ИМАЛИ ЛИ СА РАННИТЕ БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ ТИТЛАТА ХАН /КАН?

Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Първоначално титлата хан/кан (khan, по монголски кааn) се отнасяла само за вождовете на относително малките племена от родствен произход, които живеели северно от днешен Китай. В този район възникват две големи племенни обединения, по-ранното на народа Xiongnu (209 г. пр.н.е. – 155 г.) с център областта Ордос и второто на народа Xianbei (93-234 г.) с център днешна Монголия. Етническият произход на Xianbei е ясен, те са наследници на по-ранните прамонголски племена Donghu (от китайски «източни варвари») и предци на средновековните и днешни монголци. Произходът на Xiongnu (названието е вероятно родствено с това на хуните) обаче остава неясно. Най-популярна е теорията, че Xiongnu са прародители на тюрките, но има и много други теории, при това добре обосновани. Титлата на владетеля на Xiongnu е шанюй (Chanyu), която се смята за заимствана от китайците.

В периода 330 – 555 г. на земите на дн. Южна Монголия и  Северен Китай възниква трето голямо племенно обединение, известно с китайската форма на собственото им име – жужан (Jou-jan, Juan-Juan – „гърчещи се насекоми”) или руран (Rouran). Жужаните са наследници на народа Xianbei, т.е., това са същите прамонголци. Според китайски източници този народ се наричал още „татар” или „тартар”. Жужаните са важни с това, че обединявайки множество племена, начело на които стоели ханове, те създават нова, по-висша и истинска държавна владетелска титла – хакан (хаган, каган, qaγan, qaγhan, kağan, hakan), която означава „хан на хановете”.

В периода 450-550 г. някои подчинени на жуаните племена въстават и за кратко създават свои държави. Такова е гьоктюрското племе на рода Ашина, което с помощта на китайски войски в 555 г. нанася последен удар върху държавата на жуаните. Първите владетели от този род (Бумин хан, Кара Ъсък хан) все още носят племенната титла хан. В 554 г. братът на Бумин хан, Истеми силно разширява територията на гьоктюркската държава и приема жуанската титла каган.

По-късно титлата каган-хакан се възприема и от владетелите на аварската (567 – 804 г.) и хазарската (618? -1048?) държави (хаганати) в Източна Европа. Някои владетели на Великото Киевско княжество, по-известно като Киевска Рус също носят тази титла. По този начин в периода от средата на VI  в. до към края на X в. в Централна Азия и Източна Европа като най-престижна и висша държавна титла се утвърждава титлата каган (хакан), а съответните държавни формирования са известни като „хаганати” – хаганат на жуан-жуаните, на гьоктюрките, аварите и хазарите. Съответната съпружеска титла за жените на хановете и хаганите е ханъм (Khanum) (монголо-тюркска) и хатун (Khatun) (иранска).

Първата владетелска титла в татаро-монголската империя (1206 – 1368 г.) е каан, която по-късно се заменя с хан, шах, шейх, бег. По-късно в Златната орда също се налага върховната титла каган. Например, владетелската титла на Чингиз, Мьонке и на Огедей е каган, но курултаят на тази държава не присъжда титлата каган на Чагатай и той е само хан! Каганати са и по-късните Казахска (1465-1847), Бухарска (1500 - 1753), Ферганска (1694-), Хвазерумска (1500-1804) и др. държави.

 Със сигурност владетелите на Дунавска и Волжско-Камска България не са носели титлата каган/хакан. По-общо, домашната титла на владетелите на Първата българска държава (империя) от Аспарух до Кардам, съвременници на аварския и хазарския хаганати, не е документирана в нито един източник. Липсват писмени документи и за домашната владетелска титла във Волжско-Камска България. Въпреки това, онези изследователи, които безрезервно вярват в хуно-тюркската хипотеза за произхода на прабългарите, включително и привържениците на славистичните представи априори приемат, че титлата на българските владетели от Аспарух до Пресиян е хан/кан. Прилагат се и следните доводи.

1)  Използва се „логическото умозаключение”, че „Владетелят при всички тюрски народи е имал титлата каган или кан/хан. Прабългарите са тюрки, следователно техният владетел е имал титлата хан”. В тази връзка Аспаруховите оногхонтор-българи се разглеждат като едно единствено племе (въпреки че те са били поне 10 пъти повече), което е наброявало около 15-20 хиляди души (според "българофила" К. Иречек 300-400 души), но е успяло да наложи своята власт и племенна титла khan (хан, кан) над "многобройните славянски племена".

