Богът Тенгри и титлата хан/ кан (khan) не се споменава и в Именника на българските владетели.
ЗАЩО
ЛИПСВАТ СЛЕДИ ОТ АЛТАЙСКИЯ БОГ ТЕНГРИ
СРЕД
БЪЛГАРИТЕ
?
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Сред част от българските историци и множеството любители на прабългарската история се е утвърдила представата, че при ранните тюрки(I-V-ти век) и сродните им южносибирски народи е съществувал един върховен бог, наречен Тенгри (Едуард Хашодзов, Тодор Балабанов. Към въпроса за първобългарския Тагра (Тангра, Тенгри). Българска етнология. № 3 / 1984. с. 41-51). В действителност, това не е така. При ранните тюрки са съществували три основни или главни бога: Умай, Улген и Хормузд, както и множество други второстепенни и третостепенни богове. Названията и персонажите на тези богове тюрките вероятно са заимствали от завареното коренно индоевропейско население, живеещо на Алтай и в Западна Монголия - саки, динлини, тохари и др. Например, главният бог на тюрките - Улген ("бял, светъл, блестящ" от индоевропейското "валг, бълг" - бял, блестящ) е бил богът-гръмовержец, Умай е "богинята-майка" (от индо-иранското "умаа" - раждам), а Хормуст е всъщност иранския бог Ахура-Мазда ("мъдрият бог"). Сред второстепенните им богове важно място е заемал бог Ерлик - злият бог на подземното царство. Другите второстепенни богове са: Атага тенгри хан (бог на злото), Хисага тенгри хан (бог на имота), Дайсун тенгри хан (бог на войната), Багатур тенгри хан (бог на храбростта, багатур е иранизъм), Дархан Гуджир тенгри хан (бог на ковачите) и т.н. При монголците имаме второстепенни богове от вида Монхе-тенгри, Ерхету-тенгри, Дегере-тенгри, Милиян-тенгри и т.н. Къде са тези богове при прабългарите? Някой да е чувал нещо подобно?
При ранните алтайци (хуни, сянби) и техните по-късни наследници тюрки и монголци, названието за бог е звучало като Ченли (при хун-ну), Тенгри (при тюрките), Тегри, Тигър, Деер, Тенгер. Тази дума е означавала просто “небе” и най-общо “бог”, без да се указва кой конкретно. Установено е, че тази дума също не е от тюркски и алтайски произход [Зарубежная тюркология. Москва, 1986, вып. 1, стр. 75] и най-вероятно е заимствана от китайците, при които "шан" означава "небе". От тук думата "ченли" = "бог" при народа хун-ну най-вероятно означава "небесен, намиращ се на небето".
В горните наименования “хан” не означава титла на държавен владетел или странноприемница, а обръщение към уважавано лице, нещо като “господин”. Древните тюрки никога не са споменавали името на своите богове без да добавят думичката “хан”, изразяваща уважение. Те са казвали “Умай-тенгри - хан” на своя главен бог Умай. С тази думичка “хан” те са се обръщали и към своя племенен вожд, също и към своя баща или дядо. При тюрките, монголците, китайците, даже японците, думичката “хан” или “сан” е означавала просто “господине, господарю”. В този смисъл Умай-тенгри хан означава “многоуважаемият бог Умай”.
Фиг. 1. Античен каменен надпис на гръцки език, експониран на входа на Археологическият музей - Пловдив. На петия ред, броен отгоре надолу и посочен със стрелка, се чете ясно думата ИСЛАМ (ΗΣΛΑΜ). Ако следваме логиката на В. Бешевлиев и неговите последователи, трябва да заключим, че античното население на римската провинция Тракия е изповядвала ислям.
Славянистичната хуно-тюркска представа разглежда Аспаруховите оногхонтор-българи като едно единствено племе от около 15-20 хиляди души (според К. Иречек 300-400 души), което благодарение на своята "войнственост" и "агресивност" е успяло да наложи властта си и "племенната си титла" khan (хан, кан) над "многобройните славянски племена". Предполага се, че титлата khan (хан, кан) има монголски произход и до времето на жужаните е означавала само "племенен вожд". За пръв път жужаните обединяват няколко монголски племена и поставят начело владетел с новата титла "каган" = "хан на хановете". От това време насетне новата държавна титла каган (хакан, хаган) добива широко приложение: такава титла са имали владетелите на гьоктюрките, аварите, хазарите и татаро-монголите на Темучин (Чингиз). Странно е, даже е обидно да се твърди, че по същото време, когато хазарите и аварите са имали държавна титла хаган, владетелите на българската империя от Аспарух до Пресиян ще да се радвали на нисшата титла "вожд на племе"! Титлата на владетелите на Волжско-Камска България също не е известна, но и за тях няма данни да са носили титла "хаган", нито даже "хан".
