Прародината на европейските хуни съгласно няколко хунски думи в българския език

ПРАРОДИНАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ХУНИ СЪГЛАСНО НЯКОЛКО

ХУНСКИ ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

От дълбока древност земите северно от Китай са населявани от родствени помежду си монголоидни, но некитайски племена. В този район възникват няколко големи племенни обединения, по-ранното на народа Xiongnu (209 г. пр.н.е. – 155 г.) и второто на прамонголците сян-би (Xianbei, Xiānbēi) (93-234 г.) с център днешна Източна Монголия. В по-ранни времена сян-бийците са описани в китайските източници като племената Donghu (от китайски «източни варвари»). В периода 330 – 555 г. на земите на дн. Южна Монголия и Северен Китай възниква трето голямо племенно обединение, известно с китаизираната форма на собственото им име – жужан (Jou-jan, Juan-Juan – „гърчещи се насекоми”) или руран (Rouran). Жужаните са наследници на същия народ Xianbei. Според китайски източници този народ се наричал още „татар” или „тартар”.

В периода 450-550 г. някои подчинени на жуаните племена въстават и за кратко създават свои държави. Такова е гьоктюрското племе на рода Ашина, което заедно със съюзните китайски войски в 555 г. нанася последен удар върху държавата на жуаните. От този момент насетне новосформиралите се тюрки излизат на политическата карта на света.

Произходът на народа Xiongnu (hsiong-nu, хсионг-ну, сюн-ну, хун-ну, азиатски хуни) е неясно. Самото название hsiong-nu е китайско и означава „северни варвари”. С него древните китайци са обозначавали някои твърде изостанали („диви” по китайската терминология) северни народи, хранещи се главно с риболов и лов. Най-популярна е теорията, че Xiongnu са прародители на тюрките, но има и много други теории, при това добре обосновани.

Добре установено е, че през II-ри в. пр.н.е. хун-ну разгромяват държавата на арсите и източните иранци (кушаните) около Памир и прогонват част от тях на юг. През I в. от н.е. обаче хун-ну търпят тежки поражения от китайците и от източните си съседи - сродните на тях сянбийски племена сянби, живеещи в долината на река Амур, дн. руски Далечен Изток. Притиснати от изток, част от хуните тръгват в западна посока и в продължение на два - три века се приближават към река Волга. През IV-V в. водени от Баламбер и Руа, хуните нахлуват в Северното Причерноморие и се установяват в дн. Унгария. От това място хуните подчиняват множество местни племена и създават обширно племенно обединение от Алпите до Кавказ. Ядрото на това обединение, Атиловите хуни са описани от Приск Канийски като първични монголоиди.

До преди около 50 г. в българската историческа наука присъстваше, а все още и в част от европейската и руска наука присъства хипотезата, че племената на прабългарите са част от монголоидния народа хун-ну (хуни) и че двата народа са дошли заедно в Европа. Такива историци наричаха прабългарите хуно-българи. Даже някои учени, предимно български приемаха, че "хуно-българите" са били ядрото на Атиловите хуни, а известния Авитохол - прародителят на Аспаруховите българи от Именника на българските владетели съвпада с най-известния водач на хуните - Атила. Антропологичните данни, основани на археологичните разкопки на огромен брой прабългарски погребения обаче не потвърдиха предполагаемата монголоидност на прабългарите и ги представиха като европеиди от сарматски произход. Поради тази причина българската историческа наука ревизира схващането си и прие, че прабългарите не са хуни, а друг полумонголоиден, полуевропеиден народ - тюрки, възникнал в дн. Североизточен Казахстан и увлечен на запад от минаващите хуни. Така възникна ново определение за прабългартие, тюрко-българи. Тази теория обаче има хронологически противоречия. Тя приема, че и двата народа - Атилови хуни и "тюркобългарите" са дошли в Европа, но по такъв начин, че не става ясно кой е вървял пръв - хуните пред тюрките или тюрките пред хуните или тюрки и хуни са вървели заедно.

Има и друго противоречие. Според най-съвременните научни възгледи, тюрките не са такъв древен народ като хуните и възникват в Централна Азия много късно - няколко века след като Атиловите хуни нахлуват в Европа. Следователно хуни и тюрко-прабългари не могат да дойдат едновременно в Европа. Тези модерни научни възгледи обаче все още не се вземат пред вид от мнозинството български историци, които продължават да смятат, че хуни и тюрки имат една и съща прародина (според едни учени дн. Северна Монголия, долината на река Орхон, според други - платото Ордос), като не само в началото, но до късни времена двата народа са взаимно неотличими. Смята се, че хуните управляват тюрките, но тюрките претопяват хуните езиково (Василев В. Ат. Древните българи. Факти, хипотези, измислици. С. 2009, с. 47-71; Критика на теорията за произхода на източните елементи в културата на прабългарите). Не е ясно и какъв е Атила, хун или тюркобългарин? В сериозната западна историческа литература името на Атила се среща във вариантите Attila, Attala, Ethel, Etzel, Eczel, Athalus, Thotila, Aquila, но никога и като Авитохол.

