НАЧАЛОТО НА ГОДИНАТА В ПРАБЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

РЕЗЮМЕ:  Предполага се, че календарът на древните българи е бил от типа 4 х 91 + 1 дни с недобре установена Нова година. В апокрифните книги на Енох и Юбилеите е описан календар от подобен тип, 4 х 91 дни, за чийто създател е обявен Енох и който е ползван от религиозната секта на есеите. Представят се нови данни, че в предхристиянско време подобен календар са имали и нахчите, предците на днешните чеченци и ингуши, които са били съседи на прабългарите в Кавказ повече от пет века. Новата година при нахците се чествала на 25 декември по същия начин със запалено дъбово дърво, както се чества традиционния български празник Бъдни вечер на 25 декември. На тази основа се изказва предположението, че в прабългарския календар празникът Бъдни вечер също е бил най-важният празник в началото на новата година. Изказва се хипотезата, че в календара на прабългарите, 21 декември е бил последната неделя на старата година, 22 декември (празникът Единак – денят на зимното слънцестоене) е бил добавъчния, извънседмичен ден, след който на 23 декември е започвала първата седмица с понеделник. На първата сряда (25 декември – деня на създаването на Слънцето според книгата Битие: 1: 14-19) прабългарите са чествали денят на Възраждащото се Слънце. Това се обосновава с факта, че календарът при българи и нахци е бил слънчев, а при повечето народи от Стария свят, включително египтяни, римляни и перси, на 25 декември се чествал денят на Възраждащото се Слънце, който по-късно (IV век) е избран от Християнската църква за Рождение Христово.

ONSET OF THE YEAR IN PROTOBULGARIAN CALENDAR

Ivan Tanev Ivanov

SUMMARY. Protobulgarians used a unique solar calendar of the type 4 x 91 + 1 days the New Year Day of which is still obscure. Similar calendar of the type 4 x 91 days is also outlined in the pre-christianic apocryphal books of Enough and Jubilees the authorship of which is prescribed to Enough. This calendar was used by the essayists. New data are now presented that similar calendar was used by the nohchies, the predecessors of recent Chechens and Ingushets, which have been neighbors to the old Bulgars north of Caucasus for five centuries. In the pagan time the Chechens celebrated New Year Day at December 25 using the same ceremonial burning of oak tree that Bulgarians are still being using at their Bâdny vecher (The night of future) holiday at 25 of December. Based on this, it is proposed that 25 of December was also the greatest holiday in the calendar of Protobulgarians. A hypothesis is put forwards that 21 of December was the last Sunday of the old year, while 22 of December (winter solstice) was the uncountable additional day of the old year and 23 of December was the first Monday of the new year. At the first Wednesday (25 of December) when according to the Bible Book Genesis 1: 14-19, the Sun was created, protobulgarians celebrated the Day of Sun Revival. This hypothesis is further substantiated by the fact, that the majority of the Old world peoples including Egyptians, Romans and Persians celebrated the Day of Sun Revival on the same day of December the 25, which later (IV c.) was chosen as the Christmas. 

KEY WORDS: cyclic calendar of protobulgarians, Kumran calendar, Enough and Jubilees apocryphal books.

Досегашните изследвания за прабългарския календар са главно върху неговия 12-годишен цикъл от години, всяка една от които има характерно животинско название. Почти не се акцентира върху факта, че при подобните циклични календари на други народи тези животински названия съвпадат с названията на зодиакалните съзвездия. Много малко са сериозните изследвания върху вътрешната структура на календарната година и нейния начален ден. Най-много неясноти има относно началната дата на годината, като някои предлагат 22 декември, други 22 март за тази цел. Поради крайно оскъдните данни за календара на прабългарите е трудно да се решат тези проблеми. Ето защо, всяко едно изследване, което привежда нови данни за прабългарския календар е полезво, ако тези данни са добре аргументирани.

