http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

БЪЛГАРО-КАВКАЗКИ КУЛТУРНИ ВРЪЗКИ В МИНАЛОТО

  Иван Танев Иванов

        Древните българи, по-точно прабългарите, са родствени с хазарите и аланите - по-общо със сарматите и другите североизточни ирански народи. Днешните чеченци са етнически близки до съседните им ингуши и лезгинци. Те са древен кавказки народ, известен в миналото като нахчи, нохчи. От своя страна, нахчите са родствени спрямо няколко големи и важни в древността народи от този район – каспиите, кутите, урартците, хуритите и др. Каспиите са живяли от двете страни на Каспийско море и са дали името на това море. Кутите, които някои изследователи ги свързват с кутригурите, през 23 век до н.е. са мигрирали на територията на Шумеро-Акадското царство [1]. Урартците и хуритите са създали мощни държави (края на II – началото на  I-то хилядолетие пр. н. е.) и по-късно са влезли като една от компонентите на арменската, кюрдската и др. народности [2].

Иранските народи говорят на езици от индоевропейското езиково семейство, заедно с германците, славяните, латино-говорящите, индийците, гърците, индийците и др. Това е така, защото преди около 5 хиляди години те заедно са представлявали един народ с общ език и по-късно са се разпръснали като различни, но близки народи. Счита се, че този начален протонарод (някои го наричат арийски) е живял в днешна Украйна, Румъния и България. От своя страна, нахчите и родствените им каспии, кутии и т.н по това време са били друг протонарод, живеещ на днешното им място – Източен Кавказ. Освен арийския и кавказкия протонароди, по това време са живяли и други протонароди – протосемитите, протохуните, протокитайците и др. Ето защо, езиците на народите произлезли от един и същ протонарод имат много общи елементи, а на тези произлезли от различни протонароди са съвършено чужди както по отношение на граматиката, така и в основния си словесен състав.

Следователно, древните българи – прабългарите и нахчите са съвършенно чужди в езиково и културно отношение етноси. Те обаче са живяли съвместно, редом един до друг в продължение на повече от 6 века, приблизително от началото на н.е. до около 677 година, когато част от прабългарите, водени от Аспарух се преместват от източната част на държавата си (Стара Велика България) в нейната западна част, създавайки Онгъла – новия център на свободна България. По време на този продължителен и вероятно мирен контакт, между прабългарите и нахчите се прехвърлят многобройни и важни културни мостове. Тези културни взаимодействия сигурно са оставили трайни следи в следващите поколения – днешните българи и чечено-ингуши. Целта на настоящата статия е да се опише част от това общо за двата народа културно наследство - резултат от тази кавказка връзка, разбира се без претенция за пълнота.

Едно такова изследване би било много полезно, защото ще обогати представата ни за древните българи, която никак не е подробна и даже правилна. От друга страна, това изследване е безкрайно улеснено от следните обстоятелства. Първо - поради изначалната отчужденост на двата народа, прабългари и нахчи, всяка една характерна особеност в културата им която е чужда за другите народи, но е обща за тях и техните потомци може да се счита за резултат от тази кавказка връзка. Има се предвид елементи на езика, религията, календара, традиционните празници и др. Не е така например ако се търсят културни връзки между българи и германци, или между българи и индийци, при което винаги съществува възможността за общо наследяване от общия арийски пранарод. Второ – повечето народи на Стария свят са християнизирани или ислямизирани трайно и дълбоко още преди повече от 1500 години, поради което споменът за тяхната езическата култура е силно изличен. За разлика от тях, чечено-ингушите са християнизирани за кратко време и то твърде повърхностно през VII–VIII–ми век, след което възстановяват езическата си религия и обредност си до XVIII-век когато са ислямизирани. Пред вид на този продължителен период на езичество, древната култура на чечено-ингушите е доста добре съхранена както в материално отношение, така и в паметта на хората. В такъв смисъл, ние можем да попълваме знанията си за прабългарите, черпейки внимателно сведения от съхраненото при този кавказки народ. Разбира се, ние трябва да избегнем грешката на тюркистите от близкото минало, които чувствайки се всесилни, автоматически приписваха на прабългарите всичко, което е характерно за древните тюрки – тангри, юрти, шамани, конски опашки, изпъкнали скули, криви крака и т.н.  