В действителност Аспарух е владетел на цял народ от 200-300 хиляди българи (без славяните и завареното полиетническо, но гърцизирано население), а самите прабългари не са тюрки. Да оставим настрана въпроса, че от гледна точка на тюркологията измисленият израз “хан/кан Аспарух” звучи неправилно, правилният израз е “Аспарух хан”. От същото правило се получава изразите: Чингис хан, Мустафа паша, Омур бей, Ахмед ага тъмрашлията, Евлия челеби, Кемал Ататюрк и т.н. Всъщност, върху медалиона на Омортаг пише: CANЕS УВНГI ОМОYРТАГ, а не ОМУРТАГ ХАН.
Фиг. 1. Надпис върху колона, намерена в олтара на черква до Мадарските скали. Колоната е заснета от два различни ъгъла, така че да се виждат двата края на надписа.
Още една лъжа продължава да се натрапва в българските учебници по история - по време на езичеството древните българи уж почитали като свой върховен бог някакъв си тюркски бог - тенгри, без да се уточнява кой точно от плеядата тюркски богове-тенгрита. В подкрепа на това твърдение се представя едно единствено “доказателство” - един лошо запазен надпис с гръцки букви (Фиг. 1). "Надписът" се намира върху мраморна колона с диаметър 0.47 m и запазена височина 0.78 m. Колоната е намерена сред олтарната част на черква, намираща се под Мадарските скали. Сега се намира в НАМ. Горната и долната част на колоната са отчупени. Надписът е разположен върху квадратна площ в едната страна на колоната. По-голямата част от средата на тази площ обаче е отчупена и липсва, тъй че фактически по-голямата част от надписа е безвъзвратно загубена. Всъщност, запазени са само по няколко букви от началото и края на всеки един от редовете, което прави надписа напълно нечетлив и недостоверен (Фиг. 2 и 3). Разчитането на името Омуртаг и титлата архонт, макар и да е твърде възможно, все пак не е съвсем сигурно. Особен интерес предизвикват буквите в края на 5 ред и началото на 6 ред „ТА – ГГРА”. Тъй като в гръцкия език комбинацията от буквите „ГГ” се чете като „НГ”, то се получава дума „Тангра”. Тъй като обаче липсва текста от 5 ред преди буквите „ТА” и на 6 ред след „ГГРАN”, то е напълно възможно тези букви да са част от друга дума или думи. Издания: Feher. Les monuments 43; Бешевлиев, ИИД ХІ-ХІІ, 1932, 365 и сл.; Фехер, Сб. Мадара І, 1934, стр. 380 и сл.; Бешевлиев, ПН І, № 17 (стр. 111 и сл.); Бешевлиев, „Първобългарски надписи”, С., 1979.
Фиг. 2. Надпис № 6 от списъка на раннобългарските надписи по В. Бешевлиев (в ляво) и неговото частично хипотетично възстановяване по Бешевлиев (в дясно).
След вмъкване на много хипотетични добавки в този полуизтрит надпис се предлагат следните прочити
:
ПРЕВОД
СПОРЕД
В. БЕШЕВЛИЕВ:
ПРЕВОД
СПОРЕД
Д. ОВЧАРОВ:
Фиг. 3. Сливане в едно цяло на двата надписа върху колона от Мадара.
Против преднамерено изкуствения прочит на този надпис, предложен от В. Бешевлиев (който например явно не се възприема от Д. Овчаров) могат да се представят няколко възражения.
1.
Ако
писачът е трябвало на
изпише името на второстепенния бог на
алтайците Тенгри, той е можел лесно да направи
това, ползвайки
съответните букви от гръцката азбука - TENGRI,
без да прибягва до назалната форма "двойна гама"
NN = назално NG (по-точно гърлено КХ), защото в тюркските езици липсват носови гласни и Тенгри
се произнася ясно и отчетливо като
2.
