ИСТОРИЧЕСКИ ВРЪЗКИ МЕЖДУ БЪЛГАРСКАТА ОБЛАСТ ОНОГУРИЯ И
ДЪРЖАВАТА УНГАРИЯ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Ето
какво казват за своята ранна история самите
унгарци. Следва съкратен превод на статията
"Миграцията и завладяването на земя от
маджарите" (The
Migration and Landtaking of the Magyars)
от Andras
Rona-Tas,
професор по алтайски студии и ранна история
на унгарците в университета Йожеф Атила,
Шегед (Jуzsef
Attila University, Szeged),
1996:
"Унгарците принадлежат към Уралското
езиково семейство. Заедно с вогулите и
остяките, те формират угорския
клон на Фино-угорските езици. От друга
страна, в първите писмени източници,
унгарците се обозначават като турци.
Например, 200 години след като те се
установяват в земите на днешна Унгария, в
1074
година,
византийският император Михаил
VII Дукас
изпраща корона на тогавашния нов крал на
Унгария Геза
I. Тази
корона днес е в Националния музей и носи
гръцкия надпис “Jeuvitsa
–
настоящ
крал
на Турците”.
След
9 –ти век, унгарците са наричани
многократно турци още в няколко
византийски и арабски документи. В други
източници те са назовани Унгри,
Хунгари,
Угрии,
Башкири
и даже хуни,
Авари
и Скити.
Известно
е обаче, че от 8-ми век насетне унгарците
наричат себе маджари. Без съмнение, този
начин на самоназоваване е започнал много
преди това. Самоназванието маджари (магьяр,
magyar)
има фино-угорски произход и се състои от две
части. Първата част – МАГИ възхожда към по-ранната
форма МАНС,
която
е идентична с МАНИСИ,
името
на ВОГУЛИТЕ, които сега живеят в западен
Сибир и с МОС,
името
на едното от двете главни групи от техните
роднини, Остяките.
Втората
част, която по-рано е звучала като ЕР,
е
също етническо име със значение "човек,
същество"
и
е била название на друга една угорска група.
От тези две групи с фино-угорски имена и
езици се формира самоназванието на
унгарците МАНС + ЕР -- >
МАГИ + ЕР = МАГИЕР. Това название е записано
за пръв път през 13-ти век.
Предците на унгарците се отделят от
другите угорски племена около 800-500
пр.
н.е. По това време те главно са се
прехранвали с лов и риболов, но частично са
обработвали земя и отглеждали домашни
животни. В продължение на около 1000 години те
са имали близък контакт с иранските племена,
живеещи тогава по западните склонове на
Урал. Някои елементи на земеделието и
животновъдството са наречени с ирански
думи взети от тези племена (Бел. авт.:
възможно е тези думи да са заети от
оногурите-българи, които маджарите са
заварили в Среднодунавската равнина).
Следващите
събития са свързани с миграцията на ранните
българи от района на Кубан-Дон към река
Днепър около 600 г. Империята, основана от Кубрат (Khuvrat)
в 630 г.
е продължила съществуванието си до 670-675
год.
Областта, освободена от мнозинството
българи около 600 год. е била веднага заета от
унгарците. Те живеели северно от аланите,
чието местоживелище е добре документирано.
Унгарците живеели между реките Кубан и Дон
и Азовско (Меотийско) море. По тези места са живяли и хазарите,
които след отхвърляне на управлението на
Източните тюрки са атакували и победили
българите и са станали владетели на този
район. Българите се преместили на запад на
четири групи. Първата група е основала
Империята на Дунавска България около 678
год. Втората се присъединила към аварите в
Каспийския басейн. Третата е мигрирала в
Италия и е спомената в района на град Равена.
Четвъртата се появява на източното
крайбрежие на Адриатическото море (?!!).
Значителна част от българите обаче приемат
управлението на хазарите и остават в района
на Хазарския хаганат (!!!).
Към
края на 7-ми век унгарците се придвижват на
запад и се установяват между реките Днепър
и долен Дунав, където са живели западните
българи. Тази територия е наречена от
унгарците Етелкюзю
(Etelküzü -
Междуречие),
дума която е записана от византийския
император Константин
Багрянородни (Constantinos
Porphyrogennitos)
през 948 год., когато унгарска делегация
посещава Константинопол. На угрофинските
езици, ЕТЕЛ (ИТИЛ) означава река. По това
време българите в желанието си да се
освободят от властта на хазарите бавно се
придвижвали на северо-запад. Също поради
многобройните войни на арабите с Хазария
около 737 год., много българи са мигрирали на
север към река Волга. Много унгарци са
мигрирали към Волга заедно с тях. Заедно с
българите, те достигат до река Кама около 900
год.
