ВЪРХУ ДАТИРАНЕТО И СТИЛИСТИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА СТАРИННА БЪЛГАРСКА

 ИКОНА НА СВ. ЙОАН БОГОСЛОВ, НАМЕРЕНА В ГР. ДЕМИР КАПИЯ, Р МАКЕДОНИЯ.

 Иван Танев Иванов

Юбилеен сборник от доклади и научни съобщения от II Национална научна конференция "От регионалното към националното" 

на Историческия музей - Полски Тръмбеш, посветени на 70-годишнината на чл.-кор. проф. дмн Йордан Йорданов. 7.IX.2008 г.  

Съставител ст. н. с. д-р Христо Харитонов. Акад. изд. "Проф. М. Дринов", София, с. 168-179

 Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

По време на археологически разкопки, проведени през периода 1950 – 1952 г. в местността Манастира до град Демир Капия, Р Македония, е намерена малка каменна (стеатитна) икона на Св. Йоан Богослов. Иконата е датирана X – XII-ти век (Алексова, 1966: 9-102) и X – XI-ти век (Микулчиќ, 1996: 230 -238). Приблизителните размери на иконата са 90 х 90 х 40 мм. В момента иконата се съхранява в Историческия музей на Македония – Скопие (Музеj на Македониja - Скопиje). Самото иконографско изображение представлява по-скоро лесно преносимо произведение на каменната пластика, отколкото традиционна форма на стационарна икона, нанесена върху дървена повърхност с бои.

Първоначалната публикация на находката представя иконата във вид на рисунка (Обр.1 А), която в сравнение с оригинала (Обр. 1 Б) е лишена от важни стилистични детайли и особености. Това затруднява свързването на иконата с художествените традиции на ранносредновековна България, към които тя най-вероятно принадлежи. Тази връзка се подкрепя от факта, че иконата е намерена в развалините на манастир, разположен в пределите на Първото българско царство, както и от наличието на подобна, също стеатитна, икона на този светец (Обр. 2 А), намерена в Шуменската крепост и датирана XIII-ти век (Антонова, 981: 76).

Обр. 1. Стеатитна икона на Св. Йоан Теолог от местността „Манастир”, гр. Просек (Демир Капия, Р Македония). А- зарисовка на иконата, взета от (Алексова, 1966: 9-102), Б- снимка на оригинала, направена от автора при посещение в Историческия музей на Македония, Скопие, 20 септември 2008 г.

Задача на представената статия е да се изследва оригинала на иконата, като се обърне внимание върху някои пренебрегнати стилистични особености, които сочат по-ранно датиране и връзка с раннобългарските художествени традиции.

Според Новия завет, Йоан Богослов е един от първите апостоли, призован от Христос за негов ученик. След евангелските събития се грижел за Богородица до самото и успение в Мала Азия. В канона на Новия завет са включени пет книги, чието авторство се приписва на Йоан-евангелие, три послания и апокалипсис. Евангелието на Йоан се отличава от останалите с висотата на учението за Бог Слово. По внушение на Пресветия Дух ап. Йоан започнал своето Евангелие с думите: “В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”. То е написано около 102 г., когато апостолът бил вече в дълбока старост. По тази причина, иконографското изображение на светеца обикновено е старец на преклонна възраст с книга в ръка.

Обр. 2. Ранносредновековни икони на Св. Йоан Богослов.  А – стеатитна икона на светеца, намерена в Шуменската крепост, XIII-ти век. Б – руска икона на светеца.

Днешният град Демир-Капия (в римско време Stenae, в ранна Византия – Мирополес, в годините на Първото българско царство Просек) има сложна съдба. Служил е основно като крепост, която контролира пътя в района на тясно ждрело по долината на р. Вардар в посока към Солун  (Микулчиќ, 1996: 230 -238). За пръв път се споменава в писмен документ от 1019 г., в който византийския император Василий II Булгароктон нарежда град Просек да стане църковно средище на енория в рамките на Мъгленската епархия (Снегаров, 1924: 56). Очевидно е обаче, че градът и крепостта с ново, вече българско име са съществували и преди завладяването на западните български краища от Византия (1018 г.), т.е в пределите на Първото българско царство. Топонимът Просек произлиза от българската дума „просек, просека” – тесен път или пътека, която се провира между скали и дървета.

