http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 

ВЪРХУ ИМЕНАТА И ПРОЗВИЩАТА НА РАННИТЕ БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ.

 ВЛИЯНИЕ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ ВЪРХУ ИМЕННАТА  СИСТЕМА НА СЛАВЯНИТЕ

 

Иван Танев Иванов

 

Владетелите на държавите в древността обикновено са имали и прозвища, наред с рожденото си име. Типичен пример са византийските императори, например Константин IV Погонат (668-685) – Брадатият; Юстиниан II Риномет (685-695) – Носоотрязаният; Константин VII Порфирогенет (913-959) – Багрянородни; Василий II Булгароктонос (976-1025) – Българоубиецът; Константин V Копроним (741-775) – Говнонаименованият. Прякорът на последния идва от това, че по време на своето кръщение като дете, той се “изакал” в купела. Второто му прозвище – Каваллин - Кобиларят, идва от увлечението му по конете. Даже владетелите на Персия и Мидия задължително са придобивали второ име веднага след поемане на управлението.

            Тази “болест ” да получават прозвища не е подминала и ранните български владетели. Известни са много списъци на ранни български канове и царе, в които всеки владетел е даден с по две имена: Курт – Кубрат, Бат Баян – Безмер, бат Органа - Гостун, Аспарух - Еспор, Тервел - Изот, Кормисош - Добруц, Борис - Богорис, Симеон - Лавас, Крум – Каран (Модри ?), Иван Асен  - Белгун. Според П. Добрев, Изот означава "почтен, благовъспитан". Някои свързват може би неоснователно Крум и с прозвището Модри, което се тълкува като “синеок”, от модър – син [1]. В много случаи не се знае кое е името и кое прозвището, даже в някои случаи дълго време не е било ясно дали става дума за едно и също лице, примерно сега се знае, че Бат Баян и Безмер са двете имена на най-големия син на Кубрат.

Целта на тази статия е да се даде тълкувание на някои прозвища на български канове, от гледна точка на езиците говорени в прародината на ранните българи – древния авестийски език (VI-ти век пр. н.е.) и съвременните памирски и дардски езици и езика хинди-урду. Естествено е, че прабългарите ще са давали прозвища на своите владетели, характеризирайки тяхната дейност и управление, на основата на своя народен език, който е близък до горепосочените.

Известни са много опити за осмисляне на името на Кубрат, основателя или по-точно възстановителя на Стара Велика България, включително и на основата на някои думи от авестийския език. По-долу се предлага нова етимология, по-всичко изглежда близка до истината [2]. Авестийският език се е говорел на обширната територия от Бактрия до днешен Кюрдистан от авестийците и партяните, част от които са сарматите – царските мати, а част от тях пък са древните българи. На авестийски език думата haurva означава “цял, пълен, здрав, завършен” [3]. Производната авестийска дума haurvat означава “завършеност, цялост, обединеност, изобилие, здраве”. Тези две думи са изключително често използвани и плодотворни в авестийския език. Думата haurvat е близка фонетично до името Кубрат и смислово до неговото дело. Съществуват документи, в които името на Кубрат е записано и като КОУРВАТ или КРОВАТ [4] или КУРБАТ, с метатеза на съгласните “-рв-”. След доста спорове, в нашата историография се е утвърдила гръцката форма КУБРАТ, макар че първата форма е по-близка до имената ХОРИВ и ГОРОВАТО на героя от източно-славянската митология и до имената на Куар, Курбат и Хореан от легендите на Волжските българи и арменците, всички без съмнение отразяващи историческата личност Кубрат. Във всички тези имена последователността на съгласните “-рв-” е една и съща, както в думата haurvat. На основата на тази авестийска етмология може да се заключи, че името на българския владетел Кубрат е означавало ОБЕДИНИТЕЛ, ЗАЗДРАВИТЕЛ, УКРЕПВАЩ. Обаче, този владетел е известен с две имена, КОУРТ от Именника на българските владетели и КУБРАТ от други документи. От тук може да се помисли, че името КУБРАТ- ОБЕДИНИТЕЛЯТ е всъщност прякор, прозвище, възникнал по-късно за да се характеризират делата и стратегията на този може би най-велик български владетел. Ако вземем пред вид легендата на Кубрат за лозовите пръчки, които поотделно се чупят лесно, но заедно не се огъват, виждаме, че тази легенда всъщност е вложена като смисъл в неговото прозвище. Това подкрепя предложената етимология.

