ОПИТ ЗА ИДЕЙНА ВЪЗСТАНОВКА НА НЯКОИ ДЕТАЙЛИ ОТ РЕЛЕФА  МАДАРСКИ КОННИК

Иван Танев Иванов

Иван Иванов. Опит за идейна възстановка на някои детайли от релефа Мадарски конник. В: (Ред. Васил Гюзелев и др. ) Пътуванията в Средновековна България. Материали от Първата национална конференция ”Пътуване към България. Пътуванията в Средновековна България и съвременният туризъм”. Шумен, 8-11. 05. 2008 г.  Съюз на учените в България. Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. Научноизследователски център по византинистика. Изд. Абагар. Велико Търново. 2009, с. 214-229

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

На територията на резервата Мадара има данни за живот в периода от IV хилядолетие пр. Хр. до XV в. В подножието на скалите, върху които е изсечен релефът Мадарски конник, се разполага пещера, обитавана и ползвана по времето на траките за култови цели. Най-значими са обаче следите от ранните българи, които в предхристиянския период изграждат на това място внушителен култов комплекс, включващ скалния релеф Мадарски конник, капище, водни басейни, дворцови и жилищни сгради и други постройки.

Обр. 1. Мадарският конник (по Мавродинов Н. )

Две от най-добрите изображения на скалния релеф Мадарски конник са представени на Обр. 11 и Обр. 22. Релефът е изсечен върху отвесна скала на Мадарското плато на 23 м височина. Намира се в близост до старите български столици Плиска и Преслав. Размерите на релефа са 3.1 м при основата и 2.6 м височина. Изобразява конник в естествена големина в ход на дясно, следван от куче. В краката му е легнал лъв, в обратна посока. Конникът е в ход север – юг, което съвпада с мислената права линия, съединяваща столиците Плиска и Константинопол. Конят е изобразен "газещ" и "тъпчещ" лъва (символ на Византия), като предният десен крак на коня е притиснал лъва към земята, а левият му заден крак се спуща надолу и забива копито в гърба на лъва.

Обр. 2. Мадарският конник (по История на България)

Около конника са представени няколко фрагментарно запазени надписа на средновековен гръцки език (Обр. 3)3, които според Бешевлиев4 са от времето на Тервел (700-721), Крум (803-814) и Омуртаг (814-831). В тях се четат имената на българските канове Тервел, Кормисош и др. След налагането на християнството, конникът е отъждествяван по всяка вероятност със Св. Георги.

Обр. 3. Мадарският конник, с околните надписи (по Г.Фехер 1924 г.)

Мадарският конник е единственият скален релеф в Европа от ранното средновековие. През 1979 г. е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

        Първи сведения за релефа Мадарски конник дава унгарският пътешественик Феликс

Каниц5. Според него релефът е от времето на Римската империя. От тогава до наши дни

историческата наука предлага различни хипотези с които да обясни произхода на скалния

релеф: тракийски конник6, герой от националния епос на прабългарите или прабългарско

божество7, митологично-поетичен герой на прабългарите8, ловуващ конник и тържествуващ владетел (вероятно кан Крум9), прабългарски бог и синкретичен образ от изчезналия епос на прабългарите10.
         В голяма степен представата за релефа Мадарски конник, че изобразява персонаж от прабългарската митология идва от предполаганата на тюркска основа семантика на названието Мадара. Някои езиковеди изхождат от раннотюркски езикови аналогии и го превеждат като “герой, храбрец”. Други приемат, че името Мадара произлиза от гръцката дума Μαδαρος (плешив, гол, необрасъл) заради липсата на растителност по скалите11. В

индо-иранския свят съществуват стотици топоними, подобни на Мадара, които се извеждат

от madar (майка)12.

        Според нас етимологията на Мадара може да ни даде един старобългарски текст от IX в., намерен и публикуван в наши дни от проф. Б. Ангелов (Ангелов Боню. Сказание за железния кръст. Език и литература, 1970, № 2, с. 69 – 73; Също и в: Старобългарска литература, 1, 1971, с. 121-155). В "Сказание за железния кръст" се споменават крепостите Мондра Дръстърска и Мондра Плисковска. В "Сказанието" се описва битката на Симеон с маджарите през 895 г., когато той, според думите на автора, с божията помощ се спасява в крепостта Мондра Дръстърска (крепостта Мундрага до днешна Силистра). Крепостта  Мондра Плисковска не е ясно посочена, но според много съвременни изследователи (Турилов А. А., "Мъдра Пльсковская" и "Мъдра Дръсторская" - две Мундраги первой болгаро-венгерской войны". В: Славяне и их соседы. вып. 10,  2001, с. 40-58; Анчо Калоянов, Мария Спасова, Тодор Моллов. "Сказание за железния кръст" и епохата на цар Симеон. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2007, с. 205, 208) тя съвпада с крепостта Мадара до Плиска. Както тези две крепости, така и много други крепости от времето на Първото българско царство са построени на господстващи, скалисти и трудно превзимаеми височини. От тук идва и смисъла на прабългарската дума Мондра (Мадара, Мундрага) = "висок скалист връх". Подобно на Мадара до Плиска, Мундрага до Дръстър сигурно е имала и религиозна роля, защото Дръстър (и близкият Тутракан = "втори таркан") е важен религиозен център. Изглежда крепостите Мадара при Плиска и Мундрага при Тутракан са предоставяли на прабългарите освен физическа, още и божествена защита.