Около 1186 г. подчиненият на цар Калоян български феодал от Струмица Добромир Хръз (Хърс, Хриз) се възползва от отслабването на Византия и присъединява Просек към Второто българско царство. Според Никита Хониат, в 1199 г. византийският император се опитал неуспешно да върне град Просек под своята власт. Все пак, в 1201 г. Византия връща властта си върху Просек, но само след една година цар Калоян отново присъединява града към България. Назначеният нов калоянов управител на града Чесмен (Ециусмен) даже предприел поход към Солун с голяма войска. В 1207 г. Просек е завладян от друг български феодал, севастократорът Стрез, който отказал да се подчинява на следващия български цар Борил и избрал Просек за столица на своето обширно феодално владение. След убийството на Стрез от сърбите (около 1215 г.) Просек и Повардарието преминават под властта на латинците от Солун, а през 1216 г. под властта на Епирското деспотство. След битката при Клокотница в 1230 г. цар Иван Асен II отново присъединява Просек с Повардарието към България. В 1246 г. Просек пада под властта на Никея. Около 1328/30 г. Повардарието и Просек преминава под сръбска власт, която продължава до около 1385 г., когато е превзет от османските турци. В турски документи от XVI-ти век е отбелязан като Демир Капия, с което име е известен и до днес (Мутафчиев, 1989; Чолпанов, 1989) .  

Обр. 3. Изкуствена черепна деформация.  А1 – череп с изкуствена деформация от античен средноазиатски некропол и възстановка на главата (А2); Б –портретна възстановка на жена с изкуствена черепна деформация от Кръглия масов гроб в некропол Девня 3 (Димитров, 1987:209); С1 – наклонено положение на главата на светеца от гр. Просек и С2 – нормално, изправено положение на главата.

В средновековието Просек е разположен на левия бряг на Вардар и се състои от вътрешен град (главна крепост, наречена Стрезов град) и външен град, където живее по-голямата част от населението (Марков град с некропол) (Чаусидис, 1987: 171-195). На десния бряг е разположена стражева кула, манастир и гробищна църква. Църквата е построена през 10 век върху останките на базилика от 5-6 век (Алексова, 1966: 9-102). Гробището около църквата съдържа около 500 гроба на местното българско население, датирани в интервала от 10 до 17 век. Това е най-голямото гробище на средновековния Просек. В него са намерени монети от 10 – 14 век. 

На около 400 м южно от църквата е открит манастир, около който също има малко гробище. В късноантично време тук е имало базилика, върху която през 10-11 век е построена нова църква и манастирски сгради. Те са разкопани през 1950-1952 г. и са намерени монети от 11-13 век. Точно тук е намерена стеатитната икона на Св. Йоан Богослов, обект на настоящото изследване.

            Стеатитната икона от град Просек притежава четири особености, които я сближават с художествените традиции на българската държава от епохата на езичеството и първите години след християнизирането.

1. Първата и най-очебийна черта е наличието на изкуствена деформация на черепа на светеца. От тогавашните балкански народи тя се среща и то в масов мащаб единствено при прабългарите от времето на езичеството. Според данни от езически некрополи в Североизточна България и Северна Добруджа, около 80% от прабългарските погребения са с изкуствена деформация на черепа (Ангелова, 1995: 5-17). При находките от масовия гроб на некропол 3 при гр. Девня изкуствената деформация на черепа се отчита в 75,5% от погребаните индивиди, които обхващат всички възрастови групи от 2-3-годишни деца до старци (виж Обр. 3Б). В същото време, изкуствената деформация на черепа не се среща при ранните славяни и при завареното балканско население, което от векове е християнизирано (Кондова, Боев, Чолаков,1984: 27 – 32).

