КРИТИКА НА ТЕОРИЯТА ЗА ПРОИЗХОДА НА ИЗТОЧНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ В КУЛТУРАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

Един от първите, които са описали подробно значителния, даже преобладаващ дял “източни” (разбирай скито-ирански и даже месопотамски) елементи в културата на прабългарите е Станчо Ваклинов. Част от тези елементи са изброени по-надолу:

ирански тип скални изображения на конник (с. Мадара и Италия) ;

персийски тип плоскостно-декоративен стил на изобразяване;

асиро-вавилонска шестолъчна звезда - символ на върховна власт с божествен произход;

месопотамски (сапейски) тип седемпланетарна религиозна система начело със Слънцето;

скито-сарматски начин на погребение чрез трупополагане;

зороастрийски тип храмове;

персийски архитектурни елементи в строителството;

авестийски и скито-сарматски обичай за почитане на кучето;

кавказо-месопотамски годишен календар с начало деня на зимното слънцестоене;

рунни знаци, близки до ранните скито-сарматски знаци по Северното Причерноморие;

персийски тип управление на държавата от съвет, включващ съвет от представители на седем рода;

предимно ирански тип именна система (Аспарух - бял кон; Еспор - орел, Исбул - сърна, Кубрат - обединител итн);

наличие на чисто ирански владетелски титли - бат, маготин; багатур, багаин, таркан;

наличие на безспорна иранска лексика - купе (ризница), чартог (дворец, стая), куртаг (куртка, къса горна дреха);

вавилоно-персийски тип каменни надписи [1]

персийски тип двойно наименуване на владетелите (Кубрат-Курт, Баян - Безмер, Органа - Гостун, Кормесий - Твирем и т.н.);

употреба на ирански тип изафетна конструкция в езика (боила-и-чигат, меченосещ боила; зитко-и-ичиргобоил, ичиргобоилски зитко);

индо-ирански музикални елементи (неравноделни тактове, гъдулка, булгария, кавал, безмензурни песни).

ирански и персийски елементи в орнаментиката и символиката на народните носии и битови предмети  и мн. др.

Фиг. 1. Оригинални персийски килими от изложбата на персийското изкуство - IV-та Национална научна конференция „От регионалното към националното –етнология, краезнание и музейно дело”, 6 и 7 септември 2010 г.,  гр. Полски Тръмбеш. Приликата с българските чипровски килими и орнаментите по българските шевици и народни носии е поразителна.

Как може да се обясни произхода и присъствието на това множество от скито-ирански, персийски и даже месопотамски елементи сред народ, който, според самия Ст. Ваклинов се е пръкнал и живял хиляди години в долината на р. Енисей и планините на Монголия (т.е, в Централна Азия) сред хуни и монголи? За да реши тази трудна задача, в увода на основната си монография проф. Станчо Ваклинов [Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура. VI – XI век. София. 1977. Изд. Наука и изкуство] прави исторически обзор на произхода и етногенезата на прабългарите, според хуно-тюркската теория, и на тази основа се опитва да обясни произхода на чуждите за тях “източни” елементи в културата им с контактите, които хуно-тюрките и прабългарите са имали със скито-сарматите и другите източноиранци. Формално и безкритично погледнато, това изглежда възможно, но ако човек започне да си задава въпроси от гледна точка на технологията на тези контакти и на тяхната връзка с по-новите  съвременни данни за историческите процеси в Централна и Средна Азия през античността и средновековието, тези обяснения изглеждат противоречиви и направо погрешни. По-долу се представят основни извадки от тази теория заедно със съпътстващите ги коментари (в черен шрифт).

