ВОКИЛ  (УОКИЛ) - име на български владетел 

КОРДИЛ - прабългарско име

БОУНЛА - раннобългарска титла - боил, боляр.

БОУТАУЛ (ВОУТАУЛ) - лично име върху съд № 21 от прабългарското съкровище от Наги сент Миклош,

СУРСУВУЛ – име  от  прабългарски  произход, носено  от  кавкана  на  цар  Петър – Георги  Сурсувул, 

МУГЕЛ - прабългарско име. Мугел извършва  преврат  срещу  брат  си  Грод,  защото  приел  християнството  от  Византия.

НЕБУЛ или НЕВУЛ  – прабългарско  по  произход  име, носено  от  управника  на  тема  Опсикон  в  Анатолия, българин по произход, назначен  от  император  Юстиниян ІІ  в  688 г. (АС - БПСР, стр. 42)

ТИТЕЛ - название на голям български град северно от днешният сръбски Белград - областен център в България по времето на  Крум и Омуртаг.

ЕСЕГЕЛ – име на древнобългарско племе в Берсилия, Северен Кавказ;

БЕРСИЛ - име на древнобългарско племе в Берсилия, Северен Кавказ;

САКАЛ – название на българите от Волжска България, може да е свързано с названието на севороизточните ирански племена  саки.

ТОХОЛ - потомък, наследник. От Авитохол - "потомък на сърна", първият владетел от Именника на българските канове, живял предположително около 165 г. сл. н. е.

СЪСЕЛ - плъх или мишка, понякога използвано наред със СОМОР - название на съзвездие и на година в животинския циклов календар на прабългарите. 

ШОШЕЛ - заек [7]. Днес от него е останало рядкото фамилно име Шошелов - Заяков. 

Alexius Hunol – български sampsis [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 472]

   ХОТАЛИЧ - в  IX-ти  век  в  Севлиевската  котловина  съществувал  гр. Хотал  (Хоталич). Раковски  пише че                 край Севлиево  е  имало  проход  наречен  Кутелиз  или  Кутелишка  стена и остатъци от   

               средновековна  българска крепост.  Без  съмнение  това  са  руините  на  ранносредновековния  

                Хоталич. Името прилича на названието на ранно-средновековния град от Согдиана - днешният Сурх

                котал (Червен проход). Най-вероятно, основата на Хоталич означава "проход", може би от основата  

               на глагола "ходя" + суфикса АЛ. От тук ХОТАЛ = минушка, място, където се преминава, прохожда. 

            Суфиксът –ал във формата –ола се среща и в думите от една уникална детска броянка от с. Самуилово, Старозагорско, която най-вероятно има прабългарски произход: ИНОЛА, ДВОЛА, ТРОЛА, ЧИРИКА, ПАКА, ШАКА, СЪДЪМ, БЪДЪМ, ГЕВРЕК, ДЕСЕТ. Имайки пред вид, че чирика, пака и шака са много близки до индо-иранските думи "чар" - четири (четвърти), "панч"- пет (пети) и ша - шест (шести), първите три думи очевидно означават: инола (първи), двола (втори) и трола (трети). 

            Древният характер на тази броилка се подкрепя от една византийска бележка от XII-ти век за каноничния статут на Първа Юстиниана, в която се съдържа подробно описана една важна дума от езика на ранна България, която съдържа този суфикс [П. Петров, В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Том I, Изд. Наука и изкуство, 1978, стр. 366]. В бележката се казва: “По-напред епископът на България бе тутулован примас, което на елински значи “първи”, на словенски или български или славянски “превол”, което значи “първи”, тъй като у българите “превол” е “първият””. Явно е, че авторът, който не е българин, изпитва голямо колебание как да нарече езика говорен в България по това време (средата на IX-ти век) – словенски, български или славянски! От една страна, това може да бъде следствие от крайно объркания статут на официалния език в ранна България, от друга – може би авторът на тази бележка е бил за кратко време в България и не е познавал изтънко езиковия проблем. Във всеки случай, едно е безспорно – между т.н. от автора словенски, български и славянски езици не е имало голяма разлика. Иначе, няма нищо по-лесно от това да различиш два езика, които са взаимно неразбираеми като тюркския и славянския, например, и този автор без съмнение би го направил!

