ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ.

СУФИКС ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА ОТ ВИДА  "ОТ-ОТА, АТ-АТА"

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 http://protobulgarians.com

        Старобългарският език е съдържал огромен брой думи с този суфикс и вероятно е бил пример за подобен род словообразуване за някои по-късни писмени славянски езици. Например:

КРАСА (украшение) – КРАСОТА (красота)

РАБЪ (слуга) – РАБОТА (слугинство) - в по-късно време "роб, робство", днес означава "дело, труд, работа"

СИРЪ (сиротен, осиротял) – СИРОТА (сирак)

СКОРЪ (бърз) – СКРОТА (скорост)

ШИРЪ (широк) -  ШИРОТА (широчина, широта)

ДЛЪГЪ (дълъг) -  ДЛЪГОТА (дължина, дългота),

ПЯГОТА (проказа)

       Списъкът от подобни думи с ясно за съвременния българин значение може да се продължи почти до безкрайност:  ЧИСТОТА, ГЪСТОТА,  ТЕГОТА, ТОПЛОТА, ХОРАТА (дума, приказка - от хортувам) и др.  Много от тях са преминали и в съвременния български със същото или близко значение. В много от думите с този суфикс е вложен смисъл на по-мащабно действие, по-голямо значение, по-високо качество. Например: от "срам" и "страх" са образувани думите СРАМОТА И СТРАХОТА (пославянчено на страхотия), които имат много по-силно и мащабно значение от изходните думи.

       Често срещаното твърдение, че този суфикс е славянски, може да се подложи да съмнение. На първо място, този суфикс няма общо-славянски корени и в тези славянски езици, които са останали извън влиянието на старобългарския език се среща много рядко. На второ място, съществуват документи, че старобългарските думи, завършващи с този суфикс са били неразбираеми за средновековните руси и е трябвало да им се обясняват с техни думи. Освен това, съществуват много старобългарски (прабългарски ?) думи с този суфикс, които се отнасят до лица и събития от най-ранната българска история и чието значение е съвършенно неясно от гледна точка на славянските езици.  Такива неразбираеми от гледна точка на славянските езици думи са:

         Енравота  (или Воин)- името на най-големият от тримата сина на кан Омуртаг. 

        Карнота - едно от имената на Крум. Предполага се, че основата Карно- на тази дума влиза в българския топоним Карнобат (във византийско време Лардея), или Карно-бат, бат Крум. Във най-голямата военна операция на Крум срещу Византия, районът на Карнобат и старата крепост Маркели са били щаб-квартира на Крум с дясно крило в Берое и ляво крило в Дебелт.

         Писота - име на неизвестен чиновник в ранна България - IX-X - век (pisota bardariw). Имал собствен печат (моливдовул), от който досега са намерени 11 броя, все в района на Североизточна България [Иван Йорданов. Моливдовули на Писота Вардарий (IX-X - век) намерени в България. Материали от юбилейната 100-годишнина на чл. кор. проф. В. Бешевлиев. В.Търново, 12-15 май, 2000 г, стр. 310-314. Сега е доказано, че името Писа е прабългарско (има и подобно хазарско, Писах), така че най-вероятно Писота също ще да е прабългарско име.

        Тихота - раннобългарско име. Среща се и в съкратената форма Тих, например цар Константин Тих и в израза "Тихи, бели Дунав". През XIII-ти век се среща и като лично име Тихота в Долната земя,  днешна Македония. Почти по същото време, един "влашки" княз е носел името Тугомер,  преиначено после на Тихомир. От тук, Тихо може да произлиза от Туго - "твърд, постоянен,  траен". Съответно Тугота - Тихота = "постоянство, твърдост, издържливост". Славянската етимология Тих = "безгласен" е съмнителна.

