е твърде различна. Турската дума gevrek означава “трошлив”. В съзнанието на българина, ГЕВРЕК носи друг смисъл - този на “кръг, колело, окръжност”. В българския език, с ГЕВРЕК се нарича тестено изделие, което има формата на кръг. Изписването на личното име Тошо в една българска скоропоговорка се обяснява така: “Дерек, дерек, дерек, таван дерек (ръкописно главно Т) - геврек (О); дерек, дерек, дерек, дюшеме дерек (Ш) – геврек (О)”. Тук думата ГЕВРЕК е синоним на буквата “О”, т.е на кръг. В една детска броилка от с. Самуилово, Старозагорско се казва: “инола, двола, трола, чирика, пака, шака, съдъм, бъдъм, геврек, десет”. В това древнобългарско изброяване на числата от едно до десет, думата ГЕВРЕК стои на мястото на числото девет. И наистина, в глаголицата и в старогръцката азбука, буквата О е имала числена стойност 9. Виждаме, че връзката "кръг - геврек" е първична и основна за българина, а не е вторична и възникнала след евентуалното "заимстване" от османо-турския език. Твърде различната семантика между ГЕВРЕК (кръг, колело, буквата О) и gevrek (трошлив) хвърля съмнение за връзката между тях.
Откъде може да е дошла тази странна българска дума? Преди да дойдат на Балканите, прабългарите са живяли в продължение на около шест века в северното Прикавказие. Могат да се представят сериозни доводи, че думата ГЕВРЕК е древна кавказка дума, донесена от прабългарите, които са я заимствали от местното кавказко население. В езиците, говорени в Кавказ около началото на новата ера е имало подобни думи със значение “кръг, колело”. Това са прото-севернокавказките думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv [МССНЯ 345-346 (+ 332 under 'бродить'), ОСНЯ 1, 326; GE 23 *kol (+ NS)]. Законите на езикознанието лесно могат да обяснят фонетечния преход на началният полувокал “w” във “в” и на началното “h” в “г”, а също на “l” в “р”. Така, от *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv закономерно се получава ГЕВРЕК, със съхранено значение. Нещо повече, още една странна и с неясна етимология българска дума, ГЕРГЕВ, може да се изведе от същия прото-северокавказки корен. ГЕРГЕВ е дървена рамка във формата на кръг, използвана в традиционните български занаяти за везане (бродиране). Връзката между *gīrgwv (кръг) и ГЕРГЕВ (дървен кръг) е повече от очевидна, а пътя на нейното пренасяне от древния Кавказ до съвременна България е напълно и единствено възможен посредством прабългарите.
Древните севернокавказки думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv имат обаче изключително древен, нострадически характер. Те съвпадат с праисторическата, сино-кавказка дума *gwǝ[lḳ]wǝ́́ - кръг, колело. Тази дума е родствена на прото-индоевропейската *kʷel- (кръг, колело), от която произлизат руското “колесо”, българското “коло”, санскритското kara (кола), френското carriage (кола, карета), английското car (кола). Подобна дума със значение “кръгъл, объл” е открита и в други древни езици: евроазиатически *ḳoĺV, афроазиатически *kul, алтайски *k`ulo, уралски *kulke, картвелски *ḳwer-, чукчи-камчатски *kǝvlǝ-. Това дава основание на специалистите по сравнително езикознание да изведат праформата на съответната дума в най-древния възможен борейски праезик, KVKL – “кръгъл, объл”. Думите ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ са родствени на тази нострадическа праформа и очевидно има много древен, нострадически характер. Понеже тази праформа не се среща в този си “старокавказки” вид при славянските народи, можем да очакваме, че тя е наследство от езика на прабългарите. Това се подкрепя от близостта на ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ с прото-севернокавказките думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv, от където тя би могла да бъде заимствана или закрепена в съзнанието на прабългарите през продължителния им (6 века) период на отсядане там.
