ЗА РАЗЛИКА ОТ ТЮРКСКИТЕ ЕЗИЦИ, В ПРАБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК Е ИМАЛО НОСОВИ ГЛАСНИ  

 

Иван Танев Иванов  

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

           Носовите гласни не са често срещано явление в древните и съвременни езици. Ето защо тяхното наличие или отсъствие в езика на прабългарите може да хвърли светлина върху това, с кои езици той се родее.

            За разлика от гръцкия, латинския, еврейския и тюркския езици, в думите на старобългарския език е имало много носови гласни. В глаголицата и кирилицата те са отбелязвани със специални буквени знаци (ом, ем, он, ен). По думите на един византийски хронист по онова време, в България се говорело силно носово. Счита се, че носовите гласни в старобългарския език идват от езика на т.н. славяни от българската група. Това може и да е така, обаче все пак трябва да се каже, че в езика на по-голямата част от славяните (руси, украинци и белоруси), носови гласни никога не е е имало. В сръбски, словашки и повечето словенски говори от най-старата епоха и днес също липсват носови гласни [Кирило-Методиевска енциклопедия. Том III. Лиляна Грашева – главен редактор. Академично издателство Марин Дринов. Румяна Златанова. Панонска хипотеза. с. 79].

        Що се отнася до езика на прабългарите, много учени от по-старото поколение все още го приемат като "тюркски". В такъв случай той не би трябвало да съдържа носови гласни. Между другото, ако прабългарският език беше наистина тюркски (или по-точно хунски), известното съчетание на гръцки букви TAGGRAN (в старогръцки двойно GG се чете носово "нг") е невъзможно да бъде тюркска дума, защото в тюркските езици носови гласни никога не е имало. 

        За разлика от тюркските езици, древните и съвременни ирански езици "гъмжат" от носови гласни. Следователно, ние можем да хвърлим, макар и бледа, светлина върху въпроса дали прабългарите са говорили на ирански или тюркски като проверим дали в думите, оставени от тях, е имало носови гласни.

        Нека проверим това със следните примери:

  

        1. КОТРАГ и КОНТРАГ. Котраг е името на втория по възраст син на бат Кубрат. Контраг се е наричал  братовият син на канас ювиги Аспарух, т.е един от племенниците на Котраг. В тези две имена, по-точно в двете форми на това прабългарско лично име присъства носовият звук ОН, който веднаж е предаден като чисто "О", а втори път с носово произношение.

        2. ОГЪЛ  и ОНГЪЛ. Съгласно византийски източници, прабългарите са наричали централната, най-вътрешна и значима част от началната държава на Аспарух с думите Ongloz (Онгъл) и Ogloz (Огъл).  Онгълът на Аспарух е бил обширна област с център днешна Молдова. През лятото на 680 г., между две войни с арабите, византийският император Константин Погонат нападнал с цялата си войска и флот държавата на Аспарух, която обхващала най-западната част от територията на Стара Велика България, намираща се извън територията на Византия. Това с нищо непредизвикано и вероломно нападение над чужда държава завършило с пълен разгром на "новите римляни". Като наказание, Аспарух разширил държавата си на юг от Дунава, като завладял Малка Скития, старата земя на родствените на прабългарите скити. Това справедливо възмездие се е оказало най-успешния ход на български държавник въобще. 

        В двойката прабългарски думи ОГЪЛ-ОНГЪЛ пак откриваме иранско носово произношение, което не е убягнало от някои записвачи. Думата ОНГЪЛ най-вероятно е вариант на индо-иранската дума antara - вътре, вътрешност. Другата дума "огъл" се среща в административното название (длъжност) от предхристиянска България "оглу-таркан". Таркан (управител) е древно иранско название, възприето през средновековието от много азиатски народи. Оглу-тарканът е бил управител на голяма административна област - огъл (онгъл, ако се вземе пред вид носовото произношение на ирано-българите). Има още две подобни длъжности в държавата на прабългарите, бори-таркан и зера-таркан. Прабългарската длъжност бори-таркан е означавала "градски (бори) управител (таркан)", докато зера-тарканът вероятно е управлявал малка по размери област (зера). Родствени на "зера" са съвременните думи "шир, ширине, широта".