В науката присъства и хипотезата, че азиатските хуни нямат нищо общо с т.н. европейски хуни, които трябва да се приемат за скито-сармати. Тази хипотеза е много популярна сред голям кръг любители-историци и по-малко сред академичните среди. Така или иначе, в западната историческа наука произходът на хуните - ядрото на Атиловата държава се смята за не-добре изяснен, но общо взето техния централноазиатски произход се приема за най-вероятен.

В 551 г. Йордан пише в своята Хроника Getica, че след смъртта на Атила (453 г.), съюзните на хуните народи се разбунтуват. През 454 г. гепидите отказват да са васали на хуните и в една битка с тях убиват най-големия син на Атила, Еллак. Без да губят време въстаналите гепиди се свързват с римския император Маркиан и получават правото да се заселят в областта Дакия като римски федерати. Това предизвиква мощни размествания в центъра на дотогавашното хунско племенно обединение. В края на същата година остроготите (остготите), живеещи в Панония, също отхвърлят зависимостта си към хуните и се признават за федерати на Маркиан.

По-малките синове на Атила - Денгизих (Денгиз, Ченгиз ?) и Ернак, организират наказателно нападение над готите в Панония, но в битката с тях са разбити. Започва масово изселване на хунско население от Панония на изток и юг, документирано от хронистите Йордан (ок 551 г.) и Прокопий. Част от хуните, под ръководството на Денгиз се заселва в района между р. Прут и река Днепър, която на техния хунски език наричат Вар. В 469 г. Денгиз организира неуспешен грабителски поход на юг от Дунав без подкрепата на брат си Ернак и е убит. Ирник с народа си в 465 г. вече е в района на Приазовието. Друга част от хуните, водени от Емнетзур и Ултиндзур (пети и шести син на Атила), в периода 457-458 г. преминава Дунава и е заселена от нововъзцареният византийски император Лъв в района между дн. български градове Лом и Плевен като византийски федерати. Тези хунски федерати защищават дунавската граница на империята и са наречени от Йордан „фосатизи”, от римската дума за „военен лагер”. Йордан съобщава и за по-сетнешно заселване на хуни (след 527 г.) по времето на Юстиниан I, наречени „сакромонтизи”. Вероятно от тях идва името на река Вардар. Според „Арменската география” от VII в. на Анани Ширакаци, река Кубан, където се настаняват Ернаковите хуни, също е наричана Вардар. По същото време, в 463 г. обединените оногури, савири и сарагури разбиват хуните на Ернах в Приазовието и ги избиват до крак (Теофилакт Симоката). Според легендата след тази битка един осакатен хунски княз се добрал до леговището на „свещенната за монголи и тюрки вълчица” за да дадат началото на тюркското племе.

Йордан пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие”, Денгиз имал под своя власт само най-верните си племена ултиндзури (основа ултин, аудан!), ангискири, битугури и бардори (вероято "вардари", племе от долината на река Вар - Днепър или река Вардар - Кубан). Малко по-късно битугурите (вероятно будини - видини, удини, ути, утигури, забележете иранския суфикс „гури” = „род, племе” !) също се отделят от хунския съюз.

Огромният проблем на „теорията за хунски произход” на прабългарите е, че науката все още не е успяла да каже нищо определено за езика на хуните. В сериозната наука се смятат за установени само десетина лични имена на хуни, племенни названия и няколко хунски титли и термини, две от които – шанюй ((сhanyu - титлата на хунския владетел) и Шенли (названието на върховния хунски бог), са най-вероятно с китайски произход. В този смисъл е много трудно за един сериозен учен да твърди, че езикът на прабългарите (за когото се знае твърде малко) съвпада с езика на хуните (който е практически неизвестен).

