ЕТИМОЛОГИЯ И СЕМАНТИКА НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ГРУПОВИ НАЗВАНИЯ УТИГУРИ, КУТРИГУРИ И

ОНОГХОНТОР-БЛГАР

Иван Танев Иванов,

Материалът е докладвван на Конференцията, организирана от РИМ- Велико Търново, 20 май 2006 г.

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 Названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар са многократно засвидетелствани във важни исторически източници като групови названия на прабългарите, населяващи района на север от Кавказ и по Северното Причерноморие в периода  6-ти – 7-ми в. (Фиг. 1). Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Мизия и Тракия на Византийската империя. Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. Интересно е, че много руски автори представят тази война между кутригури и утигури като война между анти и склавини. От своя страна, оногхонтор-българите заемат източната част на този обширен район, където са съсредоточени големите градски и стопански центрове Хумар, Балкар Балк, Балх, Беленджер и др.

        За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. Оногхонтор-българите обаче имат подчертано държавнотворческа роля и са свързани с най-важните български владетели от рода Дуло – Кубрат, Аспарух и т.н. Именно оногхонтор-българите са ядрото на Кубратовата Стара Велика България и на Аспаруховата Дунавска България.

В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи, населяващи земята на север от Кавказ. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, а бургар и баграсик са българите и родствените им берсили. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите.

По отношение на прикавказките българи, в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат и определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Досега обаче смисълът на тези определения не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи.

Смисълът на названията утигури, кутригури, оногхонтор-блгар, “вътрешни българи” и “външни българи” е  търсен от много автори, но нито един не е успял да намери решение, съгласуващо се с историческите факти.

              Съгласно най-ранната хипотеза за хунския етнически произход на българите, ОНОГУР произлиза от “хуногур” – хунски народ. С отхвърлянето на хунската хипотеза тази етимология вече не се коментира. Следващата, тюркска хипотеза възприема окончанието –гур като аналог на тюркския суфикс “–гуз” в названията гузи, огузи, уйгури и по този начин му придава смисъл на частица за множественост. В тюркските езици думата “гур” обаче не означава нито “хора, племе” нито е основен суфикс за множественост. Въпреки крайната неубедителност на този довод, той се счита за един от най-големите аргументи на тази хипотеза. Още по-свободно се разшифроват и основите на тези названия. Така, оногури се превежда като 10 ("он" на тюркски) угри (рода). В тази много разпространена хипотеза, етнонимът "унгар" се извежда от названието ОНОГУР – десет рода, имайки пред вид образувания на изток от Карпатите съюз от седем маджарски племена, към което се присъединяват каварите -предположително тюркско племе. Унгар действително идва от ОНОГУР, но по съвсем друга причина - идвайки през 895 год в Прикарпатския басейн, маджарите заварват етнос, който вече над два века е живял по тези земи под названието ОНОГУРИ. В действителност, названието ОНОГУРИ е известно още по-рано, по времето на Стара Велика България на Кубрат, когато група с такова название се е намира северно от Кавказ. Името кутригури (деформирано като кутургури, после на утургури, за да се стигне до отузгури) се превежда като 30 (отуз на тюркски) гури (рода) и т.н. Моето убеждение е, че тези езикови трансформации не могат да разкрият смисъла на горните названия, който би трябвало да носи отпечатък на реалната историческа роля и значение на указаните племена.

               Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на иранската теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия. 

За да решим поставената цел, трябва веднага да отбележим, че въпросната наставка –ГУР се среща повсеместно в иранските езици като думата ГУР, имаща значението РОД, ПЛЕМЕ, НАРОД! Например, в  персийски  gür, осетински  gur  означава  “племе,  народ”, а  guыrыn – “раждам”. Понятието  гур – хора, племе, народ  е  разпространено сред  множеството памирски  етноси [Добрев, 1994]. Може  да  посочим  и старобългарското  хър – човек, хора – множество от човеци. На второ място, за решаване на задачата ще прибегнем до словесния фонд на Кирил-Методиевия старобългарски език в който присъстват множество думи с явен източно-ирански произход. Например: “сулица”- късо копие (от авестийското SÛRA -копие), “сурик”-червенооранжев или червенокафяв цвят (от SURH – червен (авест.) [Иванов, 2005].

1. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език. В някои по-късни източници те са наречени и ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR  (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. От двете еднотипни названия, латинизираното византийско bulgari onogunduri и арменското оногхонтор-блгар, по-достоверно изглежда арменското, защото арменците са били в пряк контакт с кавказките българи и освен това са говорели на ирански език близък до дози на ранните българи. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. Определението ОНОГХОНТОР засега остава без ясна етимология, което кара много изследователи да опитват различни хипотези за неговия смисъл. Смисълът на това определение може да се намери на основата на авестийския език, близък до езика на сако-сарматите. На авестийски аñtara (антара) – вътре; añtarât (антарет) – вътрешност [Peterson, 1995]. Думи, подобни на аñtara (вътре) се срещат в почти всички ирански и памирски езици и в съвременните езици на Северна Индия. ОНОГХОНТОР може да се представи като морфологичен вариант на аñtara (вътре), от тук ОНОГХОНТОР-БЛГАР се превежда буквално като “вътрешни българи”. 

