ИНДО-ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ.  

СУФИКС ОТ ВИДА  "- ТОР, -ЕНТОР И ПРОИЗВОДНИ"

 

 Иван Танев Иванов  

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

        Суфиксът "-тор, -ентор" и неговите производни образува съществителни имена. Този суфикс е съвършенно чужд на славянските и тюркските езици, но е типичен за санскрит и авестийски. На основа на данните, че основната част от прабългарското население е носител на археологическата култура, погребален обряд, антропологичен вид, обичаят на изкуствена деформация на черепа и руническата символика на късносарматското (II - III в.) население в Югоизточна Европа и Северното Причерноморие счита се, че в значителната си част то е говорело на (източно)ирански език [Рашев Р. Българската езическа култура VII – IX век. София, 2008, с. 248, 257, 263; Ангелова Е. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Археология, 1995, 2, 5-17]. П. Георгиев, друг съвременен български археолог, изследовател на Плиска и прабългарите, също стига до извода, че значителна част от прабългарското население е говорило на ирански [Георгиев П. Българският сарактон в Тракия. Археология. 2007. Год.  XLVIII, кн. 1- 4, с. 192-205]. Понеже езикът на скито-сарматите, поне в словесния си състав е близък до авестийския [Скито-сарматски речник (по В. И. Абаев)], би трябвало да очакваме, че подобно на санскрит и авестийски, този индоирански суфикс ще е присъствал и в езика на прабългарите.

        Като жив, широко използван граматичен инструмент от съвременните балкански езици този суфикс се среща единствено в албанския (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)). Подобно окончание – “-ture” е съществувало в латински, откъдето навлиза в някои езици от латинската група (италиански, румънски), както и в други европейски езици. Това латинско окончание обаче не е самостоятелен суфикс, а комплекс от суфикси. Латинското “-turа” се образува чрез прибавяне на латинския суфикс “-ūra” към окончанието “-at(us)” на страдателното причастие на съответия глагол. Например, от глагола ligāre (свързвам) се образува миналото страдателно причастие ligātus (свързан), от последното се отстранява частицата "-us" и се прибавя латинския суфикс "-ūra", вариант на известния латински суфикс -ārius. Крайният резултат на това сложно действие е латинското съществително ligātura. По подобен начин са образувани голям брой латински съществителни, преминали в повечето европейски езици: температура, литература, култура, квадратура и др.

            От горното е ясно, че суфиксът "-тор, -ентор" и неговите производни може да служи като етноопроделящ белег, тъй като от всички индоевропейски езици той е характерен за индоиранските, но липсва при големите европейски езици.  С помощта на този суфикс от протоиндоиранския глагол dha – "правя нещо, давам, създавам" са образувани авестийското dātar, пехлеви и съвр. персийски dādār, санскрит dhāātar, dhātar, протоиндоирански dhaH-tar – създател, творец, епитет на бога. В санскрит и авестийски суфиксът "-тар" е играл основна словообразователна роля за образуването на голям брой названия за деятели от съществителни имена. Например, от авестийското съществително ratha - колесница е образувано названието rathaêshtar - боец, колесничар. В сродния на авестийски език санскрит суфиксът "-тар" е изпълнявал мощна словообразователна роля [В. А. Кочергина. Учебник санскрита. Учебник для высших учебных заведений - М.: Филология, 1994]. От корена на глаголите, с помощта на този суфикс в санскрит са образувани множество имена на деятели. Например: 

 

        kar (правя, върша) - kartar "деятел, извършител"
        raks "защищавам" - raksitar "защитник" 

        sav "спасявам" -  savatar "спасител", название на Слънцето като ведически бог

        daa " давам" -  daatar "който дава, даващ" название на бог (при славяните Дажд-бог) 

          ratha - колесница, каляска –(сравни с РАТ – война) - rathaêshtar – боец, войн, буквално "колесничар"

       

        По отношение на това, дали този суфикс функционира и в персийския език има различни мнения. Действително, подобно окончание (-tar, dar) за образуване на nomina agentis присъства в много чужди думи в българския език с османо-персийски произход:  

 

        байрактар = байрак (пряпорец, хоругва - перс.) + тар, 

        сердар (началник) = сар (глава - перс.) + дар,  

        баждар (събирач на мито за внасяне на стока в град) = от бач (мито, перс.) + дар (БЕР)

        чохадар (груба, вълнена горна дреха, клашник) = чоха (вълнен плат -перс.) + дар,

        хазинедар, хазнатар = хазна + тар, 

        чофадар = слуга на високопоставен служител. 

        таксилдар = таксил + дар (бирник)

        товатур = "глъчка, викове" 

        чултар (чул) - покривало, козена покривка на животно [5,6,19], известна още като сакуля [6]. Понякога "чултар" се използва като "стара дреха"[10] . 

 

        Някои автори [Фиюси, Х. Персийски думи в българския език. Авангард Прима. София. 2004] твърдят, че в персийския език такъв суфикс няма, а наставката "-ДАР" в горните думи се обяснява като корен на персийските глаголи "пазя" и "нося". Това може и да е така, но в древноиранския език е съществувала думата *bag-tar = "този, който разделя, разпределя" (дарител, раздавач). Образува се от основата на др. иран. глагол bhagati – "раздавам, разпределям" с помощта на този суфикс "-tar". Други автори (проф. Ив. Добрев, също и БЕР) уверено допускат съществуването на такъв суфикс в древноиранския и персийски езици.

        Освен посочените османо-турски персизми, в съвременния български език и диалекти този суфикс присъства в голям брой собствени старинни думи. Подобен, даже много по-типичен е примерът с албанския език. Това обикновено се обяснява като влияние на османо-турския език върху българския и албанския. По отношение на българския, това обяснение сигурно е погрешно, защото такъв суфикс може да се регистрира още в старобългарския език и в езика на прабългарите. 