 

        3.  ЧУБ и ЧУМБАС. Това е прическа "гола глава с опашка на върха от сплетена коса". При българите и вероятно прабългарите, тя е известна като ЧЕМБАС или ЧУМБАС, докато в Украйна и Южна Русия се нарича ЧУБ. Известно е, че юечжите, съдейки по изображения от Афганистан и от погребенията в Пазирик (Алтай), са бръснели главите си и са си оставяли плитка чуб или хохъл. Тази прическа е типична за прабългарите. Тя се е срещала и при древните руси. По описанието на княз Светослав (разорителят на България) оставено от византийците, той е носел подобна прическа. Чубът-чембас е била характерна и за аланите, а по-късно и при донските казаци, откъдето съвременните руси наричат украйниците хохоли, хохли, т.е. хора с чуб, плитка. По съобщение на Виктор Сарианиди, в Афганистан е открито изображение на кушански аристократ на колесница и с чуб (изображението известно като «Колесницата с крилатите лъвове»). Подобна прическа е широко разпространена сред тохарските държавици в Синцзян, даже в още по-древните времена е посочена като основна за прототохарските племена ди, и от тях е заета при китайците, изповядващи даоизъм, учение възникнало върху митологичните представи на племената ди (тохари). Китайците наричат чуба “тянпус”, което е фонетичен вариант на българското чумбас. Това доказва прабългарския произход на българското название ЧЕМБАС.

 

Фиг. 1. Глава със сикха (чембас) от неолитно селище в Невали Кори, днешна източна Турция

 

 

            Прическата чуб – чембас е била характерна и за брахманите -  древните ведически жреци. При тях тя се е наричала sikha и е символизирала "състоянието на духовна концентрация,  целеустремено фокусиране  (ekanta) върху една духовна цел, отдаденост на бога Брахма", характерно за живота и практиката на брахманите. Английският термин за "sikha" и "чембас" е "scalp-lock".  Египетските и шумерските свещеници също са били с гладко избръснати глави, но без типичната за ведическите жреци и прабългарите сикха (чембас) [B.G. Sidharth: The Celestial Key to the Vedas]. Всъщност, сикхата (чембасът) е много древен символ (Фиг. 1), макар че е най-характерен за ведическите индийски брахмани и древните българи. 

         При българите чембаса се е срещал почти до края на 19 в [Райко Сефтерски. Принос към проучването на "перчема" или "чомбаса" у старите българи. Авитохол. 2002, кн. 21, с. 38-48].  Подобна мъжка прическа, съдържаща три дълги плитки е използвана и от възрастните мъже в чирпанските села до 1878 г. Тази прическа и това название е използвано от мъжете в Предбалканските селища до около 1870 г. Например, еленският учител-реформатор от 40-те години на XIX-ти век Юрдан Ненов пише: “Тук за пръв път в град Елена ...принудих учениците да си стрижат главите, защото до сега се бръснеха, като оставяха на върха кика, перчем или чомбас” [Еленски сборник – книга за Елена и Еленския край. Отг. ред. Станю Сираков. София. 1968, с. 65]. Названието “кика” за вид прическа при мъжете се споменава и от тревненския учител Богомил Христов Даскалов (1876 - 1944) [Фонд на Даскалов, Богомил Христов, учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663]. Характерното за района на Елена и Трявна название “кика” може да се изведе от етимологически сродното санскритско название на чембаса, sikha (название за чембас на хинди), което говори за древни българо-санскритски връзки. Названието "кика" може би е запазено и в думата “кок” – вид женска прическа, при която косата се оставя дълга, навива се на плитка, която се навързва на кълбо, стоящо на върха на главата.