            В Стария свят са използвани множество календари, които могат да се сведат към един от следните три вида: лунен и слънчев. 12–месечната лунна година се състои от 354.36706, а слънчевата – от 365. 2422 денонощия. В лунните календари годината се закръгля на 354 дни, разпределени в 12 лунни месеца, докато при слънчевия календар годината има 365 дни, разпределени в 12 месеца. И в двата случая избързването на календара спрямо съответната реална продължителност на годината се коригира чрез добавяне на високосни дни или месеци. Основен недостатък на лунния календар, който е най-древен и примитивен е “блуждаенето” на началото на годината, което се измества всяка година с около 11 дни напред. Календарите при които това отчасти е избягнато с интеркалация (вмъкване) на високосни месеци са известни като лунно-слънчеви. При т.н. Метонов цикъл, на всеки 19 слънчеви години се вмъкват 7 допълнителни лунни месеци. При тези календари, новата година се мести в един интервал от около 30 дни около даден избран ден.

        Най-точните календари от лунно-слънчев тип са вавилонския и китайския. Вавилонският се е състоял от 12 лунни месеци от по 29 или 30 дни. Интеркалацията се е извършвала, като на всеки 19 години са добавяни 7 високосни месеци. Новата година е блуждаела около деня на пролетното равноденствие. Този календар е възприет от ранните иранци и използван до VI в.пр.н.е., когато бил въведен т.н. зороастрийски календар, който в основни линии съвпада с египетския слънчев календар, но новата година е блуждаела около деня на пролетното равноденствие – денят Ноуруз. В XI-ти век в този каледар са въведени високосни години, така че новата година е станала твърдо фиксирана за деня на пролетното равноденствие. При китайския луннно-слънчев календар също се прави интеркалация от вавилонски (метонов) тип, обаче новата година блуждае около края на месец януари, началото на сеитбата на ориза. В добавка, той съдържа 12-годишен животински цикъл, чието начало и произход не са съвсем ясни.

            Най-съвършени са слънчевите календари понеже с минимален брой интеркалации се постига точност. Първият слънчев календар е древноегипетския. Първоначално, годината е започвала в деня на лятното слънцестоене и е продължавала 360 дни, разпределени в 12 месеца (вероятно заемка от шумерите), всеки по 30 дни, което е очевидна връзка с лунния календар. По-късно се е наложило дабавяне на още 5 дни в края на годината за грубо изравняване на египетската календарна година със слънчевата година. В този си вид (12 х 30 дни + 5 допълнителни), египетския календар е използван в продължение на около 4000 години. Поради недостига на ¼ ден, новата година и всички празници са “блуждаели” напред и в продължение на 1461 години са се връщали в началото си. Този календар е заимстван от много народи: персийци, арменци, грузинци, согдийци, хорезмийци и др. В 46 г.пр.н.е., римският император Гай Юлий Цезар го налага в Рим с тази модификация, че добавъчните 5 дни са разпределени в отделните месеци, които вече не са с равна продължителност. На всеки четири години се правела интеркалация с един добавъчен ден. Новата година е започвала на 1 януари. На Никейския събор в 325 г. юлианският календар е приет като задължителен за целия християнски свят. По късно той е усъвършенстван от папа Григорий с допълнителни интеркалации от по-висш порядък, което практически е премахнало изоставането на календара спрямо реалната астрономична година. Това което отличава слънчевите календари с интеркалация от всички останали календари е отсъствието на блуждаене на техните празници и важни дати.

Поради липсата на достатъчно данни, прабългарският календар не е описан в подробен вид. Първоначално е считано, че той е от лунен тип [1]. Унгарският учен Йожеф Микола [2 ] приема, че календърът на древните българи е тюркски и е заимстван от китайския лунно-слънчев цикличен календар. Друг унгарски историк, Геза Фехер [3] коригира тази хипотеза, приемайки, че прабългарите са заели цикловия животински календар от китайците много преди тюрките. И тази хипотеза обаче остава без сериозна аргументация след установяването на факта, че китайците са възприели 12-годишните животински цикли когато прабългарите са били вече до Кавказ. По-нови автори [4] се опитват да представят прабългарския календар като лунно-слънчев. Най-нови изследвания подкрепят представата, че той е от слънчев вид [5, 6].

