В думите на старобългарския език е имало много носови гласни, които са отбелязвани със специални буквени знаци (ом, ем, он, ен) в глаголицата и кирилицата. По думите на един византийски хронист по онова време, в България се говорело силно носово. В езика на протославяните от българската група, които са съставлявали около половината от населението на ранна България е имало много носови гласни. Този факт, както и други факти дават основание да се счита, че първоначално българските протославяни са били част от полските племена. Изследвайки днешния говор на родопските българи, Ив. Гълъбов ги е определил от един тип с полските, по-общо с говорите от лехитската подгрупа. Според този изследовател протославяните от тази група идват на Балканите най-първи.

        Що се отнася до езика на прабългарите, много учени (повечето руски и някои български) изобщо не обсъждат възможността той да е притежавал назалност, тъй го приемат за "тюркски" (всъщност - хунски). Много факти обаче показват, че той не е бил такъв. Един такъв най-елементарен, но съзнателно пренебрегван от тюркистите пример може да бъде назалния израз TAGGRAN - ТÃНГРАН в каменния надпис от Мадара (по това време старогръцкото двойно GG се чете носово "нг"). Много изследователи приемат, че този израз съответства на сибирската дума Тенгри (небе, бог), но не отговарят на въпроса, защо писачът е използвал знака GG за назално NG, а не е писал просто NG, още повече, че в сибирската дума липсва назалност?! Едно естествено обяснение на този проблем може да бъде предположението, че по съдържание, назалното TAGGRAN няма нищо общо с безназалното Тенгри, въпреки привидната им омофония. Но примерите за назалност на прабългарските думи не свършват с TAGGRAN. Те са много и добре документирани. Това показва, че както в езика на иранците, в езика на прабългарите също е имало множество носови срички. 

               В следващите примери се разглеждат прабългарски думи, взети от византийски източници, които са засвидетелствани в две форми - едната записана като назална, другата без назалност. Назалната гласна е подчертана и тлъста. В гръцкия език няма и не е имало назалност (ако се изключи GG), ето защо съществуването на назални варианти може да се дължи само на това, че самата прабългарска дума е съдържала назален звук. Тъй като в гръцкия правопис назалността не се отразява със специални букви и знаци (освен GG), записвачите са се колебаели в желанието си да запишат думата правилно и в едни случаи са отстранявали назалността, в други случаи са я записвали, ако са били коректни.   

        1. КОТРАГ и КОНТРАГ. Котраг е името на втория по възраст син на бат Кубрат. Контраг се е наричал братовият син на канас ювиги Аспарух, т.е един от племенниците на Котраг. В това прабългарско лично име присъства носовият звук ОН, който веднаж е предаден като чисто "О", а втори път с носово произношение.

        2. ОГЪЛ  и ОНГЪЛ. Съгласно византийски източници, прабългарите са наричали централната, най-вътрешна и значима част от началната държава на Аспарух с думите Ongloz (Онгъл) и Ogloz (Огъл).  Онгълът на Аспарух е бил обширна област с център днешна Молдова. През лятото на 680 г., между две войни с арабите, византийският император Константин Погонат нападнал с цялата си войска и флот държавата на Аспарух, която обхващала най-западната част от територията на Стара Велика България, намираща се извън територията на Византия. Това с нищо непредизвикано и вероломно нападение над чужда държава завършило с пълен разгром на "новите римляни". Като наказание, Аспарух разширил държавата си на юг от Дунава, като завладял Малка Скития, старата земя на родствените на прабългарите скити. Това справедливо възмездие се е оказало най-успешния ход на български държавник въобще. 

        В двойката прабългарски думи ОГЪЛ-ОНГЪЛ пак откриваме иранско носово произношение, което не е убягнало от някои записвачи. Думата ОНГЪЛ най-вероятно е вариант на индо-иранската дума antara - вътре, вътрешност. Другата дума "огъл" се среща в административното название (длъжност) от предхристиянска България "оглу-таркан". Таркан (управител) е древно иранско название, възприето през средновековието от много азиатски народи. Оглу-тарканът е бил управител на голяма административна област - огъл (онгъл, ако се вземе пред вид носовото произношение на ирано-българите). Има още две подобни длъжности в държавата на прабългарите, бори-таркан и зера-таркан. Прабългарската длъжност бори-таркан е означавала "градски (бори) управител (таркан)", докато зера-тарканът вероятно е управлявал малка по размери област (зера). Родствени на "зера" са съвременните думи "шир, ширине, широта".  