         Това граматически служебно окончание се среща в следните прабългарски думи: БАГАТУР (βαγατούρ - военна титла), ДОХЪТОР (възглавница), АЛОГОБОТУР (αλογοβότουρ) или АЛОБАГАТУР (άλοβογοτούρ), УАГАРТУР (титла) [Рашев, Р. Българската езическа култура VII - IX век. ИК "Класика и Стил". София, 2008, с. 244-248], както и в племенното название ОНОГХОНТОР-БЛГАР.        

        БАГАТУР е древна (V-ти в.пр.н.е.) индо-иранска дума с буквално значение "големец", косвено "властел, високопоставен администратор, рицар, феодал". Персийски bāhādār, bahādur, ягнобски bahodūr, осетински иронски bæхеаtыr, дигорски bægъаtr – тежковъоръжен конник - войн, идентично със старобългарското бахадъръ. По данни на грузинските хронисти (Леонтий Мровели) в 5 в. предводителите на аланите се титлували „багатари”. Тази дума е възприета от голям брой късновъзникнали и късно появили се на историческата сцена народи, като тюрки (старотюркски bātur, тюркменски, карачаевобалкарски, татарски, казахски, южноалтайски, якутски batyr, шорски pagattyr, турски bahadir, узбекски botir, киргизки batymduu, чувашки pattar, тувински ma`dyr, хакаски matyr – герой, юнак), монголци (baγatar) и славяни (руски богатирь, украински богатиґр, староруски богатырь, белоруското багатыр, полски bohater, bohatyr, старополски bohaterz – тежковъоръжен конен войн, юнак). Още по-късно, думата се появява и в тунгусоманчжурски (batar, batur, baγtъr – юнак, храбрец) като заемка от монголски или старотюркски [ССТМЯ, стр.61]. Думата е заета и в унгарски като bator – смел и калмицки bātr• - смел. При прабългарите "багатур" е военна титла, която има обща морфема с "багаин" - друга военна прабългарска титла от по-нисш чин. Някои съвременни български историци считат, че при прабългарите БАГАТУР е имала смисъл на "господин, господар, големец". 

        АЛОГОБОТУР (αλογοβότουρ) е висша военна титла, спомената бегло от Константин Багренородни (ГИБИ-5, с. 212) по повод българо-хърватската война в 926 г. Към Хърватия е изпратена българска войска предвождана от лице с титлата άλοβογοτούρ или αλογοβότουρ. Тук изказвам следната хипотеза. В манастирски документи от времето на Втората българска държава се споменава подобната военна длъжност алагатор – "водач на конен отряд", чиято основа - ἀλάγη (алаги - ескадрон) е заето от гръцки. От тук алаго-ботур може да означава "главатар на ескадрон", където значението на "бо"  се вижда от аварското бо-колобър "главен колобър".

        ОНОГХОНТОР - БЛГАР (ранноарменски запис) е названието на основното прабългарско племе, което стои в основата на Кубратова и Аспарухова България. В ранноарменски хроники се срещат и други подобни названия на прабългарски племена - ВНЪНДУР, ХАЙЛАНДУР, ВАНАНДДОР. Същото название при византийците се среща като УНОГУНДУР (патриарх Никифор), ОНОГУНДУР (Константин Багрянородни), ХУНОГУНДУР. Реална е възможността прабългарските думи "оногхонтор" и "Онгъл" да имат обща морфема - ОНОГ, носеща семантиката "вътре, център, среда, средищност" ( Оногундури, утигури и кутригури - смисъл и значение на тези названия.).

        ПАНДУР – название на полски пазач в Унгария, Сърбия и Западна България. Според проф. Т. Балкански (Просопография на диктатора. ИК Знак 94. В. Търново 1996, с. 36-37) думата има неясен произход. Една от хипотезите я извежда от гръцки чрез думата „банда” (дружина), друга я извежда от названието на унгарския град Пандур. На унгарски pandur „пазач”. Пред вид на значителното прабългарско наследство в земите на дн. Унгария, водещо началото си от Първото българско царство,  думата може да се разглоби на „пан” + „дур”, където „дур” е прабългарски суфикс, а „пан” е стара иранска семантична основа (pan, *pana) със значение „пазя”. От тази основа е образувана древната иранска дума go-pan или *gau-pana „пазач на говеда, пастир”, по-късно усвоена от тюрките като "чобан". От иранското pan (pana), използвано при сарматите (язиги, живеещи в дн. Трансилвания около II – IV в.) и прабългарите е образувана прабългарската титла КОΠΑΝ (вариант на go-pan) и ΣΩΠΑΝ (областен управител). По-късно от жоупанъ, старочешки hpan, се е развила думата pan, panstvo - "господар", "господин", "държава" и владетелската и административна титла „бан”, използвана в Унгарското кралство, Хърватско, Трансилвания, Влашко, Босна, Албания, Югославия. Смята се, че името на областта Банат идва от титлата „бан”.

     

           На основа на горните примери може да се предположи, че в много прабългарски думи е присъствала частицата "-ТОР, ДОР, ТУР, ДУР" не просто като окончание на думи, заимствани от чужд език, а като собствен граматичен суфикс, играещ словообразователна роля. Този прабългарски суфикс е регистриран и в следните старобългарски думи:

            ПАСТЬIРЬ от старобългарските ръкописи (X-XI в.), където "пас-" е семантичната основа, а "-тырь" е рядък старобългарски суфикс (Цейтлин, Р.М. Лексика древнеболгарских рукописей X-XI вв. Изд. БАН, С. 1986, с. 95). Тъй като основата "пас-" се среща в иранските езици със значението "овца, паса овце", възможно е цялата дума "пастырь" да е прабългарска.

           ХАЗНАТАР може изцяло да има прабългарски произход, пред вид на старобългарското казначи (с прабългарския суфикс -чи), чиято основа (казна) съвпада с авестийските (VI в. пр. н.е.) думи ganza (хазна, държавно съкровище) и ganzabara – ковчежник, както и осетинското kъaznadar – ковчежник, хæznыg – богат. Селищев посочва албанското kaznets като старобългарска заемка. Х. Фиюси погрешно разглежда старобългарското понятие като късен османоперсизъм от персийското hāzine - държавно съкровище.  

