ВОКИЛ  (УКИЛ) - родове име при прабългарите 

КОРДИЛ - прабългарско име. Произлиза от КОРД = меч (общоиранска дума).

БУИЛА - раннобългарска титла - боил, боляр.

БУТАУЛ (ВУТАУЛ) - лично име върху съд № 21 от прабългарското съкровище от Наги сент Миклош,

СУРСУВУЛ – име  от  прабългарски  произход, носено  от  кавкана  на  цар  Петър – Георги  Сурсувул, 

МУГЕЛ - прабългарско име. Мугел извършва  преврат  срещу  брат  си  Грод,  защото  приел  християнството  от  Византия.

НЕБУЛ или НЕВУЛ  – прабългарско  по  произход  име, носено  от  управника  на  тема  Опсикон  в  Анатолия, българин по произход,

           назначен от  император  Юстиниян ІІ  в  688 г. (АС - БПСР, стр. 42)

ТИТЕЛ - название на голям български град северно от днешният сръбски Белград - областен център в България по времето на  Крум и

             Омуртаг.

ТОХОЛ - потомък, наследник. От Авитохол - "потомък на сърна", първият владетел от Именника на българските канове, живял

           предположително около 165 г. сл. н. е.

СЪСЕЛ - плъх или мишка, понякога използвано наред със СОМОР - название на съзвездие и на година в животинския циклов календар на

           прабългарите. На сториндийски susi - мишка.

ШОШЕЛ - заек [7]. Днес от него е останало рядкото фамилно име Шошелов - Заяков. 

ХУНОЛ - Alexius Hunol – български благородник с титлата sampsis [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до

            Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 472]

 ХОТАЛИЧ - в  IX-ти  век  в  Севлиевската  котловина  съществувал  гр. Хотал  (Хоталич). Раковски  пише че край Севлиево  е  имало

            проход  наречен  Кутелиз  или  Кутелишка стена и остатъци от средновековна  българска крепост.  Без  съмнение  това  са  руините 

          на ранносредновековния  (Хотал) Хоталич. Името прилича на названието на ранно-средновековния град от Согдиана - днешният

         Сурх  котал (Червен проход). Най-вероятно, основата на Хоталич означава "проход", може би от основата на глагола "ходя" +

        суфикса -АЛ. От тук ХОТАЛ = минушка, проход - място, където се преминава, прохожда. Предложена е славянска етимология от

        "хотети" - искам, от тук Хоталич = желан, но това е просто хомонимия, не е ясно какво му е желаното на този проход и този град.

            Суфиксът –ал, ол се съдържа и в една важна старобългарска дума, подробно описана във византийска бележка от XII-ти век за каноничния статут на Първа Юстиниана [П. Петров, В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Том I, Изд. Наука и изкуство, 1978, стр. 366]. В бележката се казва: “По-напред епископът на България бе тутулован примас, което на елински значи “първи”, на словенски или български или склавински “превол” (първол), което значи “първи”, тъй като при българите “превол” (първол) е “първият””. Явно е, че византийският автор изпитва голямо колебание как да нарече езика, говорен в България по това време (средата на IX-ти век) – словенски (кирило-методиевски), български или склавински (праславянски)! По-важното в случая е това, че византийският автор обяснява подробно една дума от езика или езиците, говорени в ранна България – превол, което значи "първи" или може би "първият"! Тази дума е много близка да авестийското paurva – "първи" и староиндийското purvas - "предишен, пръв", което показва откъде тя може да е дошла.

        Известното лично име Сурсувул има морфология твърде близка до тази на числителните редни первол, девол и тревол. То също може да има смисъл на числително име, чието значение засега остава неясно.

        От представените по-горе примери трябва да заключим, че суфиксът –ел,  –ол и други подобни е бил много често срещан в думите от езика на прабългарите. Има всички основания да се счита, че именно този прабългарски суфикс във формата "–ел" е останал и в следните съвременни български думи, някои от които имат основа от езика на прабългарите:

Оракул - съществутелно име на деятел, образувано от основата на глаголите вричам, орисвам, врачувам. Счита се, че думите "врач",

         "врачувам" са прабългарски.