Въпреки това наскоро на конгрес в Охрид Антоанета Гранберг, доставяйки огромно удоволствие на местните македонисти, представи списък от 48 думи, които според нея са с "хуно-български" произход и са заети в раннославянските езици [Антоанета (Делева) Гранберг. Класификация на хуно-българските думи заети в славянски. Четиринадесети международeн конгрес на славистите. Охрид, 10-16 септ. 2008 - http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Granberg_Huno_PrBg_zaemki_v_Slavjanski.pdf]. Придържайки се към недоказаната и вероятно недоказуема представа за етническо единство на хуни и прабългари, авторката обявява тези думи за «хуно-български», част от т.н. «хуно-български език», един алтайски език според нея, различен от езика на ранните тюрки. Много от тези думи са безспорно прабългарски, други вероятно имат по-късен произход, свързан с миграцията от изток на значително по-късни народи. Много е трудно обаче да се приеме, че те са хунски или хуно-български, още повече, че такъв термин "хуно-български" в науката вече няма. За голямо съжаление, авторката не представя никакви доказателства за твърдението си, че това са хунски думи - иначе, ако беше направила това, тя сигурно щеше да получи Нобеловата награда за изясняване особеностите на хунския език. Най-вероятно тя се осланя на мнението на много съвременни руски учени, които летейки на крилете на своя славянистичен шовинизъм се издигнаха до там, че напълно отъждестяват прабългарите с хуните. Целта на тази научна фалшификация е ясна – да се излъже, че праславяните не са взели известните прабългарски думи и термини от най-висок ранг (кънига, багър, кумир, сан, капич, врач и т.н.) от старобългарския език - официалния език на една от трите империи в Европа, а са ги заимствали пет века (!!) преди това от езика на Атиловите хуни. В това отношение те вече постигнаха един малък успех – почти утвърдиха погрешната представа, че праславяните са заимствали думите княз (върховен владетел) и витяз (победител) не от старобългарски язик (респ. от прабългарите), а шест века (!!) преди това от готите. Причината за тези опити е, че когато съвременните славянски учени се вгледат в миналото на своите народи те не виждат нищо друго, освен светлината на една мощна и културно издигната империя – българската, и едни малки държавици като Панония, Сърбия, Моравия, Блатнишко, Хърватско и др. На тях много им се иска прабългарите да ги няма никакви, а Първото българско царство да е изцяло славянско, за да могат да си присвояват неговите заслуги и постижения.

По-долу за пръв път се представят доказателства за това, че истинските хуни на Атила са оставили в нашите земи няколко думи от своя език и че тези думи и днес се срещат в района на тяхата азиатска прародина - Руския Далечен изток.

Съвременната топонимика вече борави с термини от географията и историята на цяла Евразия (Мурзаев Э.М. Словарь народных географических терминов - Москва: Мысль, 1984 - с. 653, ил.). Възползвайки се от това, по-долу ние представяме на вниманието на читателя географския произход на три български думи с възможен хунски произход - бара, шавар и шубрак. Те не се срещат сред «хунските» думи, посочени от Антоанета Гранберг. Анализът на тези думи води към извода, че е възможно географският първоизточник на тези думи да съдържа още един изключително важен хунски термин - епонима Ултиндзур, и личните имена Ултин, Алдан, Атила.

1. БАРА.

В българския език БАРА (ж. р.) означава

1. Река, малка река, рекичка, дол, долче, езерце, вада, поток, локва, застояла вода. Мн. число БАРИ.

2. Тепавица на планинска река за пране на черги, килими, дрехи.

Среща се и производната дума БАРУГА - локва, езерце.

Терминът БАРА е включен в голям брой хидроними и топоними, срещащи се най-често в Северозападна България и Софийско: с. Крива бара, язовир Среченска бара, река Бара, река Софийска бара, река Църна бара, река Волуешка бара, река Боденска бара, Тишевишката бара, Върбишка бара, Дърводелска бара, Моравешка бара, Петърнишка бара и др.

Освен в Северозападна България и Софийско терминът се среща и в прилежащите райони на Сърбия и Румъния. В Сърбия - река Ибар, приток на р. Сръбска (Западна) Морава, Ибру – река в Румъния. На румънски bară - блато, мочурище, тресавище (Bogdan Petriceicu Hasdeu, Etymologicum Magnum Romaniae. 1886; Ethymologicum Magnum Romaniae. Dicţionarul limbei istorice şi poporane a românilor (Pagini alese), Minerva, Bucharest, 1970). Интересно е, че даже край град Киев има река, наречена Ибр.

Терминът е почти непознат в Тракия на юг от Стара планина и в Североизточна България и Добруджа. Това изключва връзката на термина с прабългари и траки.

За обяснение на термина са представени няколко пресилени, твърде хипотетични и направо погрешни етимологии. Една от тях обяснява термина като производен на арабската дума بحر (baħr) „море“, през османо-турски - bahr „голямо езеро, море“. Други автори условно приемат думата за остатък от езиците на автохтонното балканско население - даки, мизи, трибали. Например, Ив. Дуриданов свързва хидронимите от вида Ибър с античното тракийско название на река Марица - Хеброс. Известно е, че в древността река Марица е наричана Хебър, Хеброс, Еврос (гр. Έβρος). Така е наричана и днес реката в гръцката й част – Еврос. Древното название на река Марица във варианта Ибър, е запазено и в българските земи. Например горното течение на река Марица и днес е познато като Ибър. Старото име на река Тополница, ляв приток на р. Марица е било Ибър, от където идва топонимът Поибрене, село в руслото на реката, Софийска област. Според Ив. Дуриданов съществувала е старобългарска дума ибаръ, ибръ означаваща "поток, река", наследство от езика на траките, където е имала формата ibr, ebros (И. Дуриданов. Езикът на траките. Наука и изкуство. С. 1976; http://www.kroraina.com/thrac_lang/index.html). Проф. Владимир Георгиев изказва друга възможност - тракийският хидроним Hebros да идва от индоевропейското *ewru-s– широк ( в случая - широка река) (Вл. Георгиев. Траките и техния език. С. 1977, с. 37; Вл. Георгиев. Българска етимология и ономастика. С. 1960, с. 26-27).