                По-важното в случая е това, че византийският автор обяснява подробно една дума от езика или езиците говорени в ранна България – превол, което значи първи или може би първият! Тази дума е непозната за славянските езици, освен това тя завършва със суфикса “–ол”, абсолютно чужд на славяните, но твърде често срещащ се в прабългарските думи, имена и титли. Ясно е, че това не е дума от езика на ранните славяни, а е дума от езика на ранните българи. Тази дума е много близка да авестийското paurva – "първи" и староиндийското purvas - "предишен, пръв", което показва откъде тя може да е дошла. Ако "превол" значи първи (първият), твърде е възможно названието на средновековния град Девол от Македония, близо до Дреново, да означава втори! По-нататък, тревол (тервол, тервел) би трябвало да означава трети. Така получаваме поредните числителни редни ПРЕВОЛ, ДЕВОЛ, ТРЕВОЛ, които са много близки до първите три думи от тази броилка: еднола, двола, трола! По-нататък детската броянка продължава направо на авестийски и санскрит: чирика, пака, шака – четвърти, пети, шести. Няма съмнение, че това е езикът на древните българи – прабългарите! Това е сарматски език от източно-ирански, индоевропейски вид и трябва да е бил много близък до вече силно осарматения език на предците на днешните източни славяни. Ето защо византийският автор трудно е правел разлика между тези два езика и се е затруднил да намери определение за езика на ранна България. Между другото, името на кан Тервел може да означава "трети", ако е трето дете в семейството.

        Известното лично име Сурсувул има морфология твърде близка до тази на числителните редни первол, девол и тревол. То също може да има смисъл на числително име, чието значение засега остава неясно.

        Съгласно второто пояснение в бележката на византийския автор, первол всъщност означава първият!  С други думи, суфиксът “-ол” при прабългарите може да е играл и роля на определителен член. Това уточнение е твърде важно, като имаме пред вид, че в съвременния румънски език съществува задпоставен определителен член и за среден род той е точно “-ол”! При мъжки род той е -а, както в българския език! Пред вид на огромното множество българизми в румънския език, на значителния дял български топоними в днешната румънска земя и на значителния прабългарски субстрат в днешната румънска нация никак няма да е учудващо, ако се окаже, че определителните членове "-а" и “-ол” в румънския език е наследство от прабългарите!

        От представените по-горе примери трябва да заключим, че суфиксът –ел,  –ол и други подобни е бил много често срещан в думите от езика на прабългарите. Има всички основания да се счита, че именно този прабългарски суфикс във формата –ел е останал и в следните съвременни български думи, повечето от които имат основа от езика на прабългарите:

1. Дъртел (стар човек, дъртелник) - съществително име, образувано от прилагателното дърт, което със сигурност има памирски произход.

2. Хубавел и хубавелка – съществетелно име, образувано от прилгателното хубав, което със сигурност има ирански произход.

3. Гиздавел и гиздавелка - съществетелно име, образувано от прилгателното гиздав, което със сигурност има ирански произход.

4. Кърпел  - кърпеж, закърпено място. Това е съществително образувано от глагола кърпя, който най-вероятно възхожда към  памирските езици (основа - памирската дума kapra – кърпа, плат). В някои диалекти "кърпел" значи тояга.

5. Щъркел (щърк, в диалекна форма - щрък)– съществително образувано от глагола “стърча, щръквам”. Структурата на тези думи (наличие на ударено “ъ” в първата сричка)  прави  техния  прабългарския произход твърде вероятен.

6. Бъркел (пречка, диалектно от Чирпанско) – съществително, образувано от глагола “бъркам” (в неговия смисъл на “преча”).

7. Хърбел (слаб, мършав човек) - съществително име, образувано от прилагателното хърб,  хърбав –слабоват, мършав човек [5].

8. Щърбел (човек с паднал преден зъб) – съществително име, образувано от прилагателното щърб, щърбав – човек който няма преден зъб. Сравни с българската поговорка "Присмял се хърбел на щърбел".

9. Сърбел - сърбеж, отглаголно съществително. Типично български думи с начално ударено "Ъ" са най-вероятно прабългарски. 