            КУЗНАТАР -  ковач. Ст. Младенов [СМ-ИС, стр.110] посочва, че думите коузница, кузня – ковачница, коузникъ, кузнатар са навлезли в руски от старобългарски. Д. Шишманов  посочва  кузня, кузница – ковачница, кузнатар – ковач, като запазени в родопските диалекти. 

            ТЕХНИТАР означава ръчен производител, ремесленик, занаятчия от гръцкото "техне" - умение, способ, начин, изкуство.

          БАЛДУРЪ - според (Шулгач, В.П. Лексичнi архаiзми украiнских говiрок Правобережнего Поллiся з погляду этимологii. Словенска етимологиjа данас. Српска Акадениjа наука и уметности. Институт за српски jезик САНУ. Научни скупови. Књига CXXI. Зборник симпозиjума одржаног од 5 до 10 септембра 2006. Београд 2007. с. 451-458) тази старобългарска (праславянска) дума е съхранена в украински като "байдур, байдура" (човек с висок ръст) и полски - bajdur (също). Понеже БАЛДУРЪ е образувана от общоиранската семантична основа bala - "голям, висок" (сравни Bala hissar - висока крепост) и суфикса "-дур", може уверено да се твърди, че това е иранизъм, т.е., дума от езика на прабългарите.

 

         За наличието на такъв суфикс при прабългарите и в говора на средновековните българи можем косвено да съдим и от неговото присъствие в голям брой старинни български и български диалектни думи, приведени по-долу:

       

        МИЖИТУРКА е типична българска дума без аналог в никой език. Някои специалисти считат, че "мижитурка" е прабългарска дума. Тя е пълна противоположност на БАГАТУР и означава "безличен, незначителен човек". Най-вероятно МИЖИТУРКА има обща морфема с МИЖАВ (МИЖ + АВ) - "малък, незначителен". Морфемата МИЖ можем да открием и в подобните думи МАНИК, МАНИЧКО, МАНИЧЪК, МАНИНКО. Маник (мъник, мъниче) е малко, дребно животинче, най-често куче. "Мъничко, мънинко, мъничък" са стари, диалектни думи със значение "малко, малък". Сродни са и руските думи "меньше" = по-малко, "уменьшение" = намаляване. Основата "миж, манич, менш" е индоиранска и означава "малко, незначително количество". В  санскрит  manāk – малък. Васо Абаев  посочва  осетинското  minki, menki, mænkъi, mæni – малък. Тохарското menki – малък, minkuška – малко дете, престолонаследник. Всичко това обяснява посоченото значение на МИЖИТУР(КА).

        БЪЗИКТАР - "шегобиец, шегаджия", диалектна дума от Хасковско. Основата на думата е "бъзик", която означава "подигравка, осмиване, шега" в почти цялата страна. Същата основа образува и глаголът "бъзикам", която неправилно се схваща в смисъл "подигравам, осмивам". В действителност, тя носи циничен смисъл и означава действие с ръка и пръсти, които оскърбяват засегнатия човек.

       КАЛОДЕР - кукер, бабак. Тази дума е преминала и в сръбски - „kaluder”. Ако "-дер" е суфикс, то основата е „кало”, а такава основа има прабългарската дума КОЛОБЪР (магьосник) и по-новите „каломан”. Открити са прабългарски графити и релефи, изобразяващи облечени в кожи хора, изпълняващи странни танци, подобни на сегашните кукери. Тюркистите ги наричат "шамани", а това са всъщност колобри. Калодер се среща и като много рядко руско фамилно име, което звучи ужасно смешно на руски, защото на руски „кал, кало” значи „фекалии”. На гръцки "кукер" или "нестинар" е калугерос, но същата дума - калогерос на гръцки означава и монах, свещеник.

     БАРАТОР - "заедно" е диалектна дума, записана в сборника „Бълг. нар. творчество”. "Баратор" е еквивалентна на по-широко известната индо-иранска дума "барабар", която днес се  употребява в хинди и някои памирски езици и на афганистанското лично име Барадар. Ако "-тор" е суфикс, основата на тази дума ще бъде "бар, бара". В осетниски biræ/beræ, bewræ – множество, много хора, в протоирански bayvar, авестийски baevara, персийски bēvar, хотаносакски biyura, biyuru – много, множество, 10 000. [В. И. Абаев. Историко-этимологический словар осетинского языка. Том I. А-К. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., стр. 262. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm]. Всъщност от този анализ следва, че БАРАТОР трябва да означава "множество, група". 

        ГЛАВАТАР - старобългарска военна титла, произлязла от съчетаването на основата "глава" и суфикса "-ТАР".  

        МЕЧКАДАР  = МЕЧКА + ДАР - човек, който използва специално обучена мечка, която под музиката на гъдулка (!! неславянски инструмент) развлича публиката. "Мечкадар" не бива да се бърка с "мечкар" - човек, който храни и отглежда мечки, ако такъв изобщо съществува. Думата "мечка" не е наследство от протославяните, които използват забранителната дума "медвед" (който познава меда) и има отлични ирански аналози. Думите МЕЧКА и МЕЧКАДАР може да са пряко прабългарско наследство. 

        СЛОВОДАР - така са наричани старите български ръкописни книги (словодар = слово + дар). Названието се среща в една приписка, направена през 1856 г.от Неофит Рилски върху книгата "Тикара" от Атон: „Преведената на славянски език, тая книга е напечатана в Русия от общежителната обител Виленска, в лето от Рождество Христово 1620, езикът на превода е чисто славянски, какъвто се среща в старите ръкописни книги – словодарни, със същите думи, каквито сега сърбите произнасят” [Венцислав Начев, Никола Ферманджиев. Писахме да се знае. София. Изд. Отечествен фронт. 1984 г. с. 171]. 

        ЧЕРВЕНДАР - старинна дума, възстановена от израза "червендалест човек" = "човек със зачервено от здраве лице". Прилагателното "червендалест" съдържа основата "червендал - червендар" = "здравеняк, човек пращящ от здраве, което личи по зачервеното му лице", противоположно на "болнав човек с бледо лице".