    3. КУБРАТ  и KONBRATOZ. Името на основателя на Стара Голяма България - Кубрат, е записвано във византийските източници като Куврат, Коубрат и Konbratoz [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981, с. 27]. В двете форми Кубрат - Konbratoz проличива носово произнасяне на първата сричка на името, което говори за назалност в езика на народа, чийто владетел е Кубрат - прабългарите.

    4. КУБЕР и KONBAROZ. Един от синовете (или племенниците) на Кубрат се е казвал Кубер. Във византийските източници това име е записвано и като Ковар, Konbaroz [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981, с. 27]. Едновременно съществуващите форми на това име, Кубер - Konbaroz говори за колебание на записвачите да предадат една носова гласна със средствата на средновековния гръцки, който не познава назалност. По тази причина, в едни случаи хронистите пренебрегват назалността на името, в други случаи назалността се предава чрез съчетанието "-ON-", което очевидно зависи от личната преценка и желанието на записвача да бъде прецизен.

    5. КАМПГАН и КАПКАН. Тук става реч за думата Καμπαγάνος у Никифор, която при Теофан гласи Παγάνος. Някои автори (J. Marquart, Chronologie, с. 40, бел. 1)  приемат, че това е лично име предадено с втората форма, а първата съдържа титлата „кам”, която е или тюркската титла „кан” или „кам” = шаман. Бешевлиев (В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Пловдив, 2008, с. 249) се обявява против такова тълкуване, като се обосновава с факта, че двамата хронисти никъде не споменават българските владетели с домашните им титли, освен това според тюркския словоред титлата върви след името. Той привежда много аргументи, че καμπαγάνος е изопачена форма на известната прабългарска титла „капкан” (капхан, кавхан, кавкан, копхан, καυχανος), при аварите capcanus, носена от вторият по значение човек в държавата, който вероятно е съвладетел и главнокомадващ войската.

        5. КУВЕНТ  и КУМВЕНТ. В езическия период на българската държава периодично е свиквано общонародно събрание, наречено кувент или кумвент. Значението на тази дума е неясно. Подобна дума е запазена в съвременния албански език: kuvendoy - разговарям (unë kuvendoy - аз разговарям; ti, ai, ajo kuvendon - ти, той, то разговаря и т.н.). Кuvend значи "разговор", "говорилня" или по италиански "parlament".

        6. ХОНСА и ХУСА. Хонса – крадец, хуса – грабеж, засада, хусник – разбойник са старобългарски думи, хуйна – прогонвам, диал.дума от Родопите използвана в песните от “Веда Словена”. Във византийски източник: „consί †par Boulgάroiς oί klάptai” (Суидас) се казва: „хонса – по български крадец”. Точният аналог на прабългарската дума хонса може да се открие в съвременния иронски хuыsnæg (мн.ч. хuыsnædžыtæ), дигорски хusnæg (мн.ч. xusnægutæ) - крадец. Прабългарската дума хонса се е съхранила в старобългарското хуса, заето в староруски хусити, хусить – правя засада, в старосръбски хуса – грабеж /14-15 в./, словенски хόusnik – крадец, старополски chasa – грабеж. Според Фасмер, именно хуса стои в основата на староруското хусарь – първоначално означавало разбойник, в последствие – род войска, лековъоръжена, бързоманеврена конница.

