ПЛАНИНАТА
БЕЛУРТАГ, ХИМИЧНИЯТ ЕЛЕМЕНТ
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
В
историческите хипотези от XIX
век се приема, че районът на планините
Мустаг и Белуртаг, намиращи се в района на
древна Бактрия е родина на т.н. арийски или
съгласно сегашната терминология, индо-европейски
племена [8].
Сега е установено, че индо-европейските
племена се оформят първо в района на днешна
Юго-Източна и Средна Европа и част от тях, т.н.
арийци след това мигрират към района на
указаните планини Мустаг и Белуртаг. Още по-късно,
от тези арийци се появяват два клона от
близки народи – иранците и индоариите. Кои
са тези планини Мустаг и Белуртаг и каква
роля имат те към ранната история на
българите ?
Наставката
–таг в тези топоними идва от късните
заселници на този район, тюрките и означава
“планина”. Названието Мустаг или “планината
Мус” идва от древното название Имеус, Имеос
или Имеон, това е днешната планина Памир.
Древното название на планината Памир, Имеон,
в по-слаба степен Имеус е широко известно на
българските читатели, благодарение главно
на трудовете на ст.н.с. I ст. Петър Добрев. Обаче топонима
Белуртаг е практически неизвестен на
широката българска читателска аудитория,
което затруднява обяснението на някои
факти относно българския етноним и история.
Названието
Белуртаг (Belurtag,
Bolor-tagh) или “планината
Белур (Болор)” също има древен произход,
далеч преди появата на тюрките в района. В
географските енциклопедии, древната
планина Белур (Болор) се обяснява като “високо
плато в централна Азия, простиращо се на
север от планината Хиндукуш до планината
Тяншан. Намира се главно в Таджикистан и
Западен Китай”. Така дефинирана, планината
Белур всъщност съвпада с днешната планина
Памир. Друго едно определение за тази
планина гласи: “На север от точката, където
се съединяват двете големи планини
Хиндукуш и Каракорум, започва трета висока
планина, която разделя Руския от Китайския
Туркестан. Това е планина, наречена със
старинното име Bolor
Tagh или
планината Болор”. Съгласно това второ
определение, Белуртаг или Болортаг отново
съвпада с Памир.
Следователно,
древните названия Мустаг и Белуртаг (Болортаг)
всъщност отговарят на един и същи район в
Централна Азия, високопланинското плато
Памир, където е родината на древните
българи. В някои източници, Мустаг отговаря
на северната част, докато Белуртаг на
южната част на планината Памир.
Названията
от типа Белур, Белар и
др. подобни са
често срещани в древния и съвременен
български език. В българския език
названието “белур” има смисъл на “бял,
белезникав”.
Регистрирани
са множество лични имена от вида: Белуш,
Белушко, Белут, Белота, Белух, Белул, Белун,
Белунка, Белас (белезникав), всички
производни от думата “бял” [9].
По селата и градовете все още има стари
родове, наречени Белури, Белета, защото
техният основател е бил Белю, Белчо или
човек с подобно име. Известна е и сорт слива,
наречена “Белурка” чийто плодове са
белезникаво зелени и при узряване стават
млечно бели. Съществува
и сорт трева – белур (балур), която има бял,
белезникав цвят [10].
Старото име на град Валево (Източна Сърбия)
е било Велаура, което е близко до Белаур –
Белур. Български средновековен болярин от XIV-ти
век е носел
името Белаур.
От
друга страна, смисълът на българския
етноним, както вече е известно, е близък до
смисъла на думата Белур – “бял, светъл”. На
трето място, както стана ясно от горното
изложение, прародината на древните българи
е била планината, известна както с
названието Имеон, така и под названието
Белур, Болор!! Всички тези факти ни заставят
да потърсим някаква по-дълбока историческа
връзка между етнонима българи и едно от
названията на тяхната древна родина –
планината Белур (Белар, Болор).
В
много исторически документи, древните
българи са известни с названията Белар,
Белур и други подобни. Родоначалникът на българите според руския книжовен епос
"повесть временных лет" се наричал Волх, русифициран вариант на Болг, Бълг. Един от големите
градове на Волжска България се е наричал
Биляр. По-общо, държавата на волжските
българи е била наричана Белар, а самите българи
от Волжска България са известни и като
Белари, Булари или Баилари, както се вижда
от следните свидетелства. Живелият през XI-ти
век във Волжска България учен-историк Якуб
бин Ногуман ал-Булгари е написал книгата
"История на Булгар". Тази недостигнала
до нас книга се споменава в пътеписите на
пътешественика Абу-Хамид Ал-Гарнати, който
посещава Волжска България в 1135-1136 г. и пише,
че "… при тях учените се наричат — балар,
поради което тази страна се зове
"Балар", в арабизирана форма
- "Булгар". Това аз прочетох в "История
на Булгар", преписана от български кадия,
който бил ученик на Абу-л-Масали Джувейни” [Путешествие...