10. Въртел - в съвременния български означава "разтакаване, размотаване", когато човек урежда някакво отношение или зависимост. В старобългарския език "въртел" означава шиш, на който се нанизва месо и се върти на огън за да се изпече. Била е усвоена в много славянски езици. Самата дума шиш е тюркска е се е появила през късното средновековие. Думата "въртел" сигурно произлиза от глагола ВЪРТЯ, а от него идва и думата ВРАТ. Думата врат би трябвало да е прабългарска, тъй като е заимствана от древните нахчи (чеченци) при които се използва думата ВОРТ - врат. Възможно е и обратно заимстване. Славянският и еквивалент е ШИЯ. 

11. Въртол - кръг, дъга от изникнали растения. Глаголът "въртя", основа на въртел и въртол е чужд на славянските езици и има съответствие в езика на древна Индия. Санскритският религиозен термин чакравартин  означава "въртящ се кръг на битието", от "чакра" - кръг и "вартин" - въртящ се.

12. Възел - от существителното ВЪЗА - връв, превръзка.

13. Гибел - съществително, образувано от старобългарския глагол "гибна",  варианти "гина, загивам"

14 . Хърдал - мъмрене, хокане (производно на стбл. дума "хърдание" със същото значение)

        Суфиксът –ал (-ел, -ул), който е най-вероятно реликва от прабългарския език се среща в огромен брой български отглаголни съществителни имена, всички от среден род, означаващи в повечето случаи “инструмент, деятел”: ЧЕСАЛО, ЧУКАЛО, КЛЕПАЛО, ЗЪНКАЛО (метално клепало), РУЧИЛО (на гайда),  СТЪРГАЛО, ЛЕГАЛО, МИТКАЛО, ПИСАЛО, СМЕТАЛО, ПОМАГАЛО, КРЕЧЕТАЛО, БУТАЛО, СМУКАЛО, ЦЕДИЛО, КОТИЛО, КУРИЛО (топоним с неясно значение в Софийско), ВИКАЛО (място, откъдето се пее, вика), ДУХАЛО, ТУПАЛО (тупалка), КЛЕКАЛО, МАНДАЛО, ТЪРКАЛО (в Тракия е диалектна дума, означаваща “колело”, в Македония е официалната дума за “колело”), МАХАЛО, ЧУЧЕЛО (има я и в руски), ЦУКАЛО (означава гърне), ПРЪСКАЛО (водопад в Средна гора), ОГЛЕДАЛО, МЕРИЛО, БЕЛИЛО, ЧЕРВИЛО, СИНИЛО, ЧЕРНИЛО, ВРАНИЛО (също чернило от вран - черен), ВРАТИЛО (кросно, нещо което се върти), КУПИЛО (нещо купено), ГИЗДИЛО (нови дрехи за премяна), КИТИЛО (наниз от метални пари, от глагола "кича се"), КЛИМАЛО или ГЕРАНИЛО (дълго дърво, което се навежда над кладенеца, от глагола "климам"), ТОЧИЛО, ТЕШИЛО (име на човек, който утешава), ЯРИЛО – крило на вятърна мелница, ТЪМНИЛО, ПАТИЛО, ШЕЙНИЛО (плаз на шейна, плазило), повесило (връзка от чушки), ЧЕТИЛЕ (две дъски за отбелязване на сметки -рабош, дума от град Чирпан [5], Хасковско и Добруджа).

    Някои от тези думи са фиксирани още в старобългарския, черковно-славянски език и посредством него са навлезли в езиците на източните славяни. Поради това, днес те се схващат като древно-славянски, а всъщност много от тях са прабългарски. Това се доказва както от отсъствието им при далечните славянски народи (поляци, чехи), така и от факта, че много от тях са образувани директно от глаголи, които са прабългарски, като: МАНДАЛО от авестийския глагол “мант - протягам се, надвесвам се”, ВИКАЛО от авестийския глагол “вик - говоря високо”, ТЪРКАЛО от санскритската дума “чарк - кръг”, запазена в днешния български като “чекръг”, ЧУКАЛО от “чук” (според П. Добрев това е памирска дума), ЧЕСАЛО от чеша (според руските филолози това е старославянска, разбирай старобългарска дума), ЧЕТАЛО от иранския глагол “чета” който няма славянска етимология, СТЪРГАЛО, вероятно ЦУКАЛО и др. В такъв смисъл може да се очаква, че във форма близка до съвременната, те са били употребявани и от прабългарите. Други подобни думи са образувани по-късно на основата на славянски глаголи, примерно: минало, ветрило, лепило, венчило, белило, мерило, писало, помагало, седло и др.