Двойната гама в горния надпис може да бъде правописно отклонение под формата на
удвояване на букви. Такива отклонения се
срещат в двата надписа върху ара, намерена
при с. Маломирово (Хамбарлий), Елховско и
направени от името на Крум (797-814). В ред 11 на
първия хамбарлийски надпис
(№ 2 по Бешевлиев), думата kastra
(град) е изписана с двойна сигма (kasstra).
Същата двойна сигма се наблюдава и при esthn
(изписана като essthn)
на ред 14 от втория хамбарлийски надпис (№ 47
по Бешевлиев). В. Бешевлиев обяснява това
със “сричковата граница” [В.
Бешевлиев. Първобългарски надписи. София.
1979, 110 и 47]. Интересно защо същото правило за “сричковата
граница” не се приложи и за удвоеното g в думата taggra
от шести ред на Мадарския надпис. В такъв случай taggran
би трябвало да се чете просто tagran,
дума безвъзвратно далече от името на
Сибирския бог Тенгри.
3. На трето място, съществуват няколко раннобългарски надписа на гръцки, в които се говори за бог в единствено число, като за един единствен бог. Според превода на В. Бешевлиев (Фиг. 1), в Мадарския надпис думичката "бог" се споменава два пъти, веднаж като бога, дал власта на Омуртаг и втори път като "бог Тангра"! На кого Омуртаг всъщност е направил жертвоприношение, на този, който му е дал властта или на някой си бог Тангра?
4. Защо в надписа е нужно да се казва "бог Тангра", а не просто "Тангра". Християните никъде не пишат и не казват "бог Христос", а само Христос, арабите казват Аллах, а не бог Аллах. Същото е и при другите религии. Ако се махне добавената думичка "бог" пред Тангра, предполаганата структура на надписа се променя напълно, съответно и прочита.
5. Защо в надписа трябва да става дума за южносибирския бог Тенгри, а не например за Танагра (Tanagra – град в южна Гърция, също древногръцка статуетка от глина, танагра)? Близо до този град е живяло племето граи, от където идва латинското име на гърците (данайците). Защо например "тангра" да не означава "гръцки, данайски"? Като имаме пред вид, че надписът е безобразно изличен до пълна неразбираемост и че е писан от местен жител с образование далеч от това на Магнаурската школа това е напълно допустимо.
6. От запазените думи в надписа не става ясно по какъв повод е направен той. По принцип, жертвоприношенията се извършват по някакъв повод, съответно надписът трябва да указва повода, което липсва в надписа. По тази логика е напълно закономерно, че липсват други прабългарски надписи, посветени на жертвоприношения. В надпис № 58 на канасюбиги Маламир се казва: “Канасюбиги Маламир, от Бога владетел. Неговият стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.” Ясно е, че в случая е имало ядене и пиене, т.е жертвоприношения, без това да е посочено изрично. Посочен е обаче поводът. Самият В. Бешевлиев разделя прабългарските надписи на военно-инвентарни, летописни, триумфални, строителни, възпоменателни, графити и надписи върху печати, пръстени и др. Липсва изобщо раздел "надписи за жертвоприношения". Тогава защо надписът от Мадара ще се тълкува като отнасящ се за жертвоприношение?
6. При сключване на 30-годишния мирен договор между същия този канас увиги Омуртаг и Лъв V Арменец (813-820), двамата владетели изпълняват с разменени роли клетвените обреди на двете страни. Българският владетел отдава уважение на главния бог на византийците - Христос. Изпълнявайки българския обичай, византийският василевс излива чаша вода, обръща конски седла, издига ръкойка трева, държи тройно оплетени ремъци, принася в жертва кучета и произнася магически заклинания. Ако Тангра действително беше "главен бог на българите", както "твърди" надписа, Лъв V щеше да бъде задължен да му окаже внимание. В описанието обаче липсва името на този бог, липсва и намек за него, за сметка на което се описва ритуал с участие на кучета, една характерна черта на зороастрийската и пред-зороастрийската религия.