        С този си смисъл прабългарската дума Мадара, Мондра е пълен омофонен и семантичен еквивалент на древната иранска и индо-арийска дума Mandara =“огромна, твърда скала”, название на главната, свещена планина при древните иранци и индо-арии, където са живеели техните богове13. При индусите, Мандара (Mandara) се отъждествява с един висок връх на Хималаите, а според друга версия това е планината Мандара в днешния щат Бихар. Другото санскритско название на планината Мандара е Меру или Сумеру – митична планина, обител на боговете, която символизира оста на света. Подобно е и названието на най-големият индуистки храм в света, а може би и най-големият храм в света, МАДУРАЙ, построен от цар Раджараджа в Южна Индия през късното средновековие. Пред вид на огромното религиозно и сакрално значение на скалите край Мадара за прабългарите, на обилието от материални следи от тяхната култова дейност там и на близостта и до политическия и религиозен център на ранна България и на източноиранския произход на по-голямата част от прабългарите може да се счита, че МАДАРА е религиозно понятие и название, подобно на това, което е била планината Мандара – Меру за най-ранните индоарии. Самият вид и облик на Мадарските скали край Плиска напълно съответства на древното индо-иранско название Мандара - "огромна, твърда скала". Пред вид на всичко това можем да предположим, че българското название МАДАРА е фонетичен вариант на индоарийския религиозен термин МАНДАРА. В подкрепа на това привеждаме факта, че в българските диалекти "мада, мадърка" означава "каменна плоча, буца, тяло с формата на плоча" (Прабългарски думи, съхранени в детските игри).

         От особена важност е изказаното от Р. Рашев мнение, според когото тълкуването на скалния релеф като образ на български владетел не може да се постави под съмнение и може да се приеме, че "се касае за обобщен образ на обожествен владетел, който в съзнанието на съвременника се е преплитал с чертите на образ от ранносредновековния епос"14.
        Релефът е изследван също от австрийски и руски учени. И. Щиговски, експерт по изкуствата (Виена) посочва връзката на изкуството

при прабългарите с предна Азия. Още в древен Египет, Асирия и особено по-късно в Персия, силата на побеждаващия владетел се представя с различни сцени, при които той сразява лъв. С течение на времето те се свързват с конкретни битки и победи. След VI-ти век към тях се добавя и образа на куче. Идеята на изобразяването е винаги да се акцентира върху триумфа на воина – победител.  

Руският археолог и историк Ф. И. Успенски15 характеризира Мадарския релеф като “най-древен и интригуващ старобългарски паметник”, “изключително уникален” и “най-забележителен”. Според него в Равена, където се установяват прабългарите на Алцек (и по-рано на Алциок), има подобен паметник с релефно изображение на конник, който може да се сравни с изображението при Мадара16.

През 1929 г . руският византолог Х. П. Кондаков датира релефа при Мадара в началото на VIII-ми век и посочва някои различия между него и подобните му древноперсийски скални релефи.

Идеята, че релефът изобразява тракийския конник-херос е многократно изказвана, но срещу нея има неоспорими аргументи. Тя е трудно защитима поради няколко факта. Например, при Мадарския релеф конникът е със стремена и седло, непознати на траките и по-късните европейски народи до VI-ти век17. Важен контрааргумент също е фактът, че в огромния брой изображения на тракийски конник, кучето и лъвът са съюзници на конника, докато при Мадарския релеф, лъвът е явен враг18. Географската близост на релефа до столицата Плиска, както и детайлите, доколкото са запазени, също подкрепят тезата за прабългарския произход на релефа. Конят има подчертано мощни форми и наподобява други изображения на коне, откривани при строежи в близката столица Плиска (Обр. 4)19. Аргумент са и надписите около конника, които съобщават за събития, засягащи България и Византия при Тервел, Кормисош и Омуртаг. Иконографските особености на релефа Мадарски конник също показват, че той представлява произведение на българската релефна пластика от началото на VIII-ми век20.

Обр. 4. Графит с централно изображение на конник от Плиска.

Най-близките успоредици на мадарската композиция са скалните релефи в Персия от времето на сасанидските царе, като Сапор I и особено изображенията на ловни сцени и простреляни лъвове представени върху сасанидски сребърни съдове.

Релефното представяне на конник е типично за изкуството на Ахеменидска Персия. То е продължение на старото изкуство на Двуречието, заемайки част от неговите мотиви и похвати. Релефите представят силата и могъществото на владетеля, като пратеник на боговете. Обикновено са изработвани върху камък и третират предимно светски сюжети, взети от дворцовия живот, като липсват изображения на богове. Това изкуство продължава и в епохата на Селевкидите, партските царе и Сасанидската династия. Следи от особеностите на изкуството от Двуречието и Иран се откриват и при Мадарския конник. Близостта му с персийското изкуство е толкова силна, че провокира твърде невероятната хипотеза (Всеволод Николаев), според която релефът е дело на елинистическото изкуство от VI – V век пр. Хр. и изобразява персийския цар Dārayawuš Vištaspa (Дарий Хистасп) - 521- 486 г . пр. Хр., завладял част от Балканския полуостров.

Подробното изучаване на релефа изисква скеле, каквото е издигано през 1895, 1905 и 1954 г. През 1905 г е изготвена гипсова отливка на релефа. През 1954 г. релефът е изследван в продължение на месец от тридесетина български специалисти от различни области. Използвано е и странично осветление нощем. Цялата документация се съхранява в АИМ на БАН и е публикувана през 1956 г.21

В настоящия момент релефът е силно повреден от скалната ерозия и е съхранил само най-общите елементи от първоначалната си композиция.

Предполага се съществуването на следните по-важни и неоспорими елементи в първоначалния релеф Мадарски конник.

Според Ст. Станчев22, повечето изследователи на релефа са единодушни, че десният крак на конника е поставен в стреме, което се държи на ремък, закачен за седло. Зад седлото личи високо облегало, а върху гърба на коня и под седлото има покривало. От сбруята на коня личат още юзда и подопашен ремък. Конникът е облечен в широка пола. Поставеният в стремето крак е в обувка без ток и с остър връх, насочен нагоре (кавказки тип ботуши). Между ушите на коня има дълбока дупка, вероятно служеща като гнездо за поставяне на украшение върху челото на коня. Най-приемливо е допускането, че на това място е бил втикнат кичур пера23, което се обосновава от факта, че подобна украса има върху челото на коня при една от каните на съкровището от Наги-сент-Миклош (Обр. 5.1).