Например, на стр. 15 на книгата се казва, че първоначално (няколко хилядолетия пр. н. е.) прабългарите са били част от няколкото централноазиатски тюркоезични племенни групи, между които и първите хуни, Хунну. Тази обща тюркоезична група племена е родствена и близка до още две групи подобни племена, обитаващи земите по на изток - сянбийската (протомонголската) и манджурската. (Тук се предполага, че в началото и прототюрките и хуните са тюркоезични. По-нататък обаче се твърди друго, че хуните не са тюрки, а по-скоро протомонголи!) От III в. пр. н. е. до V в. сл. н.е. историческата и политическа съдба на тюрките и хуните е неотличима и се определя от хуните, които създават голям хунски племенен съюз от Волга до Великата китайска стена. Това спомага за разселване и на тюрките по тези територии. Заедно с тюрките се разселват и протомонголите и манджурците. Обаче, за това се съдело главно по езикови данни, тъй като тези племена са чергари и не оставят значими археологически следи. През този т.н. алтайски период, прабългарите са езиково и културно неотличими от другите тюрки и хуни, но се предполага, че са живели в най-западния край на територията на хунския съюз, някъде в Джунгария, до планината Тиеншан. Преместването на прабългарите от първоначалното им землище (долината на р. Енисей) в Джунгария (около 3000 км на юг) се обяснява по-надолу по твърде фантастичен начин.

Към края на I в. н.е. севернохунския съюз е разбит от китайците и част от хуните и тюрките, заедно с всички прабългари, се насочват на запад преминавайки през Джунгарските врати на Тиеншан към евразийските степи на Източен Казахстан (с. 16). Няколко века тук хуните и тюрките си взаимодействат с местни угорски народи и се променят значително (какво ли си променят, след като и угрите и хуните са си чергари и понятие си нямат от "източна" култура? Същинските Атилови хуни си остават чисти монголоиди, макар че като техни федерати, съюзници или подчинени е имало цял набор от всякакви други племена). Бавно се придвижват на запад, размножавайки се, като пресичат Волга в района на по-късната Волжска България. След това прабългарите се отделят от хуно-тюркския поток и отсядат в района на север от Кавказ и Черно море (след края на IV в.н.е.), където взаимодействат с местните алани и частично приемат тяхната култура. (по-нататък се представя друга версия, а именно, че хуните и прабългарите (т.е тюрките) пресичат Волга поотделно - първо хуните пресичат Волга, а след един век това правят и прабългарите! Тази хронологическа разлика от 100 години изглежда несъществена или необяснима за автора и той не се спира на нея, но тя е от изключително значение за неговата теория.)

На стр. 25 горната версия за произхода на прабългарите е представена в малко по-подробен вид. В III в. пр. н. е. 24 хунски рода (от монголски произход) създават съюз и се превръщат в господар на обширната степ от Тиеншан да Манджурия, като подчиняват тюрките и манджурците. Тук и на още няколко други места авторът заявява, че е склонен да приеме хуните по-скоро за протомонголи, отколкото за тюрки. (Очевидно произходът и езика на хуните са били неясни за тогавашната наука, както между другото и за сегашната. Едно е ясно, че народът Хунну и прототюрките са били 100% монголоиди и не би могъл да има никакви европеидни черти и "източни" елементи в културата си. Те трябва да дойдат отнякъде и теорията трябва да обясни това, но как?). В този хунски съюз (очевидно на този етап авторът счита хуни и монголи за тъждествени) местното тюркско население живеело под властта на хуните. Таштъкската култура (I в. пр. н. е. - V в. н. е.) на отседнали земеделци и скотовъдци в Минусинската долина (по средното течение на р. Енисей, днес в Красноярска и източната част на Кемеровска област в Русия) била оставена от тях. (Ето я първоначалната прародина на хуни= монголи и тюрки според автора - река Енисей, Саянските планини! Тук автора обаче греши - сегашната наука разглежда Таштъкската култура като оставена не от монголи и тюрки, а от местното индоевропейско население, бъдещите индоиранци и тохари. Между другото, тогавашната наука не е познавала индоиранци в Централна Азия и Алтай, а те са били основното население в района.) Тук те заемат елементи на зверинния стил, оформен още в скитско време (значи все пак авторът признава присъствие на иранското население скити в района. Между другото, историческата наука на XIX век е приемала даже и скитите и сарматите за тюрки, по-късно тази грешка е поправена. Може би Ст. Ваклинов все още възприема скитите като тюрки? Освен това зверинният стил не е оформен в скитско време, а е създаден от самите скити). По-късно те напускат Минусинската долина и от отседнали земеделци стават чергари (?! - обикновено става обратното!). Причините за това напускане, културна трансформация и регрес не се изтъкват. (Всъщност, няма и нужда да се изтъкват, защото такава културна трансформация изобщо не е настъпвала, тъй като таштъкците не са прототюрки, а индоевропейци, а хуните и прототюрките са си били винаги чергари и са населявали район по на изток от Алтай.)