Някои елементи на прабългарския календар могат да се възстановят по исторически документи, традиционната българска празнична система, митология и фолклор, а така също и чрез сравнителен анализ с календарите на сродни или съседни народи. Допуска се [7, 8], че някои данни от българската етнография  могат да се изтълкуват като свързани с календара на прабългарите. Много изследователи обосновано приемат, че началото на годината в прабългарския календар съвпада със специфичния български  празник Еднажден, Единак - денят на зимното слънцестоене (21 срещу 22 декември), който по-късно е християнизиран като Игнажден. Димитър Маринов, който е един от най-авторитетните български етнолози, пише: "От Игнажден се начева Големия сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година... Думата Идинак значи начало на годината, годиняк."       

 По същия повод Иван Венедиктов [Ив. Венедиктов. Старобългарската нова година. В: Медното гумно на прабългарите. Изд. Наука и изкуство. 1983. София. с. 98] пише: "...векове наред народът е смятал дните около най-късата нощ като начало на Новата година. Обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа". Важно доказателство за празнуването на деня на зимното слънцестоене като начало на следващата календарна година е българският езически празник Полезник (Сполезник, Споляз, Поляз - човек, който носи сполука, полза), започващ рано сутринта на 22 декември. Съгласно обичаят Полезник, по вида на онази "живинка", която първа влезе през този ден в двора на стопанина се съди за неговото благополучие за една година напред. В много случаи стопанинът е канил предварително "избран полезник", който на 22 декември е идвал с пожеланието "Честита Млада година" и е отправял множество благословии за спорна и честита година. По този начин няма съмнение, че началото на новата година при древните българи е било свързано с деня на зимното слънцестоене. Остава неясна обаче ролята на големият езически празник Коледа (нощта на 24 срещу 25 декември). По-късно той е застъпен с рождението на Христос, но елементи от неговата езическа обредност продължават да се използват и днес [10, с. 40 и 154]. Това са горящото дъбово дърво - бъдник, баницата с късметите, коледуването.

Най-неясна остава структурата на годината при прабългарския календар. На основата на несигурни и оскъдни етноложки данни (предания, поговорки, пословици) се предполага, че годината е имала 365 дни. Един от тези дни в народните вярвания се обрисува като "изолиран ден -единак" [9]. Най-сериозното доказателство за съществуването на такъв ден е наличието на традиционен български  празник, наречен Единак, Еднажден. Това е точно денят на зимното слънцестоене (21 срещу 22 декември). По-късно църквата, която се отнасяла враждебно към всички прояви на езичество, е християнизирала Еднажден като ден на свети Игнат - Игнажден, но не е могла да изличи спомена за този ден. Съществуването на изолиран ден в прабългарския календар е от ключово значение за неговата структура, вид и точност. Приемайки съществуването на ден-единак, остават 364 дни в годината, които могат да се разделят в четири групи с равен брой дни. От тук се прави изводът, че всяка група е имала по 91 дни, разделени в три месеца, два по 30 и един с 31 дни. На основа на данните от намерената в Плиска розета от бронз се счита, че прабългарите са групирали дните в недели, като всяка неделя е съдържала по седем дни свързани със седемте небесни светила – планети. 

Освен Еднажден - Игнажден и Коледа - Рождение Христово, има основания да се счита, че и други традиционни български празници (например Еньовден, Илинден, Секновение) имат езическо начало. Отсъствието на блуждаене (строгата фиксираност) на езическите празници Бъдни вечер, Еднажден и др. подкрепя твърдението, че прабългарският календар е от слънчев тип и е бил отлично уравновесен с астрономическата година посредством подходящи интеркалации.

Фиг. 1. Бронзова розета от с. Якимово, Североизточна България, IX – X –ти век. Национален археологически музей – София [11].

