Собствени
изследвания:
Статии за древните българи
Статии за древните протославяни
Статии за Отвъдгранична България
Разчитане на прабългарски надписи
Езикова археология
Статии от други автори
Подстраница на д-р Живко Войников
Нови книги за прабългарите
Връзки към сродни сайтове
Съвременни теми и археология
ПРОИЗХОД И СМИСЪЛ НА УКРАИНСКИТЕ ПРОЗВИЩА
ХОХОЛ И
ХОХЛАНДИЯ.
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
"Хохол" е старинна дума в руския език, прозвище на украинците. От прозвището "хохол" е произлязло и насмешливото название на Украйна - Хохландия. Предполага се, че "хохол" има връзка с древния обичай на запорожките казаци да си бръснат главите като оставят отзад по една плитка. Това всъщност е наследство от известната прабългарска прическа чембас, която в България масово се е използвала от възрастното мъжко население почти до края на Възраждането. Тази прическа е чужда на славяните, тюрките и техните предшественици -хуните. Тя обаче е характерна за индийските брахмани и източно-иранското население, част от което са древните българи. Някои украински националисти, заблудени от официалната погрешна теория за тюркския корен на древните българи, се опитват да изведат "хохол" от тюркския израз "син на небето". Етимологията на "хохол" може да бъде намерена на основата на книжовния старобългарски език, който пази много думи от иранския език на древните българи. Много от тези думи са останали и в днешното силно иранизирано славянско население от Северното Причерноморие, най-вече запорожките и донските казаци. В техните традиции, език и култура се съхраняват много ирански следи от времето на Стара Велика България и следващата я полубългарска Хазария. Една от тези следи може да бъде и прозвището "хохол".
За тази цел ще използваме един
старобългарски ръкописен документ от XIII-ти
век (Апокрифни молитви в Сборника на поп
Василий Драгол, виж Емил Георгиев,
Литературата на втората българска държава -
литературата на XIII-ти век. Изд. БАН, София, 1977
г, стр. 281). В "Молитвата при ухапване от
змия" се казва, че "под един мях има зло
велико - една змия", наречена З’МНIА
ХЬХЛАТА
Авторът (проф. Емил Георгиев не коментира
непознатата за съвременния българин дума ХЬХЛАТА
В
много индоевропейски езици, думите за змия
са образувани на основата на общоиндоевропейските
ers – огъвам
се, движа
се, пълзя
и производната
дума *hxŷrsyeha
- змия. От
тук идват латинското serpent,
тохарското arsāklo,
sarpe – вид змия
и диалектната българска дума краса –
змия
(БЦ-ИБЕ-1
стр.94).
П.
Добрев свързва
краса – змия
с глагола
kres
– пълзя,
от памирския искашимски
език (ПД-ЕАКБ
стр.101).
В
санскрит gadhaā,
протоиндоирански gaudhāh
– змия.
Тези думи стоят близо до
руското гадюка
– смок.
Названието
за змия при тохарите е yel,
а при
ираноезичните алани -хilаg,
хеlаgе,
хеlun,
yelgina,
uallon.
В
останалите ирански езици е разпространено друго,
по-далечно
название на змията, в авестийски mairya,
ягнобски morî, кюрдски mar,
пущунски mаr, талишки mor,
персийски mar, таджикски, шутнански mor,
гилянски mеr,
язгулемски můr,
белуджи mar – змия. (VS-ETD).
Може би
българското смок
– вид неотровна змия, има нещо общо с тези
ирански названия. Българското смок
има връзка с руския
термин пресмыкающихся,
който най-общо означава
влечуги.
Други
названия
за
змията са:
древногръцкото
e´khis,
илирийското eґkheis, старопруското
angis, арменското awj,
средноирландското esc-ung`eel',
старовисоконемското unc,
английското snake
– змия. В калашки gokh,
кховарски ai,
нуристански bibimsta,
хинду-урду saap
– змия.
В баски sogu
– змия.
В ингушки biexal
– змия.
За
алтайските езици Старостин посочва голям
брой изходни форми: изходното
протоалтайско *k`ile,
тюркските *keler,*keleŕ,*kelte,
якутското külgeri, kürgeli,
монголското *kilim,
тунгусоманчжурското *xilkun
– влечуго, гущер;
също протоалтайското*kulv,
тунгусоманчжурски *kuli-n,
корейски kurj`ŋi
– змия, червей, също протоалтайски déru(~ŕ),
монголски derbe,
тунгусоманчжурски dergi,
японски dùr – пълзящ, извиваща се (змия).
Също в старомонголски mokay,
mogay,
mogoy,
mogi,
mogil,
монголски moga,
mogo,
mogoy
– змия. (ММ-ИБХ стр.83)
Угрофинските
названия
са близки до алтайските:
в унгарски kigyo,
удмурски kyj, марийски
kiške, мордвински kuj, вепски kü
– змия.
Във финската
група
езици
обаче, названието за змия се отличава от
това в останалите угрофински езици:
във вепски mado,
естонски madu, фински mato, лапландски mádt
– змия. (VS-ETD).
Тюркските
названия на змията
показват голямо сходство с тези при
тохарите (yel)
и аланите (хilаg,
хеlаgе,
хеlun,
yelgina,
uallon).