 Веднага трябва да отбележим, че в своите многобройни книги пръв Петър Добрев описа общи стопански и езикови особености при много кавказки народи, от една страна и древните и съвременни българи, от друга. Много ефектно това се демонстрира чрез общите думи. Според него, българската дума КУМИР се е съхранила при грузинците като ГМИРТИ (идол), при аланите като ГУМИРИ. Днес при чеченци, лезгинци, кабардинци, аварци, ингуши и др. кавказки народи съществуват стотици лични имена от типа КАНО, БАНО, БУЛА, БАТ и др. производни на прабългарските титли КАН, БАН, БОИЛ, БАТ и др.[3]. Сред много народи на руската република Дагестан - древната Берсилия, са запазени в близки форми старите български думи ТЕКУ (кон), ИМЕН ШЕГОР (кон, ездитно животно), КУКУМИЙ (метален съд), ЧУВЕНЧИЙ (железар), КЮБАЧИ (ризничар), ВЕШ (Месечина и месец). Обратно, праобразите на някои странни български думи се намират в този район – КОТУ (котва), ОБОЦА (обица) [4]. Така че, настоящето изследване нито е първо, нито надявам се ще бъде последно. Нека започнем с нашите нови данни, които имат оригиналност.

       1. В предишна статия беше посочено сходството в календарните системи и пълното припокриване на празнично-обредната система, характерна за периода на зимното слънцестоене при древните чечено-ингуши и при българите [Прабългарски календар]. Съгласно съвременните руски етнографи А. Тутаев, И. Дахкильгов, М. Ужахов, 3. Мадаев, А. Танкиев, Ильясов [5], от най-древни времена чеченците и ингушите са имали доста точен предхристиянски календар. Годината се състояла от дванадесет месеца и наброявала 365 дена. Календарът се делял на четири части, в които имало 12 месеца.  Всеки месец имал по четири недели. Всяка неделя е започвала от понеделник и се състояла от седем дни.

            В езическо време, религиозната система на чеченците и ингушите била силно концентрирана около главния бог Слънцето (Малх), което е изобразявано с характерни символи: кръст, триквестър, кръг, кръг с точка, кръг с кръст в средата, розета, спирала. Същите символи в големи количества са оставени и от прабългарите в техните предхристиянски градежи от Плиска, Мадара, и другаде [6]. Вече има достатъчно доказателства, че при древните българи Слънцето също е било главен бог до степен на изразен монотеизъм.

При древните ингуши и чеченци, завършването на старата година и настъпването на новата се поставяло в зависимост от движението на Слънцето по небосклона. През лятното и зимно слънцестоене, Слънцето отива на гости при своята майка: през лятото то и гостува три седмици, а през зимата – три денонощия, от 22 до 25 декември. Излизайки от дома си, Слънцето пътешествало в продължение на шест месеца, след което отново се връщало у дома и отново се впускало в шестмесечно пътешествие. Поради това се считало, че старата година свършва в последния ден преди зимното слънцестоене, т.е. на 21 декември. Считало се, че след тридневен период на зимно слънцестоене - от 22 до 24 декември,  новата година започва от изгрева на Слънцето на 25 декември, когато започва растежът на деня.

Новогодишният празник при чеченците и ингушите се чествал през нощта срещу 25 декември. За празника се колели много животни. Преди празника, огънят в огнището се подновявал и необходимата храна се изпичала и сварявала на новия огън. В стаята с огнището се внасяло дълго предварително изсушено дърво от дъб, което се запалвало откъм върха. Времето за пълното изгаряне на дървото, наречено “гула” определяло продължителността на празника. Самият празник за семейството започвал в този момент, когато горящото от единия си край дърво се скъсявало дотолкова, че можело да се затвори вратата. Празникът съдържал обилно ядене, пиене, песни и представления на клоуни и артисти. За празника се изпичали хлябове от пшенично брашно. Най-важният хляб бил кръгъл, с лъчеобразни линии започващи от центъра (символ на Слънцето). В хлябовете слагали монети, хлебни зърна и др., по които гадаели кой с какво ще бъде богат през новата година. Преди Новата година в чеченските села ходили млади мъже или момчета (коледари) с обърнати навън шуби, с рунтави маски и рога или с намазани със сажди лица. По време на празника, младежите, мъжете и жените, събрани в отделни групи ходели на гости и се поздравявали с настъпването на новата година, пожелавайки си счастие и благополучие в новата година.

