ИЧИРГУБОИЛ ИЛИ ЧРьГУ БЪЙЛА - КОЕ Е ВЯРНОТО ?

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 Иван Танев Иванов

        Някои автори обясняват и етимологизират прабългарските титли боила и ичиргубоила от времето на Първото Българско царство (ПБЦ) като исконно тюркски с цел да се подкрепи тюркската хипотеза за произхода на прабългарите. Всъщност, това никак не е задължително, нито убедително, защото може да се представят и други възможности. Освен това титлите на древните народи едва ли могат бъдат белег за етнически произход, пред вид на тяхното често заимстване от други, по-престижни и стари народи.

        1. Най-добре документираната прабългарска титла от езическия период на ПБЦ е благородническата титла, известна днес като като боила (опростено боил). Нейното точно значение и произход не са известни. Даже някои я извеждат от старогръцкото "буле" - градско събрание (вече), който термин уж бил занесен от войските на Александър Велики в Бактрия и от там попада при прабългарите. Тя се среща в надписи на гръцки, латински и на кирилица. На гръцки е предавана самостоятелно или в комбинация с други титли като βοιλα, βοηλα (ο βοηλα καυχανοζ), βουληα (ο Τουκοζ ο ηζυργου βουληα), βουλιας, βωυλε, βοιλαν, βοκλια (в ητζβοκλια), βουλις (в σουρσουβουλις), а на латински - bula (в Zergobula), boilas (в zerco boilas), bule (в cerbule. В старобългарския език на кирилица тя е предадена като áûë" (былiа, бъйлиа) (Цейтлин, Р.М. Лексика древнеболгарских рукописей X-XI вв. Изд. БАН, С. 1986, с. 51), по-късно áîë"ðü, боляр и балин). Думата  боляр  е  заимствана  в руски (бояр, балий), румънски и албански (bulár, bujar, също и Γουλάμος, Golem, преведено в италиански  документи като Grande).

        Как е звучала титлата в езика на прабългарите? В. Гюзелев се спира предимно на "боила" (Васил Гюзелев. Кавханите и ичиргубоилите на Българското ханство-царство (VII-XI в. Пловдив. Изд. Българско историческо наследство. 2007), докато други историци избират формата "боил". 

        Известно е, че чуждите сложни и несвойствени за гръцкия език звуци са предавани чрез дифтонги и съчетания от съгласни. В случая първата гласна на титлата явно е звучала несвойствено за гръцката фонетика и е предавана твърде колебливо с дифтонгите οι, οη, ου, ωυ, ο, u. На латински този сложен и неясен звук е предаден като "е". Също с дифтонг първата гласна е предадена и на кирилица - ы (ъй). Най-вероятно кирилския запис на титлата е най-близък до прабългарското произношение: бъйлиа < бъла < бâла. От формата бâла и пред вид на високия сан на носителя на тази титла можем да предположим, че тази титла е родствена с индоиранското bala „висок, голям”: санскрит balya, авест. bərəj (Основы иранского языкознаия. Среднеиранские язык. М. 1981 г.; Хотано-сакский язык, с. 233 – 313, 249, 254, 303), (В. Разторгуева. Дж. Эдельман. Этимологический словарь иранских языков. Том-2 (b-d). М. 2003, с. 112-113); пехлеви bālāy "висок" (D. N. MacKenzie. A concise Pahlavi dictionary. Oxford University Press. 1986. р. 16); староинд. bála "сила, мощ" (В. Разторгуева. Дж. Эдельман. Этимологический словарь иранских языков. Том-2 (B-D). М. 2003, с. 66). Например, до съвременния град Балх в Северен Афганистан все още стоят високите стени на древна крепост, наречена Бала Хисар (Bala Hissar) – "Високата крепост". Подобни названия на крепости и градове в Афганистан, Иран, Пакистан и Индия се срещат в изобилие. След VIII в. думата бала е преминала от индо-иранските езици при тюрките, където е документирана като част от титлата на един техен владетел, от там при монголите и манджурите.

