НАЗВАНИЯ ЗА ПЛАНИНА ПРИ БЪЛГАРИТЕ. ВЪЗМОЖНА ЕТИМОЛОГИЯ
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Етимологията е наука за произхода и значението на отделните думи от даден език и връзката й с думите от други езици. Поради сложният етнически състав на населението, от което е образувана българската народност, етимологията на много думи от българския език е несигурна или неточно определена. Такива думи с неправилно определени значения са географският термин Враца, оригиналната българска дума планина, старинното враг, овраг, прякорът брънек (Брънеков, Брънелов) и др. Целта на настоящата статия е да се обоснове обща етимология на посочените думи и да посочи точното им значение.
1. Брънек, Брънека (Даскалов, архивен фонд) – прякор на човек, срещащ се най-често в района на Централна България. От този прякор е образувано и фамилното име Брънеков, срещащо се в градовете Казанлък, Крън и околните села, както и в села южно от Балкана, в които живеят заселници от Централния Балкан. Такъв е случаят с родовия прякор Бръните в с. Самуилово, Старозагорско. Прякорът съдържа морфемата “брън” и активния словообразователен суфикс „-ек”. Според (Сб БНТ, 1970) Бърненски (Бръненски) означава "балканджийски", от където морфемата Брън и прякора Брънек може да означава "планинец, жител на Балкана, на планината, човек слязал от Стара планина".
Това предположение се подкрепя от следния факт. Днешният град Брацигово е сравнително ново селище. До XIV в. в полите на Родопите, в съседство с мястото на Брацигово е съществувало средновековно селище, наречено Преврен, чийто жители се преселват и дават началото на Брацигово. Преврен (от врен, форма на брън = „планина") значи "през планината, проход през планината" и съответства на по-познатото „предял” = "проход през планината", от думата "дял" = височина, планина. Съществува още една старинна българска дума бран, родствена на брън и врен, носи сходна семантика - "вълна" (Вазов, 1977), т.е, "висока част, издигната над повърхността на водата, езерото, морето". От думата бран са образувани думите бранище, вранище, враница - „лодка, ладия” (нещо издигнато над водата, движещо се по повърхността на водата), а също и думата брънка = бръчка - "вълниста, издигната част от нещо" (плат, кожа, земна повърхност). От същата основа и по същия идеен модел е образувана и думата брана - гребло, което се тътрузи по повърхността на изораната и засята почва с цел заравняване на повърхността и зариване на семената.
От горните примери заключаваме, че основата брън, бран, врен е означавала "издигната част от някаква повърхност, височина, планина". С много слаби и напълно закономерни фонетични преобразования от брън може да се получи варианта блън (фонетична трансформация р → л), а от него план (б → п, ъ → а). Така получената нова морфема план представлява семантична основа на оригиналната българска дума планина и Плана – название на планина в Софийско, които в БЕР се извеждат като антитеза от plain - равнина.
Предложеното от нас обяснение план-ина < план < брън, бран, врен – „височина, връх” се подкрепя от известното в индоевропеистиката твърдение, че при праидноевропейците семантичната основа *per е носела смисъл "скала, планина": в хинди Parakal - скалиста планина (лично мъжко име); в староиндийски parvata, в хититски NA4peru[na] -скала, планина; Пиринеи - голяма планина между Испания и Франция. От този вид е и персийското bair, заето в османо-турския език като bayır (байър) – „възвишение, хълм”, проникнало в българския език като „баир”. В старото землище на българите, предимно в южната му част са широко разпространени ороними с тази семантична основа: Перелик (върх и рид в Родопите), Персенк (връх в Родопите), Перперек (скалист връх в Източните Родопи с голямо тракийско светилище, Перестица (средновековна крепост и старото название на днешното Перущица), Пирин-Перин (планина в Южна България). Тук трябва да се добави и названието на най-високият връх на Баба планина в Южна Македония - Перистер или Пелистер (предложени са и лековати етимологии: от гръцки περιστέρι = „гълъб”; и от простонародното Пелистер = „пет лисици“). От горното изложение следва, че българската дума "планина" най-вероятно възхожда към праиндоевропейската основа per, към която се добавя суфикса „-en”. От така полученото peren (перен = берен – планински, скалист, хълмист) с течение на времето се получава брън, бран (планина) и планина.
