ВРЪЗКА НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ НАЗВАНИЯ

 

 ОНОГХОНТОР-БЛГАР И УТИГУРИ С ОПРЕДЕЛЕНИЯТА "ВЪТРЕШНИ" И "ВЪНШНИ" БЪЛГАРИ

 

Иван Танев Иванов,

Материалът е докладван на Конференцията, организирана от РИМ- Велико Търново, 20 май 2006 г.

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Най-ранното европейско землище на българите е в обширната равнина северно от Кавказ, където според Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) се е намирала т.н. Азиатска (Стара) Сарматия (фиг. 1). През IX-ти и X-ти век най-близките писмени народи до този район - перси, сирийци и араби наричат българите "бурджан". Най-рано названието е въведено от арабоезичният персийски историк Ат-Табари (839-923), който ползвайки по-ранни персийски източници, нарича българите „бурджан, бунджар”, в някои варианти „булджар”. Според Б. Н. Заходер названието има персийски произход (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Като имаме пред вид, че окончанието "-ан" при персите е суфикс за множественост, може да се заключи, че семантичната основа на "бурджан" е БУРДЖ (БУРГ), която най-вероятно е персийската форма на основата на българския етноним - БЪЛГ, понякога записвана и като БУРГ (Религиозен и соларен смисъл на българския етноним  (ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ - pdf) ).

 

 

 

Фиг. 1. Европейска и Азиатска Сарматия според Птолемеевата география от II-ри век.

 

 

Още по-рано, в периода VI-ти – VII-ми в. на север от Кавказ и по Северното Причерноморие са многократно засвидетелствани две прабългарски групови названия - оногхонтор-блгар (българи-оногундури) и утигур (Фиг. 1). Към тях традиционно се прибавят и кутригурите, асоциирано или подчинено на прабългарите сродно племе. Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Илирия, Мизия и Тракия на Византийската империя. Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. От своя страна, оногхонтор-българите заемат централната част на по-ранната Птолемеева Стара (Азиатска) Сарматия. В много източници се среща и още едно племенно название за ранните кавказки българи - оногури, което повечето учени считат за еквивалентно на оногундури.

Има византийски и китайски данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана (района Унаге, според китайски хроники) с център град Бакат. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселват от Северното Прикавказие в района на Карпатите, където оставят много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария или Оногория - днешна Унгария). Под влияние на названието оногор, ранните маджари наричат българите "нандор", а българския комитатски център Белград - Нандор фехервар (Оногурски, т.е., Български Бялград). 

Оногундурите-българи са най-важната част от прабългарската общост на север от Кавказ. Според византийските хронисти Теофан и Никифор това главно българско племе е населявало района на дн. Ставрополски възвишения (т.н. Конски или Български планини) на север от Кавказ. Още в средата на VI-ти век то е локализирано на това място под формата брухи от Прокопий Кесарийски. В Космографията, писана от т.н. Равенски географ в края на VII в. държавата на Кубрат до Черно море е наречена patria Onogoria. Според арменски източници това племе е носело името оногхонтор-българи, деформирано във византийските и латински източници като българи-оногундури, при арабите и хазарите в-н-нт-р (венендери). За много тогавашни народи (хазари, маджари, араби) името оногхонтор (нандор, венендери) е равнозначно на българи.

В периода III в.пр.н.е. - IV в. земите на оногхонтор-българите са обитавани от сарматското племе сираки (Sirakoi) - обр. 2. Фактически сираките са живеели по източната граница на т.н. Боспорско гръцко царство (480 г. пр. Хр. - 370 г. от н.е.) и за големия период от съвместно съществуване (повече от 5 века!) са се превърнали в най-гърцизираната част от причерноморските сармати. След това време племето сираки повече не се споменава, което може да е указание за сливането му с придошлите оногури (оногхонтор-българи). Североизточно от сираките, а на много места и смесено с тях, живеело друго сарматско племе - аорси (Aorsoi), което от своя страна се слива с придошлите алани, известни и като аланорси и роксолани (обр. 2). Относителното мирно и съвместно териториално съжителство на сираките и аорсите се наследява и от техните наследници - българите и аланите. Името аорси под формата "аси, яси" се предава на смесеното българо-аланско население, което в периода VII - X в. създава т.н. Салтово-Маяцка култура в поречието на реките Дон и Северински Донец. Това е най-развитата култура в Източна Европа по това време. Не случайно арменските и арабски хронисти отбелязват, че от местното население само българите и аланите имат градове. Тези факти показват, че оногхонтор-българите и родственото му салтово-маяцко население са наследили значителна част от културата на съседното Боспорско царство.

Както оногурите, сираките и аорсите също са изселници от Средна Азия, където са известни като сери и аорси. Етнонимите сери (сираки), аорси (арси) и сар (от сармати, където "мат, мад, меди" означава "народ") носят семантиката "бели, блестящи, светещи". Това отразява религията на посочените народи, основана на почитане на Слънцето и останалите небесни светила и на огъня и елена, като техни представители на земята. Не случайно същата семантика се предава и в етнонимите на по-късните народи - българи и алани (осетини).

Между културата, стопанството и политическата история на оногхонтор-българи и кутригури има обаче фундаментални различия. Кутригурите никога не са създавали своя държава и са участвали в многобройни грабителски походи в европейската част на Византия, самостоятелно или в съюз с авари и праславяни. Те се превръщат в подчинено племе в държавата на аварите и споделят историческата съдба на тази държава. За разлика от тях, няма данни оногхонтор-българите през това време да са участвали в грабителски походи на територията на Византия. Оногхонтор-българите са държавнотворчески народ далеч преди времето на Кубрат, за което свидетелства Именника на първите български владетели. Оногхонтор-българите създават две независими ("бели, сребърни") държави - Дунавска България и Волжско-Камска България и една зависима от хазарите (федерирана) държава - т.н. Черна България на бат Баяновите българи.

 

 

Обр. 2 А. Европа в 37 - 54 г. пр. н.е.

 

Прикавказките българи са живеели в съседство с родствените им племена берсили и есегели. Арабоезичният ирански хронист, Ибн Русте (903-913) пише, че съществуват три вида българи: „Те са три вида, единият се нарича б.р.сула, другият ас-к.л., а третият б.л.к.р.”. Гардизи (1050-1059) и „Худад а-алам” (ок. 982) повтарят същото съобщение на Ибн Русте. Според тези сведения българите на север от Кавказ се делят на три основни клона (рода, части, племена): Болги, Берсили (Берсула, Барсил) и Есегел. Това е най-ранното и исторически обосновано деление на прабългарите на реално съществуващи и добре засвидетелствани етноси и племена. Болгите това вероятно са оногхонтор-българите, докато берсилите и есегелите са населявали района на изток от тях до Каспийско море, известен от Клавдий Птолемей (II век сл. Хр.) като Първа Сарматия, по-късно като Берсилия, обхващаща днешен Дагестан и делтата на Волга (обр. 1, 3). По-късно част от прикавказките българи, заедно с част от берсилите и есегелите се преселват във Волжско-Камския район и към Балканския полуостров и създават там самостоятелни държави (Болги, берсили и есегели - основни прабългарски родове на Кавказ, Волга, Дунав и в Македония). В областта Берсилия са разположени големите градове Беленджер, Семендер, Вабандар, Баласагун (Бял град) и др. (обр. 4). Беленжер е известен още и като Булхар (Булкер), като Булкар Балк (Българска Бяла) в ръкописа на ат-Табари и като Баласагун, което по ирански означава "Бял град" [Георгиев П. Началото на Абоба-Плиска.  Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. В. Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 май 2000 г. стр.175-182; Георгиев, П. IS THS PLSKAS TON KANPON - Градът Плисков (произход и значение на името). В: Трудове на Катедрата по история и богословие на Шуменския университет. Т. 3. 1999, с. 12-31]. Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (бълг = бял) и означават "Български град" ((Религиозен и соларен смисъл на българския етноним); (ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ - pdf)). Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури [Мамедов, Н. Х. Исторические корни Азербайджано-иранских языковых взаимоотношений. Советская тюркология, 1990, 1, с. 56]. На основата на много документални свидетелства големият руски изследовател на ранните българи и хазарите, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Беленджер - Варачан [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962,  стр. 184].