        В заключение титлата боила (всъщност бъйла, бала) може да бъде фонетичен вариант на индо-иранското bala и да носи значение "висок, голям", „високопоставен”, „висшестоящ”. Подобно значение има и по-късната титла боляр (високостоящ големец, човек с власт и сила в обществото), която е производна и вероятно напълно тъждествена на титлата боила. Наличието на подобна титла при късните алтайски народи като чужда заемка не противоречи на горния извод и няма отношение към етническия произход на прабългарите.

        2. След дълги спорове е установено, че двусъставната титла ичиргубоила (това е най-често записваната й форма) е носил третият по важност човек в ПБЦ и важен член на Съвета на великите боили. По тази причина тя отговаря на една единствена длъжност в държавата. Това, което прави титлата уникална е първата й съставка - ичиргу, защото втората й съставка - боила е благородническа титла, която само показва високо положение без оглед на длъжността. Съставката ичиргу обаче е включена в още две други не особено важни титли за държавата - ητζουργου κoλoβρoς (ециргу колоброс) и ητζήργου βαγαινν (ециргу багаин), което показва, че самата тя не носи някаква особена привилегия. Какво може да означава тази особена дума ичиргу?

    Думата ητζήργου (ециргу, ичиргу ?) е една от опорните точки на тюркската теория. Приема се, че нейни паралели могат бъдат термините ičrägi, ičräki, срещащи се в различни ранни надписи на алтайските народи. Тюрколозите приемат, че тези термини могат да означават "вътрешен", "вътрешност". На тюркски ič значи "вътре" и пред вид на чисто аглутинативния характер на този език обяснението изглежда много примамливо. На тази основа унгарският тюрколог Д. Немет вижда тюркската семантична основа ič "вътре" като основа на ητζήργου и предага прабългарската титла ичиргубоила да се преведе като "вътрешен боила". Привеждат се следните два опита за доказване на тази хипотеза.

      а) От византийски източници е известно, че когато византийците преминавали Източна Стара планина в посока към Плиска те навлизали в местност, наречена от българите Чика (VIII в.). Приема се, че това название е прабългарско, сродно на ичиргу, и значи "вътрешност". Твърде е възможно това название наистина да е прабългарско, но да има друго значение, например "проход". Чика = чи (основа) + ка (суфикс). Суфиксът "-ка" е един от най-продуктивните суфикси в индо-иранските езици. Основата "чи" може да се изведе от индо-иранския глагол "отивам": на санскрит и хинди-урду "джи", на кюрдски и южноосетински ču, на цигански (форма на пракрит) "джа". Сходно е и английското go "отивам". От същата основа "чи" може да са образувани и широко известните български думи и междуметия: "чи ба" (пропъждане на куче), "чит", "шът" - междуметие за пропъждане на животни, птици, "читкам, шъткам" = пропъждам. 

    б) Като второ доказателство се взема текст от книгата на Константин VII Багрянородни "De ceremoniis aulae byzantinae", I, p. 781-782, където се казва, че при посрещането на българските пратеници в двореца, логотетът на дрома им поставял следните чисто протоколни въпроси:

        "Как е духовният внук на нашия свят император, поставеният от Бога владетел на България? Как е от бога владетелката? Как са канарт-и кенът и боила тарканът, синовете на от Бога поставения владетел на България и останалите му чада? Как са шестимата велики боили? Как са останалите вътрешни и външни боили? Как е общността от народа?" 

        От този текст се прави извода, че логотетът дели боилите (благородниците) в ПБЦ на "вътрешни" и "външни". Следващият извод обаче, че това делене е на териториален принцип, т.е., вътрешните боили пребивават в Плиска (допуска се и в околностите), а външните - по периферията на държавата, е изцяло спекулативен и не следва отникъде. Напротив, от изброените протоколни въпроси следва, че вниманието на логотета е насочено основно към две групи лица. Първата и по-важна група са владетелят, съпругата му, двамата му сина - канарт-и кена и боила таркана, както и останалите деца на владетеля. Това всъщност е семейството на владетеля. Втората група включва Съвета на шестте велики боили, т.е., правителството. Както знаем, в него по право влизат боили от шест избрани рода различни от владетелския, т.е., хора не стоящи в кръвно родство с първата група. Следващият въпрос: "как са останалите вътрешни и външни боили" съдържа важната дума останалите, т.е., с този въпрос логотетът обозначава обособените по-рано две групи като "вътрешни" и "външни" боили и се интересува и за други подобни на тях, невключени в тези групи. Очевидно е, че Съветът на великите боили са "външните боили", алтернативната възможност владетелят и неговото семейство да не са "вътрешни боили" е абсурдна. Ясно е, че деленето на боилите на "вътрешни" и "външни" е на кръвен принцип по отношение на владетеля, а не на териториален принцип спрямо столицата. В такъв случай е съвършено ясно, че т.н. ичиргу боила не може да бъде "вътрешен боил", защото той по правило е член на Съвета на великите боили, значи е от род несвързан с този на владетеля.

