http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 

СРАВНИТЕЛЕН  АНАЛИЗ НА  ПРАБЪЛГАРСКИТЕ  РУНИ И  ПРОИЗХОДА  НА  ГЛАГОЛИЦАТА. НЯКОИ АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКИ РУНИЧЕСКИ НАДПИСИ. IYI – „ИПСИЛОНЪТ С ДВЕТЕ ХАСТИ” 

  д-р Живко Войников

Алано-прабългарски руни. Официалната ни наука причислява прабългарските рунически надписи към групата на тюркските руни, без да се  задълбочава повече в проблематиката, или да прави сериозни опити за  дешифрирането им. Основната заслуга за разчитането им има Г.Турчанинов изследвал аланските /староосетински/ надписи известни като донскокубански надписи, откривани върху територията на Кубратова България и по-късната салтомаяцка археологическа  култура, чийто носители са алани и прабългари. П.Добрев прилага успешно методиката на Турчанинов и с помощта на източноиранските езици, разчита голям брой от прабългарските надписи откривани на територията на Балканите. Така днес имаме сравнително голям набор от дешифрирани алано-прабългарски  руни. 

В сирийската хроника “Седемте езика” на Евсевий Кесарийски, аланите се съобщават сред народите имащи своя писменост, наред с гърци, ивери /грузинци/, римляни, арменци, мидийци. В “Пасхалната хроника” на Георги  Синкел, от 37-те  народа, произлезли от Яфет, имат своя писменост: гърци, амореи, алани, римляни, арменци, грузинци, каподакийци, сармати, скити, бастарни /вероятно бактрийци/. /НП-ПНД-ДМ-сс-ВС,стр.336-339/ Арабският автор Абдул Фарадж Мухамед ибн ан Надим, в своята книга “Наука за писменостите” посочва различните видове писмености. Съобщава за арабското, сирийското, набатейското, еврейското, персийското, гръцкото писмо. Германските рунически  букви на саксонци и лангобарди, са наречени от автора “акисталики”. За тюрките ибн Надим пише че нямат писминост, а владетелите им изпращат посланията си под формата на стрели с нанесени резки. За българите пише че имат собствена писменост, която прилича на писмената от страната Туббат /Тибет/, Китай и писмеността на Мани /манихейското писмо/. За хазарите казва, че използват сирийско писмо. /АГ-СМПСР, стр.241/ Ибн Надим пише в края на 10 в. /987-88 г./. Тогава  в България, по времето на цар Самуил, се употребява кирилското писмо, което е сходно с гръцкото и латинското, но не и с китайското. Явно е че  авторът е изполвал по-стари сведения, визиращи глаголицата или  нейната протоформа – алано-прабългарските  руни.

Още в 1953 г. А.А.Фромозов описва археологически находки от Поволжието и Казахстан, отнасяще се към 2-1 хил.пр.н.е., изписани с неизвестни рунически знаци. Въпреки няколкото публикации на този автор /ВДИ, 1953 г.№1,стр.191-200, ВДИ, 1963 г.№2/,стр.180-184/ откритието си остава „глас в пустиня”.

В своите разкопки на територията на Хорезъм /Беш-тюбе, Чилпик/ Толстов открива и публикува няколоко рунически знака, датирани от ранноафригидския период /първите векове на н.е./. Явно са оставени от аорсите -   . Някои от тях имат аналози в  алано-прабългарското писмо, а други са идеографски образи. /СТ-ДХ,стр.74-75/

Откритието на Фромозов показва, че протосаките от андроновската и срубната култура са ползвали  руническо писмо. То е засвидетелствано върху съдове с ритуалтна храна при погребенията. Най-старите надписи са от 9-8 в.пр.н.е. Най-стар е надписът върху андроновски съд, открит в долината на р.Иртиш, датиран от С.С.Черняков от 9 в.пр.н.е.

Откриването на чашата от ез.Исък-кул предизвиква бурни дебати за принадлежността на неизвестното писмо. А.С.Аманжолов го обявява за древнотюркско и се опитва да го разчете въпреки, че датировката на находката 4 в.пр.н.е. на практика изключва тюркската му принадлежност. И.М.Дьяконов намира далечна прилика на 3 от знаците с древнотюркските, докато останалите 12-13 знака нямат нищо общо. Според С.Клящорний наличието на диатонални разклонения на повечето знаци също изключват древнотюркски произход, защото отсъстват при много по-добре конструираните тюркски руни.

Интересно е, че подобен рунически надпис е открит върху раннокушанска трилингва, намерена на 100 км от Кабул /Дашт-и-Навур/. Другите два превода са с гръцко кушанобактрийско писмо и с индийско – кхарощи. Други такива фрагменти от подобни рунически надписи са откривани в Халчаян и Кафиринган-тепе, също от времето на кушанската епоха /1-3 в./.

К.А.Акишев, откривателят на знаменитата чаша от Исък-кул, описва още няколко подобни но значително по-кратки надписа от могилниците Актас и Каратом /3-1 в.пр.н.е./ Той смята, че това е древна „сакска” писменост, явно използвана и от кушаните. /ВЛ-ПДРП/

Според Турчанинов древните сакски надписи показват паралел с арамейското и финикийско писмо. Как е станало това заимстване не е  ясно. Най-стария андроновски /сакски/ надпис е с два века по-млад от първите финикийски писмени паметници. Възможно е проникването на писмеността да е станало в по-ранен период, преди андроновците да напуснат Поволжието и Сев.Черноморие преди началото на голямата им миграция на изток. Но в такъв случай биха го заимствали не от финикийците, а от по-древните семитски писмености. Въпросът е твърде хипотетичен, в сферата на догадките. Г.Турчанинов смята че заимстването е станало някъде в Средна Азия, в северните предели на Хорезъм, Согдиана и Бактрия. Тук с него се запознават и саките, носителите на андроновската и срубната култури. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.43-60/

Най-древните финикийски надписи са от 10-11 в.пр.н.е. Повечето надписи са открити не в самата Финикия, а във финикийските колонии и о.Кипър. Болшинството от тях са между 5 и 2 в.пр.н.е. След това то се  замества от арамейското писмо. Въпросът с произхода на финикийското писмо също стои открит. Съществуват няколоко теории за произхода  му:

1. Критско-минойска теория. Формулирана е от българския учен акад.В.Георгиев. Той извършва съпоставка на сричковото крито-минойско писмо с финикийските букви. Установява че 14 от  финикийските  букви  имат пълно сходство със съотв.критски знаци, а осем от буквите /бет, далет, вав, зайлн, хет, ламед, заде, реш/ са малко по-далечни по форма на изписване. Относно названието на финикийските букви, се наблюдава замяна на минойските названия със семитски, отличаващи се донякъде по смисъл, но започващи винаги със съотвентния звук, както при минойските аналози. Например минойският знак kōmēla означаващо добитък, имущество, произнасяло се като “го, ко”, преминава в семитското гимел – камила. В качеството на допълнителни аргументи са посочват съобщенията на Диодор Сицилийски и Фотий. Според Диодор, финикийците не са измислили буквите, а ги заели от сирийците, но критяните смятали че те са използвали техните букви като само изменили формата им. Според патриарх Фотий /9 в./ Писмото се наричало финикийско, не защото го измислили финикийците, а защото те първи започнали да използват листа от финиковата палма, за материал върху който се пише. Слабо място на въпросната теория е, че освен при финикийците, подобно сходно писмо в началото на 2 хил.пр.н.е. се появява в съседство с Финикия – гр.Библос. То е сричково и също по-старо от финикийското. Сходни сричкови писма са съществували също в Синай и Ханаан. Критското писмо по археологичните находки се датира към средата на 2 хил.пр.н.е., т.е. е  по-късно.                                                  

2. Египетска теория. Има най-много привърженици. Създадена е през 19 в. от Ф.Ленорман и Е.де Роже. Според тях финикийците за създали своето  писмо въз основа на египетските йероглифи.  През  1904-5 г. на Синайския п-в, в египетските рудници, са открити надписи, чийто знаци по форма представляват промеждутъчно звено между египетски йероглифи и финикийски букви. А.Гарднер, К.Сете и В.В.Струве смятят че надписите са оставени от семитски роби, работещи в египетските рудници, които са преобразували египетските знаци в букви подходящи за техния семитски език. Струве вижда в египетския знак h-t – дом, първообраза на финикийското бет – дом, буквата  “б”. Но синайската хипотеза има също слаби места. Синайските надписи са дело на ограничена група египетски роби, не е ясно как така бързо това писмо се  разпространява из цяла Предна Азия. Нейното преразглеждане се налага и от откритата през 30-те години на 20 в. в Палестина, протоханаанска писменост. Тя е подобна на финикийската, звуково писмо  и  е датирана  към 18-17 в.пр.н.е, като се явява  по-стара от синайските надписи. Проблемът се  усложнява и от  откриването на т.нар. южносемитски  адписи от  п-в Арабия.

3. Теория за самостоятелния произход. Според нея северно- и южносемитските писмености имат общ предтеча. Я.Шницлер прави езиков анализ на назавнията на буквите  във финикийското  писмо. Той стига да извода че те са дело на народ, занимаващ се със скотовъдство и  земеделие /алеф – бик, гимел – камила, хет – ограда/, риболовство /мем – вода, нун – риба/ и търговия /тет – товар, стока/. Този народ е бил  уседнал, живял е в  домове /бет – дом/, имащи врати – далеф. При строежа на домовете са използвали гвоздеи – вав. Също са били войствени, познаващи оръжието – зайин. Но няма и помен от основното занимание на финикийците – мореплаването и корабостроенето. Така че най-вероятно е била изобретена или от древните евреи, или от семитското население на Ханаан. Финикийците и останалите семити го заимстват по-късно. Що се отнася до формата на буквите, тя показва далечна стилизирана прилика с предметите, чийто названия се използват за обозначаване на всяка една от тях. Разбира се по-късни влияния на египетското скорописно писмо или критското  сричково, са напълно възможни. /ВИ-РП,стр.190–220/

Номадските семитски арамейски племена се заселват в Месопотамия около 15 в.пр.н.е. Те се смесват със завареното семитско население, финикийци, вавилонци и бързо проникват в  управленческите им среди. През 9-7 в. те създават своя редакция на финикйското писмо, известна като арамейско. То се заема от управленческия апарат на Ахеменидска Персия. От персите достига до Индия, където става основа за възникването на индийското писмо брахми и кхарощи. Въз основа на арамейското писмо възниква юдейското писмо, а по-късно и  арабското.