 

 

 

Обр. 2 Б. Европа в 125 г. сл. н.е. На мястото на по-сетнешните оногури живеят синдите (гр. Σινδοί) - скитско племе, което през Vв. пр. н. е. е присъединено на гръцкото Боспорско царство. В първите векове на н.е. е асимилирано от сарматите.

 

 

        За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което посочва най-важните народи, населяващи Северен Кавказ [Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881,  С. 26. Също и:  Ludwig D. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster , 1982. S. 86]. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, бургар и баграсик са българите и родствените им берсили, а сирургур са посоченото по-горе сарматско племе сираки. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите. Подобни сведения оставя и Мовзес Хоренаци (* - виж накрая).

По отношение на прикавказките българи, в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат и определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответната арабска калка – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". Някои руски историци приемат, че "вътрешните българи" са тези, живеещи вътре в Хазария, а "външните" живеят във Волжска България. По същото време обаче многобройни българи са живеели и в Дунавска България. Така че, историческият смисъл на определенията "вътрешни" и "външни" българи остава неясен.

При обясняване смисъла на названията оногур, утигур и кутригур, изследователите отдавна са обърнали внимание на общия им завършек "-гур", който се разглежда като отделна семантична единица за общност или частица за множественост. Завършекът "-гур" присъства и в сирургур, название на сарматското племе сираки според Захарий Ритор. Има и още едно подобно племенно название на етнос, родствен на прабългарите - това на аварите. Съгласно по-нови данни [Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34, цитирано в Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски. с. 353] истинското название на аварите е угргури. Бягайки от тюрките в средата на VI-ти век, част от угргурите се насочват към Източна Европа, където стават известни като авари и обри. Най-вероятно, тези угр-гури са част от източноиранските племена ефталити (бели хони, хионити), известни още като валхонити, вархонити (т.е, хони или хиони от вида "вар", "авар"). Хионитите са регистрирани още в книгата Авеста като хиаона, това са североизточно иранско население, известно с персийското си название саки.

Не бива да се бърка сакското племе хионити (хони, хиони, хиаона) с монголоидното племе хунну от басейна на река Амур (района Хин южно от Амур и Алданското плато северно от Амур). Названието на племето хунну идва от китайския израз Xiōngnú; Hsiung-nu, Hsiong-nu (шюнну, сюнну, сюн-ну, сюнну, сюну, шуан-ну), в согдийски вариант – xūnxun. На китайски език това значи "северни варвари", понеже местообиталищата на това племе са северно от Китай. Хионитите са европеиди и са живеели западно от Китай. Разтоянието между земите на хионитите и на хунну е около 4 000 километра, колкото от София до Мадрид. През 380 г. малка част от хун-ну нахлуват в Източна Европа (380 - 460 г.) и стават известни като хуни, huns, по руски гуни, старобългарски хунав. Най-известният им водач е Атила, обединил и много местни племена (алани, сармати, праславяни, прагермански племена) срещу Рим. Изказана е и представата, че Атиловите хуни са всъщност източноирански хони и нямат нищо общо с източносибирските хунну.

         Съгласно крайно примитивната, формулирана преди 250 години, хипотеза за хунския етнически произход на българите, названието ОНОГУР се възприема като “хуногур” и условно се превежда като "хунски род". Тук се има пред вид обаче монголоидното източносибирско племе, хунну, а не източноиранското сакско племе хони (хионити, хиаона). По тази причина в началото на 20-ти век е разпространено названието хуно-българи, което днес е анахронизъм. Поради факта, че прабългарите са се появили в Европа няколко века преди монголоидните хунну, както и поради силното различие в археологическите данни за расовите особености на двата народа, днес повечето учени отхвърлят хунската хипотеза и заедно с това и тази етимология. Следващата, тюркска хипотеза обаче също възприема окончанието "–гур" като частица за общност и множественост, основавайки се на тюркските племенни названия уйгури, гузи, огузи. Известно е, че в групата от тюркски езици, която след XII - XIII-ти век се откъсва от общото алтайско тяло, настъпва преходът Р(Л) - З(С), т.е, смяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. От тук се предполага, че първоначално гузите и огузите са се наричали "гури" и "огури". Това е напълно възможно, пред вид на широкото разпространение на иранската дума "гур" в Средна и Централна Азия, но на практика доказва иранизъм и силен ирански субстрат на носителите на това название. Отглас от тези първоначални, твърде смътни представи за произхода на прабългарите е и теорията на Димитър Съсълов. На основата на френски учени от XIX-ти век той изказа хипотезата, че прабългарите са европеиди от Таримската долина (западно от Китай), но ги нарича хунори, имайки предвид китайското название "хунну - западни варвари".

 

 

Фиг. 3. Територии и градове, населявани от ранните българи преди аварското (558 г.) и хазарското нашествия (669-670 г.).

 

 

               Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на местната, иранска теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия. 

За да решим поставената цел, трябва първо да отбележим, че въпросната наставка –ГУР в названията оногур, утигур, кутригур и родствените им угргур (авари) и сирургур (сираки) е исконно иранска и означава "род, племе". Тя се среща повсеместно в иранските езици като коренна самостоятелна дума ГУР, имаща значението РОД, ПЛЕМЕ, НАРОД! Например, в  персийски gür, осетински gur  означава  “племе,  народ”, а  guыrыn – “раждам”. Понятието гур – хора, племе, народ  е  разпространено сред  множеството памирски  етноси [Добрев, 1994]. На пракрит hāra, gujjara, хинди arārā, gharrā, пущунски hāzir, таджикски halk, осетински čыr, dzыr, guыr, палийски kira, бенгалски arū, harū, кашмирски āru, uru, ōru, hedur – хора, човеци, люде. В пущунски khor – приятел, близък. Според Херодот при скитите думата o.ro, o.tro, o.tar означава "мъж, човек".  В староуелски gwr, старобретонски gour, корнуелски gur – човек. /P-IEW/. Може  да  посочим  и старобългарското  хър – човек, хора – множество от човеци.

Подобно окончание - "гер" (вероятно "род, племе") е имало и в названията на много тракийски племена: Дигери (Дии, Диобеси - Западни Родопи), Другери (Друи, Дрои - устието на р. Марица), Пирогери (гр. Първомай - Чирпан), Бетегери (Източна Тракия), Келегери и Тугугери (град Тугугерум, дн. Йоаким Груево, област Пловдив). Това не е изненадващо, защото езикът на траките е бил много близък до иранските езици и първоначално езиковедите са го класифицирали като вид ирански език.