Този превод на названието се подкрепя от персийската форма на историческия термин “вътрешни българи”. Съгласно арабските източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответния арабски – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". От гледна точка на морфологията, персийското “булгар-андарун” е почти пълен еквивалент на “блгар - оногхонтор” и най-вероятно разкрива и неговия смисъл – вътрешни българи. Семантиката на основата ОНОГ- ВЪТРЕ може да се подкрепи и с други примери. При прабългарите от Волжка България “онго” е значело “вътрешен кръг”, а при Аспаруховите българи “онгъл” е значело “централна част” на тяхната държава.

Че прабългарите са употребявали дума, подобна на авестийската аñtara се подкрепя от старото название на град Етрополе. Това е град, разположен в затворена котловина. Траките го наричали Етропара, което значи "водно селище". Прабългарите го нарекли Унтро поле, което означавало "вътрешно, затворено поле". Прабългарската дума "унтро" е очевиден вариант на авестийската аñtara. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, тя се родее с латинската дума intra, inter - вътре, френското entrer, испанско entrar - да вляза и др.

 Под хазарския натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските (конски) планини, известни още и като Български планини на север от Кавказ към района на днешна Източна Румъния и Молдавия, наречен от тях ОНГЪЛ. Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ също може да се изведе от морфемата ОНОГ(Х) чрез добавяне на суфикса ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ), известен от други древнобългарски думи като ТАТУЛ, ТЕРВЕЛ, ВОКИЛ, ВОУТУЛ, ВОУНЛ, ЕСЕГЕЛ, БЕРСИЛ и множество по-нови имена като Янчул, Радул, Момчил, Видул и мн. др. [Заимов, 2004]. От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее управляващия ювиги кан със своя управляващ род.

            Старобългарската дума НЕДРА, чиято етимология е неясна, е преминала във всички славянски езици, съседни на България. Руски етимолози се опитват да изведат тази дума от славянската дума ЯДРО, но признават, че това е неубедително и намират думата НЕДРА за “трудна дума” за етимологизиране [Фасмер, 1986]. В. Георгиев се опитва да изведе думата НЕДРА от гръцката дума νηδύς "стомах, черво", свързвайки ги с праформата *nе-еd- "това, което не се яде" [Георгиев, 1959]. Българската дума НЕДРА може обаче да се изведе без проблеми от ангтара, която също има значение на “вътрешност”. От АНТАРА може да се изведе и старобългарската дума ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ) – вътре.

            Предложената семантика "вътрешни българи" на груповото название ОНОГХОНТОР-българите става почти очевидна, ако сравним по-късните им названия ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ и VNUNDUR и някои думи от старобългарския език и записаните български диалекти. Това са думите: ИЗНАТРЕ (отвътре), ВНАТРЕ, УНАТРЕ (вътре) и НЪТРЕ – вътре. Явно тази основна дума от ядрото на прабългарския език се е запазила в старобългарския книжовен език и в съвременния официален български език и многобройните му диалекти.

        Част от ранните българи, вероятно оногундурите, са известни и с друго название - ОНОГУРИ. Има данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат (вероятно Ба кант - Бял град). По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселва от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставя много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария - днешна Унгария). Под влияние на това название, ранните маджари наричат българите "нандор", а областния център Белград - Нандор фехервар (Български Бялград). Във византийски източници областта, където се заселва народа на Аспарух (българите-оногундури) след агресията на хазарите над Стара Велика България се нарича Онгъл (Онглос). Съгласно нашата хипотеза, Онгъл значи "вътрешност, център". Сега се знае, че Онгълът е бил обширна територия, включваща първоначалната земя на всички придунавски оногури (днешна източна Румъния и Молдавия). Това показва, че Онгъл би могъл да бъде и фонетичен Р-Л вариант на самия етноним оногур (ОНОГУР - ОНГУР - ОНГУЛ - ОНГЪЛ) и да означава "Оногурия".