В подкрепа на тази структура на календара може да се приведе и прабългарската розета от с. Якимово (фиг. 1), за която се предполага, че е ползвана като календарен инструмент. Подобни инструменти са употребявани в Китай, Египет и на територията на черняховската култура (Украйна), но те съдържат само един кръг, разделен на 12 сегмента-месеци (Фиг. 2-3). Всеки месец е указан с йероглиф или характерни знаци. Розетата от Якимово обаче се състои от три концентрични кръга, като външният е разделен на 12 сегмента, отговарящи на календарните месеци. Според мене, средният кръг е разделен на четири равни сегмента по такъв начин, че всеки от тях вмества по три месеца от външния кръг. Тези сегменти може би отговарят на четирите равни сезона, всеки по 91 дни. Най-вътрешният кръг е изолиран, празен и вероятно символизира добавъчния "изолиран, единичен" 365-ти ден - единак. В розетата от Якимово са вписани няколко соларни символа, срещащи се при много строежи в Плиска, Преслав, Мадара и др. Всеки един от нейните кръгове с точка в средата е типичен соларен символ, радиалните лъчи в средния кръг очертават правоъгълен кръст, който също е соларен символ. Този кръст е вписан в кръг, което също е соларен символ. Лъчите, изхождащи от центъра са разположени по радиусите на кръговете и имат нарастваща дебелина с отдалечаване от центъра. Това подчертава способността на кръговото тяло да излъчва енергия. Като цяло, розетата от Якимово символизира Слънцето и подчертава слънчевия характер на календара. Във средния кръг има вписани още четири отсечки, чиято роля е трудно да се определи. Общо, осемте отсечки на средния кръг описват фигура, подобна на характерния етнографски орнамент при българите елбетица, за която Тачо Танев [12] доста по-рано предположи, че може да има една забравена вече календарна функция. Присъствието на тази "елбетица" в средния кръг на календара от Якимово напълно подкрепя това предположение. 

Фиг. 2. Древноегипетски календар (в ляво). Във формата на кръг са показани 12-те месеца на древноегипетската слънчева година, чийто названия са обозначени с йероглифи.

            Съгласно данните, събрани от З. Мадаев, названията на месеците при чеченците и ингушите отговаряли на техните богове или на важни селскостопански дейности:

          При древните ингуши и чеченци, завършването на старата година и настъпването на новата се поставяло в зависимост от движението на Слънцето по небосклона. Съгласно техните митове, през лятното и зимно слънцестоене, Слънцето отива на гости при своята майка: през лятото й гостува три седмици, а през зимата – три денонощия. Излизайки от дома си, Слънцето пътешествало в продължение на шест месеца, след което се връщало у дома преди да се впусне отново в шестмесечно пътешествие. Считало се, че старата година свършва в последния ден преди зимното слънцестоене, т.е. на 21 декември.

Най-важният предхристиянски новогодишен празник при чеченците и ингушите се чествал през нощта срещу 25 декември. За празника се колели много животни. Преди празника, огънят в огнището се подновявал и необходимата храна се изпичала и сварявала на новия огън. В стаята с огнището се внасяло дълго предварително изсушено дърво от дъб, което се запалвало откъм дънера. Времето за пълното изгаряне на дървото определяло продължителността на празника.  Самият празник за семейството започвал в този момент, когато горящото от единия си край дърво се скъсявало дотолкова, че можело да се затвори вратата. Празникът съдържал обилно ядене, пиене, песни и представления на клоуни и артисти. За празника се изпичали хлябове от пшенично брашно. Най-важният хляб бил кръгъл, с лъчеобразни линии започващи от центъра (символ на Слънцето). В хлябовете слагали монети, хлебни зърна и др., по които гадаели кой с какво ще бъде богат през новата година. Преди Новата година в чеченските села ходили млади мъже или момчета (коледари) с обърнати навън шуби, с рунтави маски и рога или с намазани със сажди лица. При ингушите, новогодишният празник се наричал “наджган-цIей” – (дъбов огън) както и самият месец. По време на празника, младежите, мъжете и жените, събрани в отделни групи ходели на гости и се поздравявали с настъпването на новата година, пожелавайки си счастие и благополучие в новата година.

