|
|
БЪЛГАРСКАТА СУРВАЧКА - РАСТИТЕЛНО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ ВЪВ ФОРМАТА
НА ПАЛМЕТА С МАГИЧЕСКИ СПОСОБНОСТИ
Иван
Танев
Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Дряновата
сурвачка (сурукница, сурвакница,
сурвакия [43]), традиционно използвана в
България на Васильовден (1 януари) има
различна украса в различните краища на
страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана.
Сурвачката от
Добруджа (Фиг. 1) е типична за по-голямата
част от страната. Същата форма има и сурвачката от
Перник (Фиг. 1), но както изглежда, тя стои много
по-близо до началния старинен модел,
представящ същността на българската
сурвакница.
Фиг.
1. Сурвачки от различни
области на България. В
ляво – сурвачка от Добруджа.
В дясно – сурвачка от Пернишко в три
последователни увеличения [1].
В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети (фиг. 1). Задължително е обаче сурвачката да е дрянова пръчка, а нейните клонки да се привържат така, че тя да добие формата на единично или двойно кирилско “Ф”, а най-отгоре да остане снопче от връхни клончета. Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари (суркуватници, суркувачи [68]) посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благапожелания за здраве, благоденствие и сполука. Вярва се, че сурвачката носи магическа сила и прави пожеланията по-реални. Дряновата пръчка, оформена като сурвачка обаче има магическо действие само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина!
Първи януари, когато се сурвака е Васильовден, ден на свети Василий. Този светец, един от тримата най-големи богослови (отци) на християнската църква, е роден в град Кесария (Кападокия, Мала Азия) и е станал архиепископ на същия град. Това обаче едва ли има отношение към обичая и целта на сурвакането, освен простото съвпадение на датите. На второ място в този ден започва календарната година според Юлианския и по-късния Григориански календари, което би могло да има връзка с обичая, тъй като той има за цел измолване на здраве и благополучие през новата година. В същото време обичаят сурвакане има нехристиянски характер и най-вероятно е наследство от по-ранни езически вярвания.
Макар че смисълът на обичая е ясен, неговият произход е спорен. Няма данни кой народ - траки, славяни или прабългари са го използвали и предали на съвременните българи. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница, сурукница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва година!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки пред вид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья.
Милош Сидеров [2] оприличава и извежда българската сурвачка от вълшебния жезъл на античния гръцки бог Хермес. Този жезъл е известен като кадуцей или керикеон и съдържа две змии, увити по дължината на отвесен прът. С този жезъл Хермес е можел да приспи или събуди по всяко едно време кой да е бог или смъртен човек. Българската сурвачка не съдържа елементи, подобни на змии и няма функцията да умъртвявава или съживява. За разлика от жезъла на Хермес тя се употребява единствено и само на 1 януари. Новото средновековно българо-славянско население е нямало и представа от инструментите и възможностите на Хермес. От друга страна езическото наследство на крайно оределите и отдавна християнизирани траки, евентуално познаващи елинския култ към този бог, е твърде неясно и вероятно изчезващо малко. Освен това, ако сурвакането е наследство от езическото време на траките, то този обичай би трябвало да има по-широко етническо разпространение сред съвременните народи на Балканския полуостров - гърци, албанци, сърби и румънци, което не се наблюдава. Обичаят е чисто български. Всичко това прави извеждането на сурвачката от елинския кадуцей една крайно необоснована хипотеза, предназначена за непретенциозни читатели.
В настоящата статия се обосновават две оригинални идеи за формата и функцията на българската сурвачка, които стоят в органично единство. Първата идея е, че по форма сурвачката е образ на т.н. "световно" или иначе казано, "божествено дърво". Втората идея е, че по функция сурвачката е безкръвно (растително) жертвоприношеие, което за кратко време носи в себе си божествена сила.
Фиг.
2. Капители (фризи,
антефикси)
на мраморни колони от различни строежи на
територията на древна Тракия. В
ляво - капители (palmette
finial)
от
музеите на Гръцка Западна Тракия (Кавала,
Гюмюрджина, Ксанти) (собствени зарисовки на
автора).
В дясно,
антефикс от храма в могилата Оструша,
Долината на тракийските царе до Казанлък [7].
