БЪЛГАРСКИЯТ ОБИЧАЙ (С)ПОЛЯЗУВАНЕ И
ПРАБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Българският обичай Сполязуване(1), Споляз, Сполез (по-известен в опростената си форма Полязуване, Поляз, Полез) има много древен, езически и предхристиянски характер и се празнува на 21 декември - денят Единак или Еднажден, християнизиран като Игнажден, ден на св. Игнатий. Този ден се нарича още Полязовден или Сполязинден [Попов Рачко. Кратък празничен народен календар. Изд. на Етнографския институт с музей при БАН. София. 1993]. Вярвало се, че първата живинка (човек, животно), което влезе в къщата или двора на стопаните в този ден на годината носи някаква предоопределеност за дома. Изразът "такъв му е полязът" обяснявал всичко, което се е случвало със стопанина през следващата година. Тази живинка, най-често човек, се означава като сполязник (Граматиков Георги. Традиционното производство на хранителни растителни масла в българските земи през XV-XX-ти век. БАН-Етнографски институт с музей. 2008, с. 115; ) или полязник. Предпочитало се в къщата да не влезе животно, а човек, при това жена или момиче, за да се измътят повече ярки през новата година, защото, ако новодошлият бил от мъжки пол, то се очаквало, че през идващата година ще се излюпят повече петли и по-малко ярки. Ако през изминалата година имало повече късмет, родитба и сполука, например повече измътени ярки и повече снесени яйца, то първият посетител - (С)полязника го канели отново да дойде в къщи на следващия Полязовден, в противен случай той ставал нежелан гост, тъй като го считали като виновник за несполучливата година. На много места в България този ден се наричал още Квачкин ден, защото стопанката на къщата или първият гостенин се поставяли върху приготвен за целта полог и трябвало да куткудякат и пляскат с криле като кокошка и квачка. С тези магически действия се целяло да се измолят повече яйца и пиленца през новата година. Както сполязникът като вестител на успеха, така и яйцето и полога като символи на началото на живота подчертават особения смисъл на този ден - да се измоли повече успех, благодат и плодородие през настъпващата нова година. Цялата обредност и семантика на празника Полязуване е основана на представата за настъпване на нова година след деня Полязовден.
Обичаите, свързани с
посрещането на първия гост на 21 декември (Игнажден) са
разпространени не само в днешна България, но и върху старото обширно землище,
където през Средновековието се формира
и съществува за много векове българската народност. Днес големи части от това землище и неговото население са
включени в границите на Сърбия, Македония, Черна
гора и Гърция. Това население, въпреки промяната на езика и самосъзнанието си е
запазило много от своята старобългарска култура и традиции, музика и фолклор, включително и
празнуването на Полязовден. Първият гостенин на 21 декември се нарича полезник, полязнuк,
сполязник
(Източна България), споходняк, похожняк (Северо-Западна
България), полазнuк (Юго-Западна България),
polozenik, polazajnik, polozar (Сърбия, Македония и Черна гора). В Полша,
Чехия, Словакия, Украйна и Словения има подобен обичай, но там той се свързва не
с 21 декември (Игнажден), а с Рождество Христово или Нова година. Там този
обичай сигурно е привнесен от мощната навремето си Средновековна България,
защото се използва същото българско название - полазник. В тези държави обаче
обичаят е пригоден и осмислен съгласно тяхната традиционна празнична система. В Полша,
Чехия, Словакия и Украйна наричат полазник първия гост
в деня на Рождество Христово, а в Словения - на Нова година. При руснаци и
белоруси този обичай е непознат, което също показва, че този обичай не е
характерен за старите славяни, а в последствие някои от тях са го заимствали от
друг народ, в случая - българския .
Смисълът на думите
"полязовден" и "сполязник", "полязник",
“поляз”, "споляз", "полазник" е забравен и засега остава
неизвестен.