На стр. 27 се твърди, че в цялата си вътрешноазиатска история, хуните остават чужди на тюрките и различни от тях. (Явно тук се набляга върху втората възможност, че хуните са по-скоро протомонголи, отколкото протюрки.) При своето движение на запад към Европа, те се движат заедно с тюрки и постепенно се тюркизират. (А какво остана от взаимодействието на хуните с угорските племена не се разяснява. Значи хуните на Баламбер и Атила са говорели не хунски или хуно-угорски, а тюркски език. Този процес на тюркизация на хуните не е обяснен и е много съмнителен, защото според тази хипотеза тюрките са под властта на хуните, което предполага по-скоро хунизация на тюрките отколкото обратното.) Обаче, единственото доказателство, че заедно с хуните в Европа са дошли и тюрки били прабългарите, които се появяват заедно с тях в Северен Кавказ. (Следователно, ако прабългарите не са тюрки или не се появяват заедно с хуните, няма да има никакви основания да се твърди, че заедно с хуните, на запад към Европа са дошли и тюркски племена и че тези хуни са тюркизирани. По-нататък се представя тъкма такава версия, че прабългарите се появяват в Европа значително по-късно от хуните. В действителност, според арменски данни прабългарите се появяват в Източна Европа поне три века преди хуните).

На стр. 27 се твърди, че около началото на н.е. значителна част от тюрките, притиснати от китайците, заемат плодородните земи между Аму даря и Сър даря и в долината Тарим. Предпола се, че тези тюрки, между които са били и част от прабългарите, общуват със старите средноазиатски ирански цивилизации и повишават културното си ниво (с. 28) (действително, между Аму даря и Сърдаря има стари ирански държави, но на науката не са известни по това време нахлувания на тюрки, които, между другото, все още не са възникнали. Освен това, според представената по-горе теория, прабългарите би трябвало да пътуват заедно с хуните далеч на северо-запад, към Волга). Едно от тези тюркски племена било юеджите (?!), което през II в. пр. н.е. напуска Джунгария и се заселва в Бактрия и става ядро на една огромна империя, създадена около началото на н.е. и просъществувала до III в. – Кушанското царство. (В действителност, съвременната наука е установила, че юеджи е китайското название на тохарите (арсите), това са индоевропейци, говорещи на език близък до този на иранците. Кушаните са също индоевропейски народ, получен от иранизирането на част от тохарите. Така че, нахлуване на нови племена към Согдиана и Бактрия по това време е имало, но тези племена не са тюрки, а тохари и кушани. В такъв случай контакт на тюрки и иранци по това време и на тези места с пренос на източна култура в посока към тюрките и прабългарите технологично не е възможен! Следователно, до този момент "източната" (персийско-вавилонска) култура си остава съвсем непозната за девствените монголоидни рожби на Централна Азия! Горният пример показва, че доскоро българската историческа наука е гледала само през очилата на тюркизма – юеджи, кушани, ефталити, хионити, авари, хазари, прабългари, даже сарматите и скитите, са тюрки! Съвременната наука отхвърля този наложен незнайно от кого предразсъдък.)

