СУФИКСИ ОТ ВИДА  "- ИЧ",  "-ЧИ"

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

               Специфичният и изключително активен старобългарски суфикс "-ич" за образуване на прилагателни и фамилни имена се счита за славянски. Действително, макар и много рядко, той се среща в названието на някои протославянски топоними и племенни названия (вятичи, кривичи -X-ти век), включен е в ранния етноним "русичи" - руси, руснаци и в такива късни названия като "москвич" - московец, жител на Москва. Могат да се представят доказателства обаче, че такъв суфикс е употребяван и в езика на прабългарите и другите източноиранци. В такъв случай присъствието му в старобългарския език може да не е свързано само със славянския компонент на средновековните българи, а да има и силна прабългарска връзка.

        Например, този суфикс присъства в имената на няколко ранни аспарухови българи, както и в някои най-ранни старобългарски названия: 

КАПИЧ – свещено място - храм при прабългарите, в по-късна славянизирана форма -капище;

ЗВИНИЧ - син на кан Омуртаг (по-късно славянизирано до Звиница, даже Свиница, по подобие на

             славянската дума "свиня").

МОСТИЧ -името на чъргубиля при цар Симеон и цар Петър. Личното име Мостич, единствено само тук засвидетелствано, 

             изглежда славянско, но няма успоредици в славянските езици. Бешевлиев [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 

            1979, с. 226] счита, че то може да се сравни с прабългарските лични имена Звинич, сина на Омуртаг, Сигрич, пълководец на 

            цар Симеон, Есхач, велможа на Борис, аварското Ермич, хазарското Балгич. Но не е изключена възможността името да бъде 

            иранско, срв. иранските имена Мастас, Мастус със славянския преход на неударено или кратко А в О. Например в надписа 

           от Шуменската крепост (IX-ти век) се чете "Остро богоин", където "богоин" представя очевидно славянизирана форма на 

            прабългарската военна титла багаин със закономерно застъпване на неудареното чуждоезиково А с О в славянски, срв. "поган" 

           от лат. paganus, "р.Тимок" от Timacus, "Боян" от Баян, " - тояга" от таяг (монг.); "боил" от bala -голям (санскрит, хинди -   

           bare), "бог" от bhaga (санскрит - щастие, богатство), "дом" от dam (авест. - дом, къща), "мога" от mag (иран.),  "кова" от древния 

          индо-ирански глагол kava и пр. Засвидетелствано е и тракийско лично име - Мостид (около трета четв. на II - нач. на I в. пр.    

          н.е., между 202 - 188 г.), владетел на траките. Името Мостич не се среща при славяните.

СИГРИЧ - пълководец на цар Симеон. 

ДАНИЧ - лично име на българин от Преслав. В откритата през 1977 г. Дворцова църква (построена в

             края на X-ти век) в Преслав са намерени отломъци от плочи с кирилски надписи, в които има

             няколко лични имена на ранни българи. Едно от тях е горепосоченото Данич [Овчаров Димитър.

             Епиграфски паметници от от дворцовата църква в Преслав. Плиска – Преслав. Том 5., Шумен,

             1992.Изд. Археологически инсттитут и Музей, филиал Шумен. БАН. Изд. “Хермес и Хермес” –

              Шумен. с. 259-267]. Авторите смятат това име за прабългарско и неславянско и предполагат, че 

              по-късно (XIII-ти век) то вероятно е славянизирано до Даница, така както е може би е променено и 

              рожденото име на цар Калоян, Иваница (Йоаница).От тук може да се предположи, че рожденото

              име на Калоян в неславянизирана форма ще е било ИВАНИЧ.

ХОТАЛИЧ - в  IX-ти  век  в  Севлиевската  котловина  съществувал  гр. Хотал  (Хоталич). Раковски  

                пише че край Севлиево  е  имало  проход  наречен  Кутелиз  или  Кутелишка  стена и

                остатъци от средновековна  българска крепост.  Без  съмнение  това  са  руините  на         

                средновековния  Хоталич. Името прилича на названието на ранно-средновековния град от

                 Согдиана - днешният Сурх котал (Червен проход) и на Хотница - раннобългарския град срещу

                  Свищов, днешният Турну Мъгуреле.