        В заключение, ако се изключи чисто фонетичното подобие на ичиргу с тюркското ičrägi (което само по себе си нищо не значи, сравни думите "живот" и "майка" в български и руски), не съществуват сериозни доказателства, че ичиргу може да значи "вътрешен". В. Бешевлиев отбелязва, че при тюркските народи титлата ичиргу боила липсва, а наличието на много "вътрешни" боили при прабългарите (според К. Багрянородни) прави трудно обяснимо защо само един от тях ще е толкова високопоставен (В. Бешевлиев. Първобългарите. История, бит, култура. Българско историческо наследство. Пловдив. 2008, с. 293). На основа на тези аргументи В. Гюзелев е принуден да признае, че ичиргу боила не значи "вътрешен боил", а "боил на вътрешността", а самата дума ичиргу не е нито съществително, нито прилагателно, а наречие (Васил Гюзелев. Кавханите и ичиргубоилите на Българското ханство-царство (VII-XI в.). Пловдив. Изд. Българско историческо наследство. 2007, с. 170 и 172). Това обаче повдига трудния въпрос как всичко това е отразено в граматическата структура на думата ичиргу.

     Например, в съвременния турски език içeri = навътре,   ükarı = нагоре, geri = назад, ileri = напред, üzeri = надолу. Вижда се граматичната логика и стриктното спазване на фонетичните закони на тюркските езици, които действат поне от 1200 години насам. Наречието içeri има обща основа iç със самостоятелната, раннотюркската титла ičrägi, ičräki. Тази дума стои в тюркски дателен падеж и означава "нещо, което отива към вътрешността" или в родителен падеж и означава "нещо, което е притежание на вътрешността". И двете значения много точно описват ролята на човека, носил тази титла - да обслужва някои нужди на владетеля и неговото семейство при хуните и ранно тюркските народи. От горния анализ се виждат причините за голямото желание на унгарския тюрколог Д. Немет да разчлени двусъставната българска титла ητζήργου βουληα, да промени първата й част до ичиргу и да я преведе по единствено познатата му тюркска схема като "вътрешен". Въпреки титаничните му усилия, крайният резултат на неговия труд - думата ичиргу, не отговаря на строгите тюркски фонетични закони, следователно, не може да бъде дума, създадена и циркулирала в тюркска езикова среда.

        Всички тези противоречия и трудности с думата ητζήργου могат да се решат ако се освободим от задължението (наложено неясно поради каква необходимост) тази дума да се разглежда като тюркска.