2. Друга подобна нострадическа дума, донесена от прабългарите е основата на техния етноним - БЪЛГ. Морфемата БЛГ е съхранена в езиковите семейства, произхождащи от нострадическия праезик - индоевропейско, кавказко, уралско, алтайско, сино-тибетско, семито-хамитско и дравидско. Навсякъде тя означава “висок, бял”. Съществуват преки и косвени доказателства, че такава е била и семантиката на българския етноним, както и на етнонима на близките на прабългарите народи – алани, арси (тохари), согдийци, аорси, аси и др. Наличието на такива древни праформи в езика на прабългарите се обяснява с много по-ранното формиране на този език, в сравнение с езиците на младите народи – славяни, тюрки. Освен езикови заемки, при своя път от Белуртаг (Памир) до Балканите, прабългарите са усвоили и елементи от културата на древните кавказки народи, например календара от типа 4х91 + 1 дни с начало в деня на Зимното слънцестоене (Прабългарски календар).
3. кърчии, кръчии – старобългарска дума, означаваща ковач, превод на гръцкото calkές. Съхранене в руски като корч, староруски корчии – ковач. Обикновено се свързва с литовското kuriu, kurti, староиндийското kŗnōti, karōti – създавам, правя. Кнутсон предполага заимствоване от тюркски /чрез прабългарите/, древнотюркски kurč, татарски kоrоč, алтайски, телеутски, лебедински, узбекски kurč - остър, силен, стомана + суф. -či (професия). Според В.Абаев, названието Керчь, в староруски Кърчевъ, произлиза от кърчии – ковач. Прабългарската дума е с ясен „алански” произход. В осетински kъærc, kъuъrcc – удар, семантика аналогична на славянското ковач, от кова – удрям. В тохарски k.rk, тох./б/ kārst, k.rsk, в тох./а/ k.rst – чупя – чупя, кърша, къртя. В санскритски krsāaā, протоиндоирански krcāa, авестийски kārāsaoxš, пущунски krach, хинди-урду ćūrnā – чупя, удрям. П.Добрев търси връзка с чеченското кхерч – пещ. /ПД-ЕАКБ стр.24/ В арменски krica – шлаката останала след топене на рудата. Във вахански kэrs – метал, желязо, а в чувашки хurs е стомана. /ПД-САХ,стр.45/ Също в осетински gъrzaræ – твърд, gorda, gurda – стомана. /ОРС/ Сходни понятия откриваме в угрофинските езици. В манси kört, хантски kárt, унгарски kard, удмурски kort, мордвински kšńi, kšńe, коми kört, лапландски kurtńo, фински karrt - желязо. /VS-ETD/ В тюркски kurč, монголски xongor – стомана. В баски gorro, протокартвелски *kward-eml, грузински grd-emli, мингрелски kuamuri, в дагестански korta, kurta, kwarta – чук. /БКС/ В дравидски urukkuka, ukku – стомана.
3.
В българския език
присъства изключително древното и производително семантично гнездо “
КОТОРКАМ – бавя, залисвам, задържам, загавликвам
КОТОРНИК – затвор, тъмница, дранголник
КОТОРА – тясно помещение за отглеждане на добитък
КОТОРКА – малка котора
КОЧЕК – малко помещение за отглеждане на кокошки, курник
КОЧУРА – малко помещение за отглеждане на прасе, кочина
КОЧИНА – малко помещение за отглеждане на прасе
КОЧУРКА - отсек от по-голямо помещение за отглеждане на агнета.
КУЧКА – спирачка за волска кола, движеща се по стръмни планински пътища
КОТКА – желязо със шипове, което се привързва под обувките, цървулите за да не се хлъзгат - спирачка,
ограничител
КОТВА - метална или каменна тежест за задържане на кораб чрез привързване към дъното на водоема,
КОТЪКА– (стбл.) - котва
КОТЬЦЬ (стбл.) – клетка, ъгъл на клетка, кът
КОШ – съд от плетени гъвкави пръчки за носене на оборски тор
КОШНИЦА - съд от плетени гъвкави пръчки или дървени ленти, за съхранение на плодове, храни
КОШЕР - съд от плетени гъвкави пръчки за отглеждане на пчели
КОШАРИТ, КОШЕРАТ – конусовиден кошер
КОШАРА – голямо помещение за отглеждане на овце, кози
КОШАРИНА – (1) – кошер; (2) – кошара
КУТЕЛ – съд за вода, ведро за вадене на вода от кладенец
КОТЕЛ – голям метален съд за вода, който може да се загрява на огън
КЪЩА, КУЧА - жилище за хора от едно семейство, дом
КЪТКАМ - примамвам, призовавам някои (домашни птици) с цел да ги събера на едно място (кът-кът!!)