Кърпел  - кърпеж, закърпено място. Това е съществително образувано от глагола "кърпя", който най-вероятно възхожда към думата      

         kapra – "плат, кърпа" в съвременния език хинди-урду и някои памирски езици. В някои диалекти "кърпел" значи тояга.

Бъркел (пречка, диалектно от Чирпанско) – съществително, образувано от глагола “бъркам” (в неговия смисъл на “преча”).

Сърбел - сърбеж, отглаголно съществително. Типично български думи с начално ударено "Ъ" са най-вероятно прабългарски. 

Въртел - разтакаване, размотаване, когато човек урежда някакво отношение или зависимост. Думата "въртел" сигурно произлиза от

       глагола ВЪРТЯ, а от него идва и думата ВРАТ. Тази дума би трябвало да е прабългарска, тъй като се среща и при древните нахчи

       (чеченци) като ВОРТ - врат. Славянският й еквивалент е ШИЯ. 

Въртол - "шиш с набучено месо, който се върти над огън". Също и "кръг, дъга от изникнали растения". Глаголът "въртя", основа на  

      "въртел"  и "въртол" е чужд на славянските езици и има съответствие в езика на древна Индия. Санскритският религиозен термин

       чакравартин означава "въртящ се кръг на битието", от "чакра" - кръг и "вартин" - въртящ се. "Въртол" е заимствана в руския език и

       се е употребявала до към XVI-ти век, след което е заменена от тюркизма "шиш".

Хубавел и хубавелка – съществетелно име, образувано от прилгателното "хубав", което със сигурност има ирански произход.

Щъркел (щърк, в диалекна форма - щрък)– съществително образувано от глагола “стърча, щръквам”. Структурата на тези думи (наличие

          на ударено “ъ” в първата сричка)  прави  техния  прабългарския произход твърде вероятен.

Хърбел = издатина, връх. Косвено означава "слаб, мършав човек" - съществително име, образувано от прилагателното хърб,  хърбав –

           слабоват, мършав човек [5].

Щърбел = падина, спад, жлеб. Косвено означава "човек с паднал преден зъб" – съществително име, образувано от прилагателното щърб,

        щърбав – човек който няма преден зъб. Сравни с българската поговорка "Присмял се хърбел на щърбел".

Възел - от существителното ВЪЗА - връв, превръзка.

Гибел - съществително, образувано от старобългарския глагол "гибна",  варианти "гина, загивам"

Хърдал - мъмрене, хокане (производно на стбл. дума "хърдание" със същото значение)

Дъртел (стар човек, дъртелник) - съществително име, образувано от прилагателното дърт, което може да има памирски произход.

Гиздавел и гиздавелка - съществетелно име, образувано от прилгателното гиздав, което може да има ирански произход.

        От някои варианти на една и съща дума (СВРЕДЛО – СВРЕДЕЛ, на турски бургия) се вижда, че суфиксите  “–ало” и “-ел” са напълно еквивалентни, т.е., те придават един и същи смисъл на новообразуваното отглаголно съществително. От този вид са и огромен брой български отглаголни съществителни имена, всички от среден род, означаващи в повечето случаи “инструмент, деятел”: ЧЕСАЛО, ЧУКАЛО, КЛЕПАЛО, ЗЪНКАЛО (метално клепало), РУЧИЛО (на гайда),  СТЪРГАЛО, ЛЕГАЛО, МИТКАЛО, ПИСАЛО, СМЕТАЛО, ПОМАГАЛО, КРЕЧЕТАЛО, БУТАЛО, СМУКАЛО, ЦЕДИЛО, КОТИЛО, КУРИЛО (топоним с неясно значение в Софийско), ВИКАЛО (място, откъдето се пее, вика), ДУХАЛО, ТУПАЛО (тупалка), КЛЕКАЛО, МАНДАЛО, ТЪРКАЛО (в Тракия е диалектна дума, означаваща “колело”, в Македония е официалната дума за “колело”), МАХАЛО, ЧУЧЕЛО (има я и в руски), ЦУКАЛО (означава гърне), ПРЪСКАЛО (водопад в Средна гора), ОГЛЕДАЛО, МЕРИЛО, БЕЛИЛО, ЧЕРВИЛО, СИНИЛО, ЧЕРНИЛО, ВРАНИЛО (също чернило от вран - черен), ВРАТИЛО (кросно, нещо което се върти), КУПИЛО (нещо купено), ГИЗДИЛО (нови дрехи за премяна), КИТИЛО (наниз от метални пари, от глагола "кича се"), КЛИМАЛО или ГЕРАНИЛО (дълго дърво, което се навежда над кладенеца, от глагола "климам"), ТОЧИЛО, ТЕШИЛО (име на човек, който утешава), ЯРИЛО – крило на вятърна мелница, ТЪМНИЛО, ПАТИЛО, ШЕЙНИЛО (плаз на шейна, плазило), повесило (връзка от чушки), ЧЕТИЛЕ (две дъски за отбелязване на сметки -рабош, дума от град Чирпан [5], Хасковско и Добруджа).