2)  Омуртаг и Маламир имат запазени каменни надписи, където е записана тяхната титла: КАНАЗУВИГИ. Първите три букви от тази титла – КАН са взети като доказателство за горната теза. Обяснението на остатъчния израз – АЗУВИГИ обаче се е оказало непосилно за тюркистката теза. Два са по-значимите опита в това отношение. Според първия опит съчетанието КАНАЗ (кан + ис) се приема за гърцизирана форма на КАН, а остатъчното УВИГИ посредством някои по-късни тюркски езици (печенежски, кумански) условно се превежда като „велик”. Следователно,  на гърцизиран печенежски КАНАЗУВИГИ трябва да значи „велик хан”. Други учени не приемат това изкуствено построение и разлагат КАНАЗУВИГИ на КАНА + СУ + ВИГИ и го превеждат като „хан – командир (бег) на войската (су)”. Това обяснение също има много слабости. Първо, такава титла изглежда специално измислена (от автора), защото тя не е доказана при никой тюркски народ. Второ, формата „кана” вместо „кан” изглежда необяснима от гледна точка на тюркските езици. Има и други проблеми, за които ще стане дума по-долу.  

3) Макар върховната владетелска титла при прабългарите да не е документирана, добре засвидетелствани са няколко по-нисши военни или административни титли – кавкан/кавхан/капкан, таркан и боритаркан. Значението на титлата кавкан/кавхан (записвана и като капкан!) не е известно, но се  знае, че се отнася за втория човек в държавата. За целите на тюркската теза се приема, че кавкан/кавхан/капкан означава „заместник кан/хан”, след което се прави умозаключението: „щом е имало заместник-хан, значи е имало хан”! Още повече, че другите две титли завършват на „-кан”, значи непременно е имало „хан”. Тези „разсъждения” обаче са твърде необосновани и откровено спекулативни. Първо, „кав” не значи „заместник, вице, под, втори и т.н.” на никакъв език, още повече тюркски. На езика на скитите думата кавк значи „издигам”, съответно „кавказ” значи „височина” (така са наричани Карпатите), а „кавкан” значи „издигнат, извисен”, където „-ез” и „-ан” са мощни словообразователни суфикси в иранските езици. Същият суфикс „-ан” се вижда и в другите две титли, чието значение е безспорно установено: таркан = „управител, началник, губернатор” (от индоиранското тарк = съдя, ръководя) и боритаркан = „управител на град” (от иранското бор = град).

4) В една хроника на Патриарх Никифор за съдбата на българския владетел Паган се употребява титлата Καμπαγάνος (Kampaganos). За целите на горната теза условно се приема, че Kampaganos (Kam pagan) означава сгрешен запис на кан Паган. И това, на пръв поглед приемливо твърдение обаче е чиста спекулация. От внимателния прочит на текста на хрониката обаче става ясно, както е посочил Веселин Бешевлиев, че титлата Kampaganos не се отнася за владетеля Паган, а за второто лице в държавата – капкана (кавкана), чиято титла е грешно записана като Kampaganos.

Горните спекулативни, лишени от научна безпристрастност твърдения не доказват, че титлата на българските владетели е била хан/кан. В допълнение, според тези автори трябва да излезе, че по същото време, когато хазарите, аварите и русите са имали върховната държавна титла хаган (хан на хановете), владетелите на Първата българска държава (империя) от Аспарух до Пресиян ще да се радвали на нисшата титла хан/кан - "вожд на племе"! Че това е обидно за тогавашните и днешните българи! С какво държавата на Крум е по-лоша или властта му и по-малка от тази на аварите, хазарите и русите? Нали държавата на Крум поглъща държавата на аварите, а не обратното? Твърдения от вида, че титлата на Аспарух, Крум, Омуртаг и Персиян е била хан/кан са не само ненаучни, но и обидни за националното достойството на българите и унижават престижа на нашата  държава и историческа памет.

В отделна статия (Смисъл и етимология на владетелските титли KANAΣYBIΓI и canizauci) авторът на тези редове, на основата на сравнителния  исторически анализ обоснова друго твърдение за титлата на ранните български владетели. Накратко, този анализ се състои в следното.