        МУЛЕТАР - в България това означава човек, който отглежда и се грижи за мулета. В Македония обаче това означава магаре, което опложда кобили за да се родят мулета. Подобна е и думата МАГАРЕТАР - човек, който отглежда магарета. Някои езиковеди обясняват тези новобългарски (?) думи чрез подражание на османо-турските персизми от този вид (байрактар, хазнатар), но по-вероятно е това да е продължение на стара българска традиция. В съвременния албански език този суфикс присъства и играе основна словообразуваща роля без да е възникнал по пътя на подражанието и не е ясно защо при българите подражанието трябва да играе такава роля.

        ШИЛЕТАР, ШИЛТАР - човек, отглеждащ шилета, т.е, агнета в предполова зрялост (4-7 месеца) (Павел Атанасов. Текнали са девет чешми. Сборник народни песни. Български писател. София. 1955, с. 32). Думата е запазена в оригиналното българско фамилно име Шилдаров.

        БИКАДОР - човек, отглеждащ бикове. Думата е запазена като основа на съвременно фамилно име (Сергей Быкадоров, Източна Украйна).

        БАЧКАТОР - физически работник. Произлиза от глагола "бачкам" - работя, извършвам груб, физически труд (бачкам, вероятно от "бач" - мандра - стблг.). 

МИЖУТАРКА (МИЖУТАР) – (основа "мижам") старинно название на детска игра в с. Радилово, Пещерско. Това е известната игра на мижене, жумене така че "мижутарка" = жуменка, жмичка, мижидирка, мижищурка, миженка, криеница, критка, гоненица.

СОЛТАР  - сравни фамилното име Солтарски. Солтар - човек, който се занимава (продава, произвежда, копае) сол.

        ВУНДАР – лоша миризма (трага), от воня + дар

         ДРЪНДАР [2, 52] – човек, който разчепква и разбива вълна с помощта на лък. Към основата "дрън, дрон" (буца, буца пръст заедно с тревата) е добавен съфиксът -ДАР.

        ДЪРДОРКО, ДЪРДОРАН има семантична основа "дър", която се среща и в израза "дъра - дъра" (продължително, празно говорене). Възможно е основата "дър" да е била навремето самостоятелна, сега изчезнала дума - глагол в българския език със значение "говоря", защото подобни глаголи със същото значение има в други индоевропейски езици: френски (dir - говоря), английски (tell, utter - казвам, произнасям).

          КЛОПАТАР, ХЛОПАТАР, ГЛОМОТАР - видове звънци [6]. Други видове звънци са хлопка, трака, клепачка, княмба. Хлопатар е по-голяма по размери хлопка. Думите "хлопатар, клопатар" очевидно са производни на глагола "хлопам", а "гломотар" - на глагола "гърмя, издавам гръм" с преход "р-л".

          ЛАПАТАР (ЛАПАТАРИ) - стар вид обувка (обувки) с много големи размери. Семантичната основа "лап, леп" означава "обувам се" и се е запазила в диалектните изрази: "за къде си се лепнал" = "къде отиваш", буквално "за къде си се обул" ; "той се лепна и отиде до ..." = "той се обу и отиде до ..." и т.н.

            НЕМТУР - според фолклорни данни означава "бедняк, сиромах, готованец, немачник" (производно на глагола "нямам"). Среща се и като прякор на литературен герой - Аврам Немтур, богаташа гъркоман на Д. Талев.

            ГОЛИШТАР  [53] – малко птиченце (голешар) без перушина

           ПИЛЕШТАР (пилиштар, пилещар, пилищар). В Македония и България - "юноша, недорасло дете, дете преди пълнолетие". В България се използва и като название на куче, което яде пилета. Вероятно думата е образувана с основа "пиле" + "-тар" (суфикс).

            КАЛАКОНДЖЕР  [54] – голяма горска червена мравка. Думата е вариант на бълг. митичен термин "караконджал" (киликандзер, калаконджер, караконджер, караконджул, караконджъл, конджел – опастно нощно същество от българската народна митология. В Родопите се казва конджел, в Северна България киликандзер = червена горска мравка)

            ДЗВИЗДАРКА  [54] – дзвиска, едногодишно шиле, яре.

            Интересно е, че даже две типично гръцки думи (техне и архон) са "българизирани" с помощта на този суфикс: от първата е получено старобългарското технетар, а от втората - архондар, по-късно турцизирана до архондарджия (човек, който посреща гостите и ги настанява в стаите на Рилския манастир).

             

            От този вид може и да са думите ВЕХТОШАР (вехт + дар), ДОМОШАР (дом + дар), в които суфиксът -ДАР по фонетични съображения е преминал в -ШАР.

 

                   Интересно е, че както в санскритските думи, така и в изброените български думи, суфиксът "-ТАР, ТОР, ДАР  и т.н." е винаги под ударение, винаги е от мъжки род и винаги означава деятел. Това силно подкрепя санскритския и авестийски произход на този неславянски и явно прабългарски суфикс. Горните примери показва, че след като е преминал от езика на прабългарите в старобългарския език, прабългарският суфикс -ДАР е продължил да изпълнява словообразователна функция и в новобългарския говорим и писмен език. Славянистите (включително т.н. тюркисти и хунисти) обясняват това явление по познатата обидна за българите схема - всичко, което не се съгласува с тяхната всеславянска картина се счита за заимствано от небългарски народ или направено по подражание на чужд език. Така например думите "главатар, мечкадар, мулетар, магаретар, хлопатар и т.н." те считат за "новоизковани"  по подражание на персийските думи "хазнатар, байрактар, сердар" и т.н., които българите са чули от устата на османо-турците. Странно защо българите са си харесали един персийски словообразователен суфикс, а не например някой арабски суфикс за тази цел, с каквито гъмжи османо-турския език?! Отговорът е риторичен, за българите "-ТАР, ТОР" не е персийски суфикс, дошъл от османо-турския език (още повече, че там такъв суфикс няма), а е техен собствен суфикс от прабългарско време.        