7. Тюркистите - привърженици на хуно-тюркския произход на прабългарите ще трябва да ни накарат на асимилираме не само Тангра, но и целият многоброен пантеон от божества, особено главните богове на тюрките и монголците Улген, Умай и Холмуст. Понеже това изглежда невероятно трудна задача при липсата на всякакви доказателства, някои тюркисти твърдят, че древните българи били монотеисти и вярвали единствено в бог Тенгри. Това обаче е нелепо твърдение, понеже е всеизвестно, че в древността всички езически народи са политеистични. Всъщност, както за второразрядния Тенгри, така и за първостепенните богове Улген, Умай и Холмуст няма и следа в българската история и куртура. Но даже и надписът от Мадара да беше напълно четлив и в него ясно да пишеше Тангра, един документ не е документ, един свидетел не е свидетел, един резултат не е резултат. В сериозната наука, в сериозното правораздаване, в сериозната историография са нужни поне два източника, а в нашия случай имаме един, при това крайно ненадежден източник, ако това изобщо има качествата на източник.
8. Всъщност, името на върховния бог на прабългарите е дадено в един автентичен, изцяло запазен и напълно четлив документ на арабски език [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Естествено, това име не е Тенгри, а съвсем друго, а българите са изброени отделно от тюрките. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ (има се предвид вече помохамеданчените тюрки) го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. Явно, арабският учен от източно-ирански произход е бил безукорен в научната си обективност, знаене и обхат на темата.
Посочените български названия Едфу и Фа са исторически достоверни и проверими. С доказаната си регионалност тези названия дават възможност за локализация на земята, където арабския учен е “чул” и “питал” ранните българи. Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. Съгласно арабския хронист Массуди (Massudi), в източен Иран е съществувал огромен храм на Слънцето, класифициран като един от седемте най-големи храма в света. В иранския свят са съществували няколко регионални названия на този бог, едно от които съвпада с посоченото от Ал-Балхи древнобългарско название. Първото такова название на Слънцето е на персийски Mithr, aвестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe – Слънце, слънчев /DA-DT-b/. Друго групово название на Слънцето е авестийски hwar, ховарски yor, калаши suri, нуристански su, хинди-урду suraj, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher – Слънце. Съществува и трети начин за назоваване на Слънцето: средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Тези три семантични основи са твърде различни от посоченото Едфу. Съществува обаче още един, четвърти начин, с който иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали Слънцето: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. Точно това название практически съвпада с посоченото от Ел-Балхи като древнобългарско название, Едфу. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх.
Но не е само това. Близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Тази дума със същото значение съвпада с посоченото от Ел-Балхи название на религиозните идоли - кумири при древните българи. Тези сведения посочват, че основните религиозни понятия на древните българи произлизат от района на Белур и Хиндокуш.
9.
Византийските хронисти Теофан и Скилица,
както и Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх
пишат, че в дохристиянски времена българите
са почитали Слънцето, Месеца и другите
звезди и са имали религия подобна на тази на
иранските скити.
Разбира
се, за някои "ненадминати познавачи и
специалисти на българската история"
горните факти, въпроси и обстоятелства са
"ненаучна и вредна пропаганда" на
разни "псевдоучени". А какво
да кажем за факта, че т.н.
“главен бог Тангра” на древните българи не
е оставил никакви следи в песните,
приказките, митологията, езика, религията
именната система и психологията на
средновековните и съвременни българи. В
пълен контраст спрямо него,
друг един бог, Хърст, който е
действително доказан бог на
прабългарите е оставил реални и значими
следи по българското землище. Този бог
съответства на иранския бог Хорст - Слънце,
който е тачен и при близките до
прабългарите племена на аланите. По време
на образуване на Киевската Русь (края на X-ти
век) иранският бог Хорст вече е възприет и
от източните славяни, наред с още много
други ирански богове, като Даждбог (иранския
Датар), Симаргл (вълшебната птица-бог при
иранците) и др. Даже руската дума “хорошь,
хорошо” произлиза от името на бог Хорст и
означава “слънчев, красив”. По същия начин
е образувана и българската дума “хубав -
слънчев”, от кратката форма “Ху” на името
на слънчевия бог при авестийците, Хвар.
