ВЪРХУ
РАННОБЪЛГАРСКАТА ВЛАДЕТЕЛСКА ТИТЛА "БАТ"
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Много изследователи обръщат внимание, че в името на
Безмер - Бат Баян, наред с личното име Баян присъства думата или званието "бат".
Те обаче влагат в това название
същия смисъл, какъвто носи съвременната
българска роднинска дума “бати, бачо, батю” – звание на по-голям, по-старши
брат [Йордан Андреев, Андрей Пантев. Българските
ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III.
Исторически справочник. Изд. Абагар. Велико Търново. 2004.
с. 14].
Не е възможно обаче прабългарите от VI в. да ползват
днешно славянско роднинско обръщение. Напоследък се появиха сведения, че тази дума "бат" съпровожда имената на
още двама български владетели преди бат Баян. В книгата
[Б. И. Маршак, 3. А. Лвова, И. В. Соколова, В.
Н. Залеская и др. Златото на хан Кубрат.
Перешчепинското съкровище. Изд. Брифон. 2006] първите
български владетели Органа и Кубрат се
представят като Бат Органа и Бат Кубрат.
Основание за това дават намерените пръстени на тези владетели,
върху чийто номограми ясно се чете званието "бат". Например върху
третия златен пръстен, намерен в съкровището от с. Малая Перещепина се чете
"баторгану патриций", т.е. "пръстена на бат Орган патриция" [Йордан
Андреев, Андрей Пантев. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис
III. Исторически справочник. Изд. Абагар. Велико
Търново. 2004. с. 14].
В много източници името на Кубрат е предадено с формата Курбат, Орбат, Худ-бат,
с което се подчертава владетелската титла "бат".
Същата дума или звание при ранните българи се споменава и от големия баварски летописец Авентин (Aventinus) от ХVI в. [Карл Фритцлер. Общ произход на баварците и българите. Част от книгата „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“ (“Произходът на германските племена”), отпечатана през 1923 г. от печатница “H. Bauer” в гр. Марбург. Превод на Ради Панайотов]. Съгласно този източник, част от ранните българи, в състав на четири племена, се преселили от северните склонове на Кавказ към Дунава. Около 487 г. те се сблъскват с остготите и се заселват източно от р. Тиса. Името на техния владетел било Бато (Batho). Всъщност, това трябва да е титлата, а не името на техния владетел.
Римският историк Амиан Марцелин (кн. XIX, 2, 2 - цитирано по Бешевлиев, В. Първобългарите. 2008, с. 162) разказва, че Грумбатес, царят на племето хионити, хвърлил копие, потопено в кръв според обичая им, срещу стените на обсадения от тях град Амида в Мала Азия, преди да го атакуват. Хионитите (мн. число на хион, съгласно правилото на източно-иранските езици) са източно-иранско племе (част от саките), споменато още в Авестата като хиаона, по-късно част от кушаните и ефталитите. В този смисъл хионитите са в далечно етническо родство с прабългарите. Това обяснява присъствието на името Грум (подобно на българското Крум) и на титлата "бат" при този народ. Грумбатес, това е буквално Крум бат, извесната форма с която се назовава българския владетел кан Крум.
Има ли исторически следи от тази владетелска титла в по-късните Дунавска и Волжска България? Проф. Ив. Добрев [Добрев, Ив. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 211-212], анализира волжскобългарската дума "батавил" означаваща "главен стан", "шаб на главнокомандващия". Той стига до извода, че в "батавил" има остатък от ранна волжскобългарска титла "бат". Бахши Имам [Иман Б. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей. том 1, София, 2001] също извежда волжскобългарската дума "батавил" от думата БАТ със значение "господар, владика, княз, владетел, цар". Думата БАТ се среща и в имената на ранни владетели от Волжска България: Бат Укег, Бат Утяг, Бата Джун и др. Дървото на живота при волжските българите се нарича Бат Терек (буквално "великото дърво", от персийската дума "дарахт" - дърво) [П. Добрев. М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Изд. Тангратанакра. София. 2001. с. 265-272].