            Някои от тези думи са фиксирани още в старобългарския език и посредством него са навлезли в езиците на източните славяни. Това се доказва както от отсъствието им при далечните славянски народи (поляци, чехи), така и от факта, че много от тях са образувани директно от глаголи, които са прабългарски, като: МАНДАЛО от авестийския глагол “мант - протягам се, надвесвам се”, ВИКАЛО от авестийския глагол “вик - говоря високо”, ТЪРКАЛО от санскритската дума “чарк - кръг”, ЧУКАЛО от “чук” (според П. Добрев това е памирска дума), ЧЕСАЛО от чеша (според руските филолози това е старославянска, разбирай старобългарска дума), ЧЕТАЛО от иранския глагол “чета” който няма славянска етимология, СТЪРГАЛО и др. В такъв смисъл може да се очаква, че във форма близка до съвременната, те са били употребявани и от прабългарите. Други подобни думи са образувани по-късно на основата на славянски глаголи, примерно: минало, ветрило, лепило, венчило, белило, мерило, писало, помагало, седло и др.

            В Армения е имало област Вананд, населена от българите доведени от известния предводител Вананд. На 25 май 451 година, една дружина български бойци от тази област, заедно с три дружини арменски войни са се сражавали с персите. Българите били водени от Татул Ванандаци – господар на областта Вананд. Споменати са и още двама българи с имената Татул Димаксеан и Врен от рода Таршац [6]. Двукратно засвидетелстваното ранносредновековно прабългарско име Татул е образувано от суфикса "–ул" и неясната семантична основа "тат". Този прабългарски начин за образуване на лични имена е широко използван доскоро в българския език. Така са образувани огромен брой старинни лични имена [7] (днес запазени като фамилни): Драго – Драгил - Драгул, Дойчо – Дойчул - Дойчил, Дико – Дикул, Диво (Дивен) – Дивил, Добри – Добрил, Дедо – Дедул, Даро – Дарул –Дарил,  Данго (от Дранго) – Дангул – Дангол – Дангил, Дандо -Дандал-Дандол, Дадо – Дадул –Дадил, Врано – Вранил (черен), Вико – Викул, Видо – Видел – Видол - Видул, Варо – Варул – Варчул, Вардо – Вардол – Вардул, Бързо – Бързил, Бърню – Бърнел (планинец),  Бушо – Бушил, Бродо – Бродил, Брено – Бренул, Братоя – Братоил – Братул - Братула, Бою – Бойкил – Бойкул, Курто – Куртел, Кутро – Кутрил – Кутрал (от кутри -малък), Кършо – Кършул, Миндо – Миндул, Мичо – Мичул, Момчо – Момчил – Момчул, Неко – Некул – Некол, Няго – Нягул – Нягол, Перо – Перел – Перул, Янчо – Янчул, Цанко – Цанкул, Чичо-Чичул и т.н. Макар че понякога се среща и в славянските езици, говорени в съседство с България, този начин за образуване на имена не е характерен за славянските езици изобщо и е напълно непознат за поляци, белоруси. Това е важен аргумент в полза на прабългарски произход на суфиксите –ал, -ул, -ил и т.н.