Праиндоевропейската дума "гур-гер" е преминала от ранните индоиранци в езиците на много централноазиатски народи от групата на т.н. алтайски езици. В заключение, от гледна точка на индо-европейските езици, наставката "-гур" най-вероятно означава "племе, род". В чувашки ărаt, ăru – хора, народ /ИА-УЧРС/. Същата общоиндоевропейска и индоиранска дума "гур, гор, гар" се среща и в оригиналната българска дума СУГАРЕН = "късно родено дете" (включително агне, козле, теле и т.н.), или "дете, родено последно" (Алтернативна неславянска семантика на старобългарския префикс "c@ -"). Тази дума е двусъставна СУГАР(ЕН) = СУ + ГАР, където "су = вторичен, късен", а думата "гар = роден". В заключение, от гледна точка на индо-европейските езици, наставката "-гар, гур" най-вероятно означава "раждане, род, племе".

Посоченото племенно окончание "-gur" има етимологична връзка с възстановената нострадическа дума kula – род, потомство, хора (санскрит kula – род, в угросамодийските езици - гула – род, в протоалтайски *kala – човек, хора и др. (S-AE www.starling.rinet.ru). Наличието на тази обща праформа в териториално съседни праезици може да се дължи и на взаимно влияние и заимстване. Независимо от това, в случая от значение е, че племенното окончание "-gur" е фонетично най-близко до посочените ирански и санскритски форми, което говори за пряка етническо родство.

 

Иранското название "гур" е запазено и в старобългарския и съвременен български език под формата "коляно" = род, племе, народ. Семантичната основа "кол" на "коляно" е фонетичен вариант на "гур" и е образувана чрез типичната за сарматите фонетична трансформация "р - л" (Сарматска фонетична трансформация Р-Л в българския език).

 

1. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век. В някои по-късни източници те са наречени ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR  (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР -  onogundur е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. От своя страна, самостоятелното название ОНОГУРИ изглежда като форфологичен вариант на onogundur. 

Понеже средновековните арменци са били съседи на прабългарското племенно ядро, някои български историци приемат арменското название ОНГХОНТОР като най-точно и близко до оригиналното прабългарско самоназвание (Василев В.Ат. Древните българи. Изд. Изток-Запад. София. 2009, с. 126). Това твърдение трябва да се възприеме като добре обосновано. По-нататък самото название ОНОГХОНТОР се представя като трисъставно: ОНОГ + ХОН + ТОР и се анализира възможното значение на всяка една отделна част.

Исторически най-опрадано изглежда възможността централната, най-важна част от названието, ХОН да се изведе от древното название "хионити, хиони" на многобройните източноирански племена, населявали този район. Смисълът на окончанието "-ТОР, дур" в оногхонтор, оногундур може да се търси в многобройните исторически названия на скитите и в названията на някои по-късни местни племена. Съгласно ахаменидските царски надписи, персийското название на скитите е s-k-a (saka, сака). Наред с това название, персите използвали и названието s-ku-u-d-r-a, очевиден вариант на названието saka, към което е добавено окончанието d-r-a. И двете тези персийски названия са използвани и от еламците (sa-ak-ka, is-ku-ud-ra ) и акадците (is-ku-du-ru). Дали окончанието d-r-a (-udra, duru, дур) е образувано на персийска почва или персийците са го заимствали от самите скити е неясно. И в двата случая обаче то би имало ирански произход, тъй като и скитите и персите са ирански народи. То се среща в някои важни севернокавказки топоними и названия от кръга на родствените на прабългарите племена: семендери и С-М-Н-Д-Р (Семендер - Семендур-Семендра), беленджер и и Б-Л-Н-ДЖ-Р (Беленджер-Белендур-Белендра), хайландур (вероятно алан-дур, алани), Oiхондор, Олхонтор, Вогкх-ондор, Вуг-унтур и др. Тези примери подкрепят хипотезата, че окончанието "-тор, дур" има смисъл на отделна частица с ирански произход. Тя би могла да бъде фонетичен вариант на -гур = род (г-д преход) или особена частица за множественост. Например, в българските народни песни и приказки са се запазили старинни изрази, съдържащи думата "дор" винаги поставена пред число: "вие дор три моми", "дор седемдесет и седем юнака", "моите братя дор седем", "с дор седем води се измила", "дор седем млади момчета", "дор три моми хубави", "засвирили са дор три гайди, дор три гъдулки, дор три кавала"  и т.н.). От тук, цялата втора половина ХОНТОР на ОНОГХОНТОР би могла да означава "хиони, хони, хиаона", т.е, саки, сармати.

 

 

 

Обр. 4. Точно разположение на градовете Беленджер и Семендер според съвременните археолози.

 

 

 

Първата част, ОНОГ на ОНОГХОНТОР е самостоятелно използвана в раннобългарския топоним Унгвар (Оногвар) - Градът на оногурите, Оногурски град, съвременният Ужгород. Преходът Унгвар - Ужгород е съвсем естествен, като вземем пред вид, че началната сричка "унг" е носова и при лишения от назалност източно-славянски език тя преминава в "уг - уж". От своя страна "город - град" е славянска калка на прабългарското (източноиранско, индоевропейско) "вар". Лексемата var - bor възхожда към индоевропейската дума за "град, крепост":  авестийски var, санскрит pari (съвременен хинди-урду pur), при траките bria, para, bara (вероятно и beroe), polis при гърците, borough в средновекния английски; urbs в латински, burg - в германските езици, всички със значение "селище, град, крепост". Преходът п (б) - в(ф) в началото на много индоевропейски думи е характерен за средноиранските езици, например парсуа - персия - фарси; българ - фалгар (таджикски); пендж (пет, хинди)- фондз (пет, осетински) и др. 

Смисълът на първата част - ОНОГ на ОНОГХОНТОР може да се намери на основата на предположението, че тя има индо-европейски и най-вече ирански произход и е прототип на историческия термин "вътрешни българи". Най-вероятно тя е родствена и произлиза от древната прото-индоевропейска дума *en (предлог, наречие) - във, вътре [An Etymological Database Project - http://starling.rinet.ru/main.html]. Други думи, които произлизат от *en са:

Хититски: andan – вътре, помежду (Tischler 33-34)

Toхарски: ane, eneṃ – вътре (Adams 83); y(n)- вътре, между (516)

Староиндийски: ánīka, производно на *eni-(o)kw - лице (вероятно вторично значение на "същина, вътрешност")

Aвестийски: ainika, производно на *eni-(o)kw- лице, образ, лик  (вероятно вторично значение на "същина, вътрешност")

Древноирански: *anīka – лице, предна част,

Средноперсийски:anīg, anīk – предна част,

Хотаносакски: ina, inaka – напред,

Съвременен персийски: nak - лице

Пущунски: ananga, anagaj - лице

Талишки: ang  – лице

Согдийски:`ngs (angas) - лице.

Арменски: i ( y) или n - вътре, във

Старогръцки: en, éní - вътре

Старославянски (всъщност старобългарски): *ǭtokъ (онток), *ǭdolь, *onūtjā,- *vъn-, *vъ (вътре, в)

Балтийски: *iñ, *eñ - вътре, във

Германски: Готски - in ( *eni) - във

Латински: in - във

Келтски: Староирландски in- във, вътре; старокимрийски и старобретонски en, in 'in' - във, вътре

Aлбански: iń  - до

Литературен източник: WP I 125 f

Коментарии: от протоиндоевропейската дума *en - "във, вътре" се получават *(e)nero- вътрешен, *enter, *nter -между, *entero- 

             вътрешен, *entos ' – отвътре, *ent-er- вътрешности (вкл. стомах, черва и т.н.), аñtara (авестийски) – вътре; añtarât (авестйски) – 

            вътрешност [Peterson, 1995]. Думи, подобни на аñtara (вътре) се срещат в почти всички ирански и памирски езици и в 

            съвременните езици на Северна Индия.  

