Собствени
изследвания:
Статии за древните българи
Статии за древните протославяни
Статии за Отвъдгранична България
Разчитане на прабългарски надписи
Езикова археология
Статии от други автори
Подстраница на д-р Живко Войников
Нови книги за прабългарите
Връзки към сродни сайтове
Съвременни теми и археология
ДАННИ ЗА ПРАБЪЛГАРСКИ СУБСТРАТ ПРИ ДНЕШНИТЕ
РУМЪНЦИ И АЛБАНЦИ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Ненаучната
хипотеза за тюрско-алтайския произход на
древните прабългари, създадена преди около 100 години успя да роди единствения логичен извод, на
който беше способна, а именно че
прабългарите са били незначителна по
численост и културно влияние номадска
общност. Иначе, няма как да се обясни
отсъствието на тюркски и сибирски елементи
в езика на ранната Дунавска България, в
антропологичната картина на ранните
българи и в тяхната религия и митология и форклор.
Този кардинален извод обаче противоречи на
историческата фактология, според която в
периода VII
– X
– ти век, прабългарите са образували
едновременно две големи държави, Дунавска и
Волжска България и са съставлявали
мнозинството от населението на една трета
държава – Хазария [1,2].
Не случайно историческите документи от по-ранно
време оценяват ранните българи “така
многобройни, както пясъкът на морето” (Фиг. 1).
1-
Фиг. 1. Разселване на древните ирано-българи. Данните са взети от [Български военен атлас. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. С. 146] и допълнени съгласно по-нови съобщения.
Аспарухови българи (оногхонтор – българи, подчинени на българо-аланския род Дуло)
2- Химарски българи (ок. 550 г.) и българи на Кубер (и Мавър ?) (ок. 680 г.)
3- Българи, основали град Серес (дн. Сяр)
4- Българи, живеещи около градовете Слон, Бълград (дн. Алба Юлия) и Турда.
5- Панонски българи (ок. 450 г.)
6- Алциокови българи (ок. 550 г.)
7- Алцекови българи (ок. 680 г.)
8- Българи на бат Баян (подчинени, черни българи) (местни кубратови българи)
9- Българи и родствени алани, основали Салтово-Маятската археологическа култура
10- Кавказки българи (беленджери, есегел, болги)
11- Вундови (Ванандови) българи
12- Волжско-камски българи (свободни, бели българи)
През V-VII-век, под влияние на хуните и аварите, преминали през района населяван от ранните кавказки българи, големи групи прабългарско население мигрира на запад и се настанява трайно в историческите области Панония и Трансилвания (части от територията на днешна Унгария и Западна Румъния). Част от тези панонски българи, поради неизяснени причини, се премества на юг, през днешна Източна Сърбия и отсяда в района на днешна Македония и Албания. Други, още по-големи размествания на прабългарско население настъпват след смърта на Кубрат, най-известния владетел на Стара Велика България (около 675 год.). По време на управлението на неговия най-голям син Бат Баян и с намесата на хазарите, в обширните предели на Стара Велика България настъпват големи териториални и управленски промени. Част от ядрото на прабългарското население се премества от Севернокавказкия регион (Берсилия) в областта наречена Онгъл, днешна Източна Румъния и Молдавия, водени от Аспарух. Друга част, водени от третия син на Кубрат, Кубер, се оттегля длеч на запад и се присъединява към българите в Македония.
Фиг. 2. Икона на Теофилакт Охридски. Роден е на остров Еврип, учил в Цариград при най-прочутите учители по това време. Като клирик на византийската църква и против неговата воля е избран за епископ на Охридската българска епископия (1082 - 1108). Бил е човек с огромно образование, светско и богословско, с префинен византийски вкус. Едно от многото му произведения е “Житие на Св. Климент Охридски”. Починал в Солун.
В
резултат на тези размествания, етническият
масив на ранните българи се разпространява
върху значителна част от територията на
Балканския полуостров. Ето
как описва картината на тази демографска
промяна
Теофилакт Охридски, византийският
архиепископ на Цяла България
по този повод:
“.... когато тоя народ (аварите) се изтегли,
дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така
наречените българи, от скитските предели;
той като премина през реката, наречена
Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен
от Бога върху западните краища (на
империята). ...
И понеже
покриха цялата илирска страна, старата
Македония, дори до града Солун и част от
старата Тракия, именно около Боруй (Стара
Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както
и планинските до тях местности, те се
настаниха като същински жители на тая
страна”.
Причините за настаняването на българи в тези места не са добре известни. Най-вероятно, става дума за заемане на благоприятни за земеделие места, освободени от предишното население поради нашествията на грабителските племена готи, хуни и авари. Тези племена са прилагали тактиката на “опожарената и обезлюдена земя”, като след оплячкосването на завладяната територия са се оттегляли. Подобна тактика са прилагали по-късно и славяните в ранните си набези на юг от Дунава. За разлика от тях, българите като древен народ познаващ земеделието и много занаяти се настанявали и изграждали трайни поселища върху указаната територия. По-късно, с разширението на ранното Българско канство на запад и юг, тези територии са присъединени с което се е създала една от трите европейски империи по това време (Фиг. 1).