2. Враг – (диал.) „дол със стръмни брегове, овраг”. Освен за планина, погрешна семантика се дава и за посочената българска дума враг. Тази дума се среща в израза на врагата – „на крайчеца на брега, в началото на стръмнината”, като местно име: Половраг – връх в Лозенската планина, Софийско, и като топоним: Οβραγεζ, Βραγιεζ – село в Епир. Нейно производно е овраг „дол със стръмни брегове” заето в руски: враг, овраг – „теснина, прорез” и арумънски: vrag, avrag - «бразда», avruguescu – браздя, ора. Според цитираните в БЕР източници: Младенов (ЕтР. 372), Vasmer (REW II 250) и Соболевски (Руский филолог. Вестник, 66, 345) враг се извежда от вир (извор). Според БЕР, същата идея е изказана и от Dickenmann (Festschrift H. Krahe, 1958, 23), според когото враг е производно от стблг. âüðhòè - „извирам, вра” със съответствие в латв. virags – „извор” чрез семантичния развой „извор > извор в дол> дол с извор> дол”.
Според мене по-подходяща е етимологичната връзка на враг, овраг със старинната българска семантична основа âðúã. Тази дума има първично и вторично значение. Според БЕР първичното й значение е „място, което е изпъкнало, издигнато; нещо издуто, изпъкнало, връх” и вторично образува старобългарския глагол Âðhøòè – „да хвърля”, âðúãî@ - „хвърлям, мятам, карам нещо да лети нависоко”, в съвременен вариант въргам – „хвърлям нависоко”. Семантичната основа âðúã вероятно произлиза от протоиндоевропейската дума *b(h)erg(h)o (берго) означаваща "висок, голям, разраствам се, раздувам се" (Дуриданов, 1976) и е родствена с английското bulge – „изпъквам, издувам, разширявам”. По този начин старобългарската семантична основа âðúã с нейното първично значение обяснява произхода и значението на посочената дума враг, овраг – „висок, стръмен бряг”.
3. Чрез първичното значение на посочената семантична основа âðúã могат да се обяснят и следните български думи:
върга = врага – „подутина, буца”, „подутина, оток от рана” (Габровско), „издутина по стъблото на дърво”;
врагула – „могила, врагулест – „хълмист” (Карловско);
въргула – „подутина по кожата след облазване и ухапване от насекомо” (Старозагорско) и
Вража – название на връх при с. Пряпорец, Старозагорско; Вража глава – название на връх при с. Чурек, Елинпелинско, Вража – название на връх в Чипровската планина (БЕР).
Врахъ (стбл.) – „куп, купчина, камара, множество”. Тази старобългарска дума е заета в руски (ворох – купчина сено или зърнени храни), украински (ворох, вороха - купчина), румънски (vraf – купчина, камара, кладня снопи на гумно, купчина пшеница на гумно), албански (vrah), латвийски (vârsms – снопи, разхвърлени за вършитба). Същата старобългарска дума и наследена в съвременния български от думите: врах, врахло – „снопи за вършитба на гумно”; „жито, овършано за един ден”; врахлея, вършея – „смачквам, нарязвам, накълцвам стръци и снопи пшеница за да се отдели зърното”; зимоврах, зимовраша – заравям лозето за зазимяване (Охридско);
Връх – височина, възвишение, издигнато място, хълм.
Вършина – млад клон, най-често от върха на дърво или храст. Врахал – „вършини за дворна метла” (Калофер). Върхар – млади клонки от върха на дърво или храст. (БЕР)
Враца, (Вратца - старинно) – название на голям град в Западна Стара планина; Враца – название на връх в Шар планина; Враца – название на връх и рид до Гостивар, Враца – название на село в Кюстендилско и Ловешко. Вра(т)цата – местно име до град Враца. В БЕР тези имена се извеждат от врата, умалително вратичка, вратца, по-старо *вратьца, което очевидно е несполучливо, защото няма никакви врати покрай посочените върхове, ридове и селища носещи това име. По-правилно е тези названия да се изведат от посочената семантична основа âðúã и нейните производни врахъ и връх. Враца най-вероятно означава „връх”, което се дължи на близостта на високи върхове до този град.