 

            Индо-европейската семантика на основата ОНОГ- "вътре" може да се подкрепи и с други примери. Под хазарски натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските планини (известни още като Български, Конски, Дзиакан), намиращи се в Сарматия (Ананий Ширакаци. География. В: П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. том 1. Наука и изкуство. София, 1978, с. 77) към района на днешна Източна Румъния и Молдавия. Новият район на заселване бил наречен от тях ОНГЪЛ - ОГЪЛ (назалност на първата сричка!). Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ-ОГЪЛ може да се изведе от посочената морфема ОНОГ чрез добавяне на типичния за прабългарите суфикс ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ). От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее владетеля със своя управляващ род оногхонтор-българите. Думата ОНГЪЛ - ОГЪЛ (централна област) се среща още веднаж в прабългарската титла ОГЛУ - ТАРКАН (управител на ОГЪЛ - централна област). Титлата ОГЛУ-ТАРКАН допълва другите подобни прабългарски титли: ЗЕРА-ТАРКАН (управител на ЗЕРА - гранична област) и БОРИ-ТАРКАН (управител на БОР, ВАР, ВАРОШ, ВАРНА - град, крепост, виж по-горе). 

            От всички представени производни на прото-индоевропейска дума *en -вътре, във (andan, аñtara, ane, eneṃ, enter, en, éní, in, ánīka, *eni-(o)kw, *ǭtokъ), най-близко до прабългарското ОНОГ стоят староиндийското и авестийско ánīka, в по-стара форма *eni-(o)kw. Никак не е очудващо, че почти същата дума - *ǭtokъ (онток) я има и в книжовния старобългарски език. Наличието на тази по същество авестийско-санскритска дума в старобългарски показва, че тя е дошла от езика на прабългарите, а не от езика на праславяните (склавите). Не случайно, старобългарската *ǭtokъ (онток) е с начална носова сричка, така както и прабългарската ОНГЪЛ - ОГЪЛ е с първа назална сричка!

            Пълното припокриване на прабългарската основа ОНОГ с авестийско-санскритска *eni-(o)kw и старобългарското *ǭtokъ (онток) ни позволява да намерим по-точното значение на тази основа. Покрай основния си смисъл "вътре, във, вътрешен", тя би трябвало да има и второ значение:  "същина, лице, образ, лик, личен, главен, същински". В такъв смисъл ОНОГУР, ОНОГХОНТОР-БЛГАР и Bulgari onogunduri ще означава 1. Вътрешни българи и 2. Главни, същински българи. Двете определения имат взаимно допълващ се и припокриващ се смисъл, който отговаря на историческата фактология, че тази част от българите са подкрепяли бат Кубрат и Аспарух и са съставлявали същинската част и държавно-творческото ядро на Стара Велика България и Дунавска България. Този превод на названието се подкрепя от персийската форма “булгар-андарун” на термина “вътрешни българи”, който е почти пълен еквивалент на “блгар - оногхонтор”. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, ОНОГХОНТОР се родее с латинската дума intra, inter - вътре, френското entrer, испанско entrar - да вляза и др., с българските думи НЕДРА, ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ), НЪТРЕ – вътре.

        Смята се, че общославянската дума "ядро" - "вътрешност, средищна част на нещо" (стблг. "äðî, "äðà  - "утроба") възхожда към праиндоевропейското ēdro, oidro, което има много застъпници в много други индоевропейски езици. В старобългарския език обаче се появява и думата âúíhäðà като калка на гръцкото kolpos - "утроба", която се обяснява като получена от  "äðà с добавяне на префикса â в носова форма âúí [Борис Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК Емас. София, 2008. с. 482]. Думата âúíhäðà обаче се среща и като основа на етническото название на прабългарите ВНЪНДУР, В-Н-Н-Т-Р, V.N.N.D.R, VNUNDUR, V'HNDUR и може да предава същия смисъл - "вътрешност, ядро, сърцевина на нещо". Останалите названия УНОГУНДУР, ОНОГХОНТОР, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR, ОНОГУР се получават като фонетични варианти, ако началният звук У-В се разглежда като полугласна W, която в зависимост от произношението може да се запише като В или У. 

        При древните индоевропейци е съществувала представата, основана на дихотомията „вътрешен-външен”, според която „вътрешен” значи „познат, приятелски”, а „външен” е равносилно на „непознат, враждебен”. В съвременния български език и централнобалканския му диалект също се употребяват понятията "вътрешни хора" и "външни хора". Например когато се прави сватба, присъстващите се разделят условно на "вътрешни хора", стоящи най-близо до свекъра, свекървата, кума и кумата и "външни хора", които са "отдалечени". По-общо, "вътрешни хора" означава "близки роднини, сродници, хора от същата кръв и плът", докато "външни хора" означава точно обратното - "човек без роднинска връзка, отдалечен, чужд". Този смисъл на понятията "вътрешен" и "външен" може да има връзка с деленето на прабългарите на "вътрешни" и "външни" по отношение на управляващия род Дуло. К. Багрянородни също дели българските боляри на "вътрешни" и "външни", което може да не е по административен, териториален или технически признак, както обикновено се смята, а да е по роднински признак. Т.е, вътрешните боляри може да произлизат от самия княжески род (т.н. багатури), а външните боляри могат да са представители на други родове. Действително, знае се, че например съвета на шесте велики боилади включва представители на определени родове, всеки един от които традиционно излъчва представител за определена длъжност от този съвет - кавкана, ичиргу боилата, имника, чигот-и-боилата и т.н.. 

 

2. Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТ, УТИ на съществителното ГУРИ - род може да идва от иранското anta и осетинското UDDU, UNDU - "външен, отвън", авестийски antma - "краен, съседен", индийски anta - "близък, последен, граница, край, предел, рубеж". Сродни са и немското ende и английското and -"край" и латинското ante - "до". Забележете съвпадението на прабългарското УТ с осетинското UDDU, UNDU, които съвпадат със старобългарското УДУ - "отвън", вариант на славянското ВНЕ. В старобългарския език освен думата УДУ - "отвън" е използвана и производната дума УД – "крайник", множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек), която после навлиза в много славянски езици. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана в българските диалекти от Стефан Илчев [1974]. В такъв случай утигурите (външно, покрайненско племе) би трябвало да съвпадат с т.н. "външни българи".

  Подкрепа за етимологията "утигури - външно племе, крайненци" можем да намерим в названията на фино-угорските племена по поречието на Волга Удмури, Мордва, Коми морт и Мари, които са били съседи на ранните ирански племена от Северното Причерноморие и Прикавказие, част от които са самите утигури (Фиг. 5).  Общоприето е, че скито-иранската дума mard - "човек" е включена във втората сричка на етнонима Udmurt и в етнонимите Mari, Mordva, Komi mort и в старинното Murom. Изказана е хипотезата, че Udmurt може да означава "външни хора, крайненци, съседи" от посочената по-горе дума Ud - "външен, краен" (Белых С.К., Напольских В.В. Этноним удмурт: исчерпаны ли альтернативы? // Linguistica Uralica. T. 30, №4. Tallinn, 1994). И действително, на езика на самите удмурти думата Ud означава "израстък, нещо странично, съседно, издънка" и се смята за заемка на посочата по-горе иранска дума anta, UDDU, UNDU, antma.