            В Армения е имало област Вананд, населена от българите доведени от известния предводител Вананд. На 25 май 451 година, една дружина български бойци от тази област, заедно с три дружини арменски войни са се сражавали с персите. Българите били водени от Татул Ванандаци – господар на областта Вананд. Споменати са и още двама българи с имената Врен от рода Таршац и Татул Димаксеан [6]. Ранносредновековното прабългарско име Татул е образувано от суфикса –ул и основата тати [7], която е също старинна прабългарска дума от памирски произход.

                До скоро, суфиксът – ал (-ул, -ъл, -ил) е бил мощно средство за образуване на лични имена в именната система на българите [7]. Например: Драго – Драгил - Драгул, Дойчо – Дойчул - Дойчил, Дико – Дикул, Диво (Дивен - чуден) – Дивил, Добри – Добрил, Дедо – Дедул, Даро – Дарул –Дарил,  Данго (от Дранго) – Дангул – Дангол – Дангил, Дандо -Дандал,   Дадо – Дадул –Дадил, Врано – Вранил, Вико – Викул, Видо – Видел – Видол, Варо – Варул – Варчул, Вардо – Вардол – Вардул, Бързо – Бързил, Бърню – Бърнел,  Бушо – Бушил, Бродо – Бродил, Брено – Бренул, Братоя – Братоил – Братул - Братула, Бою – Бойкил – Бойкул, Курто – Куртел, Кутро (от кутри -малък) – Кутрил – Кутрал, Кършо – Кършул, Миндо – Миндул, Мичо – Мичул, Момчо – Момчил – Момчул, Неко – Некул – Некол, Няго – Нягул – Нягол, Перо – Перел – Перул, Янчо – Янчул, Видо – Видул, Цанко – Цанкул, Чичул и т.н. Макар че понякога се среща и в славянските езици, говорени в съседство с България, този начин за образуване на имена не е характерен за славянските езици изобщо. Това е още един аргумент в полза на възможния прабългарски произход на суфиксите –ал, -ул, -ил и т.н.

            От някои варианти на една и съща дума (СВРЕДЛО – СВРЕДЕЛ, на турски бургия) се вижда, че суфиксите  “–ало” и “-ел” са напълно еквивалентни, т.е., те придават един и същи смисъл на новообразуваното отглаголно съществително.

        Съществуват няколко хипотези за произхода и функцията на този български суфикс. П. Голийски предполага, че той е наследство от езика на траките. Съществуват обаче само няколко тракийски думи (от общо 300 известни) в които той се среща, което е твърде малко. Ж. Войников допуска прабългарски произход на суфикса, но счита че той е играл роля на умалителна частица, както при аланския (осетински) и латинския език. Представените по-долу примери показват, че този суфикс е произвеждал отглаголни съществителни.  Това се вижда от следните примери, където изходният глагол и неговият смисъл могат да се изяснят с голяма доза сигурност:

1. Пържола – глаголът трябва да е “пържа”, който е с начално “ъ” при това под ударение! В 

          старобългарския език този глагол е съществувал като ПЪРЖИТИ (да пържа) и най-вероятно е 

         донесен от прабългарите, понеже подобен глагол е съществувал в санскрит bhr-jjaāti (да пържа) и в 

         персийски barštan (да пържа).  

2. Джурул – бъркалка (диалектна дума). Със сигурност е имало глагол "джуркам - бъркам", защото  

         "джуркан боб (коприва)" означава "бъркан боб, коприва".  

2. Бухал – от глагола “бухам” (може да бъде звукоподражателен глагол)  

3. Мързел - отглаголно съществително от глагола "мързелувам"

4. Гъдел - от гъделичкам

5. Зъркел (око [5])- от ЗРАК - светлинен лъч. Вероятно е имало първоначален глагол, от който е 

          останала  формата ЗЪРВАМ.