Всички тези хипотези увисват във въздуха ако вземем пред вид, че вместо да се среща най-често в днешна Тракия, терминът е практически непознат в Горнотракийската низина, в Източна и Западна Тракия, но има голяма честота на употреба в Северозападна България и Софийско, Източна Сърбия, Румъния и даже до Киев.

Във действителност, древното название Ибър на река Марица идва от гръцкото название на провинция Европа - Еврос (Έβρος), която е обхващала територията на Югоизточна Тракия. Названието Ибър, Еврос, Европа идва от името на финикийската девойка Европа, отвлечена от Зевс на остров Крит след като се преобразил като бик

Както беше казано по-горе, "бар" е оригиналното хунско название на река Днепър. Най-вероятно и названията на реките Вардар в дн. Македония и на р. Кубан да са от хунски произход.

Като имаме пред вид тези данни и посочената по-горе история на хунските племена, може обосновано да се предложи следната тунгусо-манджурска етимология на термина: БАРА < бира (руския Далечен Изток в Сибир) - река. Терминът присъства във всички съвременни тунгусо-манджурски езици в няколко близки значения: бира - река (эвенски), негидалски бира, бия - "рекичка", "ручей"; нанайски бира - "ручей", "малка река"; манджурски бира - "река"; бирага, бирха - "рекичка", "ручей" (ТМС, 1975, 1); орочеки биака - "ручей", "извор"; удейски бияса - "река", "рекичка". В топонимията на руския Далечен Изток често се срещат названия, включващи думата биракан, където -кан – умалителен суфикс, също биракчан, бэракчан. Обратно - бирандя, бирая - "много голяма река". На картите могат да се срещнат многобройни фонетични изкривявания на този термин: бирея, бырайа, биремья, биранджа, бириями, бирьякан, биря (Комаров, 1967). Терминът е оставил дълбоки следи в топонимията на Източен Сибир и Далечния Изток: Бирандя в Амурска обл.; залив Бирая на Байкал; реките Бирая, Большая Бира и Малая Бира - леви притоци на р. Амур; р. Салды-Бира - ляв приток на р. Голяма Бира; град Биробиджан - център на Еврейската АО в Хабаровския край, градовете Бира и Биракан – железопътни гари и др.

Тюркските езици са от една и съща, алтайска група с посочените тунгусо-манджурски езици. Интересно е, че в тюркските езици терминът бара (река) не се употребява, а вместо него и със същото значение се употребява думата сай (река, дол) (Мурзаев Э. М. Словарь народных географических терминов - Москва: Мысль, 1984 - с. 653, ил.). Тюрското сай може да е иранска заемка (чай при иранците).

2. ШАВАР и ШУБРАК.

В българския език думата шубрак означава гъста, нискостеблена, храстовидна растителност. Тя е образувана от славяно-иранския суфикс "-ак" и странната семантична основа шубр. В българския език тази изолирана семантична основа съвпада омофонно с термина шувар, като двата термина имат съвършено различно значение. Шувар е название на вид многогодишно блатно растение с дълги тесни листа и остър връх, вид тръстика, което в много райони на България расте по мочурливите места и ливади и покрай бавно нечащи води. Достига метър и половина във височина и при дъвчене и запарване има сладникав вкус. Има много имена - блатен аир (Acorus calamus), попур, папур, шафар (Милчо Касъров. Кратък речник на Странджански (рупски) чужди и диалектни думи. Бургас) или шавар (Македонска Цветана. Българско народно поетично творчество. Народни песни, народни приказки, пословици, поговорки, гатанки. Изд. Български писател. София. 1977; Вакарелска-Чобанска, Донка. Самоковският говор. Институт за български език. БАН. Акад изд. „Проф. Марин Дринов”. София. 2002). От тук идва и определението шаварлии – заблатени места, обрасли с камъш.

