Докато в съвременния български език завършекът “-мир” има само едно значение - "покой", то в старобългарския и съвременния руски този завършек има две значения, съответно "покой" и "свят, вселена". В руския език именната наставка “-мир” се възприема само като “свят”, ето защо руските етимолози предпочитат да виждат в тази наставка значението "свят, вселена". Например Владимир се осмисля като “да владей света или който владее света”. По този доста хиперболизиран начин могат да бъдат осмислени и имената Красимир (XV-ти век) –“да краси света”, Звездомир (ново) - “да бъде като звезда на света” и др. Името Любомир, осъвременен вариант на старинното Кошимир може да се преведе като “да обича света” [2]. В полския език подобни имена (Казимеж, Воложимеж) са нови заемки от руски, а завършекът "–меж" (мер) няма никакъв смисъл, понеже на полски “мир” е "pokoy", а “свят” е "швят".

        Старобългарските и по-късните славянски имена с наставка "-мир" обаче са многобройни, а техните основи - изключително разнообразни. Ако тази наставка винаги привнасяше семантиката "свят, вселена", щеше да се получи следното състояние. Боримир трябва да означава “да се бори със света”. Но кои родители искат синът им да се бори със света и защо? Воймир трябва “да воюва със света”. Пленимир –“да пленява света”, Казимир “да казва или наказва света”, Ратомир - “да обяви война на света”, Гонимир “да гони света” и прочие безсмислици от този род.

        От друга страна, ако приемем, че "-мир" означава "покой, мир" ще се получи следното. Боримир ще означава “да се бори за мир”, Владимир - “да владее мир”, Добромир - “да има добър и справедлив мир”, Станимир - “да настане мир”, Беломир -“да има справедлив мир”, Беримир - “да постига мир”, Воемир -“да воюва за мир”, Всемир - “да има винаги мир”, Гонимир- “да търси мир”, Десимир- “да намира мир -от деся – намирам – XV-ти век”, Дружимир –“да дружи с мир”; Жедимир - “да жадува мир”, Житомир -“да живее в мир”, Казимир - “XVI-ти век – да бъде мир”, Негомир - “да желае мир”, Правдомир -“да има справедлив мир”, Пленимир (X-ти век) ще означава “да настъпи пълен мир”; Радомир (X-ти век) - “да се радва на мир”; Ратомир - “да се бие (ратува) за мир (!!?? - не е ли смешно)”; Всемир (старинно) - “да настъпи всеобщ мир”; Станимир - “да настъпи, да настане мир”; Стоимир - “да настане, да настъпи или да стои мир, да бъде постоянен мир”. Човек може да си помисли, че старите българи са били най-големите борци за мир и мирът е бил най-насъщната им потребност. Всъщност, старите българи не са се отличавали в това отношение от другите народи - гърци, латини, немци и т.н., при които този израз на "миролюбие" практически отсъства.

        Виждайки трудностите на този тип етимологизиране, но придържайки се към хипотезата за чисто славянски произход на "-мир" българският езиковед Йордан Заимов е възприел друг начин за осмисляне на тези имена [1]. "Изобретението" му се състои в това, че той пренебрегва “лошата” наставка “мир-мер” и търси смисъла на името само в първата му част. Така, Пленимир (X-ти век) той превежда доста свободно като “който пленява враговете си”; Радомир (X-ти век) е преведено “да бъде прочут с радостта си и добрите си чувства”; Ратомир - “да бъде смел в борба и на война”; Всемир (старинно) - “да бъде славен във всичко”; Станимир е преведено съвсем произволно като “да има голямо състояние, да стане богат, или да стои, да живее дълго”; Стоимир - “да живее дълго, да бъде пълнолетен”; Селимир (име от преди XII-ти век) - “да бъде от голям род”; Сулимир (XIII-ти век) - “да бъде много добър”; Странимир (XV-ти век) – “да има много имоти, да стане богат (?!)”; Стратимир, Стратомир – “да стане голям победител”. Както се вижда, поради загубата на информация, породена от отстраняването на “-мер”, се получава доста произволно и субективно осмисляне на отделните имена. 