Този празник на древните чеченци и ингуши съвпада по дата и има еднакво съдържание и смисъл с българския предхристиянски празник Бъдни вечер, който също се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на отсечено дъбово дърво, наречено Бъдник  [15]. Чеченското названието на горящото дърво -  “гула” произлиза от глагола “хила” – “да бъда” и по смисъл съвпада с  българското название “бъдник”. “Бъдни вечер” може да се етимологизира като “вечер на бъдното, начало на идната нова година”. В българския празник също има обреден хляб - кръгла “баница с късмети” и коледари, които ходят от къща на къща. В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва и на Игнажден (Единак, Поляз), през нощта на 21 срещу 22 декември. По съдържание и момент на настъпване, този празник е свързан с деня на зимното слънцестоене. При българите празникът има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво [10, с. 40 и 154]. Съответно, на отсеченото дъбово дърво се гледа като на бог, който носи здраве и имот в къщи.

Важно място в предхристиянските новогодишни празници и обряди на древните чеченци, ингуши и други кавказки народи заемало и т.н. коледуване – изпълнение на новогодишни песни и благопожелания. Групи от преправени младежи ходели от къща в къща и изпълнявали коледни песни с пожелания за здраве, имот и благополучие през новата година, а стопаните щедро ги дарявали с подаръци.

    Интересно е, че на 25 декември (Коледа) или десетина дни по-рано българите колят прасе, което те наричат "огоено" прасе, а предходния месец при чечено-ингушите се наричал Огой, месец на божеството Огой. В народната етимология Коледа се обяснява от "коленето" на прасе, а произходът на "огоен" е неясен.

        Друг интересен новогодишен обичай при ингушите и чеченците е обредната игра “Наджигонцх”. Чрез нея се чествало раждането на Слънцето в периода на зимното слънцестоене. Група младежи предварително построявали от сняг дом-крепост на Слънцето и приготвяли много снежни топки – ядра. На 22 декември, когато Слънцето пристигало в своя дом, с помощта на снежните топки и в присъствие на много зрители, младежите разрушавали построената снежна къща, с което помагали на Слънцето да излезе от своя “зимен дворец”. При това се произнасяли заклинанията: “Малх, дIахеца!”  - Слънце, пусни ни вътре!, и  “Малх, арабала!” -Слънце, излизай!.

Подобен обичай е бил много разпространен при ранните волжски българи до приемането на исляма и малко след това, както свидетелстват хрониките на арабския мисионер Мохамед Ибн Фадлан от 955 год. Съгласно описанието на Хаджи-Омар, Нардуган (Мардуган, Мардукан, Нардуан) е болгарски национален праздник "Рождество на Мардукан". Мардуган се празнувал в периода на декемврийското слънцестоене. В последствие бил заимстван от християните и преправен на "Рождество Христово". Изграждала се снежна крепост, в която се поставяла кукла на злия бог "Тама-Тархан". Участниците в праздника си поставяли маски и се разделяли на две половини. Едните защищавали снежната крепост, а другите се стремели да влязат в крепостта с помощта на огромно чучело на кон, бик или камила, направено от бял матерал. По време на шествието бялото чучело било носено на високи копия или  возено на каруца, а всички пеели и свирели на тръби и тъпани. Крепостта се превземала обезателно а куклата на злия бог се окачвала на дърво. Подобно бяло чучело било използвано и от ранните чечено-ингушки коледари по време на тяхното коледуване.

Подобна зимна церемония е описана и в книгата Джагфар тарихъ [16]. Участниците правели снежна крепост и после я подлагали на символичен щурм. Ако “защитниците” на крепостта упорствали, то “нападателите” се покачвали на върха на голямо дърво и викали: “Ето Слънцето, великият цар Кубер влезе - могъщо и блестящо, ослепител на враговете! Хас нардуган, Хас нардуган! Бъди винаги наш защитник и помощник!”. Тогава “защитниците” закривали лицата си с ръце и падали ничком, а “нападателите” заемали “крепостта” и окачвали чучелото на “вражеския цар” на върха на  дървото. Този обичай бил типичен за жителите-бурджани на град Болград. Друга характерна черта на болгарите – бурджани била наричането на върховния бог Слънце с името Кубер или Сувар (от тук Сурва, сурвакар и сурвакане при дунавските българи!). При ранните дунавски българи такъв обичай не е описван, вероятно поради строгата забрана на новата религия. Имайки пред вид сценария на играта и смисъла на цялата новогодишна обредност, фразата “Хас, хас, мардукан” може да се преведе като “Слънце, Слънце разбий ги, умори ги!” от иранското название на Слънцето Хурсет (Хорс по алански и осетински) и основата на общоиранския (и индоевропейски) глагол МАР – умирам, смърт. Този превод се подкрепя от наличието на българската диалектна дума "размартикосан", която означава "разтурен, разглобен, съсипан" [17].