След закономерната фонетична трансформация в → б или б → п, със същата семантична основа âðúã и нейните производни врахъ и връх се обяснява произхода и семантиката на следните старинни български думи, названия и фамилни имена:
Бръдо – бърдо (стбл.) – връх с издължена форма
Бърчина – височина, планински рид
Пърч (стблг.) – така се наричала висшата прослойка на духовенството в Първото българско царство, висш клир. Преносно, елитът на обществото. Изпърчало – (за растение) силно израснало на височина, но останало с тънко стъбло. Опърчил мустаки – засукал нагоре мустаки. Бръчков - старинно фамилно име с вероятно значение "висок, с висок ръст, косвено от високопоставен род, благородник".
Бряг – височина, издигнатост до река и море. Думата има индоевропейски произход и е родствена с германското berg – планина.
Валог – 1. нива, разположено до връх или височина, 2. равно място в планина, заобиколено от гора - поляна, морава.
Братан – висок връх в Сърнена Средна гора;
Към думите от тази група могат да се добавят и старинните български думи и названия Верегава и Берковица. Съгласно византийски хроники първата дума е доказано прабългарска и се отнася до Източна Стара планина. Нейното значение не е много ясно. Някои автори (П. Георгиев) предполат, че представлява название на проход в тази част на планината, но по-вероятно е това да е самото название на планината в езика на прабългарите. Други автори (П. Добрев) приемат, че Верегава е название на планината южно от Плиска, но извеждат названието от думата „верига”. Според мене Верегава съдържа прабългарския суфикс „-ав, ава” (сравни Преслав, Плискав, Плискава, Абоба – тюркизиран вариант на прабългарското Абава) и семантичната основа верег, която е омофонна с посочените по-горе пърч, бърч(ина), връх, врахъ, враг – овраг, бряг и т.н., всички застъпници на протоиндоевропейското *b(h)erg(h)o със значение „височина, възвишение”. Следователно, Верегава може да означава „планина”. Берковица е старинно название на град в Западна Стара планина със семантична основа берк, която е омофонна с посочените по-горе български думи за височина, възвишение. От тук Берковица най-вероятно означава „Планиница, град в планината, планински град”.
Същата семантична основа се съдържа и в старинната дума Балкан (Балк + ан). Думата Балкан (планина) има ирански произход и съдържат иранския суфикс „-ан” и иранската семантична основа balk, застъпник на праиндоевропейското *bhergho (берго) (Дуриданов, 1976). Същата праиндоевропейска дума е образувала германското ‘berg’ – планина. Иранската дума балкан е заета в много тюркски езици, включително и османо-турския. Думата присъства в българския език в същия смисъл, но и като успоредно название на Стара планина. Наскоро стана известно, че думата е засвидетелствана в българския език няколко века преди завладяването на България от османските турци. Това отхвърля наложеното много преди това мнение (Иречек, 1877), че българското название Балкан има османо-турски произход. Възможно е думата да е присъствала в иранския език на прабългарите или да е заета като иранизъм в езика на печенезите и куманите.
4. Вторичното значение на семантичната основа âðúã може да обясни произхода и смисъла на глагола братя, (вратя) да братясам, братясвам – „пущам издънка от семе или от стар корен” (за растение - БЕР), т.е., "издигам се нагоре, израствам, прораствам". От този вторичен глагол са образувани следните думи и фамилни имена:
Братимка – „млада издънка, младочка на стар корен” (Банско, БЕР).
Брацигово - название на град в полите на Западните Родопи, исторически и етимологически родствено с посоченото по-горе селищно название Преврен. Брацигово съдържа основата братя и старинния суфикс „-иг” за образуване на съществителни имена, който винаги поема ударението върху себе си. От тук брациг, Брацигово означава „издънка, клонче от стар корен”, което отразява историята на този нов град.
Братилов, Вратилов, Брацов – старинни фамилни имена със възможно значение „издънка от стар корен” преносно „човек от стар род, заселил се на ново място”.
5. В действителност българските названия за „планина, възвишение” са много повече от посочените по-горе и са образувани от по-голям брой семантични основи. Независимо от това, всички те имат индоевропейски произход, защото изходните етноси от които е образувана българската народност имат такъв произход. Това може да се види от сравнението между българските и османо-турските топоними и ороними, останали по българските земи.