Растението се среща в Южна и Северна Азия, където е родината му. Според (Timothy J. Motley. The ethnobotany of Sweet flag, Acorus calamus (Araceae). Economic Botany 48(4):397-412. 1994) растението е описано във Вехтия завет като каламус и маслото му се ползвало за получаване на миро (Exodus 30:23, 24, 34). Растението растяло в градините на Соломон (Solomon 4:14). Продавало се е на пазарите в древния финикйски град Тир (Ezekiel 27:19) и в Индия. Остатъци от растението са намерени в гробницата на Тутанкамон (Bown, 1988). Лекарите в древна Гърция, Рим и Индия получавали от коренището му лекарство против колики.

В Западна Европа и Америка прониква едва от преди няколко века. В Източна Европа растението е познато от по-рано. Според една от версиите, шаварът е донесен в Европа от финикийските и арабски търговци. Друга хипотеза твърди, че в Източна Европа е донесен от татарите в XII-XIV в., които вярвали, че шаварът очиства водите в езерата и разхвърляли корени от това растение по всички водоеми (Телятьев В. В. Полезные растения Центральной Сибири. — 3-е изд., испр. и доп. — Иркутск: Вост.-Сиб. кн. изд-во, 1985. — С. 54—55). Поради това в румънски, украински, руски и полски езици за това растение се срещат названията татарска трева или татарска зеленина. В руски, белоруски и украински обаче се употребява и неясното название шувар, на полски szuwar, на български шавар. В езиците от Централна и Западна Европа растението има многобройни названия, образувани на основата на неговия сладък (захароподобен) вкус, но липсват думите шувар (шавар) и татарска трева. В турски и азерски названието шувар (шавар) не се употребява.

Относно етимологията на странната източноевропейска дума шувар цари пълен безпорядък. Съгласно Брюкнер (558) полското название е заимствано от руски. Според Фасмер, вярно е обратното – руската дума е заимствана от полски, а полската е заимствана от ранногорнонемски (sahar) и средновековен горнонемски (saher) – „блатна трева” (за които писал Торп (422)). Според Добродомов ("Сов. тюркология", 1971, N^o2, стр. 85) руската дума шувар произлиза от българското шавар (шафар), която дума пък се извежда от др. тюрското sugar qamysh (сладък камъш). В България не е предложена задоволителна етимология на думата (Ковачев, 1961). В сравнение с Русия, влиянието на татарите в България е минимално и не може да се предполага татарска етимология на българското понятие шавар.

В рамките на българския език смисълът на думите шавар и шубр(ак) е съвсем различен. По тази причина фонетичното съвпадение шавар - шубр(ак) изглежда случайно и не може да се обясни чрез някаква обща славянска етимология. По-долу се представя пред-татарска, източно-азиатска етимология на българските думи шавар и шубрак, основана на тяхното пълно и точно съответствие във фонетично и смислово съответствие с подобна дума от монголо-бурятските и тунгусо-манджурските езици.

ШАБАР – В тунгусо-манджурски: сивэктэ - "хвощ", "заблатена горичка", "храстовидни растения по долините на реките" (по български шубраци), "незамрзъзващи мочурища" [ТМС, 1977, 2]. Сродни понятия са бурятското шэбэр - "гъста гора", "горско блато"; монг. шивэр - "заблатена горичка", "крайбрежни храстовидни растения" (по български шубраци); рус. диал. в Сибир: шибир, шивир - "храстовидни растения по бреговете на реки и в низините" (по български шубраци). В бурятски: кал, глина, блато, мочурище. Средно монголски шавар - "кал", "глина"; калмикски шавр - също; евенски hивтаг - "блато", "тресавище", "кално място" [ТМС, 1977, 2]; халха-монг. шивэр - "горско блато", "ситен дъжд". В Далечния изток на Сибир това понятие се среща и като шивер, шивера – каменист, полегат праг на река; плитък участък с каменно дъно на река; бързо течение на такъв участък (Бубновска шивера на р. Илим, Шивера на р. Ангара в Иркутска обл.; Шивера на р. Енисей до Красноярск; историческият острог – крепост Зашиверский на р. Индигирка и др.).

Съвсем основателно някои автори свързват с термина ШАБАР с появата на топонима Сибир (С. К. Патканов. Сибирский сборник, 1891, 2; К. В. Вяткина. Советская этнография, 1953, 1; B. И. Огородников. Очерк истории Сибири до начала XIX в. Иркутск, 1920; C. Караев. Общественные науки в Узбекистане, 1966, 7).

Това източно сибирско понятие е успяло вторично да се разпространи в прилежащите територии малко пò на запад и юг от мястото на възникването си: шибер, шивер - блато, тресавище (тадж.); шиварзамин - "тинеста, заблатена почва". В шугнански ез. (на Памир) sabar - "блато", "тресавище", "ниско, мочурливо място", "заблатена ливада" (И. И. Зарубин. Шугнанские тексты и словарь. М, -Л., 1960). В кирг. ез.: шибер - "всяка една висока, гъста трева". Сродни топоними са: Шабар и Шабартай в Бурятска АР; град и река Шабартъ, т. е. „глинеста”, в източен Казахстан; Шебир в Гуревска обл.; р. Шабартай в Забайкалието; р. Шабарта на Алтай, езеро Буланг-Шавар-Нур в Източна Монголия. проходът Шиберту в Гиндукуш, степта Шеварди около Ферган; Шиберти на Алтай; Мухоршибир, Шэбэртуй в Бурятия.