ДЕВИЧ - средновековен град в днешна Вардарска Македония

МОДРИЧ - средновековен град в днешна Вардарска Македония

УРВИЧ – име на болярин и на раннобългарска крепост до София (по-късно "урвище" от урва, на  

                авестийски urva - урва). (Възможно е и името на с. Требич, Софийско, да е от този род)

БРИЧЪ - глашатай [Буслаев, Ф. И. Историческая хрестоматия церковнославянского и древнерусского языков. Москва, 1861], от "бирчи" - бирник, който събира.

             Този суфикс може да се открие и в имената на няколко раннобългарски владетели на Волжска България:  Saqlaich - САКЛАИЧ и, вероятно, Алмуш. САКЛАИЧ идва от етнонима есегел (сакел) на единия от трите основни прабългарски етноса - берсили, есегели и болги. Отделно от САКЛАИЧ, при волжските българи е имало и личното име Аскал, очевидна основа на САКЛАИЧ. Аскал е водач на племето есегели, който се оженил за дъщерята на владетеля Алмуш. Алмуш е вероятно късно тюркизирана или арабизирана форма на АЛМИЧ. Името АЛМИЧ може да се свърже с названието на първия месец в прабългарския календар "алем" - "първи, начален" и да носи смисъла "първороден син". Основание за обяснението Алмуш - АЛМИЧ - "първороден" ни дава наличието на раннобългарска традиция за поставяне на суфикса -ИЧ в името на първородните синове на боляри, князе и владетели в ранна България. По-късно, тази традиция е намерила добра почва в средновековна Русия, където първите синове в княжеските и царските семейства се наричали княжевичи и царевичи. Българската традиция да се образуват фамилни имена на -ИЧ по-късно е масово възприета в Русия и Сърбия. Даже днес, повечето фамилни имена в тези страни завършват с българската наставка –ИЧ. 

            Суфиксът "-ИЧ" е типичен и за древните имена на согдийски владетели, например ТРНАВЧИЧ, ДЕВАШТИЧ (Дивашчич), са согдийски владетели от предислямската епоха. Деваштич е оглавил голямо въстание на согдийците през 720-722 г. срещу завоевателите араби [Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв. Ш.С. Камалиддинов Глава 2. Историческая география Северного Тохаристана. Введение. Изд. Узбекистон, Ташкент, 1996 г.]. В името Деваштич (от "дева" - бог) виждаме не само типичния за прабългарите суфикс “-ич”, но много характерната за имената на старите българи частица “-аш, уш, ош, еш, иш”, например Мано – Мануш, Драго – Дрогош, Стано – Стануш, Тато – Татуш, Худо – Худаш - Худич, Цано – Цануш, Цоло – Цолеш, Чено – Ченто – Чениш, Янко – Янкуш и др. Още по-близо до българския език стои името Трнавчич, съдържащо основата "трнав", която ни напомня дунавскобългарското "Търново" и волжскобългарското "трун" - благородник, големец.

         Суфиксът -ИЧ се среща и като завършек на множество ранни топоними в земите, населени с прабългари през ранното средновековие - днешните Македония, Източна Сърбия и Румъния: Чукич (от Чука - връх), Бирнич (Телеш-Бирнич), Зимнич (Зимнича) и Столнич в Румъния. На север от Кавказ, в Кубанската област на Русия тече река Манич, където в средата на първото хилядолетия от н.е. е бил центърът на Стара Велика България. 

            Прабългарските думи "капич" и "урвич" са по-ранни и древни от формите "капище" и "урвище", които могат да се разглеждат като резултат от по-късна славянизация. На тази основа може да се допусне, че суфиксът -ИЩЕ, който е характерен и изключително производителен за съвременния български език е произлязал именно от този древен прабългарски суфикс -ИЧ. Съществува огромно множество от топоними в Македония с този завършек: Крупище, Краище, Бранище и много др., а тези в България чет нямат. Освен в българския език, суфиксът -ИЩЕ се среща макар и по-рядко само в тези славянски езици, които са съседни или силно повлияни от средновековна България - сръбски, руски, чешки. Всички гореизброени факти говорят в полза на неславянския и прабългарски произход на суфикса -ИЧ и неговия по-късен вариант -ИЩЕ. 