Все още многобройните тюркисти у нас и в чужбина предлагат тюрска етимология на името Курт изхождайки от турската дума курт - вълк. Няма обаче никакви данни, че в предосманско време думата курт със значение " вълк" е присъствала в българския език. Не може и да има, защото думата "курт" - вълк османските турци са я заели от персийски, където е звучала като "гурда" - вълк. Ранните тюрки са ползвали съвсем друга дума за вълк: бьоре. По-сериозна и подкрепена с доказателства изглежда втората хипотеза, че Курт произлиза от широко застъпената в прабългарския и старобългарски език дума кръчии (ковач) и запазена при сродните осетинци като Курт - ковач и "гурда" - стомана. В българския език, тази морфема е запазена в думите кръчии -ковач, кладиво - ковашки чук, креждел - заключалка и глагола гърча. От тук може да се предположи, че името Курт -Ковач е неговото рождено име. Младият Курт обаче, след като отхвърлил властта на тюрките, обединил всички българи и възстановил Стара Велика България. Поради това бил наречен Кубрат (Курбат) – Обединителят. Както видяхме по-горе, думата "кръчии" стояща в основата на Курт означава и "гърча, гъна, огъвам". Ако вземем пред вид легендата на Кубрат (Курт) за лозовите пръчки, които поотделно се чупят лесно, но заедно не се огъват, виждаме, че тази легенда всъщност е вложена в смисъла на неговото име, защото от една страна Кубрат значи обединител, заздравител, а от друга, Курт е семантично близко до огъвам, извивам. 

Предположението, че Курт означава "Ковач" се подкрепя от множеството исторически документи и от легендите на множество народи [2], че основател на град Киев е владетелят Кий. Името Кий не е славянско и означава ковач [1], а всички данни за тази личност го свързват с Кубрат. В старобългарския език думата КИЙ е значела КОВАЧ [1] и в това и заначение тя е преминала в източнославянските езици. Извесна е древноиранска владелческа династия КАВА - ковачи. В някои съвременни български диалекти, например в гр. Банско, думата “куяк”, очевидна производна от кий означава голям чук, млат. В този смисъл названието КИЙ, дадено на основателя на град Киев означава “ковач”, в по-широк смисъл “създател, творец” и напълно отразява делата на този знатен българин от древността.  

 Възможно е и синът на Кубрат - Аспарух също да е имал две имена, Аспарух и Еспор. При раждането си вероятно е наречен Аспарух (Конче, умалително от аспа – кон на всички ирански езици). Когато след хазарската агресия той превежда оногундурите-българи от най-вътрешната част на Стара Велика България (Хипийските планини на Берсилия) до Дунавската делта, той напълно заслужено е наречен с гордото прозвище Еспор (Орел на ирански). От тук идва името Есперих, с което той е известен от византийските източници. В гроба на Аспарух е намерен 0,6 кг сребърен орел, на гърдите на който стои номограмата Еспор – орел. Това трябва да е номограмата на Аспарух с неговото име на държавник. 

 Трети пример е Салан, чичото на Симеон и управител на отвъддунавската българска област Оногурия.Салан означава "солен" и може да е прякор във връзка със солниците на север от Дунав. Салан се е отнесъл твърде пренебрежително и безотговорно към силата на маджарите, навлезли в неговата област, което е довело до загубата на Оногурия и възникването на новата маджарска държава със същото име Унгария.