М., 1971, стр. 31]. Абу Мухаммет ал Джувейни (1028-1085
г.) бил известен ирански богослов от Нишапур.
Същият този Ал-Гарнати (XII-ти
век) пише, че в страната Белар (Волжска
България) не живеят тюрки, но около град
Саксин (Итил, делтата на Волга) номадстват
тюрки. Съгласно съобщението на Ибн-Фадлан (X-ти
в.) научаваме, че българите от рода буляр-белар
са вземали тюркски жени като наложници.
Например, дъщерята на царя на огузите, които
номадствали по границата на Волжска
България станала наложница на владетеля на
рода Биляр — Алмуш.
В
областта Зеравшан – Източен Иран, в
районите Табруз и Октамберди днес живеят
наследниците на древните мидийци (муйтени,
митани), които се делят на два основни рода -
Баилари (Белари) и Парши. Известният историк
от Башкортостан Салават Галлямов счита, че
древният род Буляр (Белар, Биляр - волжските
българи) произлиза именно от тези митани–муйтени
[11]. За произхода на родовите названия
Баилар и Парш свидетелстват историческите
предания на митаните, записани от
Толстой [12]. В древността, митанския
народ бил разгромен от войските на чужда
държава. Вероятно се имат пред вид
събитията от 550 г. пр. н.е., когато персите
завладяват Мидия по времето на Кир Велики
(559-530 гг. пр. н.е.). Завладените митани се
поддържали едни други, като се стремели да
заемат високи държавни длъжности, даже да
завладеят царската власт. Тогава другите
народи уговарят царя да унищожи всички
митани и той ги унищожил. Тъй като митаните
обаче били добри съветници (по военните
въпроси и др.), царят скоро съжалил за това и
започнал да търси не е ли останал жив някой
от тях. Накрая намира една жена, чийто
съпруг бил митан. Мъжът на тази жена загинал,
а тя била бременна. Тогава царят я взема при
себе си в двореца, където тя
родила. Раждат се двама сина, единият
Баилар (Белар), а другият – Парш.
Синовете на тази жена били възпитани от
самия цар и от тяхното потомство се създали
родовете Баилари (Белари) и Парши. Родовото
название Баилар (Белар) е близко до термина
БОИЛ в ранната българска държава, който има
смисъл на “висш държавен служител,
управител, съветник”. От друга страна,
родовото название Парши напомня етнонима
Паршуа, Перси. Вероятно, тази легенда
свидетелства за условното деление на
иранците на две групи – парши (перси) и
белари (източноиранци, част от които са
протобългарите).
Ранните
дунавски българи също се наричат понякога
Белар. Една широко известна в Унгария
легенда разказва, че княз Дуло от рода Белар
имал две дъщери. Родоначалникът на
унгарците Мадяр се оженва за една от
дъщерите, а Хунор взема другата дъщеря. Така
първата дъщеря на Дуло с децата, които ражда
става майка на всички унгарци, а втората
дъщеря става майка на всички хунори. В
случая е важно е да отбележим, че родът на
княз Дуло, т.е., дунавските българи, са
наречени Белар, така както са били наричани
и Волжските българи, което означава “белите
или сребърните хора”.
Представените
по-горе факти показват, че е напълно
обосновано името БЕЛАРИ, което в миналото е
било вариант на етническото име на
българите или тяхно първоначално име, да се
свърже с древното име на планината Памир -
БЕЛУР (БОЛОР), района на тяхната първоначала
родина. Връзката изглежда еднозначна в
такъв смисъл, че двете названия се
етимологизират взаимно. Възможно е
названието на планината е дала името на
живеещия до нея народ “белари” или обратно,
етническото название на жителите да се е
превърнало в название на планината.
В
българската историография са
документирани много легенди в които се
твърди, че името
“българи” произлиза от Белар, Булгар,
Българ, Вулгер, Буляр, Биляр, Болг, Волг, Болк,
Бог, Бого. В днешно време тези названия се
схващат като варианти на името на някаква
неизвесна засега легендарна митична
личност – праотец на първите българи.