СКЪТВАМ - поставям на тайно място, отделям, скривам с цел да запазя и натрупам нещо.
СКУТ, СКУТИ - при жените, средната предна част на
тялото, където се поставя детето.
КОТИКА – количка с малък сандък върху едно колело и две дръжки за тикане
КОЧИЯ - кола, каруца и КОЧИЯШ - колар
КУЧЕ – дълбок каменен съд за чукане на жито
Всички горепосочени думи са образувани от общата основа (морфема)
КОТ, КОШ, КОЧ, КУТ, КЪЩ, КУЧ. От представените думи може да се
обобщи, че тази морфема носи семантиката “
Древнобългарският и най-вероятно прабългарски произход на тази неславянска
морфема се доказва чрез думите от вида КЪЩА, КУЧА които са чисто български и са
донесени от Източен Иран, планината Белур (Болор, съвременния Памир). Този извод
се доказва от данните на
Като следствие, в рядкото българско фамилно име Кочмаров може да се открие същата морфема. Към тази морфема е добавена думата “мар” – мъж, човек, при което се получава “кочмар” с най-вероятен смисъл – страж, пазител, стражар, пазач, полицай.
Къща е типично българска дума, навлязла от славянските езици единствено в сръбохърватски, словенски – куча, староруски кучъ – хижа, барака. /D-SIL/ В БЕР се търсят етимологии с латинското casa – къща, кастел – укрепен замък. П.Добрев посочва, че думата е широко разпространена сред памирските езици: пущунското къщай, ваханскто кътза, искашимското хъшт и дардското гхощ. /ПД-ЕАКБ стр.103/. В хотаносакски kotta - стая, в пущунски kotta – стая, в ягнобски katak – пристройка към жилището, katala - кошара, в тох./б/ koskye – къща, дом. Българското кат – етаж от къща, авестийското kata, партянското k`dg, согдийското k`t, k`δ – къща. Сходни са санскритското gāhasta, хотаносакските ggāthaa, ggāthaka. В осетински k`oes, qæs, ягнобски kat, koza, кюрдски hoz, пущунски kodēxa, kelai, талишки ka, персийски kode, гилянски kud, памирски /язгулемски/ čed, шугнански čid, мунджански kydy, вахански ktic, искашимски kric, сариколски garma, белуджи gis - къща. /VS-ETD/, /МА,ЕП-ЯТ/,/IED/ .
Като цяло обаче, понятието е много древно, предностратическо. В индоевропейските езици *kat- къща, барака, колиба. В санскрит catant, арменски suzanem, древноиталийски catinus, старонемски hütte, hēthjō, съвр.немски haus, английски house, древногръцки kotulh – дом, английски hut - колиба, келтски cader – стена, славянски котецъ - обор. /VS-ETD/ Също в пехлеви kadag – дом, къща. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В угрофинските езици, вотякски koto, kotona, манси kol, хантски k`at, унгарски haz, откъдето идва gazda – домовладелец, стопанин, удмурски kuala, коми kola, марийски kudo, лапландски kuedt`, фински koti, естонски koda, мордвински kudo, вепски kodi – дом, къща, протоугрофинското *kota – колиба, барака, къща. /VS-ETD/ В алтайските езици, монголското *koto, xoto(n) – селище, къща, постройка, корейски *kót – местност, азърбайджански kutаn – село, уйгурски kutоn, якутски, монголски хоtоn – обор. /АМ-П стр.153/. Дравидското *k`oṭ - барака, колиба. Също в хакаски kъdzа – къща, В кетски q`n, котски hūs, арински kus – къща, дом. /S-YE www.starling.rinet.ru/
4. В България е доста разпространено названието на местности "Кукиш", "Кукуш", което се отнася до възвишение, връх. Това е древна нострадическа дума, чиято прото-индоевропейска форма е *kak-, *kakud- "връх, нещо издадено, стърчащо". На стороиндийски: kakúd-, kakúbh `връх, висок връх', kakúdmant- `който се издига, извисява'; средноперсийски čakāt, кюрдски čiya 'планина'. Източник: WP I 370 f
С тази дума може да се обяснят названията Сакар (планина в долното течение на р. Тунджа), Кукуш, град в Беломорска Македония, днес в Северна Гърция, родното място на Христо Смирненски. Сакар и Кукуш означават "връх". На български и руски "кукиш" означава издигнат среден пръст - връх. Други български думи от тази древна основа са: шушулка, висулка, качулка, изчучулен, гугул (гугла - висока, старобългарска шапка, калпак), може би шишарка, шиш.