Арамейското писмо е в основата на по-късното пехлевийско и согдийско писмо, разпространило се в Персия и Средна Азия.

Аналогично на запад, главно чрез финикийските търговци, това писмо става основа за възникването на етруската и древногръцката писмености. От етруската писменост възниква и латинската азбука.

Около 2-3 в. сред германските племена се появява писменост наречена  руническа, използвала се е предимно за гадаене и жречески заклинания. Руна според Тацит означавало тайна. Тази писменост се  нарича още “Футарк”, по първите пет букви, подобно на понятието азбука /аз, буки, веди/ или алфабет, алфавит /алфа, бета/. Германската руническа азбука не започва с буквата “а”, а с буквата “ф”. Смята  се че германците са създали своите знаци въз основа на етруската писменост, по-точно нейния северен, венетски вариант. Но се наблюдават твърде съществени различия в изписването на буквите, така че трябва да се търси евентуално друг първоизточник.

Виждаме, че аланопрабългарските руни са много по-стари по произход от тюркските руни, с която имат само много далечна повърхностна прилика. Нека разгледаме всяка една прабългарска руна и да видим евентуалните им паралели, въз основа  на транскрипциите на Г.Турчанинов и П.Добрев, вкл. и за донскокубанската  прабългарска  писменост.

За  звука  “а”  прабългарите  са  се  използвали  следните  знаци - . В аланското /староосетинското/  писмо  “а”  съответно  е - ,. Виждаме съвпадение в повечето знаци или по-далечна  прилика, поради променен наклон на буквата. В староунгарските руни, за “а” се използва -. В старогерманския “футарк” за “а” се  използва знак сходен с прабългарските и алански образци, -  но в огледален вариант. Във финикийското писмо алефът се изписва сответно - ,, като кръстообразната форма съвпада с “аза” от глаголицата, в критското - , а в етруското писмо, венетскии вариант, “а”  е -. В  пехлевийското писмо, което е късен вариант на арамейското “а” е -. В тюркската руническа писменост “а” се изпизва по-различно - . Аланопрабългарските руни означаващи “а”, показват сходство с финикийските, венетската и германската буква, но са различни от  съответната тюркска руна.

Буквата “б” в прабългарското писмо се изписва - . Аланските аналози са -. Във финикийското писмо “б”  е - , , в критското   - „ба”. В етруското, венетско писмо -   , а във футарка - . В пехлеви “б” - . В  унгарските руни - , а  в тюркските . Прабългарското “б”  показва  паралел с финикийската, венетската буква, аланската форма е  огледален вариант. Може да се видят някои далечни сходства /3-тия прабълг.вариант/ с тюркските форми.

Буквата “в” в прабългарските руни изглежда така - . Аланските варианти са сходни с първите два знака, но обърнати надолу -, произнася се като “в”  или “у”. Във финикийското писмо “в” /вав/ - ,, в критското  - „ва”, „у”. В етруското - , а  в  архаичното гръцко писмо - . В унгарските руни, “в” е  , а във футарка - . Прабългарските варианти имат паралел, освен с аланските, с етруския и архайчния гръцки вариант и по-далечна с футарка, като огледален вариант /вж.посл.праб.пример/.

Буквата “г” прабългарите са изпизвали така - , а  аланските предци на осетинците - . Във венетската азбука “г”  е , съвпадащо с прабългарското “х”. В унгарските руни се открива съвсем друг начин на изписване - , а във футарка - . Във финикийската азбука се открива  - ,, в критската - „го”, „ка”, а в етруски - . В пехлеви “г”  е  . А в тюркските руни - . В прабългарските руни, вариантите на “г” са идентични с аланските, а в аланските се наблюдава сходство с пехлевийското, финикийското и етруско “г”. Върху съвременна пещерна находка, от Родопите – 2004 г., върху парче от делва се открива руническия знак , сравни с аланопрабългарската руна , фиксирана в надписи от салтомаяцката култура. Тази руна е залегнала в основата на глаголическото  , познато под две форми, „дерв” и „герв”, отговарящо за мекото  „д” и мекото „г”. Интересно е че именно руническата форма е станала първооснова  на въведената от Вук Караджич, сръбската буква Ђ, произнасяна като  „дж”. Също начина на изпизване , показва пълно сходство с аланската руна   - „гъ”. До този извод стига също и Турчанинов.

Буквата “д” в прабългарските руни -, а в аланските, откриваме идентичното -. Във финикийската азбука “д”, далет  е - ,, в критската  - „да”, „та”, а в етруската - . Във футарка -, в  унгарските  руни - , в  тюркските - . Виждаме известно сходство в Х-образното изписване в германските, унгарските и тюркските руни. В пехлевийското писмо - . Виждаме прабългаро-аланска аналогия и известна прилика с последните две пехлевийски форми.

Буквата“е” в прабългарските руни - , в аланските за “е” и “и” се използва знакът - ,. Във финикийски, етруски и арх.гръцки “е” - , в критски  - „хе”, „е”, а  във венетски  - . В унгарските руни - , футарка -  и в тюркските руни - . Прабългарските знаци показват известна прилика с  финикийските и етруските и футарка.

Буквата “ж” се открива само в прабългарските руни - , аналогично така се изписва „х” в готическата писменост на Вулфила.

Буквата“з”, “дз” в прабългарските руни е - , в аланските - . Във финикийското писмо, “з”, “зайн” е ,, в критското - „зо” и - „зе”, в етруското писмо - , а във венетското - . В унгарските руни “з” -  и  показва прилика с аналогичния по изписване знак във финикийски, етруски и венетски, произнасян като  “тх”. Известно сходство с унгарския знак, показва тюркското “з” - . Във футарка откриваме “с” аналогично по изписване на прабългарското “з” - .

Буквата “и” в прабългарските руни е  , а “йе” - , съответно в аланските, “и” е  , а  “йе” - . Във финикийската азбука  “и” , „йот”  е  ,, в критски - „йе”, в арх.гръцки - , венетски - , и в пехлеви - . В унгарските руни - , в тюркските  , а във футарка - . Виждаме прилика между прабългарските, аланските варианти и съответната финикийска и критска буква.

Буквата“к” в прабългарските руни изглежда така - , а в аланските - . Във  финикийското писмо “к”  се изписва -, , в критското - „ка”, в етруското - , а във венетското, знакът - преминава в  “ц”. Във  футарка аналогичният знак е огледален на прабългарския - . В  унгарските руни  - , а в  тюркските -  означават “к”. В пехлеви, съответно - . Прабългарската буква показва паралел с еткруската и футарка. Тюркските руни са много по-различни. Турчанинов посочва и рядко срещащия се знак - , “къ” /q/ от Хумаринското градище, показващ сходство с унгарския знак, с критското  - „ку” и финикийското  - „ку” – „коф”.

Буквата “л” в прабългарските руни се изписва - , а в аланските - . Във финикийските букви, “л”, ламед се изписва - , в критското  - „ла”, а в етруски -, в унгарските руни -, във  футарка -  и в тюркските руни -. В пехлеви, “л” е -. Аланските руни се доближават до пехлеви, футарк, а прабългарските показват паралел и с етруски.

Буквата “м” изглежда така: , последният знак е сричков – “ми” и се среща в критското писмо -  - „ми”, а аланските аналози са - . В тюркските руни,  “м” - , а  в секелската писменост - . Във финикийската - , ,във венетската -. Във футарка - . В пехлеви - .  Виждаме че руническото прабългаро-аланско  “м”  показва прилики с пехлеви. Секелската форма, е сходна с един от прабългарските варианти, но завъртян на 90º. Има сходство и с тюркската руна.

Буквата “н”, в прабългарските руни изглежда така: , а - “нг”,  аланските аналози  са - . В тюркските руни, “н” се пише - , а при унгарските секели - .  Във футарка - . В  пехлеви - . Във финикийски - , , критски - „на”, етруски -, венетски - . От приведените примери, прабългарско-аланското “н”, показва явно схадство с пехлеви, футарк и доста се отличават от тюркските, унгарските и класическите писмености. В прабъгарските руни, знакът  - „нг” показва очевидно сходство с финикийски и критски.

Буквата “о” в прабългарските руни - , в аланските - . Във футарка - . В тюркските  руни - , в унгарските -. Във финикийската и етруската писменост, имаме съответно класическо – О, в критската  - явно първообразът е око, „айн” – око във финикийската азбука. Има сходство с огледалния тюркски знак и аланския, обърнат на 90º, със сдвоения старогермански, както и със секелския знак.

Буквата “п”  в прабългарските руни - , в  аланските - . В пехлеви, “п”  и  “ф”  се  означават с един знак - . Във финикийски - ,, критски - „пе”, етруски , архаичен гръцки - , венетски - . Във футарк - , знакът “пертх” – брадва. В секели - , в тюркските руни - . Прилика между прабългарската и огледалната старогерманска руна.

Буквата “р” в прабългарските руни е , в аланските - , в тюркските руни -, в  унгарските - , във футарка -.  В пехлеви - , във финикийски - , , критски - „ро”, „ра”, етруски -. Прабългаро-аланските знаци показват близост с финикийските, критските и пехлевийските букви.

Буквата “с” в прабългарските руни - ,, в аланските - ,, в тюркските - , в унгарските - . В  пехлеви -, финикийски  - „с”, критски  - „са”,-„си”, - „се”, венетски -, класически гръцки - . Прабългарските знаци показват  прилики  с  пехелеви  и  клас.гръцки.

Буквата “т”, в  прабългарските руни е - , в аланските - , в тюркските  - , в пехлеви, във футарк - , руните на секелите -, във венетската писменост -. Във  финикийски -,, критски - „та”,  - „тхе”, етруски -, класически гръцки - , известна  като “тита”. Прабългарските руни показват, паралел с пехлеви, аланските – с финикийските и  етруските и тюркските.