            Съществуват няколко хипотези за произхода и функцията на този български суфикс. П. Голийски предполага, че той е наследство от езика на траките. Съществуват обаче само няколко тракийски думи (от общо 300 известни) в които той се среща, което е твърде малко. Ж. Войников допуска прабългарски произход на суфикса, но счита че той е играл роля на умалителна частица, както при аланския (осетински) и латинския език.

         Представените по-долу примери показват, че българският суфикс "-ул, ал, ъл, ел" е произвеждал отглаголни съществителни.  Това се вижда от следните примери, където изходният глагол и неговият смисъл могат да се посочат с голяма доза сигурност:

1. Свирел (стблг.) - свирка, флейта, кавал. Глаголът тук е "свиря" (свирити).

1. Пържола – глаголът трябва да е “пържа”, който е с начално “ъ” при това под ударение! В старобългарския език този глагол е

          съществувал като ПЪРЖИТИ (да пържа) и най-вероятно е донесен от прабългарите, понеже подобен глагол е съществувал в

          санскрит bhr-jjaāti (да пържа) и в персийски barštan (да пържа).  

2. Джурул – бъркалка (диалектна дума). Производно от глагола "джуркам - бъркам", например "джуркан боб" означава "бъркан боб".  

2. Бухал – от глагола “бухам” (може да бъде звукоподражателен глагол)  

3. Мързел - отглаголно съществително от глагола "мързелувам"

4. Гъдел - от гъделичкам

5. Зъркел (око [5])- от ЗРАК - светлинен лъч. Вероятно е имало първоначален глагол, от който е останала  формата ЗЪРВАМ.

6. Мърсол (секрет от носа, диалекно [5]) –   от глагола “мърся” (вероятно прабългарски) и  окончанието –ол.  Днешната книжовна дума

           "сопол" в миналото е означавала "тръбата от която излиза въздуха на духалото". Очевидно имаме прехвърляне "тръба на духало" -

           "ноздра".

7. Възел - от съществителното ВЪЗА - връзка, връв, превръзка, в друг вариант "вързул" , от глагола "вързвам" запазено в името на село Вързулево, Велико Търновско.

8. Гърмел (гърмол) - гръмотевица, силен гърмеж, поредица от гърмове - от глагола ГЪРМЯ.

9. Грапел (грапавина) - от изчезнал глагол (грапя ?)

10. Крещел - вид блатна птица. От глагола КРЕЩЯ.

11. Властел - властелин, владетел. Вероятно от изчезнал глагол, от който идва и съвременната дума ВЛАСТ.

12. Вител - късо дърво за вързване на снопи. В някои места означава "вретено" [10] . От глагола ВИЯ, ЗАВИВАМ.

13. Печел - печалба, отглаголно съществително от глагола печеля.

14. Жегъл (жагъл) - желязна пръчка, с която се затваря ярема, така че впрегатното животно да не може да си измъкне врата. Подобна е и думата ЖЕГЛА (ЖЕГЛИ) - напречна дървена пречка в канатата на колата. Тези съществителни може би идват от глагола ЖЕГВАМ. Сходен до него е и глагола ЖИГОСВАМ, от който идва думата ЖИГАЛО (жило). Не е сигурно, но от тук може да идва и думата  жезъл - богато украсена и подходящо оформена пръчка (тояга) - символ на власт. Глаголът ЗАЖЕГЛЯВАМ значи поставям жеглите на воловете при впрягане. Тези и много други думи, ако действително са прабългарски, показват елементи от богатата стопанска история на това древно племе, което очевидно е упражнявало предимно земеделска и занаятчийска дейност. 

15. Женихъл - годежар, сватовник, човек който сватосва.

16. Шерил - човек, който шари,  вапцва дрехи (название на професия и родово име от Габрово). Идва от прабългарската дума ШАР - оцветявам,  шаря, рисувам. Тези думи са в значителна степен изместени от турския езиков плевел БОЯ, БОЯДЖИЯ. 

