Иван Танев Иванов

През 1946 г. археолози от Средновековния отдел на тогавашния Народен археологически музей към БАН в София са направили разкопки и проучвания на две кръстовидни църкви от манастир в местността Аврадака град Велики Преслав. Това е един от осемте огромни по размери манастири във втората българска столица, в които е създадена т.н. "кирилица" (всъщност преславица, българица), както и  третия книжовен език в Европа - старобългарския език. Църквите се датират края на IX и началото на X–ти век, т.е, от първите десетилетия след приемане на християнството в България и най-вероятно са разрушени през времето на печенежките опустошения на северо-източните български земи. В останките на църква № 2 са намерени голямо количество керамични късове, акустични гърнета, части от колони във вид на барабани, тухли и керемиди, скулптури на животни, корнизи и др. Върху отделните барабани на една от колоните, преди да бъдат намазани с вар, са надраскани многобройни кръстове и фигури – саксия с цветя, мрежи и др. На най-горния, шести барабан на тази колона, на един човешки бой височина се вижда добре запазен цял, двуредов графитен надпис с гръцки букви [1] - фиг. 1.

Този надпис е ценен с това, че съдържа една цяла прабългарска дума, но е останал незабелязан и не е включен в изследванията, посветени на езика на прабългарите. Това е думата ΔΛСХΥ, която според автора на съобщението [1] Вера Иванова напомня думата ΤωΥΛСХΥ от т.н. „надпис на прабългарски език”, намерен две години преди това от Иван Венедиков в олтара на манастирска църква [2], която отстои само на 200 метра от разглежданата църква № 2. В по-късна публикация Иван Венедиков [3] приема TwULСХU като надпис на куманската дума „тулджа”, предадена с гръцки букви, предположително означаваща "вид шлем"^(*1).

Въпреки привидната близост на двете думи ΔΛСХΥ и ΤωΥΛСХΥ, В. Иванова пренебрегва възможността те да предават едно и също прабългарско понятие (годината е 1948, когато прабългарската тема е почти табу). Основавайки се на християнското и по-специално монашеско име Панарет, В. Иванова изказва хипотезата, че графитът на фиг. 1 предава цялостно изречение, написано от духовно лице. За своя прочит и превод на надписа тя използва няколко предположения и уговорки. Като приема, че знакът над крайното Т трябва да се чете като гръцко (ОY) (което е малко вероятно, защото още в следваща дума звукът ОY е написан съвсем правилно с буквата ) тя разчита надписа така:

като в горната дума се срещат две лигатури на А и N и на А с Р.  По-нататък авторката разглежда надписа във формата: АПА ПАNАРЕТ     DLОS СХΥ и го превежда „На отец Панарет робът ... схи”.  Тук е използвана уговорката, че несъществуващата дума АПА (всъщност АВВА - отец, от езика на коптите) пред ПАNАРЕТ е предадена в силно съкратен вид като А. Следващата уговорка е, че гръцкото  ΔΛОS (роб) в по-особени случаи би могла да се ползва и като „ученик, послушник”. В. Иванова подчертава крайната необичайност на втория ред на надписа пред вид на факта, че съчетанието LСХ  не се среща в гръцки. Остатъкът СХΥ остава непонятен. Авторката признава, че нейният опит за превод е крайно условен и недостоверен, особено преводът на втория ред. Не ми е известен друг опит за превод на този надпис и дали този надпис е включен в някакъв анализ на други старобългарски и прабългарски надписи.

Фиг. 2. Графит от Плиска.