Още от най-древните предхристиянски времена са извършвали жертвоприношения - кръвни (животински) и безкръвни (растителни), за да се омилостивят езическите божества и да се спечели тяхната подкрепа. В момента, когато божеството слиза на земята и влиза в досег с жертвата за да я приеме, тя придобива за кратко време част от неговата положителна енергия. През този преходен период жертвата започва да проявява приетите от божеството магически свойства - да лекува, да пази от зли сили и болести, да носи сполука и благоденствие. В книгата [Попов Рачко. Кратък празничен народен календар. Изд. на Етнографския институт с музей при БАН. София. 1993] са описани голям брой такива жертвоприношения, наследство от езическото време, кръвни и безкръвни, които са се запазили в празничния календар на българите. Например - кръвта на жертвеното гергьовско агне има лечебна сила (с. 42); главните на огъня, запален на Сирни Заговезни (Кукеровден) се внасят в къщи за предпазване от бълхи и въшки (с. 22); пепелта от изгореният на Сирни Заговезни конец се пази заради лечебната му сила (с. 21); частите от пожертвания петел на Петльовден (20 януари) имат чудодейна сила (с. 14); същото се отнася и за пожертваната на 18 януари кокошка (с. 13). Чудодейна сила са имали и клонките (безкръвна жертва) на Връбница, които се използвали като цяр срещу болести и магия против градушка (с. 35). Но най-силни и разностранни са чудодейните качества на българската новогодишна сурвачка (с. 5): сурвакват се хора и животни с наричане да бъдат здрави и честити; пъпките на сурвачката се наричат с различни благопожелания и се поставят в новогодишна семейна баница, известна като баница с късмети. Жените мият косите си с вода, в която са потопени пъпки от сурвачката. Накрая сурвачката се хвърля в река, за да има повече дъждове и всичко да върви леко като по вода.
Изброените по-горе качества на сурвачката, проявяващи се само в определ отрязък от време около Нова година се припокриват напълно с известите качества на езическите жертвоприношения. От тук можем да заключим, че дряновата пръчка, отсечена срещу Нова година е принасяне на безкръвна езическа жертва в чест на някакво езическо божество, вероятно Слънцето.
Фиг. 3. Палмети в стенопис от тракийска надгробна могила край Мъглиж (180 х 60 см и 51 х 62 см, трета четвърт на III-ти век пр. н. е., Цанова Г. и Гетов Л. Тракийска гробница при Мъглиж, сп. Археология, 1973, кн. 2, с. 15).
Горното заключение се съгласува с факта, че много древни народи са вярвали в божествената роля на особени дървета и гори. Доказано е, че славяните са обожествявали дъбовите дървета. При древните гърци, храмът на Зевс бил построен сред дъбова гора. Омир е сравнявал мъжката сила и издръжливост със силата на дъба. Древните прабългари са обожествявали някои видове дървета, по-специално дъба [3; 4], считайки го за цар на всички дървета. Етнически сродните с тях хазари също са обожествявали дъбовите дървета и са им пренасяли жертви [5]. Хазарите почитали и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на боговете. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. При древните източно-кавказци, а вероятно при техните съседи прабългари, в деня на възраждащото се Слънце (25 декември, Коледа) се е запалвало дъбово дърво наречено Гула, което значи Бъдник. Същият обичай на същия ден и със същото название - бъдник е характерен и за съвременните българи [6, стр. 105]. За сега няма данни и древните траки да са вярвали в божествената сила на някои видове дървета, но това не е изключено.
Представата за "божественото дърво" (световно дърво, дърво на живота, палмета) е широко разпространена сред древните народи на Месопотамия, в Персия, Стара Гърция, Римската империя, при траките и прабългарите. Тези народи са схващали света като съставен от три пласта - горен (небе, където живеят боговете), среден (където живеят хората) и долен (подземен, обитаван от различни хтонични животни и от душите на мъртвите хора). Тази митологична представа се допълва от образа на т.н. "световно дърво", което свързва трите пласта на света, като мощните му корени са впити в подземния свят, а клоните му достигат до божественото небе. По същество "световното дърво" изобразява триделната представа за света при повечето древни народи на Стария свят. "Световното дърво" е едно от най-често срещаните елементи в художественото изкуство и архитектурата на месопотамските народи, при древните елини, римляни и траки. Понеже клоните на световното дърво най-често са изобразявани като листа на палмово дърво, учените наричат световното дърво още и "палмета", т.е., малка палма, палмичка.
Фиг.
4. Каменни орнаменти към вътрешната крепост
в Белоградчик
[1].