По-късно, в течение на няколко века, в резултат от смесване на прабългари, славяни и заварено местно население се образува българска народност върху една обширна територия, включваща днешна България, Македония, Източна Сърбия, Южна Румъния и значителна част от Албания [3].
За
местата на трайно заселване на ранните
българи можем да съдим по данните от
топонимията, представени от съвременния
иследовател на тяхната стопанска история –
Петър Добрев. Когато българи се преселват в
началото на VI-ти
век в Дакия и Панония, там се появяват
градове с името Бихаря (старото име на
Бухара), Бъйлещ, Хуст, Бакъу, които имат свои
двойници в най-старите български земи край
Памир [4,
стр. 94].
В днешна Трансилвания (по славянски Загора,
по прабългарски Бихор) са се намирали много
селища с прабългарски имена: Баиле, Бъилещ,
Воилово (Боилово), Балванещ (от Балван -
идол), Турда (мина за сол) и Туртава (също
мина за сол, по славянски Сланик – “солница”),
Жупанек, Чукич (от чук), Тилва (от тила –
остър железен кол), Халънга, Турну Магурели,
Пъунещ (от Паун), Тояга, Балшъ, Кръгуещ (от
крагуй - сокол), Телеш (сравни с имета на кан
Телец), Телец-Бирнич, Хърсещ,
Зидоне, Зиду, Сибин – днешния Сибиу (от
българското болярско име Сибин), Губера,
Алмъжиу, Сегарча, Мъндра (вероятно
крепостта Мундрага, където се е укрепил
Симеон при войната с маджарите), Тамбурещ,
Цугурещ, Цуцулещ, Тътъран (близко до
прабългарската титла татрани), Белчуг,
Текуч-Калиндеру, Талпа-Тривалия, Охаба,
Петриш, Кужмир, Бихар (Бихаря), Хуст, Бълград
(дн. Дюла Фехервар), Бекет, Брашов (от името
на племето берсили), Яш (от името на
племената аси, ази), Кишинеу (от думата
кисинии – земеделско имение) [4,
стр. 117-118].
В
най-западните краища на Първото българско
царство се появяват имената на градове
Химар, Корча и Кишин, повтарящи названията
на древния град Хумар в Кавказ, на Корчев
при Азовско море и на Кишинеу в някогашния
български Онгъл между реките Днестър и Прут
[4,
стр. 94].
На
територията на днешна Албания са известни
от твърде рано следните крепости и селища:
Канина, Корча, Химар, Балши, чийто имена са
от несъмнено прабългарски произход. Едното
от тях – Химар е сходно с името на столицата
на Кубратова България, Хумар, а град Корча е
съзвучен с името на друг голям град на
Кубратова България – Корчев (днешния Керч
при Азовско море) [4,
стр. 124].
За отдавнашно присъствие на прабългари в
Албания говори и името на селището Балши,
край което е намерен каменния надпис,
съобщаващ за датата на покръстването на
българите от кан Борис. Освен в Албания,
селища с такова име, Балши има също и в
Румъния и в Софийска област.
В
днешна Албания много селища все още носят
имена, които имат най-вероятно прабългарски
произход, като: Шаран, Шарани, Камчишта,
Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана,
Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките),
Груемира-чесме (чешмата на Груемир),
Бъкумира, Бъхот, Брестус (Бряста), Тана –
булгаритъ (Тана българката), Мънику (мъничето),
Кучи, Сасани, Куце, Цута-Жупанатъ, Стани – и
–мизъс (Стан мизиецът), Мушан, Приска,
Балшени, Бардор (сравни с древно-българското
име Бардоар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш),
Рабоща (рабоша) и мн. др. [4,
стр. 125].
Названия
образувани на основата на типично
българските памирски думи - чука и чукар (висока,
обезлесена планина) се срещат на много
места в Родопите (Чуката и Чукаря), Албания (Чукас
и Чукаси), Южна Румъния (Чукич, Връшка Чука),
Македония (Чука и Чука-боря) и Северна
Гърция.
Разбира
се, още повече селища с подобни имена има и
във Вардарска и Беломорска Македония,
Източна Сърбия и особено в Северо-Източна
България, където също е имало селишни
центрове на прабългарското население.
Всичко
това са известни и добре описани
исторически факти и събития. Какви са обаче
последствията, къде отива това
прабългарско население? Дали то се награбва
като хуните и изчезва “яко дим” нанякъде
или остава и се интегрира в съдбата на
исторически възникналите по-късно нации –
румънци и албанци ? Това са въпроси, на които
академичната история не е отговорила ясно.