Друг пример е "езическото" име на цар Симеон - Лабас. Не е известно какво означава това име, което също може да е прякор. Пред вид на историческия произход на древните българи и най-важното последствие от управлението на този български цар, може да се потърси връзка с една дума от езика санскрит - lavas, която означава "отделящ". Противно на мнението на многобройните възхвалители на цар Симеон, резултатите от неговото управление са печални за България. Поел една държава, обединяваща всички българи в една страна, в центъра на която минава река Дунав, Симеон е обладан от маниакалната идея да завладее Цариград. За целта той води около 40 войни, държавата отслабва, населението обеднява и бяга във Византия. Най-голямото поражение обаче е понесено от новодошлите маджари. Те побеждават горепосочения Салан, който проявил голяма самонадеяност, а очевидно и некадърност. В края на управлението си, Симеон губи контрол над много територии на север от Дунава, които в по-голямата си част се отделят завинаги от България, а оногундурите-българи от Трансилвания (Седмоградско) и Унгар (Ужгород) се претопяват от маджарите, като им дават своето име - унгарци. Напълно заслужено, Симеон е Лабас - Отделителят. След Симеон, България е загубила много от своята мощ и постепенно отслабва, за да падне накрая под Византийско владичество.       

Друг пример идва отново да ни убеди, че прабългарите са давали много точни и справедливи прозвища на своите най-славни владетели. Кан Крум е известен със своето строго, но справедливо законодателство. В Киевска Русия, която търпи извънредно силно културно влияние от страна на силната българска държава на юг, след XII-ти век са издавани сборници със светско-църковни закони, наречени “Кормчая книга”, по които се е водело гражданското съдопроизводство в руските съдилища. Думата “кормчая” идва от старобългарската (според Петър Добрев прабългарска) дума кормчий, означаваща “човек, насочващ с кормило, кормуващ”. Това показва, че по това време думата кормчий, кормчая е имала смисъл подобен на този вложен в днешната дума “закон”, защото всъщност законът посочва пътя, по който се стига до справедливото овъздмездяване. От тук аз допускам, че името Крум, което е морфологично близко до основата КОРМ на думата КОРМЧИЙ, вероятно означава КОРМИЛО, а също и ЗАКОН [2]. Вероятно Крум не е рождено име, а прозвище, много точно пасващо на делата на този строг пазител на законността. Другото име на владетеля - Каран с разновидност Карнота, може също да е прозвище, ако вземем пред вид глагола КАРАМ (управлявам, задвижвам), който е с доказан прабългарски произход [5]. На основата на иранските и австийския език името Каран ще означава КАРАЩ, УПРАВЛЯВАЩ, което е близко до КОРМИЛО, ЗАКОН.

Не случайно древните прабългарски думи “кормувам, карам”, изразяващи важни дейности в ранната държава на българите са се запазили в днешния български език със същата си морфология, но за нещастие, само с близко значение. Крум управлява на българският престол в периода 796-814 година. Две години преди да почине, в 812 година Крум праща делегация за мирни преговори с Византия, чийто предводител е записан във византийските хроники под името Даргамер [6]. Благодарение на своето умение, Даргамер успява да сближи значително гледищата за мир между двете воюващи държави и след няколко години се сключва превъзходен мирен договор. Някои смятат, че Даргамер или Даргамир е всъщност младият Омортаг, син и съвладетел на Крум в последните две години от управлението му. След смъртта на Крум, избраният коронен съвет от болярите Цок, Докум и Диценг утвърждава на престола наместника Омортаг – Даргамер. Кан Омортаг (814-831) продължава преговорите и още през следващата 815 година се подписва мирен договор, предвиждащ преместването на границата по южното било на Родопа планина и установяване на продължителен 30 – годишен мир.

Постигането на такъв продължителен мирен период от младият кан ни дава идея как да изтълкуваме смисъла на името ДАРГАМЕР. В авестийския език, както и в много днешни памирски, дардски и индийски езици (хинди, бенгали), “дарга” означава “дълъг интервал от време” или “дължина, продължителност”. Всъщност българската дума “дълъг” е буквално копие на индо-иранската дума “дарга”, но в нея е настъпил често срещания преход на съгласните “р -- л” [2], сравни например индо-иранската дума “варша”-валеж с българската “валеж”.  От друга страна, думата МЕР вероятно идва от древната авестийска дума Mirhra (на санскрит Mitra)- името на бог Митра, която означава “мир, покой”. Тази дума е донесена от сарматите при тяхната миграция към Северното Причерноморие (III - век пр. н. е. – II -век) и в последствие се възприема от източните славяни със същия й смисъл. Общо славяните възприемат няколкостотин подобни думи от източните иранци, между които думите бог, рай, пиша, топор, дявол, гора (планина), собака (спака -куче). Днешната източнославянска дума МИР (покой) всъщност е иранска заемка от епохата на преселението на сарматите, включително и това на българите. Следователно, Даргамер най-вероятно означава ДЪЛЪГ МИР, съчетание с което напълно се описват делата, постиженията и качествата на българския пратеник в мирните преговори.