Според нас значително по-реалистично е този графит да се разглежда като списък от лични имена, оставени от молители. Както днес, така и в миналото авторите на графити оставят най-често своите имена. Това се вижда от два сложни графита от Плиска и Преслав (Фиг. 2 и 3), където са показани няколко реалистични рисунки и думи, написани с гръцки букви [4]. Повечето от думите върху графита от Плиска (фиг. 2) са лични имена: ПЄТРО (доказано гръцко лично име), ПМIР (доказано прабългарско лично име), NЄГYN (вероятно прабългарско лично име). Останалите две думи най-отгоре са неясни и нечетливи. Д. Овчаров  [5] твърде преднамерено вижда в тях израза KAN ΠΟΛΛΑ ΔΥΝΑΤΟΥΣ (кан поладюнатос) – „кан велемощен” от гръцкото (ΠΟΛΛΑ = много; ΔΥΝΑΤΟΥΣ = способен, могъщ, силен. В действителност, за да се получи този израз трябва се изоставят двете първи букви (ΔЄ-) от първата дума, към втората дума да се добавят две нови букви (Λ, Ν), а окончанието ОС да се замени с ΟΥΣ. Според мене по-вероятно е първата дума да се прочете като ΔЄКАΝ и също да означава лично име. Като имаме пред вид че –АН е често срещано нестабилно окончание в българските имена (Стреган - Стрез, Боян - Бою и т.н.), името ΔЄКАΝ може да бъде вариант на известното в близкото минало българско мъжко име Дуко.

Фиг. 3. Графит от Преслав [Прабългарски епиграфски паметници  В. Бешевлиев].

В друг подобен графит от Преслав (фиг. 3) се четат изолирани думи, написани с гръцки букви, повечето от които звучат като лични имена: ΔΥΝΑ (Дина), МЕТОN (Метон), ΑΛΕΑζΑΝ (Алеасан), ΔΡΗ (Дри), ΗΥΡΟΜΑΝΗΑ (Иуроманиа). Изказана е хипотезата, че ΑΛΕΑζΑΝ ΔΡΗ може да означава Александър. Иуроманиа е очевидно женско име. Алеасан наподобява името Алусиан, син на цар Иван Владислав (1015-1018) и внук на Арон, Самуиловия брат. Алеасан би могло да се разглоби по формулата але + асан. Втората част - асан ("камен" на авестийски) е първообраз на по-късното българско (не куманско !) царско име Асен. Първата част - але се среща в началото на много прабългарски имена - Алцек, Алциок, Алусиан и др. Дри стои в началото на прабългарското име Дристър. Женското име Дина, като умалително от Господина, се среща и до днес при българите. В заключение, в подобни графити може да очакваме предимно лични имена.

Могат да се посочат и по-късни примери, когато авторите на надписи от вида на графитите са оставяли задължително своите имена(^*2).

Съобразно тази наша хипотеза двете думи АПАNАРЕТ и ΔΛСХΥ от графита на фиг. 1 може да се разглеждат като отделни и независими, примерно като лични имена (или прякори, професия). Гръцкото име ПАNАРЕТ произлиза от гр. panaretos - "вседобродетелен, добродетелен". Напълно е възможно думата АПАNАРЕТ (от гръцки, "недобродетелен") да бъде израз на язвителна критика по отношение на някой от послушниците в манастира, носещ името ПАNАРЕТ. Не случайно колоната с надписите е била замазана с вар и надписът е прочетен едва след отстраняване на варта. Думата ΔΛСХΥ не може да бъде гръцка, но както ще видим по-надолу, тя има много тясна граматична връзка с няколко прабългарски думи. Първо, вече беше посочено, че тя е почти идентична с прабългарската дума ΤωΥΛСХΥ, срещаща се в т.н. военно-инвентарен прабългарски надпис, намерен наблизо до преславската църква № 2.

В прабългарските надписи на гръцки език съчетанието -Τζ- задължително предава звука "ч". Възможно е съдържащият се в някои надписи двоен знак -ΤΧ- да представя друг по-особен за гръцката ортография звук, примерно гърлено или шипящо "х" (За значението на надписа върху оловните печати на Йоан и Михаил от началото на християнската епоха). В графита от фиг. 1 можем също да очакваме, че съчетанието –СХ- е обозначение на несъществуващ в гръцката фонетика звук, например звукът „ч”. Така за думите ΔΛСХΥ - ΤωΥΛСХΥ се получава прочитът ДУЛЧИ – ТУЛЧИ. Окончанието –ЧИ съвпада с прабългарския деятелен суфикс – ЧИ, а основата ДУЛ (ТУЛ) е отделна прабългарска дума, преминала в старобългарския език - тоулъ - колчан. Старобългарската дума тоулъ е заимствана в много източноевропейски езици (в словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло, унгарски tulba – колчан, тул [6] ^(*3). Като резултат, думата ΔΛСХΥ - ΤωΥΛСХΥ може да се преведе като „стрелец”, „лъчник” или „човек, който изработва тулове, колчани”. С такава семантика на деятел думата ΔΛСХΥ може да служи като лично име, прякор или професия на човек, посетил църквата и позволил си да я изпише върху колоната.