5. Думата БЪРДО (БЪРЧИНА) - "хълм, височина, рид, чукар, възвишение" е типично българска и не е характерна за повечето славянски езици. Тя буквално съвпада с протоиндоевропейската дума за "хълм" : *bherd- хълм, възвишение. Среща се и в някои германски езици: *burt-il-a (мъжки род), *burt-ō- (глагол). References: WP II 162 f
От протоиндоевропейската дума *k'ek'- (заек) се получава староиндийското śaśá- заек, което е максимално близко до прабългарското шошел – заек.
Българската дума ГЕВРЕК липсва в славянските езици и се смята за османо-турска заемка [Речник на чуждите думи в българския език. Отг. Ред. Ст. Илчев. Изд. БАН. 1982 г.], тъй като в турския език съществува същата дума gevrek. Семантиката на двете думи обаче е твърде различна. Турската дума gevrek означава “трошлив”. В съзнанието на българина, ГЕВРЕК носи смисъла “кръг, колело, окръжност”. В българския език, с ГЕВРЕК се нарича тестено изделие, което има формата на кръг. Изписването на личното име Тошо в една българска скороговорка се обяснява така: “Дерек, дерек, дерек, таван дерек (ръкописно главно Т) - геврек (О); дерек, дерек, дерек, дюшеме дерек (Ш) – геврек (О)”. Тук думата ГЕВРЕК е синоним на буквата “О”. В една детска броилка от с. Самуилово се казва: “инола, двола, трола, чирика, пака, шака, съдъм, бъдъм, геврек, десет”. В това древнобългарско изброяване на числата от едно до десет, думата ГЕВРЕК стои на мястото на числото девет. И наистина, в глаголицата и в старогръцката азбука, буквата О е имала числена стойност 9. Твърде различната семантика между ГЕВРЕК (кръг, колело, буквата О) и gevrek (трошлив) хвърля съмнение за връзката между тях.
Откъде може да е дошла тази странна българска дума? Съществуват сериозни доводи, че тя е древна кавказка дума, донесена от прабългарите, които са я заимствали от местното кавказко население. В древните езици, говорени в Кавказ е имало подобни думи със значение “кръг, колело”. Това са прото-севернокавказките думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwV [МССНЯ 345-346 (+ 332 under 'бродить'), ОСНЯ 1, 326; GE 23 *kol (+ NS)]. Законите на езикознанието лесно могат да обяснят фонетечния преход на началният полувокал “w” във “в” и на началното “h” в “г”, а също на “l” в “р”. Така, от *hwǝ̄lkwē и *gīrgwV закономерно се получава ГЕВРЕК, със съхранено значение. Нещо повече, още една странна и с неясна етимология българска дума, ГЕРГЕВ, може да се изведе от същия прото-северокавказки корен. ГЕРГЕВ е дървена рамка във форма на кръг, използвана в традиционните български занаяти за везане (бродиране). Връзката между *gīrgwV (кръг) и ГЕРГЕВ (дървен кръг) е повече от очевидна, а пътя на нейното пренасяне от древния Кавказ до съвременна България е напълно и единствено възможен посредством прабългарите.