Обр. 4. Прическа чембас при българин от епохата на Възраждането (Павлович, 1872. Фрагмент).

 Като масова практика в античността, родината на изкуствената черепна деформация е Средна Азия, където е преобладаваща при някои източно-ирански народи – кушани, аорси, кангари, ефталити, сармати, алани, прабългари и авари, както и при тохарите, които са я считали като белег за аристократичен или жречески произход (Ходжайов, 2000: 22-45). Още преди налагането на исляма, обичаят в Средна Азия затихва с изселването на тези народи в посока към Кавказ и Причерноморието и постепенната тюркизация на района. В Европа обаче този обичай се поддържа до по-късни времена (IX-ти век) от потомците на същите тези средно-азиатски народи - алани, прабългари и авари. При прабългарите обичаят затихва след тяхната християнизация (864-865 г.). Вероятно обаче в първите десетки години след приемане на християнството той е практикуван частично.   

Изкуствената черепна деформация се получава с пристягане на главата на детето с лента в първите 5-6 месеца след раждането и има за резултат получаване на висок, куполообразен череп (Обр. 3, А1, А2 и Б). От анатомична гледна точка, изкуствената черепна деформация предизвиква намаление на напречния черепен диаметър, което пък от своя страна увеличава черепната височина, т.е. на растоянието от големия тилен отвор до черепния покрив. Тази трайна промяна не засяга обема на черепната кухина и функцията на мозъка.

В иконата от град Просек изкуствената черепна деформация е леко прикрита от гравьора чрез накланяне на главата на светеца напред (Обр. 3, С1). При това светецът заема една неестествена и нетипична за православната иконография поза, сравни подобните по-късни икони от Обр. 2. Ако главата на светеца от Просек се изправи и заеме нормално отвесно положение (Обр. 3, С2), изкуствената черепна деформация става очевидна по силно наклоненото назад чело и силно изместеният назад теменен връх (сравни с Обр. 3, А2 и С).

2. Втората характерна особеност на иконата от Просек е прическата „чембас”, която носи светеца. Това е мъжка прическа от вида "гола бръсната глава с плитка от коса на върха на главата". Тя е напълно непозната на древните гърци, латинци, ранните славяни и тюрки. От балканските народи тя е характерна само за прабългарите и средновековните българи под названието «чембас, чумбас», но в района на Предбалкана и като «кика» (Обр. 4). В Именника на българските владетели се казва, че Авитохол, Ирник, Гостун Курт и Безмер «са управлявали оттатък Дунава с бръснати глави». Освен при прабългарите, в ранното средновековие тази прическа е характерна и за аланите. До късни времена тя се запазва при донските казаци под названието «чуб» и «хохъл», от където идва насмешливото руско наименование на украйниците хохоли, хохли, т.е. хора с чуб, плитка.

Чембасът е много древен символ, но като масова практика тази прическа също произхожда от района на Средна Азия. Известно е, че ранните тохари, наречени от китайците юечжи, съдейки по изображения от Афганистан и от погребенията в Пазирик (Алтай), са бръснели главите си и са оставяли плитка чуб или хохъл. По съобщение на Виктор Сарианиди, в Афганистан е открито изображение на кушански аристократ на колесница и с чуб (изображението е известно като «Колесницата с крилатите лъвове»). Подобна прическа е широко разпространена сред тохарските държавици в Синцзян, даже в още по-древните времена е посочена като основна за прототохарските племена ди, и от тях е заета при китайците, изповядващи даоизъм. Китайците наричат чембаса “тянпус”, което е фонетичен вариант на българското название „чембас”. Прическата чембас - кика е била характерна и за брахманите -  ведическите жреци в Древна Индия. При тях тя се е наричала sikha (сравни с българското „кика”!) и е символизирала "състоянието на духовна концентрация,  целеустремено фокусиране  (ekanta) върху една духовна цел, отдаденост на бога.