 

             4. ПРЕСИАН - ПРЕСИАМ. Името на българския владетел Пресиан (Персиян) I (836-852), син на Звинич и внук на Омортаг е записвано в гръцки извори и като Персиам [В. Н. Златарски, Приемниците на Омуртага, стр. 758; Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). Притурка към стр. 600]. В ранната българска история съществува още един владетел с подобно име, Пресиян II,  първороден син и престолонаследник на цар Иван Владислав, чието име също е записвано като Пресиан и Пресиам. Наличието на вариантите Пресиан - Пресиам може да се обясни с назалността на последната сричка в името, поради което за чужденецът остава неясна последната съгласна, "н" или "м". По тази причина много персийски думи се транскрибират на чужд език по два начина, например известната дума "замба" се пише и "занба".

 

             5. МАТОРА, МАД, МАТОРИНА и МАНТ, МАНДРА, МАНТЕКА. В българския език са се съхранили както исторически термини, така и думи от старобългарския език и диалектни думи, даващи възможност да се възстанови думата за "мляко" в езика на прабългарите. Това са думите: 

 МАНДРА – общобългарско название на място, технологичен участък за обработка на прясно мляко до

              сирене,  кашкавал и др. млечни продукти.

МАНДРА – диалектна дума, традиционно-професионален овчарски термин със значение “последен за 

               годината предой, издояване, последно ритуално издояване на овцете за годината”. От тук,         

              “мандра” носи смисъл, еквивалентен на “млеконадой, мляко”.

МАНДРА = стърга – помещение, оформено специално за доене на овце, доилня.

МАНТЕКА – местно родопско название на маслото, добито от смесено овче-козе мляко.

МАТОРИНА – овца, която кърми агне, млечна овца.

МАТОРИЦА – кобила, крава, овца, свиня или друго женско животно, когато дои (кърми) малкото си [Н.

            Г. Данчов, И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. Л – Я. Фототипно издание. Медицина и

            физкултура. София, 1992. стр.950]

 

       От горните примери на редки и остарели български думи със запазено значение може да се предположи, че  морфемата “МАНТ, МАНД, МУНТ, МУНД, МАТ” най-вероятно е означавала МЛЯКО.

        В много ирански езици думата за "мляко" е производна на иранския глагол pi - пия: в  авестийски  paiiah, paêma, paêman, пехлевийски  pem, в съвр. персийски  pni, пущунски  pa, вахански  pai – мляко. В някои ирански езици обаче, глаголът "пия" се изразява с друга основа: в авестийски  mad, партянски  m`s`d, съвр. персийски  māsdan, mās, пущунски  matar, осетински  mæsæg, вахански  ma, mod, согдийски  mst`wni – пия. От тук може да се очаква, че морфемата МАНТ освен най-общо "питие", може да означава в частност и МЛЯКО. Изглежда прабългарите са били такъв дял от иранците, който е образувал думата за мляко по общия ирански начин от глагола "пия", но не на основата на pi, а на основата на mand. В  осетински  дигорски  minhaw – банкет, гуляй [Сh-DIV]. Сричката "-АН-" в морфемата МАНТ е очевидно наследство от носово произношение МАНТ - МАД в езика на прабългарите, което е характерно за иранските езици. 

            От горните примери може закономерно да се дойде до извода, че основата МАНТ, МАНД, МАТ е особено производителна морфема на оригинални български думи, носещ смисъл "мляко" и произлизащ от подобен ирански глагол означаващ "пия".  Този извод се подкрепя от наличието на подобни думи в осетинския език, наследник на аланския език, който е най-близък да езика на прабългарите. Това са думите МЕШИН (МЕСИН) в осетино-дигорския диалект  и МЕСIЬН в осетино-иронския диалект, които означават "кисело мляко".  В Чирпанско, разреденото с вода кисело мляко се нарича МАТАН, а не с турската дума "айрян". МАТАН е почти пълен еквивалент па посочените по-горе осетински думи. 