        7.  ЧУБ (ЧУБАС - древна форма) и ЧУМБАС. Това е прическа "гола глава с опашка на върха от сплетена коса". При българите и вероятно прабългарите, тя е известна като ЧЕМБАС или ЧУМБАС, докато в Украйна и Южна Русия се нарича ЧУБ. От ЧУБ се образува прилагателното ЧУБА(С)ТЬIЙ, което показва, че по-древната форма е била ЧУБАС, както българското ЧУМБАС. Известно е, че юечжите, съдейки по изображения от Афганистан и от погребенията в Пазирик (Алтай), са бръснели главите си и са си оставяли плитка чуб или хохъл. Тази прическа е типична за прабългарите. Тя се е срещала и при древните руси. По описанието на княз Светослав (разорителят на България) оставено от византийците, той е носел подобна прическа. Чубът-чембас е била характерна и за аланите, а по-късно и при донските казаци, откъдето съвременните руси наричат украйниците хохоли, хохли, т.е. хора с чуб, плитка. По съобщение на Виктор Сарианиди, в Афганистан е открито изображение на кушански аристократ на колесница и с чуб (изображението известно като «Колесницата с крилатите лъвове»). Подобна прическа е широко разпространена сред тохарските държавици в Синцзян, даже в още по-древните времена е посочена като основна за прототохарските племена ди, и от тях е заета при китайците, изповядващи даоизъм, учение възникнало върху митологичните представи на племената ди (тохари). Китайците наричат чуба “тянпус”, което е фонетичен вариант на българското чумбас. Това доказва прабългарския произход на българското название ЧЕМБАС.

Фиг. 1. Глава със сикха (чембас) от неолитно селище в Невали Кори, днешна източна Турция

            Прическата чуб – чембас е била характерна и за брахманите -  древните ведически жреци. При тях тя се е наричала sikha (също и chuda, choti и kuduma) и е символизирала "състоянието на духовна концентрация,  целеустремено фокусиране  (ekanta) върху една духовна цел, отдаденост на бога Брахма", характерно за живота и практиката на брахманите. Английският термин за "sikha" и "чембас" е "scalp-lock".  Египетските и шумерските свещеници също са били с гладко избръснати глави, но без типичната за ведическите жреци и прабългарите сикха (чембас) [B.G. Sidharth: The Celestial Key to the Vedas]. Всъщност, сикхата (чембасът) е много древен символ (Фиг. 1), макар че е най-характерен за ведическите индийски брахмани и древните българи. 

         При българите чембаса, наричан още кика (стблг. кыка - коса, чембас [Иванова-Мирчева Д., А. Давидов. Малък речник на Старобългарския език. Изд. Слово, В. Търново. 2001, стр. 183]) се е срещал от V-ти век (може би и по-рано) почти до края на XIX-ти в. [Райко Сефтерски. Принос към проучването на "перчема" или "чомбаса" у старите българи. Авитохол. 2002, кн. 21, с. 38-48].  Според немският пътешественик от Х. Дерншвам [Дневник на едно пътуване ..., с. 13 - 14, 250 - 251], пише, че в първите векове на османо-турското робство, българите от Ихтиманския край имат особена прическа, като отзад им висят дълги кичури коса, по което се познава, че не са турци [Чужди пътеписи за Балканите. Немски и австрийски пътеписи за Балканите. XV - XVI в. Михаил Йонов, ред. Изд. "Наука и изкуство". 1979, с. 49]. Подобна мъжка прическа, съдържаща три дълги плитки е използвана и от възрастните мъже в чирпанските села до 1878 г. Тази прическа с названието "чомбас, кика" е използвано от мъжете в Предбалканските селища до около 1870 г. Например, еленският учител-реформатор от 40-те години на XIX-ти век Юрдан Ненов пише: “Тук за пръв път в град Елена ...принудих учениците да си стрижат главите, защото до сега се бръснеха, като оставяха на върха кика, перчем или чомбас” [Еленски сборник – книга за Елена и Еленския край. Отг. ред. Станю Сираков. София. 1968, с. 65]. Названието “кика” за вид прическа при мъжете се споменава и от тревненския учител Богомил Христов Даскалов (1876 - 1944) [Фонд на Даскалов, Богомил Христов, учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663]. Характерното за района на Елена и Трявна название “кика” може да се изведе от етимологически сродното санскритско название на чембаса, sikha (название за чембас на хинди), което говори за древни българо-санскритски връзки. Названието "кика" може би е запазено и в думата “кок” – вид старинна женска прическа, при която косата се оставя дълга, навива се на плитка, която се навързва на кълбо, стоящо на върха на главата (фиг. 2). В средата на XIX-ти век руски пътешественици описват впечатленията си от българското население на Кукуш и Дойран [Южаков, Е. П. Месяц в Болгарии (1859 г.). В: Кожухарова М. Н. Руски пътеписи за българските земи XVII-XIX век.В. Търново, 1986 г.с. 269] и пишат, че и там българите си оставят чембаси: "Всички българи си бръснат брадите, оставят си мустаци... Българите си оставят плитка на темето по обичая на предците като знак за благородство, като си бръснат главата...". 