В
своята статия [Старобългарското
езичество: Мит, религия и фолклор в
картината за свят у българите. В. Търново:
ВТУ, 2000, 240 с.],
Анчо Калоянов привежда
следните
топоними и
антропоними от типа Хърс като особено важно
доказателство за присъствието на бог Хърс в
пантеона на старобългарското езичество:
1. ХРЪСОВО - "сь хрьсовам селиштемь" в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира "Свети Георги" до Скопие от 1300 г. (по нейно копие от втората половина на ХIV век); локализира се по долината на Вардар около Туренско поле, а се отбелязват две села с името Хърсово в Кукушко (дн. Херсон в Гърция) и Мелнишко.
2. ХЪРСОВО - град в Северна Добруджа, на левия бряг на р. Дунав, днес в Румъния. Първото сигурно споменаване на този град е в географска карта от 1507 г. Според османски документ от 16 век е вилает, принадлежащ към Силистренски санджак, а преобладаващата част от неговото християнско население е било българско. Приема се, че името му произлиза от “личното име Хърс или Хръс”.
3. ХЪРСОВЧА - село в Пиротско според протокол на софийския кадия от 1550 г.
4. ХОРЬСОВА - село Хърсово, Горноджумайско, споменато в османски регистър за скотовъдите от 1567 г.; принадлежащо на каза Татар Пазар.
5. ХРЪСГРАД - каза Хръсград (Разград) в османски регистър на пастирите скотовъди от 1573 г.
6.
ХЪРСОВО - село Хърсово, Разградско,
принадлежащо към каза Хръсград (в същия
османски регистър от 1573 г.)
7.
ХЪРСОВО - село Хърсово, Шуменско,
принадлежащо към каза Провадия (в същия
османски регистър от 1573 г.). Посочването на
селище с това име в пределите на
Провадийско показва, че днешното село
Хърсово, Шуменско, е старо, а не е заселено
от пришълци от Хърсово, Разградско, както
твърди Димитър Маринов в "Народна вяра и
религиозни народни обичаи" (СбНУ 28, с.290).
8. ХЪРСОВО - село Вресово, Айтоско, споменато през 1636 г. в пътните бележки на поляка Освиецим като Hirsovo.
9.
ХЪРСОВО - село Хърсово, Мелнишко, в
подножието на Пирин.
10. ХЪРСОВО - село Присово, Великотърновско, което по предание някога се е наричало Хърсово. При чумна епидемия то било напуснато и жителите му се заселили в Райково селище, в източния край на Дълга лъка.
11 - 15. Атанас Илиев привежда като производни от старобългарското "хръсъ" четири селищни имена в Румъния - Hвrsa и Hвrsesti в околия Прахова и Hвrsova и Hвrsoveni в околия Васлую.
По-нататък Анчо Калоянов привежда
следните имена на местности от типа Хърс,
известни от изследванията по
ономастика само върху половината от
българското етнично землище:
1.
ХЪРСУЛГРАД - градище в землището на село
Кипилово, Еленско, близо до прохода Вратник
в Източна Стара планина; по предание
крепостта била превзета с хитрост като към
нея били изпратени кози със запалени свещи
на рогата.Според Д. Цончев с името
ХЪРСОВГРАД се нарича котловината до извора
на река Сайганица.
2.
ХЪРЦОВЕЦ - ХЪРЦУВИЦ - дол към река Камчия на 5
км. южно от Велики Преслав.
3.
ХЪРСОВА МОГИЛА - връх с гори на 5 км. северно
от с. Голяма Желязна, Троянско, за името на
която Николай Ковачев предлага връзка с
изчезнало лично име Хърсо.
4.
РЪСЬОВИЦА - гола каменна чука на един
километър северно от село Попинци,
Панагюрско, за чието име Йордан Заимов
предполага, че е по изчезнало лично име
Ръсьо, а то от Хръсьо.
5.
РЪСЕВИЦА - местност южно на 2 км. от Каменица,
Пирдопско, чието име според Йордан Заимов
идва от изчезнало лично име Ръсе, а то
вероятно от гр. Xrisos' 'злато'. Корекцията,
която прави по-късно при същото име в
Панагюрско, позволява към топонимите от
типа Хърс да привлечем посочените тук още
Ръсева глава в Г. Коритен и Извор,
Кюстендилско, село Ръсово, Кюстендилско,
Ръсовица при Мала Раковица и при Клисура,
Софийско, Ръсовец, извор в село Лесура,
Врачанско, Ръсово орнище при Витан, Годечко.