Пълното припокриване на празнично-обредната система, характерна за периода на зимното слънцестоене при древните чечено-ингуши и при ранните и съвременни българи показва голямо сходство в предхристиянските календари на двата народа. Присъствието на тези най-важни празници и тяхното еднакво съдържание, смисъл и ритуалност и при чечено-ингуши и при българите демонстрира наличието на общ и съвпадащ елемент от календарите на двата народа – началото на новата година. Горните факти могат да се приемат като ново доказателство в полза на твърдението, че началото на календарната година при прабългарите също е свързано със зимното слънцестоене. Хипотезата, че новата година при прабългарите е започвала в деня на пролетното равноденствие, както е при повечето средиземноморски и ирански народи, не се подкрепя от горните факти.

        Настоящето изследване представя нови доказателства, че началната точка на прабългарския календар съвпада със зимното слънцестоене, което напълно се съгласува с модерната представа за древния индо-ирански произход на прабългарите. В най-древните времена календарната година при иранците е съвпадала с точката на зимното слънцестоене [Александр Дугин. Мистерии Евразии (книга 3 из цикла АБСОЛЮТНАЯ РОДИНА). Глава 2. ПОДСОЗНАНИЕ ЕВРАЗИИ. Черный Иран — Белый Иран.  1991]. Древните индоарии също са ползвали календар с начало на годината в деня на зимното слънцестоене [Бхагавадгита. Перевод, вводная статья и словарь Б. Л. Смирнова. Ашхабад: "Ылым", 1978]. Едно от съзвездията в календара на ведическите индийци се нарича МАРГАШИРША (Margasirsha), в превод "главата на зверовете" или "главата на зодиака". Това съзвездие се припокрива донякъде с днешното созвездие Козирог, в което настъпва зимното слънцестоене. Месецът, през който Слънцето се намира в съзвездието Маргаширша включва втората половина на ноември и първата половина на декамври, след което започва годината. Интересно е, че древните индийци, както и прабългарите са си представяли зодиакалните съзвездия като съвкупност от животни (зверове). В такъв смисъл произходът на названията в 12-годишния животински (зодиакален) цикъл при прабългарите може да бъде индо-арийски, а не китайски, както обикновено се смята.

            Пред вид на факта, че месеците в чеченския календар са започвали на 22 число се счита, че фактическото начало на чеченската нова година е 22 Декември, докато 25 Декември е бил празник на възраждащото се Слънце. В традиционната българска празнична система също съществуват два такива празника, разположени на същите дати и с подобно съдържание – Еднажден и Бъдни вечер. Може да се допусне, че при прабългарите тези два празника са имали същото значение, както при кавказките им съседи, първият е начало на годината, а втория - ден на възраждащото се Слънце.

            От факта, че началото на годината и началото на всеки месец при нахчите и прабългарите е започвало на 22 число от месеца по днешния григориански календар може да се направят важни изводи. Например, може да се очаква, че първият прабългарски месец, алем, е започвал на 22 декември и е бил вероятно месец на главния бог на прабългарите - Слънцето. Началото на седмия прабългарски месец съвпада с Еньовден - 24 юни, денят на лятното равноденствие, а началото на осмият месец с Илинден (20 юли).