Древната севернокавказка дума *hwǝ̄lkwē и *gīrgwV има обаче изключително древен, нострадически характер. Тя съвпада с праисторическата, сино-кавказка дума *gwǝ[lḳ]wǝ́ - кръг, колело. Тази дума е родствена на прото-индоевропейската *kʷel- (кръг, колело), от която произлизат руското “колесо”, българското “коло”, санскритското kara (кола), френското carriage (кола, карета). Подобна дума със значение “кръгъл, объл” е открита и в други древни езици: евроазиатически *ḳoĺV, афроазиатически *kul, алтайски *k`ulo, уралски *kulke, картвелски *ḳwer-, чукчи-камчатски *kǝvlǝ-. Това дава основание да се изведе праформата на съответната дума в най-древния възможен борейски праезик KVKL – “кръгъл, объл”. Думите ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ са родствени на тази нострадическа праформа и очевидно има много древен, нострадически характер. Понеже тази праформа не се среща в този си “старокавказки” вид при славянските народи, можем да очакваме, че тя е наследство от езика на прабългарите. Това се подкрепя от близостта на ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ с прото-севернокавказките думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwV, от където тя би могла да бъде заимствана или закрепена в съзнанието на прабългарите през продължителния им (6 века) период на отсядане там.
Друга подобна нострадическа дума, донесена от прабългарите е основата на техния етноним - БЪЛГ. Морфемата БЛГ е съхранена в езиковите семейства, произхождащи от нострадическия праезик - индоевропейско, кавказко, уралско, алтайско, сино-тибетско, семито-хамитско и дравидско. Навсякъде тя означава “висок, бял”. Съществуват преки и косвени доказателства, че такава е била и семантиката на българския етноним, както и на етнонима на близките на прабългарите народи – алани, арси (тохари), согдийци, аорси, аси и др. Наличието на такива древни праформи в езика на прабългарите се обяснява с много по-ранното формиране на този език, в сравнение с езиците на младите народи – славяни, тюрки. Освен това, при своя път от Белуртаг (Памир) до Балканите, прабългарите са усвоили много черти от езиците и културата на местните народи, което затруднява тяхното изследване.
И. И. Пучков. Дивергенция языков и проблема корреляции между языком и расой.
(със съкращения)
В зависимост от приетите критерии, днес в света се подразделят приблизително на 5 - 7 хиляди езика (M. Ruhlen. A guide to world's languages. Vol. 1. 2nd ed. Stanford, 1991). Те се разделят на определн брой езикови семейства, а всяко семейство на езикови групи. Повечето от учените по сравнително езикознание вече приемат концепцията за езиковата полигенеза, съгласно която езиците са възникнали в няколко центъра, откъснато един от друг. Във всеки такъв център възниква определен праезик (макросемейство), който по-късно се разпада на отделни езикови семества, а още по-късно те се разпадат на езикови групи.
Най-голям и най-добре изучен е т.н нострадически праезик (от латинското "noster" - наш). Според няколко авторитетни лингвисти (Х. Суит, А. Тромбетти, Х. Педерсен, В. М. Илич-Свитич, Х. Гринзберг), в ностратическото макросемейство влизат следните съвременни езикови семейства: индо-европейско, картвелско, дравидско, уралско, алтайско (със или без корейски и японски) и вероятно ескимосо-алеуското. Неговата дивергенция е настъпила около 12- 11 хиляди г. пр. н.е. някъде в района на юг от Кавказ и Иран. На него днес говорят около 56 % от населението на света.
Прародината на индоевропейците се поставя от различни учени на различни места. Според В. В. Иванов и Т. В. Гамкрелидзе, ареалът на разпространение на индоевропейския праезик се намира между Горна Месопотамия и Задкавказието. Картвелската етноезикова общност (грузинци, мегрели, лази и свани) възниква близо до съвременна Грузия. Прародината на дравидите е съвременната територия на Иран. Говорещите на прауралски език до своя разпад заемали територията между Урал и река Об, докато „алтайците” живеели някъде в днешна Средна Азия.
С известна условност е обособено второ макросемейство, наречено афроазийско. В него се включват четирите съвременни езикови семейства: семитско, кушитско, чадско и берберско. Неговата дивергенция е започнала около 11-10 хиляди г. пр. Н.е.