Проф. Ив. Добрев извежда посочената волжскобългарска титла "бат" от древната индо-иранска дума PATI, PADI, която означава "господар, властелин, водач, пазител". И наистина, индоиранското pati се среща в много древноирански и древноиндийски титли: авестийски paiti - господар, водач; староиранско paitis - господин и xsaqra-pati - господар на страната; spada-padi - командващ армията; gardupati - началник на робите; dizpat - началник на крепост; бактрийските думи asbarobido - началник на кавалерията и zenobido - началник на арсенала, партянската титла mogbad - главен маг, староиндийското dampati – господар на дома, къщата; аналогичното староиранско dəmānapati - господар на дома, къщата; староиндийското viśpátih- старейшина, господар на рода (където viś – село на даден род – ведически), заимствано в старобългарски. Староиранското pati - господар е заимствано в старогръцки, Δεσποτης – господар и османо турски, padishah - господар на царете. Същата индо-иранска дума PATI, PADI е използвана за образуване на названието на християнския бог при при българите и славяните - "господ". Думата "господ" произлиза от старобългарското "господъ, господинъ" = "господар, владика". Счита се, че думата "господъ" е двусъставна дума, съдържаща думите gast = "чужд, чужденец, враг" и PATI, PADI [Борис Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК "ЕМАС", София, 2008, с. 107]. От тук се получава, че "господ" = "владетел, господар на чужденците, на враговете". Думата gast е древноиндоевропейска и има много застъпници в съвременните европейски и ирански езици. Много учени приемат, че славянската дума "гост, гостенин" е възприета от скито-сарматите. Независимо от това, присъствието на иранската съставка PATI, PADI в старобългарския християнски термин "господъ, господинъ" насочва към прабългарския език като източник на тази съставка, тъй като в славянския език липсва думата PATI, PADI.
Значително повече следи от титлата БАТ откриваме при дунавските българи. Официално Аспарух (преди 680 – 700 г.) не е титулован БАТ, понеже той фактически не притежава тази титла. Тя е останала при брат му бат Баян, който след четири години самостоятелно управление се подчинява на хазарите и с това веднаж завинаги лишава българите от тази титла. Византийците назовават Аспарух и следващите го наследници от главния владетелски род Дуло с титлата АРХОНТ – началник, владика, повелител. Това е византийска титла на владетел от среден ранг, в частност употребявана по отношение на управители на варварски племена. Има данни обаче, че народът на Аспарух е продължил да назовава своя владетел, макар и неофициално, с титлата БАТ. Например, в Анонимния български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], Аспарух е наричан с три имена - Исперих, Испор и Батой. Отец Паисий в своята История словеноболгарская също нарича Аспарух с името Батоя, а в почти синхронната история на монаха Спиридон [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 33] Аспарух е наречен Батуя, князъ болгарский, сын Орбатов (Обратов, на обрите – авари ?). Бенедиктинският монах от XI век Сигеберт (Зигеберт, Сигиберт) в своята Chronica Sigeberti Gemblacensis нарича Аспарух Батий. В Дуклянския летопис Аспарух е наречен Крис - Kris; Chris и Владин (Владино, Баладес). Имената Аспарух (Аспар-Хрук, Aspa-rux, съкратено Крис - Kris; Chris в превод от ирански "Бял, Блестящ кон"), Исперих (Благороден, чист) и Испор (всъщност Еспор - орел) са изцяло ирански. Странните имена Батоя, Батой, Батуя, Батий и Владин може да произлизат от посочената по-горе владетелска титла "бат - владетел, властел, началник" при предшествениците на Аспарух от Стара Велика България, която народът е продължил да употребява за известно време по силата на историческата традиция. Дуклянският летопис е бил написан на сръбски от анонимен свещенник от град Дукля (днес град Бар, Черна Гора) в края на 12 век (между 1172-1196), което обяснява сръбския превод - калка на иранското Батой в славянското Владин. По-късното славянско име Влад, Волод, Володя, Всеволод, Владимир може да се изведе като калка на прабългарската титла БАТ - владетел.