В някои съвременни учебници по история името Даргамер хипотетично се преиначава на Драгомир, в други на Добромир и се приписва на някакъв славянски първенец с такова име, изпратен да води преговори с Византия. Поради липса на всякакви доказателства, тази хипотеза е трудно да се възприеме на доверие, а и малко е вероятно кан Крум да прати чужд човек на такава важна мисия при наличието на цял династичен двор от братя, синове и приближени боляри от тогавашното правителство - боилския съвет.     

Възможно е другото име, Богорис, с което е известен покръстителя на българите Борис, да е прозвище. Съвсем произволно, ранните тюркисти и хунисти превеждаха името Борис от тюркското "бьорю" - вълк или от "барс" - планински тигър. От друга страна, Богорис се свързваше с монголската дума "богор" - ситен, дребен. В подобен зверинен стил, Аспарух се превеждаше като Еш берю - "приятел на вълка". По-късно, тези етимологии се отхвърлиха, тъй като самите тюркисти намериха много по-добри ирански етимологии на имената Борис и Аспарух. Името Богорис обаче остава неясно. То може да произлиза от индо-иранската дума "бог", към която е добавен прабългарския суфикс "-ор". Думата "бог" е възприета от антите и венетите още в първите векове на н.е. и днес се среща във всички славянски езици. Древните българи, като иранци, също трябва да са ползвали тази дума, станала обща и понятна за тях и за словенете. "Богор" ще рече "божи, божествен, занимаващ се с божиите дела", което е близко до "покръстител". Нима Борис, който е покръстил българите и е сменил техните предхристиянски богове с новия християнски бог не отговаря на тази характеристика? Всъщност, Борис - покръстителят е единственият български владетел, който отговаря на тази характеристика - богорис!, което може да означава и "покръстител". 

По начин, подобен на горния можем на намерим смисъла на името на друг раннобългарски владетел, Бат Баян - Безмер. Днес е общоприето, даже и от тюркистите без да се казва на какво основание, че думата БАТ е прабългарска и има смисъл на “старши, по-голям” в съзвучие с днешната българска роднинска дума с памирски произход “бати, батко, бачо”. Не се знае обаче, че в един от дардските езици, ховар (което значи езика на народа “хо”), съществува дума BACHO (БАЧО) със значение ВЛАДЕТЕЛ, ЦАР. Други познато звучащи думи от този език са MOSH (мъж),  KIMORO (момиче, сравни с българската дума кикимора – младо момиче) и PASHAL (овчар, от глагола паса и наставката –ал, равносилна на -ар). Така че, “бат, бачо” може да означава и “цар”, т.е., в определен период тази дума при прабългарите може да е имала смисъл на владетелска титла, подобно на по-късно фиксираната титла “кан”. И действително, в руския език, който е запазил изключително много и важни българизми, думата “батюшка” е простонародно название на руския цар. В такъв случай Бат Баян ще означава "Владетелят Баян".

Имайки пред вид вече, че МЕР може да означава “мир, покой”, Безмер трябва да се преведе като “без мир”, т.е., “състояние, в което няма мир и покой”. И наистина, Безмер поема властта след баща си Кубрат и управлява около три години, в което време в държавата му настъпват невероятни сътресения и войни. Ние не знаем с подробности хода на този трагичен за Стара Велика България катаклизъм и неговите причини. Възможно е хазарите като съседен на българите народ да са атакували държавата, или те като съвладетелско племе да са вдигнали бунт и извършили преврат. Възможно е между петте (?) сина на Кубрат да е възникнала разпра за наследството на властта, от което да са се възползвали хазарите. Възможно е хазарите да са завладели ядрото на държавата – Берсилия и да са принудили братята, като законни наследници на трона да се спасяват. Така или иначе, по времето на управление на Бат Баян, държавата на българите е била “без мир и покой” и се е разпаднала на много части. Така че прозвището БЕЗМЕР (без покой) отразява невероятно точно състоянието на държавата по време на управлението на Бат Баян.