Третото, сино-кавказкото макросемейство е открито в първата половина на 1980-те години от С. А. Старостин. На него говорят около 22 % от населението на света. Включва сино-тибетското семейство, кавказки праезик (хети, хурити, урарти, предците на адигите, чечено-ингушите и дагестанците), енисейски праезик. Тук някои включват и езика на баските. Дивергенцията на сино-кавказкия праезик е станала около 9-8 хиляди години пр. Н.е. вероятно в днешен Кюрдистан.
Повечето от езиците на Централна и Южна Африка се обединяват от друго макроезиково семейство - конго-сахарско, което според Е. А. Грегерсен (1972г.) обединява нигеро-кордофанското и нило-сахарското семейства. На него говорят около 7 % от населението на света.
Древно езиково макросемейство е съществувало и в Юго-Източна Азия и Океания. Тук в района на Южен Китай и Индокитай се съществували два праезика, от които чрез разпад се обособили днешните малайско-полинезийски (австронезийски) и австроазиатски (мон-кхмерски, мунда) езици. На тези езици днес говори около 9 % от населението на света.
Доказано е и съществуването на индо-тихоокеанска етноезикова общност - праезик, включваща малки и изолирани езици в района на Тихи и Индийски океани.
Относно последното засега езиково макросемейство, това на мнозинството американски индианци, има много спорове. Някои от американските индианци (на-дене и ескимосо-алеутите) се причисляват към нострадическото макросемейство. Предполога се, че останалите може да се говорили на единен праезик (америдски), някъде в днешна Северна Америка около 12 хиляди години пр. Н.е.
Известен брой малочислени езици, заемащи периферно положение все още не могат да бъдат квалифицирани като родствени към някое от изброените по-горе древни макросемейства.
Теорията за различните праезици (езикови макросемейства), създадена на основата на сравнителното (дълбочинно) езикознание се подкрепя от данните на съвременната сравнителна генетика. Колектив начело с Л.Л. Кавалли-Сфорца доказва, че при народите говорещи на различни езици, но обединени в едно макросемейство има близък генофонд и следователно, общ произход.
Особенно были подкреплены позиции сторонников америндского единства, у которого всегда было большое число противников. Так, генетики показали, что все индейцы, говорящие на языках америндской макросемьи, близки между собой по набору генов, в то время как между генофондами носителей языков америндской макросемьи и носителей языков семьи на-дене имеются
Сам Л.Л. Кавалли-Сфорца объяснял корреляцию между лингвистической и генетической эволюцией тем, что и та и другая происходят в принципе одинаково и представляют собой цепь последовательных делений. В двух разделившихся популяциях начинается дифференциация как генов, так и языков. Конечно, скорость дифференциации генов и языков может быть различной, но какая-то пропорциональность все же должна иметь место.
При характеристике языковых групп, на которые разделено человечество, непременно встает вопрос о том, как эти лингвистические подразделения соотносятся с подразделениями антропологическими, то есть с человеческими расами. В научных работах, публиковавшихся в советский период, неизменно подчеркивалось об отсутствии какой-либо связи между этноязыковой и расовой принадлежностью. Для подтверждения этого тезиса в качестве примера нередко приводилась тюркская группа, в которой языковая близость действительно никак не сопровождается близостью расовой. В числе тюркоязычных народов можно встретить и европеоидов (турки, гагаузы, азербайджанцы и др.), и монголоидов (якуты, долганы, тувинцы, тофалары), и лиц смешанного европеоидно-монголоидного происхождения (туркмены, узбеки, киргизы, казахи, каракалпаки т.д.). Однако такая позиция не учитывает то обстоятельство, что на ранней стадии истории человеческих популяций корреляция между языком и расой была гораздо более тесной, и только интенсивные миграции, сопровождавшиеся расовым смешением, нарушили во многих случаях эту связь.
Так, носители ностратического праязыка были, бесспорно, европеоидами, о чем, в частности, свидетельствуют палеоантропологические находки, по месту и времени соответствующие предполагаемой прародине ностратической этноязыковой общности.
Тем не менее расовую однородность (даже на уровне большой расы) удалось сохранить далеко не всем ветвям, образовавшимся в результате распада ностратической этноязыковой общности. Полностью европеоидной осталась лишь малочисленная картвельская семья. Сохранила европеоидный облик и бoльшая часть групп индоевропейской семьи, и лишь многие народы индоарийской группы впитали в себя существенный инородный (австралоидный) элемент.