6. Мърсол (секрет от носа, диалекно [5]) –   от глагола “мърся” (вероятно прабългарски) и  окончанието 

          –ол.  Днешната книжовна дума "сопол" в миналото е означавала "тръбата от която излиза въздуха на 

           духалото". Очевидно имаме прехвърляне "тръба на духало" - "ноздра".

7. Възел - от съществителното ВЪЗА - връзка, връв, превръзка, в друг вариант "вързул" , от глагола 

          "вързвам" запазено в името на село Вързулево, Велико Търновско.

8. Гърмел (гърмол) - гръмотевица, силен гърмеж, поредица от гърмове - от глагола ГЪРМЯ.

9. Грапел (грапавина) - от изчезнал глагол (грапя ?)

10. Крещел - вид блатна птица. От глагола КРЕЩЯ.

11. Властел - властелин, владетел. Вероятно от изчезнал глагол, от който идва и съвременната дума 

           ВЛАСТ.

12. Вител - късо дърво за вързване на снопи. В някои места означава "вретено" [10] . От глагола ВИЯ, 

           ЗАВИВАМ.

13. Печел - печалба, отглаголно съществително от глагола печеля.

14. Жегъл (жагъл) - желязна пръчка, с която се затваря ярема, така че впрегатното животно да не може 

           да си измъкне врата. Подобна е и думата ЖЕГЛА (ЖЕГЛИ) - напречна дървена пречка в канатата 

          на колата. Тези съществителни може би идват от глагола ЖЕГВАМ. Сходен до него е и глагола 

         ЖИГОСВАМ, от който идва думата ЖИГАЛО (жило). Не е сигурно, но от тук може да идва и 

         думата  жезъл - богато украсена и подходящо оформена пръчка (тояга) - символ на власт. Глаголът 

         ЗАЖЕГЛЯВАМ значи поставям жеглите на воловете при впрягане. Тези и много други думи, ако 

         действително са прабългарски, показват елементи от богатата стопанска история на това древно 

           племе, което очевидно е упражнявало предимно земеделска и занаятчийска дейност. 

15. Женихъл - годежар, сватовник, човек който сватосва.

16. Шерил - човек, който шари,  вапцва дрехи (название на професия и родово име от Габрово). Идва от 

          прабългарската дума ШАР - оцветявам,  шаря, рисувам. Тези думи са в значителна степен изместени 

          от турския езиков плевел БОЯ, БОЯДЖИЯ. 

17. Менял - човек който обменя пари, сарафин. Думата е съществувала в староруския език.

18. Легъл - неожената нива, чийто класове са полегнали и се женат трудно.

19. Чешел - старобългарска и църковно-славянска дума, означаваща "гребен". Образувана е от 

        неславянския (прабългарски ?) глагол "чеша" и суфиксът - ЕЛ.

          При други отглаголни съществителни с краен суфикс –ал, -ел, изходния глагол може да се посочи с извесна доза несигурност. Например:

1.      Пукал (пръстен глинен съд) – съд от който се пие и яде. От морфемата на думата  "пукал",  “пук”- пия, са образувани думите пукница – пиянско пиене и глагола "пукам"- пия без мярка. От тук идват изразите "да си опукам (профукам) парите”; “той много пука- в смисъл много пие”. Ако ПУК (фук) е изчезнал или забравен старобългарски (прабългарски) глагол, означаващ “пия” то съхранените производни думи пукал, пукам и пукница се обясняват лесно.

2.    Цукало (гърне, глинен пръстен съд) – съд от който се пие. По всичко изглежда, морфемата е  цук или цок. Като си спомним израза “цукни му”, изричан като подкана да се отпие  малко вино или мляко от някакъв съд стигаме до извода, че тази морфема ЦУК (ЦОК)  вероятно също означава “пия, отпивам”,  подобно на по-горната дума ПУК - пия.  Изразът “той много цока” се отнася за човек, който обича доста да пие. Има и средновековно българско име Цок,  носено от висшия болярин Цок, един от тримата регенти на България, управлявали след внезапната смърт на кан Крум и впоследствие избрали кан Омортаг за наследник. Изглежда в езика на прабългарите е имало доста глаголи, изразяващи действието пиене (пук, фук, цук, цок), което ни подсказва, че Крумовото анти-алкохолно законодателство не е било случайно.   