Етимологията Безмер = “без мир” звучи убедително, но има един смущаващ въпрос: ако мер (мир) е сарматска дума, нима представката “без-” не е славянска? Как ранните българи на Бат Баян (примерно 675 г.) ще назоват своя владетел с прозвище, което е полу-сарматско, полу-славянско, след като в тяхната държава няма нито един славянин ? В действителност, този въпрос е излишен, защото приставката “без” я има в памирските езици (пащо) и езика хинди-урду. Например, известната българска дума “бекяр - ерген” я има в същата форма и значение в езика хинди-урду (be kaar - безработен, безполезен; kaar - работа) [Явор Шопов]. В същия език, be sabr означава "нетърпелив", където sabr е "търпение", на български "собор". Същата приставка “без-“ я има в древния алански и съвременния осетински език. Следователно, тази приставка би могла да бъде свойствена и за езика на прабългарите, както свидетелства прозвището “Безмер”! 

 Всъщност, формата БЕЗМЕР я знаем само от различните преписи на “Именника на ранно- българските владетели”, които всички са писани късно от славянски монаси. Формално, съществува възможност тези монаси да са я “изковали” на основата на славянския език, ако разбира се тези монаси са знаели историята на Стара Велика България и онзи трагизъм на събитията, довел до нейното разпадане. Това обаче е малко вероятно, а даже и да е така, всеки южен или руски славянин би писал “безмир”, а не “безмер”, което е безсмислено на славянски. Не случайно вече над 150 години никой славянин не се е сетил, че “безмер” може да означава “без мир”. На славянска основа, често Безмер се етимологизира като “без мяра, без граница”, което няма исторически смисъл. От друга страна, ролята на преписвачите е да преписват и съхраняват ръкописите, а не да дават прякори на историческите владетели. Именникът е цялостен исторически документ, а не сборник от късни приписки. Така че, най-вероятно прозвището Безмер – Лишеният от мир е изковано от съвременниците на Бат Баян, т.е., далеч преди да настъпи значителния и траен контакт на същинските прабългари-оногхонтори с източните и южните славяни.

Следователно, Безмер – "Без мир" и Даргамер-"Дългият мир" трябва да ги приемем като ранно, чисто прабългарско езиково “творение”. Тези имена обаче са много близки до значителния брой имена от вида Боримир, Станимир, Владимир и т.н., считани за славянски.  В такъв случай се поставя въпросът – от какъв произход и кога възникват за пръв път тези  имена сред славяните?

Съгласно Именника на Йордан Заимов [1], регистрираните български именни форми завършващи на –мир се предхождат по време от подобни именни форми завършващи на –мер, както се вижда от представения по-долу списък от имена:

  Татимер (VI –ти век) – старинна форма на Татимир (XIV –ти век);

Стоимер (X-ти век)–старинна форма на Стоимир;

Краймер – старинна форма на Краймир (XV –ти век);

Маломер (IX-ти век) – старинна форма на Маломир;

Моймер (Момер)-старинна форма на Моймир

Недомер –старинна форма на Недомир

Остромир - възможно прабългарско име

Славомер (XV-ти век) – по-стара форма на Славомир (XVI-ти век)

Станимер (по-стара форма), Станимир (XVI-ти век)

          Към тези примери, установени от Йордан Заимов трябва да добавим и имената Безмер (VII-ти век), Мезомер (VI-ти век), Даргомер и Гоимер или Гуимер (IX –ти век), на които изобщо не са намерени по-нови, славянски звучащи форми. Племето березити (барсяци, барсjаци) в Югозападна Македония обикновено се приема, че е славянско, но много изследователи считат, че то е ирано-българско, чието име възхожда към названието на раннобългарското племе берсили и Берсилия. Името на последния известен вожд на това племе е Акамер. То няма славянска, но има прекрасна авестийска етимология: Акамер - "лош мир, лошо управление", от авестийската дума "ака" - лош, вреден, опасен. Защо?  Защото Акамер е организирал неуспешно нападение срещу Солун в което са загинали много негови хора! Името Сулимир (XIII-ти век) също няма славянска етимология, но отново има прекрасна прабългарска авестийска етимология, Сулимир - Силен, могъщ мир (от sura - сила, копие). 