        В т.н. прабългарски надписи от времето на ПБЦ, изписани на гръцки език, често е използван определителен член, поставян пред прабългарските имена и титли. Това е създавало проблеми, тъй като не е ясно дали той не е част от самото име или титла. В старогръцки и съвременен гръцки определителният член за единствено число и именителен падеж е "ο-" за мъжки род, "η-" за женски род и "το-" за среден род. Например: Окорсис може да е членуваното име Корсис, Онегавон може да е Негавон, Оксонос (Охшин) може да е Шун, Омуртаг може да е членуваното име Муртаг. Според мене, подобен проблем стои и за въпросната прабългарска дума ητζιργου, която преднамерено се чете "ичиргу", за да се доближи до тюркското ičrägi (ичреги), чийто корен без съмнение е тюркското наречие ič - вътре. Правилният прочит на ητζιργου обаче може да е è циргу. За правилният прочит на гръцката буква η (ета) сравни гръцкото δήμος (демос - народ, население), έπιληψις (епилепсия, припадък), πλανητης  (планетес - планета), Οδησσός - Одесос (Варна), Σιδηρά (Сидера), Ήρνάχ (Ернах, Hernach) и Σκύλης - Скулес, името на най-известния скитски цар, записано от Херодот (IV, 76 и 78–80). Думата ητζιργου (è циргу) е съставна част от прабългарските титли ητζιργου βουληα (è циргу боила), ητζουργου κoλoβρoς (è циргу колоброс) и ητζήργου βαγαινν (è циргу багаин). В старобългарските и латински надписи обаче тази дума е записвана без проблемното начално η "è". Сравни старобългарското YPÜÃQ ÁÚIË" (в надгробната плоча на чъргу былιа Мостич) и латинските форми zerco boilas, zergo bula и cerbulаe (1. В списъка на българските пратеници на VIII вселенски събор в Цариград в 869-870: Stasis zerco boilas; 2. В приписката на евангелието от Cividale : Zergo bula St(as)is; 3. В адреса на едно писмо на папа Йоан VIII от 879: Petro cerbulae). Използването на буквата "η-" вместо "ι-" и "υ" в старогръцките надписи, както и факта, че в старобългарските и латински надписи тази буква липсва показва, че в старогръцките надписи тази буква всъщност е обозначавала гръцкия определителен член за женски род, добавен към прабългарската дума "чрьгу". Даже в един текст на гръцки титлата е записана без определителен член - Георги Сурсубул (Ζουρσουβουληζ). В такъв случай формите τζιργου (циргу), YPÜÃQ (чрьгу) и zerco (зерко) са почти идентични и съществено различни от тюркското ičrägi (ичреги).

        Обикновено се твърди, че гръцкия запис ητζιργου е точно отражение на прабългарското "тюркско" произношение, а останалите са изкривени, славянизирани форми. Не е ясно обаче защо книжовниците на старобългарския език, които често са прабългари и все още говорят своя език, ще представят изкривено прабългарската дума, а далечните гръцки хронисти ще я записват съвсем коректно! Защо латинските хронисти следват българското произношение без началната ета, и пренебрегват гръцката форма с начална ета? Отговорът е, че въпросната начална ета е гръцки определителен член, ненужен в латинския и българския език. Освен това, словообразуването в тюркския език се подчинява на строги фонетични закони. Например, тюркското ičrägi се подчинява на тези закони, докато гръцката форма ητζιργου не се подчинява. Горните обстоятелства взети заедно показват, че най-правдоподобна е възможността оригиналната прабългарска дума да е била чрьгу, членувана на гръцки като "е циргу", а пълната титла е била чрьгу бъйлиа.

       За значението на думата чрьгу може да се предложи следната работна хипотеза. Във военно-инвентарния каменен надпис от Мадарската крепост, днес експонат в музея при Мадарския конник (Ив. Венедиков. Разкопки и проучвания IV, 1950, 181—184) се изброяват военните чинове от местния гарнизон и броя на техните ризници (войници). В превод от старогръцки (В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С.1981 г. с. 43) той гласи: „+ Юк боила - 26 ризници, ичиргу багаин - 12, зиткоимир - 17, юк багаин - 22, бири багаин - 22” . Кръстният знак, с който започва надписът показва началото на един официален документ. Очевидно водачът е юк боилата, който стои начело и има най-много войници. На второ място са групата от зиткоимира, юк багаина и бири багаина, които имат по около 20 войника. На трето място е ичиргу багаина, който има само 12 войника. Като имаме пред вид, че в този гарнизон ичиргу багаинът стои на трето място по тежест и че ичиргу боилът е стоял на трето място в държавната стълбица може да предположим, че думата чрьгу (ичиргу) може да означава "трети". Това предположение се подкрепя и от морфологията на прабългарската дума: чрьгу съдържа корена чрь (форма на индоевропейското число "три") към който е прикрепен индоиранския суфикс "-ко", модифициран до "-гу" вероятно по силата на редукцията на гласните. В днешните източнобългарски говори редукцията на гласните (о > у, е > и) е уникално явление сред славянските езици и може да е наследство от прабългарите. Наставката “–ка” е широко използвана в авестийски и санскрит, например thrayasca и thrisãsca (три), pañca (пет), navaca (девет), виж по-горе и за възможността чика "проход". В една старинна българска броилка е съхранен един цял индо-ирански израз с наставката "-ка": "инола, двола, трола, чирика, пака, шака", което означава "първи, втори, трети, четвърти, пети, шести" (Индоирански бройни числителни в старинните броилки на българските деца). По аналогия с хипотезата чрьгу "трети" можем да предположим, че съставката "юк" в сложносъставните титли υκ βουληα и υκ βαγαινοζ означава "първи". Подобна дума има в днешните най-широко говорени индо-ирански езици (над 1 милиард души) и означава "едно": ек (хинди-урду, фарси, кюрдски, персийски) и йак (дари). От тук, юк боила и юк багаин може да означават "първи боил" и "първи багаин". Фактът, че "първи боил" е нисша титла, а "трети боил" е висша титла изглежда странно за съвременния българин, но за средновековните прабългари това е естествено, защото те са приемали числото три за свещено.       

