ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ. СУФИКСИ ОТ ВИДА  "- АР, ЕР, ОР, УР, ИР"

 Иван Танев Иванов

          В езика на древните българи може да се очакват и суфикси от вида –ар, ор, ер, ур, ир. Действително, съществуват голям брой думи и имена с доказан прабългарски произход, завършващи на подобни окончания. Например: сомор, шегор, оногхонтор, багатур, канар (тикин), Еспор, Севар, Кубер, Умор, Утър, Болгар, Белар.

        Този старинен български суфикс се е запазил и в съвременния български език и диалекти. Например, следните думи съдържат подобен суфикс:

петорно (отбразувана от пет)

шесторно (от шест)

седморно (от седем),

осморно (от осем),

деветорно (от девет) и т.н. В повечето славянски езици тези думи са образувани без суфикса "-ор".

        Като втори пример, този суфикс се среща и в някои старинни български думи, които се използват в две форми, едната от които е без, а другата със този суфикс (виж таблица 1). Смисълът на двете форми на думата е еднакъв или близък, като и двете форми са в единствено число.

ТАБЛИЦА 1

        По-рано П. Добрев отбелязва, че много от известните прабългарски фамилни имена, регистрирани в каменни надписи от времето на Омуртаг [Българска историческа библиотека. Редактори: проф. Д-ръ В. Н. Златарски и проф. Д-ръ П. Никовъ. Уредник-стопанинъ Страшимир Славчевъ. София. 1926, с. 19] се срещат в две форми: Чакарар, Кувиар (Кубиар), Ермиар, ...дуар, вероятно и Куригир (Кюригир). На основата на тези примери той изказа мнението, че в езика на прабългарите е съществувал суфиксът "-ар". Това мнение се подкрепя от нашите примери от табл. 1 (боила-боилар, тик-тикър, чука-чукар) и с него не може да не се съгласим. По-нататък П. Добрев допуска, че този суфикс играе ролята на частица за множественост. Примерно Ирми - един човек, Ирмиар - всички хора от рода Ирми. По същия начин може да се разсъждава, че "бълг" значи един българин, а "българ" - много българи. Това предположение обаче се нуждае от прецезиране. Вярно е, че в съседния румънски език, в който има много старобългарски и прабългарски думи и топоними, "-ор" е суфикс за множественост при съществителните от среден род ("ий" за мъжки род и"ле" за женски род). От тук се поражда едно очакване, че суфиксът "-ор, ар" може да е имал подобна роля и при други индоевропейски народи, включително при прабългарите.

            Във връзка с това предположение може да се приведат още примери от съвременния български език. Това са няколко случая на двойки думи, от които втората съдържа суфикса "-ор": жена - женоря (женортии), дете - дечуря (дечурлига), мъж - мъжуря, турчин - турчоля (всъщност турчоря), грък - гърчоля (гърчуря). Действително, при тези двойки думи тази, която съдържа суфикса "-ор" е винаги в множествено число. По-внимателното разглеждане на тези думи обаче показва, че функцията за множественост (създаване на група от сходни обекти) не се изпълнява от суфиксът "-ор", а от обичайната в българския език служебна частица "-а, я" на края на думата! В подкрепа на заключението, че суфиксът "-ар, ор" не изпълнява функция за множественост може да се приведат и всички примери от табл. 1, където суфиксът "-ар" никъде не придава смисъл на множественост!

        Явно, този суфикс има друга функция или функции, но какви? На основата на някои примери от табл. 1 може да се изкаже хипотезата, че суфиксът "-ар" е свързан с граматичната категория род на думата, към чиято основа е прикачен. Например:

котка (ж.р., основа "кот" ) - котарак (м.р.)

патка (ж.р., основа "пат") - патаран (м.р.)

глух, а, о, и (родът се мени) - глухар (винаги от м.р.)

миша, о, е, и (прилагателно с род, който се мени) - мишар (примерно орел-мишар) (винаги от м.р.)