        От всички тези примери може да се заключи, че именните форми, завършващи на сарматската дума –мер са били първични и доста разпространени сред древните българи преди да се смесят със славяни, а също и по време на ранната българска държава, когато влиянието на славяните върху управляващия народ е било незначително. Тази сарматска по същество именна форма има, следователно чисто прабългарски произход и това се подкрепя от чисто прабългарското звучене на най-ранните имена от този вид – Татимер, Краймер, Даргамер, Безмер, а също и Сулимер. Веднаж възникнала на прабългарска почва, тя се е разпространила по-късно и сред именната среда на южните славяни, понеже влиянието в този период е било определено в посока от прабългарите към славяните, а не обратно.

            Още по-късно, след християнизирането на Киевска Рус, именните форми завършващи на –мир проникват и се разпространяват изобилно и сред източните славяни. В Полша и Чехия те обаче се срещат извънредно рядко, а когато ги има, те са в оригиналната им сарматска форма като Кажимеж (Казимер), Вложимеж (Владимер) и др. Тези факти подкрепят извода, че указаните именни форми не са оригинални всеславянски, а са проникнали само в някои славянски страни посредством религиозно-културното влияние на Дунавска България и по-точно на прабългарите.

Фактът, че маниерът за образуване на имена посредством сарматския завършек “–мер” не е славянски се подчертава ярко от двусмислието на новополучените славянски имена завършващи на “-мир” и от колебанието на съвременните славянски филолози да намерят тяхната семантика. Докато в българския език завършекът “-мир” има само едно значение - това на изходната сарматска дума “мер”- мир (покой), то на руски език този завършек има две значения: 1) това на привнесената сарматска дума “мер” и 2) това на заварената синонимна руска дума “мир” – свят.  В полския език завършекът –меж (мер) не означава нищо, понеже на полски “мир” е покой, а “свят” е швят. Това подчертава чуждия, неславянски характер на тази по същество сарматско-прабългарска дума. При руснаците завършекът “-мир” се възприема почти само като “свят”, например Владимир се осмисля като “да владей света или който владее света”. По този начин могат да бъдат осмислени имената Красимир (XV-ти век) –“да краси света”, Звездомир (ново) - “да бъде като звезда на света” и др. Даже по-старото Любомир, осъвременен вариант на старинното Кошимир може прекрасно да се преведе като “да обича света”.  До тук са сполуките, но нека да видим останалите примери.

По този маниер, Боримир трябва да означава “да се бори със света”. Но кой баща иска синът му да се бори със света и защо да се бори? Воймир трябва “да воюва със света”, т.е., да бъде терорист. Пленимир –“да пленява света”, Казимир “да казва или наказва света”, Ратомир  “да обяви война на света”, Гонимир “да гони света или михаля” и прочие безсмислици от този род. Виждайки опастностите от този тип етимологизиране, големият славянофил Йордан Заимов е възприел друг начин за осмисляне на подобните “славянски” имена [1]. Изобретението му се състои в това, че той пренебрегва “лошата” думичка “-мер” и търси смисъла на името само в първата му част. Така, Пленимир (X-ти век) той превежда като “който пленява враговете си”; Радомир (X-ти век) е преведено “да бъде прочут с радостта си и добрите си чувства”; Ратомир - “да бъде смел в борба и на война”; Всемир (старинно) - “да бъде славен във всичко”; Станимир е преведено съвсем произволно като “да има голямо състояние, да стане богат, или да стои, да живее дълго”; Стоимир - “да живее дълго, да бъде пълнолетен”; Селимир (име от преди XII-ти век) - “да бъде от голям род”; Сулимир (XIII-ти век) - “да бъде много добър”; Странимир (XV-ти век) – “да има много имоти, да стане богат”; Стратимир, Стратомир – “да стане голям победител”. Името Страцимир не е преведено изобщо. Както се вижда от посочените примери, поради загубата на информация, породена от отстраняването на “-мер”, се получава доста произволно и субективно осмисляне на отделните имена. 