        Предположението, че българската морфема с прабългарски произход МАНТ е означавала "мляко" се подкрепя от наличието на сходни думи в изходния протоиндоевропейски език и някои производни от него езици: протоиндоевропейски: *mAnd,  старогермански: *mant-ō, старогръцки: mastó-s – виме, женска гръд, нянка.

        Прабългарската дума МАТ - МАНТ - мляко е включена и в две регионални название от българската традиционна кухня. Това са КУТМАЧ - течно сирене, по-широко известно с турцизма "кътък" и КРОТМАЧ -варено осолено мляко [Л. Петров, Е. Йорданов, С. Узунова, Н. Джелепов. Българска национална кухня. Земиздат, София, 1983]. Кутмача се получава предимно от овче мляко, издоено малко преди овцете да се прегорят. Това означава през късното лято и ранната есен, когато млеконадоят рязко пада, но за сметка на това маслеността на млякото нараства. КУТМАЧ на прабългарски буквално означава "малко мляко", от старобългарската (иранска) дума КУТ - малък, малко и прабългарската МАТ (МАНТ) - мляко. Кротмача се получава като се вари прясно мляко, след което се осолява и се бърка до получаване на гъста каша, която има прятен вкус. КРОТМАЧ означава буквално "осолено мляко", от думата "крух" - бучка сол (крусци - мн. число) и МАТ - мляко.

           Прабългарската дума МАТ, МАНТ е широко използвана и за образуване на други названия на храни, получени при преработката на мляко. В Чирпанско, разреденото с вода кисело мляко се нарича МАТАН. Съдът, в който се бие прясното мляко за да се отдели от него маслото се нарича МЪТЕНИЦА. Когато във вода се сипе малко мляко, получава се млечно бяла, разсейваща светлината, непрозрачна среда, обозначавана като МЪТНА ТЕЧНОСТ, т.е. "млечна течност". МАТОВО е такова непрозрачно или полупрозрачно тяло, направено от кристал, стъкло, пластамаса и др., което има млечно бял цвят и разсейва светлината дифузно във всички посоки. МАТОВО може да означава "млечно" на прабългарски.  Според [Н. Г. Данчов, И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. Л – Я. Фототипно издание. Медицина и физкултура. София, 1992. стр. 950], българската дума "матов" може да идва от немски, където matt – който е без блясък, без лъскавина, мътен, полупрозрачен.

        Топонимът МУНДРАГА е раннобългарско, най-вероятно прабългарско название на крепост в района на Тутракан и Дръстър. Смисълът на названието МУНДРАГА не е известен. Като отстраним прабългаро-аланския суфикс за образуване на прилагателно име -АГ се ролучава морфемата "МУНДРА, МУНДАР, МУНД". От горното изложение следва, че тази основа най-вероятно има връзка с названието за мляко в езика на прабългарите. В такъв случай, топонимът МУНДРАГА най-вероятно означава Млечище, Млекарево.

        Иранската морфема МАНТ, МАТ, МАД - пия, пиене е включена и в българската  диалектна  дума  матара, матора, означаваща бъклица, съд за вода с капачка. В  БЕР неоснователно обясняват тази дума като арабска заемка през турски. Тя се среща и в сръбски, където матара, мадара, освен "съд за вода" означава и мярка за вино. Това показва по-стар произход на думата матора с произход от  прабългарите и респективно иранска етимология на понятието.

        Някои редки български лични и фамилни имена също може да са образувани на основата на тази морфема. Например, МАНТАРОВ може да означава "млекаров", а МАНТОВ - "мляков". МАТАНОВ (проф. Христо Матанов) идва от чирпанското "матан" - разредено с вода кисело мляко (по турски айрян). Типичното странжанско женско име МАНДА може да означава "млечна, хубава като мляко". Названието на гъбата "манатарка" има основа "манатар, мантар, мант" и също може да сочи връзка с "мляко".