При ингушите, новогодишният празник се наричал с безспорно разбираемия термин “наджган-цIей” – (дъбов огън), от тук първия месец при тях се наричал Месец на дъбовия огън (наджган цIей бутт). Освен това название обаче, при ингушите и чеченците първият месец се наричал още и Огой бутт. Дали думата ОГОЙ има нещо общо с типично българската дума “огоявам” – т.е., отглеждам прасе за колене на т.н. празник Коледа бъдещите изследвания ще покажат. Тези изследвания си струват труда, защото 12-годишния животински цикъл, а вероятно и списъкът на 12-те месеца в календара на прабългарите е започвал всъщност със животното “свиня”, в чест на което българите колят свиня срещу 25 декември.

Новогодишният  празник на древните чеченци и ингуши съвпада по дата и има еднакво съдържание и ритуалност с българския фолклорен празник Бъдни вечер, който също се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на отсечено дъбово дърво, наречено Бъдник. Даже названието на горящото дърво при чеченците “гула” идва от чеченския глагол ХИЛА – да бъда и семантично съвпада с названието при българите – “бъдник”- вечер на бъдното, начало на идното. В българския празник също има обреден хляб - кръгла “баница с късмети” и коледари, които ходят от къща на къща. При българите денят 24 декември се нарича Малка коледа – празникът на коледарите. В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва на Игнажден (Егнажден, Идинак), през нощта на 21 срещу 22 декември. По съдържание и момент на настъпване, този празник е свързан с деня на зимното слънцестоене. При българите празникът има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво [7, стр. 40 и 154]. Съответно, на отсеченото дъбово дърво се гледа като на бог, който носи здраве и имот в къщи. Древните българи и родствените им хазари са почитали високи дъбови дървета като божества, поднасяли им подаръци и жертви.

Важно място в новогодишните празници и обряди на древните чеченци, ингуши и други кавказки народи заемало т.н. коледуване – изпълнение на новогодишни песни и благопожелания. Групи от преправени младежи ходели, носейки бяло чучело ходели  от къща в къща и изпълнявали коледни песни, изпълнени с благопожелания. В отговор на това, стопаните щедро дарявали тези “коледари” с подаръци.

          Както се вижда, цялата новогодишна празничност и обредност при древните нахчи съвпада до най-малки подробности и детайли с българската система от празници и обичаи, характерна за периода около зимното слънцестоене. Това утвърждава напълно предположението, че началото на годината при прабългарите е започвала около деня на зимното слънцестоене.

2. Друг интересен новогодишен обичай при ингушите и чеченците била обредната игра “Наджигонцх”. Чрез нея се чествало раждането на Слънцето в периода на зимното слънцестоене. Група младежи предварително построявали от сняг дом-крепост на Слънцето и приготвяли много снежни топки. На 22 декември, когато Слънцето пристигало в своя дом, с помощта на снежните топки и в присъствие на много зрители, младежите разрушавали построената снежна къща, с което помагали на Слънцето да излезе от своя “зимен дворец”. При това се произнасяли заклинанията: “Малх, дIахеца!”  - Слънце, пусни ни вътре!, и  “Малх, арабала!” - Слънце, излизай!.