        Илинден може да е свързан с Анишьр [18] (Янкул, бог Кул) - пробългарския бог на гръмотевиците и светкавиците, съответстващ на чеченския бог Села. Богът на гръмотевиците и светкавиците е общ персонаж в митологията на много народи. При индийците той носи име (Ангира, Индра) подобно на това при прабългарите (Анишър) и се изобразява като човек, качен на колесница, теглена от мощни коне [19, с. 37]. Вероятно прабългарите са си представяли Анишър по същия начин, за което говори факта, че при християнизирането на българите, един от староеврейските светци (св. пророк Илия -Elijag - VIII-ми в. пр. н.е.) придобива в религиозното съзнание на българите същите божествени атрибути. При своята смърт св. Илия се възнася на небето, качен на колесница, теглена от коне. Намирайки се на небето, св. Илия върши същата функция, каквато е вършил индийския бог Индра, чеченския Села и, вероятно, прабългарския Янкул - той е предупреждавал с гръмотевица всеки, който вършел несправедливост, след което го наказвал със светкавица, ако този не се вразумявал. Не случайно, учудващо много български черкви носят името на св. Илия. Причината за тези факти може да бъде, че при християнизирането на българите, бог Янкул вероятно е предал своя образ на новия небесен герой, който носи подобно име - Илия. От значение е и факта, че денят на св. Илия, Илинден се празнува на 20 юли, т.е. в началото на осмия месец от календара на прабългарите.

         Други традиционни български празници, които със сигурност имат предхристиянски корени и се празнуват близко до 22 число на съответния месец са Благовец (Благовещение - 25 март-ден на пролетното равноденствие, начало на селскостопанската работа, раздвижване на влечугите), Секновение (29 август - начало на застудяването и прибирането на влечугите) и Димитровден (26 октомври)-най-личния ден на есента, когато се завършват земеделските работи. Заедно с Еднажден (21 януари), Илинден (20 юли) и Еньовден (24 юни) те може да са играли ролята на първи дни за съответните месеци на прабългарския календар. Наличието на такива празници със силно съхранено предхристиянско съдържание все около 22 число на всеки месец подкрепя предложената по-горе престава за структурата на прабългарския календар. 

        Няколко века след възникването и разпространение на християнството, денят Рождение Христово е привързан към неизкоренимия ден на възраждане на Слънцето.  В предхристиянската древност големият празник на възраждащото се Слънце (25 декември) е имал почти международен характер за Стария свят (Египет, Рим, Персия). В езически Рим той се отбелязвал като култ към Митра – слънчевия бог на древните перси. В тази връзка Фламарион в своята “История на небето” пише, че в древноегипетската традиция Слънцето е изобразявано като юноша по време на пролетното равноденствие, като мъж с голяма брада в деня на лятното слънцестоене, като старец в деня на есенното равноденствие, а в деня на зимното слънцестоене като бебе –младенец. За разлика от кавказките нахчи и съседите им българи обаче, тези народи не са придавали на този празник новогодишен характер, защото в техния календар годината е започвала на друга дата, най-често от деня на пролетното равноденствие. Древните нахчи и кавказките българи са съединявали този празник с новогодишната обредност на техния оригинален календар, защото тяхната година е започвала от деня на зимното слънцестоене. По тези причини, езическите корени на Бъдни вечер, Коледуване и Еднажден при съвременните българи не биха могли да имат тракийски и балкански произход, а вероятно са наследени от прабългарите.

            В действителност, сходният при прабългари и нахчи предхристиянски календар има много древни корени, водещи южно от Кавказ, в Близкия изток. Преди повече от 2100 години там е употребяван подобен календар, днес условно известен като кумрански, по името на пещерата, където в 1947 г. са открити пергаменти с неговото описание. Това описание ние дължим на еврейската религиозна община на есеите (примерно II-ри в.пр.н.е.). Съгласно Анни Жобер [20] този календар е слънчев и има следните особености. Годината се е състояла от 364 дни, 52 недели и 12 месеца. Месеците са разпределени в четири тримесечия от по 91 дни, като всеки първи месец на тримесечието е имал 31 дена, а останалите два - по 30 дни. Всяка неделя имала по 7 дни, като дните от седмицата са симетрично разположени: новата година и първият месец на всяко тримесечие са започвали в сряда (!), всяка дата и всеки празник винаги настъпват в един и същи ден от седмицата (както при прабългарския календар !). Годината в кумранския календар е имала един ден по-малко от слънчевата година. Предполага се, че тази разлика се е регулирала с подходящ добавъчен период, за което са изказани различни хипотези [21].