Буквата “у” в  прабългарските руни е - ,в аланските - ,, футарка - , в  етруски -, венетски - . В писмеността на секелите - . Прабългарското „у” се доближава до  етруското.       

Буквата“ф” в прабългарските руни е , в аланските -. В етруски - , венетски - , футарка - , секелските руни - .

Буквата“х” в прабългарските руни е,в аланските -,. Във финикийски , критски - „ха”, етруски , венетски , се произнасяло като “тх”. В руните на унгарските секели  , във финикийски, венатски , етруски, древногръцкки  - “х”, във футарк - “з”. Прабългароаланските руни показват връзка с класическите финикийски букви и футарка, където има  разлика в буквената стойност.

 Буквата “ц” в прабългарските руни е , в осетински ,във финикийски ,. В критски  - „са”. В скандинавските и англосаксонските руни, руната  cen - , е  “к”. В маркоманските руни,  е “кх”. Осетинската, аланска руна наподабява финикийската, а старогерманската е огледална. Аланското, обърнато на  90˚ е прототип на кирилското  Ц.

Буквата “ч”, в прабългарските руни е , в аланските - . Във венетски   и секели -. В маркомантските руни, руната khon –,“q”. Виждаме че кирилското Ч, произлиза от идентичната  прабългароаланска руна, а секелското “ч”, се изпизва като финикийско-прабългарскоаланското “х”. паралел и с германската руна. И.Т.Иванов, доказва че назавнието “черв”, “чръвъ”  означава  сърп, аналог  на  осетинското  xsyrfсърп.

Буквата “ш” има следните варианти в прабългарските руни, и в аланските - . Във финикийски  - „ш”, критски са производни знаците „си” и „се”. В тюркските руни - , а при секелите - . В пехлеви - .Буквата “щ” има само прабългароаланско  изписване - , и в алански -.  Според Г.Турчанинов това е знак получен от съчетаването на знаците са „ш” -  и „т” - , взети от сирийско-несторианското писмо, респ.

Буквата “ь” в българските руни според П.Добрев се е изобразявала  със знака “Ь”, т.е. направо е заета от руническата писменост.

Сред прабългарските рунически знаци се откриват голям брой букви за означаване на дифтонги и съчетания от гласни звукове. Г.Турчанинов ги нарича слогографеми. Предполага че са възникнали под влияние на сирийското несториански писмо. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.66/ Тези дифтонги и слогографеми са:,- “ае”, в аланските руни -,. - “ай”, в аланските - , като Турчанинов, показва евентуалния път на образуване.  - “йан, ян”,*- “ъа”,  “он”, - “ан”, откриваме интересен аналог в англосаксонските руни - , ir произнасяло се  като “ю”. В прабългароаланските руни -- “ае”. *- “уъ”,- “уй”, -“уа”, - “еа, hоткриваме интересна аналогия в готското руническо - “о” и формата в готското писмо на Вулфила - - “о”. ,- “иу”,- “ут” – прабългарска руна, открита в района на салтомаяцката археологична култура. Турчанинов я открива и в “Таласката плочка” - , надпис върху дървена плочка, от Седморечието, датирана към 7 в., със смесени аланиски и тюркски руни. - “ум” – прабългарска руна, открита както в надписи на България, така и сред надписите от салтомаяцката археологическа култура. Турчанинов я  разчита като “ум”. Аналогично по изписване е “м”  във футарка - .

*,- “ма”, открива се интересен паралел в уелските руни, където  за  “м” се  използвали  - .

*- “иш”, - “лъ”,- “гъ”  или “дж”, среща се и в глаголицата, като “дж”

 - “ио”. Руна открита върху погребална урна. Във футарка - - “ио, ю”. В  секели --“ио”.

,, - “си”

 - “хи”, рунически знак, върху керамика от Волжка България, надпис върху дръжка на съд, открит в Билярското градище, датиран към 11-12 в.

*,- “кх”,  - “гх”, има паралел във финикийското, древногръцкото, етруското- “кс”.

,  - “кс”,  - “тх”,*- “та”, *-“тц”, сходни са  маркоманските  руни -  - “тц”, - “кс”.  - “ти”, в секелските  руни -- “ти”. Знакът -“тц”, се е съхранил в сръбската, а оттам и в т.нар. „македонска азбука” под формата„дж”.

Виждаме че алано-прабългарските руни са доста по-различни от тюркските, но показват  известни  паралели с финикийската писменост и германските руни. Така че теорията на Турчанинов, за древен  произход на това писмо, зародено сред представителите на андрановската археологичана култура заслужава внимание. Според Г.Турчанинов своеобразието на това писмо показва, че  повечето надписи се четат от ляво на дясно, буквите не винаги са подравнени в думата, почти липсват словоразделни знаци и по начин на изписване се доближава до скорописа. Създателите и ползвателите на това писмо са обикновенния народ, затова преобладава битовия и житейски характер на надписите, независимо дали се отнасят към андроновско, срубното или скито-сарматското време. За това говори и сравнително голямата вариабилност на буквите, наличието на голям брой дифтонги и сричкови знаци, произволно сливане на два знака, което е безспорно „народно творчество”. А това показва сравнително висока степен на грамотност за обикновенното население. То е  обслужвало и жреците, тъй като много от надписите разчетени от Турчанинов и П.Добрев, са погребални епитафии, или най-общо фрази с религиозно съдържание. Не е съществувал единен канон за изписване, а различните племена са изработили през вековете различни варианти на тази древна писменост.

Алано-прабългарското писмо показва основни характеристики свойствени за арамейското, консонантно писмо. Най-вероятно, тези графеми са донесени от средноазиатските приаралски алани /Янцай, аорсите, Аланя и Уананшана/. По думите на Турчанинов: „при средновековните осетинци от Крим, Северен Кавказ и Подонието, независимо от това, как се наричат, алани, аси, или яси, е съществувала единна писменна култура”. (по Турчанинов Г.Ф. "Древние и средневековые памятники осетинского письма и языка" Владикавказ "Ир" - 1990г.) Бих допълнил че това се отнася с пълна сила и за прабългарите, които влизат в същатата културна общност!

Алано-прабългарски руни и глаголицата. Ако сравним, разгледаните прабългарскоалански руни, с буквите от глаголицата, ще открием че почти всички глаголически букви, имат своите рунически  първообразци. Братятя Кирил и Методий не са създали новата азбука, като плод на своята фантазия, а са използвали реално съществуващи, буквени рунически знаци, използвани от българите. Разбира се във всяка буква са прибавили, трите символа на християнството: кръста, кръга и триъгълника, респ.показващи единството на Светата троица. В представената таблица, съм показал, произхада на всяка глаголическа буква, от съответната аланопрабългарска руна, със звуково значение, посочено от Турчанинов и П.Добрев. При глаголическата буква за “дж”, известна като дерв или герв, откриваме  паралели с финикийското цаде, имащо  в  етруската  азбука  форама  “М”  и  произнасящо се  като “цш”  и  аналогична осетниска руна “М” – транскрибирана от Турчанинов като “гъ”. Същата е и звуковата равностойност в глаголицата, меко  д, дж  и  меко г. При  юсовете  имаме  завъртана  на  90˚, на  руническите  букви.

Проблемът за произхода на глаголицата все още няма еднозначно решение. В търсенето на графическия първообраз, различните изследавятели, предлагат, различни решения. В 1845 г. И.Добровский, предлага  връзка с класическата кирилица, която смята за по-стара. Я.Гануш (1857 г.) търси връзка със скандинавските германски руни. Шафарик търси връзка със сирийския и палмирски  алфавит. Оболенски – с хазарското писмо. И.Тейлър (1881 г.) смята че глаголицата е изобретена от  византийското скорописно писмо. Л.Гейтлер (1883 г.), предлага връзка с пехлевийското писмо, от Сасанидската епоха. Ф.Милер (1884 г.) предлега връзка с арабското писмо, М.Гастер (1887 г.), Т.Гамкрелидзе посочват като първооснова арменското и грузинско писмо, а В.Григоревич (1888 г.) - арабското писмо. В.Вондрак (1896 г.) се насочва към древоневрейското писмо, Ф.Фортунатов (1913 г.) посочва коптското писмо, използвано от египетските християни.  А.С.Лвов (1951 г.) търси корените на глаголицата в клинописното писмо, а Е.Гарнстрьом (1955 г.) - в кипърското сричково писмо. /ВИ-РП стр.261/

Изобщо, колкото познати писмености има, толкова са и претендентите за основа на глаголицата. Списъкът е още по-дълъг. В последно време, някои наши лаици търсят паралели с индийската азбука  “брахми”.

Сред някои рускоезични автори, се е наложила идеята че глаголицата, представлява доразвита древна славянска писменост, с която Константин-Кирил, се е запознал по време на хазарската си  мисия., т.нар.“роски” букви, които те третират като руски. Според Мещанинов, Истрин, Константинов, първообраз на тази хипотетична “славянска” писменост, са сарамато-аланските тагми от Боспорското  царство и Причерноморието.

Турчанинов смята че т. нар.”хазарски букви” са всъщност аланските руни /б.а. по-точно алано-прабългарски/. Той посочва съобщението на Фахр ад-дин Мубаракш Марваруди /13 в./, че хазарите  имали писмо от 21 букви, пишели от ляво на дясно. Буквите си заимствали от росите. Под  роси, трябва да се има предвид не  руси, а  роксолани, арси, аорси, алани. Особена популярност придобива т.нар.надпис върху „бъклицата от Новочерказкия музей” .        Правени за многократни опити да се разчете с помощтта на тюркските руни, тъй като е обявен за „хазарски” следователно е тюркски. Г.Турчанинов доказва че надписът е направен с алански руни, но на касожки език. Явно бъклицата е принадлежала на касожки войн. Касогите /осет.kæsæg/, предците на кабардинците, са били непосредствени съседи на аланите и прабългарите в Кавказ. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.76,77/

Факт е че досега протославянска писменост не е откривана, въпреки многобройните публикации, най-вече на рускоезични лаици-славянофили, които с помощта на руския език, “безпроблемно” четат сарматските надписи, подобно на Егор Классен, който в средата на 19 в. с помощта на руски “разчете” всички етруски надписи, вкл. и надписът върху съдовете от съкровището от Наги Сцент Миклош, смятайки го за  аланско /язигско/. Классен смята язигите и изобщо  аланите  за  славяни. Напр. виж сайта на Сергей В. Рябчиков “Славянские древности” - http://public.kubsu.ru/~usr02898/slavonic1.htm. В това направление, особено се изявява А.Асов, който публикува класическия фалшификат “Велесовата  книга”,  като разчете нейната измислена, древнославянска, предглаголическа  писменост.