        Сериозните български (и руски) етимолози ясно виждат и признават, че именната наставка "-мер, мир" в славянските имена не им придава коректен смисъл и явно има чужд характер. От къде тя би могла да бъде заимствана? Най-широко разпространение има хипотезата, че тази наставка би могла да попадне в ранните праславянски имена като заемка от езика на готите (II - IV-ти век). Всъщност, до такова хипотетично заимстване се прибягва много често, когато трябва да се обясни някоя древна заемка в славянските езици (княз, витяз). Действително, при ранните готи е имало имена от вида Peudamer, Ditmar и др. Бащата на Теодор Велики се е казвал Теодемер. Тримата братя - предводители на остроготите се наричали Валамер, Теодемер и Видемер. Според Амиан Марцелини, наследникът на Германарих се казвал Витимер, а според Йордан същият човек се казвал Винитарий. Германската именна наставка *-mēr идва от германската дума *mērija (прочут, славен), готски -mērs (голям, велик), старогорнонемски ma^ri (знаменит). Подобна индоевропейска дума има и при старите ирландци mār, mōr (голям) и гърци - moros (голям) и εγχεσιμωρος (ἐγχεσίμωρος -славен с копието си). И така, хипотезата е, че някои праславяни механично са възприели готската именна наставка "-мер" със значение "голям, велик", след което тя получава широко разпространение в старославянския език. Но понеже сред широките праславянски маси тази наставка е непонятна, в последствие те я заменили със своята дума "-мир" (свят, покой).

        Тази хипотеза има сериозни недостатъци. В епохата на пълна бездържавност и племенна раздробеност на праславяните (IV-IX в.) това заимстване и бързо разпространение е проблематично. Да оставим настрана въпроса, че самата "праславянска" дума "мир" (покой, мир) е безспорно иранска и идва от името на иранския бог Михр-Митра (мир, покой). Ирански са и повечето религиозни "древнославянски" думи като "бог", "рай", "господ", "господар", "Хорст", "аркона - храм". Тази хипотеза предполага, че заимстването на "-мер" е трябвало да се последва от нейното славянизиране в "-мир". Това обаче е трудно и не много успешно поради факта, че в множество славянски езици вече е имало друга подобна дума - "мир", която има неподходяща и двусмислена семантика за подобно словообразуване, а именно, тя означава: 1) покой, и 2) свят, вселена. От тук се поражда двусмислие и колебание да се намери славянска семантика на имената с тази наставка. От тук трудно може да се обясни бързото и широко разпространение на имена, чийто смисъл е неясен. Най-сериозният дефект на тази хипотеза (както и на други подобни хипотези за заимстването на "княз", "витяз") идва от историко-географския път на разпространение на "-мер, -мир". Този път не е от север на юг, а обратно - от юг на север, по точно от Първото българско царство към другите значително по-късни славянски княжества.

        След християнизирането на Киевска Рус (което на практика е извършено по български културен модел), именните форми завършващи на "–мир" проникват и се разпространяват изобилно и сред източните славяни. В Полша и Чехия те обаче се срещат извънредно рядко, а когато ги има, те са в оригиналната им старинна форма като Кажимеж (Казимер), Вложимеж (Владимер) и др. Тези факти подкрепят извода, че указаните именни форми не са проникнали в посока готи-славяни, защото в такъв случай те би трябвало да са най-многобройни при чехи, словаци и поляци. Те са най-многобройни в тези славянски страни (Сърбия, Русия), където българското влияние е било най-силно. Това показва, че славянската именна частица "-мер, мир" не е германизъм, а българизъм, по-точно прабългаризъм.