17. Менял - човек който обменя пари, сарафин. Думата е съществувала в староруския език.

18. Легъл - неожената нива, чийто класове са полегнали и се женат трудно.

19. Чешел - старобългарска и църковно-славянска дума, означаваща "гребен". Образувана е от неславянския (прабългарски ?) глагол "чеша" и суфиксът - ЕЛ.

 20. Твърдел [28] – крепост, твърдина. 

21. Колыбел (люлка)- старобългарска и староруска дума. От глагола "колебая се"

22. Невестулка - пожелателно название със структура "не- вестул- ка", от "вестул", нещо, което се вестява. "Невестул" - нещо, което не бива да се вестява, да идва и ни спохожда. Това е отвратително хишно животинче, бич за селските стопани през зимата и пролетта.

23. Прашул - прах, от глагола "прашя".

24. Хъркол - човек, който много хърка, от глагола "хъркам".      

25. Чупел - сухо, изпочупено дърво в гората, от глагола "чупя".    

        Произходът на старобългарския суфикс "-тел" не е известен. Той би могъл да се изведе от "-ул, ел" чрез добавяне към старобългарския инфинитив на глагола, например: гадати (да гадая) + ел = гадател; предсказати + ел = предсказател; учити + ел = учител; читати + ел = читател; слушати + ел = слушател и др.

    При някои отглаголни съществителни с краен суфикс –ал, -ел, изходния глагол може да се посочи с извесна доза несигурност. Например:

1. Пукал (пръстен глинен съд) – съд от който се пие и яде. От морфемата на думата  "пукал",  “пук”- пия, са образувани думите пукница – пиянско пиене и глагола "пукам"- пия без мярка. От тук идват изразите "да си опукам (профукам) парите”; “той много пука- в смисъл много пие”. Ако ПУК (фук) е изчезнал или забравен старобългарски (прабългарски) глагол, означаващ “пия” то съхранените производни думи пукал, пукам и пукница се обясняват лесно. В БЕР пукал се обяснява като гърцизъм.

2. Цукало (гърне, глинен пръстен съд) – съд от който се пие. По всичко изглежда, морфемата е  цук или цок. Като си спомним израза “цукни му”, изричан като подкана да се отпие  малко вино или мляко от някакъв съд стигаме до извода, че тази морфема ЦУК (ЦОК)  вероятно също означава “пия, отпивам”,  подобно на по-горната дума ПУК - пия.  Изразът “той много цока” се отнася за човек, който обича доста да пие. Има и средновековно българско име Цок,  носено от висшия болярин Цок, един от тримата регенти на България, управлявали след внезапната смърт на кан Крум и впоследствие избрали кан Омортаг за наследник. Изглежда в езика на прабългарите е имало доста глаголи, изразяващи действието пиене (пук, фук, цук, цок), което ни подсказва, че Крумовото анти-алкохолно законодателство не е било случайно. В РЧД се казва, че тази дума е гръцка заемка.  

3. Сабля (сабя -остаряло, сабел) - дума, навлязла в европейските езици от някакъв народ, дошъл от Азия в началото на новата ера. На немски sabel, на английски sabre, на руски сабля. Много учени смятат, че този народ са прабългарите, или както те казват, тюрко-българите. Някои български историци считат, че аланите са този народ, а изходната дума е САП - дръжка на брадва, лопата и т.н. Най-вероятно, този народ са прабългарите-сармати, от които в съвременния български език са останали  пълния комплект от думи - глагола ЦАПВАМ (удрям), съществителните ЦАП (тояга за отделяне на зърното от снопа) и САП (дълга дръжка), и отглаголното съществително САБЕЛ, преобразувано в сабля и сабя.  

4. Тр`ъпъл – дървена преса за изстискване сока на плодове [10]. Очевидно, изходния глагол е с основа "тръп", който би трябвало да означава "притискам, натискам". От този вече изчезнал глагол са останали производните думи "изтръпвам, тръпка, тръпна".