Йвайло И.Марков предполага, че в основа на глаголицата е стояло готското руническо писмо. При  премахване на “петлиците”, кръговите орнаменти на глаголическите букви, той вижда сходство с готските букви. Той се позовава и на решенията на провинциалния консилиум /местен събор/ в Сплит, от 1067 г., където се казва  че “от някой си еретик Методий /б.а. има се предвид, православното му вероизповедание, смятана от католиците за ерес/ са били изнамерени  готски букви, но той бил постигнат от прежедевременна смърт”. Авторът смята че готите са предели своята писменост на съседните славянски племена, които са я съхранили до 9 в., и на основата на тази несъхранена  протославянска  писменост, Светите братя, са създали глаголицата. /ЙМ-ЗПГ-ИА-7-2001,стр.56-64/

Никоя от изброените хипотези не може да обясни различието между формата на повечето глаголически букви и знаците от другите писмености, включително и гръцката. С най-голяма сила това се отнася за крайните носови фонеми /носовките /. Още по-трудно е да се проследи фонетично съответствие с евентуални модели от други писмености. Въпреки това, в официалните исторически издания на БАН, е изказано мнението, основано на неприетата хипотеза на Тейлър и Ягич, че “глаголицата е създадена от Кирил Философ на основата на гръцкото минускулно, курсивно писмо чрез неговото усъвършенстване и пригаждане към фонетиката на езика на българските славяни”. Но  Истрин, основателно посочва че гръцкото скорописно писмо е използвано само в канцеларската работа, за светски по характер  документи и в такъв аспект е неприемливо за  “християнска” азбука, атрибут на новата религия. При невъзможността да се посочи основен модел, много изследователи стигат до извода, че като цяло глаголицата е плод на творческото въображение и личната креативност на своя създател.

Смятам, че най-вероятно глаголицата да отразява по-старото прабългарскоаланско руническо  писмо, като негови производни са се съхранили и в някои кирилски букви – ч, ш, щ, ц, џ, ю, я, . Г.Турчанинов също отбелязва, че много от глаголическите и кирилските букви показват пряк паралел към аланското писмо. Само че не може да си обясни как е станало това въздействие. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.66/ Причината е, че разглежда аланското, в това число и „донско-кубанското” писмо, изолирано като чисто „аланско” и игнорира прабългарите и техните руни от тази общност, по понятни причини – безапелационното приравняване на древните българи към тюркските народи, особено в 70-те год.на 20 в., когато е писал книгата си.

Друг  важен  момент  е,  че  неславянските  названия  на  някои  глаголически букви имат ясна иранска етимология, в  зависимост от формата на буквите и техните рунически предци /вж.таблицата/:

1.”ук – впряг, от тохарски  yuk кон.

2.”фрът” – брадва, от осетниски færæt брадва, заето и в германските руни – perth.

3.”хер, кхер” – заек, в иранските езици, едно от назавнията на заека е производно на корена *xar/*xer, както и в английски haar заек.

4.”ша” – гребен. В пехлеви shānag, тохарски serin гребен, осетински, талишки  šа – корона.

5.”ци – птичка, в осетински и памирските езици  ciu – птичка.

6.”черв – сърп, от осетинското xsirfсърп.

7.”йот, ят – дом, къща, от авестийски asta, партянски wyst, тохарски wast, ostдом, но може да се свърже и с угрофинското *jotka, в хантски  jät – среда, среден, h, е с  междинно положение, между  „е”  и  „я”.

8.”ан”, „он – палеолитен, предностратически  корен – небе, бог.

9.”ер – в осетниски ær – частица, означаваща посока на  движение, отгоре-надолу, спускане, слизане, руническото „ер” , респ. “ай, ъ”, има точно формата на стълба.

10.”юс – юзда, хамут, ярем, в осетниски yu свързан, заедно, æfsondярем, в останалите  ирански езици  *yug – юзда, хамут, ярем. Форамата на  двата юса е точно такава.

11. герв” – според  П.Добрев, назавнието е от памирски произход и означава козле, самата форма на буквата го потвърждава. В сангличи  gherv – козле.

А това вече са факти, пряко потвърждаващи създаването на глаголицата, върху основите на алано-прабългарските руни!

Защо се е стигнало до замяната с кирилицата? По този въпрос източниците мълчат. Правописната реформа се преписва на Климент Охридски. Кирилицата показва ясна връзка с гръцкото и латинското писмо, а недостигащите, “славянски, български” звуци, показват прабългарски рунически паралели. Вероятната причина е в трудното изписване на претруфените глаголически букви. Кирилицата вече е  функционално, опростено, лесно за научаване и писане писмо. Въпреки това, глаголицата, под формата на т.нар. ъгловата, правоъгълна форма на изписване, като кръгът се заменя от правоъгълник, се зползва до 17-18 в.  в Хърватия.

Явно е че Кирил и Методий са създали глаголицата не за славяните изобщо, както се твърди традиционно, а за жителите на Българското царство. За Византия, отдалечената Великоморавия е далечна периферия, с която няма пряка връзка, докато покръстването на България е било въпрос от  жизнено, първостепенно значение, свързано със самото съществувание на Империята.

Германските и алано-прабългарските руни. Нека се върнем към руническата писменост. Стана въпрос че при германците, руните се появяват изведнъж във 2-3 в., като са доста различни от латинското  писмо, което не може да бъде техен пръвоизточник. Версията че те  произлизат от венетското, етруско писмо, също е  нереална, защото, то не се използвало по това  време, повече от 600-700 години, заменено от  по-практичната за изписване латиница, самата тя, като по-усъвършенствана е производна на етруското писмо. От направения анализ на писменостите, видяхме че се наблюдават известни сходства между футарка и аланопрабългарските руни. Както се вижда от сравнителната таблица, съвпаденията  са  твърде  много, за  да  бъдат сметнати  за  случайност.

Има ли данни за контакти между алани и германци? Още  В.Абаев  забелязва,  че  в  “Земен  кръг”- сагите на Сноури Стурлусон, се разказва как асите, митичните скандинавски герои, са дошли от  Причерноморските степи. Например в “Сага за Инглингите” се казва: ”Страната в Азия, разположена на изток от р.Танаксвил /р.Танаис – Дон/, се нарича Страна на асите. Столицата и сенарича  Асгард, а  владетелят – Один.”  Също се казва че внукът на Один, Фроди е воювал с римския император Август. Ако търсим някаква хронологическа рамка, то това е около 1 в.

Руският писател В.Щербаков, през 80-те години на 20 в., изследва скандинавските саги и стига до извода че асите са всъщност аланските племена, които заселват Причерноморието. Той излага идеите си в книгата “Асгард, город богов”. Под натиска на хуните, част от аланите се придвижват на запад и се смесват с германските племена. Вероятно тогава, някои алански племена проникват след скандинавците, а техния владетел Один се превръща в митичен персонаж. Върху скандинавските саги за асите, има силното въздействие на аланския “Епос за Нартите”. Нартите, подобно на скандинавските аси, са богове-герои, непобедими войни, воюват с митологичните си врагове – великаните, както нартите – с агурите и великаните. Наблюдава се и сходство в някои персонажи. Например скандинавския Локи е точен двойник на аланския Сирдон, Один на Батраз, Фрея на Сатана и пр. Съседи на асите, с които те  често воюват са ваните.

В.Щербаков обаче прави някои грешки, като се опитва да приравни асите с Партия и партите, тъй като изхожда от погрешната интерпретация на Партия с китайското Анси /Аси/. Също неприемливо и  наивно е мнението му че ваните са жителите  на Урарту, които са дали начало на венетите в Италия, прераснали по-късно, във венедите – славяните. 

Тази идея не е чужда и на западните автори. Ф.Кардини, изследва “Деянията на даните” от Саксон Граматик и стига до извода че народа на Один първоначално е обитавал, неосредствено северно от Кавказ. По мнение на Франк, според немските предания, около 150 г.пр.н.е., вандалите и източния народ на асите били разгромени от Рим и прогонени на север. Вождът им се казвал Один, който след смъртта си бил обожествен.

През 2001 г., 87-годишният изследовател Тур Хейрдал, организира съвместна норвежко-руска експидиция, която преминава по вероятния  маршрут на Один, от Азовско море до Скандинавия.

В миналото тази идея е разработена също от Шафарик и Вернадский. Г.Моргенстиерне  предполага че асите на Один, са  част от аланите на Сангибан, които след хунското нашествие се установяват в Южна Галия, около съвр.градове Орлеан и Алансон /св.с етнонима  алани/. /ФГ-СЗИО/

Проф.Фитцлер, също изследва старите баварски хроники и стига до извода за ранно /около 1 в./ прабългарско присъствие и участие в баварската етногенеза. На територията на Панония в 4-6 в. съществува стабилна българо-гепидска племенна общност, последните остатъци от която се изселват с лангобардите в Италия след 558 г. и заселването на аварите в региона.

И един от най-важните факти които потвърждават тази аланоскандинавска миграция е, че в Норвегия, Согне-фиорд, Ханс Гюнтер, описва по-особена етническа група норвежци, отличаващи се с  по-тъмни коси, мезо- и брахикранен тип, смятащи се за далечни потомци, на хора дошли от Кавказ. /АШ-НЕК/ Византийските източници фиксират изселване на германското племе херули от Балканите и Панония към Скандинавия, около 515 г.

И не на последно място трябва да посочим, че според скандинавските легенди, именно Один е получил руните, като дар от боговете, за да ги разпространи сред хората. Така че напълно реално е използването на алано-прабългарските руни, като основа върху която германците са създали своята руническа писменост, нагодена към особеностите на езика им.