        В настоящата статия се изказва за пръв път хипотезата за друг път на заимстване на "-мер, мир" през епохата, когато Първото българско царство е оказало мощно влияние върху протославяните (VIII-XI-ти век). Ако изследователят се обърне към именната система на ранните българи (прабългари), ще открие множество подобни имена, но без славянска основа:

            Безмер (прозвище или име на бат Баян, първи син на Кубрат - VII-ти век),

            Татимер (VI –ти век) – старинна форма на Татимир (XIV –ти век);

            Даргамер (дипломатически представител на кан Крум, водил преговори с Византия през 813 г.),

            Валдимер - (IX –ти век) - син на цар Симеон (893-927).

            Гоимер или Гуимер (IX –ти век),

            Теример - VIII-ти век.

            Кутумер (Хотамер, Хойдомер - варианти ?)

        Други примери на подобни раннобългарски, почти сигурни прабългарски имена, чийто основи трудно се етимологизират на славянска основа са Хумир, Ламир, Пиримир, Памир, Семир, Сломер, Клономер, Тешимер, Тимер, Тичомир, Тотимер (Томер), Тръсомир, Перимир.  Практически няма вероятност тези чисто прабългарски имена да са резултат от готско влияние. Към тях трябва да се добави вероятно и прабългарското име Хойдомир [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.275], което се чете в надпис с гръцки букви върху един съд от времето на Волжска България: СОИ БОИЛА ХОЙДОМИР (предположително: "съд на боила Хойдомир"). Интересно е, че подобно име е носел и един византийски сановник от славянски (разбирай български) произход - Хотамир (ХОТНАМIРОΣ) и Хотемир (Х[ОТ]ЕМIР) (Ив. Йорданов. Византийски печати (IX-X в), намерени в България. Нумизматика. Нови проучвания. Доклади на националната конференция по нумизматика. В. Търново, 18.11.1994, с. 63-69). В надпис от ранна България се среща титлата (или името?) Зиткоимир. Подобни раннобългарски имена се запазват до късното средновековие - Сулимер (XIII-ти век), Тегомир (XV век).

        Горните имена могат да имат източноирански произход. При източните иранци се е срещала титлата "мир" - водач, вожд. Раннобългарското име Томир (Томер) изцяло съвпада с името на царицата на масагетите (скитите около Каспийско море), Томира (Томирис - 570-515 г. пр. н.е.), която в 530/529 г. пр. н.е. побеждава войските на Кир (по партянски Курош, Кириос по гръцки) Велики, владетел на партите. Подобни съвпадения (Томир - Томира, Борис при българите - Борс при сарматите) говорят за близко етническо родство.

        От всички тези примери може да се заключи, че именните форми, завършващи на "–мер" са съществували и то в доста разпространен вид сред древните българи преди да се смесят с протославяните, а също и по време на ранната българска държава, когато влиянието на протославяните върху управляващия народ е било незначително. Този модел за образуване на лични имена може да има, следователно, чисто прабългарски произход и това се подкрепя от чисто прабългарското звучене на най-ранните имена от този вид – Татимер, Даргамер, Безмер, а също и Сулимер, Памир, Хумир, Томир. Веднаж възникнал на прабългарска основа, той се е разпространил по-късно и сред именната среда на южните славяни, понеже влиянието в този период е било определено в посока от прабългарите към славяните, а не обратно.

        Още на времето В. Бешевлиев направи изолиран опит да обясни прабългарското име Безмер, допускайки, че то е чисто иранско, съставено от аланската дума boz - "красив, приятен, угоден" и именната форма на общоиранския бог Митра (Mehr). Така, според Бешевлиев, Безмер означава "угоден, приятен на бога" или "богоугоден". Останалите прабългарски имена със завършека "-мер", въпреки техния значителен брой, не са обяснени по този начин и не е формулирана идеята, че те могат да демонстрират модела, по който по-късно възникват много славянски имена.