Към тях трябва да прибавим и Ръсовец,
каменист склон при Громшин,
Михайловградско, Ръсов лъг, ниви в
землището на Винище и ливади в землището на
Горна Вереница, Михайловградско.
По-горе бяха посочени антропоними от
типа Хърс. Други антропоними от този вид са
имена като Хрус и Хрусан, многократно
документирани в османски регистри след ХV в.
и то от Беленско, Свищовско,
Великотърновско. Към типа Хърс принадлежи и
името Херсович - споменато в предание, чуто
от Бенедето Рамберти през 1534 г. при Харманли:
"Някой си слуга на име Никола Херсович
(Nicolo Chersouich), казват, убил край този извор
крал Вукашин (Re Vcassin)." (СбНУ 55, с. 169). В "Български
именник" Йордан Заимов посочва, че
личното име Хърсо е известно от 15 век, а Хръс
- от 13-14 век. В османски документ от втората
половина на 16 век се споменава Хърсю
Терзията от каза Варна (от Каварна или
Кранево), а в списъци на католическите
свещеници се срещат Стоянка Хърсова,
Маргарита Хърсова и Вучо Хърсов от Пет
кладенци, Свищовско (1626 г.) и Недо Хърстов,
Харс Братанов, Харс Чобанов Станчо Харзов в
село Беляне, Свищовско (1637 г.).
С
тези многобройни примери с топоними и
антропоними от типа Хърс се обяснява и
връзката на названието на етнографската
група хърцои с името на бог Хърст.
Названието хърцои означава "хора на Хърс",
"хърсови хора", доколкото обитаваната
от етнографската група територия е на
северозапад от Плиска. В нейния ареал се
намира западният представителен център на
столицата Плиска, който се разполага при
днешния град Бяла и ранносредновековното
землено укрепление на север от с. Стърмен,
на границата със землището на село Ботров (Боготрово).
Подобно
на прабългарският бог Хърст, славянският
бог Перун също е оставил следи като лични
имена (Перун, Перуна), топоними (Перунград
при с. Вълкова
Слатина, Кутловско;
Перунево), имена на растения (Перуника), на
планини и др [Йордан
Иванов, Культ Перуна у южных славян, 1904].
Друг славянски бог, Велес – бог на
скотовъдите също е оставил топонимни следи
като град Велес, с. Влас.
Съгласно надписа върху бронзовата розета от Плиска, богът на гръма и светкавиците при прабългарите (Юпитер, владетелят на четвъртъка), се е наричал Анишър (Названия на прабългарските богове-планети ). Това название почти съвпада с името на същия бог при древните акадци и асирийци - Аншар. Дали прабългарският бог на гърма Анишър е оставил някакви следи? Естествено, защото е бил реално почитан бог. В българската митология, в народните песни, приказки, легенди и митове, планетата Юпитер се нарича Янкул, което е фонетична разновидност на Анишър. Има и много мъжки имена Янкул, фамилни имена Янкулов. Нещо повече. Първото българско царство е било толкова обширно, че на север е граничело с бъдещите полски славяни, а на юг е включвало земята на днешните албанци. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [Мифы народов мира. Энциклопедия. Гл. ред. Токарев С. А. Том 2, К-Я. Изд. Советская Энциклопедия. 1982. Москва. Стр. 454]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртъка, се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка на името Анишър от езика на прабългарите.
Горните
факти показват, че митологичната фигура Анишър е
съществувала реално в религиозното
съзнание на ранните българи.
За
разлика от тях обаче, в българските земи и
около тях обаче няма нито един
топоним, хидроним, омоним или антропоним,
който поне малко да прилича на името на
прочутия “главен бог Тангра” на
управляващия народ в ранна България. Няма и
никакъв празник за Тангра, а има толкова
много празници наследени от прабългарите.
Празници като Полязуване (Сполязуване), Бъдни вечер, Малка
коледа, Трифон Зарезан, конните надбягвания
на Тодоровден, петровското пиле на
Петровден и оставянето на първия сноп при
започването на жътвата са доказани
или подозирани прабългарски обичаи. Те са били в
последствие възприети от българските
славяни и са обвързани с църковната и
фолклорна традиция на съвременните българи.