Що се отнася до съседите на асите от скандинавските саги – ваните, може да свържем аси/вани с посоченото в китайските хроники, двойно название на „старата, ханска” Янцай: Аланя и Уананшана/Вананшана, изходната територия от която алано-прабългарските племена проникват към Източна Европа, намираща се между Аралско и Каспийско море. Ваните са идентични с уните на Д.Преигет и масаха-хона, хайландурите на арменските автори, олондите на Птолемей, олхонтор-болгар от „Ашхарацуйц”, оногурите или  общността на аланохонските племена в Дагестан и Източен Кавказ.

Тюркски руни. Трябва да се спрем и на въпроса за произхода на тюркските руни, защото апологетите на  тюркската теория се опитват да приравнят прабългарската руника с тюркската.

В 1721-22 г. Месершмид и Сталенберг, шведи пленени при Полтава, преминали на руска служба, описват тюркските рунически надписи в Минусинск. В 1729 г. техните скици са публикувани от З.Байер. През 1899 г. Н.М.Ядринцев, открива в долината на р.Орхон /Монголия/ древнотюркски надписи върху надгробни паметници с паралелен китайски текст. С помощта на тази билингва, датския учен В.Томсен разшифрова тюркското руническо писмо. Тюркското писмо се състои от 38 букви, пригодени за изрязване върху камък или дърво. Част от съгласните имат два варианта на изписване, в зависимост от гласната с която са в сричка. /РА-ИК-Р/

В.Томсен /1882 г./, смята че те са производни на арамейското писмо, чрез пехлевийското и  согдийското писмо.  Съветския учен В.Лившиц  /който А.С.Аманжолов нарича „воинстващ иранист”/, предлага възможният път чрез който е станало тази трансформация. Н.А. Аристов предполага че тюркските руни възникват от по-рано съществуващи тагмени знаци. Е.Поливанов смята че в основата им са по-ранни идеографски рисунки носещи информация, опорстени  за изписване, под влияние на согдийското писмо.

А.С.Аманжолов смята тюркското писмо за много древно, възникнало едновременно с  финикийското и арамейското. Това е несериозно, защото писмеността е изпреварила с хиляда години, появата на етноса-носител. Сериозните изследователи основателно смятат, че подобни бездоказателствени твърдения са проява на “тюркски” национализъм в науката.

Согдийската теория е най-аргументирана. Лившиц и Клящорный посочват че в един от най-ранните тюркски надписи, т.нар. Бугутска стела, от Северозападна Монголия, басейна на р.Орхон  /около 570 г./ е написана на согдийский език. Ако тюрките са имали собствена писменост, то биха я използвали, вместо да ползват согдийския език.  Согдийците вземат дейно участие в І-вия Тюркски каганат. С.Г.Кляшторный посочва, Чойренския надпис, от Южен Хангай, писана по времето на Елтериш-каган /688-691г./, е най-ранния датиран древнотюркски писмен паметник, първи писмен паметник от Втория Тюркски каганат.

Известно е, че уйгурската писменост възниква пряко от согдийската, с възприемането на манихейството, а после е заета от монголите и манчжурите.

Според Р.Готьо, основата върху която е създадена древнотюркската руника, е ранният вариант на согдийската азбука, известен като “старите писма” от 4 в. Тя притежава 19 букви, от които 17 имат звукова равностойност: `, β, γ, w, z, x, y, k, δ, m, n, s, p, č, r, š, t. Останалите две знака са “аийн” който означава края на думата и h – арамейското хē.

Готьо подчертава, че уйгурското писмо е непосрадствено продължение на согдийското. Най-ранното произведение, написано на уйгурски език е ХуастуанифтМанихейска молитва за покаяние, датирано от С.Е.Малов към 5 в. Уйгурската азбука се състои от 20 букви, 5 гласни и 15 съгласни, 3 от 5 гласни обозначават по 2 звука, така че гласните графеми предават 8 гласни звука. Също 3 от съгласните графеми предават по 2 звука, 15 съгласни букви отговарят на 20 съгласни звука. Тана че 20 графеми предават 30 фонеми. Уйгурските текстове се пишат вертикално, отгоре надолу и всяка буква се пише различно, в зависимост дали е в началото или края на думата. Махмуд Кашгари в 11 в., пише за уйгурите че те имали писменост, състояща се от 24 букви, но освен нея ползвали и други знаци, подобни на китайските. С.Клящорний предполага че това са тюркските руни. Уйгурските писмени документи са свързани най-вече с района на  Дунхуан и Турфан. Столетие след това, Марваруди нарича уйгурската писменост, токуз-огузка.

За разлика от уйгурското писмо, древнотюркските руни възникват от согдийските букви но след значително промяна. В 12 от общо 38 тюркски руни се наблюдава пряка връзка със съотв.согдийска буква. Много от тюркските руни са създадени впоследствие, поради разликата в звуковите особености на езика.

Дж.Клосон разширява възможната първооснова и посочва освен согдийската, също пехлевийската и кушанобактрийската писмености. Според него 12 от руните са със согдийски произход, 4 – от пехлевийски и за 11 открива кушанобактрийски, т.е. “гръцки” паралели: o/u, b², d², от гръцката “капа”, g, y², l², n², r², t², s², z, γ, ö/ü – огледално гръцко η, а/е – от α. Според Клосон, руниката е възникнала като първоначален тайнопис, използван от първите тюркски посолства, съставени предимно от согдийци, осъществяващи контактите с Иран и Византия.

Според Лившиц, тюркската руника е продукт на целенасочена обработка на согдийското скорописно писмо от 5-6 в., съдържащо освен, “старото согдийско писмо” съставено от 19 букви още три допълнителни d, t, q, фиксирани в надписите от Пенджикент. /ВЛ-ПДРП/

Лев Н.Гумильов популяризира погрешната версия че хунну са имали древна писменост, с  изопачено тълкуване на фактике. Китайското посолство на Кан-Тай, посетило Индокитай /Камбоджа, която в китайската географска традиция е Фунан/ в 245-250 г. единствено споменава че писмеността на южната държава Фунан е подобна на хунската. А там се e използвала писмеността „брахми”. /ЛГ-Х,стр.79/  Което показва че хунну, по-точно остатъка от тях – южните хуни, са я заимствали от тохарите, явно с много ограничено разпространение и в един късен етап. До сега оргинални хунски надписи не са откривани.

Китайските хроники отбелязват че писмеността на тюрките произлиза от буквите на народа ху, т.е. согдийците.  В “Повествование за тюрките” включено в „Чжоу-шу”, се казва че те броели добитъка  с нарези по дърветата, а писменост и календар нямали, но в края на изложението се казва че в ставката на  кагана се е използвала писменост, подобна на хуската /т.е.согдийската/. В „Бей-ши” се казва че тюрките  имали писменост вен-цзи. Така се нарича още тохолската /тохарската/ писменост, например в описанието на Янци /Карашар/ се казва че ползвали писмеността вен-цзи или боломен. А „Тан-шу” посочва че  боломен е другото название на писмеността на Тянчжи /Индия/, т.е. става дума за писмеността “брахми” използвана от тохарите в Източен Туркестан. Във „Вей-шу” се казва още, че китайските колонисти от Гаочан също освен китайската писменост, използвали и боломен, явно взаимстван от северните им съседи Гаоче /Турфан/, които са заимствали тохарския език и “брахми” от по-старите  обитатели – народа Чеши. /ЛБ-ПМЦГ,стр.97-98/

Виждаме че в основата на тюркските руни, стои не някакво хипотетично “хунско” писмо, а согдийската писменост и тохарското писмо – брахми, което е започнало да прониква още сред формиращата се древнотюркска общност от южнохунски племена, но в един много тесен кръг на разпространение, не надхвърлящ гарниците на каганското обкръжение. Процесът на създаване на тюркските руни не се е състоял в пряко копиране, а в нагаждане на писмената към особеностите на тюркския език. Някои от руните показват идеографски принцип на възникване, представящи стилизирани рисунки. Например , се  произнася  „ok” или „uk” - стрела. (Özakıncı)  Символът , посатвен пред >, , съответства на гласна „o” или „u”, може да се пропусне >, ако  звуковете „o” или „u” са след ↓, то символа >  се  пише.  (Orkun)  Символът , подобно на символа , може да представлява отделна дума. В този  случай означава „Луна”. Така че в някои источници се казава, че  произнася “yay”, което напомня тюркската дума “лък” /оръжие/. (Özakıncı)   означава също ay  - Луна, месец.  Символът  съответства на звука /b/. Другият  вариант на изписване . Когато символът стои  в  началото на думата без гласна, тогава се произнася “eb” или “be”. (Orkun) Символът  напомня дом на номад – юрта, шатра, палатка, не само външно, като рисунка, но и по произношение eb - юрта, на древнотюркски.  (Göktürk, Özakıncı)  Рунта  се произнася “iç”, означаващо плен. Смята се че символизира -  , предаващ се човек с вдигнати ръце. При  прабългарите тове е “х”. Рунта  се  произнася като “е”, изписва се и като  и се свързва с - , фигура  на човек, сочещ с ръка. В тюркските езици /е/ означава той, 1 л. ед.ч. Тази руна фигурира и сред прабългароаланските, със същата звукова стойност – йе.  Руната  , се  произнася като at кон и според  С.Клящорный наподобява седло с краката на ездача. Руната I има звукова стойност “s” или “ş” /ш/, употребява се в съчетание с гласните e, i, ö, ü. Свързва се с тюркското süngük – копие. Руната , се  произнася  като “еrи ar се свързва също с изображението на човешка фигура, древнотюркското  arчовек.  Руната , се чете като “s” и се свързва с изображението на врата, в тюркските езици “aşık”.  Знакът , според Осман Недим Туна се произнася катоart, защото в древнотюркски това означава долина  между две планини, закодирано в изображението. (по: semiotics and applied linguistics: semiotic elements in 'göktürk alphabet, автори: Gülnihal Paksoy, Siray Lengerli)

Върху формирането на древнотюркското писмо, според Турчанинов е оказало влияние и аланското /алано-прабългарското/ писмо. Красноречив пример в това отношение е прословутата дървена плочка от Талас. Тя е открита в 1932 г. в Киргизия. Изработена е върху борова дъска и поради особеностите на микроклимата се е съхранила. Археологът М.Е.Массон я датира не по-късно от 8 в., а С.Е.Малов, 5-8 в. Според последния, доста условно руническите знаци, могат да се нарекат типично тюркски. Транскрибциите на Малов, Щербак и на турският им колега Оркун, сериозно се отличавали  помежду си.