         3. Титлата ЖУПАН (ζουπάνους, управител на област) и съответният термин ЖУПА (област, управлявана от жупан) са исторически засвидетелствани само при средновековните българи и южните славяни. Константин Багренородни (ГИБИ, т. 5, стр. 206.) съобщава: „Както казват, тези племена (хървати, сърби, захълмци, тервуниоти, каналити, диотклейци и пагани) нямат архонти, а само старци жупани (ζουπάνους γεροντας), какъвто обичай имат и останалите склавини”. Титлата ЖУПАН означава "управител на малка област". При по-западните от сърбите славяни (босненци, хървати) се среща и титлата БАН - също управител на област.

        Най-рано титлата ЖУПАН е документирана при българите в езическия период на ПБЦ както самостоятелно, така и като част от по-сложните форми ЖУПАН ТАРКАН (надгробен надпис на Охсун от времето на Омуртаг  (ХИБ, т. 2, стр. 131), БОИЛА ЖУПАН (надпис върху съд от Наг-Сент-Миклошкото съкровище - ХИБ, т. 1, стр. 152), ТОРТУНА ПИЛЕ ЖУПАН (военно инвентарен списък от Преслав - ХИБ, т.1, стр. 129) и ВЕЛИК ЖУПАН (ζουπάνος μεγαςης). В ПБЦ титлата ВЕЛИК ЖУПАН (ζουπάνος μεγαςης) се среща върху сребърната чаша на Сибин (ХИБ, т. 1, стр. 152), преславски болярин от времето на цар Симеон. Името Сивин е родствено с името на втория Омуртагов син - Звинич, гр. Zvinitzis, в славянизирана форма Звиница. Според В. Гюзелев (Васил Гюзелев. Кавханите и ичиргубоилите на Българското ханство-царство (VII-XI в. Пловдив. Изд. Българско историческо наследство. 2007, с. 18), титлата ЖУПАН се среща и под формата КОПАН (ХИБ, т. 1, стр. 131). Титлата КОПАН е спомената в надпис на Омуртаг, който съобщана, че копанът Окорсис бил сътрапезник на Омуртаг, отишъл на война и се удавил в река Днепър.

        Титлата ЖУПАН се среща два пъти в обширен надпис с гръцки букви върху блюдо от съкровището, намерено в Над сен Миклош, приписвано на езически владетел от Първото българско царство. Надписът съдържа следните 9 думи: ΒΟΥΗΛΑ•ΣΟΑΠΑΝ•ΤΕCΗ•ΔΥΓΕΤΟΙΓΗ•ΒΟΥΤΑΟΥΛ•ΣΩΑΠΑΝ•ΤΑΓΡΟΓΗ•ΗΤΖΙΓΗ•ΤΑΙCΗ. В този надпис титлата ЖУПАН е записана  с малка разлика в първата сричка, веднаж изписана с кратко О, втори път с дълго О (Ω). И в двата случая тази гласна се следва от друга гласна, А (ΣΟΑΠΑΝ, ΣΩΑΠΑΝ). Без тази втора гласна титлата се среща веднаж под формата ΣΩΠΑΝ във военно-инвентарния списък, намерен в местността Бял бряг до Преслав. От тези примери следва, че вероятно първата гласна е представлявала някакъв сложен гласен звук, трудно предаваем на гръцки чрез съчетанията ОА, ΩА и Ω, който в заетата в славянските езици титла звучи като У – ЖУПАН. Не само първата гласна, но и първата съгласна на прабългарската титла също е създавала трудности и е записвана като Σ, ζ, К и Ж.