Подобен обичай не е описан при дунавските българи. Както свидетелстват хрониките на арабския мисионер Мохамед Ибн Фадлан от 955 год. обаче, при волжските българи сходен обичай е бил много разпространен до тяхното ислямизиране и малко след това, т.е., далеч преди тяхната тюркизация (XIII-век). Съгласно друг арабски хронист, Хаджи-Омар, Нардуган (Мардуган, Мардукан, Нардуан) е волжско-български национален праздник "Рождество на Мардукан". Мардуган се празнувал в периода на декемврийското слънцестоене. Изграждала се снежна крепост, в която се поставяла кукла на злия бог "Тама-Тархан". Името Тама-Тархан вероятно идва от “тьма таркан” - “черен управител” – символ на ЧЕРНИЯТ БОГ. Подобно име имал и град Тмутаркан (Черния таркан), столицата на Черна България – подчинена федерална единица в състава на федералната Хазарска държава. Участниците в празника си поставяли маски и се разделяли на две половини. Едните защищавали снежната крепост, а другите се стремели да влязат в крепостта с помощта на огромно чучело на кон, бик или камила, направено от бял матерал. По време на шествието бялото чучело (БЕЛИЯ БОГ) било носено на високи копия или возено на талига, а всички пеели и свирели на тръби и думкали тъпани. Крепостта се превземала обезателно а куклата на “Черния бог” се окачвала на дърво (т.е., отдавала се като дар или жертва на бога). Церемонията вероятно символизира битката между злите сили (Черния бог) и светлите сили (Белия бог), което е много характерно за космологията на иранските народи. Подобни митологични персонажи,  Белобог и Чернобог са описани и при източните славяни. При тях това вероятно са ранни заемки от иранците живеещи по Северното Причерноморие, подобно на бог Хорст, Даждбог, божествената птица Симаргл и др.

Допълнителни подробности за този важен обичай във Волжска България са дадени в книгата Джагфар тарихъ [8], за чиято автентичност все още се спори, макар че в нея се откриват много правдиви исторически детайли [9]. Участниците в церемонията правели снежно градче и после го подлагали на символичен щурм. Ако “защитниците” на града упорствали, то “нападателите” се покачвали на върха на високо дърво (!) и викали: “Ето Слънцето, великият цар Кубер влезе - могъщо и блестящо, ослепител на враговете! Хас нардуган, Хас нардуган! Бъди винаги наш защитник и помощник!”. Тогава “защитниците” закривали лицата си с ръце и падали ничком, а “нападателите” заемали “града” и окачвали чучелото на “вражеския цар” на върха на  дървото. Този обичай бил типичен за бурджаните (българите) жители на град Болград, столицата на Волжска България. Имайки пред вид сценария на играта и смисъла на цялата новогодишна обредност, фразата “Хас, хас, мардукан” може да се преведе като “Слънце, Слънце разбий ги, умори ги, размажи ги!” от иранското название на Слънцето Хорс и основата на общоиранския (и индоевропейски) глагол МАР – умирам, смърт. На санскрит "мардхана" означава "смилащ", например шатру-мардхана = "който смила врага" (Г.М. Бонгард-Левин. Древноиндийска цивилизация. Философия, наука, религия. Изд. наука и изкуство. София. 1982, с. 318). Този възможен превод се подкрепя от наличието на българската диалектна дума "размартикосан", която означава "разтурен, разглобен, съсипан", съгласно [Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974]. Така че, “Хас, хас, мардукан” сигурно означава: Слънце, размартикосай ги, разбий ги"! Друга характерна черта на волжските българи била наричането на върховния бог Слънце с името Кубер или Сувар. От тук вероятно идват нашите думи  сурвакар, сурвакане и викът Сурва, Сурва!, който по смисъл би трябвало да значи същото както и чеченското Малх, Малх! и волжско-българското Хас, Хас! – Слънце, Слънце!”. В подкрепа на това предположение идва и древноарийското (общоиранско и санскритско) название на Слънцето – СУРЬЯ (Surya), което е почти тъждествено с думата Сурва и с нейните волжско-български варианти Сувар и Кубер.

Представените обстоятелства правят текста изваден от книгата “Джагфар тарихи” исторически достоверен. В добавка, от него научаваме, че името Кубер при прабългарите означава Слънце, а това е името на един от братята на Аспарух, който е завел още прабългари в Македония и заедно със заварените е основал Куберова България, по-късно съединила се с Дунавска България.