След като не могат да намерят никакви следи от Тенгри в българската култура, някои изследователи [Едуард Хашодзов, Тодор Балабанов. Към въпроса за първобългарския Тагра (Тангра, Тенгри). Българска етнология. № 3 / 1984. с. 41-51] се отправят за помощ към кавказкия народ малкарлар (на руски - балкарци). Постулира се, че след като на руски те се казват балкарци, значи са братовчеди на прабългарите! Късната (XIII-XIV-ти век) поява и сформиране на този кипчакски (казахски) народ, клон на Чингизхановите орди, никак не пречи на тези автори свободно да прехвърлят всякакви негови езически остатъци върху прабългарите. По този начин днешните малкарско-карачайски песни, благопожелания, гатанки, пословици и топоними със споменавания за бог (тейри =тенгри) се представят като доказателства, че прабългарският върховен бог се казвал Тагра или Тегри. Както се казва, ашколсун, машаалах на такова изследване!
Накрая, нека не забравяме, че българският език е един от най-старите писмени езици в Европа, наред с гръцкия и латинския. В старобългарския език има много следи от езика на прабългарите. Освен стотиците ирански думи като азъ (аз), ренкъ (цвят), кордъ (меч), багатур (господин, големец), сурикъ (червено-кафяв цвят), санъ (височина, ранг в обществото), шоитра (шатра), прьси (гърди), биле (билка), церя, церител (лекувам, лекар), кънига, белег, боила и т.н. и т.н., в него са включени и много религиозни понятия на прабългарите. Това са: КАПИЧ (капище, езически храм), КОЛОБЪР (езически жрец, свещеник), ЯНКУЛ (название на главния бог-планета, Юпитер), ЯНА (название на планетата-бог Венера), ВЕШ (название на планетата-бог Месечина). Останали са и религиозни названия, които макар да изглеждат славянски, все пак са езически: TPЋБА (езическо жертвоприношение), TPЋБИЩЕ (езически храм, капище), TPЋБИЩbNЪ (езически), TPЋБNИK (жертвеник, олтар), TPЋБbNЪ (принесен в жертва). Чудно обаче, името Тангра никъде не се среща в старобългарската литература! А това, според привържениците на тангризма, е името на главният бог на управлявалите два века преди християнизацията прабългари! Къде е потънало то? Защо са забравили да го напишат в стотиците книги и преписи на старобългарски? Между другото, никъде не се среща и титлата "хан", макар че има десетки други по-стари и по-нови титли. И тя също е потънала някъде, никъде не е спомената, защото не я е имало. В многобройните византийски, латински и старославянски документи с българска тематика също липсва "българският" Тенгри и титлата "хан". В многобройните предхристиянски прабългарски каменни надписи липсват думичките Тенгри и кхан и само болезненото въображение на някои крайно пристрастни адепти на хуно-тюркската хипотеза твърдят, че ги "виждат".
Богът Тенгри и титлата хан/ кан (khan) не се споменава и в Именника на българските владетели.
В
ЗАКБЮЧЕНИЕ, освен във въображението на някои
съвременни хуно-тюркисти и езотерици, “върховният бог Тангра”
не е съществувал реално в историята на
българите и не е оставил никакви материални
и духовни следи в българската история и
култура.
Фиг. 2. Бронзова розета от Плиска. На лицевата страна (1) по отделните лъчи са нанесени рунни знаци, отговарящи на всяка една планета, чийто прочит е даден в (3) (Названия на прабългарските богове-планети). Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН - слънце) отговаря на Слънцето. На опаката страна (2) е нанесен символът на прабългарския бог, IYI. Вилката на Y подпира и сочи лъча и руните на Слънцето, в същата посока сочи и дръжката на розетата върху лицевата страна (1).
ДОПЪЛНЕНИЕ:
777777777777777777777777777777
"Бихте ли коментирали, ако обичате, (за да се посмеем) този исторически извор,
който свидетелства за прозвището на Върховния Бог у българите - Тангра?
Става дума за турски манускрипт, част от колекцията на Дийц в Берлинската
кралска библиотека. Гръцки цар, в кореспонденция с халифа Муавия, уточнява кои
са светите имена на славния Аллах на всички езици?