Фиг. 2. Прическа на "кок".

        Названията "чембас" и "кок" имат старинен протоиндоевропейски произход:

Proto-IE: *kaput- глава; Староиндийски: *kaput – глава, kapúc-chala – “топка от коса, навита на връхната задна част на главата”; Старогермански: *xa(u)b-vd – “глава, Haupt, Kopf”; Латински: caput – глава. От kaput – “глава” се получава формата ЧЕБАС, във назална форма ЧЕМБАС – прабългарска дума съвпадаща напълно семантично и морфологично със староиндийската kapúc-chala.

        Proto-IE: *(s)kek- коса, брада, глава от коса; Староиндийски: kaca – коса (на главата); Старобългарски: *čekorъ – къдрица, кичур (Български - кичур, кок); Балтийски: *kek-s-t – коса; Старогермански: *xag-r-á- коса .

             8. ПРЕСИАН - ПРЕСИАМ. Името на българския владетел Пресиан (Персиян) I (836-852), син на Звинич и внук на Омортаг е записвано в гръцки извори и като Персиам [В. Н. Златарски, Приемниците на Омуртага, стр. 758; Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). Притурка към стр. 600]. В ранната българска история съществува още един владетел с подобно име, Пресиян II,  първороден син и престолонаследник на цар Иван Владислав, чието име също е записвано като Пресиан и Пресиам. Наличието на вариантите Пресиан - Пресиам може да се обясни с назалността на последната сричка в името, поради което за чужденецът остава неясна последната съгласна, "н" или "м". По тази причина много персийски думи се транскрибират на чужд език по два начина, например известната дума "замба" се пише и "занба".

         9. МАТОРА, МАД, МАТОРИНА и МАНТ, МАНДРА, МАНТЕКА. В българския език са се съхранили както исторически термини, така и думи от старобългарския език и диалектни думи, даващи възможност да се възстанови думата за "мляко" в езика на прабългарите. Това са думите: 

 МАНДРА – общобългарско название на място, технологичен участък за обработка на прясно мляко до сирене,  кашкавал и др. млечни

                продукти.

МАНДРА – диалектна дума, традиционно-професионален овчарски термин със значение “последен за годината предой, издояване, последно

               ритуално издояване на овцете за годината”. От тук, “мандра” носи смисъл, еквивалентен на “млеконадой, мляко”.

МАНДРА = стърга – помещение, оформено специално за доене на овце, доилня.

МАНТЕКА – местно родопско название на маслото, добито от смесено овче-козе мляко.

МАТОРИНА – овца, която кърми агне, млечна овца.

МАТОРИЦА – кобила, крава, овца, свиня или друго женско животно, когато дои (кърми) малкото си [Н. Г. Данчов, И. Г. Данчов. Българска

                енциклопедия. Л – Я.  Фототипно издание. Медицина и физкултура. София, 1992. стр.950]

       От горните примери на редки и остарели български думи със запазено значение може да се предположи, че  морфемата “МАНТ, МАНД, МУНТ, МУНД, МАТ” най-вероятно е означавала МЛЯКО.

        В много ирански езици думата за "мляко" е производна на иранския глагол pi - пия: в  авестийски  paiiah, paêma, paêman, пехлевийски  pem, в съвр. персийски  pni, пущунски  pa, вахански  pai – мляко. В някои ирански езици обаче, глаголът "пия" се изразява с друга основа: в авестийски  mad, партянски  m`s`d, съвр. персийски  māsdan, mās, пущунски  matar, осетински  mæsæg, вахански  ma, mod, согдийски  mst`wni – пия. От тук може да се очаква, че морфемата МАНТ освен най-общо "питие", може да означава в частност и МЛЯКО. Изглежда прабългарите са били такъв дял от иранците, който е образувал думата за мляко по общия ирански начин от глагола "пия", но не на основата на pi, а на основата на mand. В  осетински  дигорски  minhaw – банкет, гуляй [Сh-DIV]. Сричката "-АН-" в морфемата МАНТ е очевидно наследство от носово произношение МАНТ - МАД в езика на прабългарите, което е характерно за иранските езици. 