 Най-вероятно, при прабългарите наставката "-мер" има индоирански произход и означава "човек, мъж". Такава дума е съществувала в староиранските и староиндийски езици: др. ирански *marya, авестийски mairya,  др. персийски marika,  др. индийски marya – «мъж, юноша, войник, човек, поданик» (Абаев В. И. Доистория индоиранцев в свете арио-уральских языковых контактов // Этнические проблемы истории Центральной Азии в древности. — М. 1981). При древните индоиранци е съществувал слой от привилегировани воини, наречени марианни - "знатни", чието название идва от посочената индоиранската дума мар - "мъж, човек". От староирански (скитски, сарматски) думата mar - "човек" е заимствана и в някои уралски и кавказки езици: мари marij „човек”, „представител на народа мари”; чеченски  majr,  māri,  mār – „мъж”, в езика на сваните (малка грузинска народност) mare – мъж.

Фиг. 1. Контактна зона между прабългарите от Северното Причерноморие (VII -X-ти век) и угрофинските народности от района на р. Волга през ранното Средновековие.

Сходна на индоиранската дума mar - "мъж, юноша, човек" е и древната общоиранска дума mard - човек, мъж (в същност означава "смъртен"): в  ягнобски  morti, кюрдски  merd, пущунски  mard, талишки  merd, пехлеви  mard, съвр.персийски  mārd, гилянски  mêrd, сариколски  mardēm - човек. /VS-ETD/. В рушански и хуфски mardum - хора, тълпа. Тази иранска дума е заета в много угрофински езици: във фински marta, мордвински mird́e, коми mort, удмурски murt – човек [VS-ETD- “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic”.Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/. От тази индо-иранска дума са образувани и етнонимите на няколко фино-угорски племена по поречието на Волга - Мари, Мордва, Меря, Муроми (Merens при Иордан), Морт (самоназвание на народа Коми) и Удмурти, които са били съседи на причерноморските скити и сармати (Фиг. 1). Общоприето е, че етнонимът Мордва (Mordva) произлиза от иранската (скитска) дума mard - "човек". Мордвинската дума mirde означаваща "съпруг, мъж" има същия етимологичен корен. Допуска се, че скито-иранската дума mard е включена във втората сричка на етнонима Udmurt. Действително, удмуртите са били племе, живеещо в съседство с причерноморските скити и сармати (Фиг. 1).

         Горните факти подкрепят възможния прабългарски, ирански произход на именната частица "-мер, мир" със значението - "човек, мъж". Възможно е, в някои случаи "-мер" да означава и владетел, от иранската титла mir - "владетел, управник, началник, командващ, княз".

        Етимологията на именната наставка "-мер" = "човек" се подкрепя и съгласува с историческите данни за много нейни носители.

        Макар и малолетен, Маламер (Маломир) (831-836) се налага да поеме властта неочаквано поради отстраняване на първия син на Омуртаг - Енравота (Боян, Воин) и преждевременната смърт на втория син - Звинич (Звиница). От тук Маламер може да е второ владетелско име или прозвище и вероятно означава "малък човек, малък владетел" - невръстен, непълнолетен човек". Твърдението, че Маломер е славянско име понеже думата "мал, малък" е славянска е повече от пресилено. В протоиндоевропейския език е съществувала думата *(s)mal - малък, дребен. От нея в тохарския присъства а smale, smālok - малък, в авестийски mairya - малък, в арменски meɫ - малък, в старогръцки méleo - малък, балтийски: *mel-a-, *mal-a-, *mel-ja- малък, старогермански: *smal-a,  *smal-an- малък. В езика на ирано-българите, говорещи на подобен индоевропейски език, също може да е имало подобна дума, което представя името Маломер като чисто прабългарско. Прабългарското име Маламер е запазено в днешния украински език като името Маломуж, което е буквален славянски превод на Маломер.