3. Сабля (сабя -остаряло, сабел) - дума, навлязла в европейските езици от някакъв народ, дошъл от Азия в началото на новата ера. На немски sabel, на английски sabre, на руски сабля. Много учени смятат, че този народ са прабългарите, или както те казват, тюрко-българите. Някои български историци считат, че аланите са този народ, а изходната дума е САП - дръжка на брадва, лопата и т.н. Най-вероятно, този народ са прабългарите-сармати, от които в съвременния български език са останали  пълния комплект от думи - глагола ЦАПВАМ (удрям), съществителните ЦАП (тояга за отделяне на зърното от снопа) и САП (дълга дръжка), и отглаголното съществително САБЕЛ, преобразувано в сабля и сабя.  

4. Тр`ъпъл – дървена преса за изстискване сока на плодове [10]. Очевидно, изходния глагол е с основа "тръп", който би трябвало да означава "притискам, натискам". От този вече изчезнал глагол са останали производните думи "изтръпвам, тръпка, тръпна".

5. Мастило - оцветена течност за писане. Произлиза от старобългарската и черковно-славянска дума "маст, мъст" – багра, цвят, навлязла в руския език [10]. Тъй като "маст" значи "цвят", МАСТИЛ би трябвало да значи "оцветен, цветен", а "мастило" - средство за оцветяване. 

6. Чекел - желязна огрибка, стъргало с което се почиства палешника на плуга от натрупаната пръст. Изходният глагол е очевидно "чекам", т.е., изстъргвам, отскубвам, изкоренявам нещо малко от повърхността на едно голямо тяло. 

7. Креждел – заключалка [10]. Думата може да е свързана с прабългарската дума кръчии – ковач [10], понеже в миналото металните заключалки са се изковавали от ковачи. Вероятно, "кръч" е изгубен глагол = кова. В подкрепа на това идва и старинната българска дума кладиво – чук, млат [10], която има същата основа КР(Л)Д. Вероятно, от същата основа идват и специфично българските думи "гърча, гърч, гърчене", които отговарят на действие (огъване), получаващо се при коване на нагорещено желязо - огъване, гърчене. На осетински език, сходен с езика на прабългарите, съществуват две думи, производни на кръчии (ковач), това са "курт" означаващо ковач и "гурда" - стомана.  До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево. При съвременните тюркизирани наследници на волжските българи - татарите, има национален стил борба, наречен КРЯЖЬ. Догато се борят, всеки един от двамата борци е длъжен да държи ръцете си хванати (заключени) за колана на противника. Никому неизвестната дума КРЯЖЬ сигурно означава "заключалка", на прабългарски КРЕЖДЕЛ.  Цялата съвкупност от сходни български думи -кръчии, кладиво, креждел, гърч, както и топонимът Кърчево (Кичево) и волжско-българската КРЯЖЬ са най-вероятно наследени от езика на прабългарите.

8. Кордил- прабългарско име. Може да се представи като корд + ил, където морфемата КОРД най-вероятно означава "режа, сеча", както е в мнозинството ирански и индоирански езици. На пехлеви Kard, на санскрит Kartana, на авестийски Karta, на таджикски Kord - меч, а също и режа. От тази несъмнена индо-иранска етимология следва, че Кордил сигурно означава "инструмент за рязане и сечене, т.е., меч".

9. Гъдулка (български народен музикален инструмент, исторически прототип на цигулката). Съществува и старинната форма ГЪДУЛ, която може да има общ корен с ГЪДЕЛ, от тук и двете думи могат да произлизат от глагола ГЪДЕЛИЧКАМ. При свирене, гъдуларят допира леко с върха на пръстите си струната -нещо като "гъделичкане" на струната. От тук - гъдулка! Названието и инструмента нямат нищо общо със славяните, донесен е от Иран, където се нарича кеманча.