 

         Като допълнително доказателство привеждам и български думи, които съдържат подобно окончание -ДАР, но имат неясна морфема и произход:

 

         ТАРАТОР (таратол) е оригинално българско название на вкусно предястие (осолен матан, смесен с резенки от краставица и магданоз). Основата "тар, тара", ако това изобщо е основа, има неясно значение.            

          ХУНДОРАК - митично същество от типа на върколак, караконджол, в което се превръща малко дете, ако се разболее от опасна болест и умре. За да го излекуват, майка му и баба му трябва за една нощ мълчешката да изтъчат плат и ушият дреха. Крайната частица "-ак" е известен славянски (и ирански !) суфикс. Ако този суфикс се отстрани, остава думата "хундор", която би могла да бъде първоначална дума, съдържаща суфикса "-дор".  Думата "хундор", под формата "гундер", се среща и във рядкото българско фамилно име Гундеров. Хундор (ундор) е родствена и с българската дума унгурин (унгур + ин) = проклетник, лош човек [Ст. Илчев.  Речник на редки, остарели и диалектни думи в  литературата ни от ХІХ и ХХ век. С. 1998 г., стр. 525]. Подобни думи се срещат и в западноевропейските езици и произлизат от унгарския етноним по времето, когато най-ранните маджари (унгарци, унгури) са плячкосвали европейските страни и балканите. Вероятно думата "хундор, ундор, унгур, гундер" означава "нещо страшно, опастност, беда", а името Гундеров е защитно име от вида Вълчанов, Страхилов и се е давало на деца с цел да се прогонят болестите от тях. Тук виждаме сходство в смисъла на думите (х)ундур-унгур, което може да означава, че в някои думи "-дур, дер" може да премине в "-гур, гер", понякога в "-гел". Че преходът Д-Г е реален, виж примера "люди-люге, люгето". Ако това е така, следните думи също трябва да се присъединят към списъка от думи, образувани с този суфикс:

 

Шилингар (шилегар) – човек, който отглежда шилета (шиле – възм. прабълг. дума)

Лисунгер, Лисигер - мъжка лисица,  лисик

Синигер - порода птици

Скукигер - насекомо с много крака (скачащо насекомо). За голямо очудване, според БЕР (с. 810), "-гер" е завършек за животни !?

       Пърдигер [13] – фуклю, пръдлю (който "опърдява" околността с хвалбите си)

Пишлигар – момче в пубертетска възраст (вероятно производно от пич-пичле-пичлигар-пишлигар)

Кудугер - средновековно название на богомилите; кутугеръ [ kutuger ] – знахар (П Добрев). В съвременна България "куда - куди" се нарича четата (четите) от коледари, които ходят по къщите и чрез народни танци, музика  и наричания пожелават спорна нова година на стопаните. Кудабаши се нарича предводителя на тези чети. Най-известни са ямболските коледарски куди от старинния квартал Каргуна. Възможно е между кудугер (куда + гер = участник в куда - богомил, знахар) и куда да има историческа връзка.

Бабугер  = кукер (от бабак - кукер). В детските игри от миналото "баба" значи "игра". "Да играем на баба" значи да повтаряме много пъти една и съща игра, при което победител е този, който спечели най-много "баби". От тук бабак (баба + ак), бабугер (баба + гер) може да значи "играч", "участник в някакво представление".

        Колагер - полица

         Пангюра, пандура [55] - броня, ризница

       Слънчогер  [54] – слънчоглед (късно, след 1920 г.)

       Чурчумигел - порода птици (диалектно от с Романя, Ст. Загорско). Вариант на "чурчумигер", може би произлиза от "чучул, чучулка" или глагола "чуруликам".

 

           В авестийския език е имало свързваща частица -un, -yan  (например sru - слушам - surunvata, surunvañt - чуваем, човек, който следва устната традиция; varez - върша - verezyanghva - работещ, вършещ работа, деен). На съвременен хинди земевладелец е zamindar, в която дума виждаме българското zam "земя", суфикса -dar и съединителната частица -in-. По същия начин прабългарският суфикс "-ДОР, ТОР, ДУР" се съчетава със съединителната частица "-ен, ун, он" и се получават сложните окончания-суфикси (-ОНТОР, -ЕНДЕР и д.п.), които можем да видим в следните старобългарски и диалектни български думи: 

 

             КАЛАНТАРЬ (КАЛАНТЫРЬ, КОЛОНТАРЬ - от древноруски) - "плетена ризница, ризница от железни пръстени". Среща се за пръв път в руски писмени паметници ("Задонщине", виж Срезн. I, 1181, 1249). Според Фасмер [Фасмер, М.. Этимологический словарь русского языка. Том I-IV, М. Прогрес. 1986, с. 2165], фонетичната форма "колонтар, калантар" има неясен произход и вероятно е заимствана от чужд език. Според Трубачов, тя произлиза от " кольцо" или е заимствана от полски – kolczuga, по руски "кольчуг, кольчуга, броня кольчата" - ризница от халки. Най-вероятно, думата "колонтар, калантар, калантыр" е заимствана от старобългарски, съдържат морфемата "кол" (коло, колело, пръстен, белчуг), съединителната частица "-ан-" и както и прабългарския суфикс "-тар". Едно селище в западна Унгария, комитат Veszprém носи подобно име - Колонтар (Kolontár). Селището се намира близо до езерото Балатон, в центъра на древна Авария и е много вероятно името му да съвпада със старобългарската дума "колонтар" - плетена ризница. 

            ГЛАВУНДЕР  - глупав човек (глава + ун + дер).

            СЕЛЯНДУР - обидно название на селянин, жител на село (село + ян + дур).

            ГЛУПЕНДЕР - глупав човек, съществително име, производно на прилагателното "глупав".

            ПИЯНДУР, (ПИЯНДУРНИК) - пияница, човек злоупотребяващ с алкохола.

            ЛАПАНДУР - човек, който само яде (лапа) без да работи нещо полезно - готованко, търтел.