Обр. 5. Седемлъчна бронзова розета от Плиска с прабългарски руни, IX-ти век (Vaklinov, 1978: 245-254). А- лицева страна, Б – задна страна.

При българите чембасът се е срещал почти до края на XIX-ти в. и е отразен в много картини от българското изобразително изкуство (Сефтерски, 2002: 38-48).  Подобна мъжка прическа, съдържаща три дълги плитки е използвана и от възрастните мъже в чирпанските села до 1878 г. (Иванов, Танев, 2006). Тази прическа и това название е използвано от мъжете в Предбалканските селища до около 1870 г. Например, еленският учител-реформатор от 40-те години на XIX-ти век Юрдан Ненов пише: “Тук за пръв път в град Елена ...принудих учениците да си стрижат главите, защото до сега се бръснеха, като оставяха на върха кика, перчем или чомбас” (Еленски сборник, 1968: 65). Названието “кика” за вид прическа при мъжете от района на град Трявна е посочено и в архивните материали, оставени от тревненския учител Богомил Христов Даскалов (1876 - 1944) (Даскалов, ОДА – Габрово).

Обр. 6. Златен пръстен от Плиска, IX-ти век. Окръжен исторически музей, Шумен.

При иконата от Шуменската крепост (Обр. 2-А), която е сходна с по-ранната икона от Просек, също е запазен чембасът, но отсъства изкуствената черепна деформация.

            3. Трета особеност на иконата от Просек е наличието на ямки в краищата на отсечките, изобразяващи кирилски букви „А” (в агиос) и I в Йоан (Обр. 1-2). Тази особеност липсва при по-късната икона от Шуменската крепост. Тази особеност е характерна за много български паментици от епохата на езичеството и ранното християнство (Обр. 5-7). Характеризира се с това, че при изобразяване на рунни знаци и букви върху метална повърхност, краищата на всяка една отсечка се отбелязват с ямка. Най-вероятно това е ставало с остро шило от твърд метал (желязо) чрез изчукване. Тази особеност, доколкото не е характерна за византийското калиграфско изкуство също сближава иконата от Просек с най-ранните български образци.

4. Като последна особеност на иконата от Просек, която е обща с образците от ранно-българското изкуство, трябва да се изтъкне неестественото изображение на окото по отношение на лицето на светеца (Обр. 1Б). При този начин на изобразяване се създава представата за двумерно, плоскостно изображение, лишено от дълбочина и перспектива. В съвременното изкуство на Европа този стил, обозначаван като „модернизъм”, се прилага едва от един век и се счита за заимстван от японско изобразително изкуство. Всъщност този нереалистичен, декоративно-плоскостен стил на изобразяване е изобретение на Иранския Изток и стои в противовес на характерния на ранните гърци реалистичен начин на изобразяване (Герасимов, 1956: 116-166). Такъв стил на изобразяване е характерен за най-ранните български художествени произведения – Мадарския конник, изображенията върху съдовете от съкровището в Наги сент Миклош, Старозагорските каменни релефи, многобройните рисунки – графити по стените на Плиска, Преслав и Мадара.

Според македонската авторка (Алексова, 1966: 9-102), надписът върху иконата от Просек гласи AGIO IW O QEOLOGOV, както е посочено върху рисунката (Обр. 1А) и както е върху руската икона (Обр. 2Б). Действителният надписът върху иконата обаче е малко по-друг и се чете без проблеми: AGIO  IW O  QEOLOG (Обр. 1Б), точно такъв, какъвто е върху иконата от Шуменската крепост (Обр. 2А). Това още веднаж подчертава връзката на иконата от Просек с раннобългарската иконографска традиция.

Обр. 7. Златен пръстен от Шуменско с прабългарски рунни знаци (Венедиктов, 1995-1997: 93-98).