 

 

Фиг. 5. Контактна зона между утигурите - прабългари от Северното Причерноморие (VII -X-ти век) и угрофинските народности от района на р. Волга през ранното Средновековие.

 

 

Съвременният български изследовател Кирил Милчев обосновано свързва утигурите с по-ранните племена от този район, т.н. будини (видини). Фонетически връзката е безпроблемна: БУДИНИ – ВИДИНИ – УДИНИ – УТИ - УТИГУРИ. Като съюзници на Атила те са известни и като битугури! Съществува и точна историкогеографска връзка. Херодот описва много точно местоположението на будините (Херодот, ч. ІІ, С., 1990, с.15): „Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите. ... Над тях (савроматите) втората област държат будините – страна, цялата в гъсти гори с всякакви дървета”.

Според Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). По-късният автор Помпоний Мел (І, 19.116) също пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.”  От името на техния голям град Геланий (Гелон), будините са наречени още и гелани. Останките на град Гелон днес са разкрити на около 30 км източно от с. Малая Перещепина, гробното място на Кубрат. Счита се, че Гелон е първата и най-голяма столица на европейските сармати. В по-старата академична литература т.н. будини (гелани) се приемат като най-старото известно славянско племе.

Амиан Марцелин (кн.ХХХІ.2 и кн.ХVІІ, 5.1.) оставя съобщението, че към 358 г. геланите и хионитите (хони, народ близък до геланите!!) сключили договор с персийския шах Шапур ІІ, а през 359 г. хионитският цар Грумбат (сравни с българския владетел бат Крум!!) заедно със Шапур ІІ обсаждат малоазиатския град Амида (днешния Диарбакър).

Свързването на утигурите (удини, будини) с по-ранните местни скито-сарматски племена се съгласува със съобщението на Прокопий Кесарийски от VІ в., според когото утигурите и кутригурите в миналото са били едно кимерийско племе, което в последствие се разделило на две части. Прокопий съобщава за легендарни синове Утигур и Кутригур на кимерийския цар, които разделили бащиното наследство и образували двете племена - утигури и кутригури. В тази връзка стои и находката на българския възрожденски книгопродавец Хаджи Найден (вероятно от Пазарджик), който в първата половина на ХІХ век намира в един атонски манастир ръкопис и го предава на Г. С. Раковски. В ръкописа, издаден от Г. С. Раковски през 1865 г. в книгата си "Българска старина" има ценно сведение: българите са дошли в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга и „зваха се тамо Гимери и Кимери”.

Територията на утигурите днес е отбелязана с голямо количество производни хидроними, които, както знаем, са много устойчиви названия. Река Уда, десен приток на река Северински Донец (басейна на р. Дон), протича през град Харков (М. П. Янко. Топонимическый словарь Украины. Издательство Знання. 1998), река Уда (Удай, Уданье) е десен приток на река Сула в басейна на р. Днепър (за първи път спомената в документи от 1390 г.), река Удава е десен приток на р. Псел (басейна на Днепър), р. Удиця – десен приток на р. Сейм в басейна на р. Десна, р. Удич – две реки в басейна на Южен Буг. Обикновено тези названия се извеждат от праиндоевропейското *ud, *ued “вода” [Стрижак О. С. Назви річок Полтавщини. – К.: Видавництво АН УРСР, 1963, с. 66-67], но е трудно обяснимо съхраняването на толкова много подобни названия на едно място в продължение на повече от 7 хиляди години. По-удачно е тези хидроними да се свържат с названието на прабългарското племе ути (утигури), което до около VIII-IX в.сл.н.е. е населявало тези земи (обр. 4). Също дн. река Кума е записана от Птолемей като Удон, река в Азиатска Сарматия. Удон ("дон" значи "вода, река") може да означава "Крайна, далечна река", защото от всички реки, извиращи от Кавказ, тя се отдалечава най-много от своите първоизвори.

 

3. Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл "малък, дребен, ситен". От тази семантична основа се получават старобългарските производни думи „скъден, оскъден, скъдно” – "малък, недостатъчен, беден", заимствани в много славянски езици. Пред вид на източноиранския произход на древните българи, може да се представи приемлива етимология на старобългарската и съвременна българска дума "кутри" - малък. В сродните ирански езици: авестийски кutaka – малък; пехлеви  kutak, kotak – незначителен, дете; перс. Kuta - къс, kutah - малък, koda, kodek – дете, kutulu – дребен на ръст (сравни с българското лично име Кутул, дало съвр. фам. Кутулев(и)). Вахански kэt, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански, хуфски, рошански, бартангски kut, гилянски kūto, искашимски kъt, сариколски kût, санскрит katus, дардски (шина) kōt, khuto, хинду-урду chat, тох.(б) k.tk – краен, къс, индоарийски *khuttа – малък, дребен. (VS-ETD),(DA-DT-b),(ИС,К-ЭСВЯ, стр. 220). В осетински kъutы – свит, от древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1, стр. 643). Един от арменските царе носил името Хосров ІІ Котак (330-338 г.), което значи Хосров ІІ Ниския, Късия. При чувашите се среща името Кутти, при осетинците – Кутат (ЧАЯ), (ЗГ-ОФЛИ). Персийската дума kutak - "малък, дребосък" е заимствана в турски като kuçuk - малък, дребен. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите, които са били предимно заварено население -дравиди. Тази дума е характерна за праиндоиранците, от където е преминала в старите и днешни ирански и индоарийски езици. Тази дума обаче не е праиндоевропейска, защото липсват нейни застъпници в други индоевропейски езици. Както се вижда от долния пример, тази древна дума, характерна само за древните индоиранци може да има дравидски произход, което още повече подчертава нейното етноопределящо за прабългарите значение :

        Съгласно византийски автори (Комес Марцелин. Хроника. В: П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. том 1. Наука и изкуство. София, 1978, с. 57-62) кутригурите и утигурите са етнически родствени, имат общ прародител и еднакви обичаи. В стари времена те се наричали кимери и скити. По някое време техните предци откриват, че Керченския провлак е проходим и преминават от другата страна на Меотидското езеро. Така те стават съседи на племето АНТИ. Има няколко хипотези за етимологията на названието анти, но най-обоснована и широко приета е иранската (сарматска) етимология, съгласно която "анти" означава "краен, пограничен", от αντας - край, краен. Подобнен индоевропейски корен има в много езици, сравни английското end - край. Първоначално антите са били ирански племена, живеещи западно от утигурите, по течението на река Днепър (Фиг. 1). Счита се, че с пристигането на протославяните от северо-запад, антите се славянизират. Антите се приемат като прародители на днешните източни славяни - руснаци, украинци и белоруси. Интересно е, че много руски автори представят войната между утигури и кутригури като война между анти и склавини. В много исторически документи и хроники названията и вождовете на антите и утигурите често се смесват, а понякога събития, описвани за утигурите се присват на антите и обратно. Типичен пример за това е известният вожд на антите (утигурите) Хилбудий, чието име всъщност е фонетичен Р-Л вариант на българското име Кубрат. Това уеднаквяване на двете племена може и да не е случайно, още повече че те са били съседни едно до друго, първоначално са имали еднакъв ирански произход и, както виждаме, имали са един и същи смисъл на своето име. Защото анти означава "крайни, външни", а утигури най-вероятно означава "външно, крайно племе". Утигурите биха могли да бъдат неславянизираната част от първоначалните анти. Общият смисъл на етнонимите АНТИ и УТИГУРИ - крайно племе, е запазен в етнонима на съвременните украинци, чието название също означава "народ, разположен в покрайнините".

