ПРЕКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ЕТИМОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

ПРЕКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕДЛОЖЕНАТА ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Ако се вярва на хипотезата, че българският етноним идва от топонима Балх град (Бял град), за народите, съседни или близки на ранните българи и за самите древни българи етнонимът българи би трябвало да е имал буквален превод “бели, високи хора”, със значение “блестящи, благородни, извисени”. По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които в някои документи са описани като ‘сребърни’, в други като “бели” българи, но най-често като “белари”. В действителност, в много индоевропейски езици думите ‘бял, блестящ’ и ‘сребърен’ са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен ‘сребърни’, също и ‘бели, блестящи’. Летописецът Рашид-ад-Дин, който описва монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжските (сребърни) българи [Ярулина Татяна. Величието на Волжска България. София. 2001] – сравни латинското название на среброто argentum – бял, блестящ, благороден метал. Забележително е това, че в този текст етнонима ‘българи’ директно е заместен с думата “аржан”-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи наричат държавата си Идел, което е древна индоевропейска дума и означава “благороден, аристократичен” (сравни с немската дума edel със значение “благороден, бял”).

Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението, мигрирало от района на Балх и Средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонимът тохари е зает от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си ‘арси’, ‘арши’. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието ‘арши’ означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003, стр. 383]. Топонимът Куча и оттук етнонимът кушани идват от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през I-ви в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча произлиза от тохарската дума kutsi и означава “бял, блестящ” [Борунов, И. Ю. Проблематика названия тохарских языков. Конференция по историческом языкознании. стр. 98-101]. От тук вероятно идва и известното българско име Куцар, съответно Куцаров.

Древните китайски източници дават интересна информация , че в периода 2 - 1 хил. години пр. н. е. , западните съседи на китайските държавици са многобройни белокожи племена. Те достигали до съвременен Централен Китай и са наричани от китайците – “ди”. Немските изследователи Зиг и Зиглинг откриват самоназванието на народа, известен като тохарски. Те наричали езика си арси , arsi, ype, страната си Арси и себи си арси. Това е потвърдено от Шрьодер който се позовава на по-късните тюркски надписи, орхонския от 735 г. , където се споменава за народа Арсин , токуз-арсин /деветте арсии/. В 1941 г. Ван Винденсен доказва че арси одначава БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ. Също в осетински uors, пехлевийски arus – бял, блестящ. Подкрепяйки Зиг и Зиглинг, той свързва арсите с известните бели хиони, ефталитите, наследници на кушаните, за които китайските хроники пишат че са юечжи по произход. В 1948 г. Мюлер отъждестви арсите с аорсите, асиите появили се внезапно в Източна Европа в 1 в. пр. н.е. – 1 в. от н.е. Названието аси е основно за осетинците, наследници на аланите но така се наричат и съвр. кабардино-балкарци. Етнонимът аси е разпространено и в Сибир, в района на Алтай и Саян. Вероятно това са най-северната част на източните иранци, известни като "динлини" или народът "ди". Аси е било и названието на усуните, предадено от гръкоримските автори като асиани, асики. Или ако направим заключение, в древността от Алтай до Синцзян и Памир е живял един народ (група от сродни по произход племена) носил името Аси - БЕЛИ. В това отношение Аристов съвсем правилно смята че усуните са южната половина на този народ, разделен след 2 в. пр. н.е. от хунската експанзия. Северната група /наричана от китайците динлини/ просъществува до 7-8 в. когато започва тюрската експанзия на запад [този материал е взет от д-р Ж. Войников].

Наскоро беше открита географска карта, съставена по един от ранните преписи на географията на Птолемей (около 160 год сл. н.е.), в която, на север от Черно море е регистриран народът БУЛЕНСИИ [Петър Добрев. Древните българи през погледа на арменските историци и географи. В книгата: Българи и арменци – заедно през вековете. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 77 – 120]. Мястото на обитание на буленсиите съвпада с мястото, където след това е образувана Стара Велика България. Това дава основание на Петър Добрев да свърже латинизираното име Булензии с българския етноним. В тази си форма, обаче, без звука “г” и сричката “ар” българският етноним е близък до определението за цвят БЯЛ, БЕЛИ.

Римски източници сочат, че през I-ви век от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живели сарматските племена роксолани (roxolani), което значи “блестящи алани”. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са основно население на Бактрия – Бахлика - Балхара и са родствени с прабългарите.

Съгласно стари руски документи, използвани от Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в района на Тарим е била страната Скития, разделена на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов в книгата [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Издателство Агато, 1999] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците и гърците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което от иранските езици се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”. Някои изследователи превеждат названието arian като “орачи” (ара - "плуг" [Шилов 1995: 225]), пред вид на тяхната основна дейност. Това може да бъде второ, всъщност основно значение на думата, което не изключва първото, а го подчертава.