С.Е.Мавлов открива сходство между руните от Таласката плочка, с руните нанесени върху съкровището от Наги-Сцент Миклош, а Щербак посочва сходство с донско-кубанската /разбирай алано-прабългарската/ писменост.

Според А.Н.Кононов се обособява една група от т.нар. сирийско-тюркски надписи, в която се открива иранско езиково влияние, както и влияние на сирийското, несториански писмо, върху тюркските руни. Турчанинов открива в таласките знаци, букви сходни с кубанската писменост /прабългарската/ и несторианската. Текстът е алано-тюркски, т.е. отразява периода на тюркизиране на завареното ираноезично население в Средна Азия. Преводът звучи така: “В годината на бика, аз  Сиаг……древната Худай, древната Янцай, …..ти Ван/аншанска/ земя…..Сута, Нова Яасия наричате…….в  годината на овцата се върнах”. Сиаг е посетил земите около Каспийско и Аралско море, които са били заселени с все още нетюркизирани алани и се наричали Сута, Ясия, Нова Ясия и Вания, Вананшана, както се съобщава и от китайските хроники. Явно е имал далечен спомен за общия произход на тюркизиращите се алани /аси, ази от другите тюркски надписи/, обитавали Средна и Централна Азия и по-рано преселилите се на запад аси и  уни.

В таласката плочка се откриват следните алано-прабългарски руни: “а” - , “ай” - , “ан” - , “е” - , “и” - , като знака  - , в ткюркските надписи се произнася и като “от”, свързва се с идеографско изибражение на тюркското  ot  - трева, “у” - , “ут” - , “с” - , “м” - ,“н” - , “к”, “къ” q - и с известна условност, “г” - . /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.89-96, прил.табл.ХХХІХ/

Виждаме, че прабългарската руническа писменост не е разновидност на древнотюркската, а  напротив, има различен и много по-древен произход и самите алано-прабългарски руни са образец, от  който древните тюрки са създали част от своите рунически буквени знаци.

Игор Кызласов допуска че руническите надписи от Маяцкото градище /донскокубанската писменост/, от Ферганската долина /исфаринска писменост/ и района на р.Сърдаря /ачикташкото писмо/, които се отличават от класическото древнотюркско писмо, напълно реално е да бъдат ираноезични. Като тюркски могат да се определят само надписите на т.нар. орхоноенисейска писменост /8-9 в./ и те не могат да се сравняват с прабългарските и волжкобългарските рунически надписи.  Според него, още от древността се оформят две съвсем различни, етнокултурни огнища на развитие на евразийската руническа писменост. /ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000,стр.5-18/ На картата ясно се отграничават зоната на орхоноенисейското тюркско писмо, зоната на сърдаринската и исфаринско-ачикташката писменост и зоната на аланопрабългарското писмо.

Славянски руни. За да свършим с въпроса за руническата  писменост, трябва да разгледаме, т.нар. “славянски руни”. Като  игнорираме несериозните публикации за древнославянската писменост, трябва да признаем че е съществувала руническа писменост, с ограничено разпространение сред най-западните славянски племена, лютичите, вагрите, обитателите на о.Рюген /славянското му име е  Руян/. Голям набор от славянски рунически надписи са открити сред  руините на езическото славянско светилище, намирало се до гр.Ретра в Мекленбург /Германия/. Те са сравнително късни по произход, не по-ранни от 10 в. В.А.Чудинов прави обстоен анализ на тези надписи и стига до логичния извод, че западните славяни са заимствали руническата писменост от съседните германски племена, като са видоизменили някои от знаците. При южните и източните славяни до сега следи от самобитна древна писменост не са откривани. А.Платов прави обобщение на тези надписи и въстановявава тази германославянска руническа  азбука.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ – ДЕШИФРИРАНЕ НА НЯКОИ АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКИ РУНИЧЕСКИ НАДПИСИ

 

1. Надписи от Наги-Сцент Миклош. Нека се опитаме да разгледаме един малко известен  прабългарски надпис. Той е инкрустиран, върху поднос намерен в съкровището от Наги-Сцент Миклош. Руните  са  изцяло  алано-прабългарски, вписани от майстора още при изработването на подноса, тъй като са вплетени в орнаментите.

Ю.Немет го разчита като „Бойла Чабан чериз къаш” – „десертното блюдо на бойл Чабан” (Németh, 1932). Ф.Алтхайм предлага друга версия: „Къадггъу къокъуны къуурагъын ой” – „времето за веселие намалява скръбта” (Altheim, 1948). С.Байчоров предлага: Агъ [=агъы] ойлу гъу агъын огъушгэн Акъай„изгравира тази ценност на този дар – Акай” (Байчоров, 1983). С помощта на алано-прабългарската писменост, надписът може да се интерпретира така:  - ав/у/о,  - окоа, - в/у/ов/у/кхайо, - сингагона, съобразно транскрипциите на Г.Турчанинов и П.Добрев. С помощта на осетинския език, може  да се получи следния смисъл: ав/у/о auыn – да стане, окоа ækkoj – гръб, плещи, носи, в/у/ов/у/кхьйо uævgæjæ – намира се, местонахождение, сингагона sengineg правя вино, от sen – вино и дигорското gun - направен. Евентуалният смисъл на израза би звучал като „нека да бъде поставено, върху подноса, направеното  вино”.

Другият известен надпис от съкровището е направен с гръцки букви на прабългарски език. П.Добрев му направи убедителна транскрипция. Само бих направил някои уточнени: „Бойла Жупан”, е титла – бойл-жупан или име на жупана Бойл, Войл, „теси” – аналогично в тох./б/ tāsi, tasanma – съд, тас, чаша, „дугетоиги” – най-сходно е осет. dættagi давам, посвещавам, също в белуджи dəyəg, кашмирски dokhu, персийски dihānīdan – давам, „Войтаул или Бойтаул - жупан” – лично име, форма на съвр.българо-осетинско име Ботьо, „тагроги” - в тох./б/ takars.ke, takars.kem – предан, верен, неопетнен, takars.kññwetstse – справедлив, талишки tagars, персийски tāgārt, гилянски têngêr, хинди-уруду tawaqqur - така също, означава приветствие, ирландски tagair клетва, бълг. диалектно такугере – така да бъде, „итсиги”свещен, в осетински izæt божествен, тох./б/ tseke, осетински tsasgomt – изображение, лице, паралел с тохарската дума показват ликийските думи tas, teseni, tah, teseti – жрец, tasi – стела, каменна плоча, олтар, каменно изваяние, идол, свято, молитвено място, тайси да бъде, тох./б/ taiso, taise, tesа – по такъв начин, така, taka, tkā – така, разбира се. Така надписът придобива съвсем смислен вид: „Бойл/Войл-жупан, дари, /посвети/ този съд, респ.тази чаша, на Ботаул/Вотаул-жупан, в свещенна клетва, да бъде”. Както казва и П.Добрев, явно става дума за обряд за побратимяване между двама аристократи.

2. Надпис от Волжка България. В 1983 г. А.Ф.Кочкиной при раскопки на Билярското градище намира част от дръжка на съд, датиран към 11-12 в., с надпис от „кубански” рунически тип, т.е. аланопрабългарско писмо. Находката е под индекс К11. Описан и изследван от А.Ф.Кочкина, А.Х.Халиков, С.Я.Байчоров и на 10.06.1999 г. от И.Кызласов.

Според Кызласов: „Билярският надпис е рядък писмен паметник, надежно демонстриращ българската принадлежност на кубанската руническа писменост. При това се значително късно съществуване на тази азбука, в средата на мюсюлманското общество”. /ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000/

Първите два знака не са много ясни, но наподобяват един от вариантите на изписване на аланопрабългарските руни - - „у” и  - „с”. Останалите три не будят съмнение, съотв.:- „ан”, -„хи”, сричков знак и  - „к”. Получава се транскрипция „усанхик”. Може да я свържем с осетинския глагол аjsыn – вземам, поднасям, вдигам, хващам, или също поглъщам и осетинското лично възвратно местоимение 1л.ед.ч. xiкъм себе си, мен, ме, т.е. значението на израза е „хвани ме”, надпис напълно приемлив за дръжка на съд.

3. „Ситовският надпис”. Надписът е открит и описан от известният археолог-любител д-р Ал.Пеев, екзекутиран като съветски шпионин по време на ІІ-та Св.война. През лятото на 1928 г. той изследва скалите в района на вр.Шутград до родопското село Ситово. През 1939 г. Ал.Пеев показва надписа на посетилия България Геза Фехер. Едва в 1950 г. Златка Ракова-Морфова прави отпечатък на надписа. През 1967 г. надписът е изследван от еспидиция на Великотърновския университет. Според официалната ни наука, надписът е на неизвестна писменост,  но по-задълбочени изследвания не са правени. Едва през 2002 г. младия  старозагорски художник Илко Стоев обстойно изследва надиписа. С  набитото си професионално око, той успя да подреди по групи  загадъчните  руни  и  доказва  че те  са от прабългарски тип. Надписът  представлява възхвала на Исус Христос, което показва че е писан  вероятно в първите години след Покръстването.  /ИС-МПДБС-1,стр.21/ И.Стоев предла следната интерпретация: ИИ СИУ ИЖ ИСЖУССЬУ ОШ IYI ЬИОМА И ЖИУ КСУО ТУ IYI ОЙОРСИИС. Съот. ии – върши, прави, сиу – божествен, иж – могъщество, исжуссьу – обичайки, ош –добър, IYI – бог, ьйома – воля, победа, ксуо – мъки, страдания, тю-IYI – божия обител, ойорсиис – мъжествен, превод по смисъл: Поддържай божественото съвършенство с обич към милостивия Бог, овладявайки сам мъченическия живот в светата обител с твърдост. /ИС-ОГ,стр.44-47/

Предлагм следната версия за разчитана на надписа:

„ИУ СИКС ИЖИ ИСЖЙССЬО ОШ ІYІ ИЙИОМИ ИКИСИ КСУЙО Т`Г ІYІ ОЙОРСИИС”

иу – той, в авестийски hy-, ty-, /haya-, taya-/ осетински  ujй, aj, таджикски ū, vaj, искашимски wa, шугнански уъ, wi, мунджански wo, вахански уао – той. /DRT/,/IED/

сикс близък, скъп, в тох./б/ sahāye – приятел, близък, хотаносакски sahāya, палийски saka – свой, близък, интимен, sahajja – приятел, осетински susæg – таен, интимен, секретен.