Отразявайки някакво далечно историческо
събитие, тези легенди могат да осветлят
някои страни от най-ранната история на
българите. Най-малкото, тези легенди
показват, че древните българи не са се
виждали като произлезли от някакво тотемно
животно (примерно монголското животинче
болган, на български - бялка). От
представените по-горе факти обаче може да
се мисли, че първообразът на българското
име – Белар, Буляр, Биляр и др. подобни може
да не е митична личност-епоним, а най-вероятно
е самото име на тяхната историческа
прародина - планината Белур (Болор).
Напоследък
Руслан Костов [13]
публикува
данни за стопанската
дейност на жителите
на древните области или държави Балхара,
Болор, Булур, намиращи се в
историческата родина на древните българи,
района на град Балх и Памир. Съгласно
тези данни, районите населявани от древните
български групи се припокриват с районите
на разпространение и добив на скъпоценни
минерали от вида берил, лазурит, турмалин,
шпинел, които се търгували срещу злато и
сребро. Добиваните в този район скъпоценни
камъни са били широко известни и използвани
от повечето владетелски династии на
древния Египет, Вавилон, Асирия, Персия,
Индия и Китай. Например лазуритът е бил
свещен минерал за народите от Двуречието,
Древен Египет, Индия и Китай. Главен
източник за този минерал е бил Хиндукуш с
древното и днешно находище Сари Санг (Sar-e-Sang)
[13]. Египетския фараон Рамзес III
и асирийския владетел Нинос са предприели
военни походи до Памир, за да завладеят
районите на тези находища, които са били
известни още по времето на шумерския
владетел Енмеркар
[14].
В
планината Бадахшан, която е част от днешен
Памир (Белур) се добивал ювелирния минерал
шпинел, в миналото неотличим от рубина,
наречен “балас” (балас-рубин, бале-рубин).
Бадахшан се среща в много източници с
древните имена Балациан, Балахшан, Балаксен,
Баласция, Балаксия или Балдасия. Това е
пример, когато названието на даден минерал
се извежда от името на планината, в която
той се добива.
Явно,
названието на минерала берил е
изключително древно и е познато още на
акадците и халдеите. От тук Руслан Костов
допуска то да има акадски произход – burallu
[13].
Нека сега вземем пред вид новия факт, че
древното название на планината, от където
главно този минерал е добиван е Белур. Обаче
названието на планината Белур е почти
тъждествено с названието на минерала “берил”.
От тук можем да стигнем до друга хипотеза,
че названието
на минерала берил
е
свързано с древното име
на планината Памир
- Белур.
В такъв случай, между името на планината
Белур, народа населяващ тази планина–беларите
(българите) и минерала берил, добиван в тази
планина се установява еднозначна връзка.
Тъй като този минерал е бил известен още на
халдеите с това си название, следва, че
името Белур, Болор което всъщност е начална
форма на българския етноним, трябва да е
връстник на халдейската държава.
С
минерала берил е свързано откриването на
един от химичните елементи в периодичната
таблица на Менделеев. Това е берилият,
открит от френският химик Луи
Никола Воклен
в 1798 година
при разлагане на минерала берил.
Понеже е открит в минерала берил, този
елемент е наречен на името на минерала. Като
използваме описаната по-горе историческа
ретроспекция можем да заключим, че всъщност
химичният елемент берилий носи името на
планината Белур (Памир) и на народа белари (българи).
Елементът берилий е метал, подобен на
алуминия, но с много по-ценни и уникални
качества. Той е по-лек и по-твърд от алуминия
и е по-устойчив на топлина от него. Лесно се
сплавя с другите метали като им придава
ценни качества - корозионоустойчивост и
невероятна еластичност. В момента берилият
е незаменим в авиационната, ракетната и
космическата техника, в ядрените
електроцентрали. Берилият се използва за
производство на изкуствени изомруди,
прилагани в електрониката. Металът носещ
името на българите е основен елемент в
много модерни настоящи и бъдещи технологии.
В
ранното средновековие няколко княжества и
владения от района на планината Памир са
носели названия от типа Болор, Булор, Булхор
и др. подобни. Много съвременни автори (Георги
Бакалов, Петър Добрев, Цветелин Степанов,
Петър Голийски, Руслан Костов и др.)