На Фиг. 2. са показани глави на мраморни колони и антефикс от музеите на Солун, Кавала, Гюмюрджина и Казанлък от периода V – IV в. пр. н.е. Показани са само два капитела от видяните от автора над 15 такива експоната, съдържащи изображения на "световното дърво". Такива палмети виждаме и в стенописи от тракийска гробница (фиг. 3). До всяка изобразена палмета виждаме и две спирали (волути), стоящи симетрично от двете страни на “божественото” дърво. В древността, даже в неолита спиралата е била един от основните соларни символи, заедно с кръга, кръста, розетата, свастиката и триквестъра [8]. Такива соларни символи са били изключително разпространени в Източен Кавказ, сред причерноморските сармати [9], при пеоните и траките. Те се срещат в изобилие и като орнаменти в българското народно творчество: сватбени сандъци, хурки, геги, битови съдове, шевици и обрeдни хлябове [6, стр. 336]. В показаните капители, всяка една от двете спирали символизира Слънцето и природните цикли, свързани с въртенето на Слънцето. Като правило двете спирали, стоящи в основата на "световното дърво" имат различна посока на въртене, едната е дясновъртяща, а другата е лявовъртяща (Фиг. 2 и 3). По този начин са изобразявани и другите соларни символи - свастиката и триквестъра, които също са ляво- и дясновъртящи се.
Фиг.
5. Изображения на
фигурата “божествено дърво
и две слънчеви спирали” върху
шевица от
Самоковско [1, стр.
112].
Мотивът "вкоренена палмета с две спирали в основата" е
изобразявал основната представа за света при древните народи от Стария свят. В
този мотив е концентрирано ядрото от техните знания за устройството на света и
неговото развитие. В този смисъл този мотив е бил главен елемент в митологията и
изобразителното изкуство на древните народи. Може би с голямо
закъснение той се среща и в изкуството на средновековните
и съвременни българи. Подобен
мотив,
съдържащ дървото на живота с две спирали в основата
може да се види върху каменна плоча, вградена в
средновековната Белоградчишка крепост (фиг.
4). Този
каменен орнамент вероятно
е взет от по-стар градеж и може да
е много по-стар от крепостта.
На плочата е представено “божествено”
дърво с корона отгоре и три дебели корена
отдолу. От страни на дървото има две силно
стилизирани спирали, символизиращи
Слънцето.
Цялата тази сцена се разиграва на фона на
две “обикновени” дървета, с което може би
се подчертава ролята на централното ”божествено”
дърво. Мотивът
"палмета с две спирали"
е
бил изключително популярен в българските
земи, защото той се среща и в шевиците и
украсата на съвременните
български народни носии (фиг.
5).
Ако такъв художествен мотив е изобразяван в толкова много случаи при българите и е могъл да се запази в паметта на толкова много поколения, то никак не е изненада, че ние можем да го открием и във формата на българската сурвачка. Съгласно фиг. 1 тя представлява дърво с ветрилообразни клонки в горната си част и две завити клонки в основата, изобразяващи кръгове или спирали, т.е, пълно копие на "световното дърво".
В заключение, по функция българската новогодишна сурвачка е растително жертвоприношение - отсечено дряново дърво, а по форма е копие на световното дърво с двете спирали в основата. В момента на жертвоприношение сурвачката носи божествената сила да осъществява пожеланията и мечтите на хората. Най-вероятно обектът на жертвоприношение е Слънцето - главният бог на старите българи и фактическият, неофициален бог на средновековните българи. В тази връзка моментът на жертвоприношението съвпада с астрономическото зимно слънцестоене - фактическото начало на календарната година.
Видът на жертвоприношението - дренът също е избран неслучайно, защото това дърво се отличава с по-особените си качества от останалите видове дървета. Дренът има много твърда и жилава дървесина, от която се правят духови музикални инструменти. От всички дървета той напъпва най-рано, още по времето на зимното слънцестоене, когато денят спира да намалява и започва да расте. Макар че по нашите земи тогава започва зимата, фактически от този момент започва новият цикъл на Слънцето и на възраждащата се природа. По тази причина старите цивилизовани народи (месопотамци, египтяни, иранци, кавказци, гърци, римляни) са посрещали деня на зимното слънцестоене като свой най-голям празник, известен като "празник на възраждащото се Слънце". Някои от тези народи са започвали новата си година от този ден. Този празник като начало на годината се е тачил и от старите българи, които са го наричали Коледа, чиято семантична основа "кол" има ирански произход и значи "срок от време, година, начало на годината" (Коледа - индоиранско понятие, означаващо "година, начало на година). След дълго колебание в IV-ти век християнските богослови приемат, че Исус Христос е роден в деня на възраждащото се Слънце. От тогава християните празнуват този ден като Рождество Христово.