Това е разбираемо, пред вид на късното
възникване на тюркския етнос, включил в
състави си тохарски и източно-ирански
субстрат. В
тюркменски
и гагаузки
jylan,
турски ylan,
татарски jelan,
карачаевобалкарски, казахски, киригизки `ylan,
южноалтайски d'ylan,
узбекски ilon,
тувински, хакаски čylan,
якутски syyl,
чувашки çĕlen. (VS-ETD)
Представения по-горе сравнителен езиков анализ подкрепя предположението, че думата ХЪХЛАТА от старобългарския израз ЗМИЯ ХЪХЛАТА може да означава “гъвкав, виещ се, пълзящ, змия”. Не е за изненадване, че най-близко да тази дума стои съответното понятие от сродния до езика на прабългарите алански (съвременен осетински) език - хилаг, означаващо “пълзящ”, а също и “змия”. В осетинския дигорски диалект xælagæ – змия, производна на глагола xelun - плъзгам се, пълзя. Сходство с осетинската форма показва българското хлъзгам се. Близко до старобългарското ХЪХЛАТА и осетинското xylag - змия стои българското хала – митично, приказно животно, обикновенно описвано като огромно змиеподобно влечуго, змей. Така че, българските думи “змия” и “змей”, от една страна и ХЪХОЛ и “хала”, от друга могат да се смятат за еквивалентни, първите със славянски произход,а вторите – прабългарски, сходни със съответните алански (осетински) думи. Другата българска митологична дума, ламя може да се сравни с kalm, друга осетинска дума за змия, сходна с пехлевийското karm – змия.
Установеното морфологично и семантично съвпадение между една старобългарска дума ХЪХОЛ и съответната и осетинска дума xylag, хilаg, хеlаgе е поредното от вече многобройните подобни съвпадения. Да си спомним за старобългарското буквено название ЧЬРВЪ (сърп) и алано-осетинското XSYRF (сърп), за старобългарското буквено название ФРЪТЪ (брадва ?) и аналогичното аланско название за брадвата FÆRÆT (ферет) [П. Добрев. Светът на прабългарите. С. 1994 г., стр.93]. Причината за многобройните общи думи и имена при древните българи и аланите е, че те не само са живяли като съседи, но и са били много близки източно-ирански народи. Някои български историци от старото поколение обясняват тези факти като "културно влияние" на цивилизованите алани над "дивите прабългарски номади".
Старобългарската
дума ХЪХОЛ и осетинските
думи за змия xylag,
хilаg,
хеlаgе,
хеlun,
yelgina,
uallon
са близки до
старобългарското
угъръ –
змиорка
(водна змия). От своя страна, угъръ
е
почти идентична до съответната дума за змия
от множество памирски езици: ягнобското
argunčok,
пущунското arxax,
язгулемското wērxant,
(IED).
В тох.(б) arsāklo,
в тох.(а) ārs·al`id
– отровна змия.
В
санскрит uraga
– змия, maha-uraga
– голям
змей, чудовище.
Това
говори за възможен прабългарски и памирски
произход и на угъръ.
Подобна
дума, ugor
– змиорка, змия обаче присъства в почти
всички славянски езици (D-SIL)
и
може да е заимствана от старобългарското угъръ.
Общославянското понятие за гущер е много близко до съответната балтийска дума. Сравни руски ящерь, чешки jeter, полски jaszszur, сърбохърватски jaster - гущер със съответните латвийски siergailis, старопруски etureito - гущер. Имайки пред вид общия корен на славянските и балтийските езици, може да се очаква произход на тази славянска дума от съответното балтийско понятие. Обаче, българското понятие гущер е по-близо да осетинското gækkuræri – гущер, санскриското gоdhā и протоидоирански gaudhah – гущер, отколкото до славяно-балтийския термин. Може да се заключи, че българското гущер е по-скоро прабългарско, отколкото славянско наследство. Като заключение, българските думи ХЪХОЛ, ХАЛА, ГУЩЕР, КРАСА и вероятно ЛАМЯ имат почти сигурен прабългарски произход. От своя страна, ЗМИЯ и ЗМЕЙ имат сигурен славянски произход.
Фиг. 1. Глава със чембас (на езика хинди "сикха") от неолитно селище в Невали Кори, днешна източна Турция.
КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ, старобългарската дума ХЪХОЛ най-вероятно означава "гъвкав, виещ се, змия". С това си съдържание тя напълно отговаря на формата на кичура коса при прическата "чембас" (Фиг. 1). От друга страна, руско-украинската дума ХОХОЛ морфологично съвпада с българската ХЪХОЛ, като имаме пред вид прехода Ъ - О от български на руски (сравни България - Болгария). Настоящата статия потвържава мнението, че ХОХОЛ може да има връзка с прическата чембас на запорожките казаци и уточнява нейния смисъл - ХОХОЛ ТОВА Е НАЙ-ВЕРОЯТНО ВИЕЩАТА СЕ, ЗМИЕВИДНА ОПАШКА НА ПРИЧЕСКАТА ЧЕМБАС.
ЗА ДРУГИ СТАТИИ: http://protobulgarians.com