5. Мастило - оцветена течност за писане. Произлиза от старобългарската и черковно-славянска дума "маст, мъст" – багра, цвят, навлязла в руския език [10]. Тъй като "маст" значи "цвят", МАСТИЛ би трябвало да значи "оцветен, цветен", а "мастило" - средство за оцветяване. 

6. Чекел - желязна огрибка, стъргало с което се почиства палешника на плуга от натрупаната пръст. Изходният глагол е очевидно "чекам", т.е., изстъргвам, отскубвам, изкоренявам нещо малко от повърхността на едно голямо тяло. 

7. Креждел – заключалка [10]. Думата може да е свързана с прабългарската дума кръчии – ковач, златар [10], понеже в миналото металните заключалки са изковавани от ковачи. Вероятно, "кръч" е изгубен глагол = кова. В подкрепа на това идва и старинната българска дума кладиво – чук, млат [10], която има същата основа КР(Л)Д. Вероятно, от същата основа идват и специфично българските думи "гърча, гърч, гърчене", които отговарят на действие (огъване), получаващо се при коване на нагорещено желязо - огъване, гърчене. На осетински език, сходен с езика на прабългарите, съществуват две думи, производни на кръчии (ковач), това са "курт" означаващо ковач и "гурда" - стомана.  До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево. При съвременните тюркизирани наследници на волжските българи - татарите, има национален стил борба, наречен КРЯЖЬ. Догато се борят, всеки един от двамата борци е длъжен да държи ръцете си хванати (заключени) за колана на противника. Никому неизвестната дума КРЯЖЬ сигурно означава "заключалка", на прабългарски КРЕЖДЕЛ.  Цялата съвкупност от сходни български думи -кръчии, кладиво, креждел, гърч, както и топонимът Кърчево (Кичево) и волжско-българската КРЯЖЬ са най-вероятно наследени от езика на прабългарите.

8. Кордил- прабългарско име. Може да се представи като корд + ил, където морфемата КОРД най-вероятно означава "режа, сеча", както е в мнозинството ирански и индоирански езици. На пехлеви Kard, на санскрит Kartana, на авестийски Karta, на таджикски Kord - меч, а също и режа. От тази несъмнена индо-иранска етимология следва, че Кордил сигурно означава "инструмент за рязане и сечене, т.е., меч".

9. Гъдулка (български народен музикален инструмент, исторически прототип на цигулката). Съществува и старинната форма ГЪДУЛ, която може да има общ корен с ГЪДЕЛ, от тук и двете думи могат да произлизат от глагола ГЪДЕЛИЧКАМ. При свирене, гъдуларят допира леко с върха на пръстите си струната -нещо като "гъделичкане" на струната. От тук - гъдулка! Названието и инструмента нямат нищо общо със славяните, донесен е от Иран, където се нарича кеманча.

10. Четеле (четало, четем) - дъска или тояга, върху която с черти и резки са записани цифри по определен код. Думата е ползвана в Чирпан [5], в Добруджа и на други места  [11]. Във Видрица на поп Минчо Кънчев (Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Второ изд. Изд. български писател. София, 1985, с. 156) се среща като "четем", от което следва, че основата е ЧЕТ, а -ел е суфикс. Според Стефан Илчев [12] тя е персийска, защото в Персия има такава дума (!). Всъщност, тя може да бъде и старобългарска, тъй като е образувана от наставката -ЕЛ и изходния глагол ЧЕТА, който е старобългарски. Обаче, глаголът ЧЕТА не е славянски, а ирански (донесен от прабългарите), от тук "четеле" е най-вероятно прабългарска дума, образувана от прабългарския глагол "чета" и прабългарския суфикс -ел.