Може би от всички съвременни европейски народи единствено при съвременните българи са се запазили елементи от древния празничен цикъл около деня на Възраждащото се Слънце - това е названието Коледа, запаления коледен Бъдник (Нови данни за прабългарския календар), обичаите Бъдни вечер, Сурвакане и Сполязуване (Българският обичай (С)полязуване и прабългарският календар). Причината са това е наследството от прабългарите, които за разлика от траките са приели християнството много късно и то от своя най-голям враг - византийците. Само век след своето християнизиране българите попадат под жестоко византийско владичество, което е нова причина за повърхностно възприемане и упражняване на християнските традиции и съчетаването им със старите езически празници. Като резултат днес почти няма български църковен празник, в основата на който да не са заложени стари езически представи и обичаи. Най-типичен пример за това е Бъдни вечер.
Освен дряновата сурвачка на Сурва,
друго растително жертвоприношение за възраждащото се Слънце е запаленият бъдник
на Бъдни вечер. Българският празник Бъдни вечер има явен езически
характер и отразява вярата на българите, че на този ден
небето се отваря и младият новороден
бог – Слънцето идва при
хората като слиза по високо дърво [6, стр. 40 и 154]. Съответно, на
отсеченото за Бъдни вечер дъбово дърво (растително
жертвоприношеие !) българите са гледали като на
бог и са го наричали бог,
който носи здраве и имот в къщи. Смятало се, че пепелта от
пожертваното дърво е свещена
и има магически свойства (sic!)
- лекува
рани, наторява нивите, носи щастие. Всъщност,
вярва се, че горящата в огнището дъбова
главня представлява "Слънцето, което в
този ден идва при хората като слиза по
божественото дърво, свързващо небето със
земята" [6].
Верни на идеята, че много старинни български думи със забравено значение са част от широки семантични гнезда в българския език и диалекти, ние предлагме възможността терминът "сурва" да се изведе от основата СУР на оригиналния български диалектен глагол "сурвам". Този регионално употребяван глагол (Родопите, Странджа, Тракия) не е турцизъм, защото такъв глагол с подобно значение не съществува в турския език. Този глагол има няколко значения: "устремно тръгвам", "слизам бързо надолу", "пързалям се надолу по склона" (от тук сургуляга, сурналка [54] – пързалка), "задвижвам", "отмествам", "повличам", "свличам" [5, 38, 54, 55, 66, 74, хасковско]. Най-общо този глагол изразява "начало на движение", което вероятно е първичното му значение. От тук “сурва” може да се получи чрез добавяне на известния старинен суфикс “-ав, ава” към основата на този глагол и ще има смисъл на "тръгване, начало, старт, задвижване". С това си значение терминът Сурва, Сурва година посочва денят, който служи като начало на новата календарна година.
2.
Милош
Сидеров. Българската сурвачка е древният
кадуцей (жезъл на Хермес) – символ на соларната година.
Авитохол, бр. 26, 2004, стр. 62-64
3.
Овчаров, Д.
Прабългарските капища - произход и
предназначение. - Векове, 1983, No 2, 56-62
4.
Спасов, Ст.
За прабългарските езически храмове. -
Трудове на катедрите по история и
богословие. Шуменски университет. Т. 1, 1998,
121-131
5.
Mason, R. A. E. The
Religious Beliefs of the Khazars. - Ukrainian Quarterly, 1995, Winter, No 4,
383-415
6.
Стойнев
Анани. Българските славяни – митология и
религия. Изд. Народна просвета. София. 1988
7.
Георги Китов. Долината на тракийските царе.
Библиотека “Културно-историческо
наследство”. Изд. Славена. 2003
8.
Голан
А. Миф и символ. 1993. Москва
9.
Иван Танев.
По пътя на българския етноним. Изд.
Алфамаркет. Стара Загора. 2005
10. История на България в четиринадесет тома. Д. Косев – председател на Главната редакция. Том 1. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Издателство на БАН. София. 1979 г.
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.