        Вътрешните българи са живеели заедно с родствените им племена берсили и есегели в областта Берсилия, обхващаща днешен Дагестан и делтата на Волга. Съгласно сведенията на арабските автори Ибн Руста и Гардизи на север от Кавказ има три групи (вида) българи: барсула (берсили), естал (аскал) и блкар. В сведенията на арабския пратеник Ибн Фадлан за волжските българи (X-ти век) се указват същите групи българи: булгар и аскал, като се добавя, че има и отделен род ал-баранджар (беленджери, т.е., берсили). В много средновековни източници (Захарий Ритор, 558 г.) се отбелязва, че в Берсилия има много градове, най-главните от които са Беленджер, Семендер, Вабандар и др. Град Беленджер (БЛНГР в арабски и еврейски източници), чийто останки днес се намират до селото Чир-Юрт на река Сулак в Дагестан, е имал площ около 16 дка и е бил обграден от висок ров и стена, широка до 10 метра. Градът е затварял плодородната долина на река Сулак, която е била извънредно гъсто населена в епохата на ранното средновековие. В тази долина, на разстояние от 10—15 км са намерени останките на 12 укрепени и неукрепени селища. Арменски автори наричат града Варачан и предполагат, че този град е бил столицата на Берсилия. В 723 г. арабите, водени от Салман превземат Беленджер и тъй като пленниците се оказват твърде много, арабският военначалник заповядал да ги издавят в реката Беленджер.

            Ибн ал-Насира пише, че след превземането на Беленджер, Салман се насочва към друг прикавказки град, който арабите наричали Вабандар и в който имало около 40 000 (!!) къщи (семейства). Руският специалист по историята на хазарите, проф. М. И. Артамонов свързва названието Вабандар с етнонима на българското племе уногундури, което при хазарите (в писмото на каган Иосиф) се предава като в-н-нт-р, а при арабите - венендери или нендери, при византийците - уногундури-оногури, при маджарите - нандор. На основата на подобни документални свидетелства, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Варачан-Беленджер [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962,  стр.184].

        Още един голям български град е имало на север от Кавказ - Баласагун, чието название семантично съвпада с Плиска. Според археолога от Шуменския университет Павел Георгиев [Георгиев П. Началото на Абоба-Плиска.  Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. В. Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 май 2000 г. стр.175-182; Георгиев, П. IS THS PLSKAS TON KANPON - Градът Плисков (произход и значение на името). В: Трудове на Катедрата по история и богословие на Шуменския университет. Т. 3. 1999, с. 12-31], прабългарите са използвали близки названия за главните си градове както в Средна Азия, така и при Кавказ и Дунавска България - Плискава, Пелеск, Баласагун. В началото на н.е. е имало много градове с подобни названия: согдийските Пелеск в Худжистан, Баласагун [Dimov-Bogoev, C. D. La capital de KANAS UBHGH OMOURTAG. PLSKAS - ПЛЮСКА/ПЛИСКА - *ПЬЛЪСЪКА. – In: Beitrage zur Alten Geschichte und deren Nachleben. Festschrift fur Fr. Altheim fur 6.10.1968. Her. von R. Stiehl und H. E. Stier, Bd. II. Berlin, 1970 154-168] и ранноиранското Баласагун в Муганската степ на Източното Задкавказие [Буниятов, З. Б. Азербайджан в VII – IX вв. Баку, 1965, с. 180-181]. Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури [Мамедов, Н. Х. Исторические корни Азербайджано-иранских языковых взаимоотношений. Советская тюркология, 1990, 1, с. 56]. По-късно задкавказкия топоним Баласагун е предаден по тюркски като Ак гун (Акгун). По тюркски “ак” означава “бял” и съответства на "балас" - бял, а “гун” е очевидно тюркизираната форма на остатъка “-агун” на иранското Баласагун. Като се има пред вид, че по ирански “акан” (-агун в Баласагун) означава “град” се заключава, че Баласагун може да означава Бял град [Георгиев П. Плискова-Плисков и прабългарите в Източното Приазовие и Северното Причерноморие. В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 7. с. 43-59]. Този извод се подкрепя и от съществуването в съвременния български език и диалекти на самата дума “балас” със същото значение - “бял”, както и от превода на топонима Плиска като "Бял град" [Иванов, И . Т. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. Стара Загора. 2005 с. 172]. Възможно е и известният в Предкавказието град Беленджер – Баланджар да означава Бял град (Беленжер = Белан-гард = бял град). Беленжер е известен още и като Булхар (Булкер), а също и като Булкар Балк (Българска Бяла) в ръкописа на ат-Табари. Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град".

 2. Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката. Има и лично мъжко име - Кутри и женско име Кутра, равностойни на славянското Малчо.

Пред вид на източноиранския произход на древните българи, може да се представи приемлива етимология на старобългарската и съвременната българска дума "кутри" - малък. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите.

3. Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТИ може да идва от една добре документирана дума от старобългарския език, уду – отвън. Наред с думата УДУ е използвана и славянската ВНЕ - отвън. От думата УДУ - отвън е образувана производната УД – крайник, множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек), която после навлиза в много славянски езици. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана в българските диалекти от Стефан Илчев [1974].

Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, дребен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група (Фиг. 1). От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От дру&#