Прави впечатление, че във вида шавар този тунгусо-манджурски термин се среща само в Далечния Изток на Сибир, където означава две неща:

1. Блатно растение с дълги, мечоподобни листа със сладък вкус, и

2. Крайбрежни храстовидни растения - шубраци.

Освен в Приамурския край единственото друго място в света, където тунгусо-манджурската дума шавар се употребява без фонетична промяна и точно в тези ѝ две значения е България. В някои източноевропейски страни (Украйна, Белорусия, Русия и Полша) терминът присъства в изменен вид - шувар и в опростено значение (вид растение), което говори за вторично и по-късно заемане, вероятно от българския език. Източносибирският термин се среща още в Централна и Средна Азия, но във фонетично променен вид (шивар, шивер, шибер, шувар, сабар).

Виждаме, че оригиналният източно-сибирски термин ШАВАР бележи всички исторически територии (Централна и Средна Азия), където трайно са се установявали да живеят „северните варвари” - племената хун-ну. В най-запазен вид и значение обаче той се е установил в България. Основателно може да се смята, че носител на този термин в българския език са хуните на Мунджук, Бледа и Атила, които са оставили този източно-азиатски термин без фонетична и смислова промяна и в пълното му значение единствено в България. Още едно наблюдение прави силно впечатление - въпреки че растението шавар в Стария свят е познато още от библейски времена, в българския език това растение не е познато с термин от класическите езици, а с термин, който има тунгусо-манджурски произход.

Интересно е, че в тюркските езици терминът шавар не се употребява, а вместо него и със същото значение се употребява думата саз, добре позната ни като нова заемка от османо-турския език. Във всички тюрски езици терминът саз има същите две значения както и термина шавар - особен вид блатно растение (тръстика) и храстовидна растителност покрай водоеми (Мурзаев Э. М. Словарь народных географических терминов - Москва: Мысль, 1984 - с. 653, ил.).

Много често се правят опити езиците на много изчезнали народи (хуни, авари, хазари) да се изяснят по запазените владетелски титли, оръжейни и религиозни понятия. Това е мъчна работа, защото обикновено посочените термини имат международен характер. За разлика от тях посочените термини БАРА, ШАВАР и ШУБРАК са обикновени битови думи от езика на т.н. европейски хуни. Тези термини хвърлят светлина не само върху простонародния език на техните носители, т.н. хуни, но и върху онази изходна територия, от където произхождат тези носители.

Първият изненадващ извод от това изследване е, че сред дошлите в Европа хунски племена вероято не е имало тюрки, които вместо посочените ШАВАР и БАРА употребяват съвсем други думи, съответно саз и сай. Последният извод е в съгласие със съвременните научни представи, че тюрките са нововъзникнал (VI-VI в.) народ и се появяват в Европа за пръв път едва по времето на вуйчото на бат Кубрат патриций, Органа.

Вторият изненадващ извод е, че изходната географска територия от която идват посочените термини (бара, шабар, шубрак) и съответно, техните носители не съвпада с предполагаемата родина на народа хун-ну - долината на река Орхон в Монголия. Тази изходна територия се намира доста пò на изток и лежи в района източно от езерото Байкал и северно от средното течение на река Амур. Върху тази територия от дълбока древност живеят сродни племена, известни като евенки, тунгуси и манджури (обр. 1). Тяхното основно препитание от дълбока древност е риболов и лов. Преди 5-6 века на тази територия се заселват нови племена, наречени от автохтонното население якути. Новото придошло население се препитава от скотовъдство и говори на вид тюркски език.

Обр. 1. Съвременен вид на манджури и родствените им тунгуси. Тунгусът е шаман. Вероятно такъв вид са имали и хуните на Атила.

Ако разгледаме историко-географските особености на посочената територия ще забележим, че в нейния център много често се среща термина АЛДАН. Този термин се открива в названието на обширните Алдански планини (2306 m) през които тече голямата река Алдан (2273 km), в която се влива по-малката река Алдикан (вероятно умалително от Алдан). Река Алдан е шеста по големина в Русия със среден разход на вода 5110 м³/с, обширен водосборен басейн от 729 хиляди км² и с огромен брой езера в този басейн. Известно е, че от всички историко-географски названия хидронимите и оронимите са най-консервативни, особено тези отнасящи се до големите древни реки и планини. Следователно, ние можем да очакваме че посоченият термин АЛДАН трябва да е много древен. За етимологията на хидронима Алдан има няколко хипотези, от които най-популярна е хипотезата, извеждаща това название от езика на най-старото население по тези места, евенките: олдо = "риба", алдан = "рибна, богата на риба река". Възможно е обаче това название да е свързано с етнонима на някакъв древен народ живял по тези места. И наистина, този термин се среща като име на най-важното племе при европейските хуни и като лично име на най-важните техни пълководци.