иж/и - иже /този, това/, аналогично в осетниски isči - този, istiтова. /ОРС/ П.Добрев посочва още идентичното талишко эži. /ПД-ДБЕ,стр.128/

исжйссьо – Йейшо – Исус, от староеврейското Yoshua – Йошуа.

ош - ош, хош – добър, обичан, в осетински xos, ягнобски, пущунски xuš, талишки, персийски xoš, шугнански xōs, таджикски, гилянски xuš, язгулемски xêš, сариколски xûš – добър, хубав, щаслив. /VS-ETD/

ІYІ – Бог

ийио/ю/ми - оjьминъвойн, старобългарска дума, в санскрит ojmaān, уudhmaā, хотаносакски on·a -  силен, войн, санскрит jemaпобеждавам.

икисиборя се, в тох./а/ yutk, тох./а,б/ yuk, санскрит ud-yōdhati, ya-yan, авестийски yateiti, yūidyeinti, общоирански yāti, hiaudu, хотаносакски juv –  боря  се  воювам. /P-IEW

ксуйо страдания, мъки, тох./б/ kw.s, kus, kusnontar – дълбоко, неприятно изживяване, траур, душевно страдание. /DA-DT-b/ В ирландски  сaoch, caothach гняв, caoi, caoidh – тъга, coscan – тормозя се. /EDGL/ Съвр.българско кося се – ядосвам се.

т`г – силен, в осетински иронски tyx, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, tōz, съвр.персийски tyxtan, tyz, согдийски twnt, twjz, партянски twc, хинди-урду tashīh, пущунски takrrah, takal, бенгалски thika, непалски tighrā, tāgata, tikhār – здрав, силен.

ІYІ – Бог

ойорсиис – мъжествен, смел. В  тох./а,б/  er – човек, мъж, войн. wir – млад, силен, също човек, мъж. /DA-DT-b/ В пехлеви ēr – човек, арий, иранец, благороден, ērīh - благородство. /ИС-ПРС/ В чувашки arşыn означава човек, войн, в староперсийски arsanвойн. Но думата е с твърде древна ностратическа етимология. В  хуритски  ūr-ad, абхазки ar - войска. /S-YE/ Протоиндоевропейското значение на  wir, vir е човек. В  санскрит v-raā, авестийски v-ra, vîra, ягнобски wir, vir, литовски vyŕras, латвийски wirs, старопруски wijrs, латински vir, ueiro, староирландски fer, кимвърски, староуелски gwr, старобретонски gour, корнуелски gur, uir, келтски uiro, uiro-cdntus, готски waiŕr, староисландски verr, старовисоконемски ver, wair, умбрийски viro, uero, пракритски gujjara, арменски ter, скитски /по Херодот/ o.ro, o.tro, o.tar – мъж, човек, кховарски war – племе, народ. /P-IEW/  В унгарски ferj, удмурски var, otyr, коми ver, vojtyr, лапландски  oares' – човек. В тюркски jerne – млад, силен мъж, в тох./б/ arāni, авестински auruna, `rsna, древноиндийски arаna, хотаносакски ārānaia, алански  arnak, осетински ærrа, ærnæg – бесен, бушуващ, проявяващ сила. /ОРС/

Или може да предложим следната транскрипция на „Ситовския надпис”: „Той, нашият скъп Йсус, добър и обичан Бог, се бори и победи страданията, мъките, твърдо и мъжествено, Боже.”

4. Надпис от Тозбулак. Открит е в 1976 г. От А.В.Оскин в клисурата Тозбулак, на южния склон на планината Кульджуктау (в пустинята Казълкум, около 100 км северно от Бухара). Публикуван е в “Оськин А.В. Новые находки петроглифов в Кызылкумах. - Полевые исследования Института этнографии. 1976. М., 1978, рис. 5.
 
Направен е опит да бъде разчетен от С.Г.Кляшторный, с помощта на тюркското орхоно-енисейско писмо, но не особено успешно. Знаците показват пълна идентичност с алано-прабългарското руническо писмо, което спомага и разчитането с помощта на осетинския език. Първата дума , транскрибираме като “ут”. В осетински fat – стрела, сариколски efs, afs – игла, острие, манси owtaкопие, явен иранизъм. Втората дума , разчитаме като “ехайк”. В осетински æxsæg – стрелец, стрелящ и третата дума ,  - акус” в осетински може да се интерпретира като аkusаrt kænыn – заколвам, убивам, или аkusыn – работя. Получаваме “стрелец поразяващ, убиващ със стрела /копие/”, или “стрелец работещ /използващ/ стрела /копие”. Смисълът напълно отговаря на изображението показващо ни конни войни, и войн върху камила, въоръжени с копия.

5. Надпис от Алтын-асар. Представлява част от керамичен съд с недобре запазен фрагмент от рунически надпис с алано-прабългарски руни. Открит е през 1987 г. от Л.М.Левина, при разкопки в делтата на Сърдаря. Датировката е от 6-8 в. Публикуван в “Кляшторный С.Г., Левина Л.М. Об одной рунической надписи с городищ Алтын-асар (Восточное Приаралье). - Этническая история и традиционная культура народов Средней Азии и Казахстана. Нукус, 1989”. Не са правени опити за разчитане. Първата дума която разчитаме е  - “утесгъй”, в осетински udыхоsеликсир, питие, втората - , “йекъевб” сходно с осетинското аkъupp kænыn – пия до дъно и третата дума е  - “кайк” сходно с осетинското kæuæg – плачещ, оплакващ. Следващата дума е заличена. Вероятно става дума за ритуална, поминателна чаша.

6. Надпис от плоча, намерена през 1960 г., в Хумаринското градище. Датирана е около 9-10 в. Плочата е счупена и вторично използвана за строителнти цели. Публикувана от: „Минаева Т.М. К истории алан Верхнего Прикубанья по археологическим данным. Ставрополь, 1971; с. 218 pис. 39,4” и „Байчоров С.Я. Древнетюркские рунические памятники, с. 168-174, табл. 130-135”. Опит за разчитане прави Байчоров с помощта на тюрксите езици и руни: „Джгъут(у)р (э) кдж белюг тикетюки дж(а)л (э)ки кидж ой(у)у (= кидже ouyy) ойд(укъ)”, което превежда като „във втория месец в годината на тура /козела/ беше завършен паметника, два малки орнамента изрязахме”.

Но руните не са тюркски, алано-прабългарски, така че трябва да разчетем с помощта на осетинския език. Първата дума е  - „умц”, в осетински æmcеg- учител, възпитател, духовен водач, втората -  и третата  ги транскрибираме като „утцай к/ъ/яниаен” което отговаря на udisæn kænыn – почина, следва  - „чрсте” от čыrыstоn – хриситянин, в случая окончанието –те, показва мн.ч.,  „дзуюайкс/и/” - dzuggæs, dzugхizæg -  пастир,  „уйеки” - uыcы този, той,  „сайюм” - sаumаrоj – страдание, мъка по някого, траур, от sаu – черен. Получва се “Учителят, духовния пастир на християните почина, за когото ние страдаме”. Или виждаме че се касае за епитафия на надгробен паметник на християнски свещеник или лице с по-висок духовен сан.

7. Надпис върху ръкохватка на лък, от прабългарско погребение могилник Кирово-ІV, по поречието на р.Манич в Предкавказието. Открит в 1981 г. Л.С.Ильюков. Публикуван в „Кызласов И.Л. Древнетюркская руническая письменность Евразии, рис. 18,4, с. 66, 67”. Не са правени опити за разчитане.  С помощта на алано-прабългарските руни разчитаме „утауа” което е във връзка с „ут”, в осетински fatстрела, или fætæхыn – дълго летене, дълъг полет. Пожелателен надпис върху оръжие – лък. /ТП-СН/

8. Надпис върху дъното на чаша от Афанасиевското съкровище, Горкиевска обл. Находката е открита в 1932 г. Състои се от 7 сребърни предмети, датирана е около 8 в. Върху една от чашите има надпис на алано-прабългарски руни. Надписът е прерисуван и публикуван от В.П.Даркевич и В.Ф.Черников в 1971 г. Изследван е също от С.В.Кисельов. Разбира се надписът е третиран като “тюркски” (Даркевич 1976). Но въпреки това до сега не е разчетен, поради голямата разлика между тюркските и “кубанските” руни. /ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000/ Надписът е оставен от волжки българин или алан. С помощта на осетинския език и с четене от ляво на дясно се получава напълно задоволителен превод: Първата дума е  - “си”, в осетниски – притежателно мест. 3 л.мн.ч. – на тях, техните, но е възм.връзка и със старобългарското си, сия – тази. Втората дума е  - “кхха”, аналогична на осетинското kæxs – съд, купа, чаша. Третата дума  - “Вугтан, Вугтан/у/”, най-вероятно е лично име, ср. с кавказкото Вахтан и четвъртата дума е глагол  - “мишканеан”, отговаря на осет. mi kænыn – изработи. Следва знак “с” в скоби, явно знак на майстора. Също има и втора надпис  - “мишкане” – изработен. Както се вижда става дума за надпис оставен от майстора: “Тази чаша изработи Вугтан”. П.Добрев предлага разчитане само на втория надпис, като „Мечге е”, т.е. име на собственик, с което не мога да се съглася. /ПД-ДБЕ,стр.242-243/

9. Надпис върху сребърно блюдо от с.Оношад, Пермска област. Датирано е от 6-9 в., от И.А. Талицка. Публикувано от Я.И.Смирнов в 1909 г. Според В.П.Даркевич и Б.И.Маршак, надписите са добавени допълнително около 8-9 в. В нашата литература П.Добрев интерпретира надписа като лично име „Елуиг”. /ПД-ДБЕ,стр.240/ Предлагма по-точна транскипция. Първата буква е „и”, втората е форма на „æ”, третата е „л”, по начин на изписване за четвъртата има два варианта „к” или „у”, петата е „т” и последната „ие”. Ако четем с „у” се получава „иæлутие” което твърде много наподобява старооест. аlut, съвр.осет. æltоn – пиво, старобълг. оловина, в тох./б/ alalte – жаден. Във втория случай може да го свържем с осет. ælхæd купен, придобит. /ОРС/  за евнтуална връзка с втората версия говори и вторият надпис върху блюдото. Той се транскрибира като „ауттан ание” и показва сходство със съвр.осетинските аdættыn предавам, аnаjыn купувам. Явно става дума за отбелязване на сделка за въпросното блюдо. П.Добрев предлага разчитане като „амион онйу”, тъй като неправилно тълкува руната „М” – която не отразява съвр.кирилско и главно латино-гръцко „м” а е означавала „ут”.