         Типично прабългарският суфикс “-ич” може да се обясни с особеностите на източноиранските езици на народите от тяхната прародина. В днешния Северозападен Афганистан се намира древната историческа област Гарчистан. На езика на местните жители, думата “гар” означава “планина (по славянски "гора"), а думата “гарч” или “гардж” означава “планинска”. Така че, Гарчистан се превежда като “планинска страна” от иранската дума “стан” – страна, област [Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв. Ш.С. Камалиддинов Глава 2. Историческая география Северного Тохаристана Глава 3.6. Гарчистан. Изд. Узбекистон, Ташкент, 1996 г.]. Също така, на езика на местните източноиранци, “гарча” означава “планинец”. В думите “гарч” – планинска и “гарча” – планинец ние виждаме варианти на древния източно-ирански топонимен суфикс “–ич”. Това опровергава хипотезата, че този суфикс е преминал в персийски и други ирански езици от тюрките, които са го усвоили от китайски. В средна Азия тюрките проникват в периода VII - XIII-ти век, далеч след като този суфикс е действал в иранските езици.

            Източно-иранският суфикс "-ИЧ" е активно действащ в съвременните езици на памирските народи. Например, с негова помощ е образуван етнонима на съвременния народ бартангидж (по руски бартангец). Това е памирски народ в Горно-Бадахшанската автономна област на Таджикистан. Името им идва от названието на реката Бартанг, в чиято долина живеят. Бартангидж, т.е бартангич означава човек, живеещ около река Бартанг, бартангец. 

        По-общо, източно иранският и прабългарски суфикс “-ич” може да е вариант на праиндо- европейския суфикс “-ish”, с който се образуват прилагателни. Този древен суфикс е запазен в германските езици, сравни английското red (червен) - redish (червеникав), blue (син) – bluish (синкав), също немските прилагателни bulgarisch - български, rumänisch - румънски и т.н.

            Суфиксът "-ич" е съхранен и в много старинни български имена като РАЛИЧ (Близнаков, от старинната дума "рале" - чифт), СКОРИЧ (т.е Хитов - Бързев), РАДИЧ, СТАНИЧ, ОСТРИЧ - название на висок, остър връх северно от Тетевен.

            Прабългарският суфикс -ИЧ присъства и в много старинни и диалектни български думи, като:

ОБИЧ - любов,

ПЕТРИЧ  - български топоним от времето на образуване на Първото българско царство,

МОМИЧ - древна форма на неславянските български думи "момче, момиче",

ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ, ВОДИЧ – в различни краища на България с тези думи са наричали специално обучен овен за водач на стадото. 

          От сравнението на тези две думи (угич и водич), едната славянска (водич), другата (угич) с неясна, вероятно прабългарска 

          етимология може да се заключи, че вариантите ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ също означават "водач, водич". В такъв случай, 

          предположително прабългарската морфема УГ (ЮГ, ЙОГ) би трябвало да има смисъл ВОДЯ и би могла да съвпада с 

          неясната първа част на прабългарската титла УК БОИЛА - ВОДЕЩ (челен, първи, вървящ най-отпред, прешен) БОЛЯРИН !! 

          Още една предположително прабългарска дума от района на Източна Стара планина има подобно значение, "еркеч" - "пръч, 

          който води стадото от кози".  В тази област има село и район около него, наречени ЕРКЕЧ. Старите еркеченци се 

          считали за наследници на прабългарите (по-точно наследници на на неславянското племе севери) и са ходели с много високи 

          калпаци, нещо характерно за старите българи. Това е традиция наследена от източните иранци - саки, наречени "саки 

          тиграхауда" - "саките с острите, високи шапки". Може би в тази връзка, в традиционната българска носия навсякъде в Тракия, 

          Родопите и другаде се носят високи калпаци. Във Волжска България, ирано-българите също са ходели с високи шапки, наречени 

         "калансув". В противоречие с тази древна и доскорошна българска традиция, в днешното българско изобразително изкуство 

         прабългарите погрешно се изобразяват с широки, ниски, плоски и силно окосмени шапки от тюрско-монголски тип.

                 По аналогия с "угич", в думата "еркеч" също може да се отдели подобен суфикс "-ич". В такъв случай, основата на "еркеч" трябва да бъде "ерк", която съвпада със старобългарския глагол "ярити" - да оплодя. От тук идват думите "яре" - малко козле, ярка - току що пренесла кокошка, "ерча се" - пъча се най-отпред. Основата на "еркеч", "ярити" - "ер, ар" съвпада с праиндоевропейската дума *еr, *ar - мъж, човек.