        В сръбските земи прабългарската титла жупан влиза в употреба едва в началото на X в., след като цар Симеон кумува на сръбския владетел Петър Гойникович, първия сръбски жупан. След Гойникович сръбските владетели се титуловат „велик жупан“, което е пряка последица от българското влияние върху сръбските земи. В периода X - XIII  в. сърбите от Рашка се разделяли на отделни жупи, всяка управлявана от жупан. Титлата "велик жупан" се носела от онзи жупан, който е успял да обедини всички жупи на Рашка. От горните факти може да се предположи, че ЖУПАН е българска титла от времето на Първото българско царство (ПБЦ) с прабългарски произход, по-късно заимствана от съседните славянски княжества.

        За произхода на южнославянското жоупанъ и българското ΣΩΠΑΝ има няколко хипотези. Според славянистичната хипотеза южнославянското жоупанъ е първично по отношение на  прабългарската (което според тази хипотеза е равносилно на "тюркска") титла и е заето от езика на сарматите, където вероятно е имало дума, подобна на иранското go-pan или *gau-pana (пазач на говеда, пастир, по-късно усвоено от тюрките като "чобан"). По-късно от жоупанъ се е развила думата pan, panstvo - господар, господин, държава (*жоупанъ > старочеш. hpan, пол. pan „господин“). Според тази хипотеза българското ΣΩΠΑΝ е вторична заемка от езика на южните славяни, което е малко вероятно пред вид на късното възникване на южнославянските държави. Според друга хипотеза, обратно, южнославянската титла е заемка от прабългарското ΣΩΠΑΝ, което обаче се приема за заемка от китайците (!?), където е имало подобно звучаща длъжност - tsou-pan „секретар, канцлер“ (Баскаков). По-долу се обосновава оригинална, иранска етимология на тази прабългарска титла.
        Титлата ЖУПАН (КОПАН) може да се разглоби на две части: основа ЖУП (КОП) и суфикс „-ан”. Съгласно В. Бешевлиев, суфиксът „-ан” в много прабългарски лични имена и титли може да има ирански произход, защото с негова помощ в иранските езици се образуват голям брой съществителни имена, например имена и титли. Нашата хипотеза се основава на твърдението, че основата ЖУП (КОП) е родствена със старобългарската дума съпъ (стблг.) – „височина, връх, хълм”, която има най-вероятно ирански (прабългарски) произход. Сравни персийското kūp и талишко sêpe – „връх, височина, хълм”, и осетинското kъupp, sъupp – „връх, хълм, връх на главата, теме”. От тук идва и българското куп, купчина, съвкупност – „камара, струпано на едно място сено, слама, снопи”, по-общо „струпани на едно място тела или предмети”, глагола сипвам (сравни "Месецът се сипва", т.е., нараства), насипвам = "трупам, натрупвам" и насип. Старабългарското съпъ е заето в албански като sop – "височина, хълм". Според А. Селишчев, освен българизмът sop, в Средна и Североизточна Албания се среща и сродният топоним Жепа, а в Южна Албания – с. Жепова, свързани с високи и планински места. Топонимите се срещат сред териториите, богати на старобългарски названия. Това показва, че топонимите Жепа, Жепова може да са форми на посоченото старобългарско съпъ, сродно на иранското kūp,  sêpe, kъupp, sъupp. При славянизирането не само първият сложен гласен звук (ū, ê, ъu) е променен на У, но и началната сложно звучаща съгласна (S, К, Σ) е променена на Ж. Като вземем пред вид посоченото по-горе значение на основата ЖУП (КОП) може да заключим какъв е произходът и значението на титлата ЖУПАН. Тя е прабългаризъм, родствен на старобългарската и иранска основа СЪП (КОП, КУП, СЕП) и означава буквално «върховен», преносно «висопоставен», «висшестоящ» «високо издигнат». Със същият суфикс -АН е образувана и иранската дума БАЛКАН = БАЛК (висок) + АН.

