СРЕБЪРЕН ПРЪСТЕН-МОНОГРАМ С ПРАБЪЛГАРСКА ТИТЛА ВЪВ ФОНДА НА РИМ СТАРА-ЗАГОРА

Иван Т. Иванов, Мариана Минкова

В настоящето съобщение се обнародва пръстен от района на град Шумен (обр. 1), включващ халка и овална, издължена плочка. Пръстенът е съхраняван от български турци от Шумен, изселени в Истамбул. През месец февруари 2015 г. той беше откупен и подарен на РИМ – Стара Загора, където е заведен в постоянния фонд на музея под номер 3Сз799. Според специалистите от музея, пръстенът е лят, съдържа 95 % сребро със значителни следи от златно покритие, има тегло  3.73 гр. и диаметър на халката 2.0 см.  Халката е допълнително отворена чрез изрязване.

Обр. 1. Лят, сребърен и позлатен пръстен от Шуменско.

Площта на плочката е ограничена с правоъгълна рамка, вътре в която е разположена прабългарска затворена свастика. В рамките на Балканския полуостров затворената свастика се свързва с територията, населявана от прабългари (обр. 2). Към краищата на затворената свастика върху пръстена са прикрепени четири знака, които имат вид на салтовомаяцки букви, описани от руския учен Г. Турчанинов. Голяма част от салтовомаяцките букви се срещат и сред прабългарските рунни знаци. Посочените признаци позволяват пръстенът да се причисли към прабългарската аристокрация или владетеля по време на Първата българска държава. За сравнение е показан прабългарски пръстен от Мадара с отворена свастика (обр. 3).

Обр. 2. Прабългарска затворена свастика от Преслав – X в. (1), Мурфатлар – X в. (2), с. Добърско (3) и пещера от Врачанско (3).

Според начина на изработка и вида на халката намерените до сега пръстени, носени от прабългарската аристокрация или владетеля, се разделят на две групи: 1) лèти, златни пръстени със затворена халка и 2) щамповани пръстени с отворена халка. По начина на изработка обнародваният пръстен спада към първата група. Допълнителна информация за произхода и времето на изработка на пръстена можем да получим от анализа на фигурата, изобразена върху неговата плочка (обр. 4).

Плочката е ограничена от продълговата рамка (обр. 4, поз. 2), в центъра на която се откроява кръст (обр. 4, поз. 3). Ако присъединим към кръста част от съседните отсечки ще получим фигура , известна като затворена прабългарска свастика (обр. 4, поз. 4). Това е рядко срещан вариант на широко известния знак „свастика” , древен соларен символ при много народи, най-вече индоевропейски – индоарии, римляни, траки и др. Прабългарите от предхристиянската или преходната епоха също са използвали обикновената, отворена свастика (обр. 3). Смята се, че това е символ на циклично променящото се през денонощието и годината Слънце, от което зависят всички благоприятни условия и дарове за живот.

             Обр. 3. Прабългарска отворена свастика върху пръстен от Мадара. Исторически музей Балчик.

За разлика от другите народи, прабългарите са използвали и втори вариант на този символ, т.н. затворена свастика, както показват графитите от обр. 2. От горното може да се заключи, че обнародваният пръстен представлява първи образец от елитарното прабългарско изкуство, което използва затворената свастика като свой символ. Той доказва, че не само обикновеното население, което е оставило посочените графити, но и прабългарската аристокрация е възприемала затворената свастика като свой важен, религиозен символ.

            Обр. 4. Анализ на фигурата, изобразена върху плочката на пръстена:

1 - общ вид на плочка

2 - външна рамка на плочката

3 - кръст в центъра на плочката

4 - затворена свастика

5 - знакът К

6 - знакът F

7 - знакът H

8 - знакът F

9 - монограм с четири знака, KFHF = КАНА

По-внимателното запознаване с фигурата върху плочката откроява четири знака,  закрепени към външните страни на свастиката. Това са знаците K (обр. 4 - поз. 5), F (обр. 4 - поз. 6), H (обр. 4 - поз. 7) и F (обр. 4 - поз. 8).

Прабългарското елитарно изкуство познава и използва класическия римски и византийски монограм. Трите златни пръстена, намерени в гроба на Кубрат, с. Мала Перещепина, Украйна съдържат монограми с имената и титлите на Кубрат, изписани с гръцки букви: „На бат Кубрат патриций”, „На Кубрат патриций” и „На Кубрат”. Върху гърдите на сребърен орел, намерен в с. Вознесенка, Украйна, е изобразен монограм с гръцки букви, изписващи името Еспор (по ирански „орел”), съвпадащо с Испор цар -  името на Аспарух от Анонимната българска хроника от XI в. Посочените по-горе знаци върху пръстена, заедно с кръста в центъра също образуват класически монограм, т.е., изписват име или титла върху раменете на кръст (обр. 5).