На стр. 28 се представя друга версия за съвместното движение на хуни и тюрки на запад. Твърди се, че преди хуните да преминат Волга и стоварят своя удар върху аланите (370 г.) прабългарите се отделят от тях и остават за 100 - 200 г. в Казахстан и си отдъхват от властта на хуните. (Тази версия на автора противоречи на първата му версия, според която прабългарите се появяват в Източна Европа заедно с хуните. Между другото версията, че прабългарите и хуните се появяват в Източна Европа съвместно и едновременно представлява един от няколкото основни постулата на теорията за хуно-тюркския произход на прабългарите. Едновременното появяване на двата народа се счита за доказателство на техния общ произход, етническо родство и общ език). В Казахстан (IV – V в.) прабългарите, вече освобедени от хунското владичество, се развиват, размножават, променят и за пръв път се отделят от общата тюркска маса. (Тези твърдения грубо противоречат на арменски данни, че прабългари присъстват в района на Кавказ още в годините около н.е.) Това се виждало от сведенията на византийския автор Приск, който пише, че аварите (естествено, вътрешноазиатски тюркски народ, а всъщност – ефталити и хионити) в натиска си на запад принудили сабирите да нахлуят в земята на сарагури, огури и оногури (тези три племена и особено последното са по-късно известни като прабългари) и да ги изгонят на запад (Артамонов М. История хазар. Стр. 78). Самото придвижване на прабългарите (оногурите) от Казахстан на запад станало на три вълни, първата от които е през 60-те години на V в., сиреч, след разпадането на хунската държава на Атила (453 г.) (а къде остана латинският хронограф, писан през 354 г. на основата на по-ранни версии и съобщаващ за българи в списъка на много древни народи?! А къде остана съобщението, че оногурите живеят още във II в. пр. н. е. около град Бакат в Средна Азия, Согдиана, където и когато няма и следи от хуни и тюрки?!). Въпреки тези въпроси авторът продължава: "потокът от прабългари и други тюрки на запад се срещнал с бягащите на изток хуни. (Такава среща действително е станала, но авторът премълчава, че това не е среща, а сражение, при което бягащите на изток хуни са избити от прабългарите. Това никак не се вмества в представата за братско единство и дружба на едните с другите).

Според автора, от втората половина на V в. насетне основната маса от чергарското население в Степната зона на Източна Европа е съставена от новодошлите прабългари и другите тюркски племена (с. 28). (излиза, че това е единственото място и време, където прабългарите са могли да се "обогатят" с т.н. "източна" култура. Но как става това? Предлаганата технология на "обогатяване" обаче е повече от странна.) Имало е малки остатъци от старото земеделско сарматско (аланско) население, но то само е повишило културата на прабългарите без да ги променя по същество (с. 28). (Тези твърдения създават непреодолимо вътрешно противоречие в теорията. Втората основна аксиома на хипотезата за централно-азиатския, монголотюркски произход на прабългарите гласи, че в пределите на България прабългарите са далеч по малобройни от славяните и се претопяват без да оставят следи от своя монголоиден фенотип, хуно-тюркски език и култура. Ако прабългарите са основното население в такъв обширен район като Степната зона на Източна Европа, то те трябва да са били многобройни, тогава как така те ще имат незначителен брой в пределите на собствената си, образувана от тях държава.  Но ако са многобройни и в България, тогава къде са им следите в генотипа, културата и езика на по-късно образувалите се новобългари? Смесете на едно място 30 % монголи и 70 % европеиди и ще видите резултата – население от расовия тип на съвременните киргизи, казахи, тюркмени. Да, но средновековните новобългари са били 100% европеиди, тогава къде са отишли гените на монголоидите прабългари? Ами техния език, богове, включително прословутият Тенгри, религия, бит, вярвяния, тотемът – вълк и т.н. ? Обяснението, че прабългарите са близки до европеидите не върви – нали хуните и тюрките имат общ произход и от хилядолетия са неотличими едни от други, а хуните са почти протомонголи! В този момент може да се констатира, че авторите на теорията имат нуждата да се откажат и фактически се отказват от нейните два основни постулата, този за едновременното появяване на хуни и прабългари в Европа и този за малобройността на прабългарите. В такъв случай не следва ли, че без двата си основни постулата теорията пада и трябва да се откажем и от самата нея ?! На какво тя ще се крепи, освен на нашата наивност?).