Има основания да се счита, че съвременният български топоним Карнобат има ранносредновековен произход и е свързан с голямата победа на Крум (Каран, Карно, Карнота) над византийските войски при близкия Върбишки проход. В този топоним ясно се откроява името на Крум (Карно - Крум бат) и посочената титла "бат", което е указание, че поне сред народа, Крум също е титулован неофициално с тази титла.
Титлата "бат" можем да открием и в старинната българска дума ватах – водач, предводител. Това е оригинална българска, неславянска дума с основно значение „водач, вожд”. Ватах, ватафин означава главен майстор на рударска пещ (в Самоковско) и главатар на русалийска дружина. Производни „Ватахов, Ваташки”. Заета в румънски vătáf – „началник на стража, надзирател, кмет, главатар”, също и vatak, vataful - "водач на калушарска дружина". Думата ватах е засвидетелствана във Виргинската грамота, писана след битката при Траянови врата (986 г.). Според Ив. Венедиков ватах е означавало водач на отряд от свободни селяни (опълчение, войнигари, стратиоти) явяващи се със собствено въоръжение при военните сборове и походи. В БЕР се приема като най-вероятна възможността българската дума да е наследство от езика на траките. Според мене, най-вероятно семантичната основа "ват" на ватах е вариант на индоиранското "бат" = "владетел, пълководец, командир, предводител, началник, главатар", срещащо се при прабългарите като най-първа владетелска титла, сравни "бат Кубрат, бат Баян, Батой = Аспарух, Карно бат = Крум".
Това, че ранните български владетели са носили иранската (средно-персийска) по произход титла “бат” е естествено и разбираемо, пред вид на преобладаващо иранския характер на народа и подчертаните персийско-партянски традициии и връзки в управляващия двор на Стара Велика България. Интересно е и това, че някои ранномаджарски владетели от същия регион също са носили тази титла. Такъв е маджарският княз от 820 г. Юлай-Бат (Дуло-бат ?), владетел на маджарски племенен съюз в областта Етелкузу, т.е. района между реките Волга и Днепър [Добрев Ив. К. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 197]. Съгласно Ив. Добрев, даже в името Арпад на един по-късен владетел на маджарите и основател на съвременна Маджария – Унгария можем да видим тази титла (Ар – мъж и пад = бат). Трудно е да се допусне, че владетелите на угрофинския народ на маджарите ще възприемат тази титла направо от персите и партяните. По-вероятно е, че образуваният на част от територията на Стара Велика България маджарски племенен съюз ще е възприел някои традиции от предходната държава на българите, в частност названието и функциите на владетелската титла, а може би и самата идея за държавност.
Фиг. 1. Изображение на Само. Рисунка на Зноемската ротонда, Чехия (1019-1034). Снимка в ултравиолетова светлина. Забележете шестлъчевата звезда на щита, символ на царска власт, дадена от бога, характерен за царете на Шумер и Асировавилония. Същата звезда се вижда и на печата на кан Тервел.
Друг пример за употреба на титлата "бат" е Самбат, хипотетичният брат на Кубрат, владетел на кратко съществуваща държава на запад от Стара велика България. Тя е описана в посочената по-горе, не много убедителна книга-летопис - "История на Джагфар" [Бахши Иман, Джагфар тарихы. Том І–1993, ІІ-1994 и ІІІ-1997 г. изд. ред. колегия: Ф. Г. Ф. Нурутдинов, Р. Ш. Шарипов и др., лиценз № 062460, Оренбург, Русия]. Това съобщение се съгласува със съществуването по същото време и на същото място на разноплеменното владение на Само (626-658), което днешните чехи считат за първа чешка държавност. В т.н. Краловедворска ръкопис (1818 г.) първият чешки владетел е наречен Забой, което се смята за друга форма на Само. Имената Само и Забой (Замбой, ако допуснем назализация) са много близки до Самбат или бат Сам. За съжаление, по-късно Краловедворския ръкопис е обявен за фалшификат, което не изключва отделни негови данни да са исторически обективни.