            САЛАМАНДЪР -  българско название на гущера-дъждовник. Това е малък гущер, който живее в малки изворчета, блата, локви, реки. Плува бавно, като си огъва опашката подобно на риба. Семантичната основа „салам” или „салан” вероятно има връзка с местообитанието на животното, сравни многобройните български топоними от вида Слатина.  Съгласно (Данчов Н. Г., Данчов, Ив. Г. Българска енциклопедия. Книгоиздателство “Ст. Атанасов”. София, 1936 г., с. 1436; “Български тълковен речник”, с. 889), „слатина” означава: 1. Извор, от който водата не блика, а изтича бавно; 2. Ниско място, където се стича околната вода.  Самата дума "сала, салъ" означава и "утайка", нещо което бавно плува и слиза на дъното.

             ДУЛЕНДАР - основа на рядкото съвременно българско фамилно име Дулендаров. Семантичната основа ДУЛ, ДУЛО съвпада с най-известното прабългарско и аланско име Дуло, името на родът Дуло - основател и владетел на Стара Голяма България и нейното продължение, Аспарухова България.

            КАЛЕНДЕР - основа на рядкото съвременно българско фамилно име Календеров. Семантичната основа КАЛ съвпада с основата на известния прабългарски религиозен термин "колобър" (преходът неударено А-О е коментиран многократно), с основата на старобългарската дума "калантар" = плетена ризница и с основата на личното име Каломан.

  СУЛИНДАР  – ледена висулка [53].  Най-вероятно основата СУЛ е прабългарска и означава копие, от сулица (стблг.) - късо копие и sura (авест.) - копие. Ледената висулка прилича на копие, което обяснява названието сулиндар - прабълг. Подобна е и диалектната дума КЛЪНДУРА - ледена висулка [13], вероятно производно на "клюн", поради клюноподобната форма на висулката. Пред вид на окончанието -ДУРА (наследство от балканския латински ?), тази дума обаче може и да е влашка заемка.

    ЧУКУНДУР и КОЧАНДУР - грудковидно коренище на цвекло, ряпа и др. подобни растения. Думата "чукундур" със същото значение се среща в съвременна Индия и Иран. Твърди се, българското "чокундур" е късна османо-турска заемка.

    СКОКОФЕНДЪР - малко, хапещо насекомо [С. Ковачев, Т. Тотевски. Речник на Троянския говор. Университетско издателство Св. Климент Охридски. Троян, 1998]. Запазена в руски: сколопендры – отряд членистотогих насекомых – една от 10-те най-смешни думи в руски. Скокофендър = СКОКАВ + ЕН+ДЪР, където АВ и ДЪР са прабългарски суфикси, а ЕН е съединителна частица. Семантичната основа е СКОК, от тук скокофендър (скокавендър) = скакалец.

             СЛАБАНДРАК (диалектна дума от Чирпанско) - буквално като "СЛАБАК". Мършаво дете; дете, което е слаб участик в някаква игра; спортист без особени постижения. СЛАБАНДРАК "слабандурак" се образува от прилагателното "слаб" + съед. част. "-ан" + суфикса "-дар" + суфикса "-ак". От двата суфикса "-дарак" се е получило "-драк". Тази дума е пример за силна аглутинативност в разговорния език на българите в далечното минало. Днешният осетински език също притежава силна аглутативност, наследена от аланския език, родствен на прабългарския.

          КОЛЕНДРО - голям каменен цилиндър (валяк) за трамбоване и заравняване на харман. Образува се от думата "кол" (сравни колело, коло, колеса) + съед. част. "-ан" + суфикса "-дар" + окончанието "-о" за среден род.

            СЕМЕНДРА – Митологичен персонаж с образа на змей или хала в българския фолклор (Живков Борис. Хазария през IX и X век. ИК „Гутенберг”. София. 2010. с. 106). Тодор Моллов свързва халата или змея Семендра с водното начало и царската династия (Моллов Т. с. 147). Обяснение на името Семендра се търси в името на градовете Смедерево и Самандар – старата столица на хазарите, в която са живеели много българи. Другата възможност според Т. Моллов е връзката с гущера-дъждовник саламандър (виж по-горе). Трета възможност е названието да произлиза от езика на траките (троянците), защото с подобно име - Скамандър е обозначена река край Троя, представена от Омир като речен бог, родоначалник на троянците. Това божество е отразено в българското съчинение „Чудото на Свети Георги със змея”, където бащите на спасената от светеца девойка почитат езическите божества Аполон, Скамандър, Артемида и др.

         Нещата обаче може да са по-прости. Според българските вярвания змеят произлиза от змия, смок или шаран, когато навършат 40 години, ако дотогава не са виждани от човешки очи (Моллов Т. с. 148 - 150). Връзката в названията змей – змия е очевидна и не се подлага на съмнение от българските етнолози. Според мене тази връзка е отразена и в названието Семендра, което има посочената по-горе структура: сем + ен + дер. Суфиксът „-дер, -дар” е преминал в „-дра” вероятно под гръцко влияние, сравни „колендер - колендро”. Семантичната основа „сем” има очевидна връзка със старинното название на змията - „зъм” (мъжки род), „зъмя” (женски род), „зъми” (мн. число). Същата основа "сам" (змийска, отровна) може да стои и в началото на българските думи самакитка (Aconitum - Вълче биле, отровна билка), самодива (митични женски същества с поведение на змии: предпочитат тъмни, усойни и влажни места, появявят се само през топлото време от Благовещение до Секновение, след Секновение се скриват в зимните си леговища заедно със змиите и гущерите [Рачко Попов. Кратък празничен народен календар. Изд. БАН, Етнографски институт, С. 1993, с. 68], през зимата живеят в митичното село Змейково), самовила (горски духове с вид на крилати жени, пазят горите като пускат отрова в потоците) и самоводене (село Самоводене в Търновско, до което извира река Раковец).

           Окончанието "-ЕНТАР" можем да открием и в старинното българско фамилно име Циканделов. Основата на това име и нейният позабравен смисъл можем да открием като сравним името с друго едно подобно фамилно име  - Цикалов (Велико Търново), в модифициран вид Цицелов. Като имаме пред вид, че "-ал, ел" е също старинен суфикс за образуване на отглаголно идеятели (виж ), сме принудени да заключим, че истинската семантична основа на Циканделов и Цикалов (Цицелов) е "цик" (циц).  Най-вероятно смисълът на тази основа е "суча, цицам, пия, бозая, цуквам", от тук цикандел (цикандер) и цикал (цицел) означават "сукалец, сукалче, който бозае, суче, пие".