Монограмът изобразен върху плочката съдържа четири знака - K, F, H и F, които са подобни на букви от кирилицата, гръцката и латинска азбуки. Този факт, както и използването на тези знаци в класически монограм показва, че знаците са фонеми (букви), всяка с точно определена фонетична стойност, заедно изписващи цяла дума. Възможният прочит на думата се улеснява от факта, че от четирите букви единствено буквата К ясно се откроява като възможно начало на думата, защото е изписана самостоятелно, без никакви допълнителни черти, докато останалите три букви съдържат по една допълнителна черта, използвана за очертаване на свастиката. Може да се посочи и още едно важно обстоятелство, улесняващо прочита. Ако буквата К е начало на думата, то прочитът става независим от посоката на четене, против или по часовата стрелка. И в двата случая се чете една и съща дума:  KFHF (обр. 5).

Обр. 5. Монограм, изобразен върху пластината на пръстена (в ляво) и неговият прочит (в дясно) като KFHF (КАНА).   

Вторият проблем е видът на писмената система, към която принадлежат буквите. Най-вероятно буквите не са нито гръцки, нито латински, защото прочитът на основа на тези азбуки е безсмислен. За вида на буквите можем да съдим по датировката на пръстена, периода IX – X в., когато наред с гръцкото писмо, в България започват да се употребяват и рунически знаци, както поединично, така и групово. На различни места в дн. Северна и Северо-Източна България и Добруджа, най-вече в скалната църква при гр. Басараб (Мурфатлар) са намерени близо 100 надписа с подобни прабългарски знаци. Още първите техни изследователи (К. Шкорпил, В. Бешевлиев и др.) смятат, че това са буквени знаци от някаква прабългарска азбука. Днес се правят многобройни опити за тяхното систематизиране и прочит (П. Добрев; П. Георгиев; Ж. Войников; Н. Овчаров и много други, включително и настоящите автори). Най-успешна и обоснована е връзката на прабългарските знаци с т.н. донско-кубанска (алано-касожка) писменост, характерна най-вече за салтово-маяцката култура, изградена от прабългарското и аланско население (аси, яси) в периода VII – X в. в района на реките Дон и Северински Донец. Тази писменост е изследвана подробно от изтъкнатия руски филолог Георгий Турчанинов, който определя фонетичното съдържание на около 20 нейни знака и стига до извода, че по начина на изписване и фонетична стойност тези знаци са преки варианти на финикийското писмо и неговите арамейски производни. Това обяснява тяхното подобие с някои гръцки и латински букви, които също са варианти на финикийското писмо. Авторите на настоящото съобщение са използвали фонетичните транскрипции на тези знаци, определени от Г. Турчанинов, за сполучливо разчитане на няколко прабългарски надписа, включително и надписите върху бронзовата розета от Плиска. На основа на тези транскрипции посочения израз KFHF се чете „кана”. Всъщност, тук проблемният знак е F, който в донско-кубанското писмо отговаря на гръцката (и латинска и кирилска) буква А, докато знакът К съвпада по фонетична стойност със същия знак от трите азбуки – гръцка, латинска и кирилска. Знакът Н съвпада със същата буква от кирилската азбука и е близък до съответната буква от гръцката и латинска азбука (N).

Разчетената форма „кана” е най-вероятно титла, а не име, защото се среща като съставна дума в няколко сложни прабългарски титли: βαγατουρ κανα, κανα βοιλα κολοβρον, както и в титлата canna taban (сгрешена форма на canna tarkan).

Като самостоятелна титла формата „кана” досега не е срещана и представеният пръстен е първи такъв важен случай. Тя може да внесе допълнителна светлина върху историческото развитие на титулатурата при езическите български владетели. С подобна титла - Keanus Magnus (Велик кана ?) е титулован Крум (800-814) в Анонимната унгарска хроника, която го нарича още dux Bulgariae. Титлата „кана” се среща и като част от сложната титла КАНАСУВИГИ на следващите след Крум владетели, Омуртаг (814-831) и Маламер (831-836).

В заключение, докладваният пръстен вероятно е бил притежание на благородник от езическата епоха на Първото българско царство, носещ самостоятелната титла КАНА (κανα, canna, keanus). Най-вероятно собственикът на пръстена е самият върховен владетел, но за потвърждение на такава категорична теза са нужни допълнителни данни и изследвания.

Авторите изказват благодарност на Димитър Казанджиев, от когото са закупили пръстена.