        Левота - лично име, записано върху камък в черквата на с. Равна, Провадийско - IX-ти век. В надписи от тази черква са открити общо около 70 имена, както новохристиянски, така и прабългарски: Лево; Никита Курт; Писа Сончонка; Писа Захари; Чото, (а)ян Калугер, Тоупан от село Полутес, Димиян и др. (съобщение на проф. К. Попконстантинов). За името Писа виж по-горе.

        Босота - лично име или прякор - Кирил Босота, български богомилски водач, осъден на смърт от църковен събор, свикан от цар  Борил.  Една известна македонска историчарка от Титова Югославия, Љубинка Басотова, носи фамилно име, производно от Босота и даже по-древно от него (преходът неударено а-о е от IX-век). Днес в Стара Загора има известно фамилно име Бòсолов. Името Босул байрактар се среща в стара народна песен от Охридско. Подобно име, Босил, се среща в топоним от Струмишко, село Босилово. Днес в България се среща и фамилното име от този род Бузулов. Имената Босол, Босул, Босил и Бузул съдържат семантичната основа БОС и суфикса "-ол, ул, ил" за образуване на отглаголни съществителни (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи:  -УЛ). Същата основа "бос" стои в основата и на Босота, но тук суфиксът е "-ота". Смисълът на тази основа засега е неясен. Може би това е основата и на думите "басня" и "беседа". За проблемите на "славянската" (?) дума "беседа" (неубедително извеждана като "без+седя" ?!!) виж по-долу. Преходът "а-о" при старобългарските думи (басня-босота) е коментиран отделно. От тук "бòсота" - разговор, разказ, беседа (?), "бòсол" - говорител, оратор (?). На албански besedon = "говоря, казвам", а албанския език пази много старобългарски и прабългарски думи, защото сродните на прабългарите кутригури (и авари) съставляват важна част от суперстрата на съвременните  шиптари - албанци (виж: Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?).

        Домета - назначен от княз Борис на мястото на Котокий за комет (управител) на областта Кутмичевица (Котокия в Западна Македония) след изпращането на Климент в град Девол. Без  доказателства това име се приема за скловенско (праславянско?), въпреки че никой не си прави труда да обясни какво означава то. Други известни областни управители по времето на Борис-Михаил са Тирадин (управител на Брегалнишката област), Дръстър (управител на областта северно от Солун) и Салан в Трансилвания. Котокий, Тиридин, Дръстър и Салан са без съмнение прабългари, близки родственици на владетеля в Плиска и е малко вероятно Домета да не е такъв.    

        Корета - старинно (преди XI-ти век) българско лично име от Охридския край [Љубица Станковска. „Топонимски вариjации во Костурско-Леринската област“. в: Македонските диjалекти во Егеjска Македониjа, Скопjе, 1994, стр.241] 

        Белота - княз, близък сродник на цар Калоян.

        Страхота - рожденото име на Методий според късни чешки хронисти. Брат му Св. Кирил Философ по рождение се е казвал Църко. 

        Добета  – средновековно българско болярско  име.  

        Барота или Парота - средновековно лично мъжко българско име. От него произлиза топонимът Баротин (село Баротин), променен на Барутин, и фамилното име на един от най-вредните за българщината българи, Ахмед ага Барутанлията.  

        Галата - име на град до Варненското езеро, сега квартал на гр. Варна. Този топоним може да се обясни на основата на общоиранската и прабългарска дума "гал" - езеро. При волжските българи,  халиче – езеро, според  арабския  пътешественик  Ибн-Фадлан, оставил  най-пълното  описание  на  Волжка България  от  922 г. В кховарски  galatoi, пущунски  халиче – езеро (Петър Добрев-ЕАКБ стр.30). В  албански  galige – езеро, блато  се  смята  за  старобългарска  заемка. (СМ-ИС стр.188). Най-вероятно, град Галата означава "езеро" на езика на прабългарите (според д-р Ж. Войников). 

        Съгласно [Иванова Н., Радева, П. Имената на българите. Абагар. София, 2005, с. 107], имената, образувани с наставката "-ота" (Белòта, Босòта, Страхòта, Тихòта) са сред най-старинните български имена.