След завладяването на българските земи от османските турци те постепенно налагат свои названия на селища, местности, реки и планини. По този начин завладяването на дадена територия е вървяло успоредно с настаняването на свое население и с налагане на нов, алтайски езиков облик върху завладяната територия. Историческият анализ показва, че ако първата задача е изцяло изпълнена от османо-турската държава, втората и третата задачи не са били напълно завършени. Причината за това е, че българското население, останало да живее по завладените територии е запазило в своя език и народни песни онези свои индоевропейски думи, с които то е назовавало природо-географските особености и дадености на тази територия. Нека да илюстрираме този съпротивителен процес с примера за названията за върхове и планина при българи и турци, които са взети предимно от книгата на Ангелева-Атанасова (1996).
1. Български названия:
Гора – планина (*gora - общославянска дума, съвпадаща с общоиранската *hora – планина)
Било – най-горната част на планинска верига
Бръдо – бърдо, висок остър връх (стблг.)
Бърчина (Маджаров, 2001)— височина, рид, голямо бърдо, рътлина
Валог – нива под височина (с. 266)
Валог - равно място в планина, заобиколено от гора, поляна, морава.
Качул – възвишение с форма на издатина (с. 251)
Косор (кусор) – неизкоренена гора между нивите (с. 266)
Могила, магура – ниско възвишение, нисък връх
Платъ (стблг) – рът, бърдо (с. 155)
Превал – хълм, през който минава път (с. 350) – неточно. Точното значение е „отвъдната, невидима страна на хълма, през който върви пътя”.
Разкол – кръстопът (с. 360)
Рид – височина, възвишение, което е откъм запад (с. 363)
Рът, рътлина - продълговат хребет (с. 164)
Скат – стръмен склон
Склон – полегата страна на връх или възвишение, скат
Съпъ (стблг.) – връх, хълм. Тази старобългарска дума има най-вероятно ирански (прабългарски) произход. Сравни осетинското kъupp, cъupp – връх, хълм, връх на главата, теме, в талишки sêpe, персийски kūp - връх, хълм. От тук българското куп, купчина – „камара, струпано на едно място сено, слама, снопи”, по-общо „съвкупност от тела или предмети - група”. Заето в албански като sop – хълм.
Тумба – нисък връх, могила, ниско възвишение
Хребет – било, горната част на продълговат връх, планинска верига. Производно на гръб (гръбнак), към което е добавен иранския суфикс „-ат”. Думата има най-вероятно прабългарски произход.
Чука, чукар - малка височина, каменист връх, планински връх. Заето в албански като chuke със същото значение. Сравни със санскритското sik - връх. На санскрит sikhara означава „планински връх” от връх (sik) и hаra (планина).
2. Османо-турски названия:
* koca (коджа) – скат, склон
Alan (алан) – поляна, площад – (с. 225)
Bayır (байър) – хълм, персизъм (с. 240)
Bel (бел) – седловина, било. Съгласно (Мурзаев, 1984, с. 49), всички алтайски езици имат такава или сходна с тази дума. От тук се предполага, че българската дума „било” може да има алтайска етимология. Възможно е обаче и друго обяснение. В алтайските езици има много заемки от езика на старите местни индоевропейци, иранци и тохари. Тъй като bel (бел) и било съвпадат с праидноевропейската семантична основа *per, която има сходен смисъл "скала, планина", то е възможно и двете думи да имат общ праиндоевропейски произход.
Dag, tag - планина
Doruk – връх (с. 212)
Sırt (сърт) – хълм, възвишение (Григорян: с. 215)
Yaka (яка) – склон (с. 237)
Yanı (янъ) – склон, страна на връх
Yeles (йелес) – връх, изложен на силен вятър (с. 225)
Yeneç – (йенеч) – малка рътлина, малък рът, рид, хребет (с. 225)
От по-горното сравнение се вижда коренната разлика между османо-турските названия за „възвишение, хълм, планина”, които имат основно алтайски (източно-сибирски) произход и българските, които са изцяло индоевропейски.
Литературни източници:
Даскалов Б. Архивен фонд на Даскалов, Богомил Христов (1876 - 1944), учител в гр. Трявна. Окръжен държавен архив – Габрово. № 455 / Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663.
Сборник Българско народно творчество. 12 тома. София. 1970 год.
Вазов Ив. Избрани съчинения. Том 14. София 1977
Дуриданов Ив. В кн.: Езикът на траките. Наука и изкуство, София, 1976
Ангелева-Атанасова, Мария. Топонимията на Горнооряховско. Бендида. 1996
Маджаров П. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София, 2001
Иречек, К. История на българите с поправки и добавки от самия автор. Редактор Петър Хр. Петров, Издателство Наука и изкуство, София. 1978