Обр. 5.1. Детайл от Кана № 20 от Съкровището от Наги сент Миклош с изображение на конник.

Обр. 5.2 Тежковъоръжен партянски конник (рисунка).

Сходни, почти неоспорими елементи виждат и други изследователи на релефа24 според които конникът е с връхна дреха до коленете. Лявата му ръка е високо вдигната. Конникът стои върху седло от източен, кавказки тип с висока задна подпора. Под седлото има черга. Десният крак е поставен в стреме. Известно е, че стремето се появява в Европа след VI-ти век, което определя и долната граница за датирането на релефа.

Други от предполагаемите елементи са спорни и нееднозначни. Например, съществуват три предположения за предмета, който държи конникът във високо вдигнатата си лява ръка: кана с вино, ловджийски рог или поводите на коня. По отношение на дясната ръка някои приемат, че с нея конникът хвърля късо копие срещу поваления лъв, а други считат, че държи юздата на коня. Съществуват предположения, че ездачът е с наметало, подобно на Тракийския конник. Според нас, често срещаното твърдение, че на гърба си конникът носи лък, калъф за лък25 или калъф за стрели26 е също спорно, защото елементът е твърде неясен, а и липсват аналогии в други подобни изображения.

Миятев27 отбелязва оцветяването в червено на конника. Бешевлиев28 също посочва някои от безспорните и спорните елементи. Според него релефът е ограден отчасти с жлеб. Червени са буквите и от околните надписи. Конникът е с широк надиплен кафтан. Десният му крак е обут в мека обувка без ток и поставен в стреме. С лявата ръка държи юздите. Ездачът седи върху седло с висок гръб, като на гърба си носи колчан. По шията на конника се спуска обилна коса.

Така формулираните детайли навеждат на мисълта, изказвана от много автори, че релефът представлява развлекателна ловна сцена, в която конник и куче са нападнали лъв. Официалната и в същото време най-убедителна версия обаче е, че релефът изобразява триумфиращият български владетел (Тервел, Аспарух) от предхристиянската епоха29. Така се появява противоречие между изгражданата на основата на описаните детайли представа за ловна сцена и предполагаемата цел на художественото въздействие. Това показва, че предполагаемият състав от детайли е недостатъчен, неточен и вероятно далеч от първоначалната композиция на релефа. Не малка вина за това имат ерозионните процеси.

Обр. 6.1. Анатомия на предните крака на кон (рисунка).

Обр. 6.2. Мадарският конник. Графично обозначение с кръгчета на коленните стави на коня.

Целта на настоящото изследване е да се намери сравнително най-достоверният композиционен план от детайли, за да се изгради исторически верен образ на конника. За тази цел трябва да се обърне внимание на някои детайли и анатомични пропорции от фигурата на коня (Обр. 4, 5.1, 5.2, 6.1) като се вземат предвид аналогични изображения. Особено впечатлява неясното разположение на горната (раменна) става на високо вдигнатия преден ляв крак на коня. Предвид на нормалния ход при местенето на краката при движението на коня, представен на обр. 430 и обр. 6.131 приемаме, че именно предният ляв крак е вдигнат, макар че това не влияе на начина на формулиране и решаване на проблема. Решаването на този проблем може да се постигне чрез съвсем нова представа за композицията на Мадарския релеф.

Ако сравним изображението на коня от Мадарския релеф с няколко изображения на кон в аналогична фаза на ход, показани на обр. 4 и обр. 6.1, ясно се вижда нормалното разположение на средните (коленни) и горните стави при крайниците на правилно представен кон, в сравнение с тези при коня от Мадарския релеф. Като начало фиксираме положението на средните стави при краката на коня от Мадарския релеф. Три от неговите крака са сгънати в коляното, което улеснява намирането на мястото на техните коленни стави (обр. 6.2). Четвъртият крайник, предният десен крак,  е изпънат и положението на неговата колянна става може да се установи единствено на основата на факта, че дължината на неговата пищялна кост трябва да бъде равна на тази при левия преден крак (обр. 6.2). Става ясно, че между определените по този начин коленни стави на предните крака е очертан един важен елемент (обр. 6.2). Това е една дъга, почти съединяваща двете предни коленни стави. Тази дъга е един от най-добре запазените детайли по Мадарския релеф (Обр. 1 и 2), която по нататък условно ще наричаме “предна дъга”.

Основният недостатък на всички досегашни представи за коня от Мадарския релеф е, че тази т. н. “предна дъга” се схваща като контур от изображението на бедрената кост на предния ляв крак (хипотеза I). Според нас се допуска грешка. Рафаил Попов в своята рисунка (Обр. 3) на Мадарския конник от 1934 г . решава проблема, като повдига значително “предната дъга”, т. е., левия преден крак, приближавайки го до мястото, където той би трябвало нормално да стои. Това не е решение, а по-скоро фалшификация. Други изследователи също отбелязват, че предният ляв крак на коня е твърде ниско разположен, но се примиряват с факта, като допускат, че това е художествен похват, използван за да се подчертае обема и мощта на гръдния му кош. Те се обосновават с аналогичното изображение от кана № 20 от старобългарското съкровище от Наги сент Миклош (обр. 5.1), където конят действително има големи гърди и къси предни крака. Веднага трябва да се подчертае, че предните крака на коня от кана № 20 действително са къси, но с правилна анатомична пропорция на дължината на техните бедрена и пищялна кост и правилно разположение на горните (раменни) стави. Същото важи и за коня върху графита от Плиска (обр. 4). За разлика от тези почти синхронни на Мадарския релеф изображения, предните крака на коня от Мадарския релеф, в условията на хипотеза I, нямат такива правилни анатомични пропорции (Обр. 6.2). Ако допуснем, че т. н “предна дъга” изобразява бедрената кост на предния ляв крак, то раменната става на този крак трябва да стои там, където е коляното на предния десен крак (Обр. 7.2). Това е грубо анатомично несъответствие, по-точно пример за крайна уродливост и никой скулптор не би си позволил такъв стил на изобразяване, особено в композиция с такава импозантна роля и значение. Кон с такова уродливо разположение на раменните си стави (Обр. 7.3) не би могъл да се движи, още по-малко да внушава сила, мощ и респект.