 

       6. МИЖАВ (МИЖИТУРКА) - МАНИК (МАНИЧКО, МАНИЧЪК, МАНИНКО). Оригиналните български думи "мижав, мижитурка" означават нещо незначително, малко като количество, съответно "незначителен човек". Счита се, че "мижитурка" е прабългарска дума. Маник (мъник, мъниче) е малко, дребно животинче, най-често куче. "Мъничко, мънинко, мъничък" са стари, диалектни думи със значение "малко, малък". Сродни са и руските думи "меньше" = по-малко, "уменьшение" = намаляване. Основата "миж, манич, менш" е индоиранска и означава "малко, незначително количество". В  санскрит  manāk – малък. Васо Абаев  посочва  осетинското  minki, menki, mænkъi, mæni – малък. Тохарското menki – малък, minkuška – малко дете, престолонаследник. Думата е заета в румънски като mînz - малко момче, малко конче [Ангелова-Атанасова М. Топонимията на Горнооряховско. Бендида. 1996, с. 310].

        Вероятно названието на цветето МИНЗУХАР е образувано от основата МИНЗ, която можем да разглеждаме като вариант на manāk, minki, мъник - малък. И наистина, това е общо взето дребно растение, което рано напролет пробива снега. Останалите части, УХ и АР са очевидни граматически служебни частици.

        В древните източноирански езици обратното понятие на "менк - малък" е МАСС - голям. Примерно масагети - големия, многоброен народ. В българския (и руския) език тази дума е наследена вероятно от прабългарите и звучи като МАСА - много, голямо количество. Примерно - маса книги, маса работа, маса неща и т.н.

 

        7. ШАТЪР и ШАНТАВ. Шатър е старобългарска и диалектна дума със значение "весел, радостен, забавен, музикален, артистичен". Шантав е диалектна българска дума означаваща човек с "вятърничав, налудничав, непостоянен характер". От тази основа, ШАТ, е образувана и оригиналната българска неславянска дума ШУТ (придворен смешник). Етимологично и семантично, "шантав" и "шатър" са близки, но едната има отрицателно-подигравателен смисъл, а другата - положителен.

 

        8. ПУТ и ПУНДА. Пунда е женски полов орган - диалектно название в Чирпанско. Изходната дума - пунд  има източноирански, прабългарски произход. На пущунски  pœndd, pundd,– вагина. Произхожда от индоевропейското ПУТ – ямка, яма, pit.  Пунда, мунда – обидни названия на хора,  нещо като "баба, пут...", хора страхливи, безволеви, безхарактерни, женствени. В двойката ПУТ - ПУНДА отново откриваме носово произношение.    

 

        9. СТЪРГА и СТРУНГА. И двете неславянски думи означават "заградено помещение без покрив,  предназначено за издояване на стадо овце, кози". Подобни думи има и в планината Белур (днешен Памир), което доказва прабългарския произход на двойката думи стърга-струнга. Тук обаче отново откриваме носово произношение, което се е съхранило в една от тези две стари, диалектни думи.

        