Ряд народов уральско-юкагирской семьи получил бoльшую или меньшую монголоидную примесь, хотя у основной части уральскоязычных этносов она заметна слабо. Лишь у ханты и манси монголоидные черты достаточно сильно выражены, а юкагиры вообще являются монголоидами.
Дравидийская ветвь ностратической макросемьи, попав в результате миграции в Южную Азию, смешалась там с местным австралоидным населением, и в настоящее время народы дравидийской языковой семьи образуют в своем большинстве особую (южноиндийскую, или дравидскую) контактную европеоидно-австралоидную малую расу.
Весьма сильно подверглись расовой "трасформации" народы алтайской языковой семьи. Алтайская этноязыковая общность была, по-видимому, подобно другим общностям распавшегося ностратического этноязыкового единства, европеоидной, однако по мере продвижения на восток многие ее группы, сохраняя свои языки, все более поглощались в расовом отношении местным монголоидным населением. Лучше других удержали свои европеоидные морфологические черты некоторые народы тюркской группы, причем большинство юго-западных тюрков (турки и др.), если и были в какой-то мере метисированы, то при реверсивном движении на запад вновь впитали в себя европеоидный элемент, постепенно "растеряв" почти все приобретенные при движении в восточном направлении монголоидные признаки. Предки же народов монгольской и тунгусо-маньчжурской групп, а также предки корейцев и японцев, двигаясь в восточном направлении, полностью "растеряли" все свои европеоидные черты. Такая "монголизация" ожидала и предков эскимосов и алеутов.
Носители афразийского праязыка были, как и носители ностратического праязыка, европеоидами. Однако сохранить в чистом виде европеоидные черты удалось в ходе последовавших миграций далеко не всем ветвям афразийской макросемьи. Лучше других сохранили свой в основном европеоидный облик бoльшая часть народов семитской и берберской семей. Семиты при своих миграциях в течение значительного времени вообще не выходили за пределы Юго-Западной Азии и не подвергались существенному инорасовому смешению. Только в середине 1 тысячелетия до Р.Х. одна из групп семитов проникла в Северо-Восточную Африку, обосновавшись на территории, ныне занимаемой Эфиопией и Эритреей. Эта группа сильно смешалась с жившим там до нее населением, которое к тому времени уже само было в значительной мере смешанным, содержавшим как негроидные, так и прежде проникшие сюда европеоидные элементы. Основная же волна семитов пришла в Африку только после 7 в. по Р.Х. во время арабских завоеваний. Однако на большей части Северной Африки они встретили европеоидное население и лишь в Восточном Судане (на территории, где теперь расположена Республика Судан) и на южной периферии Сахары смешались с негроидами.
Берберы же, попав в Африку через Баб-эль-Мандебский пролив гораздо раньше семитов тем не менее не подверглись (за исключением некоторых своих южных периферийных групп) существенному смешению с негроидами.
Кушиты, возникнув в результате распада ностратическкой этноязыковой общности как европеоидная популяция, мигрировали в 5 - 4 тысячелетиях до Р.Х. вначале на юго-восток Аравийского полуострова, а затем через Баб-эль-Мандебский пролив - в Северо-Восточную Африку. На африканском континенте они сильно смешались с негроидами, образовав контактную европеоидно-негроидную восточноафриканскую, или эфиопскую, малую расу (позже в этот регион, как мы знаем, мигрировали и семиты).
Однако наибольшая расовая "трансформация" постигла еще одну языковую семью, образовавшуюся в результате распада афразийской этноязыковой общности, - чадскую. Возникнув при распаде этой общности как европеоидная по расовому облику популяция, чадцы переселились в 5 тысячелетии до Р.Х. через Суэцкий перешеек в Африку, в район озера Чад, и со временем бесследно растворились (в расовом отношении) среди резко превосходящего их по численности негроидного населения, передав ему, однако, свой язык.