Специални изследвания [22; 23] са показали, че самият кумрански календар е заимстван от още по-ранен календар, описан в апокрифните книги № 1 на Енох, гл. 72-82 и включен в раздела “Книгата на небесните светила”, датирани около 110 год. пр. н. е. В книгата на Юбилеите 4:16-18 и 6:30-38 също се описва този календар и се посочва Енох като негов създател. Календарът описан в книгата № 1 на Енох и в книгата на Юбилеите също е имал 364 дни (Енох 72 : 32 и др.; Юб. 6 : 32), и 52 недели (364:7). В тази връзка е много интересно наблюдението на Бартелми [24], че съгласно календарните изчисления по тези книги, новата година винаги е започвала в деня, в който е сътворено Слънцето (т.е., 25 декември),  който съгласно книгата Битие 1: 14-19 е сряда!

В книгата на Енох [25], в Главата за движението на небесните светила, са описани два календара, единият слънчев (глава 71) и вторият лунно-слънчев (глава 72). Слънчевият календар е подобен на горните. Той има 364 дни, разделени в месеци, повечето от които имат 30 дни, но някои са по 31 дни. Слънцето изгрява и залязва през небесни врати (месеци), които са номерирани. Когато Слънцето минава през първата врата (първи месец, начало на годината), денят има минимална продължителност, а нощта максимална. С нарастване поредността на месеца, денят расте, а нощта намалява. В четвъртия месец (врата), денят и нощта вече са равни по продължителност – денят на пролетното равноденствие. Следва моментът, когато денят е два пъти по-продължителен от нощта (денят на лятното слънцестоене), от тук може да се заключи, че този календар е създаден и ползван в географска ширина, съответстваща на Северното прикавказие. От този момент, нощта расте за сметка на деня за да достигне до изходната точка (първи месец, врата номер едно), когато имаме зимно слънцестоене. Указва се, че дължината или краткостта на дните и нощите се определя от вървежа на Слънцето. Този факт, наред с отсъствието на сравнения с хода на луната показва, че описаният календар е от слънчев тип. Съгласно номерацията на месеците, годината е започвала от деня на зимното слънцестоене – 22 декември, както при древния чеченски календар и при прабългарския календар.

                Приведените примери показват, че календарът от типа 4 х 91 + 1 дни с начало денят на зимното слънцестоене е бил широко известен и прилаган в района на Кавказ и Близкия изток в предхристиянската епоха. Тези примери включват календарите на чеченците, прабългарите, календарът на Енох, календарът от Кумран и другите подобни близкоизточни календари. Това е важен факт, който показва, че календар, сходен с този на прабългарите, реално е функционирал в един от най-цивилизованите райони на древния свят. Както виждаме, много (но за нещастие не всички!) елементи на този календар са възприети от по-късния Юлиянски и съвременния Григориански календар, поради което той ни звучи изключително познато. Следователно, в своята кавказка родина древните българи са усвоили и донесли в България един изключително съвършен и прецизен тип календар, който в повечето си качества съвпада със съвременния, а в някои е по-удобен от него.

                През 1888 година френският астроном М. Армелин представил проект за нов календар, представляващ усъвършенстван календар от Кумран, към който са добавени един ден за обикновената и два за високосната година. В 1954 година този календар е одобрен на 18-та сесия на икономическия и социален съвет на ООН, но поради съпротивата на някои страни неговото внедряване е замразено. Прави впечатление обаче, че в международната литература кумранският календар е широко известен, докато данни за прабългарския календар все още отсъстват.

             В сходния на прабългарския календар на Енох, новата година винаги е започвала в сряда, съгласно наблюдението на Бартелми [24]. Това вероятно е свързано с факта, че срядата е трети по-ред ден, в който съгласно библията [книгата Битие 1: 14-19] бог е сътворил Слънцето. От тук може да се предположи, че в прабългарския календар денят след Бъдни вечер е първата сряда в първата седмица на годината. В такъв случай, може да се предположи, че дните около прабългарските новогодишни празници ще изглеждат съгласно представената таблица № 1.  

Таблица № 1. Календарен смисъл на началните дни в годината на древните българи.