По-голямата
част от унгарците са останали в Етелкюзю и
образували унгарски племенен съюз. Вождът
на съюза се посочвал от хазарите. В средата
на 9-ти век, начело на съюза стоял Леведи, от
тук в гръцки източници се среща названието
Леведия на този район. Според арабски
източници от 870 год. Леведи носел титлата
кюндю и
макар че бил законен владетел, той нямал
реална власт. Властта на военните командири,
членове на рода на Алмиш-Арпад (Almish-Arpad)
постепенно
нараствала. Според арабските източници, те
носели титлата jula
или
jila и контролирали армията и
администрацията.
Обаче твърдението, че унгарците имали “свещен
царски
владетел”, подобен на този на хазарите не
се подкрепя от никакви други източници.
От 862 насетне,
много
писмени източници споменават, че унгарците
живеещи в Етелкюзю като участници в много
войни в Централна Европа. В 862
год.
те се бият в съюз с Моравския владетел
Растислав срещу франките,
в
881 год.
те се появяват при Виена където се бият като
съюзници на кабарите (кabar
- cum cowari) срещу
франките. Важността на рода Алмиш-Арпад
се
засилва от тези успешни рейдове и от факта,
че три племена от кабарите се отцепват от
хазарите и се присъединяват към унгарския
племенен съюз. Няколко години преди
унгарците да завоюват басейна на запад от
Карпатите, родът на Арпад
детронира
рода на Леведи и концентрира цялата власт в
ръцете си.
В 894 год.
унгарците се бият в съюз с Моравския
владетел Святоплук срещу франките и в съюз
с Византийската империя срещу Дунавските
българи. Двете военни експедиции били много
успешни. Всъщност, през 894
год.
унгарците са участници в Моравско –
византийската коалиция срещу коалицията на
Дунавска България и държавата на Франките.
През пролетта на 895
година
започва кампанията на унгарците, водени от
Арпад, които
искали да атакуват Дунавските българи
пресичайки река Тиса. Малък унгарски
войскови отряд атакувал българите при
долни Дунав идвайки от Етелкюзю. Обаче,
византийците не одържали на обещанието си
да атакуват българите от юг и българите
разгромили този отряд.
По същото време от изток се появили печенегите. Те били изтласкани на запад от съюзените огузи, кимеки и карлуки, които сами пострадали от Саманидската държава. Печенегите навлезли в отслабената хазарска държава и под увещанието на българския владетел Борис (Бел. авт.: Симеон), атакували унгарците останали в Етелкюзю. След като печенегите и дунавските българи нанесли бедствен разгром на унгарците в Етелкюзю, последните побягнали при армията на Арпад която останала при река Тиса. В 895 унгарците заели източната част на Карпатския басейн източно от Дунав. В 899 год. по покана на франския крал Арнулф, те опустошили северна Италия. Завръщайки се от този рейд, те научили за смърта на Арнулф и окупирали цялата Трансдунавия, движейки се на запад. В 902 год те били спрени от временен мирен договор с франките.
Народите, живеещи в карпатския басейн били подчинени от маджарите сравнително лесно, с което се създава унгарската държава".
Прото-унгарците са угро-фински племена, които до 5-ти век населяват Западен Сибир. В началото на 5 век, те мигрират на юго-запад към района южно от Урал. От там те са изтласкани от дошлите Котрагови българи и поемат още по на юг, навлизайки в пределите на тогавашната Хазарска държава. Движейки се на запад, към 830 год., те достигат и се установяват трайно в долината на река Дон, където изграждат племенен съюз от седем маджарски племена. По-късно към тях се присъединяват три нови племена, известни като Кавари, които централната хазарска власт прогонила от вътрешността на своята държава. Най-вероятно, това са тюрски племена.