 

       Вероятно със същото сложно окончание "-ЕНТАР" са образувани и следните глаголи:

 

            КУМАНДАРЯ - работя, използвам нещо за работа. Среща се в чирпанския диалект и в Македония. Да СКУМАНДАРЯ нещо означава да завърша работата си, но не много качествено.

            МЕШИНДРЯ - бия с кожен колан (чирпански диалект. Основата идва от общоиранската дума "меш, мях" -  кожа.)

            ГЪЗУНДРЯ - буквално означава "издупване, издаване на гъза, задника". Преносно означава "заемане на некрасива поза, извършване на некрасиви действия, измятане от вече сключен договор".

             МАЦОНДРЯ - изцапвам, цапотя, шаря като резултат от лоша работа

               

 С помощта на същото сложно окончание "-ЕНТАР" са образувани и следните думи, в които обаче суфиксът е фонетично променен с помощта на фонетичните трансформации Р >Л и Д > Г (виж по-горе):

 

            КРИВИНДЕЛ (КРИВУНДЕЛ) – криво дърво, кривак, кривул. Тя съдържа основата на глаголя "кривя", свързващата частица "-ин, -ун" и прабългарския суфикс "-дер", модифициран на "-дел". За прехода "тор-тол" виж думите "таратор-таратол; чинтур-чинтул (дънер на лоза)".

            КЪСИНДЕЛ, КРАТИНДЕЛ и КРАПИНДЕЛ - нисък човек, от диалектното "крат, крап" = "къс". Срещат се и формите "крапиндол, крапендзол, крапендзел, крапинзол, крапинзел" (БЕР). В БЕР обясняват прехода Д > ДЗ >З, но не и наличието на суфикса "-ДЕР" > "-дел" > "-дол".

            РЕВУНДЕЛ - дете, което много реве, ревливо дете, ревлю.

            КУКУНДЕЛ – неясно (може би "подобен на кукувица"?)

            ТЪПУНГЕР - съществ. име, производно от прилаг. "тъп". Виж по-горе за прехода Д - Г.

            ВЕЩУНГЕР - вещер, мъжка вещица. Виж по-горе за прехода Д - Г.

 

        Прави впечатление влагането на неблагоприятен, обругателен смисъл в повечето от посочените по-късни думи и форми, свързани с прабългарския език. Това се обяснява с факта, че след християнизацията е последвало обругаване на прабългарската ценностна система, пейоризация на прабългарската лексика с цел да се подтисне нейната употреба.  

 

            Във връзка с посочения суфикс могат да се изкажат две интересни хипотези.

 

         1. Суфиксът "-ТЕЛ" играе изключително широка словообразователна функция в старобългарския език. Примери: блюстел, властел, зидател, зъвател, изцелител, погоубител, учител, писател, читател, слушател и т.н.  Постепенно този суфикс е навлязал в по-късната писмена форма на повечето славянски езици, в най-голяма степен в исторически близкия руски език и значително по-слабо в отдалечените езици като полски. Навсякъде обаче той се е наложил като белег за висок книжовен стил без връзка с простонародния, разговорен език. Произходът на суфиксът "-тел" в писмените славянски езици е неясен. Някои го възприемат като исконно славянски и възникнал от говоримия "праславянски", което е хипотеза, още повече, че под "праславянски" вече се разбира направо "старобългарски". Други допускат, че той е късна заемка от т.н. църковно-славянски, т.е старобългарски. Изобщо с понятията "праславянски, църковно-славянски, старобългарски и т.н." се жонглира така, че да се отхвърли всеки един приоритет на културата на Първото българско царство над културата на по-късните славянски държави, още повече, ако този приоритет има прабългарски произход.  Твърдението, че този суфикс е късна заемка от старобългарски звучи убедително и достоверно. Това обаче ще означава, че той не е възникнал на основата на говоримите праславянски диалекти, а е изкуствено заимстван от друг, външен език. Този външен език може да е езикът на прабългарите, където е действал подобен суфикс  "- тор, тар, дур" със сходна морфология и функция. С други думи, старобългарският суфикс "-тел" може да е писмена форма на прабългарския суфикс "-тор, тар, дур", който е действал в разговорния български до късно, даже до днес (примери: главатар, мечкадар, мижитурка и т.н.). Официалното обяснение на този суфикс в посочените думи е повече от абсурдно: това бил персийски суфикс, заимстван в османо-турски и от там в български!). Фонетичният преход ТАР - ТЕЛ е характерен за българския език и отговаря на т.н. "сарматска р-л нестабилност". Като примери могат да се дадат посочените по-горе успоредни форми: "таратор-таратол, чинтур-чинтул, кривиндер-кривиндел". Всички думи завършващи на суфикса "-дор, тор, дер и т.н." в българския език са съществителни имена за деятел от мъжки род каквито са и думите, образувани със суфикса "-тел", което подкрепя общия произход на двата суфикса.  Пример: старобългарското "приятел" може да е образувано от неясната основа "прия" (обаче на староиндийски рriya - "скъп, приятен, приятел"!!) + суфикса "тор - тел".

 

        2. Думата ТРУБАДУР - (френски troubadour, от окситанското trobador) първоначално е означавала "човек, който измисля, композира песен", а по-късно лирически поет в Южна Франция, Източна Испания и Северна Италия в периода XI - XIII-ти век. Трубадур се счита за старофренска дума с начална поява във френската провинция Окситания, но с неясен произход. Означава певец на народни песни, пътуващ поет и музикант, който съчинявал и пеел предимно любовни песни. Тази дума, както и сродните и trov(i)èro, trovatore (италиански), trovador (испански), trobador (каталонски) имат спорен и неясен произход.     