Очевидно утигурите, заедно с родствените им анти са били многоброен народ, щом те са дали началото на днешните многобройни източни славяни. От своя страна кутригурите изглежда че са били значително по-малобройни, защото са се претопили и изчезнали. Това обяснява смисъла на етнонима им, кутригури = малко племе.

Самостоятелно или заедно с протославяни (склавини, анти) и авари, кутригурите са опустошавали балканските провинции на Византия в продължение на VI-ти и VII-ми век. Тъй като старото елинизирано и латинизирано население е било унищожено или принудено да се пресели в по-защитени места, праславяните и кутригурите постепенно са населили част от опразнените земи. Илирия е главното място за заселване на кутригурите, от чието племенно название е образувано и по-късното българско название на тази област, Котокия или Кутмичевица. Друго доказателство за това е езикът на днешните албанци, в който има много прабългаризми и иранизми (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?).

Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, малоброен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група (Фиг. 1). От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От друга страна, формированието “външни българи” може би съвпада с групата на утигурите, която действително е заемала по-далечна и периферна територия спрямо така дефинирания управленски център на оногундурите.

Трябва да се подчертае, че от трите названия единствено за оногундурите се посочва директно, че са българи, понеже те са ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Аспарховите българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. В района на Карпатите и Трансилвания, терминът ОНОГУР и производният му НАНДОР се превръщат в синоним на “българин”. Съгласно Ахметьянов [1981], потомците на тюркизираните българи от Волжска България, т.н. “казански татари” биват назовавани НОКОР (НОГОР) от мишарите, най-старото население по този край. Според същия този автор, названието НОГОР е остатък от старото наименование ОНОГУРИ.

В съвременните учебници по българска история не се говори почти нищо за ранната история на аспаруховите оногхонтор-българи въпреки, че се подчертава тяхната основна роля във формирането на Дунавска България [История на България, 1981]. Куриозното е, че малкото място, определено за древните българи е заето изключително само с кутригурите и техните непрекъснати набези във Византия. Понеже кутригурите са ниско културни номади и грабители, в представите на читателите се изгражда един неприятен образ за древните българи – основателите на България. В интерес на обективността, авторите на учебниците трябва да сложат центъра на тежестта там, където е бил в действителност – върху вътрешните, оногхонтор-българи. Тогава именно в съзнанието на съвременното поколение ще възкръсне истинският образ на древните българи, какъвто са го знаели всички древни народи.

 

  Литературни източници:

 

  Ахметьянов Р. Г. Общая лексика духовной культуры народов Среднего Поволжья, М. 1981, стр. 131

 Георгиев В. "Балканско езикознание", I, София, 1959, стр. 75

 Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., стр. 98

 Добрев П. Светът  на  прабългарите. С. 1994 г. стр.69

Заимов Йордан. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

 Ибн Хаукал. "Китаб сурат ал-ард" изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 392, 396-398; Hudud al-Alam, pp. 160, 438-440.

 Иванов И. Т.  По пътя на българския етноним. Алфамаркет. 2005

Илчев Стефан и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

История на България, том 2, 1981, Издание на БАН.

Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. М. 1986

Dictionary of most common AVESTA words, 1995, Joseph H. Peterson.

------------

* - Известният арменски хронист Мовзес Хоренаци е написал в арменската "География": „Сарматия (Азиатската й част) се отделя от своята половина (Европейската си част) чрез източните покрайнини на Рипейските планини, реката Танавис, Меотийското море, и се простира по протежение на Кавказските планини при Грузия и Албания чак до Каспийското море. В Сарматия се намират планините Гиппийски (‛Ιππικ), Кераунски (Κεραύνια) и други, и много реки, в това число Этиль (Волга) с 70 ръкава, на бреговете на която се е укрепил народът басили.

        В Сарматия живеят следните народи: 1. хазари, 2. буши (вероятно булхи, или българи), 3. баслики (барсили), 4. апшеги, 5. апхази, 6. царствени сармати, 7. иппофаги (млякояди), 8. нахчаматяни, 9. фтирофаги, 10. сюрикаци (вер. сираки), 11. митрикаци, 12. амазони, 13. алани, 14. хебури (вер. хебари), 15. кудети, 16. скюми, 17. аргавети, 18. марголи, 19. такоци (вер. такри), 20. аргози, 21. дачани, 22. пинчи, 23. двали, 24. хони (хиони, хионити - ефталити), 25. воспури (вер. апули), 26. цанари, които държат проходите Алански и Цекан, 27. туши, 28. хуши, 29. кусти, 30. антропофаги (човекоядци), 31. цхавати, 32. гудамакари, 33. дуичики, 34. дидоци (вер. дигоици, дидои), 35. леки, 36. катапастиани, 37. агутакани, 38. хенути (вер. хенуки), 39. шили, (вер. шиби), 40. тчигби (тчиги), 41. хели, 42. каспи, 43. пyxи, 44. ширвани, 45. хсрани (вер. харани), 46. таваспари, 47. хечматаки, 48. ижамахи, 49. пасхи, 50. пусхи, 51. пиконаки, 52. бакани, 53. маскуты (масагети), които са до самото Каспийско море, където достигат крайните възвишения (отрози) на  Кавказ и където е издигната Дербендската стена - грамадна твърдина в морето. По на север живеят хоните (вер. хионитите), които държат града Варачан (Беленджер), както и други градове. Царят на Севера се нарича Хаган. Той е владика на хазарите. Царицата, жената на Хагана, произлиза от рода Басили (барсили, берсили).

 

 

ON THE ETHYMOLOGY AND SEMANTICS OF PROTOBULGARIAN GROUP APPELATIONS UTIGURS, KUTRIGURS AND

ONOGHONTOR (UNOGUNDUR)-BULGARS

 

Ivan Tanev Ivanov

 

SUMMARY. The Old Bulgarian (Church Slavonic) and Iranian languages were used to propose new semantics for the ancient protobulgarian group appellations utigurs, kutrigurs and onoghontor-bulgars. The appellation onoghontor (unogundur) could be presented as a variant of the avestinian word аñtara – inside, hence “onoghontor-bulgar” is translated as “internal bulgarians”. Taking use of the Iranian word gur – tribe, clan and the Old Bulgarian words UD – extremity, limb, and KUTRY – small and tiny, the appelation “utigurs” and “kutrigurs” were translated as “peripheral, external tribe” and “a tiny, small tribe”, respectively. Based on these translations and the geographic dislocation of utigurs, kutrigurs and onoghontor-bulgars, it is supposed that onoghontor-bulgars and utigurs coincide with the “internal” and “external” Bulgarians known from historic documents.

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

ДОПЪЛНЕНИЯ:

 

Арабоезичният персийски историк Ат-Табари (839-923), който ползва по-ранни персийски източници, нарича българите „бурджан, бунджар”, в някои варианти „булджар”. Друг ирански арабоезичен хронист, Ибн Русте (903-913) пише, че съществуват три вида българи: „те са три вида. Единият се нарича б.р.сула, другият ас-к.л., а третият б.л.к.р.”. Гардизи (1050-1059) и „Худад а-алам” (ок. 982) повтарят същото съобщение на Ибн Русте.