        3. В днешния български език е много разпространен суфиксът –чи, -джи за образуване на съществителни, означаващи професия. Например – плочкаджия, фаянсаджия, параджия, бостанджия, кираджия и мн. др. Счита се, че тази граматична форма е наследство от турския език, в който тя действително се среща повсеместно (boyaci - бояджия, yalanci – лъжец и мн. др.). За професии характерни за османо-турското владичество или от по-ново време това може да е вярно. От старобългарски писмени документи обаче е известно, че суфиксът –чий е включен и в много прабългарски думи, като кънигачий (книжар), бирчий (бирник), сокачий (готвач), кравчий (трапезник), шаръчий (художник), казначий (хазнар), кормчий (водач), кравчий (ковчежник), коръбчий (моряк от кораб), чувенчий (чугунар), санчий (сановник),  зьдчий (зидар, архитект), самъчий (пратеник) [10] и мн. др. Следователно, този суфикс е бил присъщ на езика на прабългарите поне 5 века преди появата на селджукските тюрки в Мала Азия (примерно XI–ти век). Някой веднага ще заключи – това е твърде естествено, защото прабългарите са били тюрки. Да, но прабългарите не са били тюрки, а източноиранци, освен това този суфикс не е характерен нито за ранно тюркските народи, нито за източноиранските езици. От къде се е взел този суфикс в езика на прабългарите – това е въпрос, на който все още няма отговор.

В Източен Кавказ, близо до т.н. Каспийски врати, където българите са живели от началото на н.е., през V-ти век са се намирали два града близо един до друг, Кубачи и Балхар. През цялото Средновековие, българите – жители на Кубачи са произвеждали ризници за войската. В езиците на народите от този кавказки край, Кубачи означава “майстор на ризници - ризничар”, от “кубе” – ризница. Също, старото име на град Девня, в който има останки от старо прабългарско население  е Кебечи. Това указва, че занаятът “ризничарство” и съответната дума “кубечи” със същия суфикс -чи са били характерни и за късните прабългари в Дунавска България.  

Най-вероятно, суфиксът –чий има кавказки произход. Той се среща в древните и днешни езици на кавказките народи, например в древното название нахчи. Неговата поява е обяснена от академик Н.Я. Марр, който се основава на изследване направено от немския лингвист Дирра, според когото компонента "-чи" е форма на древната яфетическа (кавказка) дума “чий”, означаваща “човек”¹³ [11]. В условията на продължителен културен контакт между кавказките прабългари и местните народи, тази древна кавказка дума е усвоена от прабългарите. Това може да обясни появата на изброените по-горе множество прабългарски думи означаващи важни професии. Появилите се много по-късно в Южен Кавказ и Източна Мала Азия селдждукски тюрки сигурно също са усвоили този суфикс в същото му значение, което обяснява широкото му използване в средновековния османо-турски език и съвременния турски език.

         4.  Върховният бог при нахчите е бог Дяла (Даьла - Даждбог), който създал света от хаоса. Вторият по значение бог е Села, богът на гърма и мълнията. Той имал съпруга - богинята на вятъра и водната стихия е Фурка. Тяхна дъщеря е богинята – птица Тушоли, която отговаря за семейното щастие. Много важни били двойката боговете Алла и Белла, живеещи в пещери. Карайки се помежду си, те предсказвали съдбата на хората. В особено тържествени случаи, нахчите се клели, произнасяйки имената на тези богове, АЛЛА - БЕЛЛА. И до днес ингушите произнасят израза “даже и да кажа АЛА, БИЛЛА...”, който някога бил заклинание, а днес е загубил смисъл.

Сред българите е запазен споменът първия плод на едно плодно дърво да се нарича с думата ДЬОЛ. Тази дума вероятно произлиза от името на древния нахски бог Даьла - Даждбог, богът който дава плодове, храна и изобилие. Името му идва от глагола “дала” – да дам. Нарича се още Кхеллар – Бог-творец, от глагола кхолла – творя. Този бог съответства на иранския бог Датар, по-късно възприет от славяните като бог Даждбог. В съвременния чеченски език ДААР означава “плод, храна, ядене” и етимологично е близка до българската дума ДАР. Възможно е името на богинята на вятъра Фурка, да присъства в днешния български език като глагола хвъркам (диалектно ФЪРКАМ), синоним на славянския глагол летя. А непонятния, но всеизвестен български израз “АЛЛА - БАЛЛА” съвпада с древното нахско заклинание “ала, билла...” и вероятно произлиза от него.