10. Четеле (четало) - дъска или тояга, върху която с черти и резки са записани цифри по определен код. Думата е ползвана в Чирпан [5], в Добруджа и на други места  [11]. Според Стефан Илчев [12] тя е персийска, защото в Персия има такава дума (!). Всъщност, тя може да бъде и старобългарска, тъй като е образувана от наставката -ЕЛ и изходния глагол ЧЕТА, който е старобългарски. Обаче, глаголът ЧЕТА не е славянски, а ирански (донесен от прабългарите), от тук "четеле" е най-вероятно прабългарска дума, образувана от прабългарския глагол "чета" и прабългарския суфикс -ел.

11. Ухъл - едра кръвосмучеща муха, която се среща най-често през летните месеци. Стършел, по руски - овод. Думата ухъл се среща в с. Самуилово - област Стара Загора. Каква е етимологията на ухъл? Много хора са чували тази дума, но я бъркат с "охлюв". В един български ръкописен документ от XIII-ти век (Пророчески сказания в Сборника на поп Василий Драгол, виж Емил Георгиев, Литературата на втората българска държава - литературата на XIII-ти век. Изд. БАН, София, 1977 г, стр. 260) се описват качествата на различни народи. Един от северните народи се изобразява толкова жесток, че "не са вкусвали друга храна, освен месо и юха", т.е. месо и кръв. Старобългарската дума "юха" очевидно значи кръв, от тук "ухъл" трябва да значи "кръвник", което е много точно! Етимологически, от същата основа "юха" - кръв идва и глагола "ухапвам", което би трябвало да значи "пускам кръв". Думите "юха", "ухапвам" и "ухъл" нямат славянски паралели и сигурно са прабългарски.

        При други подобни думи обаче, изходния глагол засега е неясен. В този случай са нужни допълнителни изследвания.  Някои от тези думи може и да не са отглаголни съществителни с краен суфикс –ел, -ал, -ол. Някои от тези думи може и да не са прабългарски. Например:  

Дингил - диалектна дума от Чирпанско. Означава "ос между двете колелета на кола". Интересно е, че в съвременния полски език има подобна дума - DYSZEL (дижел) със същото значение. Пред вид на прабългарската структура на тази дума - основа на глагол + суфикса -ЕЛ, твърде е възможно тя да е прабългарска глоса в полски.  

Чогол - притеснение. Подобни на тази дума са и ЧОГЛАВ, ЧОГУЛНО и ЧОГЛЯ [12]. Изглежда основата ЧОГ е имала смисъл на "теснина, стеснявам". 

Бъкел (бокол) - голям дървен съд за вода. С този съд се гребе, за да се извади вода от кладенец. Може би идва от източноиранската дума БЪК - пълен, от тук българското "бъкан, бъкано" - препълнено с нещо.

Тетал – кълвач. (Тет = кълва, чукам ?)

Чухал - вид нощна птица, подобно на БУХАЛ [5]

Врекел (вретище, вреща) - торба, чувал.

Въбел - дълбок кладенец, излак. Синоним на общославянската дума "кладенец", която произлиза от немската дума kalte - студ. Може би идва от глагола "въбивам, вдълбавам"?

Котел - сравни със старинната дума КУПЕЛ - съд за вадене на вода от кладенец. Подобна е и църковно-славянската (старо-българска ) дума КУПЕЛ - съд за кръщаване на деца чрез измиване със светена вода. 

Шомбъл (охлюв)- остаряла, диалектни дума. (шомб – пълзя ?) [5]

Къдел (къделя) – парче вълна или памук, навито на върха на тояга (хурка) за да се източи,  изпреде конец.  (Къд = преда, точа ?)  

Мухъл - еквивалентна на славянската ПЛЕСЕН

Въгъл  -  въглен

Чангал - овца с отбито агне, която се дои - дойна овца

Ватъл (ватъли) - дървен педал, който се използва в домашния стан.

Джонгъл - кост, вероятно бедрена кост [5]. Преносно - дълги джонгъли = дълги крака. Подобна дума има в циганския език, също и в осетинския. Вероятно думата има санскритско-авестийски произход. 

Петала - желязна подкова, закрепвана за копитото на коне. Може за произлиза от ПЕТА.  

Бутела - раннобългарското название на днешния град Битоля (античния Пелагония).

Кресло – трон. Морфемата “крес” е съвсем неясна.

Гугал (гугла)- висока шапка. Морфемата “гуг” е неясна.