 

 

 

Сурп – свети –арменски 

Вунд – Вананд --  вундури, венентри

Оног = оника, тъй както овага = овца= авика !!!! На санскритския суфикс –ка съответства прабългарския суфикс –ог, ага

77777777777777777777777777777777777777777777777

 

Прабългарските названия ОГЪЛ-ОНГЪЛ, производни на индоевропейските antara, enter, inter могат да ни помогнат да намерим етимологията на прабългарската титла ИЧИРГУ-БОИЛА. Съгласно записките на Константин Багрянородни, тя има смисъл на "вътрешен боил". Прилагателното ИЧИРГУ (ИЧИРГО) е близко до тюркското "ич" - вътре, което е наляло доста вода в мелницата на хипотезата за хуно-тюркския произход на прабългарите. В действителност може да се представи много по-убедителна индо-европейска етимология на ИЧИРГО - вътрешен. Основата ИЧИР на ИЧИРГО (краят е форма на прабългарския суфикс "-аг") е фонетично тъждествена с индо-европейското inter, antara, защото при прабългарите началната сричка е с нестабилна назалност, сравни ОНГЪЛ - ОГЪЛ.  Безназалната форма ИТЕР, ИТАР е фонетично тъждествена с ИЧИР. Добавяйки прабългарския суфикс "-аг" към основата ИЧИР получаваме известната дума ИЧИРГО - вътрешен.

        Прабългарската дума ИЧИРГО е родствена с думата ЧИКА, с която ранните българи са наричали областта около Плиска. Съгласно византийски хроники ЧИКА е областта над Източна Стара планина, където е сърцевината на българската държава. От това название е останал местния топоним Ичера, село в северната част на Сливенска област. Думите Ичиргу, Ичера, Чика са родствени на индоевропейските думи аñtara , "äðî, inter, ánīka, *eni-(o)kʷ , *ǭtokъ, ОНОГ - вътре, сърцевина, утроба, вътрешен, център.

           

            В един раннобългарски апокриф от XI-ти век [ Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и впрочем, бяха преди това етиопи (ЕΘIОПI)”. Много автори тълкуват този пасаж като опит на автора на апокрифа да характеризира народа на Еспор цар (Аспарух), т.е. на българите - оногундури като ЕΘIОПI (етиопи). Точният смисъл на определението "етиопи" и досега не е разкрит, но всички са съгласни, че той няма нищо общо с днешното название на държавата Етиопия, която тогава е по-известна като Абисиния и Аскум.   

         Старогръцкото название AIΘIОПIA съдържа думите AIΘIΩ -светя и ОПОS -око и означава "светлолик, светлоок" [Георгиев П. “Етиопите от българския апокрифен летопис. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2005, стр.186-197]. Един от епитетите на гръцкия бог Зевс е бил Zeus Aethiops -"светлоок, огненолик". В отделна статия [Етнонимът БЪЛГАРИ - етимология и семантика] беше показано, че по религиозни причини етнонимът "българ" може да има соларен смисъл и да означава "бял, блестящ, слънчев, висок". Като имаме пред вид, че морфемата ОНОГ на определението "оногундур" може да е родствена със санскритско-авестийското ánīka - ainika (лице, образ, лик - виж по-горе), то изразът "българи - оногундури" може да се преведе като "светлолики", което е същото, каквото е и ЕΘIОПI. Следователно, говорейки за народа на Аспарух, авторът на апокрифа просто е констатирал, че те са "светлолики, огненолики", т.е "българи-оногундури", но го е изразил чрез една старогръцка калка - "етиопи". А защо той е използвал тази калка? Идеята вероятно е в това, че по тоза време (XI-ти век), най-четената книга в Киевска Рус и България (която е в пределите на Византия) е широкоизвестната ранносредновековна византийска книга [“Повест за Варлаам и Йосиф - Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. Лебедева И. Н. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературы XI-XII вв. Л., 1984. Текстът на Повестта в превод на руски език е издаден също в кн.: Памятники литературы Древней Руси. XII век. М., 1980. С.197-226], преведена на старобългарски език, който е официален в двете страни. В тази книга земята на Индия се нарича Вътрешна Етиопия, а страните на запад от Индия - Външна Етиопия. По този начин географското понятие Етиопия е било много добре известно на тогавашната четяща българска интелигенция и чрез израза "и бяха преди това етиопи" авторът на апокрифа изяснява не само семантиката на израза "българи - оногундури", но и географския произход на народа на Аспарух.  

 

7777777777777777777777777777777777777777777777

    Частицата "-гур" се среща и в названието уйгури (уй-гури), това е съвременно тюркскоезично племе, формирало се в периода V - VII-ми век на територия, населявана от хилядолетия от индоевропейските земеделски народи тохари и усуни. Поради това уйгурите имат типични белези на бялата раса, много ирански думи в своя език и иранска музика. Напълно възможно е названието уйгури да е изцяло иранско и да означава "земеделско племе", от иранската дума "уйман, хуйман, гуйман" ("-ман" е ирански суфикс), която означава "земеделец". 

    При сарматите се среща подобно самоназвание Сайи (Σαιοι), което според Б. Н. Граков представлява самоназвание на т.н. царски скити и се извежда от авестийското xsaya – "сияя, властвам" (от този сарматски глагол е образувано съвременното полско название księźic (кшенжиц) = "светило, луна, месечина" и księźycowy (кшенжицови)= "лунен", докато miesiąc (миешьонц)= календарен период "месец").

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

 Сравнително най-пълни данни за прабългарите и за техните местоживелища около средата на VI в. дава Прокопий Кесарийски. Като говори за племената и народите, обитаващи на изток от Черно море, той пише: утигурите живеели там, където р. Танаис (Дон) се влива в Черно море, т.е. над Керченския проток; непосредствено до самия проток се намирали многобройните готи тетраксити, които били християни; на север от утигурите обитавали също така многочислените племена на антите; хуните кутригури пък владеели по-голямата част от равнината между Азовско море и р. Танаис.

 Прокопий се спира и на миналото на прабългарските племена, като ги нарича ту с името хуни, ту с още по-старото кимерийци. Начело на всички тези племена стоял един владетел, който имал двама синове — Утигур и Кутригур. След смъртта на баща си те поделили своите подвластни, така че дори до негово време, т.е. до средата на VI в., по тяхно име едните се наричали утигури, а другите — кутригури. Първоначално и едните, и другите живеел» отвъд Керченския проток и „имали във всичко общи обичаи”.

 Първото преминаване на прабългарските племена в Кримския полуостров станало, след като вандалите се били преселили в Африка, а вестготите — в Италия. Прабългарите нападнали намиращите се тук готи, като една част избили, а друга прогонили. Последните заедно с жените и децата си преминали Дунава и се заселили в диоцеза Тракия като федерати. Прабългарите кутригури пък, след като прогонили готите, довели жените и децата си и се поселили в това място. Наистина Византия задържала в свои ръце Боспор (на Керченския полуостров) и Херсон, но цялата територия между тези два града се намирала в ръцете на кутригурите. Те дори успели да превземат и градовете Кипи и Фанагурис, намиращи се близо до Херсон.

 Около средата на VI в. утигурите живеели на изток от р. Танаис (Дон), а кутригурите — на запад от нея. Постепенно прабългарите разширили своите владения и достигнали чак до делтата на р. Дунав. Прокопий изрично отбелязва, че от Херсон до устието на Дунава разстоянието е 10 дни път и че „варварите (кутригури) владеят цялата тамошна земя” (Procopius, Libri de bellis, p. 501—508- ГИБИ, II, c. 137—141. Срв. В. Златарски, История, I, 1, с. 60—65).