В заключение, иконографските особености на каменната икона от Просек показват, че тя стои в тясна връзка с много други произведения на българската релефна пластика от епохата преди и непосредствено след християнизацията. Те дават основание иконата от град Просек да може да се разглежда като едно от значимите произведения на най-ранното българско елитарно изкуство, в което са намерили място художествените традиции на ранните българи, основатели на българската държава.

             Литература:

             Б. Даскалов.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663

            Б. Алексова. Докторска дисертация, 1966, с. 9-102

Б. Чолпанов. Каменните щитове. Военно издателство, София, 1989 г.

В. Антонова. Шуменската крепост – твърдина през вековете,1981, с. 76

Д. Димитров. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Изд. Георги Бакалов. Варна, 1987, с. 209

Е. Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна (СИ) България и Северна (С) Добруджа. Археология, 1995, 2, 5-17, София

Еленски сборник – книга за Елена и Еленския край. Отг. ред. Станю Сираков. София. 1968, с. 65

И. Венедиктов. Един изключителен паметник. Нумизматика и сфагистика, IV, 1995-1997, с. 93-98

И. Микулчиќ. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Македонска академија на науките и уметностите, Скопје, 1996, с. 230 -238

Ив. Иванов. П. Танев. История на с. Самуилово, Старозагорско, в разкази снимки и песни. Изд. Алфамаркет. Стара Загора, 2006

Ив. Снегаров. История на Охридската ариепископия, том 1, София, 1924, с. 56

Н. Кондова, П. Боев, Сл. Чолаков. Биологична реконструкция на късноантични популации от българските земи. Българска етнология.  № 2 /1984, с. 27 – 32)

Н. Павлович. Паметник за освобождението на българската църква от Гръцката Вселенска патриаршия. Картина с маслени бои. Виена, 1872 г., фрагмент

Н. Чаусидис. Средновековни наоди од Просек, ГзФФ, кн. 40, Скопје, 1987, c.171-195

П. Мутафчиев. Владетелите на Просек. Издателство на БАН, 1913 г.

Р. Сефтерски. Принос към проучването на "перчема" или "чомбаса" у старите българи. Авитохол. 2002, кн. 21, с. 38-48

Т. Герасимов. Проучвания върху Мадарския скален релеф. В: Мадарският конник. В. Бешевлиев – отг. редактор. Издание на БАН. София, 1956, с. 116-166

Т. Ходжайов. Обычай  преднамеренной   деформации  головы  в  Средней  Азии.  В  сб.  “Антропологические  и  этнографические  сведения  о  населении Средней  Азии”. Москва, 2000 г., с. 22-45

S. Vaklinov. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: Studia in honorem Veselin Besevliev, Sofia , 1978, pp. 245-254

ДОБАВКА:

    На по-долната фигура са сравнени две релефни произведения от два далечни по разтояние, но близки по произход народа. Вляво е иконата на св. Йоан Богослов от Просек, произведение на раннобългарското християнско изкуство, което все още носи силни белези на прабългарското изкуство.  Вдясно е изображение на согдийски княз, което по време стои няколко века по-рано от първото. В двете изображения се виждат много общи черти, плод на общи художествени традиции. Общите черти са:

плоскостно изобразяване и отказ от третото измерение;

изобразяване на лицето на светията в профил, което е нехарактерно за православното изкуство;

неестествено плоскостно изобразяване на очите, което е характерна черна на античното персийско изкуство.

Плоското луноподобно лице, чийто очи са удължени и с повдигнати краища подобно на листа от лотос са образец на красота и еротика в древна Индия. Така е изобразяван по-късно и Буда. Такава е и формата на пафтите, които са носени от българските жени от IX-ти век до скоро. Такива са и човешките лица, изобразени по съдовете от Наги Сен Миклош, които някои тюркомани приемат за монголоидни. Това са художествени традиции на древния Изток, които вероятно имат своето начало в Месопотамия.