        5. Българските неславянски думи ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ имат неясен произход. Могат да се представят сериозни доводи, че думата ГЕВРЕК е древна кавказка дума, донесена от прабългарите, които са я заимствали от местното кавказко население. В езиците, говорени в Кавказ около началото на новата ера е имало подобни думи със значение “кръг, колело”. Това са прото-севернокавказките  думи *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv [МССНЯ 345-346 (+ 332 under 'бродить'), ОСНЯ 1, 326; GE 23 *kol (+ NS)]. Законите на езикознанието лесно могат да обяснят фонетечния преход на началният полувокал “w” във “в” и на началното “h” в “г”, а също на “l” в “р”. Така, от *hwǝ̄lkwē и *gīrgwv закономерно се получава ГЕВРЕК, със съхранено значение. ГЕРГЕВ е дървена рамка във формата на кръг, използвана в традиционните български занаяти за везане (бродиране). Връзката между *gīrgwv (кръг) и ГЕРГЕВ (дървен кръг) е повече от очевидна.  Пътят за пренасяне на думите ГЕВРЕК и ГЕРГЕВ от древния Кавказ до съвременна България е напълно и единствено възможен посредством прабългарите.

        6. Названието за Месечината в пълна форма вероятно е било ВЕШ. П. Добрев намира един оригинален календарен израз в средновековен ръкопис от Рилският манастир. В него се казва, че християнският празник "Вяра, надежда и любов" се чества в “елма вешь, осмъ дне”,  т.е "десети месец, осми ден".  Според него, изразът "елма веш" е остатък от езика на древните българи, в който прабългарската дума “веш” означава “месец”. Думата Веш - Месечина, месец вероятно произхожда от Северното прикавказие, където са живели първите български племена берсили, есегели и болгар. На езиците на севернокавказките народи, протолезгийски *wac, лезгийски warz, табасарански: waz, агулски waz, рутулски waz, цахурски waz, хризки wäz,  бодукски wǝz, хиналугски wac̣, арчи bac означава "Месечина (луна), месец".  Счита се, че тази дума има древна северно-кавказка етимолоия. 

    7. Инфинитивът на глаголите в българския език се образува чрез частицата ДА, която се поставя пред глагола. Това е способ, различен от този във всички славянски езици. Например: да пиша, да чета и т.н. Този начин е подобен на образуването на инфинитив в английския език – to write (да пиша), to read (да чета), където частицата to е вариант на глагола do – правя, върша. Инфинитивът на глаголите в чеченския език се образува подобно на инфинитива в българския език. Изпозва се частицата ДЕ, която обаче не се поставя пред глагола, както в българския език, а зад него. Например:

да загубя            -      доа де

да разваля         -      толха де

да посадя          -       догIа де

да плодя            –      деба де

да плувам          -      наьк де

да повдигна       –     лакх де

да разбирам       -     кхета де

да попитам       -       дехар де

да превърна      -      даккха де

да понижа         –     лох де

да режа              –     лозаде

    В някои случаи се за образуване на инфинитив чеченците използват частицата ДА (ТА) , както в българския език:

да разбера        –      кхета

да късам          -       теда

да питам         -        хатта

да сравня       -        диста

да изпера       -        дитта

Тази частица ДЕ (ДА, ТА) идва от чеченския глагол ДЕ, който означава ПРАВЯ, ВЪРША. Например:

Крачка         (съществително)        –    болар;      да крача                 -     болар де

Почукване   (съществително)        -    тата;        да почукам             -     тата де,  детта

Студ            (съществително)        –    шелал;     да изстудя               -      шелде

Черно           (прилагателно)          -    Iаьржа;     да почерня              -     Iаьржде

Път              (съществително)        -    никъ ;       да пътувам             -      никъ бе

Работа         (съществително)        –    болх;        да работя                -     болх бе

В някои случаи, като изключение ролята на ДЕ се изпълнява от частицата БЕ: болх бе – да работя;  никъ бе – да пътувам. Интересно е, че в България са запазени детски броянки (броилки), в които има подобни старинно звучащи фрази, завършващи на -БЕ. По-долу са дадени няколко подобни фрагмента, които се срещат като цели броилки или са вмъкнати в множество осъвременени броилки:

Дали частицата БЕ в тези фрази е кавказки остатък, бъдещите изследвания ще покажат. Във всеки случай, тези консервативни фрази са се запазили през вековете благодарение на своята особена музикалност, по което приличат на известната старинна, най-вероятно прабългарска броянка:

Ан дан тина, сарака тина,
сарака тики, тики.
Елин белин пуз  - карпуз!
(ени бени боф !)