        10.  МАДАРА и  МАНДАРА. Мадара е прабългарското название на селището и високата скала на 10 км южно от Плиска. Мястото е имало свещено значение за хората още от медно-каменната епоха и при траките. Особено много тази функция е подчертана при прабългарите и ранните българи, когато мястото се превръща в един от религиозните центрове на държавата. Значението на названието Мадара е неизвестно. Тюркистите даже не са правили опити да го разгадават пред вид на силните му ирански и индо-арийски паралели. Обаче, иранистите го свързват главно с думата "мадар" - майка, което не е много убедително. Опирайки се на откритото наличие на носови гласни в думите от езика на прабългарите, можем да предложим следната много вероятна етимология за това название. В индуистката митология е съществувала висока, скалиста планина, където обитават боговете [Мифы народов мира. Энциклопедия. Токарев С. А.. ред. Изд. Сов. энциклопедия. Москва, стр. 102]. Наричала се МАНДАРА (mandara), което на санскрит е прилагателно от женски род и означава "огромна, твърда". При индусите, Мандара се отъждествява с един висок връх на Хималаите, а според друга версия това е планината Мандара в днешния щат Бихар. Другото санскритско название на планината Мандара е Меру – митична планина, обител на боговете, която символизира оста на света. Според Петър Голийски, Мандара е централният връх на свещената за древните индоиранци планина Меру или Сумеру. Същият автор намира в България няколко топонима, които могат да се изтълкуват като производни на Сумеру. Подобно е и названието на най-големият индуистки храм в света, а може би и най-големият храм в света, МАДУРАЙ, построен от цар Раджараджа в Южна Индия през късното средновековие. Пред вид на огромното религиозно и сакрално значение на скалите край Мадара за прабългарите, на обилието от материални следи от тяхната култова дейност там и на близостта и до политическия и религиозен център на ранна България може да се счита, че МАДАРА е религиозно понятие и название, подобно на това, което е била планината Мандара – Меру за най-ранните индоарии. Самият вид и облик на Мадарските скали край Плиска напълно съответства на древното индо-иранско название Мандара - "огромна, твърда скала". Пред вид на всичко това можем да предположим, че българското название МАДАРА е фонетичен вариант на индоарийския религиозен термин МАНДАРА. Това говори за плътно погритие на религиозните представи на ранните българи с тези на ранните индоарии. Съществува още едно паралелно название между двата народа. Кубера се наричал индо-арийския бог на Севера, пазител на богатствата. Подобно име, Кубер, е носил един от синовете на бат Кубрат.

 

     

        11. КОНКИЛА и КОКИЛА. Първата дума също означава “кокила”. Употребява се в Подбалканската долина, Карловско и Казанлъшко [Китипова-Попова Л. П. Слова и мъдрости от с. Енина, Казанлъшко, по повод на една преписка с Чудомир. По материали от Петко Китипов. Изд. НЧ “Възродена искра” 2007, стр. 25]. Думата “конкили” в смисъл на “кокили”е употребена и в творчеството на Христо Ботев. Като имаме пред вид, че “-ил” е суфикс (евентуално наследен от прабългарите), трябва да заключим, че основата на “конкила” е “конка”.  “Конка” може да се приеме като вариант на “кунка”, детската дума за “ръка”. Семантично това е напълно обосновано, защото в такъв случай “конкила” ще добие смисъл на “принадлежност, удължител на ръката” което е близко до общоизвестното значение кокила = удължител на крака. Напълно е възможно в миналото кокилата да е била използвана и като удължител на ръката, например ръката на войници при сражение.

        Българската неславянска дума “кунка - ръка” обаче има осетински, може би осетино-кавказки паралел, това е думата “куъкх” – ръка на осетински. Това означава, че както “кунка”, така и производната дума “конкила - кокила” може да са думи, наследени от прабългарите. В такъв случай ще имаме още един пример за прабългарска дума с носова гласна, запазена в българските диалекти под два варианта, единият от които (конкила) пази носовата гласна “-он”.

 

        12. СЪБОТА и СЪМБАТА. При повечето древни и съвременни народи, названието на съботата е копие на вавилонската и еврейска дума шаббат (shabbath), означаваща “покой” и “събота”. От всички древни народи, само при иранските това название е изразявано с носова гласна в началото -  шамбэ (shambeh), иранизирана форма на същата вавилонска дума шаббат (shabbath). Като изключение от това правило, названието за събота при унгарците (шомбат - szombat) и при румънците (съмбата - sîmbata) също е образувано по този ирански начин и вероятно е заимствано от някой ирански говорещ народ. Единственият ирански народ от който унгарците и румънците са могли да заимстват това название са християнизираните ранни българи, прабългарите. Тези данни подкрепят хипотезата, че в началния период след християнизацията, прабългарското название на събота е било САМБАТ (или може би съмбат) и в последствие е променено на "събота" вероятно под гръцко влияние.