Единственият документ, в който се описва владетелят Само, е хрониката на бургундския монах Фредегар от около 660 г. В нея Само се представя (не много убедително и последователно) като жител на неустановения засега френски град (област) Сенон. И в тази хроника има много противоречия. Първоначално Само е търговец на славянски роби, но вместо да бъде убит от протославяните става техен вожд; като ранносредновековен френски християнин не прави никакви опити за християнизация на своето население; има 12 жени и 30 деца. На стенописното му изображение (фиг. 1) липсват каквито и да са християнски символи, но присъства шестолъчна звезда - стар месопотамски символ на върховна власт, използван и от Тервел. Има и голям брой несъответствия в посочената топонимика. Всичко това ни прави предпазливи относно всяко едно твърдение на Фредегар и в частност относно произхода на Само. Самото име Само има убедителна иранска етимология (сам, самотен, самси) и може да е прозвище, каквито са и имената на много прабългарски владетели от това време: Курт - Кубрат, Баян - Безмер, Аспарух-Еспор и т.н.
Косвено доказателство, че БАТ може да е означавало “владетел - самодържец - цар” е вековната народна традиция в царска Русия, руския цар – император да се нарича с прозвището “БАТЮШКА”. Очевидно, основата на тази дума е БАТ и тя може да е дошла със значението "владетел - самодържец" от средновековна България, заедно с християнството, кирилицата, книжнината и официалния старобългарски (църковно-славянски) език. В диалекта около град Чирпан се казва "батетата не дават", когато се предлага нещо, забранено от закона и наредбите на българската държава. В случая думата "бате, батета" означава "управител, владетел, властел на държавата" и има връзка с древната прабългарска титла "бат".
Има ли исторически примери,
когато думата “бат” е означавала
владетелска титла?
Има и то точно в района, от където
според иранската хипотеза
произлизат прабългарите. Източно от
днешната планина Памир (древната Белур)
днес живее индоиранския народ Кхо (Kho).
В езика на този народ
намираме много паралели
с думите, съставляващи най-вътрешното,
неизменяемо ядро от речника на българския
език. Например:
Mosh – МЪЖ,
СЪПРУГ
Kay –по-голяма
сестра, сравни с КАКА
Nan – МАЙКА,
сравни с НАНА
Pech - горещ, сравни с
ПЕЧКА, ПЕЧА
Pushi – котка,
сравни с ПИСАНА
Riphe - стани! Сравни с РИПНИ
Ishperu
- бял, чист, честен. Сравни с варианта
ИСПЕРИХ на личното име Еспор, Аспарух
But - ОБУВКА
Chaqu – нож,
сравни с ЧЕКИЯ – малко, сгъваемо джобно ножче
Khodba –
сватбен годеж, сравни с
ГОДЕЖ
Pazhal
– човек, който пасе овце, ПАСАЧ (забележете
прабългарския суфикс – ал)
Kumoru, Kimeri
- момиче, жена (сравни
с българския митологичен персонаж КИКИМОРА, женски дух)
Ясно е, че този език се намира в далечно сродство с българския език и това се обяснява с общото междинно звено, езикът на прабългарите. Най-важното в случая е обаче, че в този език bacho (БАЧО) означава ЦАР, КРАЛ (king), а bachan - крале, царе (kings). Това е точно титлата, която са носели първите български владетели – бат Органа, бат Кубрат и бат Баян, както и владетелят на четирите български племена, водили битка с остготите до река Тиса.
В заключение, представените по-горе преки и косвени данни подкрепят предположението, че ранните българи са използвали владетелската титла “БАТ”, която има източноирански произход.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Бакалов, Г., “Средновековният български владетел”, С. 1985, с. 95
2. Степанов Цв., “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, С. 1999
3. Степанов Цв., “История на българите...”, С. 1998
4. Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, С. 1991
5. Николов, Г., “Проблеми на прабългарската история и култура”, т. ІІІ, Ш. 1997, с. 85 - 88
6. Бешевлиев, В, “Първобългарите”, С. 1981