Обикновенно етимологията на тези думи се
търси на основата на славянските езици. Славянските езици обаче не дават много
възможности за решение на тази задача. Като най-правдоподобно изглежда
извеждането на "полазник" (всъщност "сполязник"!) от основата на българския
глагол полазвам,
на който хипотетично му се придава
смисъла
"посещавам някого за кратко време", от тук полазване = "краткотрайно
посещение". Действително, славянската морфема "лаз, лез, лиз" има смисъл на
движение, например "слизам, влизам, излизам, залезать (руски) = слизам и т.н.", а
представката "по-" придава краткотрайност на действието. Предлаганата
безлична и безсъдържателна семантика полязник = "човек, който посещава дома за кратко
време" обаче няма нищо общо с действителното значение и ролята на това лице
"да носи благоприятна предопределеност за посетената къща през новата година".
Да оставим настрана и често практикуваното в миналото поставяне на полязника
върху полог и необходимостта той да куткудяка! Освен това в българския език
морфемата "лаз", която е близка до "лез, лиз" но все пак е по-различна, има
друго значение, много по-често срещано, откъде думата полазник на първо
място би трябвало да означава "човек, който лази по земята"! Очевидно е, че тази
възможност за обяснение на произхода и смисъла на полазник на славянска
основа е незадоволителна. Това още веднаж показва, че този празник не е
възникнал в славянска среда, а е привнесен в нея. По-долу се
предлага друга етимология на названието сполязник (полязник),
която отговаря на ролята на това лице и на значението на обичая Полязуване при
българите.
Същността на българския обичай (С)полязуване се обяснява с особената роля, която играе Полязовден (21 декември, Единак, Еднажден) в обредната система на българите. Традиционната обредна система както при българите, така и при много други християнски народи има цикличен характер и се състои от ежегодно повтарящи се празници, наредени един след друг. Характерна особеност на тази обредна система е това, че е наред с чисто християнските празници, в нея присъстват и елементи и даже цели празници с чисто езически, предхристиянски характер. Езическите елементи в традиционната, хилядолетно повтаряна обредност на християнските народи са наследство от тяхната древна предхристиянска култура и поради това отразяват културни особености, характерни само за даден народ или за група от етнически родствени народи.
Важна особеност на българската традиционна обредна система е това, че езическите елементи в нея са много силни и добре запазени. Вероятно основната причина, довела до съхранение на езическите особености в българската обредност е 500-годишното включване на българите в пределите на Османската империя. За разлика от други народи, продължителното отсъствие на собствена държава и църква и изолацията от християнския свят е съхранило в сравнително запазен вид много особености на началната обредна система и народни вярвания на българите. Друга особеност, която почти всички български етнографи подчертават е, че годишният цикъл на българската традиционна (хилядолетна) празнична обредност започва с Полязовден на 21 декември, т.е, от този ден започва отброяването на повтарящите се всяка година български празници и обичаи. Тази особеност е характерна само за българите и отсъства при съседните балкански народи, а така също и при другите славянски и европейски народи. По този начин, обредната система при българите се отличава с това, че нейното начало не е свързано нито с началото на възприетата от скоро официална календарна година - 1 януари, нито с началото на традиционната (хилядолетна) християнската нова година - 1 септември, нито с цикъла от християнски празници, най-важният от които безспорно е Раждането на Исус Христос, за което се приема, че е станало в нощта на 24 срещу 25 декември. Фактически, в хилядолетната обредна практика на българите Полязовден не само е играл ролята на първи празник в годишния цикъл от празници и обичаи, но е бил и начало на новата година. Народоизследователят Димитър Маринов пише: "От Игнажден се начева Големия сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година... Думата Идинак значи начало на годината, годиняк." Това мнение се поддържа от повечето български етнографи.