Най-напред Крум (803-814) в един гръкоезичен (т.н. Хамбарлийски № 2) каменен надпис се титулова „архонт увиги”. След това неговият син, Омуртаг (814-831) и внук, Маламир (831-836) се титуловат с две едновременно присъстващи владетелски формули: на гръцки „о ек теос архон” (който е от бога владетел) и споменатата по-горе прабългарска титла „каназ увиги”. Посочените изрази „архонт увиги” и  „каназ увиги” очевидно изразяват обща владетелска формула, съдържаща владетелска титла (архонт и каназ) и добавъчна пояснителна дума „увиги”.

От особена важност е фактът, че същата владетелска формула откриваме и при аварите, народ със сходни на прабългарските култура, език и етнически произход. В едни случаи владетелската титла при аварите е kaniz, съответно пълната формула е kanizauci (kaniz + пояснителната дума auci). В други случаи аварската владетелска титла е XAГАН (chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ) към която се добавя същата пояснителна дума iugurrus, iugurnus, iugurgus, vigerius, vigurnus, придружена от съответното латинско окончание. От тук авторът на тези редове изказа предположението, че пълната владетелска формула на Крум, Омуртаг и Маламир и на аварските владетели е съдържала названието за „владетел” (архонт, каназ, kaniz, chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ), последвана от пояснителна дума (увиги, auci, iugi, vigi).

Използвайки факта, посочен още от проф. Петър Добрев, че в някои индоевропейски езици думата iu, ivi означават „бог” (сравни Yupiter = Yu + piter = „баща на боговете”, Yunona = Yu + nana = „майка на боговете” и съответните им форми в санскрит и в памирските езици) беше предположено, че пояснителната дума „увиги” има индоевропейски (ирански) произход и означава „божествен, който е от бога”. Така за пълната владетелска формула се получава значението „владетел (каназ), от бога”, което напълно се припокрива с придружаващия я гръцки израз „о ек теон архон”. Това съвпадение силно подкрепя наличието при прабългари и авари на пълна владетелска формула от вида „владетел от бога” – КАНАЗ УВИГИ. Най-вероятно точното изписване на пълната формула е било КЪНЯЗ УВИГИ, а на съкратената титла - КЪНЯЗ, така както тази дума се среща в първите кирилски източници. В по-късните кирилски източници КЪНЯЗ се предава като КНЯЗ.

Вторият извод, до който достигаме е, че титлата „каназ - къняз” е оригинална аварска и прабългарска. Предположението, че титлата КЪНЯЗ - КНЯЗ е прабългарска е изказано от голям брой автори, опирайки се на друга линия на разсъждение. Те цитират Именника на българските владетели, където първите български владетели са наречени КНЯЗЕ. Тези автори посочват, че титлата "каназ - княз" по-късно е заимствана във формата „княз” от околните нововъзникнали славянски държави - Панония, Моравия, Хърватия, Сърбия и др. При сина на Персиян – Борис тази титла приема формата „велик княз”, т.е., „княз на князете”. По-късно титлата „велик княз” се приема и от владетелите на Киевска Рус, която е включвала в границите си голям брой княжества.

Въпросът за владетелската титла или формула на по-ранните български владетели остава открит. В отделна статия (Кубрат- каква е владетелската титла на Кубрат?) показахме, че най-вероятно домашната владетелска титла при Кубрат и сина му – Баян е била «бат», която е известна индоиранска титла за «владетел, господар, началник, пълководец». По тази причина  в много документи Аспарух е наречен Батой, Батуй, което може да е отражение на наличието на тази титла при брат му – бат Баян и баща му – бат Кубрат патриций.

Накрая ще обосновем една хипотеза за това, каква би могла да бъде възможната титла и име на Аспарух (Есперерих, Еспор). Изказаните по-долу предположения трябва да се разглеждат засега само като възможности и посоки на дирене.