От енциклопедиите, включително Encyclopedia Britanica и от Българската електронна енциклопедия от А до Я [1] може да се научи, че през античността територията на днешна Унгария е заселена от илирийски и келтски племена. През 1-2 в. тук се установява римска власт. През 7-8 век тук господства обширната но разноплеменна Аварска държава. През 5-6 в. тук се заселват хуни, авари, готи, славяни. Ние можем да добавим, че през 7 в. тук се настаняват и много българи от племето оногури – оногундури [2]. Днешните унгарски археолози и историци намират много следи от оногурите-българи в Централно-европейската низина и ги споменават като важна част от населението на района. За съставителите на указаните енциклопедии, пренебрегването на прабългарите-оногури не е грешка, тъй като те ги смятат за хунско племе, говорещо на прототюрски език. По-нови и детайлни проучвания обаче показват, че прабългарите-оногури са източноиранско племе, установило се на север от Кавказ и Черно море поне четири века преди появата на сибирските хуни. Това налага изричното упоменаване на оногурите като самостоятелно население на Централнодунавската равнина.
В образуваната Аварска държава, оногурите са имали значителна тежест, защото след смърта на един от аварските владетели, те са издигнали свой кандидат за овакантения престол. Даже част от прабългарите-оногури, живеещи по тези земи, мигрират на юг към Македония, водени от брата на Аспарух, Кубер. Около 100 години преди това, друга част прабългари, още по-голяма, тръгва от тези земи на юг и населява днешна Източна Сърбия и Македония [2]. По свидетелството на Теофилакт Охридски, това е първото населяване на по-сетнешните български земи от прабългари, което предхожда с около 100 години появата на Аспаруховите българи в делтата на Дунав (680 г.). По-късно, след утвърждаването на Българската държава на Дунав (681), държавата на аварите е унищожена, а властта на българите е укрепена на север от Дунав и върху територията на днешна Унгария (фиг. 1).
Фиг. 1. След разгрома на Аварската държава при кан Крум, част от нейната територия, населена с уногундури – българи е включена в пределите на България. До цар Симеон, тази област се нарича Оногурия или Унгария, название което после се предава на дошлите маджари и тяхната държава.
По времето на цар Симеон (893-927), България води многобройни безсмислени войни и запада. Това позволява на маджарите да превземат част от Отвъддунавска България – среднодунавската низина. С подкрепата на каролингския император Арнулф, през 895-896 год. тук за пръв път и вкупом се настаняват маджарските племена, водени от Арпад (889-907). В някои документи се казва, че първото преминаване на Карпатите от маджарите е станало на 21 април 896 година. Интересното е това, че новата земя в която се настаняват маджарите вече е носела името Унгария или по-точно, Оногурия. В 906 год. придошлите маджари унищожават Моравската държава, а на следващата година завладяват и Панония. През следващите 100 години маджарите стават страшилище за тогавашните европейски народи, от Константинопол до Оран, поради техните унищожителни набези. Даже английската дума ogre – страшилище, произлиза от ранната название на маджарите, унгар или онгар, в някои варианти - угри. Около 1000 год. маджарският княз Вайк, пряк потомък на Арпад, приема християнството и короната от папа Силвестър II и под името Ищван (Стефан) I Свети се провъзгласява за крал на маджарите. Създава се унгарската държава, а маджарите приемат християнството и спират грабителските си походи.
Етимологията на етнонимът "унгарци" е неясна. Много български историци са изказали предположението, че терминът "унгар" идва от названието на оногурите-българи, които маджарите са заварили по тези места. Някои считат, че от тюрския израз “оn оgur”, буквално “десет племена” или “десет стрели”, се поражда и бъдещия унгарски етноним. Това обяснение обаче е твърде изкуствено, освен това няма преки доказателства в негова подкрепа. Проблемът се усложнява и от това, че унгарците (hungarians) наричат себе си маджари (magyar). Други названия на унгарците са френското hongrois, немското Ungar и руското венгри. Счита се, че всички тези названия произлизат от спомената по-горе тюрска фраза on-ogur, славянизирана в унгар. Друга теория за произхода на унгарския етноним идва от названието на хуните. Когато маджарите пристигат в средно-европейската равнина, за кратко време те извършват многобройни грабителски походи подобно на хуните, живели по тези места преди пет века. Поради това, предполага се, че околните славянски и немски народи са ги нарекли “хун гури”, или “хунски племена”. Това обаче е също една чисто езикова компилация, тъй като думата “гур - род” е древна общоиранска дума, която е напълно непозната както на славяните, така и на немците.
По-долу се предлагат много доказателства в полза на оногурската версия.