Най-правдоподобна изглежда възможността тази роля
на Полязовден да е наследство от календара на прабългарите, за който се
предполага, че е слънчев календар от типа
4 х 91 + 1 дни
с начало в Деня на зимното слънцестоене, 21
декември. Подобен календар е бил използван през античността в Кавказ и
Месопотамия, от където прабългарите биха могли да го заимстват (Нови
данни за прабългарския календар). На тази
основа смисълът на думите "Полязовден", "полязник" може да се намери, като се вземе пред вид, че в някои
краища на България, денят Полязник
Горният извод се подкрепя и от сравнителноезиковия анализ на значението на подобни думи в другите индоевропейски езици. Морфемата СПОР (успех, сполука, полза) се среща при няколко древни индоевропейски народи: тохарски (б) spārtо, spertte – успех; латински рrоsреr, *рrоsраrоs – успешен; санскрит āspar – печеля, изгода, сполука; пехлеви uspurrīg – пълен, обилен; старобългарски *sроrъ – успех, изгода, усвоено в староруски споруй – успешен. Общогерманското *spara, *sparōn, *spare, означава икономичен, пестелив; английски sparе - нещо в излишък, щадя, запазвам, икономисвам. В другите славянски езици има подобна дума, но тя е близка по значение с тази в германските езици: чешки, словашки sporý, лужицки, полски, spory, украински спорий – значително, доста, достатъчно; в словенски spoër, spóra; сърбохърватски спор – излишък.
В заключение, българският обичай (С)полязуване и основният му персонаж, (С)полязникът, са най-вероятно свързани с календара на прабългарите, при който (С)полязовден (21 декември) е начало на новата година. Това обяснява смисъла на празника и ролята на сполязника, както и старинната етимология на морфемата "споляз" = успех, сполука, полза.
77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
(1) - за отпадането на началното "с" при много български думи виж примерите:
1. От „сгодявам” произхождат думите „сгоденик” (опростено на годеник, жених), сгоденица (опростено на годеница), „сгоденичество” (опростено на годеж) – ритуалът по обявяване на сгодяването между момата и момъка (Марияна Стоянова Ибришимова-Петрова. Обичайно-празнична система на балканджиите –семейни обичаи и обреди в Шипка. – В: (Ангел Гоев - съставител) Народна култура на балканджиите. Том осми, 2010, с.131-143). Виж израза "пременил се като сгоден циганин".
2. От оригиналната форма Сполязник произлиза опростената форма Полязник (Граматиков Георги. Традиционното производство на хранителни растителни масла в българските земи през XV-XX-ти век. БАН-Етнографски институт с музей. 2008, с. 115)
3. От оригиналната форма Скопак (скопен пръч) произлиза опростената дума копак (скопен пръч) (Хайтов Н. Миналото на с. Яврово.Изд. на БАН. Етнографски институт с музей. София. 1958 г.)
4 . От оригиналното название за билка свратика [55] се получава опростеното "вратига"
Други такива примери са:
5. От оригиналната форма: скришом, скришно произлизат кришом (в Македония кришум), кришно.
6. От оригиналната форма смугъл (черен, възчерен) произлизат опростените думи мургав, мург, Мургаш (черен връх), Мурджо (традиционно българско име на куче с черна козина, сравни Шаро - име на куче със шарена черно-бяла козина на петна), мерджелее се (свети много слабо и неравно, ту свети, ту се затъмява).
7. От оригиналната форма скръцна (да скръцна). произлиза опростената дума кръцна (да кръцне).
8. ХИПОТЕЗА: от корена на глагола "спомням си" + суфикса "-ак" може да е образувана думата СПОМАК (човек, който си спомня), опростено до ПОМАК (название на българомохамеданин в Ловешко). Има се пред вид мохамеданин, който помни езика, музиката и част от обичаите на своите предци. Българомохамеданите в Родопите са наричани с друго име - ахряни, което произлиза от старото име на гр. Кърджали - Ахрида.
9. От оригиналното лично име Спас, Спаска произлиза опростената форма Паню, Панка - лично име от Чирпанско. Вероятно по същия начин се обяснява и популярното чирпанско име Таню, Танка - лично име, производно от Станю, Станка.