 

        13. ПАНТЕЛЕЙМОН - ПАТЛЕЙНА. Оригиналното название на раннобългарския манастир край Плиска, където се замонашил княз Борис-Михаил е  "Св. Пантелеймон". В говора на местните жители, предимно потомци на Аспаруховите оногхонтори, това название постепенно е трансформирано в "Патлейна". Очевидно, първата сричка на това гръцко название е схваната от ранните българи като носова гласна (ан), която с течение на времето е преминала в открито "а". Този пример илюстрира прехода при ранните българи на носовите гласни в открити, което не би могло да се случи, ако в техния език нямаше значително количество назални звуци.  

 

        14.. ХАЗНА - ГАНЗА. Тази дума е включена в корена на българското фамилно име ГАЗОБАРОВ (Газибаров). Това фамилно име е доста разпространено, във Варна има голям род Газибарови. В същност, вече никой не знае какво означава думата ГАЗОБАР, която е очевиден корен на името. Според д-р Живко Войников в древния авестийски език (VI-ти век пр. н. е.) е съществувала сложносъставната дума "ганзабара", която означава "пазител (бара) на хазната (ханза)". Тази древно-иранска дума е по-известна в древноперсийския си вариант, ГАСПАР, което също значи "пазител на хазната". Римляните са заимствали тази дума и професионално название и така се появило римското име Каспар, което по-късно се разпространява в много езици. 

Така че в древноиранските езици тази дума е съществувала в два варианта, ганза и кас - със и без носово произношение на първата сричка. В старобългарския език е съществувала думата ХАЗНАЧИ, като наследство от езика на прабългарите. Очевидно, в езика на прабългарите е употребявана думата с носово произношение на първата сричка - хазна.  

Друг остатък от авестийско-персийската дума "ганзобара - каспар" в езика на древните българи е топонимът КАСПИЧАН, раннобългарско название на град близо до столицата Плиска. Като се махне очевидния суфикс "-АН" от това название, остава морфемата КАСПИЧ, която е вариант на КАСПАР - пазител на хазната, хазначи, счетоводител, хазначей. Най-вероятно, Каспичан означава "ковчежници, счетоводители" на езика на прабългарите.

 

15.  СКЕНЖ - СКЕЖЕН. "Скенж" е преса от две дъски, използвана в далечното минало за наказание на краен престъпник. Той се поставял вързан и легнал между двете дъски, а върху горната дъска се поставя тежък камък. От тежестта на камъка след няколко дена на престъпника му излизат червата. "Скежен" е прилагателно име, което днес се употребява най-често за цвете, растение и др. подобни. Например "скежено цвете" означава "изсъхнало, смачкано, слабо, недобре развиващо се поради липса на вода, слънце топлина или добра почва".  Очевидно прилагателното "скежен" носи косвено значение, произтичащо от резултата, получен с инструмента "скенж". С други думи, "скежен" е дума разновидност на "скенж". Думата "скенж" в прякото й значение (преса за смачкване) съвпада с осетинската (по-точно дигорска) дума скъёндёг - теснина (Таказов Ф. М. "Дигорско-русский словарь"ок. 30 000 сл., Владикавказ). Може да има връзка и с дигорското "скъуд" (мн. скъудтитё), ёскъуд (мн. ёскъудтитё) със значение: 1) разкъсване; 2) пукнатина; 3) разкъсан, скъсан, разчурен, откъснат, разрязан. Това предполага прабългаро-алански произход на "скенж - скежен". (с благодарност на д-р Ж. Войников за намирането на осетинската дума).


 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: От горните примери можем да се убедим, че в езика на прабългарите също е имало много носови гласни, които са невъзможни за тюркските езици, но са правило за всички ирански езици. Това отхвърля възможността масово говорения от прабългарите език да е бил тюркски и ни посочва ирански характер на този език. От друга страна виждаме, че глаголицата и кирилицата са можели да изписват не само носовите звуци на протославяните, но и също толкова сложните звуци на прабългарите, което подсказва за една възможна многоцелевост на идеята и делото на великите братя.