ПРАБЪЛГАРСКИ НАЗВАНИЯ НА КАЛИНКА

ПРАБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД НА ИМЕТО КАЛИНА, КАЛИНКА

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Калинката (Coccinella), известна в много страни като "божа кравичка", "слънчева буболечка", "птичка на божията майка" и др. е красиво пролетно насекомо, оцветено основно в червено с черни точки (фиг. 1). Храни се главно с листни и щитовидни въшки. От детството си знаем за поверието, че когато това насекомо кацне върху някого, то му носи щастие и късмет. Това поверие идва от средновековна легенда, известна в много страни на Европа.

Названията на това насекомо при индоевропейските народи са много древни и го свързват с бога-гръмовержец, със Слънцето като древен бог и с небето, където живеят боговете. Древноиндийското название на калинката - indragopa (пазена или пасена от Индра) е свързано с древен индоевропейски мотив за кравите на бога-гръмовержец, тяхното открадване от злия бог и войната между двамата за връщането им. В друг подобен вариант става дума за жената на бога, нейното открадване и връщане и проверката чрез огън на нейните седем деца, от които само едното се спасило - седмото, което било истинското божие чадо. От тук названията "божа кравица" и "божа невестица". В християнството това насекомо е свързано с Дева Мария, като символизира нейния червен на черни точки плащ от най-ранните християнски стенописи.

Това насекомо е играло изключителна важна роля и в народните вярвания на старите българи, за което свидетелстват огромния брой названия, с които то е представено в българския език. Ето тези названия вкупом, записани от известният възрожденец Найден Геров в периода 1840 – 1880 г.: даскалче, валиденче, гурол, божа бубалка, божа кравица, божа кравичка, божа козявка, козявка, невестица, господева момичка, калина-малина, каля-маля, кукумара, литмара, путмара, мара [Найден Геров. Речник на българския език. А-Д. Български писател. София. 1975. с. 278]. В Македония то се нарича калина, калинка и великденче. По-долу е направен опит за анализ на тези названия и е изказана хипотеза за произхода на част от тях, както и на техния основен смисъл.

Най-общо тези названия могат да се разделят в четири групи. В първата група поставяме названията, произтичащи от посочената по-горе най-древна роля и легенда за това насекомо. В част от тези названия (божа бубалка (буболечка), божа кравица, божа кравичка, божа козявка, козявка) то се свъзва с откраднатите крави на бога-гръмомержец. В друга част (невестица, господева момичка) насекомото е свързано със съпругата на бога от втория вариант на легендата. Тези названия са отглас на посочената по-горе древна индоевропейска легенда, която е запазена при някои балтийски и славянски народи [Топоров В. Н., Балтийские и славянские названия божьей коровки (Coccinella septempunctata) в связи с реконструкцией одного из фрагментов основного мифа , в кн.: Этнолингвистические балто-славянские контакты в настоящем и прошлом, М., 1978].

Във втората група поставяме на пръв поглед несвързани помежду си и случайни названия: даскалче, великденче (валиденче), гурол. Те не носят някаква определена полза за нашата задача. Например даскалче може да отразяват способността на красивото насекомо да “учи” и “предсказва” бъдещето на децата, а великденче - защото се появява около Великден. Гурол вероятно има връзка с известните думи от Северозападна България "гурел" или още "огърляк, огърлица", "обаз" - това е названието на парче червен кадифен плат с пришити монети, който младите жени са поставяли върху раменете си като украшение. Самото насекомо прилича на гурел, то има преобладаващо червен цвят на бели петна.

В третата група поставяме сходните названия от вида кукумара, литмара, путмара, мара. Те са подобни на основното сърбо-хърватско название на насекомото "бубумара, bubamare", което се обяснява лесно: "буба", това е бубулечка, бръмбар а "мара" може да се изведе от името на божията майка, Дева Мария. При много християнски народи названието на това насекомо произтича от името на Дева Мария. Названието литмара може да произлиза от глагола "летя". Останалите две названия обаче -кукумара и путмара са неясни. Названието кукумара е близко до оригиналната, остаряла, позабравена българска дума “кокомора”, “кикимора”, която на съвременен български значи “момиче, мома” [Иван Т. Иванов. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. Стара Загора. 2005, с. 73]. Изключително важно и интересно е това, че в съвременния език khowar на един от малките памирски народи съществуват думите kimeri и kumoru, които означават “момиче, жена”. От тук може да се предположи, че думата кимора (кикимора, с характерното за езика санскрит удвояване на началната сричка с цел усилване на качеството) е древна индо-иранска дума, донесена от прабългарите. Днешните руски етнолози приемат, че при източните славяни е съществувал зъл домашен дух, който живее до домашното огнище и има вид на младо момиче, наречен кикимора. Не е изключено, пред вид на връзката кумора-момиче, названието и самият митологичен персонаж да са заимствани от скито-сарматите, както това е станало с много други източно-славянски митологични персонажи и богове.

Най-важни за нас са названията от четвъртата група, образувани на основата "калина". Думата "калина" е прабългарска и означава "червена, алена", което отговаря на цвета на това насекомо. Основата "гур" на посочената по-горе дума "гурел" също може да се изведе от основата на "калина" (кал - гор, пример за сарматска р-л трансформация), което отразява червения цвят на плата, наречен гурел.