Фиг. 3. Прабългарски шлем със знака IYI на челото от местността с крепост Озана - Габровско. Вляво - предна част, в дясно- задна част на шлема. Експозиция на РИМ - Казанлък.

Предложената монголо-куманска етимология на ΤωΥΛСХΥ = "шлем" страда от хронологически противоречия. За разлика от нея, семантиката ΔΛСХΥ - ΤωΥΛСХΥ = "„тул, колчан” има много сигурна древна индо-иранска етимология. На Фиг. 3 и 4 са показани два прабългарски шлема, намерени в местността Озана, където е имало крепост, и експонирани в РИМВ - Казанлък [7]. Технологически шлемът и колчанът приличат на тръба и тяхното название в някои езици се извежда от названието за тръба. Известно е, че старинните български думи тръба и дуло са заимствани в няколко славянски езици, но нямат славянска етимология. Дуло е названието на главният прабългарски владетелски род. От многото предложени хипотези за произхода и значението на това родово название, най-издържана е тази, която го извежда от староиранската дума dulo, която съвпада с българската дума дуло - „тръба, цев”. Българските думи тоулъ „колчан”, дуло „тръба, цев”, Дуло „владетелски род при прабългарите”, тръба и иранското dulo възхождат към семантичната основа tur- на санскритските думи tūrṇa (тръба, цев, колчан), *tūrṇas (колчан), tūrṇava (флейта). В случая се проявява известния при скито-сарматите фонетичен "р-л" преход. От санскритската основа tur- са образувани и други подобни думи в съседни и родствени езици: индоирански tulča, tulu – желязно вретено, в хинду-урду tulī, tulā – стоманена чаша, talaiyā – метален съд, котел, бенгалски tōranga, trānka – метален съд, пущунски ddol – метално ведро, осетински tula – пръстен, tulæg – валчест, объл, кръгъл [8]. Интересно е, че в старовисоконемски е съществувала подобна дума dola – „тръба”, която може да бъде и заемка от езика на скито-сарматите. Алтайските народи са късни и при своето оформяне са заимствали огромен брой културни понятия и думи от индо-иранците, в това число названия на метали, цветове, домашни животни, богове, хидроними, титли и т.н. Твърде е възможно и посочените по-горе монголски и тюркски думи за шлем (tolga, dūlga, dūlγэ, dūlxэ, dūlga, du'uluqa, тулджа) да са образувани чрез заимстване на индо-иранската основа dul – tur за „тръба”. Може би като резултат на древни културни връзки между Индия и Китай или като чиста случайност може се обясни и съществуването на подобна китайска дума: в старокитайски tō, в ханската епоха twā, среднокитайски tэw, съвременен китайски doû – шлем, каска.

Фиг. 4. Прабългарски шлем от местността с крепост Озана - Габровско. Вляво - предна част, в дясно- задна част на шлема. Експозиция на РИМ - Казанлък.

            В заключение, думата ΔΛСХΥ в един позабравен графит от ранна преславска църква е представена като лично име, прякор или професия със значение „стрелец -лъчник” или „производител на колчани”. Друга една дума - ΤωΥΛСХΥ, много подобна на първата, присъства в прабългарския, т.н. „военно-инвентарен надпис” от Преслав. Основателно е да се предположи, че ΤωΥΛСХΥ също означава „стрелец - лъчник”, а не „шлем”, както обикновено се смята. В такъв случай част от термините в този надпис трябва да се приемат за названия на войници, а не на оръжия. Това ще означава, че надписът се отнася не за списък от складирани оръжия, а за състава на поделение от професионални войници. И това е твърде естествено, понеже в надписа не са посочени склададжии, а титли на висши военни командири (зитко–и-ичиргобуле, тортуна пил-е-жопан), чиято професия не е да отговарят за складирано оръжие, а да поддържат реда и сигурността в района на столицата.  