Безспорно установено е, че от всичките петима (?) сина на Кубрат само единият – Аспарух е водил отбранителни сражения с хазарите. По тази причина Аспарух напуска с народа си т.н. Хипийски (Конски, Български) планини (възвишения) над Кавказ и се установява в Онгъла на долния Дунав. На това ново и напълно неусвоено поле той се справя успешно с вероломното нападение на 60-хилядна  византийска войска и конница и подчинява някои праславянски племена, като ги заставя да му освободят територията си. Има данни, че той е отблъснал и опасни аварски нападения. По това време и след това аспаруховите българи усилено строят дълги земни валове (Галацкия, Южнобесарабския и Севернобесарабския, вала в Северна Добруджа, Малкия земен вал в Южна Добруджа, вала във влашката равнина, валовете в дн. Северозападна България, землените валове край Варна и в Рижския проход и накрая вала Дебелт - Констанция до р. Марица), земни лагери (Земления лагер Никулицел, Земления лагер „Гермето” на брега на езерото Синое, Земления лагер „Делул кале” при с. Синое, Земления лагер при с. Джуриловка, при с. Печеняга, Земления лагер „Храдок” при с. Гиздарещи, земления лагер „Гермели” при Расова, земления лагер „Дамняска” при Черна вода, земления лагер край крепостта Маркели до Карнобат), военни станове - казарми (край Плиска, Преслав, с. хан Крум и др.), някои от които (Преслав, Плиска) много по-късно прерастват в нови големи градове. От запазените некрополи (край Балчик) се вижда, че поне част от народа на Аспарух е отглеждал домашни птици, крави, свине, коне. За разлика от праславяните, прабългарите са били добри пчелари, защото прабългарската дума "аус" - восък, заимствана в старобългарски, староруски (935 г.) кумански () е забелязана от Ибн Фадлан даже в езика на волжско-камските българи (9). Вероятно този народ ще да е имал много коне, защото в центъра на Онгъла днес има река Текучи (Конярска по прабългарски), а и родните им места се наричали Конски възвишения. Всички тези видимо странни и несвързани факти (чергари, пък копаят валове, отглеждат свине, крави и пчели, въртят умело мечове) могат да се обяснят и свържат в едно цяло от следната хипотеза.

В Ахаменидската и късноперсийска (сасанидска) държави шахската войска се командвала от един единствен военачалник, носещ титлата „спахбед” (spāhbed), в по-ранна форма „спахпат” (spāhpat), спатхапати (spādhapati), означаваща "началник на войската". Партите наследяват титлата като spahbod и я пренасят в Армения, в арменска форма „аспарапет” или „спарапет” - (a)sparapet. Титлата е била широко известна и при други народи: в Грузия - spaspeti, Хотан - spāta, Согдиана – spʾdpt, в гръцки източници като ασπαβέδης (aspabedēs) – аспабедес. Значението на титлата идва от персийския израз spādhapati, където spādha = „войска” и pati = „началник, главатар, предводител”. Титлата е била наследствена  и се полагала на един от седемте големи рода в персийската и арменската държави.

Приема се, че  името на основателя на Дунавска България - Аспарух (Еспор, Есперерих), съдържа иранската дума "аспа" - кон. Неясното окончание "-рух" обаче затруднява намирането на пълното значение на думата Аспарух. Същността на споменатата хипотеза е, че най-вероятно личното име на основателя на Дунавска България е Еспор, което по ирански означава «орел», а второто му название – Аспарух (в някои източници Есперерих) съответства на арменското Asparapet, на гръцкото aσπαβέδης, съответно на персийското spāhbed и е титла, означаваща «върховен началник на войската». Вероятно по-точната форма на българската титла е била Есперерих, откъдето се вижда, че окончанието «рих, рух» е замествало персийското pati,  pat, bed. Необходимостта от това заместване е ясна, защото в Кубратова България персийското pati,  pat,  bed е върховна титла на владетеля. От друга страна „рих, рекс, раджа” са индоевропейски титли с значение, подобна на това pati,  pat,  bed.