       Подобен словообразователен суфикс "-ата" е бил характерен за езика санскрит и за авестийския език. Например, от санскритския глагол bhu – "да бъда" е образувана санскритската дума БХУТА (Bhuta) – "същност, действителност, битие" [Бхагавадгита. Перевод, вводная статья и словарь Б. Л. Смирнова. Ашхабад: "Ылым", 1978]. Този суфикс се съдържа в санскритското “rohita” - "червен, рижав, розов", образувано от индоевропейския корен “ros” - червен (немски “rot”, латински “russus”, френски “rouge”, английски “red”, на езика на траките "rod"). В сродния на санскрит авестийски език също е действал такъв суфикс. Например:

        Този индоевропейски суфикс се среща и в германските езици, например в немски integrität, viscosität. Този суфикс не е коренен за славянските езици. Горните примери показват, че старобългарския суфикс "-ата, ота" може да има прабългарски, източноирански произход и да е сроден на аналогичния авестийско-санскритски суфикс -at, ata. Това се потвърждава от формулата, по която са образувани висшите прабългарски титли ЧИГОТ и МАГОТ (ИН).

        Титлата ЧИГОТ, преведена във византийски източници като "меченосец", е притежавал един от великите боилади, член на Съвета на великите боили - правителството на България в предхристиянската епоха. Точната титла на този велможа е БОИЛА-И-ЧИГОТ, която е образувана чрез иранска изафетна конструкция и означава "меченосещ боил". ЧИГОТ се разглобява по формулата ЧИГ + ОТ, където -ОТ е суфикс, а ЧИГ е общоиранска семантична основа със значение "нож". Подобна дума  - cheku - нож, е основна за съвременния език хинди-урду. От тук е образуван и къснобългарския турцизъм с персийски произход ЧЕКИЯ - малко, сгъваемо ножче.

Прабългарската титла маготин (магот с крайно суфиксно “–ин” както българин, стопанин, болярин) се среща във формата маготин при Симеон (893-927) и Петър I () и магут (с неясно крайно "и" - магути) при Омуртаг [Иван Добрев. Прабългарското ханско име àâèòîõîëú ]. Титлата маготин е носена от човек в състава на групата от висши български велможи, изпратена през 927 г. в Константинопол да урежда сватбата на Петър І с византийската принцеса Мария. Освен споменатия маготин, в групата  са влизали все хора от най-близкото обкръжение на владетеля - кавкана (втория човек в държавната власт, в случая Георги Сурсувул, водач на групата), имника – постоянен член на Върховния съвет на великите боилади, и крона. Това показва, че маготина (или крона) може да бъде шестия, засега неизвестен член на съвета на Великите боилади, наред с кавкана, ичиргу боилата, кана боила колобъра, миника (имника) и боила-и-чигота.

Няколко века по-късно, вероятно като българизъм, титлата магот-маготин се среща и в руски източници: в “Слово о полку Игореве” като „могуты”; в руски преводи от гръцки като “могутьный, могутьник, могутель, могутьць, могутьство” на мястото на гръцкото δυνάστης (благородник) и μεγιστάνοι (големец). Пренебрегвайки възможността за заимстване от старобългарския език, руски етимолози се опитват да обяснят титлата като образувана на руска почва или от коренно руска дума (могучий - магот) или от дума заимствана от алтайските езици: протоалтайски *miàga – “слава” (Старостин); тюркски mäg – “възхвала, слава” (Рашони), möngü – “вечен” (А. Зайончковский) и bögü – “силен, герой” (С. Е. Малов), и монголското Moŋg (хиляда от тук Moŋgut, Myŋγat – “много хиляди”). У нас Б. Симеонов търси прабългарски корени на маготин, но  подчинявайки се на хуно-тюркската доктрина я извежда фактически от същото тюркско maγ – “слава, хвала”. Чувствайки значителната доза неуместност на полученото значение маготин = "славен човек", той добавя възможността за връзка с хакаското, уйгурско и куманско magat-ta – добър, честен, справедлив, както и якутското mogotoy - бялка, старотюркски magha – змия (ЦС-ВАСБ, стр. 94). Всички тези примери издават слабост и несигурност в опитите за намиране на славянска и алтайска етимология на титлата.

