ЗА КЛЕТВЕНИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ЛЪВ V ПО ПОВОД СКЛЮЧВАНЕТО НА МИРНИЯ ДОГОВОР С КАНАЗ УВИГИ ОМУРТАГ

 Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Духовна култура на прабългарите е слабо документирана и поради това слабо позната. Още по-голям проблем произлиза от това, че тази култура се осветлява, доколкото е възможно, не чрез малкото останали исторически факти и свидетелства, а чрез свободното и бездоказателствено приписване и пришиване на чужди (южносибирски) културни елементи върху тази култура. Такъв пример е религията на прабългарите, която е многократно засвидетелствана като центрирана около Слънцето, Месеца и другите подвижни небесни тела. Въпреки християнизацията, основата на тази религия се запазва в народните вярвания на българите до началото на XX-ти век, съгласно многобройни етноложки проучвания. Парадоксалното е това, че всичко това се пренебрегва, за да се натрапи възгледа, че главен бог на прабългарите бил някой си Тенгри, който в езика на много южносибирски народи означава най-общо „бог” и в частност, „небе”. 

            В други случаи важни и добре документирани елементи от духовната култура на прабългарите просто се пренебрегват и потулват, защото не съответстват на духовната практика на тези южносибирски народи. Става дума за обичая по полагане на клетва при сключване на важни междудържавни договори.

Каназ увиги Омуртаг започва своето управление със сключване на 30 годишен мирен договор с византийската империя. Самият договор уточнявал границата между двете държави и размяната на военнопленници. Той е запазен и под формата на старобългарски надпис от с. Сечище до гр. Нови пазар (бившото с. Сюлейманкьой).

Договорът бил сключен в Константинопол в началото на 815 г. между император Лъв V Арменец и пратеници на каназ увиги Омортаг. Обстановката била много тържествена и присъствал многоброен народ. Интересното е това, че ромеите трябвало да извършват българските клетвени обичаи, а българите – християнския обичай на византийците. В съгласие с добре известния византийски обичай, пратениците на Омуртаг се кръстили и целували кръста и евангелието. Според Менандър, същият християнски обичай изпълнил и аварският хаган Баян, когато се заклел пред византийските пратеници в гр. Сингидунум в знак на миролюбие и доверие. За нас е важно описанието на прабългарския езически клетвен обичай, извършен от Лъв V.

        Дякон Игнатий (съвременник на събитието), в житието на патриарх Никифор пише:

    „С тези си дела се отличил Лъв, врагът на истината, спрямо божествените работи и спрямо тези, които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни, като постъпил така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичан, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечестивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им.”

    Продължителят на Теофан:

    „Към вярата той (Лъв) толкова силно свирепстваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие. Защото, когато с клетва сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава, не употреби при това нашите (светини) — бога и небесните сили или станалата по плът майка на Христа бога — за очевидци и свидетели на казаното и извършваното, но като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и (ги) разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха, а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас, както по-подобаваше, обърнати в нея.” (Theoph. contin, ed., Bon., р. 31,8–21 ; (по ГИБИ,V,с.113)).

        Генезий:

„Онези от тях, които му се подчинявали, (император Лъв) удостоявал със съответни почети, а които не му се подчинявали, подлагал на различни унижения, без да зачита ни най-малко християнските закони, и то дотолкова, че открито ги погазил при сключването на мирния договор с хуните, като позволил те да извършат нашите религиозни обреди, а той и приближените му — техните.”

И тъй, изпълнената от Лъв V и неговите приближени българската клетва със сигурност включва:

1. Изливане на кана с вода на земята

2. Издигането на трева над главата

3. Жертвоприношение - разсичане на животни – жертви

4. Употреба на кучета като важни свидетели на договора

5. Преобръщане на конски седла

6. Докосване до тройна юзда (тройно преплетени ремъци).

Няма съмнение, че макар и описана само веднаж, тази клетва и нейните елементи са били традиционни за прабългарите поради крайната важност и тържественост на събитието, когато тя е изпълнена. Има и още нещо, което не се коментира от изследователите - тази клетва вероятно съдържа важни елементи от религиозната практика и вярвания на прабългарите. Това е така, защото и клетвата на отсрещната страна е основана на съответните религиозни вярвания и включва употреба на най-важните християнски символи – кръста и евангелието. По същия начин и споменатия по-горе аварски владетел Баян се кълне в меча, което е основен клетвен обичай и елемент от религиозната практика на скито-сарматите от дълбока древност.