        В 812 година Крум праща делегация за мирни преговори в Константинопол за да бъде подновен мирният договор от 716 г.. За тези преговори Теофан съобщава: „През тази година Крум, вождът на българите, повел отново преговори за мир чрез - Даргамер с императора Михаил. Писал на императора и за решението си: „Ако не побързаш с мира, по твоя вина ще се отправя с войска срещу Месемврия. Императорът, като научил това, по внушение на лошите си съветници, не приел мира. (6, Прабългарски епиграфски паметници. В. Бешевлиев. 8. Триумфални надписи. с. 99). Думата Даргамер е неясна. Всички изследователи я приемат за антропоним, според Божидар Димитров тя е прабългарско име. Обикновено Даргамер се преиначава на Драгомир или Добромир и се приписва на някакъв славянски първенец с такова име, за което няма доказателства. Даргамер може да се разглоби на дарга + мер, където -мер означава "човек, мъж" а дарга е древна персийска титла - darougheh "управител, началник на област" (Dehkhoda Persian dictionary: داروغه . [ غ َ / غ ِ ] (ترکی - مغولی ، اِ) رئیس شبگردان . سرپاسبانان . داروغه که در زبان مغولی به معنی «رئیس » است یک اصطلاح عمومی اداری است [1]). След 12 в. титлата е заета от монголците като darugha -  областните управители, натоварени със задачата да събират данъци и да управляват област. Тази титла е непозната на тюрките, които вместо нея използват тюркската титла basqaq (baskak). Най-вероятно - Даргамер означава "управител на област".

        Сулимер може да има връзка със старобългарската дума “сулица” – копие, късо копие. Всъщност тази дума е прабългарска и произлиза от авестийската дума sura – сила, мощ, копие [3]. От тук Сулимер (XIII-ти век), а може би и Селимир означава “копиеносец” или "силен, мощен човек".

          Ранното прабългарско име Татимер съдържа основата "тат", название на персите, а също и на западноиранската народност тати. От тук Татимер = персиец, човек от народността тати.

          Кутумер (Хотамер, Хойдомер - варианти ?) - прабългарско име съдържащо известната етнонимна основа "кут" (кутигур, кутургур), оттук Кутумер може да е епоним (човек от племето кутигури), подобно на Татимер (човек от племето тати). 

         Сонмирович е старинно българско болярско име. Съгласно [Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII - XIV -ти век. Изд. Наука и изкуство. София, 1989, с. 101], българските боляри Сонмировичи са владеели град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди османското нашествие. Семантичната основа на името е Сонмир, в старинна форма Сонмер. Съгласно наши изследвания (Названия на прабългарските богове-планети), при прабългарите Слънцето е наричано с думата "Сон", което прави прабългарския произход на основата Сонмер по-вероятен. Подобно име, Шун, при прабългарите се е срещало като фамилно име. От тук - Сонмер = слънчев човек, преносно - лъчезарен човек.

            През XIV-ти век един "влашки" княз е носел името Тугомер, преиначено после на Тихомир. В чисто славянска среда името Тихомир е безсмислено откъдето и да го погледнеш - "тих свят" , "тих мир", "тих човек" не носят някакви качества, достойни за лично име на владетел. Обаче, изходното Тугомер има напълно определен смисъл. Тъго (по старобългарски и руски Туго) - означава "як, силен, здрав, твърд, постоянен, траен". Съответно Тугомер - "постоянен, твърд човек". Раннобългарското име Тугомер (Тихомир) се среща и в съкратената форма Тих (цар Константин Тих) и в израза "Тих, бял Дунав". И в двата случая, "тих" трябва да не е славянското "нечуваем, с ниска сила на звука", а прабългарското ТЪГ, ТУГ - твърд, постоянен, траен. Специално за река Дунав, още Херодот е коментирал удивителното постоянство на тази река, чието течение не се мени съществено през отделните сезони на годината.