Обр. 7.1. Илюстрация на естествен конски ход

Обр. 7.2. Реконструкция на разположението на предните крака на Мадарския конник (с фиксиране мястото на коленните стави според хипотези 1 и 2)

Обр. 7.3. Рисунка на разположението на предните крака на коня от Мадарския конник, в условията на хипотеза 1.

Обратно на горното допускане, може да се приеме, че неестествената представа, която зрителят  си създава за анатомичния строеж на предните крака на коня не отговаря на историческия първообраз, а е резултат от ерозионно заличаване на детайли. Правилното разположение на ставите и бедрените кости на предните крайници е показано на Обр. 7.2 (пунктир, хипотеза II). При такова разположение, горните стави вече са правилно свързани на едно и също ниво към гърдите на коня, така както е показано на графита от Плиска (Обр. 4) и на Обр. 6.1. Заключението, че това именно е правилното разположение на предните крака се подкрепя и от факта, че половината от горния контур на бедрената кост на левия крак е устояла на ерозията (Обр.1., Обр. 2) и сочи именно към правилното положение на предната раменна става.

Като следствие от горното заключение трябва да се приеме, че т. н. “предна дъга” не е контур на левия крак, а най-вероятно е контур на гъвкава подложка (наметало), поставено върху предните крака на коня, което е повдигнато и изпънато поради вдигане на левия крак нагоре. Каква е ролята на това наметало или подложка? За целта ползваме аналогия с партянски боен кон с броня (Обр. 5.2), под която има защитно наметало (подложка) за предпазване на предните крака на животното от самонараняване.

Според предложената реконструкция (Обр. 8.1 и 8.2 ), предната част на коня от Мадарския релеф е с метална броня, под която е поставена защитна подложка. Ако предният ляв крак на коня се вдигне, както е показано на релефа, защитната подложка се изпъва и контура придобива формата на дъга, започваща от коляното на десния преден крак и свършваща върху коляното на предния левия крак. Това което наблюдателят вижда всъщност е дъгата на изпънатата подложка, а не самия крак, чиято раменна става е разположена значително по-високо, както е показано на Обр. 7.2 Предположението за наличие на предна броня се покрепя от наличието на широк подопашен колан - една добре запазена реалия, чиято главна функция не би могла да бъде друга, освен да придържа някакво масивно и тежко тяло (броня) в предната част на коня.

Обр. 8.1. Опит за възстановка по компютърен път (върху снимка) на детайли от Мадарския конник.

Обр. 8.2. Рисунка на Мадарския конник с възстановка на липсващи детайли. Художник: Мариана Гинзарова. (по идея на И. Т. Иванов)

Предположението, че конят на Мадарския релеф е облечен в броня, намира потвърждение в следните исторически данни. Според византийски летописци, разположените пред стените на Цариград воини на кан Крум са носели железни брони. Както повечето от воините, така и отделни бойни коне на военначалници на по-висока длъжност също са били с брони. Като се вземат предвид откритите в района на Плиска, Мадара и Шабла военни инвентарни надписи, във въоръжението на местните гарнизони има голям брой ризници, наречени KUPє (купе) на езика на прабългарите. За широката употреба на ризници говори фактът, че съществуват три различни прабългарски названия и съответно, три различни вида от този вид предпазно въоръжение: єСТРwГНN KUPє, ХwUМСХН KUPє и АLХАСН KUPє32. Семантиката на двусъставните названия “естрогин купе”, “хумсхи купе” и “алхаси купе” не е ясно установена. Възможно е някое от тях да означава “конска ризница” още повече, че в посочените инвентарни списъци се съдържа непропорционално нисък брой от някои видове ризници, които именно могат и да бъдат предполагаемите ризници за коне.

Император Лъв VІ дава следните сведения за въоръжението на българите (по проф. Геза Фехер), които ние виждаме в представената възстановка:
„Те се въоръжават с меч, броня, лък и копие. Повечето носят два вида оръжие: закачено на рамото копие, а в ръцете си държат лък. Но не само те сами се въоръжават, а и конете на знатните са облечени в предните части с желязо, или плъст. Когато не се използвал, лъкът се носел в специален кажен калъф. Колчанът за стрелите се носел прикрепен  с два ремъка отдясно за колана. Копието било от къс метателен тип. Към него била привързана конска опашка. Българските конници имали броня от двойна плъст, която предпазвала шията и гърдите. Тя не била тежка и не пречела на  стрелеца в движенията му. Знатните носели подобни брони, но от желязо. Гърдите на конете били покрити с плъст. Тежката конница била изцяло облечена с железни брони. Конниците от тези елитни части имали метални шлемове, докато в леката конница се използвали дебели кожени калпаци, или калпаци от плъст, обшити с кожа. Селекционирани били не по-малко от две породи коне. Едната е била с по едро телосложение – най-вероятно за тежката конница и тегленето на колите, а другата е била по-дребна. Забранено било използването на конете през мирно време за други цели, което се наказвало със смърт. Употребата на железни стремена била важен елемент, способстващ за българските победи. От българите и други сродни на тях народи стремето било заимствано през VII век във Византия. От българите била заимствана и подковата, както и лекото дървено седло, обшито с кожа. Вместо шпори българите използвали бич. Особено важна част от въоръжението на българите бил коланът им. Той служел както за окачване по него на  необходимите торби, ножове,  колчани, така и за различаване в йерархията на собственика му, т.е. изпълнявал ролята на сегашните пагони." *
 

Според проф. Ст. Станилов (изказване в "Час по България", 24 юли 2009 г.) войската на Крум, по персийски образец, е имала тежковъоръжени конници и такива конници, въоръжени в железни брони е имала войската и на Аспарух. Ясно е, че ако войската на Първото българско царство е включвала отделения с бронирани коне, то голяма част от пълководците и самия владетел също са използвали такива бойни коне, въоръжени с железни ризници като тази при Мадарския релеф. В армията на аварите, особено в първата половина от съществуването на аварската държава, също е имало значителна част тежко въоръжени конници, която е играла важна роля във войните с Византия [Katalin Nagy. Notes on the Arms of the Avar Heavy Cavalry. Acta Orientalia. Volume 58, Number 2 / July 2005, р. 135-148].  