        От тук може да се заключи, че този суфикс е придавал мъжки род на думата, към чиято основа е прикачен. Това обаче едва ли е била единствената му функция. В българския език суфиксът "-ар" образува огромен брой съществителни имена, чийто основи са  други съществителни имена (бръсна-бръснар - бръснач е изключение). За примери виж следната табл. 2:

ТАБЛИЦА 2

             Изброените по-горе производни съществителни имена от типа “съществително + ар” са винаги от мъжки род, което потвърждава изказаното по-горе заключение, че този суфикс придава мъжки род на новообразуваната дума. В по-голямата си част тези думи са названия на професии, но нямат характер на определен вид “деятели”, какъвто имат отглаголните съществителни. Отглаголните съществителни – деятели са извършители на точно определен вид действие, посочено чрез глагола, от който произлизат, например “сеяч” (от глагола сея), “орач” (от ора), “шивач” (от шия) и т.н. Съществителните от типа “съществително + ар” най-общо посочват определена връзка между изходното съществително име и новообразуваното съществително, като тази връзка може да бъде от най-различен и често доста сложен характер. Например: зидарът създава зидове, но млекарят не създава мляко; масларът извлича (в известен смисъл създава) масло от млякото, но пътарът просто стои на пътя (най-често на моста) и събира т.н. пътарина (днес наричана “пътен данък”). Причината за това е, че тези  производни съществителни не са образувани от глаголи и не носят в себе си смисъл на извършители на конкретно действие. Нещо повече, значителна част от тях даже не са названия на професии (слухар, глухар, върхар) и играят роля на прилагателни имена (глухар, слухар). Като цяло, всички съществителни от типа “съществително + ар” носят в себе си известно количество признаци като наследство от изходното съществително име. Поради това те изпълняват в значителна степен ролята на прилагателни имена. Поради изброените по-горе причини по-правилно е съществителните от типа “съществително + ар” да се разглеждат като “полуприлагателни”.

        Образуването на "полуприлагателни" от типа "съществително + ар" е много рядко явление в старобългарския език (примерно "рибар" е стбл. дума) и в съвременните руски и полски езици. В сравнение със съвременния български език, където теоретически от всяко съществително име може да се образува такова "полуприлагателно име", в най-многолюдните славянски езици този начин на словообразуване е много слабо застъпен. Като изключение, този начин на словообразуване се среща в чешки и словашки (табл. 3). От тук може да се допусне, че той не е оригинална и древна, общославянска форма, а наследство от неславянски етнос, който в един по-късен етап е упражнил локално влияние върху битовия (не книжовния) език на ранносредновековна България и върху езиците на нейните съседни славянски народи (чехи, словаци), т.е. той е наследство от прабългарите. И действително, този суфикс не се среща в етнонима на нито един славянски народ (руси, поляци, чехи, словаци, сърби, украинци и др.), но се среща в етнонима на българите и сродните им или повлияни от тях народи (българ, авар, хазар, сувар, унгар, маджар). Този суфикс не се среща и в етнонимите на чуждите за прабългарите раннотюркски народи (узи, печенези, уйгури, тюркмени, кипчаци, кумани и др.) и техните предшественици (хун-ну, монголи, сян-би и др.). Етнонимът (прозвището ?) "татар" е много късен (XIV-ти век) и най-вероятно също има иранска етимология: тат = крадец по ирански (на старобългарски татба = кражба), от тук татар = крадец (иранобългарски).

ТАБЛИЦА 3. "Полуприлагателни" думи в чешки и словашки. Překlad Nikolaj Nikolov - http://www.nikolov.sou-stravovani.cz

            Чешкият и словашкият са езици с характерни особености, които някои автори обясняват като наследство от езика на аварите. Теоретически това е възможно пред вид на съществуването на макар и краткотрайна, но силна аварска държава в съседство. На практика обаче езика на аварите (вероятно клон на ефталитите) е съвършенно непознат и такова обяснение остава чисто хипотетично. По-общо и обосновано изглежда твърдението, че тези езици са повлияни от езика на сарматите - язиги, авари и най-вече оногури, прабългари. В такъв случай наличието на "полуприлагателни" от типа "съществително + ар" в българския език и в т.н. "славянски езици от аварския кръг" и може да се обясни с влиянието на прабългарите.

        Ако този извод е правилен, ние може да използваме някои оригинални български "полуприлагателни" думи за възстановяване на изходните, вече загубени и забравени съществителни. По-рано беше посочено, че прабългарската дума за "овца" може да е била ОВАГА (подобно на санскритското avika - овца), запазена в едно от названията (Овага) на раннобългарската крепост Овеч (Овага, Овчиград от гръцкото Проват, Проватон - овца), днешната Провадия. По аналогия с това, от полуприлагателното "шилигар, шилингар" получаваме изходното ШИЛИГА (ШИЛИНГА) - шиле, пораснало агне. Други подобни примери са дадени в таблица 4.</