Класиците на българската историография (В. Златарски, Ив. Дуйчев, В. Бешевлиев) не разбират смисъла на част от горните клетвени действия и го тълкуват в стила на художествената литература. Например, изливането на вода се тълкува като предупреждение, че ако клетвата бъде нарушена, кръвта ще потече като пролятата вода. Обръщането на конското седло се тълкува в смисъл, че ако императорът наруши договора, няма да може да язди повече кон или ще падне от него смъртно ранен при сражение или ще падне от трона си. Тройно сплетените ремъци символизирали здравината на споразумението. Издигането на трева трябвало да напомня, че ако мирът бъде нарушен трева нямало да остане в неприятелската страна, или трева ще покрие гроба на заклеващия се и т.н.

            Някои от изброените по-горе шест елемента на прабългарската клетва, животинските жертвоприношения и използването на кучета като свидетели, са добре известни и документирани. Първият елемент е характерен за всички езически религиозни практики в миналото, а даже и днес под формата на т.н. курбан и не поражда никакви съмнения и възражениия. Използването на кучета в религиозната практика на прабългарите е твърде неясно за класическите български историци и, в противоречие с документалните свидетелства, те го тълкуват погрешно като форма на животинско жертвоприношение. В действителност, при прабългарите и при родствените им източни иранци (сармати, саки, хионити), особено при онези от тях, които практикуват зороастризма, кучетата са свещени животни и се разглеждат като връзка между бога и земята. При източните иранци кучетата, като божи представители, се използват като свидетели при сключване на договори. При някои народи такава роля играят големите дървета (дъбовете), от тук идва идеята за дървото на живота.

Още по-неясни за класиците на българската история са първите два елемента на клетвата: изливането на кана с вода на земята и издигането на трева над главата. Фактът, че те се извършват заедно с животинското жертвоприношение показва тяхната роля като важна част от религиозна церемония на прабългарите. Не случайно изливането на вода е останало в религиозната практика на съвременните българи. Пренебрегването на ролята на тези елементи като част от религиозния ритуал на прабългарите обяснява и неразбирането на техния смисъл и произход. 

В първото хилядолетие след откъсването си от първоначалното ядро на праиндоевропейските племена, протоиндоиранците живеели в студените и безводни простори на степта от Урал до Монголия. Бъдещите индоиранци били предимно чергари и пастири, но една значителна част от тях живеели в градове - храмоме (фиг. 1). В Южен Урал, на една територия колкото съвременна България са открити над 30 такива техни града. Съобразно студеният и безводен климат на това място на обитаване, протоиндоиранците превърнали водата и огъня в култови обекти [http://www.trinitas.ru/rus/doc/0211/008a/02110001.htm — Обзорный реферат И.П. Евтушенко «Арии на Урале», часть 1,2,3]. За тях водата на реките и водоемите се олицетворява от богинята Апас, в чест на която те извършвали възлияния с вода, наречени заотра. По-късно с названието „заотра” започнали да наричат всяко едно жертвоприношение. Твърде е възможно от „заотра” да идва и старобългарската дума „жертва”. На огъня като източник на топлина и средство за приготвяне на храна също поднасяли приношения, съдържащи сухи чисти дърва, благовония от сухи листа и треви и малки количества животинска мазнина.

Фиг. 1. Аркаим. Един от 30-те открити градове - укрепени храмове на праиндоиранците в Южен Урал. 2500 г. пр. н.е. Забележете тристепенната отбранителна система

на града, характерна за по-късните градове в Средна Азия, Волжско-Камска България и Дунавска България.

        Тези приношения представлявали основата на ежедневните богослужения, наречени яджна при индоарийците и ясна при иранците (от корена яз — „принасям жертва”). По време на обряда ясна (яджна) жръцът държал в лявата си ръка снопче трева и го хвърлял под краката на жертвеното животно. В санскритските текстове се дава следното обяснение на този обичай: «Тъй като тялото на жертвата произлиза от тревата, то с обряда жрецът връща на жертвата (откупва) нейното тяло” (Айтарейа-Брахмана II, 2, 11). С това се подчертава представата, че всяка една плът произлизат от тревата, а човекът и животното имат един и същи произход. Снопчето трева се наричало от иранците баресман (вероятно "приношение" от индоиранската глаголна основа bar - нося). По-късно и в Иран и в Индии то било заменено със снопче от пръти.

