АНАЛИЗ НА НЯКОИ АРАБСКИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

Иван Танев Иванов

Средновековните хроники на арабски език, написани от Ибн Хорбадбех (Ibn Hordadbeh), Ибн ал-Факих (Ibn al-Faqih), Ибн Руста (Ibn Ruste), ал-Масуди (al-Mas'udi), Якут (Jaqut) и др., употребяват народностното име „бурджани” (Burdjan), което се отнася главно за българите, живеещи в България на долния Дунав, а така съща и за онези българи, живеещи на север от Кавказ и понякога за населението на Волжска България [1]. Много рядко, това народностно име се използва и във връзка с бургундците [2]. Буржан е персийски вариант на „бурги, болги”, зает от арабите, а наставката „-ан” е частица за множественост при иранските езици. Българи-буржани и бургундци означава едно и също - „високи, блестящи” [3], което може да обясни представянето на двата етнонима с една и съща арабска дума.

От гледна точка на средновековните арабски хронисти, Бурджан (Burdjan - България) е голяма земя на север [4]. Интересна гледна точка относно „бурджаните” е представил Захария ал-Газвини (Zakarija al-Qazwini) в своята Космография [5,6]. Земята на „бурджаните” е описана в специална глава, а отделно от нея, в други глави той  описва българите, живеещи на север от Черно море и във Велика България край Волга, които той нарича булгар, а не бурджан. Това разграничение е уместно и е право на автора, защото указаните групи българи живеят в различни държави, България на Дунав, Хазария и Волжска България.

Ал-Газвини посочва, че „земята на буржаните” се намира между севера (Северна Европа) и запада (западна Европа). Тук очевидно се има пред вид ранно-средновековната империя България, разположена на долния Дунав. В главата за буржаните се казва още:  

  Превод : Буржан е обширна земя на север. Денят там продължава четири часа, а нощта – тридесет часа и обратно. Жителите вярват във вярата на магите (magician) и езичниците (pagan). Те са във война срещу славяните и са почти подобни на франките (западноевропейците). Те са също много умели в занаятите и корабоплаването.

Това, че al-Qazwini раграничава бурджаните (дунавските българи) и причерноморските и волжски българи дава основание на някои руски автори [7] да твърдят, че под буржани al-Qazwini е разбирал народ, съвсем различен от българите, а именно – нормани. Разбира се, това са свободни спекулации. От приведения по-горе текст може да се направи извод относно климата на въпросната страна Бурджан, за която се казва, че нощта там или може да е много по-продължителна от деня (през зимата) или да е по-кратка от него (през лятото). Това е характерно за Дунавска България, но не и за Скандинавия. Освен това, под война на бурджаните със славяните вероятно се разбира войната на Омуртагова България с въстаналите панонски славяни, когато българските войски са направили изненадващ десант с кораби по Дунав в земята на въстаниците. През тази епоха, българите (бурджаните) са имали много пристанища на Дунав, между които Дръстър, Пъкуюл луи Соаре и Холовец, което значи „място за изтегляне на кораби”. Това оправдава твърдението, че „бурджаните са много умели в занаятите и корабоплаването”. Правдиво е и твърдението, че те вярват във вярата на магите”, защото всички източници сочат, че ранните българи са почитали Слънцето, Месечината и всички други небесни светила.

            Второто определение, с което арабите наричат древните българи от района на Кавказ, Северното Причерноморие и Вожска България е САКАЛИБИ. Ал-Мас'уди разказвайки за народа "ал б.р.г.р." (така в арабските източници са изписвали българския етноним) отбелязва, че те са вид саклаби [Мас'уди "Китаб ат-танбих ва-л ишраф". Изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 140-141]. Ибн Фадлан говори за владетеля на волжските българи Алмуш като“цар, владетел на сакалабите”[A. Z. Togan Ibn Fadlan's Relsebericht arabic text, b.3].

В уйгурския епос "Огуз-каган" се говори за Огуз – каган и неговите съседи, един от които бил Урум-каган (Византия ?) [А. М. Щербак. "Огуз-наме. Мухаббат-намэ", с. 34-42]. Тъй като Урум-каган не се подчинил на Огуз-каган (вероятно печенегите, огузите), последния праща против първия своята войска. Битката станала при реката Итил (Волга), в която Огуз-каган спечелил победа. Урум-каган избягал. В резултат на това, Огуз-каган завладял неговите владения. Урум-каган имал брат с име Урус-бек (вероятно се има пред вид българското племе РОСИ). Урус-бек изпратил своя син (с войска) към добре укрепения град, който се намирал на една височина. Обаче, синът на Урус-бек преминал на страната на Огуз-каган, след като му дал много злато и сребро. Огуз-каган, приемайки дружбата на сина на Урус-бек, го нарекъл  "Саклаб". Синът на Урус-бек, давайки на Огуз-каган злато и сребро, в своето обращение към него казва: “О ти, мой каган... Нашето щастие е и твое щастие, а нашия род представлява род от твоето родословно дърво" [А. М. Щербак. "Огуз-наме. Мухаббат-намэ", с. 42]. Тук се има пред вид наличието на значителен ирански и тохарски субстрат сред огузите и уйгурите. Това е дало основание на сакалибския (сако-сарматския или българския) владетел да каже на огузкия (уйгурския) владетел, че са от близки родове. Разбира се, в някои случаи дипламацията позволява да се наблегне на някои минали роднински връзки, особено ако от това може да се избегне войната.

            Изключително ценно се явява едно друго съобщение на Ал-Мас'уди, който разказвайки за сакалибите -волжските българи, съобщава следния интересен детайл: "Един род от родовете саклаби е астабран и техният цар в това време се нарича Саклаих ("Saqlaich")" [Macoudi. Les prairies d'or. Paris, 1863, v. 111, p. 62].  Характеристиката АСТАБРАН за едно от сакалибските (волжскобългарските) родове досега не е анализирана. От гледна точка на памиро-арийския произход на древните българи, този термин АСТАБРАН позволява извънредно точно дешифриране. В авестийския език, явяващ се основа за езиците от древната планина Белур (Памир), началото на тази дума - аста, астар означава ЗВЕЗДА. Окончанието –ан е суфикс за множествено число, а втората дума “бра” има точно покритие в старобългарския и съвременния български език и означава БРОЯ. Като цяло, терминът АСТАБРАН означава буквално ЗВЕЗДОБРОЙЦИ, преносно -почитатели на планетите-богове или астрономи. Точно с този термин са обозначавани древните халдейски мъдреци и по-късните мидийски жреци – маги, които са познавали движенията на небесните светила – планети и са ги обожествявали.

С терминът “звездочетци” са наричани и раннобългарските свещеници от езическата епоха, колобрите. В някои документи, религията на древните българи е характеризирана като религия на звездобройци или звездочетци. Този термин означава, че прабългарите, подобно на халдеите и мидийците, са били почитатели на небесните светила-планети, Слънцето, Месеца, Янкул – Юпитер и т.н. като техни главни богове. Също, с този термин се изразява факта, че древните българи са имали значителни познания по астрономия.

За добре развита домашна астрономическа традиция през Х век със сигурност знаем от "Шестоднева" на ранно-средновековния български учен-енциклопедист Йоан Екзарх, където се казва: "И сега има мнозина, които от опит са придобили знания в тази област и ги съобщават, въпреки че самите те не познават Писанието" (Йоан Екзарх. Шестоднев, С., 1981, с. 145). От тази бележка на Йоан Екзарх следва, че впечатлилите го астрономически познания на неговите съвременници са езическо наследство и че били притежание на мнозина (но не на всички), които са се смятали за длъжни да ги огласяват публично.

Даже и след приемането на християнството, някои наследници на българските звездочетци - колобри са продължили да практикуват старите магически “влъшвения” за което са били жестоко гонени и наказвани. Точно затова на събора, който свиква българският цар Борил през 1211 г., са отправени анатеми, предпоследната от които гласи: "На онези, които се отдават на някакво влъхуване или обайване или чародеяние или прорицателство, анатема трижди!"

Съгласно определението АСТАБРАН - звезбройци, с което Ал-Мас'уди характеризира българите-сакалиби, религията и на волжските българи не се е отличавала съществено от тази  на дунавските българи. Централно място е заемало характерното още на древните халдейци обожествяване на седемте планети и обяснението на земните явления с волята на тези богове. Използването на една сложна авестийска езикова конструкция като АСТАБРАН – “преброители на звезди” за описване на религията на сакалибите-българи демонстрира източно-иранския характер на този народ.

            Друга важна информация можем да извлечем от името на владетеля на българите по това време – Saqlaich, Саклаих. Обикновено се акцентира върху основата  на името “сакл-”, от което се прави извод за близост до етнонима на източно-иранското племе саки. Важна информация може да се извлече и от окончанието на името. Понеже езикът на източника е френски, окончанието –ich се чете “их”, но на друг език, примерно английски името на владетеля би било Саклаич. Имайки пред вид, че това е име на български владетел и че имена окончаващи на –ич има доста в древна България (Мостич- чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър, Урвич, Михалич и др.), по-възможно изглежда името да е Саклаич. В средновековна България, първата мъжка рожба в болярските семейства приемала наставката –ич в своето фамилно име. Частицата –ич е била изразител на стара българска традиция за подчертаване на благороден произход и привилегировано право за наслеждане на власт и имот. Тази традиция е намерила добра почва в средновековна Русия, където първите синове в царското семейство се наричали царевичи – князе. Традицията да се образуват фамилни имена на -ич е възприета по-късно в Русия и Сърбия, където повечето фамилни имена днес вече завършват на –ич.

Друго едно царско име при древните българи също може да е носител на тази частица. Един от най-известните владетели на Волжска България е Алмуш, син на Шилки, царствал през 895 – 925 год. и обединил всички волжски българи във една държава след 922 г. Името му е известно от по-късни тюрски източници. Днешните тюркизирани наследници на волжските българи живеят с убеждението, че техните предци – волжските българи и, разбира се дунавските прабългари, също като тях са били тюрки. По тази причина те тюркизират без задръжки всички имена, термини и понятия отнасящи се до ранните българи. Например, кан Аспарух при тях става Ешберю хан. Столицата Преслав става Берсулла, цар Симеон – Шогун хан и т.н. Името Алмуш изглежда тюркизирано по много сполучлив начин, понеже то напомня тюрската дума “алмъш” – взет, купен. В действителност, то може да е звучало като Алмич или още по-вероятно като Алемич. Основата Алем ни е твърде добре позната, това е названието на първия календарен месец от годината на прабългарите. Всички съвременни български историци, без оглед на тяхното отношение към етническия произход на древните българи поддържат мнението, че първият месец в прабългарския календар е месец алем и че названието АЛЕМ вероятно значи ПЪРВИ, НАЧАЛЕН, ГЛАВЕН. Този смисъл прекрасно подхожда за царското име Алмич, Алемич. По стара българска традиция, това вероятно е бил първи син в царската фамилия - царевич, който по-късно е станал владетел на волжските българи.