свързват
името на тези княжества с етнонима българи
приемайки, че от тяхното население по-късно
произлизат групи, които дават началото на
прабългарите. На основата на много
историографски, езикови, стопански и
археологически данни това изглежда
оправдано. Обаче, тези автори допускат, че
указаните названия на княжествата
произлизат от името на главния град в
района – град Балх и държавата около него
Балхика, Бахлика, Балхара. По-логично и по-правилно
изглежда названията на тези княжества да се
свърже с името на планинския масив Белур (Болор)
в района на който или даже върху
територията на който тези княжества са
регистрирани. Също и от гледна точка на
формологията на думите, названията Болор,
Булор, Булхор стоят по-близо до Белур,
отколкото до Балх. В такъв случай връзката
на тези княжества с прабългарите изглежда
още по-убедителна, защото топонимното
название на местното население – белурите
съвпада с най-древното название белари на
европейските прабългари.
Възниква
въпросът, не стои ли топонимът Балх
настрани и в противоречие с
названията на княжествата Болор, Булор,
Булхор, с названието на планината Белур и на
протоетнонима белар? Съвсем не, защото
названията Балх и Белур имат обща
семантична основа. В наскоро излязлата
книга [7]
бяха приведени десетки аргументи, че
топонимът Балх и основата “бълг” на нашия
етноним носят една и съща семантика “бял”.
Същата семантика обаче има и названието на
планината Белур, в района на която се намира
страната Балх с център град Балх.
Замествайки “бълг” в българ с “бял - бел”
получаваме “белар” което е най-древният
термин с който са известни българите.
По-горе беше коментирано, че легендарното название Белар не отговаря на някаква библейска личност – праотец или епоним на българите, а е име на планина, от която произхождат българите. Също така е възможно и другото название – Зиези, за който в Латинският хронограф от 354 год. се казва “Зиези – от който са българите” да е друг много известен топоним от този район. Този втори топоним може да бъде много известният Сари Санг (Sar-e-Sang), главното находище за лазурит в древността, намиращо се в същия район на Памир [13]. Съгласно Руслан Костов, това находище е било познато в миналото и с второ название - името на местното селище Фиргаму. Тъй като при местното население (таджиките) началния звук “б” често преминава във “ф” (сравни таджикското название на българите - фалгар), възможно е древното название на това селище да е Биргаму (с корен бирг-, който с преход р-л дава билг- и бълг-). Добавянето на суфиксът -ар (-ор; -ур) към названието на находището (селището) с корен Билг- (Бълг-) дава етнонима билгар (българ). Всичко това се съгласува добре с твърдението на хронографа, че “българите са от Зиези”, ако Зиези е латинизираното название на планината Sar-e-Sang”.
2.
Петър
Добрев.
История на
българската държавност по най-старите
царски и църковни летописи. ИКК Славика –
РМ. София. 1995
3.
Божидар
Димитров.
Дванадесет
мита в българската история. Фондация Ком.
София. 2005; Българите. Атлас. Под
ред. на
Ал. Фол. София. 2001
4.
Цветелин
Степанов.
Власт и авторитет в средновековна България
(VII-IX
в.). Агато. История и Култура. 1999
5.
Петър
Голийски.
В кн.: Зиези, от който са Българите.
Предхристиянска и предмюсюлманска религия
и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003
6.
Атанас
Стаматов.
Tempora
incognita
на ранната българска история. Изд. МГУ "Св.
Иван Рилски"
7.
Иван
Танев. По пътя на българския етноним. Изд.
Алфа маркет. Стара Загора, 2005
8.
Иван
Д. Шишманов. Нови хипотези за отечеството на
арийците. Български преглед. Списание,
издава дружество “Общи труд”. Година II.
1895, кн. VII
-май.
9.
Йордан
Заимов.
Български именник. Изд. Къща Анимар. 2004
10.
Стефан
Илчев и др. Речник на редки, остарели и
диалектни думи в литературани ни от XIX
и XX
век. Изд. на БАН, Институт по български език,
София, 1974
11.
Галлямов С. А. Башкорды от Гильгамеша до
Заратуштры. Уфа, РИО РУНМЦ Госкомнауки РБ,
1999
12.
Толстов, Л. С., Москва, 1984, стр. 84-85
13.
Руслан
Костов. Минералогичните познания на
древните българи по някои средновековни
източници. Годишник на Минно-геоложкия
университет, том 46, свитък І, Геология и
геофизика, София, 2003.
14.
Петър
Добрев.
Сага
за древните българи,
Кама,
2005,
стр. 59