Много по-надеждна етимология с по-адекватно значение на титлата може да се намери сред иранските езици. В староперсийски magus, съвр. персийски magu, mohkam, кюрдски masike, осетински mæstæg, miš, шугнански mаst, талишки mаkam, гилянски mokêm – голям, силен, сила. В пехлеви meh – голям, mehtar – почтен, най-старши, mahist – най-голям, велик. /ИС-ПРС/ Също в тох./б/ mak, в тох./а/ moķats – силен, могъщ, в хетски mekkiš, санскрит magh, mahāānt, авестийски mazant – голям, велик. Горните примери позволяват титлата МАГОТ (МАГОТИН) да се разглоби по формулата МАГОТ = МАГ + ОТ, където МАГ е широко известна общоиранска семантична основа със значение "голям, могъщ", а ОТ е посоченият по-горе прабългарски суфикс за образуване на съществителни имена. От тук магот (маготин) = "големец, велможа, властел, боляр", което е много по-адекватно от "славен човек". Освен чисто семантични и морфологични, могат да се посочат и исторически свидетелства за иранския корен на титлата маготин. А. Стаматов (АС-ТІРБИ, гл. 2) посочва, че подобна титла -“мегистан”, със същата иранска семантична основа е използвана в Партия, със значение “висш сановник от управляващия род, най-близкото обкръжение на владетеля”. Авторът допуска, че тя е иранска по произход, макар че по-късно се среща вероятно като заемка в Армения, Византия (μεγιστάνοι) и при готите, където мегистани (megistanes) са готските първеници, князете, обкръжението на краля. Независимо дали при прабългарите титлата достига през Византия или има самостоятелен произход, идеята на Ат. Стаматов за иранския корен на титлата изглежда убедителна. Интересно е, че при заимстването от парти до готи морфологията на титлата (megistanes - μεγιστάνοι) се запазва, докато при прабългарите титлата се среща със същата иранска основа (maga -голям), но с друг суфикс. Това показва, че при прабългарите титлата може да е възникнала по друг път и независимо от партската й застъпничка.  

  В заключение, двете прабългарски титли: ЧИГОТ (ножник) и МАГОТ (големец, властел) представят оригинални примери за словотворчество в езика на прабългарите с помощта на суфикса -ОТ. От езика на прабългарите, този суфикс може да е навлязал в старобългарския език, откъдето се е разпространил в различна степен сред много славянски езици.

        Интересно е, че старобългарската дума ÞÍÎØÀ е записвана и във формата ÞÍÎÒÀ, където ÞÍ=млад е древна праиндоевропейска семантична основа. Това показва, че старобългарският (прабългарски) суфикс "-ата, ота" може да се срещне и като морфообразуваща частица и под друга форма. От този род са следните примери:

       1. Напълно е възможно, суфиксът "-ата, ота" да се среща и в изменена форма ("-ада, ода") при думите: воевода, ливада, коледа, беседа, свобода, кавада, победа, обсада и др. (Кавада [35] – рокличка от вълнен шаяк, с която ходели децата до 12-та си година, независимо дали са момичета или момчета. Дете с кавада не трябва да се търси за работа, то има право на свободата да играе. След 12-та година на момчетата се дават потури и те трябва да помагат в работата. От "кавада" може би произлиза названието на град Кавадарци, град в Р Македония). За трудните опити на руски етимолози да обяснят произхода на "беседа" от праславянския глагол "седя" виж в извадката вляво. Други думи от този род:

кривда = крив + да (кривот, кривота, кривда)

правда = прав + да (правот, правота, правда)

белуда - бяла крава (С. Ковачев, Т. Тотевски. Речник на Троянския говор. Университетско издателство Св. Климент Охридски. Троян, 1998)

ливада = лив + да  (лив означава "вода") (ливот, ливота, ливада)

коледа = кол  + да (кала, каале, калпа, сала (период от време, година на санскрит)

Стъгда = стъг + да (стъгда = площад, от основата "стъг" е получено стогна[48]-  улица, път.