        Изглежда "откупването" на жертвата с храна е имало по-широко разпространение при народите от Стария свят. И до днес то се практикува при евреи и мюсюлмани. На техните религиозни празници свещенослужителите принасят в жертва животни (птици, овни), като предварително жертвата се подхранва с цел откуп. На много места в България преди да се заколи домашна птица и се дава да кълве зърно с цел откуп.

            От гореописаните клетвени (всъщност религиозни) обреди на прабългарите разбираме, че те са съдържали две важни ритуални действия, характерни за най-древните индоиранци – възлияние с вода и „откупване на тялото на жертвата” чрез снопче трева (баресман). Може да се предполага, че както при древните индоиранци, така и при прабългарите те са придружавали самото жертвоприношение.          

        Главното в религиозната практика на индоиранците е принасянето на животинска жертва (кон, бик, овца) и култа към предците, изразяващ се в жертвоприношения и издигане на могили. Значително място в погребалния обряд на индоиранците заемало жертвоприношението и поставянето на храна в гроба на починалия. Погребенията на знатните хора се съпровождало от принасяне в жертва на кон (Ригведа, X, 56). Всички тези черти на религиозната практика на древните индоиранци са типични и за прабългарите. За прабългарите е характерен биритуалния обичай на погребване на починалите. Това все още озадачава археолозите, тъй като например при други народи (протославяни, тюрки) погребенията са само чрез изгаряне. Обаче, съдейки по ведическата традиция, индоиранците практикували двуобрядно погребване на мъртвите, както трупоизгаряне така и трупополагане (Мандельштам, 1968; Елизаренкова, 1972; Генинг, 1977; Кузьмина, 1985; 1986). Вероятно, древните иранци също са били биритуални - за практиката по трупополагане свидетелстват осъдителните текстове в книгите Ясна (65,8) и Видевдат (3, 41, 6).

        В настоящия материал са описани много общи черти на духовния живот и религиозна практика при прабългари и древни индоиранци. Данните показват, че прабългарите, като късни наследници на тези племена, са съхранили чак до средновековието някои черти от културата на това древно население.

Източници:

В.Н. Златарски Клятва у языческих болгар, Сборник в чест В. И. Леманского, Петроград, 1905 г.;
В.Н. Златарски, История, т.1.1, стр. 434-441, Притурка № 14Г. Кацаров, Клетвата у езическите българи;
Ив. Дуйчев, Славяноболгарские древности ІХ века, Bizantinoslavica, ХІ, 1, 1950, стр. 20;
В. Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници В. Бешевлиев, Вярата у първобългарите, ГИУ-ИФФ, ХХХV, 1,1938;
В. Бешевлиев, Един нов извор за вярата на първобългарите, ГИУ-ИФФ, ХХХІІ, 9,36;
Ю. Трифонов, Към въпроса за византийско-българските договори, ИБАИ, ХІ, 1937, стр. 278;
ГИБИ т.2, т.4, Житие на Никифор от Дякон Игнатий, стр. 36-37, Генезий, 323-324, Фотий, 89-90; ГИБИ, ІІ, Теофилакт Симоката, 340-341. Менандър, Пратеничества, 252, ГИБИ 9; Константин Багренородни, стр. 209; Прод. Теофан ЛИБИ, т.2, стр. 107-108, 113-114;   

Кузьмина Е.Е. «Откуда пришли индоарии?», М., 1994 (в части I – Историография, в главе 3. — Археология);

Сборник Аркаим. Исследования. Поиски. Открытия. Челябинск, 1995. Статьи Здановича Г.Б. (Введение и част I – Историография) и Здановича Д.Г. (Част III, глава 1);

Елизаренкова Т.Я. «Слова и вещи в Ригведе», М., 1999 (в главе 1, П.1);

Бойс М. Зороастрийцы. Верования и обычаи. Пер. с англ. и примеч. И. М. Стеблина-Каменского. — СПб.: Центр «Петербургское востоковедение», 1994. («Мифы, эпос, религии Востока. Bibliotheca Universalia»), (в части II главе 2);

Дьяконов И.М. Прародина индоевропейцев. (по поводу книги Кузьминой « Откуда пришли индоарии?» М., 1994) // ВДИ. 1995. № 1. С. 123-130;

Кузьмина Е.Е. Первая волна миграции индоиранцев на юг. (Памяти И.М. Дьяконова) // ВДИ. 2000. № 4. С. 3-20;