Если вопрос об исходной расовой принадлежности ностратической и афразийской этноязыковых общностей не вызывает каких-либо особых сомнений, то проблема определения расового облика носителей сино-кавказского праязыка гораздо сложнее. Дело заключается в том, что сейчас 99 % всех лиц, говорящих на языках сино-кавказской макросемьи, - монголоиды, а прародина "сино-кавказцев" находилась, по-видимому, в Юго-Западной Азии, и они, вероятнее всего, были европеоидами. Однако впоследствии из шести ветвей, на которые распалась сино-кавказская макросмья, европеоидные черты сохранили лишь три сравнительно малочисленные ветви: кавказская (северокавказская) семья и предки носителей баскского языка и языка бурушаски. Ветви же сино-тибетская, енисейская и на-дене в ходе миграций на восток и северо-восток подверглись "монголизации" и совершенно утратили свои былые европеоидные черты.
Все сказанное заставляет сделать вывод, что по меньшей мере три языковые макросемьи, представленные в современном мире, сформировались многие тысячелетия назад в европеоидной среде и лишь впоследствии в результате многократных миграций стали неоднородными в антропологическом отношении.
Что же касается языков, которые возникли у ранних негроидов, то, на первый взгляд, вроде бы все ясно: практически все носители языков конго-сахарской макросемьи и койсанской семьи в настоящее время являются негроидами. Однако сравнительно недавно в лингвистической науке были представлены серьезные аргументы в пользу того, что конго-сахарские языки генетически связаны с языками афразийскими. Если этот факт получит дальнейшее подтверждение, то придется, по-видимому, предположить, что конго-сахарский праязык первоначально возник в европеоидной среде и лишь затем был заимствован негроидами. Сами же негроиды, вполне возможно, говорили в отдаленном прошлом на весьма специфических "щелкающих" койсанских языках, ныне сохранившихся только у живущих на крайнем юге Африки готтентотов и бушменов, а также у двух малочисленных групп Восточной Африки - сандаве и хадза.
Еще сложнее вопрос об исходном языке монголоидов. Им не мог быть ни монгольский праязык, принадлежащий к ностратической макросемье, ни сино-тибетский праязык, относящийся к сино-кавказской макросемье. В свое время нами было высказано предположение, что на роль языка, на котором говорили древние монголоиды, мог бы претендовать австрический праязык. Такое допущение не может поколебать тот факт, что большинство народов, говорящих на австрических языках, являясь в основном монголоидами, имеют небольшую австралоидную примесь, а также то, что ряд сравнительно малочисленных групп, говорящих на языках австрической макросемьи, являются почти чистыми австралоидами. Из всего предыдущего материала хорошо видно, что подобная расовая "трансформация" языковых общностей - нередкое явление в истории.
Что касается праязыков, с которыми можно было бы соотнести американоидную и австралоидную расы, то их выявить сравнительно несложно. Древние американоиды, по-видимому, говорили на америндском праязыке, а древние австралоиды - на языках, которые пытаются сейчас свести в индо-тихоокеанскую макросемью, а также на языках австралийской семьи (кстати, не так давно была предпринята попытка сблизить последнюю через вымершую тасманийскую семью с индо-тихоокеанской макросемьей).
В заключение следует еще сказать, что лингвистические исследования последних лет все более подтверждают моногенетическую концепцию о происхождении всех языков мира из одного источника. Ученые приводят все новый и новый материал, свидетельствующий об отдаленной генетической связи не только семей внутри макросемей, но и различных макросемей между собой. Так, С.А. Старостин довольно убедительно показывает наличие общих корней у ностратической, афразийской и сино-кавказской макросемей. Тот же С.А. Старостин вместе с И.И. Пейросом приводят примеры, доказывающие существование связей между ностратической и сино-кавказской макросемьями, с одной стороны, и австрической макросемьей - с другой. В.В. Шеворошкин представляет свидетельства связей между ностратической, сино-кавказской, америндской, индо-тихоокеанской макросемьями, а также австралийской семьей, а совместно с Марком Кайзером отмечает сходства ностратических языков с нигеро-кордофанскими и нило-сахарскими языками. В.В. Шеворошкин и чешский лингвист Вацлав Блажек на основе всех подобных сопоставлений приходят к выводу, что все ныне существующие языки хотя бы отдаленно родственны друг другу.