ЛИТЕРАТУРА: 

1. Вера Иванова. Разкопки на Аврадака в Преслав. В: Разкопки и проучвания. Издание на БАН. Трудове на Народния Археологически музей. III. Средновековен отдел. София. Държавна печатница. 1948. с. 15 – 64.

2. Ivan Venedikov. Trois inscriptions en langue protobulgarie.

3. Иван Венедиков. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. ИАИ XV, 154 – 165.

4. Овчаров, Д. Български средновековни рисунки - графити. София, 1982

5. Димитър Овчаров. Омортаг кана сюбиги. С. 2002, с. 24

6. Беню Цонев. История на  българския  език. Том-2. С. 1984 г. Фототипно издание. с. 119

7. Никола Мавродинов. Разкопки и проучвания в Плиска. В: Разкопки и проучвания. Издание на БАН. Трудове на Народния Археологически музей. III. Средновековен отдел. София. Държавна печатница. 1948. с. 159 – 170.

8. Някои от тези термини и думи са взети от изследванията на д-р Ж. Войников, който допуска прабългарското ΤωΥΛСХΥ да означава или „шлем” или „тул, колчан”.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ:

-------

^(*1). Посочената дума ΤωΥΛСХΥ обикновено се чете „тоулсхи” или „тулши”, превежда се като „шлем” и се смята за думата с най-сигурна алтайско-тюркска етимология в езика на прабългарите. Според И. Добрев тя е сходна с монголското doγulga, tolga, в бурятски dūlga, калмицки dūlγэ, dūlxэ, халха-монголски и ордоски dūlga, старомонголски du'uluqa, dâwulγa – шлем, производно на алтайското понятие за глава. М. Москов [ИД-ЗСБХ, стр. 318 - 319] смята че прабългарското тулши е звучало като тулка и произлиза от монголското tugulga – топене на метал,  tugalga – олово. Думата  tulga, towulga, тулджа - шлем се е срещала и в езика на куманите. Монголо-куманската етимология не обяснява появата на крайното -СХΥ вместо -СХА в българската дума. По-общият проблем на този вид алтайски етимологии е, че кубратовите българи-оногхонтори като народ с държава се оформят още в VII-ми век (българите – берсили и есегели имат държава на север от Кавказ още във II-ри век !), а езиците на монголци, кумани, печенеги и др. подобни народи и племена са регистрирани твърде късно - X – XI-ти век и поради това не могат да служат като първообраз на прабългарски думи.

-------

^(*2). В 1962 Михаил Мичев [М. Мичев. Скални надписи и рисунки при с. Царевец, Врачанско.   Археология. 1964, кн. 2, година VI, С. 34 – 38] открива множество надписи и рисунки от XVIII век в  една варовикова пещера при село Царевец,  Врачанско. Пещерата е използвана като жилище от множество хора от близкото село през чумавото време на пролетта на 1762 г. До всеки надпис има рисунка на елен (прабългарски и сакски тотем и закрилник на рода).  Авторите на надписите и на елените са различни хора, като всеки е написал и собственото си име. Началото на надписите е еднотипно:

Писа аз граматик Стоян от село Бодимец 2 майя

Писа Кръско граматик ... закуди нас чума

Писах аз Мило коги доходи тая дупка през празна неделя найдохме биле

Писа Малчо да се знае коги аси тука се криа

Писа ....знае ..ко ...Симон от манастира

Писа аз Стоян от село Влашко коги градихме таз дупка закуди тогас тука чума

Другите надписи, в които се четат авторите (Драган, Данаил) обаче са трудно четливи. Същият този поп Къско от с. Влашко (сего с. Царевец) в отделна приписка пише, че по това време (пролетта на 1762 г.) в областта Загоре, т.е., днешната Врачанска област (прабългарската дума "загора" означава просто "област") е имало чума и хората изпадат във „велика нужда”.

http://www.runitravel.com/2011/09/07/%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%BE%D0%B4-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82/

-------

^(*3). По-късно прабългарската дума тоулъ е изместена в говоримия български от „колчан”. Приема се, че „колчан” е кумано-печенежка дума, но всъщност "колчан" е фонетичен вариант на ранната (V в. пр. н. е.) скитска дума gorytos (от старогръцки) - колчан! Думите колчан и goritos съдържат очевидните суфикси "-os" и "-ан" и общата семантична основа goryt - колч !!!!