Доскоро, тя даже не си е поставяла такива
въпроси, тъй като се смяташе, че
прабългарите не са оставили следи в
България, а камо ли в други съседни страни. В
действителност, ранната българска държава
и народност е оказвала не само културно, но
и мощно демографско влияние върху
съседните народи, румънци и албанци.
Наличието на мощен топонимен пласт с
прабългарски произход на територията на
Румъния и Албания указва, че ранните
българи като уседнал земеделски народ са
останали и са се срастнали с другите местни
народи. За това свидетелстват
и многото думи и граматични особености,
използвани в съвременните езици на
румънците и албанците, които са с доказан
прабългарски произход.
От
всички балкански народи, само българите,
албанците и румънците имат задпоставена
членна форма както за съществителните, така
и за прилагателните имена. При гърците също
има членна форма, при това от древни времена,
но тя е предпоставена, както при
мнозинството европейски езици – немски,
английски, френски, италиански и др.
Според
известният славист от преди два века -
Миклошич, задпоставения определителен член
при българите е заимстван от древния трако-илирски
език, за който той предполага, че е имал
такъв член. След повече от 100 години,
наличието на определителен член в древните
езици на траките и илирите все още не е
доказано, но за сметка на това наличието на
задпоставен определителен член при
прабългарите е установено [4].
Още преди 120 години Б. Цонев [5]
допусна, че обратното влияние е по-вероятно,
т.е., наличието на такава езикова норма при
албанците и румънците да е резултат от
влиянието на българите, които по това време
са имали силна и културна държава, оказала
мощно влияние върху предците на албанците и румънците.
Днешните
филолози все още смятат, че задпоставеният
определителен член в българския език е
възникнал на славянска основа под влияние
на околните народи – гърци, власи и албанци,
които имат определителен член. Обаче,
румънската и албанска народности се
появяват и утвърждават исторически твърде
късно и то главно в периода на господството
на османо-турците над Балканския
полуостров. Следователно, тяхното влияние
върху историческото развитие на българския
език трябва да бъде оценено като
незначително и несъществено. От друга
страна, в ранната и средновековна българска
литература членната форма не е използвана,
въпреки че тази литература е в огромната си
час преводна от гръцки език, в който има
членна форма. В отделни източници, като
Зографското евангелие, Супрасълския
сборник и Асеманиевото евангелие има
примери за употребена членна форма (рабътъ,
дьньтъ, отрокътъ, оученикотъ), което доказва
че тя е съществувала в живия говор на
българите още в началото на българската
държавност [5].
Това отхвърля и възможността гръцкия език
да е послужил като пример за създаване и
утвърждаване на определителен член при
ранните българи. Най-вероятният извод е, че
определителният член е ранно-българско
явление и посредством мощно демографско и
културно влияние върху остатъците от
старото население, илири и даки и траки, той
е усвоен и се е развил в езиците на
съвременните румънци и албанци.
Друга
обща особеност на тритe
езика – български, албански и румънски е
наличието в тях на особения звук “ъ”, който
отсъства при другите съседни езици –
гръцки, сърбо-хърватски. Този звук е
съвършенно чужд и на всички славянски
народи и подобно на определителния член,
най-вероятно е донесен от прабългарите. В
много български думи, включително в самия
етноним на българите той присъства даже под
ударение, което е съвършенно неестествено
за онези западно европейски езици, в които
този звук го има. Съвсем обосновано, звукът
“ъ” се смята за типичен българизъм от
специалистите филолози. В комунистическа
Македония, където сръбската власт
насаждаше пещерен антибългаризъм, буквата
на този звук е изкоренена от
новосъздадената македонска азбука, но
самият звук е останал в местния български
диалект.
На
трето място, в днешният румънски и албански
език присъстват голямо количество
български думи, както славянски, така и
прабългарски (бан, жупан, стопан, съмбат -
събота, ените – четвъртък, ден на Анишър -
Юпитер). В Елбасан и
околността, новогодишният поздрав звучи
като Sara
godina,
което отговаря на българското - Сурва
година. По-долу са представени част от
българските думи от неславянски (пробългарски
произход), записани от руския етнолог
Селищев [6]
в Албания.
teslitsa — тесла, теслица
topor — „топор"
vitlo — витло,
винт
klеtska -
клечка
veriga — верига
pushka
— пушка
kosh
– плетен
кош
zid
-зид, стена
topan
-
тъпан
riza
–
риза
rub
-
дреха, руба
penes
– penezi – стари
сребърни монети
buyar,
bular (buyaresha)-
болярин
(болярша)
zapana
– жупан
platske
– плячка
gjobar
–глобар,
бирник
bastina
–
бащиния, бащина земя
chetta
– род,
чета
chuke
–
чука, планински връх
chuk
– чук
vikas
– викам,
крещя
vrane
– вран,
черен
kuts
–
куче
Археологическите
находки в района на днешна Албания от VII
век са показали наличието на една
полиетническа култура, съдържаща местно
население (траки, кутригури и анти),
представители на Пенковската (Черняховска)
култура (главно сармати) и ранни славяни.