Проф. Васил Ат. Василев [В. Василев. Древните българи. факти, хипотези, измислици. Изд. Изток-Запад, София. 2009, с.153] пише, че основната част от конниците в българската войска били защитени с леки брони от плъст или твърди обработени кожи, а конете - от труднопробиваеми наметала.

Обоснованата по-горе хипотеза, че конят при релефа от Мадара е с броня, предполага нова представа за композиционната структура на изображението. Всьщност  имаме пред себе си не лек, бърз и подвижен кон за лов, а боен кон с мощни форми, облечен в пълно бойно или парадно въоръжение. Съобразно тази бойна или парадна композиция на релефа трябва да се очаква и подходящо въоръжение на ездача, наличието на съответните знаци и символи, подчертаващи неговия висок владетелски сан. В тази връзка и по аналогия с конника от кана № 20 на съкровището от Наги Сент Миклош (Обр. 5.1), се предполага, че във високо вдигнатата лява ръка ездачът държи не кана или ловджийски рог, а късо копие – сулица (или боздуган). Според нас спорният предмет, който се вижда зад лявото рамо на конника не е лък или колчан със стрели (които са по-скоро нападателни оръжия, или оръжия за лов), а кръгъл щит, целящ да осигури защитата на владетеля. Същите реалии, преметната през рамото сулица и окачен на рамото голям кръгъл щит, се виждат и върху оловния печат на Тервел, изработен по повод въздигането му в кесарско звание (Обр. 9.1)33. Бешевлиев също посочва наличието на аналогия между Мадарския конник и изображението върху моливдовула на Тервел34. Тези реалии са в полза на хипотезата, че Мадарският конник изобразява кан Тервел.

Обр. 9.1. Оловен печат на Тервел като кесар. (DOC 58 106 4932)]

Обр. 9.2. Шестолъчна звезда от изображението върху стената на Дворцовата църква в Преслав (X-ти век).

Копия и щитове, окачвани на рамото, съдържат и изображенията на конници върху графити, открити в непосредствена близост до Плиска35 (обр. 4), които е възможно да са изработени по подражание на мадарския релеф. Подобно на модела от кана № 20, ездачът от релефа при Мадара най-вероятно също носи нисък, конусовиден прабългарски шлем със забрало. Самото забрало е отчасти съхранено от ерозията и се вижда около врата и върху гърдите на конника (обр. 2 и 8). В съзвучие с парадния характер на изображението може да се допусне, че добре запазеното около главата вълнообразно изображение представлява не коса, а украшение от пера или ленти, закрепено на върха на шлема. Идеята, че между ушите на коня има закрепено перо изглежда добре обоснована и подкрепя представата за парадния характер на композицията.

В съзвучие с въоръжението на коня може да се допусне, че връхната дреха на конника представлява подобна на кафтан ризница (Обр. 8.1) и (Обр.8.2). Кафтанът с надиплена долна част е традиционна дреха за по-късните българи и в българските диалекти има много свързани с това название думи: дипъл, бръчник, бърчанка, кърлянка, окреп - надиплена пола, пола с дипли36. Надипленият на верев кафтан е характерен за традиционната народна носия на българите от Македония. Подобни надиплени връхни дрехи - кафтани могат да се видят и в по-късни изображения на български воини от църкви в България (обр. 10.1) и (обр. 10.2), както и по надгробни паметници в Босна и Херцеговина, оставени от изселили се български богомили (обр. 11)37.

Обр. 10. 1. Релефно изображение на български конен воин. Детайл от фасадата на  църква от с. Остров, Пернишко.

Обр. 10. 2. Релефно изображение на български воини. Лопушанския манастир.

Високият обществен сан на конника се подчертава от изобилието от символи и знаци, които има коня. Един такъв добре запазен от ерозията знак е шестолъчната звезда върху задния десен хълбок на коня (обр. 2, обр. 8), която вероятно е закрепена върху подопашния колан. Тя е забелязана най-напред от Живко Аладжов38, който я определя като соларен знак. Две подобни шестлъчеви звезди са открити върху оловния печат на кан Тервел (обр. 9.1), а трета върху стената на Кръглата църква в Преслав (обр. 9.2).

Обр. 11. Каменни надгробни богомилски паметници от планините на Босна и Херцеговина.

Тази "звездна, небесна" символика, характерна за ранните български владетели, е аналогична със знаците от шумерските  печати, на които образа на владетеля е придружен с по две шестлъчеви звезди. При шумерите знакът "звезда с шест лъча" означава небе и е символ на върховната власт, дадена от него. Подобни изображения на небесни светила и планети се откриват и по асирийските релефи като израз на владетелски ранг39, както и при вавилонски и древноперсийски материали40. Като пример може да се посочи стелата на Ашурнасирпал II (883 - 859 пр. Хр.), където той е представен с огърлица със знаците Слънце и Месечина, които стоят от двете страни на главата му. Може да се приеме, че шестлъчевата звезда при Мадарския конник е белег за върховна владетелска власт и указание, че конникът е български владетел, вероятно Тервел.