През VII – X-ти векове, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението съставляват българите на Бат Баян и родствените с тях алани [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997]. По-същество, Хазария била федеративен съюз от хазарски, български и алански родове [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: «Наука», Москва, 1976]. Земята била собственост на отделни родове, които са имали жилища както в своите земеделски участъци, така и в градовете. Различни автори свидетелстват за езиковата и етническа близост между българи и хазари – исторически факт, който днес не се оспорва от никого. Почти всички автори в началото на хазарската държава свидетелстват, че хазарският език не е тюркски, нито славянски и не прилича на нито един от известните им езици.

Известно е, че в границите на Хазария аланите са били териториално обособени и са притежавали две свои автономни образования на север от Кавказ, начело с алански владетели. Източното аланско княжество е поддържало тесни връзки с Персия, а западното е гравитирало около Византия. Поради това, често между тях са възниквали войни. Не е известно българите в Хазария да са имали отделна автономия, но на практика те са притежавали значителна част от властта в цялата държава. В персийски, арабски и руски източници, те са били наричани с термина “вътрешни българи”. Руският историк Риза Бариев [Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997] счита, че терминът “вътрешни българи” отразява факта, че тези българи живеят в центъра на обширното по това време българско землище, започващо от Дунавска България и свършващо при Волжска България. По подобен начин обаче може да се мисли, че този термин отразява и обстоятелството, че хазарските българи са били твърде добре интегрирани в управлението на Хазария и от тях е произлизала значителна част от държавния елит.

Може да се предложи обаче и друго, исторически по-обосновано обяснение за произхода и смисъла на безспорно важния и общоприет по това време международен термин “вътрешни българи”. Известно е, че още по времето на Стара Велика България и даже преди нейното образуване, българите на север от Кавказ и Черно море се делят на “вътрешни” и “външни”. “Вътрешните” българи, оногхонтор-блгар, съставлявали най-силното и цивилизовано ядро и са живеели в многобройните градове на първата европейска държава на българите, Берсилия, а по-късно и в нейната наследница, Стара Велика България. “Външните” българи, т.н. чдар-болгар, а също и живеещите в долините на реките Кубан и Днепър купи-болгар и кучи-болгар са заемали територии извън управленческия и цивилизационен център на българското етническо землище. По-късно хазарите вземат властта в Берсилия, което принуждава значителна част от тамошните българи да напуснат и предвождани от Аспарух те пристигат в района на река Дунав. Според мен именно това е причината, поради която оногхонтор-болгар е наречено в Ашхарацуйц “преселници”. Напълно разбираемо е обаче, че не всички оногхонтор-блгари са последвали Аспарух. Друга част очевидно се примирява с това, че няма да ги управлява династията Дуло, а династията Хазар и остава в своите градове и земи, включени в новата хазарска държава. Именно тези българи са съставлявали 60% от населението на Хазария, съгласно Риза Бариев [Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997] и са излъчвали най-важната част от нейния управляващ елит, съгласно Плетньова [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: «Наука», Москва, 1976]. В такъв смисъл, международният термин от хазарско време “вътрешни българи”, може да се отнася за потомците на онази част от племената оногхонтор-блкар, които са били наричани вътрешни българи още по времето на Кубратова България. Следователно, “вътрешни българи” ще е било трайно понятие, обозначаващо онези българи, които живеят в района на север от Кавказ, предимно в Източен Кавказ през периода от III-ти век до тяхното унищожение или прогонване през арабо-хазарските войни и разпада на Хазария.

Вътрешните българи на Хазария, както и хазарите, живеят в големите градове, около които има силно развито земеделие и търговия - Саркел, Тмутаракан (Таматарха), Беленджер, Семендер, Итил. В районите на Семендер и Беленджер са открити големи некрополи, в които гробовете са от три вида: гробни ями (български), катакомби (алански) и катакомби с могила (хазарски).

В много документи от Киевска Рус и Волжска България по това време, българите живеещи в Хазария са наричани с термина “черни българи”. Смисълът на този термин може да се изясни ако вземем пред вид, че по-късно, източните области на Русия, които плащали данък на монголо-татарските завоеватели са обозначавани като “Черна Русия”, а западните свободни области като “Бяла Русия”. Вероятно в термина “черни българи” е вложен подобен смисъл, подчертаващ, че тази част от българите не живеят в собствена държава и не са свободни. Отчасти това се потвърждава от употребата на термина “Бяла България” за държавата на Волжските българи. По-късно, след кипчакизацията на волжските българи, тези исторически термини преминават в тюркската форма: “кара-булгар” за българите живеещи в Хазария и Ак Булгар за Волжско-Камска България.