11. Ухъл - едра кръвосмучеща муха, която се среща най-често през летните месеци. Стършел, по руски - овод. Думата ухъл се среща в с. Самуилово - област Стара Загора. Каква е етимологията на ухъл? Много хора са чували тази дума, но я бъркат с "охлюв". В един български ръкописен документ от XIII-ти век (Пророчески сказания в Сборника на поп Василий Драгол, виж Емил Георгиев, Литературата на втората българска държава - литературата на XIII-ти век. Изд. БАН, София, 1977 г, стр. 260) се описват качествата на различни народи. Един от северните народи се изобразява толкова жесток, че "не са вкусвали друга храна, освен месо и юха", т.е. месо и кръв. Старобългарската дума "юха" очевидно значи кръв, от тук "ухъл" трябва да значи "кръвник", което е много точно! Етимологически, от същата основа "юха" - кръв идва и глагола "ухапвам", което би трябвало да значи "пускам кръв". Думите "юха", "ухапвам" и "ухъл" нямат славянски паралели и може да са прабългарски.

 12. Босол - основа на старинното фамилно име Бòсолов (Стара Загора). Друг вариант на това име е Бузулов. Името Босул байрактар се среща в стара народна песен от Охридско. Подобно име, Босил, се среща в топоним от Струмишко, село Босилово. Имената Босол, Босул,  Босил и Бузул съдържат семантичната основа БОС и суфикса "-ол, ул, ил" за образуване на отглаголни съществителни. Същата основа "бос" стои и в основата на старинното българско име Босота, но тук суфиксът е "-ота" (за суфикса "-ота, ета" сравни Домета, Добета, Белота, Корета, Барота - Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи:  -ОТА). Смисълът на тази основа засега е неясен. Може би това е основата и на думите "басня" и "беседа". За проблемите на "славянската" (?) дума "беседа" (неубедително извеждана като "без+седя" ?!!) виж по-долу. Преходът "а-о" при старобългарските думи (басня-босота) е коментиран отделно. От тук "бòсол" - говорител, оратор (?), "бòсота" - разговор, разказ, беседа (?). На албански besedon = "говоря, казвам", а албанския език пази много старобългарски и прабългарски думи, защото сродните на прабългарите кутригури (и авари) съставляват важна част от суперстрата на съвременните  шиптари - албанци (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?).

         При други подобни думи обаче, изходния глагол засега е неясен. В този случай са нужни допълнителни изследвания.  Някои от тези думи може и да не са отглаголни съществителни с краен суфикс –ел, -ал, -ол. Някои от тези думи може и да не са прабългарски. Например:  

Чогол - притеснение. Подобни на тази дума са и ЧОГУЛНО, НАЧОГОЛЯВАМ, ЧОГЛЯ и ЧОГЛАВ [12]. Изглежда основата ЧОГ е имала смисъл на "теснина, стеснявам". 

Бъкел (бокол) - голям дървен съд за вода. С този съд се гребе, за да се извади вода от кладенец. Може би идва от източноиранската дума БЪК - пълен, от тук българското "бъкан, бъкано" - препълнено с нещо.

Тетал – кълвач. (Тет = кълва, чукам ?)

Чухал - вид нощна птица, подобно на БУХАЛ [5]

Въбел - дълбок кладенец, излак. Синоним на общославянската дума "кладенец", която произлиза от немската дума kalte - студ. Може би идва от глагола "въбивам, вдълбавам"?

Шомбъл (охлюв)- остаряла, диалектни дума. (шомб – пълзя ?) [5]

Къдел (къделя) – парче вълна или памук, навито на върха на тояга (хурка) за да се източи,  изпреде конец.  (Къд = преда, точа ?)  

Мухъл - еквивалентна на славянската ПЛЕСЕН

Въгъл  -  въглен

Ватъл (ватъли) - дървен педал, който се използва в домашния стан.

Джонгъл - кост, вероятно бедрена кост [5]. Преносно - дълги джонгъли = дълги крака. Подобна дума има в циганския език, също и в осетинския. Вероятно думата има санскритско-авестийски произход. 

Петала - желязна подкова, закрепвана за копитото на коне. Може за произлиза от ПЕТА.  

Бутела - раннобългарското название на днешния град Битоля (античния Пелагония).

Кресло – трон. Морфемата “крес” е съвсем неясна.

Гугал (гугла)- висока шапка. Морфемата “гуг” е неясна.