За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на източно-римския пълководец Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3). Вероятно същият хунски пълководец Улдин се споменава 5 години по-късно, когато (405 г.) западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин: „Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон, Historia Romana, кн.ХІІ.12). Без съмнение същия Улдин участва в голямо нападение на юг от Дунава през 408 г.: „Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдис, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България)” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).

Около 50 години по-късно при хуните се появява друг пълководец с това име „Улдах”. Агатий Миринейски упоменава, че преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (Агатий Миринейски, История,кн.ІІ.; 2,3).

Името „Улдин” под формата Аудан се среща и в националния епос на днешното население на руски Татарстан [Микаил Башту Ибн Шамс Тебир. Сказание о дочери хана. Казань, 1990; Петър Добрев. По следите на една научна сензация. ИКК Славика-РМ. София. 1997]. В този епос централна роля играе Аудан (т.е., Атила), който се жени за една княгиня от страната Барджил (т.е., Бурджан, държавата на прикавказките българи). Вероятно от този брак се ражда четвъртият син на Атила – Ернах (Ирник) (Иванов И. Т. По пътя на българския етноним. 2005). В друга една книга, описваща този епос направо се казва, че „Канът Атиле, Айбат по прозвище Аудан нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарихи, С. 2005., с.19).

Хунското име Улдин може да се срещне освен като лично име-прозвище, още и като название на главното хунско племе – ултиндзури. Агатий Миринейски отбелязва, че ултинзурите „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Йордан в неговия исторически летопис (Йордан, Гетика, ч. ІІ, 551 г.) посочва, че след смъртта на първородния Атилов син Елак (убит през 454 или в началото на 455 г.), вторият син Денгизих застанал начело на племената „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. В същия летопис Йордан изброява шестимата законни сина на Атила: първият Иллак (Еллак), вторият Денгизих, третият Бел-Кермек, четвъртият Ернах, петият Емнетзур и шестият Ултиндзур (Ултзиндур). От изключително значение е факта, че един от синовете на Атила е носел епонимното име Ултиндзур, т.е родът (дзур, гур) Ултин.

От горните данни виждаме, че знаменателното хунско име Улдин (Ултин, Аудан, Алдан) се е срещало и като име на народ или племе (ултиндзури) и като лично име или епоним. Освен двама пълководци от началото и средата на V в. (съответно Улдин и Улдах-хун), името или прозвището Улдин са носели самия Атила и един от неговите синове. Най-вероятно основният носител на термина „улдин” е главното хунско племе – ултиндзурите, а историческите личности с това име са били представители на това племе. Нещо повече, самото име Атила може да е германизиран вариант на този епоним.

Атила е роден около 395 г. и умира през 453 г. след което обширната хунска империя се разпада. Самото име Атила се превежда като “бащица”, но на езика на готите. Други форми на това име в някои средновековни европейски езици са Етли (скандинавски), Атли (английски), Етцел (южнонемски), Ецел (немски), Аттила (руски). На монголски език това име звучи като Ижил. Някои се опитват пресилено да свържат името на Атила с първият владетел на българите - Авитохол, което е неуместно от фонетична и от хронологична, и от историческа гледна точка. Истинското (майчино, хунско) име на този ненадминат разбойник не е известно [Зарубежная тюркология. Москва, 1986. С. 97-98]. Може основателно да се допусне, че истинското име на хунския вожд е модифицирано така, че да звучи по-близко и разбираемо за съвременните му хронисти. По този начин от предполагаемото име Денгиз (известно в по-късни времена като Ченгиз) на втория Атилов син се получава германизираният вариант Денгизих. Най-вероятно истинското име на хунския вожд е имало вида Ултин, Алдан, от което с често срещаната модификация "премятане на съгласните Л и Д" се получава германизирания му вариант Атила.

В заключение, народностното и лично име ултиндзури, Ултин, Алдан, характерни за европейските хуни, може да се свърже със старинния и много разпространен хидроним и ороним АЛДАН в района на Източен Сибир. Най-вероятно, от този района произлизат азиатските и европейски хуни. В подкрепа на това привеждаме и факта, че в миналото и днес този район и прилежащият му на юг район в Северен Китай (Манджурия) се нарича Хин. В този район се намират планините, наречени Голям Хинган и Малък Хинган. На старобългарски хуните се наричали хунав, където "-ав" е старинен български суфикс. В „Слово о Полку Игореве” думата хинова, очевиден вариант на хунав, е използвана като определение за див, враждебен народ, а в „Задонщина” хинов, хиновски са използвани като епитети, отнасящи се за татарите. На старобългарски хъна/хына "коварен, враждебен" (Н. Поппе - младший. По поводу гипотез "скептиков" о тюркских лексических заимствованиях в "Слове о Полке Игореве". Петербургские славянские и балканские исследовния. 2007. № 1/2).