Според автора, през първите два века (V и VI в) от първото си европейско присъствие, прабългарите продължават да не оставят никакви археологически следи в Източна Европа, понеже все още са чергари. Едва през VII век се появяват места на отсядане на по-заможните скотовъдци, които построявали нещо подобно ма каменни замъци по топлите през зимата долини на реките (с. 29). Пример за това е Салтово-Маяцката култура, създадена от местни прабългари и алани през VII – X век. (истинската история на тази култура е друга – тя е създадена от прабългари и алани избягали от Първа Сарматия или Берсилия, тогава Източна Хазария, спасявайки се от арабското нашествие, когато вече Дунавска България е създадена). По-късно носителите на тази култура се разселват на Долен Дунав и към Средна Волга, създават там държави и утвърждават вече готовата си салтово-маяцка култура. (Това не е вярно. Фактически Салтово-Маяцката култура възниква 100 -200 г. след разпада на Стара Голяма България на бат Кубрат и нейното население не влиза в състава на дунавските българи. Вярно е, че културата и физическият облик на населението в градищата край Салтов и Маяцк е обща с тази на дунавските и волжските българи, но причината за това е друга – наличието на общ прабългарски елемент на трите места, чиято обща материална и духовна култура е създадена далеч преди това).

На с.30 се описват погребалните обичаи при прабългари и алани в този район и през това време, които вече основно използват трупополагане. Дотогава прабългарите като тюрки са практикували трупоизгаряне, както и хуните, но под влияние на завареното малобройно сарматско население те изоставят трупоизгарянето и започват да погребват мъртвите си като тях чрез трупополагане! От техните погребения се установява, че прабългарите вече имат преобладаващо европеидни черти с монголоидни примеси, а в същото време аланите са 100% европеиди. В същото време основната маса прабългари изоставят чергаруването и стават земеделци. (Така описаният процес на европеизация и иранизация на новодошлите чергари изглежда технологично невъзможен. По-горе се каза, че малобройните сармати само повишили културата на тюркобългарите, без да ги промянат значително. Сега се оказа, че са ги променили значително - от монголоиди ги направили европеиди, от ползващи трупоизгаряне в позващи трупополагане, от чергари в земеделци и градостроители, според В. Бешевлиев поне половината им лични имена са вече ирански и т.н. След два века съжителство, малобройните алани запазват европеидния си облик напълно, а многобройните прабългари променят монголоидния си облик до почти европеиден! Що за едностранно предаване на гените? Ще излезе, че аланските мъже са ходели по къщите на тюрките и са им правели деца! Може би срещу заплащане? При това се променя и най-консервативния обичай за всеки народ – погребалния! На всичко отгоре, малобройните алани не само променят монголоидния облик на многобройните прабългари и техния погребален обичай, но и ги правят отседнали земеделци. В тези предположения няма никаква логика. Всеки ще се съгласи, че логиката изисква обратното – не може малобройните алани да иранизират до такава степен прабългарите, запазвайки се в непроменено положение, а обратното, многобройните консервативни като всички тюрки прабългари би трябвало за 200 години да тюркизират напълно малобройните алани и да ги направят монголоиди. В противовес на тези фантастични допущания, други автори от тази школа твърдят, че прабългарите не са оставили чергаруването си даже след като са образували Дунавска България и чак 100 -200 г. след това започват да отсядат. Но в такъв случай кога и как се променя фенотипът им и как се появяват "източните" културни елементи в енисейско-джунгарската им чергарска култура?)

Представената по-горе теория, във всичките й варианти, не може да отговори на въпросите как и кога едни 100%-ви монголоидни централноазиатски чергари ще си променят фенотипа, имената, погребалния обичай, от чергари ще станат земеделци, ще направят държава със сложна държавна администрация (40 титли), ще построят хиляди км земни валове по границите си, няколко пъти по ред ще разбият византийската армия и флот, ще покорят 10 пъти по-многобройни славянски племена (при това далеч по-цивилизовани, но упорито нежелаещи да си направят държава). Важният въпрос за мястото и контакта, откъдето тези хилядолетни централноазиатски чергари попиват "източната" (персийско-вавилонска) култура също остава висящ. На тези въпроси може да се отговори не чрез приспособяване на основните постулати на теорията за хуно-тюркския произход на прабългарите, а като се смени самата теория. С други думи, прабългарите не бива да се карат да тръгват от енисейско-саянските пустини, а да се приеме очевидното - че те идват от по-южните места, където европеидният облик, начинът на живот и източната култура не се придобиват с краткотраен контакт, изкуствено измислен според въображението на различни автори, а са присъщи от хилядолетия.

1. Васил Ат. Василев. Древните българи. Факти, хипотези, измислици. Изд. Изток-Запад, София, 2009, с. 99-100