        Прабългарският суфикс -ИЧ е имал и втора, много важна и оригинална функция - да образува отглаголни, деятелни съществителни имена. Това се вижда от следните примери:

БОРИЧ– борец,от глагола "боря се" 

СВЕТИЧ - фенер, от глагола "светя"

ПАЛИЧ – подпалвач, от "паля"

ПАЗИЧ – пазач, от "пазя"

ХВАЛИЧ – самохвалко, от "хваля се"

БЪХТИЧ - побойник (диалектна дума от Хасковско), от глагола "бъхтя" - бия

ВЛАДИЧ - човек, който владее - владетел, властел, властелин. От тук идва известната днес дума "владичество".

КОТОРИЧ (стблг.)- свадлив човек, спорещ, човек който спори. Основата на тази дума е КОТОРАТИ - споря, КОТОРА - спор.

БРАНИЧ = нещо, което брани - крепост. От тук идва топонимът БРАНИЧЕВО, днес град в Сърбия, в миналото град от първото 

            българско царство.

ТЕГЛИЧ - кука в задната част на камион, за която се закача теглената кола (от глагола "тегля" - дърпам).

         С тази си функция да образува съществително-деятелно име на основата на глагол суфиксът "-ич" прилича на друг един, морфологично и функционално сходен с него прабългарски суфикс "-ЧИ" !! От старобългарски писмени документи е известно, че много прабългарски думи са образувани с помощта на суфиксът "–чи".  Счита се, че този суфикс образува названия за професии, което не е съвсем вярно. Примери за това са: кънигачи (книжар), бирчи (бирник), сокачи (готвач), кравчи (трапезник), шаръчи (художник, вапцар), кръчи (ковач), казначи (хазнар, хазначей), кръмчи (кормчия, водач),  коръбчи (моряк от кораб), чувенчи (чугунар), санчи (сановник), зьдчи (зидар, строител, архитект), самъчи (пратеник, посредник) [Петър Добрев. За държавата и властта. Изд. Галик. София. стр. 153]. Към тях вероятно трябва да се добавят и кубачи (ризничар), тагчи. От средновековната българска литература [Георгиев Емил. Литературата на втората българска държава. Литературата на XIII-ти век. Изд. на БАН, София, 1977 г., стр. 56] виждаме, че във Втората българска държава този суфикс е променен до “-чия”, например, известна е новата държавна длъжност “изгончия град” – градски изгончия (зидар, строител ?). В съвременния български този суфикс допълнително се е променил от “-чия” на “-джия” вероятно под влияние на турския език, където има подобен суфикс “-çi” (-джи), например "бозаджия", "арабаджия" и др. 

        Етимологията на суфиксът "-чи"  за професии при прабългарите засега е неясна. По инерция от миналото повечето изследователи приемат тюркски произход. Проф. Иван Добрев, който е отличен специалист по древнотюркски езици обаче най-педантично отбелязва, че това не е оригинален тюркски суфикс и предлага китайски произход на този суфикс, в последствие заимстван от тюрките, защото подобен суфикс с подобна роля е засвидетелстван при средновековните тюркски езици (XI – ти век), според речника на Махмуд Кашгарски [Дивану лугат-и-турк – собрание тюркских наречий (языков), 1072-1074 г. Древнетюркский словарь. Москва-Ленинград, 1969 г.].  Поради това, че мнозинството от прабългарите са били източни иранци, ние ще предложим друга, индоевропейска етимология и смисъл на този прабългарски суфикс. 

            От гледна точка на морфологията и граматичната роля, прабългарският суфикс "-чи" прилича на другия прабългарски суфикс "-ич". Понеже в официалната наука суфиксът "-ич" (погрешно) се смята за славянизъм, не е потърсена връзка между тези два суфикса в езика на прабългарите. Представените по-горе факти показват, че суфиксът "-ич" е функционирал и в езика на прабългарите. Двата прабългарски суфикса, "-ич" и "-чи" обаче са не само сходни морфологично, но и функционално. И наистина, каква е разликата между ролята на суфикса -ИЧ в думите ПАЛИЧ, ПАЗИЧ, ХВАЛИЧ , БЪХТИЧ, ТЕГЛИЧ, БРАНИЧ, УГИЧ, ВОДИЧ и ролята на суфикса -ЧИ в думите кънигачи, бирчи, сокачи, кравчи, шаръчи, кръчи, казначи, кръмчи,  коръбчи, чувенчи, санчи, зьдчи, самъчи. Аз мисля, че няма никаква разлика - и двата суфикса са прабългарски, и двата суфикса образуват деятелни форми и имат сходна морфология. Като втора функция, суфиксът "-ИЧ" е образувал и прилагателни имена. 