            Друг частично запазен владетелски знак, поставен над предния десен крак на коня, е забелязан и публикуван от Д. Овчаров, който го оприличава на соларен знак, изразен чрез два концентрични кръга, свързани помежду си с частични радиуси, разпределени равномерно41. Подобни символи на върховния бог - Слънцето са намерени на различни места в България, Кавказ, Средна Азия, Персия и Афганистан (фиг. 12-16). В Североизточна България са намерени 57 оловни амулети от IX – X–ти век, които съдържат подобно соларно изображение, състоящо се от два или три концентрични кръга, както и двукръгов бронзов диск (обр. 12)42, който вероятно има функция на календар43. Слънчев диск, съставен от два кръга, подобен на този при Мадарския конник, закрепен на същото място, се намира и върху коня, изобразен върху фасадата на средновековна църква от с. Остров, Пернишко (обр. 10.1)44. Сравнявайки изображенията на конника при мадарския релеф (Обр. 1) и (Обр. 8) и този от църквата от с. Остров, Пернишко се виждат поразително сходни елементи - слънчев “двукръгов” диск в предната част на коня, надиплен кафтан, двуизмерен стил на изобразяване an face и др.

Обр. 12. Бронзовата розета от с. Якимово. IX – X-ти век. НИМ, София.

            Подобни слънчеви “двукръгови” дискове, закрепени от двете страни на гърдите на бойните коне са носени и от средноазиатските оногури (обр. 13), персите (обр. 14.1), някои прикавказки народи (обр. 14.2), сарматите (обр. 15 и 16) и саките (обр. 17). Примерите се отнасят за народи, живяли на различни места и по различно време, но имащи еднакъв (ирански) произход и религия с главен бог Слънцето. Това вероятно обяснява значението на тези кръгови символи в тези случаи. Дисковете са поставени върху най-уязвимото място на бойните коне (въобще при животните и човека), там където започват двете сънни артерии, снабдяващи мозъка с кръв. В съзнанието на иранския ездач поставянето на слънчеви дискове на това място има не толкова екранираща, колкото апотропейна функция за защита на здравето на коня.

        Оногурите живеят първоначално в областта Уструшана (Унаге, от китайските хроники Суй-шу) по горното течение на река Аму даря и склоновете на близката планина Белур (Болор, Белуртаг), днешния Памир. Според византийския хронист Теофилакт Симоката, в областта Уструшана е големият оногурски град Бакат (Байканд, дн. Вокат). В първите векове преди и след Хр., част от уструшанските оногури мигрират на запад към района северно от Кавказ и Черно море и според мнозина български историци изграждат ядрото на бъдещата Стара Велика България. На обр. 13 е показано декоративно стенно пано от дворец в оногурско селище, близо до Бакат от I в. пр. Хр. – I в. 45. Всички изображения в двореца, включително и това пано са направени предимно с червено багрило върху бял фон. От бойната сцена, показана на паното, се виждат характерните за ранните сармати конско седло, люспести "железни панталони" и конска броня, донесени по-късно в Европа. Вижда се, че всеки оногурски боен кон носи  кръгло щитче-символ, подобно на това, закрепено върху гърдите на Мадарския конник (Обр. 1 и 8).

Обр. 13. Конни воини - оногури в сражение. Стенно декоративно пано от дворец в  оногурска Уструшана. I-ви век пр. Хр. Върху гърдите на конете са поставени защитни слънчеви символи върху покривалото на коня.

На сасанидско блюдо с изображение на конник (Обр. 14.1)46 също се забелязват подобни символи с религиозно значение (антропоморфно слънце) и бойни знаци (конска опашка) закрепени на същите места по конската сбруя, както при Мадарския конник. Подобен соларен символ е поставен и върху конската сбруя на конник, от сцена върху бронзов колан (Обр. 14.2). открит в Тлийската могила, Кавказ47. Практически същият двукръгов соларен знак се вижда и върху предната част на коня в разрушеният от ислямски фанатици древен скален релеф край село Шамарк, област Баглан, Афганистан (Фиг. 15).

Най-ясно този соларен символ на върховния бог - Слънцето при древните иранци и сармати е изобразен върху предната част на боен кон на сарматски (фиг. 16) и сакски (фиг. 17) бойци. Двата слънчеви диска върху гърдите на коня и върху гърдите на конника символизират единението на боеца и неговия боен кон с върховния бог и очакваната закрила от него. Соларният символ, ризницата в предната част на коня, седлото, стремето, ботушите на конника и двата соларни щита върху гърдите на коня и конника са вероятно максимално близки до тези, първоначално изобразени при Мадарския конник. Подобни соларни символи - амулети има и върху коня на ловуващ сасанидски владетел, изобразен върху сребърно блюдо, намерено в кубратовото съкровище при с. Мала Перещепина, Украйна (фиг. 18).

В заключение, може да се обобщи, че предложената идейна възстановка представя Мадарския конник не като развличащ се ловец, а като тежковъоръжен владетел възседнал боен кон с броня. В такъв смисъл вече има пълно покритие между съдържанието на релефа и целта на художественото въздействие. Конникът е представен в декоративно-плоскостен стил с изображение на тяло в профил и глава en face, който е изобретение на Иранския Изток и стои във противовес на ранногръцкия реалистичен начин на изобразяване48. В подобен стил са изработени и други раннобългарски произведения на изкуството: изображенията по съкровището от Наги Сент Миклош49, Старозагорските каменни релефи50, сандъкът от Терачина51, както и множество графитни изображения на конници от Преслав52.

Обр. 14.1. Конник с отличителни владетелски знаци върху коня. Изображение върху  Сасаанидско сребърно блюдо.Слънчев символ върху покривалото на коня.

Обр. 14.2. Сцена с изображение на конник върху бронзов колан открит в Тлийската могила, Кавказ. Слънчев символ върху покривалото на коня.