говежда = говедо ; гавежд = говеждо месо (вариант на гович)

невежда = невеж човек, невежа; невежд = невежен (вариант на )

велбъжд = камилско месо; велбъжда = камила

       2. Друга възможност е суфиксът за усилване на действието "-ата, ота" да има връзка със служебната частица "-от", с която се усилва глаголното действие. Следват примери за глаголи с усилено действие, образувани с частицата "-от":

       3. Трета възможност е този суфикс да е участвал в един много ранен етап при образуване на съществителни имена, които по-късно са славянизирани чрез добавяне на чисто славянски суфикси (-ица, -ина, -ия). Ето примери:

* - все още се използва; ** - вече не се използва, забравена

    Например, думата "стрàхот" (голям страх) е цитирана в [Стефан Илчев, Ана Иванова, Ангелина Димова и Мария Павлова. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974, с. 481]. От този тип са и известните думи: тропот, пукот, шепот, грохот, хохот, кикот, кломот както и забравените но цитирани в БЕР: бобот, викот, екот, ревот, мякот, вървот. В БЕР (1971, 251) посоченият суфикс "-ОТ" се признава за наставка за образуване на думи с шумови представи, без да й се посочва произхода.

        Към тези думи вероятно трябва да се добави и широко известната, колоритна българска дума ПУРДОТ (ПУРДОТИН) = "чревоугодник, човек с голям апетит, който си угажда". Поради липса на друга възможност, засега се възприема идеята, че ПУРДОТ е образувана чрез старогръцката дума pardakó- „влажен, хлъзгав, мокър”, като се има пред вид, че който много яде, той много ... Вместо тази почти карикатурно-невероятна етимология, може да се търси оригинална старо (пра?) българска етимология след правилното разглобяване на ПУРДОТ = ПУРД + ОТ. Смисълът на семантичното ядро ПУРД може да се търси на основата на праиндоевропейската дума *prd – пантера със застъпници: староиндийски: pr̥dāku – "тигър или пантера", согдийски pwrđnk, пащо pṛāng, новоперсийски palang – „пантера”, старогръцки: párdo-s; párdalo-s – "пантера". На старобългарски пардусъ е значело "барс - планински тигър" [Буслаев, Ф. И. Историческая хрестоматия  церковно-славянского и древнерусского языков. Москва, 1861]). Пантерата (Panthera pardus) е тропически и субтропически хищник от семейство котки (подобен на барса), известен със своята лакомия. Много е възможно, българското ПУРДОТ да има ирански (прабългарски) корени със значение "барс-леопард-тигър, лаком като леопард".

        От последните две таблици, както и от примерите с ЧИГОТ и МАГОТ може да се предположи, че в първичната си, най-древна (прабългарска) форма този суфикс може да е звучал като "-от" и едва в последствие да е славянизиран до "-ота". Най-древните думи от този вид (чигот, магот, живот, пукот, гърмут, бълвоч, пикоч) са винаги в мъжки род. Понеже в славянските езици думите завършващи на "-а" са от женски род, трансформацията от "-от" в "-ота" е довела до смяна на рода от мъжки в женски. Пример: топлот, доброт (начални форми - м.р.) - топлота, доброта (славянизирани форми - ж.р.). При тази късна славянизация се е стигнало до парадокса имена на мъже да имат женски род, например: Енравота, Карнота, Страхота, Доброта. Това се обяснява със смяната на една част от действащите езикови правила и съпътстващото запазване на други в процеса на продължителната етногенеза на българския народ.