Женското име Каля, Калина и мъжката му форма Калю, Калин (също и Калоян, Каломен) днес се срещат много често в България. Името Кали, Каля е записано няколко пъти като прабългарско женско име. Кали се е наричала една от дъщерите на висшия сановник при Борис I, Сондоке. Това може да обоснове твърдението, че Каля (Кали) е прабългарско женско име, както се приема от много български историци. Много съвременни автори приемат, че думата калина има възможен прабългарски произход [Dimitrova, V. K. Zeugnisse der Kunst und Kultur der Protobulgaren aus der heidnischen Periode des Ersten Bulgarischen Reiches (7 bis 9 Jh.) Freie Univerität, Berlin. PhD dissertationen. 2007. S. 375]. Българското женско име КАЛЯ (КАЛИ) е било едно от най-разпространените български женски имена около XIV-век. В регистрите на венецианските търговци, записващи продадените от турците роби по средиземноморските градове, има много имена на жени, които са се записали като българки от различни села и градове на Мизия, Тракия и Македония по това време [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008 г. с. 215-225]. Цитирани са общо 42 имена на жени или момичета, които са заявили, че са от български род, от които най-често срещаните са Мария (9), Кали (6), Теодора (5) и т.н. Една от жените-робини е заявила, че името й Кали означава "алена" на нейния (средновековен български) език. Това е възможно, в руски "разкалëнный" означава "пламтящ, светещ, нагорещен до червено"; на български "калявам" означава да потопя горещо до червено желязо във вода. Думата не може да произлиза от гръцки, където "кали" означава "хубав", например Калиопа означава "красив глас". Самата дума "алена" се среща и като българско женско име и може да е форма на прабългарското "кали" - алена. Възможно е към групата от имена Кали, Каля, Калю, Калин, Калина (Алена, Червена, Пламтяща) да се

прибавят и подобните български името Галин, Галю, Галя, Галина. Някои автори ги извеждат от старобългарското "гал, гар" - черен, но за това няма никакво основание, освен звуковото подобие. По-вероятно е прабългарското "кали" да е започвало с по-особена съгласна "к-г-х", която в някои по-сетнешни думи е преминала в "к" (калина, калин, калю, каля), в други като "г" (галин, галю, гурел), а в трети да е отпаднала - от тук думата "ален" = "червен". Българските царски имена Калоян и Каломен също може да са производна форма на Калин.

Фиг. 1. В ляво: Калинка, хранеща се с листни въшки. В дясно: плодовете на дървото Калина.

Прабългарската дума калина (червена) се среща и като българско название на дърво с ярко червени плодове (фиг. 1). Дървото Калина (Sorbus aucoparia L.) се нарича още и офика, възкруша, брекиня, меко дърво, самодивско дърво. На височина достига до 16 м и има светлосива лъскава кора. Цветовете са бели, а плодът е червен, валчест, на гроздове (виж снимката). Среща се в горите и в градините като декоративно растение. В Странджа (с. Граматиково, Малко Търново) един вид речна риба с червени перки се нарича "калинник", т.е., "червенушка".

Названието на известния черноморски нос - крепост Калиакра до град Каварна може да се преведе като "Червен камък". Това е продълговата, отвесна скала вдадена на около 2 км в морето. Скалата е висока около 70 метра, изградена от твърд сарматски варовик, богат на железни окиси, които й придават ярко червен цвят (фиг. 2). През ІV в. пр.н.е., в района живее тракийското племе тиризи, което изгражда на носа крепост, известна в гръцки източници като Тиризис. През античността е построена втора крепостна стена, а в римско време крепостта е разширена, построяват се много жилища, кръгли кули. Според (Драганов Димитър. Монетите на македонските царе. Част II: от Филип III Аридей до Перей. 2001. Издателство Я. Ямбол. стр. 59) по времето на Лизимах (201-281 г. пр.н.е.) нос Калиакра носи името Тиризис. В ранна Византия (5-6 в.) крепостта на носа носи името Акре Кастелиум (Крепостен нос) или просто Акра (нос) и е един от 15-те града на провинция Скития. В по-късни византийски източници от 10 век крепостта се нарича с имената Тириза, Тириста, Триса, Тетрасида и Тетрасиада, варианти на старото Тиризис. След образуването на българската държава крепостта става българска и придобива ново, българско име, употребявано и до днес. Най-вероятно, то е Калиакра и е отразено за пръв път в картата на италианеца Петрус Весконте от 1318 г. Думата произлиза от прабългарски език: кали - "червен" и акра - "камък, нос" и означава "червен камък" (виж фиг. 2) и няма нищо общо с гръцкото καλός - "красив/добър". В други италиански карти и съчинения от 14 век утвърденото българско име Калиакра е предадено като Calacria или Capo Calacria (нос Калиакра), в немски източници Калацерка, а в по-късните турски законници като Килагра или Челигра бурун (нос Челигра).

Фиг. 2. Цветът на скалите, изграждащи нос Калиакра е червен, откъдето идва и утвърденото българско име Кали акра - "Червен камък".

Заключение: силно разпространените български названия: калинка (насекомо), калина (дърво), гурел (червен плат за украса), калинник (риба - червеноперка), Калина (Калин, Калю, Каля, Каломен, Калоян, вероятно и Галя, Галин, Галю, също и Алена), Калиакра са образувани от основата "кал", която имат прабългарски произход. Доказателство за това е прабългарското лично женско име Кали (алена, червена), което е силно разпространено в България до късното Средновековие. Съобразно своята основа, всички тези названия носят семантиката "червен, червена, ален, алена".

Предположение: Като имаме пред вид сарматската фонетична трансформация Р - Л, може да се предположи, че прабългарската семантична основа КАЛ (ИНА) - "червен" е морфологично и семантично сродна с думите за "червен" в санскрит sāorna, протоиндоирански cŕauna, кховарски kruy - червен. Българската дума "алена" = червена, буквално съвпада със староиндийското aruṇá - червен, което е заимствано в много славянски и тюркски езици. Прабългарското „кали“ (червен) е близко с руското калить (топля), латинското „caleo“ (горещ, топъл), „calor“ (лятна жега), староиндийското „kara“ (светлинен лъч), „kalya“ (утро).