Техния брой непрекъснато е намалявал
поради външните нашествия. С идването на
прабългарите се появява етническа чиста
култура, която след 660-та година се подсилва
от идването на Кубратовите българи. Тя
успява да постави под свой контрол
завареното етнически пъстро население, да
го консолидира и да създаде условия за
появата на една нова култура – тази на
Дунавска България [7].
Обобщавайки
казаното, трябва да се заключи, че има
сериозни топонимни, историографски,
езикови и археологически доказателства за
да се твърди, че значителни маси население
от прабългарски произход са участвали при
формирането на съседните на българите
народи
-
румънски и албански. С други думи,
прабългарите, наред със завареното местно
население и славяните са един от основните
компоненти, от сливането на които са се
формирали румънците и албанците. От този
извод произтичат и няколко следствия:
-
Намерените много етнографски особености, общи за трите народа – българи, румънци и албанци, могат да се обяснят не на основата на заварения субстрат (траки, даки и илири), а на основата на общия прабългарски компонент, който е бил многоброен и господстващ за продължителен период от време благодарение на своята култура и държава.
-
Много характерни особености на прабългарския език, религия и култура могат да се изследват чрез прилагане на сравнителния метод по отношение на тези съседни народи.
-
Освен при румънците и албанците, значителен прабългарски субстрат има и при съвременните маджари, което е резултат от ранното заселването на прабългари -оногури в Панония (Оногурия). Това обаче не се крие от съвременните унгарци, а даже се изтъква с известна гордост.
В
съвременния унгарск език има доста ирански
думи, както и около 300
древнотюркски думи. Съвсем произволно,
иранските думи се приписват на иранците,
живяли по западните склонове на Урал, а
тюркските думи се приемат като наследство
от прабългарския субстрат в
унгарската народност. Откъде идват тези
древнотюркски думи? Прото-унгарците са угро-фински
племена, които мигрират от Западен Сибир
през Урал към района на север от Черно море. Движейки
се на запад, към 830 год., те се установяват
трайно в долината на река Дон, където
изграждат племенен съюз от седем маджарски
племена. Малко по-късно към тях се
присъединяват три други племена (кавари), вероятно
от тюрско-алтайски произход, които са
прогонени от Хазарската държава. През 895-896
година този съюз от десет племена тръгва на
запад, пресича Карпатите и се заселва в
областта, наречена от някои Оногурия или
Унгария, по името на живеещите по това време
там оногури-българи. От това название се
оформя и бъдещия етноним на маджарите –
унгарци. Раннотюркските думи в унгарския
език могат да дойдат именно от тези тюрско-алтайски
племена, които се присъединяват към
маджарския племенен съюз преди заселването
отвъд Карпатите. От своя страна, иранските
думи са сигурно наследство от прабългарите-оногури, които са
завареното население на Оногурия и са
живеели там в продължение на повече от 300
години преди да дойдат маджарите и тюрките.
4.
За разлика от унгарския език, в който
има доста древнотюркски думи, в езика на
румънците и албанците липсват раннотюркски
думи. За сметка на това има много
прабългарски думи с източно-ирански
памирски произход, както беше посочено по-горе.
Това са думите stopan,
zid, buyar, zapana, chetta и
т.н. Защо тук вместо тюркски има източно-ирански
думи е напълно разбираемо. Румънците и
албанците са наследили от значителната
прабългарска компонента сред тях
източноирански думи от района на Памир,
защото прабългарите не са тюрки, а източно-иранци.
ЛИТЕРАТУРНИ
ИЗТОЧНИЦИ :
1.
Риза
Бариев. Философские аспекты этногенеза
волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997.
2.
С.
А. Плетнева. Хазары. Издание: «Наука», Москва,
1976.
3.
Ангелов
Д. Образуване на българската народност.
София. 1971
4.
Петър Добрев. История на българската
държавност по най-старите царски и църковни
летописи. ИКК Славика – РМ. София. 1995
5.
Б. Цонев. От историята на българския език.
Развитие и употреба на членната форма.
Български преглед. Списание за наука,
литература и обществен живот. София. 1895. Стр.
70 – 93.
6.
Селищев 1931 - Селищев А.М. Славянское
население в Албании. София: Македонск. науч.
ин-т, 1931а.
7. Рашев Р. Българите през V-ти – VII
–ми век. II-ро допълнено издание.София. 2004,
стр. 184 – 185.
ЗА ДРУГИ СТАТИИ: http://protobulgarians.com
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.