 Особено интересни са сведенията, които съобщава за прабългарските племена Агатий в своите „Истории” (втората половина на VI в.). Макар да ги нарича с общото име скити и хуни, той изрично изтъква, че „поотделно едно от тези племена се наричало котригури, друго утигури, трето ултизури, а други вуругунди, и други според техния прадядов обичай. По-сетне, след много поколения, те преминали в Европа ... Те се скитали по чужди земи и нанасяли извънредно големи пакости на тамошното население, като го нападали неочаквано. Така те прогонвали по-раншните им жители и завземали тяхната земя.” По-нататък Агатий разказва, че ултизурите и вуругундите били познати още по времето на император Лъв I (457—474), но една част от тях загинали, а други се преселили далеч. На византийците особено добре били познати котригурите ( = кутригурите) и утигурите, с които след средата на VI в. империята се намирала в най-оживени отношения. [12] Това сведение на Агатий дава основание да се твърди, че някои прабългарски племена, като ултизури, вуругунди и др., са се преселили в Централна Европа още през средата на V в., по време на хунското нашествие. [13]

 За родството между утигури и кутригури, както и за принадлежността им към една и съща етническа група особено характерно е сведението на Менандър. Според него Сандилх, вожд на утигурите, казал по време на преговори с византийците за котрагирите ( = кутригурите): „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв на нашия, и са съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове.” [14]

 Византийските хронисти Теофан и Никифор също така дават сведения за част от прабългарските племена, особено за онези от тих, които участвували в създаването на Кубратовата „Велика България”. За Никифор това са „хуни и българи”, а по р. Куфис (Кубан) се намирала „Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници” [15]. Според Теофан пък основни племена били уногундурите българи и котрагите; Кубрат е наречен владетел на „България и на котрагите” [16]. По-късно пък, като говори за Аспаруховите българи, Константин Багренородни ги нарича „оногундури”. [17] В случая явно става дума за едно и също племе — уногундури и оногундури, както са идентични уногури и оногури.

 Арменският географ и енциклопедист Ананий Ширакаци (VII в.), като описва племената на север от Кавказ, съобщава, че тук „се намират тюрки и българи, които носят имената си от названията на реките: Купи булгар, Кучи булгар, Оногхонтор булгар, Чдар булгар” [18]. Това сведение е било обект на многобройни изследвания. Сега вече се приема, че под Купи се крие Куфис (Кубан); че Кучи или Кочо е Днепровският лиман, познат също като Кузу (Куву у Константин Багренородни); че оногхонтор булгар съответствува на уногундурите българи; че Чдар булгар също трябва да се търси на север от Кавказ, може би в Северен Дагестан. [19]

 Хипотезите за автохтонния произход на прабългарите като балканско население, а така също славянската, татарската и финочудската хипотеза отдавна са отхвърлени като несъстоятелни. Сериозно са разколебани научните аргументи и на други две хипотези, които имат своите привърженици и досега — хунската и огурската. В момента най-сериозни основания има тюркската хипотеза, т.е. че прабългарите принадлежат към тюрко-алтай-ската езиково-племенна общност и са сродни с хуни, авари, огузи, хазари, печенеги, кумани и др. [21]

 12. Agathias, Historiae, p. 367—368 = ГИБИ, II, с. 185—186. Вероятно прабългарско племе според Агатий е и племето оногури, което воювало с колхите в областта Лазика и по чието име една крепост била наречена Оногурий. (Ibidem, р. 217, 243 = ГИБИ, II, с. 182). Срв. В. Златарски, История, I, 1, с. 65—66.

 13. Вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 125—126.

 14. Menander, Excerpta, p. 170—171 = ГИБИ, II, с. 220. Редица автори, като Цойс, Маркварт и др., са склонни да видят в кутригурите на Прокопий алциагирите и кутциагирите на Йордан, а в утигурите — неговите хунугури. Вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 69—71. Ал. Бурмов, За произхода, с. 38—39, без сериозна научна аргументация и в разрез с изворите се опита да отхвърли принадлежността на утигури и кутригури към прабългарите. Д. Ангелов, Българската народност, с. 130 и 135, под влияние на М. И. Артамонов прие, че племената алциагири, оногури, кутригури, утигури и др. са от хуно-угорски произход.

 15. Nicephorus, Opuscula historica, p. 33 = ГИБИ, III, с. 295.

 16. Theophanes, Chronographia, p. 356—357 = ГИБИ, III, с. 261. Ал. Бурмов, За произхода, с. 38—39, счита, че котрагите и кутригурите са различни племена. Д. Ангелов, Българската народност, с. 194, пък приема, че те са тъждествени. Същевременно обаче странни са неговите разсъждения, че през VI в. кутригурите (котраги) и утигурите били различни от прабългарите, но с течение на времето „съществуващите отлики, изглежда, постепенна намалявали и към средата на VII в. в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение прабългари и кутригури (котраги) вече почти не се различавали помежду си. Те се превърнали в„едноплеmенници” (ὁμοϕύλοι). Подобен процес на превръщането на хуни в прабългари в историческите извори няма — тук по-скоро има объркване на терминологията, тъй като едни автори употребяват едни названия за едни и същи племена, а други автори — други.

 17. Constantinus Porphyrogenitus, De thematibus, p. 76 = ГИБИ, V, c. 193.

 18. П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 77—78.

 19. Вж. В. Златарски, История, I, 1, с. 153—159, където са разгледани критично опитите на по-старите автори, като Маркварт, Вестберг и други, за определяне местоживелищата на отделните племена. Според него сигурно е локализирането само на първите две племена. М. И. Артамонов, История хазар, с. 167—169, идентифицира оногхонтор булгар с уногурите българи, а за Чдар булгар предполага, че са били на север от Кавказ. В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 65, смята, че по всяка вероятност племето Чдар булгар обитавало източната част на Кримския полуостров. Изясняването на този въпрос е свързано с уточняването на времето, към което се отнасят посочените сведения, тъй като не бива да се забравя, че по това време Крим все още бил византийско владение.

 20. П. К. Коковцов, Еврейско-хазарская переписка в X веке, Л., 1932, с. 91—92; П. Петров и В. Гюзелев, Христоматия, I, с. 88—89. Преписката между равина Хасдай и хагана Йосиф е между 954—961 г., а писмото — от 961 г. В. Гюзелев, Произход и ранна история, с. 97, неточно пише, че това писмо е „от началото на X в.”.

 21. Привърженици на хунската теория са В. Златарски, История, I, 1, с. 55 сл., а на огурската — Gy. Moravcsik, Zur Geschichte der Onoguren, UJb, 1930, № 1—2, p. 53—90, 108. Преглед на отделните теории и критичен поглед върху тях вж. у Ив. Шишманов, Критичен преглед, с. 1—251; Ал. Бурмов, За произхода, с. 19—49; В. Т. Сиротенко, Основные теории происхождения древних булгар и письменные источники VI—VII вв., УЗПГУ, т. 20, 4, 1961, с. 3—14; Д. Ангелов, Българската народност, с. 116—118. Между отделните автори не съществува единодушие по разглежданите въпроси. Така например, както вече бе посочено, Ал. Бурмов е против свързването на прабългарите и редица други племена с хуните, а Д. Ангелов приема кутригурите, утигурите и други за хуно-угорски.