        Музикално-поетичната традиция, означавана с тази дума се появява точно там и точно тогава, където и когато са се заселили българите-богомили, дали началото на религиозното течение катарство. Освен това тази музикално-поетична традиция рязко отмира в XII-ти век след кръстоносния поход, организиран от папата срещу катарите, довел до тяхното унищожение. 

       Във всички хипотези изходното окситанско trobador се разглобява на основа (troba) и суфикс (dor), но се търси само етимологията на основата. Например, приема се, че думата трубадур произлиза от провансалския глагол trobar – намирам, създавам. Произходът на този глагол обаче е неясен. Една от хипотезите допуска, че първичната окситанска дума trobador представлява съществително име, образувано от глагола trobar, който се извежда от хипотетичната къснолатинска дума *tropāre, която би трябвало да бъде друга форма на думата trope - "дума или израз, употребен в преносно значение", която пък произлиза от гръцката дума τρόπος (tropos) - стил, начин, похват, маниер.  Във втора хипотеза се посочва друг възможен латински корен, turbare - "да преобърна, да наруша". В трета хипотеза се допуска, че коренът trobar е родствен на съвременния френски глагол  trouver - "да намеря". Оригиналното значение на "trobador" обаче е "който измисля, композира песен". Съществували са и друг тип пътуващи музиканти, т.н jonglar (joglar), които само са изпълнявали чужди песни, без да композират. От наименованието на тези jonglar произлиза съвременния цирков термин "жонгльор", защото jonglar -ите освен че са пеели, още и са жонглирали пред публиката. Горните три хипотетични етимологии са описани във френските речници Académie Française, Larousse, и Petit Robert.

        Според четвърта, по-слабо приета етимология, изходния окситански корен trobar има арабски произход, а трубадурите са подражатели на арабската музикална традиция от арабска Андалусия, по-точно на ислямските суфистки музикални форми. Според тази хипотеза, trobar идва от арабската дума tarrab, която значи "да пея".

         Всички тези хипотетични етимологии са изкуствени и неубедителни, защото нито обясняват произхода на суфикса "-дур, дор" в думата, нито вземат пред вид синхронното възникване на окситанското "trobador" с появата на богомилите в Окситания и рязкото отмирането на тази музикално-поетична традиция в XII-ти век след кръстоносния поход срещу катарите. 

        Трубадурите се появяват и съществуват във времето от 11 до към 13-век в Окситания (Южна Франция) и Северна Италия. Изказани са десетина хипотези за техният произход, една от тях ги свързва с българите - богомили, наречени катари (в Окситания), албигойци (Северна Италия) и патарени (Босна), които пристигат по същото време (11-ти век) на тези места. Във Франция катарите са били наричани още и "бурги", което е разновидност на "българи"! Освен това залезът на тази музикална традиция настъпва с унищожаването на катарското движение по време на кръстоносния поход на папа Инокентий II. Исторически най-напред думата трубадур и тази музикална традиция се появява за пръв път в историческата земя на катарите - Окситания (най-южната част на френската област Прованс), заедно с пристигането на богомилите - българи през XI-ти век. Първите трубадури са били катари. Те са възпявали духовната красота на жената, обикаляли са от място на място и са разказвали в песни за разни актуални случки и събития. Чрез трубадурите окситанският език е станал популярен и познат във всички аристократични дворове в цяла Западна Европа и са били добре дошли гости. В музея в град Пюивер (Окситания) се пазят музикални инструменти (кавал, гъдулка, дудук, тамбура и гайда, наречена гайта), с които са свирели трубадурите -катари. Много топоними от днешна Окситания са останали от първите средновековни катари (българи) - град и връх Бугараш, градовете Юнак, Заек и др. През IX-ти век селището Бугараш се нарича Вила Бугарария. Един от от най-известните трубадури в Окситания се е казвал Bernard De Ventadour (ок. 1150-1180), Бернард де Вантадур (Бернард от селището или рода Вантадур, въпреки благородническата форма "дьо" той бил син на перачка и дърводелец, но впоследствие станал приближен на кралицата Алиенора Аквитанска). Вантадур може и да бъде етническо име, защото звучи близко до Внъндур, Оногхонтор, названието на най-важното прабългарско племе или род. Според първият изследовател на катарите, една от пещерите близо до главния град на катарите - Монсегюр се е казвала Боан (Боян). В същност, много пътуващи музиканти е имало и в средновековна България, чиято традиция би могла да бъде буквално пренесена в Западна Европа от богомилите. Даже до скоро всяко българско село е имало по един музикант - певец, свирещ на гъдулка или цигулка и изпълняващ местни битови и исторически песни и песни - речитативи.

        Освен troubadour, в съвременния френски съществува и думата trubar, която означава "музикант", подобно на musicient. Trubar има по-старинно звучене в сравнение с книжовната musicient - музикант. Пред вид на връзката на трубадурите-катари с българите-богомили, занесли в Южна Франция посочените по-горе български музикални инструменти и много топонимни названия, може да се предложи втора, алтернативна етимология за думите "трубадур" и "трубар". Сродните по значение и морфология думи "трубадур" и "трубар" съдържат обща основа "труб" или "труба", която е документирана в старобългарския език и е означавала "духов инструмент". В старобългарски е съществувала и производната дума "трубар" - свирач на духов инструмент, тръба - музикант. Старобългарските думи "тръбар", "тръбач", "трубач" са преминали в съвременния български, руски и сръбски и се използват до ден днешен. В такъв случай както основата "тръба, труба", така и суфиксите "-ар" и "-дор" във френските думи troubadour и trubar могат да произхождат от старобългарския език. Хипотетичната старобългарска дума "трубадур" е подобна на по-горе разгледаните старобългарски думи "главатар", "кузнетар" и вероятно се е използвала в говоримия език на средновековните българи, включително и на богомилите.      

 

Литература:

 

5. Диалектни думи от сборника БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО. 12 ТОМА. СОФИЯ. 1970 год.   

 6. Етнография на България. I-ви и II-ри том. Изд.  Наука и изкуство. София. 1974.

10. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

19. Колю Севов. “Огнището". Роман. София. 1982. Диалектни думи от Източните Родопи.