        Ясно е, че прабългарските суфикси -ЧИ и -ИЧ са морфологично близки форманти с еднаква или почти еднаква роля за образуване на деятелни и даже прилагателни имена. Малка е вероятността и двата суфикса да са дошли от тюрките или от където и да било, примерно от китайски, защото там ги няма в комплект. Те обаче може да са дошли от източните иранци, за което бяха представени по-горе доказателства.

             При наличието на индо-европейска и по-конкретно източноиранска възможност за етимологизиране на раннобългарския суфикс "-чи", няма никакъв смисъл да се прибягва до помощта на подобния къснотюркски суфикс, който може и да е заимстван не от китайците, а от самите източни иранци. Защото тюрките са късно етническо формирование, възникнало в периода 3- 6 век чрез смесване на хуни, източни иранци и тохари в района на Ордос и Тарим (Западен Китай), когато прабългарите са вече оформен народ на север от Кавказ, а източните иранци отдавна използват праиндоевропейския суфикс "-ич". При  тюркските езици, думата "тагли, дагли" (планинец) се образува от тюркската дума "таг, даг" - планина и общотюркския суфикс "-ли". При уйгурите обаче, които са тюрки живеещи в същата тази област, думата "планинец" звучи като "тагчи", т.е. тук не се използва общотюркския суфикс "-ли", а иранския суфикс "-ч, -ча", сравни с иранското "гарча" - планинец !!  Този пример подкрепя възможността суфиксът "-чи" при тюрките да е заимстван от източните иранци. Още повече, че при самите източни иранци (българите) е имало няколко такива суфикса със сходна функция, един от които (-чи) тюрките може да са заимствали. Това е напълно реална възможност, защото е доказано, че много древнотюркски думи са заимствани от ранните иранци, например багатур (големец- иранска), Курбустан-хан (един от алтайските богове, иранския Ахура Мазда), таркан (съдник, управител - индоиранска), гюн и гюнеш (ден и слънце, от тохарското "кун" - ден и слънце), шад (принц), тон (дреха, плат), ата (баща), ер (мъж, човек), барс (планински тигър), чобан (пазач на говеда)  и много др.  

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

2. Умалителна функция на суфикса "-ич".

В съчетание с частицата "-ка", източно-иранският и прабългарски суфикс "-ИЧ" служи като умалителна частица. Могат да се приведат множество примери от по-късно време, че такава роля той играе както при добавяне към основите на глаголи (виж таблицата по-долу), така при съществителни имена. Например:

    Същата умалителна роля се открива и при добавяне към съществителни имена. Например:

  Моичкият, твоичкият - умалителни притежателни.

Братаничъ - братов син, племенник 

[Буслаев, Ф. И. Историческая хрестоматия церковнославянского и древнерусского языков. Москва, 1861]

Рабичищь- син на роб или робиня[Буслаев, Ф. И. Историческая хрестоматия церковнославянского и древнерусского языков. Москва, 1861] сынъ раба или рабы.

Лвичищ [44] – лъвче (лвичич – суфиксът „-ич” придава умалителност !).

следните български думи с източно-ирански (прабългарски) произход: МОМИЧЕ, КОКИЧЕ, МЪНИЧЕ. Прабългарската дума кокиче (качунка, качутка) произлиза от общата за памирските езици дума koka – цвете, така че кокиче = цветенце.