1. Съществуват документи в които районът на Средно-европейската низина, днешна Унгария е наричан “унгарска земя” поне 35 години преди пристигането на маджарите. В 860 год. кралят на източните франки Луис Немски (Louis the German) издава дарителско писмо на манастира Мелк (Melk) намиращ се в днешна Австрия. В това писмо [3] той определя източната (всъщност юго-източната) граница на своята държава като "Uuangariorum marcha", т.e. като "Uangar - ска граница" или " Vangar–ска граница". В този израз "Uangar" или "Vangar" не може да означава Magyar, тъй като прото-маджарите все още живеят на река Дон и никой не знае какво ще предприемат в следващите 50 години. Най-вероятно, Луис Немски е имал пред вид земята на оногурите (Onogur), които по това време са живеели и владели тези земи като западна административна област на тогавашната обширна държава на българите (фиг. 1). По това време и в тези места терминът “оногури” е бил равностоен на “българи”. Например, самите маджари в първите няколко века след своето пристигане наричат българите с думата “нандор”- оногундури. По същото правило тогавашните маджари са нарекли българския областен център Бялград, днешната столица на Сърбия - Белград, с името Нандор фехер вар, което означава оногурски (български) бял град (крепост).
2. Съгласно Илюстрираната хроника,
издавана от канцлерството във Виена, още в
677 г. басейнът на Централно-европейската
низина е завладян от преките
предшественици на унгарските крале(!?). Как
да си обясним едно такова съобщение, че
предшествениците на унгарските крале
завладяват Унгария през 677 година, когато
знаем, че самите унгарци пристигат тук чак в
896 година?
Посочената
година изглежда като печатна грешка но не е,
защото датата е записана два пъти, написана
е с думи, а не със римски цифри и освен това
са посочени и имената на римския папа и
византийския император през тази година.
Действително, указаните личности са били на
власт в Рим и Константинопол през това
време.
Кои са били тези предшественици на “унгарските” крале ? Историческата логика сочи, че това са могли да бъдат само владетелите на оногурите-българи, които в същия период са основали Дунавска България и са населявали обширни територии на днешна Северна България, Карпатския басейн и Панония, както и днешна Югозападна Македония. Един от тези “унгарски” крале е самият кан Крум и неговите наследници – кан Омортаг, кан Маламер, кан и княз Борис и т.н. Знаем, че кан Крум е избран за владетел от Съвета на великите боили в Плиска и че той поизхожда от панонския клон на рода Дуло. Фактически, кан Крум е дошъл от Панония, днешна Западна Унгария! Затова, той може да се нарече и “унгарски” крал - фактически оногуро-български кан. В някои по-нови исторически карти на ранна България, областта Оногурия е включена в границите на държавата далеч преди кан Крум.
3.
Друго, още по-силно доказателство
представлява надпис върху възпоменателна
плоча в
стената на
една гробница в манастира “Св. Петър”, град Залцбург, Австрия
[P.
Anselm Ebner, Die Katakomben zu St. Peter in Salzburg, s.d., Zaunrith’sche
Buchdruckerei, Salzburg]. Размерите
на плочата са 56 x 58 cm. Тя е изработена по
времето,
когато игумен на манастира бил абат Килиан
(1521-1535) и вероятно подновява по-стар надпис
или е направена на основата на по-стари
документи от архивата на манастира.
Надписът (Фиг. 2) в превод на български гласи:
Фиг. 2. Възпоменателен надпис върху мраморна плоча от Залцбург, Австрия.
"В
лето господне 447, Одоакър, цар на рутените,
гепидите, готите,
унгарите и
херулите, разярен срещу Божията църква, уби
и хвърли (от скалите), заради тяхната вяра,
блажения Максимус и петдесет от
неговите
съмишленици, които се криеха в тази пещера,
и опустоши провинция Норикум с огън и меч". Одоакър
(Odoaker, починал в 493 г.), известен предводител
на народи и племена от централна Европа (херули,
скири, готи, гепиди), сваля от римския
престол Ромул Августул и слага край на
Западната Римска империя в 476 г. Надписът
гласи, че в състава на подкрепящите Одоакър
народи са били и т.н. UNGARI. Очевидно тук не
става дума за по-късните маджари, известни и
като унгарци, защото те се появяват в
Източна Европа около 400 г. след смъртта на
Одоакър.
4. Един от първите писмени
източници, които упоменават маджарите с
новото им име унгарци е византийският
географски обзор “Върху управлението на
империята”, написан от
Константин
VII
Порфирогенат,
умрял
през 959
год. Той причислява
маджарите
(megyer)
като
едно от унгарските племена
(Hungarian
tribes).
За съвременниците на този документ
терминът “унгарско племе” е бил ясен и не
се е наложило да бъде обясняван подробно. Най-вероятно,
тук "унгарско племе" ще рече "оногурско
племе", племе от областта Оногурия.