В заключение, може да се счита за обосновано съществуването в миналото на българска дума с основа "мер, мар" = "човек, мъж" с най-вероятна прабългарска и иранска етимология. Имайки пред вид това значение на наставката "-мер", посочените по-горе имена получават напълно ясна и безпроблемна семантика: Боримир - “човек, който се бори”, Владимир - “владетел”, Добромир - “добър човек”, Станимир - “устойчив, стабилен човек”, Беломир -“Белчо, Белуш, но може би Веломир = "човек, който заповядва”, Беримир - “човек, който събира, привлича”, Воемир -“човек, който воюва”, Десимир- “намерено дете, Найден”, Дружимир –“дружелюбец”; Правдомир -“правдолюбив човек” и т.н.

Друга подобна на -МИР наставка, с която завършват много славянски имена,  е наставката -МИЛ. Тя също се счита за праславянска. По принцип това е възможно, защото наставката -МИЛ съвпада с основата на славянската дума "мил" - приятен, близък, услужлив и т.н. Възможно е обаче тя да е получена от прабългарската (сарматска) наставка -МИР с обеззвучаване на крайната съгласна Р - Л, т.е чрез прехода МИР-МИЛ (сравни старобългарския дублекс "гал, гар" = "черен" и съвременното "таратор-таратол").

Трета наставка, подобна на -МИР е наставката -МАН (МЕН). Известни са и голям брой оригинални и чисто български имена, лични или фамилни, в който присъства окончанието "-ман" или "-мен". Например: Стамен, Стоимен, Честимен. Подобни са и старинните български имена Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман), Градоман (Градман), Драгоман (Драгман), Пачаман, Яздоман, Каломан. Такова име е и Тороман, Турман (Турмана) с производни Туро, Торо, Торно, посочени от Йордан Заимов [1]. Според този мастит изследовател на българската именна система през вековете, тези имена са производни на вече изчезналото Туроман. Цокоман (Цокман) е образувано от основата "цок", която самата по себе си е име на прабългарския болярин Цок (Цук, Тук) от Съвета на Великите боилади при Крум.

Могат да се посочат доста старинни български имена, които имат една и съща основа, но завършват или с наставката "-мер" или с подобната й "-ман". Такъв е примера с имената от вида Елтимир (Алдомир, Айдемир и др. подобни) и Алтоман. Други такива примери на имена с обща основа са: Стоимен - Стоимер, Томан - Томир, Даргоман - Даргамер, Гуман - Хумир, Салиман - Сулимер. От посочените по-горе двойки имена Алтомир-Алтоман, Стоимер-Стоимен, Томир-Томан, Хумир-Гуман, Сулимер-Салиман заключаваме, че в рамките на езика-носител (езика на прабългарите) именните наставки "мир-ман" може да се заместват и вероятно имат еднакъв смисъл - "човек, мъж".

Имената Елтимир (Алдомир, Айдемир и др.) са раннобългарски топонима и лични имена от района на Северна България, Трансилвания и Молдова, останали от времето на голямата българска империя от VIII-X-ти век. Някои етимолози ги смятат за кумански и ги разглобяват така: "ел (ръка) + демир (желязо)" - "ръка желязна". Наличието на паралелната форма Алтоман (Алто + ман) показва, че разглобяването на Алдомир трябва да става по формулата Алдо + мир, а не по удобната "куманска" формула Алдомир = Ал + демир. Според мене, тези названия могат да се получат от прабългарския календарен термин алтом - "последен" с прибавяне на прабългарската наставка "-мир" или "-ман", и двете означаващи "човек". Получава се Алтомир, Алтоман - "последен човек", "последно родено дете", от mánu, manuš - човек (виж таблицата). Съществува и втора възможност, наставката "-ман" да идва от древния индоирански суфикс "-man" за образуване на прилагателни имена. Например, от думата ЧУЛ - "пустиня" в източноиранските езици се образува прилагателното ЧУЛМАН - "пустинен" [Пырейко, Пущу - русский словарь. Москва, 1983. с. 255]. 