         4. По същия начин може да се обясни и титлата КАВКАН, втората по значение титла в Първата българска държава след тази на владетеля. Титлата може да се разглоби на КАВК + АН, където "-АН" е посочения мощен словообразувателен суфикс в иранските езици (сравни ЖУП-АН, КОП-АН и БАЛК-АН). Семантичната основа е КАВК. Нейният смисъл може да търсим по аналогия със значението на семантичните основи на посочените прабългарски титли ЖУПАН (КОПАН) и БЪЙЛА (БОИЛА). На староперсийски kaufa, авестийски kaofa „планински хребет; гръб” (БЕР, с. 138). В иранския език на сарматите "кафк, каф, киу" е значело "планина, височина". Например, когато сарматите населявали дн. Карпати, Амиан Марцелин записва планината като Кафказ, а народа като кафкоензии (ЛИБИ - I- изд. БАН; П. Добрев. Златният фонд на българската древност. Изд. ТанграТанакакра. С. 2005). Подобна дума има и в някои съседни европейски езици: литовски kaukas „връх”, готски hiuhma „купчина” (БЕР, с. 172), които може и да са иранизми. От тук може да се предположи, че КАВКАН също ще означава "висшестоящ, високоиздигнат". Сарматската дума за планина - кафказ може да обясни днешния ороним Кавказ.

     5.  Отдавна е изказано предположението (К. Иречек. История на българите с поправки и добавки от самия автор. Ред. проф. Петър Хр. Петров. Издателство Наука и изкуство, 1978), че при прабългари и авари думата БАЯН може да не е лично име, а титла, по-късно възприета от някои южни славяни (хървати, босненци) като БАН и съответстваща на посочената по-горе титла ЖУПАН - управител на област. Тази хипотеза е застъпена в Encyclopædia Britannica (2009 г.) където се казва, че южнославянската титла БАН (сърбите и хърватите я произнасят с дълго "а" - bân) има персийски произход и е резултат от свиване на по-ранната дълга форма bojan. И наистина, дългата форма е засвидетелствана през X в. в книгата на Константин Порфирогенет (De Administrando Imperio) като βο(ε)άνος,- управител на областите Крбава, Лика и Гачка. През XII в титлата вече се среща в нейната кратка форма (μπάνος) в хрониките на византийския историк Йоан Киннамос. Кратката форма е заимствана при унгарците като bán и при румънците като ban. Българо-аварската титла БАЯН - БАН е пълен аналог на персийската дума pan - "господар, повелител", производна от праиндоевропейския корен *pa - "защищавам" и посочения по-горе ирански суфикс "-ан". В по-късно време късата форма на титлата БАН е усвоена от чехи и поляци във формата panstvo - "държава" и pan, pany - "господин", "госпожа".

        От сравнението на титлите БЪЙЛА (от иранското bala), ЖОАПАН (от иранското kup-an) и БАЯН (от иранското pan) можем да предположим, че езикът на прабългарите е бил много богат на гласни звуци и дифтонги, защото там където в съответната иранска дума стои един гласен звук, в прабългарската дума имаме дифтонг. Този извод се подкрепя от факта, че такива сложни дифтонги има в езика на съвременните осетинци, наследници на аланите, които са народ родствен и съседен на прабългарите.

 777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

  Бири багаин - старши офицер

      virile (adj.)   late 15c., "characteristic of a man; marked by manly force," from Middle French viril (14c.) and directly from Latin  virilis "of a man, manly, worthy of a man," from  vir "a man, a hero," from PIE  *wiro- "man, freeman" (cognates: Sanskrit  virah, Avestan vira-, Lithuanian  vyras, Old Irish  fer, Welsh  gwr, Gothic  wair, Old English  wer "man").