Няколко века след своето образуване, Хазария става голяма държава със цветущ център, намиращ се в границата на старата Берсилия. Старите градове на Берсилия се разрастват, появяват се и нови. Около тези градове се развиват пояси на модерно земеделие с обширни овощни градини и лозя. Обширната Хазарска държава обаче е взимала данъци от много съседни племена и страни, включително и от волжските българи, които в началото са пълни васали на Хазария. По тези причини има големи противоречия и конфликти между богатата Хазария и свободолюбивите волжски българи. Това е и основната причина владетелите на Волжска България да приемат религията на арабите, най-големите врагове на Хазария по това време.

Различни градове са били столици на Хазария, но най-дълго столица е бил град Итил в делтата на Волга. По това време река Волга е наричана Итил, което на езика на угро-фините значи “река”. В центъра на града се намирала укрепена крепост в която е било жилището на кагана. Крепостта се е наричала Сарашен, което значи “Бяла крепост”, по арабски ал-Байда (Бялата). Това име е близко до Саркел – Бяла кула и вероятно също има иранска (авестийска) етимология, от тук думата ашен (асен ?) трябва да означава крепост, по авестийски камък. Сарашен, в някои документи Хазаран е било първото название на последната столица на Хазария. Итил е бил зимовище не само на хазарския владетел, кагана, но и на цялата обкръжаваща го свита, състояща се главно от богата българска аристокрация [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: «Наука», Москва, 1976]. През пролетта всички те, както и самия каган, се отправяли към своите родови имения, разположени в непосредственна близост до столицата - в долините на р. Дон, Чир, Цимла и др. Летните жилища в именията на най-богатите родове са били обкръжени със крепостни стени, изградени от бял камък. Около тези имения се групирали земеделски поселения, които под охраната на аристократа-стопанин постепенно прераствали в градове. Така възниква и град Итил. Може би още тук се проявява традицията на заможните българи да живеят в големи къщи, заградени с високи огради, която се проявява през цялата наша история.

Друго пряко доказателство за горното твърдение е, че живеещите в Хазария българи, както и техните съседи алани са наричани от околните народи и в хрониките на арабски, персийски и руски автори с почти едно и също наименование “аси” или “яси”, рядко “язи, ази” [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997]. Това отразява етническата близост на българите и аланите. Етническото название “аси” днес е съхранено в много (над 30) местни названия, топоними и хидроними в Южна Русия, Украйна и Молдавия [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997; Вернадский Г. В. Древняя Русь, М. 1996]. От това название идва хидронима Азовско море, по бреговете на което са живяли асите. Названието “аси” произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински език “аорс” значи “бял”.

Днешните Донски и Кубански казаци, които са потомци на славянизираното иранско население на Хазария и Стара Велика България обясняват своето древно и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) като “кос-саки” – бели саки, от скитската дума “кос” - бял.

Самите хазари, които също са народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от същата скитска дума “кос”-бял с иранска добавка “ар”-човек. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели хора”. В края на книгата се обосновава наша хипотеза за памирския произход на хазарите, чието име може да се изведе от тохарската дума kutsi – бял.

В персийската и по-късната арабска литература се използва названието БУРДЖАНИ за българите, които живеят в първите векове на н.е. в Северен Кавказ. По-късно, това название се прехвърля и върху българите, образували Дунавска България. БУРЖАНИ идва от персийската дума “бурзунг” – висок, възвишен, което обяснява използването на това название само в определен кръг източници. Допълнителен смисъл вложен в БУРЖАНИ може да дойде и от древната пехлевийска дума BURZ – земеделие и от названието на бога на земеделието при древните перси, БУРЗЕН. В древна Ариана, земята където по-късно се установява Бактрия, областта около град Балх се е наричала Буржан. Обаче, названието Буржан се среща и на други места в Иран и даже в съвременен Башкортостан. Централното, най-главно племе на башкортите се е наричало бурджани. Българите, останали по родните си места след завлядяване на първата си държава край Кавказ от хазарите са били известни като трудолюбиви земеделци, превърнали околностите на големите градове в овощни градини и лозя. В древният ирански свят обаче, термините “земеделец” и “орач” имат преносен смисъл на “хора, които се занимат с благороден труд” в противовес на туранците, които са характеризирани като “номадски и грабителски народ”. В този смисъл, етнонимът БУРЖАНИ, с който персите и по-късно арабите са наричали кавказките и дунавските българи има семантика на “извисени, благородни хора”.

Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, аорсите и тохарите, които всички са имали самоназвание, означаващо ‘БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ’. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. Идвайки в районите на Северното Причерноморие и Волга, те са били наричани от околните народи с названията “аси, яси, аржани, белари”, които имат същия буквален превод –бели, блестящи, благородни. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е означавал “бели хора”, с контекст “блестящи, благородни”.

Едно възможно обяснение защо много източноирански народи така упорито се придържат към употребата на определението “бял, блестящ” в своя етноним е дадено по-долу.

Предишна глава на книгата Следваща глава на книгата В началото на книгата

НА ГЛАВНАТА СТРАНИЦА