            С други думи Еспор може да е бил главнокомандващ войската на Кубрат и на престолонаследника – Баян. Това обстоятелство може да обясни голяма част от гореспоменатите странни и несвързани факти. Първо, това обяснява защо двамата владетели не са водели сражения, а по-нисшият по чин "аспаруксът Аспарух" е понесъл цялата тежест на войната срещу хазарите. На второ място, официално приетата сега представа, че Аспарух е превел своето племе, което е и племе на баща му - оногхонтор-българите, от Кавказ до Дунав повдига множество въпроси от вида: след като бат Баян е върховният владетел защо основното племе тръгва след Еспор; бат Баян на кого всъщност е владетел; как са били избрани кои хора да се преселят, кои да останат и защо, кое племе ще върви след Аспарух и кое след бат Баян и др. под. Изказаната хипотеза обяснява кои хора Еспор е превел от Конските планини в областта Онгъл - това не е обикновен, мирен народ, специално подбран по някакъв племенен или доброволчески принцип, а в значителната си част това са били войниците от професионалната армия на страната заедно с придружаващите я спомагателни отделения и прислуга ведно с техните семейства и родове. Ние не знаем как са набирани тези войници, но може би това е ставало чрез известната от Османската империя (всъщност персийска по произход) спахийска родова институция. При тази система значителен участък земя се дава на даден дворянин - спахия, а той има задължението при война да осигури съответния военен отряд за войската. Самият османо-турски термин "спахия" идва от персийското spādha = „войска”. Начинът на това превеждане на населението от Кавказ до Дунава прилича не на бягство, а по-скоро на типичното за скитите добре организирано отстъпление при външна атака дълбоко в собствената територия. Например, по такъв начин са постъпили скитите при нападението на цар Дарий. Професионалните бойци на Еспор, подобно на римските войници са обучени както да се сражават, така и да строят валове, лагери и станове, да коват оръжие, да отглеждат коне и домашни животни. Това обяснява изключителната боеспособност, издържливост и мотивираност на войската на Еспор, неимоверната военно-отбранителна дейност, изграждането и изпълняването на мащабен военно-стратегически план за защита на населението на територията на Онгъла (около 15-20 хиляди км²) от външни атаки. А атаките са били много и от всички посоки. Не българите на Аспарух са атакували и грабели Византия, както за жалост се пише в днешните българските учебници. Обратно - българите на Аспарух са били атакувани от хазари, авари и византийци и техният живот е бил поставен на ръба на оцеляването. Един народ, който се обградил от всички посоки с валове и поставил цялото си население във военни лагери и казарми не е мислел да граби, а да се защищава и спасява от външни нападения.

        Военният характер на държавата на Еспор проличава и в нейния професионален отговор на вероломното нахлуване в отвъддунавската земя на българите на 60-хилядната византийска войска в момент, когато положението на Еспор е било най-тежко. След разгрома на тази опасна агресия, целяща пълното унищожение на българите, те заемат част от законнната византийска територия под формата на задължителното при такива случаи обезщетение (репарация, контрибуция). От този момент насетне българите законно владеят новите за тях области Малка Скития и Мизия и ги населяват със свое население. Завареното праславянско население е принудено да се изтегли на запад и да защищава западната граница на държавата, а на южната граница Еспор поставя родственото племе севери да защищават т.н. "Боруйски планини" срещу византийците.

        И накрая, тази хипотеза обяснява характера на Дунавска България. На първо място народът на Еспор, създал Дунавска България няма нищо общо с малокултурните грабителски кутригури, които векове преди това са плячкосвали Балканския полуостров. По начина на своето създаване държавата на Еспор се отличава от много други държави, които са създадени по обичайния път чрез продължително и насилствено обединение на множество родствени племена. Дунавска България възниква "за часове" и в началото си е предимно войнишка държава, оградена с валове и запълнена с военни станове. Държавата започва да строи своята материална култура от нищото, тя няма професионални художници, строители, златари и т.н., които са останали по родните си места. Всичко, което се прави в началото е по войнишки грубо и непрофесионално. Всъщност, по-голямата част от народа на Кубрат, заедно с материалната му култура е останал в старите си места, където по-късно възниква Салтово-Маяцката култура, градовете Хумар, Беленджер (Булгар Балк, Балас огун = бял град), Семендер и мн. др. Като всяка организация, почиваща на воинската дисциплина държавата на Еспор няма нужда от парични отношения и не сече пари. Твърде е възможно, както римските войници, така и аспаруховите войници и спомагателната прислуга да са били от различни племена (но най-вече от оногхонтор-българите) и да са говорили на няколко сходни езика, а неоженените да са се задомили с местни момичета. Това е създало кръвно родство между дошлите прабългари и заварените праславяни още в началото и е позволило по-късно на езика на праславяните да вземе връх. Възможно е това начално етническо смесване на войнишкото спахийско население да обяснява наличието на биритуални погребения и различната ориентация на трупополагане при прабългарите-езичници.

Yeremyan, Suren. "Armenia During the Hellenistic Era". Soviet Armenia volume of Soviet Armenian Encyclopedia. Yerevan, Armenian SSR: Armenian Academy of Sciences, 1987, p. 98.