Горните заключения и изводи спомагат да се изясни географския произход на т.н. европейски хуни. Тези данни, колкото и оскъдни да са подкрепят мнението, че ядрото на тези племена произхождат от източносибирския район на Алданските планини и руслото на р. Алдан, където от дълбока древност живеят тунгусо-манджурски племена. Най-вероятно азиатските хуни са били тунгусо-манджури. От тук следва, че ако прабългарите наистина са били ядрото на Атиловите хуни и Авитохол е всъщност Атила, както мнозина все още твърдят, то прабългарите също би трябвало да имат преобладаващо тунгусо-манджурски произход и вид (виж обр. 1). С други думи, прародината на Аспаруховите българи трябва да се търси не в Източен Казахстан или Западна Монголия, както много български учени смятат (http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-07-10&article=416077), а на около 3000 км по на изток, в Манджурия и по границата с Корея.

777777777777777777777777777

До настоящего времени сохранилась лишь одна фраза, написанная на языке сюнну: сючжу тилейганъ, пугу тогоуданъ (по Васильев); sieou-tchi tili-kang pou-kou khin-tho-tang (по Ab.Remusat). Эта фраза было произнесена около 328 г.н.э. придворным буддийским монахом южносюннускому вождю Ши Лэ. Вождь обратился к монаху за предсказаниями по поводу похода на китайцев. И монах услышал в звоне колоколов именно эту фразу. Эта фраза была переведена Васильевым с тюркского как: "войско выйдет, пугу (имя или звание противника) будетъ взят".

Преди идването през 15 в. на якутите на техните сегашни места, там живеели евенки.

Мунджук, Руа – Руга - Ругила, Оебарсиус, Октар - Уртар са братя, може би синове на Улдин и роднини на Харатон.
Kuridach is a pro-Hunic ruler of Acatiri

10). лунъ - сокол. Думата е позната в ст.бълг. лунъ (вкл. и в рунически надпис от Мурфатлар, върху гърба на нарисуван сокол: , транскрибция „лоун е”.), ст.рус., укр. лунь, сърбо-хърв. луо, словен. lunj, чеш. lunžak – вид сокол, със сиво-бяло оперение. Произходът е неясен. (МФ-ЭСРЯ-2, стр. 534) И на практика е от аварски 6 произход, в ТМ ез., евен. lūntē – орел. (ССТМЯ-1, с. 503) В кит. съвр.форма yuán, др. кит. lon, клас. ст.кит. и еп. Западна Хан lwan, Изт. Хань źwan – ястреб (Milvus melanotis). По-далечния произход на думата е австро-азиатски, в езците от Индокитай и във ведийските ез. от Индустан *lanγ / *kªlanγ – хищна птица, ястреб, орел, с бореални семитски паралели в угарит. lqh, араб. laqwat – орел. (Старостин) Така че думата лунъ показва китайски произход, а нейните приносителси са аварите, но заимствоването от
https://toponyms.wordpress.com/2014/10/18/starinni-dumi-za-mestnosti-kydeto-e-imalo-gora/

Шума, било – хунски думи

Заслужава внимание думата шу̀ма. Тя е много стара, може би най-старата от при-цедените дотук. Според унгарския българовед Юхасшу̀ма се среща във всички тюркски езици, освен якутския е от древнобългарски произход.Изглежда, че в последствие тя е преминала в сърбохърватския и словенския език. В другите „славянски езици“ тя не се среща. Първоначално, в езика на древните българи, думата шу̀ма е значела ‘храна, кърма за добитъка‘ . Днес в народния говор тя значи‘листник, листников фураж’, т. е. отсечени клони с листата, но освен това още и ‘широколистна гора, в която се добива листник’. Някои от многобройните ѝ производни, напр. шума̀к и шумала̀к, имат значение ‘храсталак’, т. е. ‘опустошена издънкова гора‘.

Река Волга била наричана от тюрките Итил, Атил или Атли, което на тюркски значело "река". Скитите също наричали Волга Рха (Ра), което също значи "река". Угро-финското название на реката също значи "река" на този език. Обаче
хидронима Атил, Атли, Итил е много лизко до това на хунския вожд Атила, което също може да значи "река". Другото име на Атила - Алдан е всъщност име на голяма река от прародината на хуните. От тук идва идеята, че фактически Атила и Алдан може просто да означават "река".