Други примери на подобни раннобългарски имена, които трудно се етимологизират на славянска основа са Пиримир, Гуимир, Памир, Семир, Сломер, Строимер (XI век), Строимир (X век, да строи света ?), Татимер, Тегомир (XV век, да бъде много силен, як ?), Тешимер, Тимер, Тичомир, Тотимер (Томер), Томир (Томимир), Тръсомир (да бъде пъргав, подвижен?), Хумир.  

        През XIV-ти век един "влашки" княз е носел името Тугомер, преиначено после на Тихомир. Самото име Тихомир е безсмислено откъдето и да го погледнеш - "тих свят" , "тих мир", "тих човек" не носят някъкви качества, достойни за лично име на владетел. Обаче, изходното Тугомер има напълно определен смисъл. Тъго (по руски Туго) - означава "як, силен, здрав, твърд, постоянен, траен". Съответно Тугомер - "постоянен, траен мир". Раннобългарското име Тугомер (Тихомир) се среща и в съкратената форма Тих (цар Константин Тих) и в израза "Тих, бял Дунав". И в двата случая, "тих" трябва да не е славянското "нечуваем, с ниска сила на звука", а прабългарското ТЪГ, ТУГ - твърд, постоянен, траен. Специално за река Дунав, още Херодот е коментирал удивителното постоянство на тази река, чието течение не се мени съществено през отделните сезони на годината.

 

        Тези привнесени на славянска почва старинни имена могат да се осмислят само на основата на първоначалния смисъл на сарматския завършек “-мер”. На тази основа, Боримир ще означава “да се бори за мир”, Владимир - “да владее мир”, Добромир - “да има добър и справедлив мир”, Станимир - “да настане мир”, Беломир -“да има справедлив мир”, Беримир - “да постига мир”, Воемир -“да воюва за мир”, Всемир - “да има винаги мир”, Гонимир- “да търси мир”, Десимир- “да намира мир -от деся – намирам – XV-ти век”, Дружимир –“да дружи с мир”; Жедимир - “да жадува мир”, Житомир -“да живее в мир”, Казимир - “XVI-ти век – да бъде мир”, Негомир - “да желае мир”, Перимир -“да печели мир”, Правдомир -“да има справедлив мир”, Пленимир (X-ти век) ще означава “да настъпи пълен мир”; Радомир (X-ти век) - “да се радва на мир”; Ратомир - “да ратува за мир ”; Всемир (старинно) - “да настъпи всеобщ мир”. Станимир - “да настъпи, да настане мир”; Стоимир - “да настане, да настъпи или да стои мир, да бъде постоянен мир”.

Сулимир може да има връзка със старобългарската дума “сулица” – копие, късо копие. Всъщност тази дума е прабългарска и произлиза от авестийската дума sura – копие, сила, мощ [2]. От тук Сулимир, а може би и Селимир означава “да бъде силен, мощен мир”. Известни са няколко раннобългарски топонима и лични имена от вида Елтимир, Алдомир, Айдемир и др. подобни от района на Северна България, Трансилвания и Молдова всички останали от времето на голямата българска империя от XIII-X - ти век. Те се смятат за кумански и се превеждат като "ел - демир" - "ръка желязна". Може да се предложи обаче и друг вариант, не по-малко, а защо не и по-вероятен. Тези названия могат да се получат от прабългарския календарен термин "алтом" - последен с прибавяне на много продуктивния прабългарски (!) суфикс "мир". Получава се Алтомир - "краен, финален мир", нещо като "щастлив край" или, ако предпочитате - happy end. И действително, среща се и българското име Алтоман. То отрича етимологията Алдомир - "желязна ръка", но подкрепя нашата етимология Алтоман = Алто + ман - "последен" - последно роден.  

            От горното изложение се вижда, че след като се използват памирските езици като основа за обяснение и осмисляне на езикови явления свързани с историята на древните българи се получават разумни и напълно приемливи резултати. 

 

 

1. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

2. Иван Т.Иванов. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. 2005. Стара Загора.

3. Joseph H. Peterson. Dictionary of most common AVESTA words, 1995.

4. Theophanes I стр. 545-546

5. Петър Добрев. История на българската държавност (по най-старите царски и църковни летописи). ИКК Славика – РМ. София. 1995

6. Teophanes Confessor. Chronographia, p. 497 – превод на български в ГИБИ, 3, стр. 285

   

ДРУГИ СТАТИИ:    

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.