        Горното тълкувание се съгласува с характерното за онази епоха представяне на лъва като символ на византийците и на сърната като символ на българите (скитите). Това се потвърждава от стихотворението на Йоан Геометър, написано по повод на разгрома на войските на Василий II от българите при Траянови врата (17 август 986 г.):

"Дори и слънцето да би изчезнало, 

никога не бих казал,
че стрелците на скитите
са по-силни от ромейските копия.
Повалете, се дървета!
Срутете се, мрачни скали!
Грозни планини, пропаднете!
Тук лъвът се изплаши от сърните.
Слънце, скрий под земята
златоблестящата си колесница,
събуди духовете
на великите императори
и страшната вест им кажи:
Дунава грабна венеца на Рим.
Стрелците на скитите се оказаха
по-силни от ромейските копия!"

Фиг. 15. В ляво: обзор върху разрушения в периода 1990-2000 г. от ислямски фанатици древен скален релеф край село Шамарк, област Баглан, Афганистан.

Фиг. 16. В дясно: защитна ризница и върховен бог във вид на златно слънце в предната част на боен кон при древните сармати. Рисунката е максимално близка до рехабилитирания образ на Мадарския конник.

Фиг. 17. Тежко въоръжени конници при сарматите (в ляво) и ранните саки - саргати (в дясно). От двете страни на гърдите на коня са поставени защитни символи на Слънцето - върховния бог на иранските народи.

Фиг. 18. Сребърно сасанидско блюда от съкровището на Кубрат в с. Мала Перещепина, Украйна. Изображение на конник, ловуващ козли.

REHABILITATION OF DETAILS ON THE MADARA HORSEMAN ROCK RELIEF

Ivan Tanev Ivanov, Thracian University of Stara Zagora , Bulgaria

The Madara horseman rock relief represents a motif that is highly original to the contemporary Еuropean cultural environment and has deep parallels in Mesopotamia and Iranian East. Its exact interpretation and dating are, however, hampered by the severe damages that stone erosion has inflicted on much of its details. Here a model for reconstructing some original details is put forwards that begins with defining the problem with the visible malformation of the front limbs of the stallion, namely, the uppermost joint of the left leg apparently articulates with the thorax proximally to the right leg knee. This problem is resolved using the anatomical proportional ratios in horses taken from contemporal Pliska drawings-graffiti and recent paintings. The decision leads to the conclusion that the stallion’ thorax was probably guarded by an armor with an underlying protective padding that is exposed just around the front leg knees. To help identify other details relevant models are used including the rider from can No. 20 of the Nagy Saint Miclos Proto-Bulgarian treasure and the lead seal of khan Tervel (700-721). Hence, it is proposed that the horseman wears long chain-mail shirt and a helmet with large plume decoration, a shield and short spear on its shoulder. To outline the overall appearance of the horseman, elements discovered by other authors are adopted, such as the six-ray star, fixed on the strap that passes under the horse’ tail and presumably supports the horse’armor, a shield that consists of two concentric circles above the horse’ front leg, and a feather that decorates the horse’ head. The existence of the first two relief features is further endorsed by providing paralell examples from the late Bulgarian plastic art, as well as with similar images from Caucasus and the historical region of Ustrushana (Transoxiana, Central Asia ). In general, the presented details depict a complete and well-balanced image of an early-Bulgarian ruler that makes spectacular artistic, military and polytical impression. The overall warfare and parade style of the effigy is in line with the assumption that the relief was chiseled to commemorate the political and military successes of khan Tervel.

1 - 1.01.2002 г

ЛИТЕРАТУРА:

Чурешки Стефан. Именник на българските князе. Сиела норма АД.2012. с. 142. (Масагетите и скитите обвиват гърдите на бойните коне с медни брони.)

*) По-подробно: Император Лъв VІ дава следните сведения за въоръжението на българите (по проф. Геза Фехер):