Името Стоимен се среща и като Стамен. Името Томан и запазено във фамилното име Томанов. Старобългарското име Томир може да е вариант на сарматското царско име Томирис. Основата "ху" (гу) при Хумир - Гуман може да произлиза от авестийското  hu (кратка форма на hwar), което значи "слънчев, хубав, добър", така че Хумир - Гуман може би означава "хубав, слънчев, добър човек".

Наставката -МАН може да произлиза от протоиндоевропейското manu, mánu-, човек, староиндийски mánuṣ-, mánuṣa-, авестийски manuš  = "човек, мъж" с много застъпници в съвременните индоевропейски езици. Наличието на българското лично име Мануш (мъжествен) и на посочената по-долу дума "мина" = "човек, мъж" подкрепя тази етимология.

В българския език, включително и в македонския му вариант, диалектите, народните песни се среща думичката "мина". Тя се среща винаги пред названия на хора и след някакво числително бройно, например “два човека - двамина”. В старите народни песни и приказки се срещат и изразите “девет мина братя”, “девет мина дружина”. Подобни изрази са живи в македонския диалект: “Деветмина стари луѓе” ; “девет мина брака”, “девет мина турци”, “седеммина”, петмина, “петмина од деветтемина”, “шестмина”, “притоа беа фатени шест мина терористи” и т.н. Много по-често думичката “мина” се среща в съкратен вариант: два – двамина – двама с преобразуване на “мина” в “ма”; три-тримина-трима; четири-четири мина-четирма; пет-пет мина-петима и т.н. Особено добре и цялостно тази дума е запазена в изразите “седем – седем мина - седмина” и “осем – осем мина - осмина”. Атанас Славов [Диалектологически речник на сливенския говор. ИК "Жажда". Сливен. 2008, с. 74] счита, че оригиналната българска думичка “мина” означава “на брой” и се аргументира с израза “трима мина човека = трима на брой човека”. В действителност, "мина" означава "души, човека, мъже", но не и "одушевени предмети или жени" и пряко произлиза от протоиндоевропейското *manu = "човек, мъж". Думичката “мина” = “човек, мъж, души” е запазена в началото на много детски броилки. Например “ини мини дуди мини” в броилка от с. Самуилово, Старозагорско и “ени мени дуду мени” в броилка от град Гълъбово, Старозагорско. В тези изрази “ени мени” означава “един човек” от прабългарското “ен, ан” = едно , а “дуду мени” = “двама души, два човека” от прабългарското “тут” = две, сравни прабългарското название тутом – втори на втория месец от прабългарския календар. 

Във всички тези имена, окончанието "-ман" може да бъде прабългарска форма на праиндоевропейската дума *mAnw - "мъж, човек" или на индоиранския суфикс "-man" за образуване на прилагателни имена. Наставката "-ман" е използвана и в старобългарския език, наприме ЗЛОКОМАН означава "злодей, зложелател, враг [Кратък църковнославянски речник. Превод от руски Павел Б. Николов – град Ихтиман. http://xoomer.alice.it/pavelnik/R/Carkovnoslavjanski.htm]. Старобългарското миряни́н (мн. миря́не; гръцки λαϊκός - от старогръцкото - λαός народ) - "обикновен човек от народа", "християнин, който не е давал монашески обет и не е член на религиозния клир" може да идва от мер, мир - "мъж, човек, обикновен човек от народа".

Наличието на такива старинни лични български имена с наставката "-ман" се явява интересен паралел с именната система на германските народи, в които има много имена образувани с окончанието "-man" - човек: Fridman, Altman (сравни с българското Алтоман), Gudman (сравни с българското Гуман, съвпадащо с осетинското Гуман и близко до иранското Хуйман - земеделец) и мн. др.

1. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

2. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

3. Joseph H. Peterson. Dictionary of most common AVESTA words, 1995.

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

ДОПЪЛНЕНИЕ: