АНТРОПОМОРФЕН ОБРАЗ НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА ПРАБЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛСКИ

 РОДОВЕ ОТ РАННА БЪЛГАРИЯ.

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

            Най-древната история на българите е необикновено сложна. Поради липсата на достатъчно исторически източници в началото на нейното изучаване са се появили множество хипотези и теории относно нашия произход, бит и култура. Това довежда до възникването на научни спорове. Днес вече има натрупана достатъчно информация, която ни позволява да заключим, че етническия произход на древните българи е бил източно-ирански или арийски.

Антропологическият анализ на прабългарските погребения показва, че предците ни са били европеиди, брахикрани, с незначителен монголоиден примес. При прабългарските погребения до 80% се среща изкуствена деформация на черепа. Масовото прилагане на изкуствена деформация на черепа изключва хунската или тюркска принадлежност на прабългарите.

Основният расов тип на прабългарите е близък до този на Средноазиатското междуречие, известен още като памиро-фергански расов тип. При монголоидите (хуните и ранните тюрки) е характерна мезокранията, превесът на напречния над надлъжния черепен диаметър, т.е. плоско лице и сплесната в предно-задна посока глава. При мъжете от монголоиден расов вид – хуни, монголи, ранните тюрки - печенеги и даже късните кумани, окосмеността по лицето е била слаба. Те са имали само малки, редки мустаци и рядка брадичка от "проскубан, китайски" тип. Обратно, европеидите иранци се отличават с буйна коса, гъста брада и големи мустаци и тънки, грацилен тип черти на лицето.  

При ранните тюрки и славяни, труповете на починалите са били 100 % изгаряни. За разлика от тях, погребалният обряд на прабългарите е предимно (примерно 50 %) чрез трупополагане в яма със странична ниша. Нишата се покрива с каменни плочи, пръст или  дърво. Оставя се съд с жертвена храна, най-често от овца, телета, птици, свине но се срещат сравнително рядко и погребения с кучета и коне. Погребенията с ниша, както забеляза още Д. Ил. Димитров, са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване [Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., стр. 98]. Такива са некрополите от Бишкетската долина, р. Кафиринган, р. Вахш, Тулхарския могилник, намиращи се в съвременен Южен Таджикистан. Районът се намира близо до град Балх. Датирани са в периода  II-ри в. пр. н. е. - III в., времето на Кушанската държава. Авторът отбелязва че изкуствената деформация на черепа е слабо разпространена сред кутригурите и утигурите, обитаващи северозападно от р. Дон. Тези племена имат все още неясен етнически произход, който някои приемат за хунски [O. Maenchen- Helfen. The World of the Huns. N.Y., 1967, v. I-V], други за прабългарски. Изкуствената деформация на черепа обаче е много разпространена сред племената със сигурен прабългарски произход - оногури и оногундури, обитаващи по-южните степи на р. Кубан и Кавказ.

Антропологичният анализ на прабългарските погребения от Кавказ и Поволжието [Трофимова-1956, Кондукторов-1956, Герасимов –1955 г.] доказват, че прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Срещат се много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматския расови типове. Средният ръст на прабългарите, изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157 –166 см за жените и 168 – 177 см за мъжете, т. е. сравнително висок за ранното средновековие и твърде висок спрямо монголоидите. В масовия гроб край с. Кюлевча, Шуменско, където са погребани 25 мъже, вероятно прабългарски войни загинали в битка, дължината на скелетите се движи от 175 до 197 см, което е невероятно много за  представители на монголоидната раса.

        За късносарматския погребален обряд в Днестровско-Прутското междуречие В. И. Гросу [Хронология памятников сарматской культуры, Кишинев, 1990 г.] дава следните статистико-археологически данни. От изследваните 299 погребения в 254 случая трупополагането е на гръб с изпънати ръце и крака. В 90% ориентацията е северна с беден или почти без гробен инвентар. Сходни резултати получават и български  археолози, изследвайки древнобългарските некрополи в Добруджа [Рашо Рашев, За произхода на прабългарите, стр. 23-33] и Ел. Ангелова [].

        Безспорно, няма народ със 100 процентова етническа или расова хомогенност. Въпреки това, при големите и исторически трайни народи, етническото ядро на народа се характеризира с културна и расова еднаквост. На основата на археологически изследвания върху голям брой раннобългарски некрополи, проф. Рашо Рашев стига до извода, че голямата част от населението на прабългарския етнос е било източно-иранско, от сарматски произход []. Според него, остава възможността владетелската прослойка да е била от тюркски произход или да се е придържала към тюркски традиции. Това обаче е малко вероятно, като се има пред вид, че съгласно В. Бешевлиев [], половината от известните лични имена или прозвища на прабългарски благородници и владетели са типично ирански, а половината от останалите лични имена или прозвища може да се етимологизират и като ирански. От друга страна е трудно е да се разбере, как една голяма империя ще бъде стабилна в продължение на много векове, ако управляващата прослойка е етнически и културно чужда на мнозинството от народа. И накрая, византийските летописци, които никога не са пропущали случая да иронизират и охулят българите - техните дрехи, нрави, оръжие, традиции, религия и поведение, никога не са представяли българите като монголоиди. Ако ранните българи са били антропологично различни от византийците, това непременно е щяло да бъде отразено в многобройните византийски хроники и описания, освен това непременно би било използвано като допълнителен повод за представяне на българите в лоша светлина. Такива случаи на документирана монголоидност или други белези на антропологично различие на българите от византийския физически тип обаче няма описани във византийските и други източници.  

        За съжаление, все още не са открити погребения на раннобългарски владетели, за да се установят техните антропологични данни. Тези данни обаче ние можем да видим от големия брой образи на владетели, оставени върху печати, миниатюри, фрески от съдове и др. Част от изображенията на печати са взети от списание "ЗА БУКВИТЕ - О ПИСМЕНЕХ" (http://zabukvite.org/). По-долу се представят данни за външния образ на някои представители на висшата класа при прабългарите, военначалници, колобри, обикновени войни и служители, за които има оставени исторически свидетелства. Във всички тези автентични документи, висшето прабългарско съсловие има европеиден антропологичен вид, с буйна лицева окосменост, което противоречи на представата, че те може да са монголоиди от ранно хунски или по-късен тюркски произход.

Фиг. 1. Новооткрит печат на цар Петър [Казимир Попконстантинов. Неизвестен печат на цар Петър. Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годиннината на чл.-кор.проф. д-р Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 12-15 май 2000 год., стр. 280 – 283].  Бюст на владетеля, с корона на главата, облечен в дивитисион и лорос, украсени със скъпоценни камъни или бисери. От короната покрай лицето се спускат две пропендули, в чийто долен край има по три скъпоценни камъни. Лицето е издължено, с очертани очи, мустаци и сресана къса брада. В дясната си ръка държи кълбо с кръст. Печатът е анонимен, без надпис, но образът на владетеля съвпада напълно с този върху другите три негови печата, които са с надписи.

Фиг. 2. Медальон, намерен в ранносредновековната крепост до с. Изворово, Генерал Тошевско (ИМ – Добрич, инв. № 3088). Датиран е в края на IX-X-ти век [Валери Йотов. Още за антропоморфния образ в българското ранно средновековие. Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годиннината на чл.-кор. проф. д-р Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 12-15 май 2000 год., стр. 227 - 230]. Представено е човешко лице с мустаци и брада. Сплетената в шест възела коса се спуска около лицето и завършва с две плитки. Челото е привързано с лента. Според 66-я отговор на папа Николай I, българите носели на главата си превръзка от ленен плат. Подобна лента са носели и князете и благородниците от ранна Мидия и Бактрия (..).

Фиг. 3. Образи на прабългари върху медальони от Преслав, VIII век.  представени са хора с напълно европеиден вид, съгласно чертите на лицето и характерната буйна окосменост. Виждат се дълги чупливи коси, големи мустаци и бради. Същите образи имат и т.н. бронзови конници (коне върху гърба на които има глава в профил), за които се смята, че изобразяват прабългарския бог (Живко Аладжов).

Фиг. 4. Златен медальон с изображение на канас увиги Омортаг– IX –ти век, намерен във Велико Търново. Вероятно произведен в Плиска по подражание на византийски монети. Князът е с корона и държи в дясната си ръка жезъл, на върха на който стои кръст. Над главата на кана е поставен надпис с гръцки букви на езика на прабългарите - САNЕS VВНГI ОМОРТАГ. Встрани от лицето на владетеля, надолу, падат буйни дълги чупливи коси. Антропологичният тип на владетеля е европеид - слаб, почти мършав, вероятно нисък.

Фиг. 5. Княз Борис Първи - фреска от град Верона, Италия. Българският княз – покръстител е представен в дрехите на католически свещеник [Христина Милчева. Сандъкът от Терачина. Изд. Безсмъртни мисли. София. 2001, стр. 141]. Тъй като княз Борис Първи е имал интензивна дипломатическа кореспонденция и лични връзки с Римската църква може да се смята, че неговия физически портрет е бил добре известен на художника на тази фреска и образът му е предаден достоверно.  Както се вижда, княз Борис, който е внук на Омуртаг и правнук на Крум, е бил типичен европеид. От лицето му отсъстват типичните за хуните и ранните тюрки монголоидни черти.

Фиг. 6. Медалион с релефно изображение от съкровището от Наг Сент Миклош (Големият свети Миклош), Румъния. IX век. Художествено-исторически музей –Виена.  (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 22). Фантастичното животно (антропоид) наподобява подобни фигури от ранното месопотамско изкуство и изкуството на Персия.

Фиг. 7. Медалион с релефно изображение на български войн-победител върху златна кана от съкровището от Наг Сент Миклош (Големият свети Миклош), Румъния. IX век. Художествено-исторически музей –Виена. (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 71)

Фиг. 8. Пиршество на канас ювиги Крум след победата над император Никифор. Миниатюра от българския превод на Манасиевата летопис. XIV век. Библиотека на Ватикана (л. 145). (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981.)

Фиг. 9. Български войници тормозят византийци. Миниатюра от Менологията на император Василий II от XI-ти век. Библиотека на Ватикана. (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 143)

Фиг. 10. Канас увиги Омортаг изпраща двама вестителя при византийския император Михаил II. Забележете строгия, предупреждаващ и даже заплашителен поглед на Омортаг и вдигнатия за предупреждение пръст на дясната му ръка – внимавайте да не ви излъжат, да не ме предадете …!. Омуртаг е видимо в млада възраст, с ботуши и облечен в панталон и куртаг (къса горна дреха в персийски стил). Вестителите са в активна, силно ангажирана поза, единият явно се опитва да разсее съмненията на кана, другият играе второстепенна роля и се вслушва във важния разговор. В ляво конете чакат да поемат пътя. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 35) (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981, стр. 148).  

Фиг. 11. Канас увиги Омортаг  се бори срещу християнските проповеди на византийски пленници. Младият владетел има същите черти на лицето и е облечен по същия начин, както е показано на Фиг. 10. В дясно епископ Мануил проповядва на българи, облечени в панталони и къса горна дреха. В ляво - посичането на епископ Мануил. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 32). (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 164)

Фиг. 12. Канас увиги Омортаг освобождава византийски пленници и прегръща малкия Василий. Омортаг вече е в напреднала възраст, но художникът явно е предал същите черти на лицето му, както тези при младият Омортаг (Фиг. 10 и 11). Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 82). (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 155)