5. В
съвременния словашки език, държавата
Унгария се нарича Uhorsko.
По законите на историческото развитие на
словашкия език, в
този термин "uhor-" не означава
"ugor" а "onogur",
т.е., оногури - българи.
Това
е така, защото в
много думи на прото-словашкия език, носовият
звук "on-" се е развил при съвременния
словашки в "u", а съгласната
"g" в
"h". Например,
древната
прото-словашка дума за гъба е звучала до X-ти
век като "gomba,
gonba", с носово "o".
В съвременния словашки език тази дума се е
трансформирала на "huba".
В
съвременния унгарски език обаче
тази дума
е останала точно във началната
си форма
- "gomba"
– гъба.
6.
Като последно доказателство за нашата
теза може да се приведат данните и
коментариите, които прави българският
йеросхимонах Спиридон в своята “История во
кратце о Болгарскомъ народе словенскомъ”,
написана през 1792 г. [4].
Коментирайки разказа на Цезар Бароний за
нашествието на хуните в Европа той пише, че
около 370 година на север от Черно море са
живели народи унгурски. По-нататък той
описва известната битка станала на 9 август
378 г. при Адрианопол между византийските
войски, водени от император Валент и готите,
които преди това са подирили спасение от
хуните в северните предели на империята.
Източните ромеи губят битката, а Валент е
изгорен жив в една вила. В състава на
победителите обаче сигурно са влизали
освен готи, още и други народи. И наистина, в
своята История Паисий Хилендарски пише, че
готи и българи са победили Уалента във
войната. Живелият през XIX-ти век поп Йовчо от Трявна отбелязва нещо
подобно “...Уалент, когото убиха българите”.
Йеросхимонах Спиридон е по-подробен като
пише, че Валент е победен от унгрите и
българите, които след това опустошават цяла
Тракия и Македония. След победата българите
остават в Тракия, а унгрите отиват на север
до Алпия Юлиас (Трансилвания) и там остават.
Вероятно всички тези домашни автори са
ползвали някакъв непознат за нас източник,
щом толкова категорично твърдят, че в тази
битка участие са взели българи и някакви
странни унгури. Много чужди автори - Амиан
Марцелин, Евсевий Хиероним, Комес Марцелин
и др. също пишат, че в състава на народите,
навлезли по това време в Източната римска
империя са участвали готи, алани и хуни,
като под алани и хуни може да се разбират
указаните българи и унгури.
По времето на тези събития, урало-финските
племена на бъдещите маждари все още живеят
на изток от Волга и трябва да се минат поне
два века, преди те да я пресекат за пръв път.
Ясно е, че в тези текстове названието “унгури”
няма нищо общо с бъдещите маджари и още по-сетнешните
унгарци. Употребата на етническото
название “унгури” за народ, който действа
съвместно с ранните българи около
Адрианопол (дн. Одрен) през 370 г. и населява
Северното Причерноморие показва, че
всъщност става дума за оногурите,
централното ядро на тогавашния български
етнос.
От
тези многобройни примери виждаме, че
терминът “унгури, унгари” е употребяван
далеч преди появата на маджарите в Европа и
е асоцииран с названието на едно от
българските племена, оногурите, което е
централното
вътрешно ядро,
излъчващо българските владетели от династията
Дуло. Пристигайки в земята
на оногурите, маджарите асимилират
местното население, сред което са и
оногурите, като
в очите на близките и далечни народи
приемат тяхното име. Вероятно, от
маджаризираните местни оногури се пораждат
по-сетнешните секели, които пишат чак до 15-век
с особени рунни знаци. За околните народи
маджарите стават известни като унгарци, т.е.
като жители на Оногурия, земята на
оногурите.
Взаимното
съжителстване на маджарите и оногурите-българи
се помни и до днес в Унгария. Симбиозата
между двата народа е изразена в известната
легенда, в която Хунор и Магор се оженват за
дъщерите на владетеля Дуло от рода Белар. За
всеки изследовател Белар означава рода на
българите, а Дуло може да бъде или
българската владетелска династия Дуло, или
аланската династия Дула.
Като заключение, историческите факти показват, че маджарите се наричат от околните народи унгарци, а страната им Унгария, с което се подчертава фактът, че те населяват територия, владяна преди тях от българското племе оногури. Всъщност, етнонимът унгарци означава оногури и той е прикрепен на новодошлите маджари с който те са известни и до днес.
ДРУГИ СТАТИИ:
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.