По-общо, този суфикс е съхранен в словообразуването на думи, които са производни от думи с прабългарски произход.  При аналогичните думи със славянски произход, той естествено отсъства. Това се вижда от следната таблица:

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

2230. tarka̅ttsa* (n.) ‘carpenter’
[-, -, tarka̅ttsaṃ//tarka̅ttsañ, -, -] or namseṃ tarka̅ttsaṃ ṣañ añm y[a̅täskeṃ] [tarka̅ttsaṃ = BHS takṣaka-] (PK-NS-107b1 [Thomas, 1976b:106]). ∎A nomen agentis which, like the similar wapa̅ttsa ‘weaver,’ derived from the subjunctive stem wa̅pa̅-, must be from the unattested subjunctive of ²tärk- ‘± twist,’ q.v. (Thomas, 1976b:110).

 tärkauca (n.) ‘one who releases’
[tärkauca, -, tärkaucai (voc. tärkaucai)//tärkaucañ, -, -] cowai tärkauca = BHS vilopta- (22a3), saswa ... po tränkonta tärkaucai ‘O lord, releaser/ forgiver of all sins!’ (TEB-64-03). ∎A nomen agentis from the subjunctive stem of ¹tärk-, q.v.

2283. tärk-² (vt.) ‘± twist around; work (e.g. wood)’
PP /tetärku-/ pässaksa pässakṣṣe pali̅sa wat oppiloṃcceṃ tetarkuwa wat = BHS [ma̅la̅guṇaparikṣipta̅ api] [for the reconstruction of this line, see s.v. oppi̅loṃ] (542a4). ‣The derived nomen agentis, tärka̅ttsa, presupposes a Class V subjunctive /ta̅rka̅- ~ *tärka̅-/. ∎TchB ²tärk- reflects a PTch *tärk- from PIE *terk^(w)- ‘twist’ [: Sanskrit tarkú- ‘spindle,’ tarkayati ‘conjectures, guesses, speculates about,’ Greek átraktos (m./f.) ‘spindle; arrow,’ atreke̅s ‘strict, precise, exact’ (< *‘what is not twisted’), Albanian tjerr ‘spin’ (< *térkno̅; PIE *-e- should have given Albanian -ja- in a closed syllable as here but -je- has been restored on the model of other verbs), Latin torqueo̅ ‘twist, wind; hurl violently; torment’ (< *tṛk-w-eye/o-), OCS trakъ ‘bond, girdle,’ TchA tark ‘earring,’ Hittite tarku(wa)- ‘dance (in a twisting manner)’ whose infinitive is tarkuwanzi from *terk^w- rather than *tarkumanzi from *terk-w- (cf. P:1077; MA:572; Hittite from Melchert, p.c.)] (VW:503; see also VW, 1977a:147-148). See also tarka̅ttsa, carke, and possibly tarśauna.

2296. tin- (vi.) ‘be dirty’
Ps. IXa /tinäsk^'ä/_e-/ [AImpf. -, -, tinaṣṣi//]; Ko. V /tina̅-/ [MP // -, -, tina̅ntär] /// bra̅hmapna [lege: bra̅hma[ṇeṃnp]a (sic)] tinaṣṣi ‘he befouled himself with the brahmans’ (374.b); k_use cai talla̅ñc tina̅nträ tot laukaññe (408b6). -- tettinor ‘± filth’: [c]e[ṃ]tsä mallene tettinor śuwaṃ /// (522a5). ∎This verb is closely related to a group of nouns in Slavic, OCS tina ‘mire, filth,’ Bulgarian tína ‘mire, filth; dung,’ Czech tina ‘dung.’

 2316. t(_u)ma̅ne (number) ‘ten thousand, a myriad’
Like TchA tma̅ṃ, B t_uma̅ne is a borrowing from some middle Iranian source (Bailey, 1985:120, *tu-ma̅na- ‘great measure;’ cf. also VW:642, Winter, 1991: 127-128), the same source that produced Modern Persian tuma̅n ‘ten thousand.’ Uyghur tümän may be an independent borrowing from the same source or a borrowing from Tocharian A or B.

Превод:

2316. t(_u)ma̅ne (число) ’10 хиляди, a myriad’
Подобно на Тохарски A tma̅ṃ, тохарски B t_uma̅ne е взето от някакъв средно ирански език (Bailey, 1985:120, *tu-ma̅na- ‘голяма мярка;’ също така VW:642, Winter, 1991: 127-128), същият език който създава съвременното персийско tuma̅n ’10 хиляди’. Уйгурското tümän може да бъде независимо заимстване от същия език или косвена заемка от тохарски А или B.