„Те се въоръжават с меч, броня, лък и копие. Повечето носят два вида оръжие: закачено на рамото копие, а в ръцете си държат лък и съобразно нуждата си служат с едното, или другото. Като са преследвани извличат по-голяма полза от лъковете си.”
   „Но не само те сами се въоръжават, а и конете на знатните са облечени в предните части с желязо, или плъст.”
   От отговорите на папа Николай става ясно, че българите имали обичай да дават клетва върху меч. Наред с меча прабългарите носили и сабя. Тя била еднотипна с маджарската сабя. За разлика от аварската, чиято дръжка е права и продължение на самия нож, дръжката на тази сабя била под ъгъл от около 30 градуса от острието, което й давало по-голяма сила при удар. За да е удобна  сабята при мушкане, последната й трета била изострена и от двете страни. Цялата сабя била дълга от 90 до 105 см и около 5-5,5 см широка. Някои от сабите имали „елман”, т.е. разширение на гърба на ножа за увеличаване силата на удара.
   Лъкът бил най-важното оръжие на българите и те дължели в голяма степен на него победите си. Лъкът на българите бил значително по-усъвършенстван от този на противниците им. Те можели да изпращат три стрели за времето, за което византийците пращали една и то със същата пробивна сила. Докато във Византия и Западна Европа лъкът представлявал просто една извита пръчка, завързана с тетива, лъкът на българите бил съставен и представлявал оръжие, направено по много сложен начин. Средната част е от тънка, плоска дървена пръчка, приготвена от твърдо еластично дърво. Средната част на тази пръчка е по-дебела и не е еластична, за да може ръката по-добре да я хваща.
   Тази пръчка е увита с дебел слой от ремък, приготвен от жилите на говедо, силно пресован към дървената част. Тези грижливо почистени, обезмаслени и омекчени жили, които се изсушавали, се втвърдявали в една извънредно силна и еластична маса и се слепвали неразделно с дървото. Откъм вътрешната, оставаща към стрелеца част на дървената пръчка долепвали с клей две рогови пластинки от рога на бивол, коза, вол. Повърхностите, с които дървената част се допира до рога се набраздявали за по здраво слепване. Така съставения от три части лък увивали с кожа.
   Приготвянето на такъв лък изисквало много търпение, знания и отлична сръчност. Понякога се работело върху такъв лък с години. Дължината на лъка била до 130 см. Когато не бил в употреба, лъкът стоял в неопнато положение, иначе би изгубил еластичността си. Бидейки рефлексен, лъкът, когато тетивата му бива откачена, се извивал обратно, т.е. дъгата в неопънато състояние имала форма, обратна на бойното. Тетивата, изработена от кожа, или черва била винаги завързана на единия край на лъка. На другия си край имала примка, с която се закачала към вдлъбнатина, врязана към роговата пластинка. Опъването на лъка изисквало голяма сила и сръчност. По-мощни лъкове се опъвали дори от трима души. Но за изстрелването на стрела от съставен /рефлексен/ лък се изисквало много по-малко сила, отколкото от обикновен. Двете нееластични уши, служели за по-леко свиване на еластичните части и играели ролята на лостове. При простия лък била нужна 60 кг тежест за да се измести на 70 см опнатата тетива, докато при рефлексния лък са били нужни само 20 кг. Това осигурявало трикратно по-голяма скорострелност. Върховете на стрелите тежали до 30 г. Самите стрели били дълги около 60-70 см, като на долния им край били прикрепени пера. Формата и размера на остриетата били различни за бой и лов, като се изготвяли индивидуално за всеки лък. Пръчките били от различен материал – бряст, камъш и др.
   Когато не се използвал, лъкът се носел в специален кажен калъф. Колчанът за стрелите се носел прикрепен  с два ремъка отдясно за колана. Стрелите се държали в него с върховете нагоре. Поради перата по стрелите, долният край на колчана бил по-широк.
   Копието било от къс метателен тип. Металната му част е около 20 – 25 см. Към него била привързана конска опашка, но е неизвестно дали като знаме, или евентуално за недопускане на стичане на кръв по дръжката, а може би и с двете цели.
   Българските конници имали броня от двойна плъст, която предпазвала шията и гърдите. Тя не била тежка и не пречела на  стрелеца в движенията му. Знатните носели подобни брони, но от желязо. Гърдите на конете били покрити с плъст. Тежката конница била изцяло облечена с железни брони. Конниците от тези елитни части имали метални шлемове, докато в леката конница се използвали дебели кожени калпаци, или калпаци от плъст, обшити с кожа.
   За използване на аркан от българите има сведение от 537 г. , когато трима византийски пълководци са били пленени с аркан и единият е успял да среже въжето и да избяга.
   За преминаването на реките българите използвали кожени мехове. Пълнели ги с дъбова кора. Завързвали ги за конете, като на тях слагали седлата и военните инструменти. Така конете били платното, а меховете - корабът за преминаване на реката.
   За транспорт използвали коли, които при стануване се употребявали за укрепване на лагера.
   За координация на военните действия се използвали звукови и светлинни сигнали.Звуковите били предимно с рогове, а светлинните с палене на огън.
   За победите способствал и превъзходният обоз на българите. Те водели със себе си хергелета с кобили и жребци за прехрана. Обозът им , за разлика от византийският, състоящ се предимно от волове бил много по-бързо подвижен и позволявал лесно придвижване на войската на голямо разстояние. Употребявали се и консерви – сушено месо /пастърма/, което правело прехраната им независима от терена на бойните действия.
   Селекционирани били не по-малко от две породи коне. Едната е била с по едро телосложение – най-вероятно за тежката конница и тегленето на колите, а другата е била по-дребна. Особено внимание се обръщало на мирновременната подготовка на конете и обучението на стрелба  от тях,  дори и яздейки заднешком. Забранено било използването на конете през мирно време за други цели, което се наказвало със смърт. Употребата на железни стремена била важен елемент, способстващ за българските победи. Тя е била заимствана през  Седми век във Византия  от българите и други сродни на тях народи и направила поврат в използването на конницата в Европа, която дотогава била само спомагателна войска. От българите била заимствана и подковата, както и лекото дървено седло, обшито с кожа. Вместо шпори българите използвали бич.
   Особено важна част от въоръжението на българите бил коланът им. Той служел както за окачване по него на  необходимите торби, ножове,  колчани, за да е свободна в движенията си горната част от тялото на конника, така и за различаване в йерархията на собственика му, т.е. изпълнявал ролята на сегашните пагони. 
 

Е. Статева. Мадарският конник, или за българския „нов Херакъл“. Историческо бъдеще. С. 137-146

Елена Статева . МАДАРСКИЯТ КОННИК, ИЛИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ „НОВ ХЕРАКЪЛ“. Историческо бъдеще. С. 137-146

Статията е посветена на два основни въпроса, които Мадарският конник в продължениe на десетилетия поставя пред науката: за появата на скалната композиция и за посланието, въплътено в нея.

С оглед на изследването са анализирани редица извори: апокрифни съчинения (VІІ–ХІ век); известния Тервелов оловен печат; византийска тъкан с изображения на конници (VІІІ век) и др. 

В резултат е формулиран изводът: Мадарската композиция е изработена по повод грандиозната съвместна българо-ромейска победа над арабите през 717–718 г. пред стените на Константинопол, когато българският владетел, наравно с василевса си спечелва славата на „чутовен герой“, „нов Херакъл“, „нов Константин“. Мадарският конник всъщност представя кесаря Тервел като „нов Херакъл“, спасител на Римската империя.

Монета - брактеат на тюрингския ландграф Людвиг III (1172-1190) изобразява конник с шлем, доспехи, отвесно знаме в дясната ръка и щит. Позата на конника с ход надясно е същата, както при Мадарския – левите крака напред, десните изостават. Левия преден крак е високо вдигнат. На крупата на коня – капулта, стои жерав, личен знак на майстора на монетата- Лютегер.