        2. МИЖАВ (МИЖИТУРКА) - МАНИК (МАНИЧКО, МАНИЧЪК, МАНИНКО). Оригиналните български думи "мижав, мижитурка" означават нещо незначително, малко като количество, съответно "незначителен човек". Счита се, че "мижитурка" е прабългарска дума. Маник (мъник, мъниче) е малко, дребно животинче, най-често куче. "Мъничко, мънинко, мъничък" са стари, диалектни думи със значение "малко, малък". Сродни са и руските думи "меньше" = по-малко, "уменьшение" = намаляване. Основата "миж, манич, менш" е индоиранска и означава "малко, незначително количество". В  санскрит  manāk – малък. Васо Абаев  посочва  осетинското  minki, menki, mænkъi, mæni – малък. Тохарското menki – малък, minkuška – малко дете, престолонаследник. Думата е заета в румънски като mînz - малко момче, малко конче [Ангелова-Атанасова М. Топонимията на Горнооряховско. Бендида. 1996, с. 310].

        Вероятно названието на цветето МИНЗУХАР е образувано от основата МИНЗ, която можем да разглеждаме като вариант на manāk, minki, мъник - малък. И наистина, това е общо взето дребно растение, което рано напролет пробива снега. Останалите части, УХ и АР са очевидни граматически служебни частици.

        В древните източноирански езици обратното понятие на "менк - малък" е МАСС - голям. Примерно масагети - големия, многоброен народ. В българския (и руския) език тази дума е наследена вероятно от прабългарите и звучи като МАСА - много, голямо количество. Примерно - маса книги, маса работа, маса неща и т.н.

         3. УПИР - ВАМПИР - средновековна дума, произхождаща от Балканския полуостров и най-вероятно от старобългарския език. Означава "нощно същество, което пие кръвта на хората". Най-рано се възприема от русите (1047 г), после през унгарски навлиза в западноевропейските и други езици. В славянските езици има формата: руски *ọpirь, упырь, украински упир, белоруски  вупар, полски  upior, upierzica, чешки, словашки  upir, в сръбски от 15-16 в. упир, после вампир, старобългарски вапиръ, въпиръ, сега вампир. В неславянските езици думата съвпада с формата, характерна за унгарския (vámpír), например: английски vampire, португалски vampiro, кимвърски fampir, литовски wempti, фински vampyyri. В турски vampir, но в другите тюркски езици формата е различна: татарски ubыr, при западносибирските татари uvыr, гагаузки и карачаевобалкарски obur, в чувашки vupar -  митчини нощни демони, което показва, че това са също заемки. Думите вампол при чечено-ингушите и вупар при чувашите отговарят на сходен митичен персонаж и може също да са заемки. Поради отсъствие на такъв митичен персонаж при протославяните, думата вампир може да е навлязла в старобългарски от прабългарите. При сарматските погребения, включително и при прабългарските, се среща т.нар.обезвреждане на покойника - завързване или счупване на краката.  Това ясно показва че при прабългарите са съществували подобни представи за вампири и възможността умрелия да носи беди и нещастия на живите. В авестийския език vyāmbura – означава зъл дух, обитаващ опасни водоеми. Според Корш и Вайан от това понятие произлиза названието „вампир”, което е в съгласие с прабългарския му произход на Балканите. Формите с начален преход В-У (вампир-упир), както и наличието на назалност са характерни за езика на прабългарите, което също подкрепя прабългарския произход на понятието. 

4. СОН и СЪМВА. В българския език глаголът "да се с`ъмне, с`ъмва се" означава "става сутрин", от тук диалектното "с`ъмнало" = "сутрин, видело, виделина, развиделяване". Семантичната основа на този глагол - "съм" съвпада омофонно с прабългарското СОН - Слънце (Названия на прабългарските богове-планети ) и може да се мисли, че тя произлиза от езика на прабългарите. Съществуването на две близки семантични основи - "сон" и "съм" в езика на прабългарите подкрепя съществуването на назални гласни в този език.

        4. ПУТ и ПУНДА. Пунда е женски полов орган - диалектно название в Чирпанско. Изходната дума - пунд  има източноирански, прабългарски произход. На пущунски  pœndd, pundd,– вагина. Произхожда от индоевропейското ПУТ – ямка, яма, pit.  Пунда, мунда – обидни названия на хора,  нещо като "баба, пут...", хора страхливи, безволеви, безхарактерни, женствени. В двойката ПУТ - ПУНДА отново откриваме носово произношение.      

         5. ХАЗНА - ГАНЗА. Тази дума е включена в корена на българското фамилно име ГАЗОБАРОВ (Газибаров). Това фамилно име е доста разпространено, във Варна има голям род Газибарови. В същност, думата ГАЗОБАР, която е очевиден корен на името, означава "пазител (бар) на хазната (газ)".  Тази древно-иранска дума е по-известна в древноперсийския си вариант, ГАСПАР, което също значи "пазител на хазната". Римляните са заимствали тази дума и професионално название и така се появило римското име Каспар, което по-късно се разпространява в много езици. Иранската дума газ - хазна е съществувала в старобългарския език под формата ХАЗНАЧИ, като наследство от езика на прабългарите. Според д-р Живко Войников още в древния авестийски език (VI-ти век пр. н. е.) е съществувала подобна сложносъставна дума "ганзабара", която означава "пазител (бара) на хазната (ханза)".

        6. СТЪРГА и СТРУНГА. И двете неславянски думи означават "заградено помещение без покрив,  предназначено за издояване на стадо овце, кози". Подобни думи има и в планината Белур (днешен Памир), което доказва прабългарския произход на двойката думи стърга-струнга. Тук обаче отново откриваме носово произношение, което се е съхранило в една от тези две стари, диалектни думи.

         7. ВЪБЕЛ - ВЪМБЕЛ. "Въбел" е българска диалектна дума, означаваща "дълбок кладенец", в оригинал е звучала може би като "въмбел". Среща се и като топоним:

Въбел, село в Област Плевен, България;
Въбел, квартал на град Търговище, България;
Въмбел или Въбел, днес Мосхохори, бивше село в Костурско, Гърция, днес квартал на Смърдеш (Кристалопиги).

Подобна дума липсва в славянските езици, но има в памирските езици, къде "амбол" означава "дълбока дупка, яма в земята". От тук може обосновано да се предположи, че въмбел-въбел (началното "в" може да е полугласен звук W) е прабългаризъм. Фактът, че памирският вариант "амбол" е в назална форма показва, че оригиналната българска (прабългарска дума) също е била назална - въмбел. Не случайно "въмбел" се е запазило в дн. Северозападна Гърция, бивша Кутмичевица. Също, не случайно "въбел" е позната и запазена като топоним в Северна и Североизточна България, където прабългарското влияние е силно.

        8. ШАТЪР и ШАНТАВ. Шатър е старобългарска и диалектна дума със значение "весел, радостен, забавен, музикален, артистичен". Шантав е диалектна българска дума означаваща човек с "вятърничав, налудничав, непостоянен характер". От тази основа, ШАТ, е образувана и оригиналната българска неславянска дума ШУТ (придворен смешник). Етимологично и семантично, "шантав" и "шатър" са близки, но едната има отрицателно-подигравателен смисъл, а другата - положителен.

         9. КОНКИЛА и КОКИЛА. Първата дума също означава “кокила”. Също шулци, патараги, ждракели - кокили. "Конкила" се употребява в Подбалканската долина, Карловско и Казанлъшко [Китипова-Попова Л. П. Слова и мъдрости от с. Енина, Казанлъшко, по повод на една преписка с Чудомир. По материали от Петко Китипов. Изд. НЧ “Възродена искра” 2007, стр. 25]. Думата “конкили” в смисъл на “кокили”е употребена и в творчеството на Христо Ботев. Като имаме пред вид, че “-ил” е суфикс (евентуално наследен от прабългарите), трябва да заключим, че основата на “конкила” е “конка”.  “Конка” може да се приеме като вариант на “кунка”, детската дума за “ръка”. Семантично това е напълно обосновано, защото в такъв случай “конкила” ще добие смисъл на “принадлежност, удължител на ръката” което е близко до общоизвестното значение кокила = удължител на крака. Напълно е възможно в миналото кокилата да е била използвана и като удължител на ръката, например ръката на войници при сражение.

        Българската неславянска дума “кунка - ръка” обаче има осетински, може би осетино-кавказки паралел, това е думата “куъкх” – ръка на осетински. Това означава, че както “кунка”, така и производната дума “конкила - кокила” може да са думи, наследени от прабългарите. В такъв случай ще имаме още един пример за прабългарска дума с носова гласна, запазена в българските диалекти под два варианта, единият от които (конкила) пази носовата гласна “-он”.

        10.  СКЕНЖ - СКЕЖЕН. "Скенж" е преса от две дъски, използвана в далечното минало за наказание на отявлен престъпник. Той се поставял вързан и легнал между двете дъски, а върху горната дъска се поставя тежък камък. От тежестта на камъка след няколко дена на престъпника му излизат червата. "Скежен" е прилагателно име, което днес се употребява най-често за цвете, растение и др. подобни. Например "скежено цвете" означава "изсъхнало, смачкано, слабо, недобре развиващо се поради липса на вода, слънце топлина или добра почва".  Очевидно прилагателното "скежен" носи косвено значение, произтичащо от резултата, получен с инструмента "скенж". С други думи, "скежен" е дума разновидност на "скенж". Думата "скенж" в прякото й значение (преса за смачкване) съвпада с осетинската (по-точно дигорска) дума скъёндёг - теснина (Таказов Ф. М. "Дигорско-русский словарь"ок. 30 000 сл., Владикавказ). Може да има връзка и с дигорското "скъуд" (мн.ч. скъудтитё), ёскъуд (мн. ёскъудтитё) със значение: 1) разкъсване; 2) пукнатина; 3) разкъсан, скъсан, разчурен, откъснат, разрязан. Това предполага прабългаро-алански (а не турски, както някои приемат) произход на "скенж - скежен". (с благодарност на д-р Ж. Войников за намирането на осетинската дума).

        11. СЪБОТА и СЪМБАТА. При повечето древни и съвременни народи, названието на съботата е копие на вавилонската и еврейска дума шаббат (shabbath), означаваща “седмица, седми ден, както и покой”. От всички древни народи, само при иранските това название е изразявано с носова гласна в началото -  шамбэ (shambeh), иранизирана форма на същата вавилонска дума шаббат (shabbath). Като изключение от това правило, названието за събота при унгарците (шомбат - szombat) и при румънците (съмбата - sîmbata) също е образувано по този носов начин. Някои български етимолози приемат, че шомбат и съмбата са образувани по аналогия с простонародното ранногръцко название на съботата, саббатос, което звучи малко меланхолично носово. По-вероятно е обаче шомбат и съмбата да са заимствани от някой ирански говорещ народ, с който унгарците и румънците са били в пряк контакт. Единственият ирански народ от който унгарците и румънците са могли да заимстват това название са християнизираните ранни българи, прабългарите. Тези данни подкрепят хипотезата, че в началния период след християнизацията, прабългарското название на събота е било САМБАТ (или може би съмбат) и в последствие е променено на "събота" вероятно под гръцко влияние.

         12. ТЪРТЕЛ и ТРЪНТЕЛ [6]  - двойно название на мъжката пчела (търтей).

ХОНЗА (разбойник, крадец - прабълг.) - ХЪШ

Във връзка с домашната титла на владетеля интерес представлява думата Καμπαγάνος у Никифор, която при Теофан гласи Παγάνος. Някои автори27 приемат, че това е лично име предадено с втората форма, а първата съдържа титлата „кам“, която е или тюркската титла „кан“ или „кам“ = шаман. Бешевлиев28 се обявява против такова тълкуване, като се обосновава с факта, че двамата византийски хронисти никъде не споменават българските владетели с домашните им титли (виж по-горе), освен това според тюркския словоред титлата върви след името. Той привежда много аргументи, че καμπαγάνος е изопачена форма на известната прабългарска титла „капкан“ (капхан, кавхан, кавкан, копхан, καυχάνος), при аварите capcanus, носена от втория по значение човек в държавата, който вероятно е съвладетел и главнокомандващ войската.