8. Отглаголните съществителни в чеченския език се образуват с помощта на суфикса – АЛ, което е начин сходен с този в прабългарския език. Например:

Сома     –   дебел;   сома де       –   да надебеля;    сомал      –    дебелина.

Диткъа  –  тънък;   диткъа де   –    да изтъня;        диткъал  –    тънкост.

Белгало - знак;       белгал де   –    да отбележа;    белгал     -    известност

В старобългарския език има множество примери от този вид :

Печеля  - печел – печалба

Вързвам – възел

Въртя – въртел

Кърпя – кърпел

            Бъркам – бъркел

Пукам (пия)– пукал (гърне)

Шеря – ширил (бояджия, Габровско)

За други примери, виж Суфикси в прабългарския език

       9. Типично българското название на растението, от което се добива грозде е ЛОЗА, на славянски виноград. Лозата задължително се реже (подрязва) ежегодно. Това става на традиционния при българите празник Трифон Зарезан, който нашите етнографи считат за наследство от древните траки [12]. Твърде възможно е обаче и този празник да е наследство от древните българи, защото на чеченски език думата ЛОЗА означава РЕЖА, съответно “лозаде – да режа”. Кавказ е район, където лозарството е известно от древността. Дошлите там българи сигурно са усвоили този поминък, заимствайки чеченския глагол РЕЖА, като са му придали нов смисъл - ЛОЗА.  В случая обаче не става дума за проста езикова заемка, а за усвояване на древна стопанска дейност – лозарство и винарство, което по-късно древните българи са донесли на Балканския полуостров. На Балканите лозарството обаче е практикувано още от траките. Фактът, че българската дума ЛОЗА е наследена от прабългарите, а не от траките показва, че приносът на траките и тук е много слаб, очевидно поради масивното им унищожаване от варварските нашествия на готи, хуни, гепиди и др.

         10. В добавка към намерените от Петър Добрев общи думи в кавказките езици и езика на прабългарите, по-долу се представят нови важни езикови паралели. В представената по-долу таблица са показани думи с общ смисъл и звучене в чеченския и българския език, както и възможните изводи от това.

Като заключение, откриваме множество общи елементи в културата на твърде различните и етнически отчуждени българи и нахчи. Тези елементи са в повечето случаи общо наследство от съвместния им 6-вековен съвместен живот при Кавказ. Някои от тези елементи може да са чеченски, предадени на българите. Други – обратно, може да са български и приети от чеченците. Явно, има нужда от доста изследване върху това, от което ще се обогатят знанията ни за прабългарите.

ЛИТЕРАТУРА:

1.      История Древнего востока. М., Высшая школа, 1979, С. 95

2.      Diakonoff I.M., 1971, P. 157; Starostin S.A., Diakonoff I.M. Hurro-Urartian as an Eastern Caucasian Language - VSS, Beineft 12, N.F.

3.      П. Добрев. Кои сме ние българите? Изд. Галик. София. 2000 г.

4.      Петър Добрев. Непознатата древна България. Изд. къща Иван Вазов. София. 2001

5.      Л. Ильясов. Тени вечности. Новая книга о средневековых памятниках горной Чечни

6.      Л. Дончева-Петкова. Знаци върху средновековни археологически паметници (VII-X век). София. БАН, 1980, стр. 17-18

7.      Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София

8.      Бахши Иман. Джагфар тарихъ (Летопис на Джагфар). Гази-Барадж тарихъ (Летопис на гази-Барадж). 1229 - 1246 година, глава 4

9.      Петър Голийски, Джагфар Тарихи като извор за историята на българите. Български векове, 2001, № 3, стр. 44-55

10.  Петър Добрев. За държавата и властта. Изд. Галик. София. стр. 153.

11.  Мар

12.  Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988

13.  Цветелин Степанов. Защо великите боили са шест на брой? Български векове.2002, № 4, стр. 6-12

ДРУГИ СТАТИИ:    

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.