10. Надписи от Мурфатлар. Мурфатлар е село в Северна Добруджа, известно е със скалния манастир от времето на І-та Българска д-ва и многото рунически надписи. Ще разгледаме някои от тях. /ПД-ДБЕ,стр.62/

Първата дума е  - “орйесийе”. Може да означава както в съвр.български орис – съдба, участ, или да е сходна с осет. uarzon – обичан. Следва  - hфh - боже, - hчьчуйум” – Иешушом, Исус,- гокхькх” - осет. gocыæf, пехлеви gōshn сила, - “лъангй” – осет. læuuæg – стоящ, læuuinаg – отстоявам,  - сиъангеинг” – осет. sæwgænыn – натоварвам, тежест, бреме,  - “оелте” – осет. uæliuæg – победа, uælfаd – подем, вдигане, - “гоеласу” – осет. gаliu – ляв, но и грешен, лош, нечестив, зло. Изречението придобива завършен вид “Твоята орис Боже Исусе е силно да отстояваш на тегобите, бремето и да победиш /да надвиеш/ злото”. Следващото изречение е: - “отец”, славянска дума,  - куцhмах” - осет. kaz, тох./б/ kutsi – бял, чист, свят,  - h~h Х~Е” – Боже Христе,  - “анми” – осет. ænæmæng – честен, правдив,  - йоосеькх” – осет. uаsхæ, uаsхо – клетва. Изречението придобива следния вид: “Отче свети боже Христе, честно се заклевам”. Става дума за клетва, обед пред бога.

Следващото изречение е :  - “сиолоънгвекх”, явно имаме две думи “сио” -  осет. sаu – черен и “лоънгвекх” – осет. lænk – падина, lægæt – пещера, дупка, тох./б/ leke, lak, тох./а,б/ l.k, lok, lyäk – скрито  място, леговище - “мангойео” – осет.  mæng – лъжа, измама, зло,  - hхчhнге” – осет. æхgænæg – закрит, затворен, или “В черна дупка да е злото /вероятно лукавия, дявола/ затворено. Аналогична по смисъл е бълг.поговорка “да спи злото под камък”.

Последните две изречения са почти идентични:  - “оуг о тожйе масйепh” – “оуг” – осет. æгъдау закон, правило, тожйе” – осет. tæхudы kænыn – силно желая,  tых – сила, масйепh – осет. mыsæn  - паметен, помня. Получава се “Законът, правилото /явно християнските канони/ силно помни”. Последното изречение: - “ума о тожжие масйепh” се отличава единствено по първата дума “ума” - осет. amonyn уча, партянски `mwg, /amug/ - учение, тох./а,б/ amok – учение. amouyo – религиозно  учение, доктрина, или “учи, вярвай силно и помни”.

11. Розетка от Плиска. Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст.Ваклинов седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, който ги е почитал като богове. Първоначално В. Бешевлиев, допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца. Доц.И.Т.Иванов предлага оргинално и напълно логично разчитана не символите от розетката, отговарящо на поредността на дните от седмицата съобразно индоевропейската традиция. /ИИ-ИПНПБ/ Ще предложа само някои малки доуточняване:

“Ае или “Уе”  - луна, месец, Доц. И.Т.Иванов разчита като Ве, което отговаря на светилото Луна и названието на понеделника според индоевропейската традиция /вж. англ. Мonday, нем.Montagпонеделник, ден на Луната/. Г.Турчанинов дава друга транскрипция на знака , срещан и във формата , в надписи от Маяцкото градище, като “а”. /ГТ-ППЯНКВЕ,табл.ХХХІ,1/ Откриваме ясен паралел и в германските руни от стария Футарк /най-старата германска руническа азбука/ на същия знак, но в огледален вариант , със значение също “а”, носеща названието Ansuz - бог. Версията на  И.Т.Иванов, позовавайки се на П.Добрев, че  отговаря на“в” е не само единствено възможна. /ПД-ДИСК,стр.1,таблица/ А обозначаването на двата звука “а” и “в” с една руна показва че най-вероятна “в” се е произнасяло като “у”, нещо типично за съвр.осетински език. Така че вероятното название на Луната е било Ае или “Уе”. В  тюркските езици, в тюркменски, гагаузки, карачаевобалкарски, татарски, казахски, тувински, хакаски, киргизки aj, турски ay, узбекски oj, якутски yj, чувашки ujăx – луна. В угрофинските езици, в манси etpos, хантски atika, унгарски ho, фински, естонски, вотякски kuu, мордвински kov, вепски ku – луна. /VS-ETD/ В китайски  jue луна. В иранските езици, в талишки ov, пущунски ogm – луна, докато общоиранското название е в осетински mæj, кюрдски meh, ягнобски, пущунски, персийски, гилянски mah, шугнански mo, язгулемски  mast, сариколско most, в тохарски maň – луна. Така че прабългарското  ае, уе – луна, най-вероятно е стара алтайска заемка, предвид сходството с чувашката форма, показваща и паралел с китайски /древна заемка?/ или е сходно с осетинското mæj, но с изпадане на началнотом, като се доближава до талишката  форма ov.

Тхе, Тце, Тхи, Те, Ти, Тци название на вторника, олицитворяван с бога Марс в индоевропейската традиция, съгласно розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като  Тхе, Те. Той го свързва с аналогичното древногерманско Tiu, Tiw, Tiwasпланетата, респ. бог Марс. /ИИ-ИПНПБ/ Знакът , означава т, а  - тц. Вторият знак , се чете като е или и аналогичен на глаголическото и - , което показва че знаците от розетката са се  произнасяли като Ти или Тци и максимално се доближават до древногерманските форми. Знаем че мечът е бил основен символ на  Марс. Сравни с осетински cegot, dzegot – секира, бойна брадва, прабългарски чигот –меченосец или войн въоръжен със секира, хотаносакски ttc, согдийски tycq, съвр.персийски ta – брадва, кюрдски tîj, талишки, гилянски teg, пущунски tegh, санкрит taks, авестийски tāy, средноперсийски tā, съвр.персийски ig, осетински tīg', ягнобски taāta, tig, шугнански tax, te'g, рушански, хуфски tixt, čeg, бартански tjx, язгулемски teg, сариколски tuxno, teg, пущунски t`yā, вахански tы, парачи txā,– режа, острие, нож, тох./б/ task – прониквам, сека, akwatse – остър. /DA-DT-b/ Възможно е по този етимологичен път да е възникнало прабългарското название на войствения бог – сечащ, поразяващ. Сравни Марс с етруското maras, хетското maariyaz - копие. /ВГ-ДЕЕ,стр.22/ В митанийския език maria, древноиндийски marya, означават войн.

Хе, Кхе  – прабългарско название на бог Хермес/Меркурий и денят сряда, според розетката от Плиска, разчетено от И.Т.Иванов като Кхе. Г.Турчанинов транскрибира аланската руна -  като  “х”. Откриваме същият рунически знак в старогерманските руни, където е известна като Аlgiz. Свързана е с бог Хеймдал – божественият страж, който пази света от тъмните сили. Звуковата равностоиност е “з”. /АП,АвД-ПКРИ,стр.52/  В древногръцката митология, Хермес е божествения пратеник. Самото име Хермес е от етруски произход hermas и означава свещенна статуя, кумир, идол. /EG/ За етимологията на прабългарското Хе, Кхе не може да се каже нищо повече. Откриваме паралел с Хермес и древногерманския Хеймдал. По данни на Ал Бируни, персите наричали Меркурий – Тир, а хоремзийците Шри, а еврейте – Хаму, Кохеб. /АБ-ПМП,стр.187/  Откриваме ясен паралел с еврейските понятия.

Анишър, Аншър, Анишйер” ,Юпитер или четвъртък, разчетено от доц.И.Т.Иванов. Надписът е получен чрез сливане на съставящите го знаци: “ан” -  + “иш” (и+ш: ) + “ър” (йе+р:). Самата руна - р, присъства и в глаголицата със същатата звукова равностойност. В древността е широко разпространено названието на Юпитер като Йен, Йан. В българските народни представи Юпитер се нарича Янкул. Немското Donerstag  - четвъртък, е денят на Донер-Тор, главен бог в германската митология. Ян Длугош в своята Historia Polonica (1460 г.) казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza /Йенша/. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък  се нарича “e Enjte – денят на Енйете”. И.Т.Иванов  смята че Enjte е възможна прабългарска заемка от Анишър. Древните индоарии наричат тази планета Ангирас. /ИИ-ИПНПБ/ Може да предложим две версии за етимологията на Анишър: 1. Изказана и от И.Т.Иванов. В основата е палеолитното, предностратическо древно понятие ан, ен – бог и шар, респ. цар, т.е. “царят на боговете”. Названието съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Точно такава е представата за Юпитер и съответните му аналози Зевс, Донер-Тор, Перун. Може да свържем хипотетичното прабългарско шър, шйер, с осетинското и общоиранско sar – глава, т.е. главен бог. /б.а. сравни с етимологията на вр.Миджур – снежна глава, снежен връх, от осет. mit – сняг и sar – глава, връх, вр.Джур, Джухор – връх, (в Източна Сърбия) т.е. джур, шйер, шър е прабълг.форма на осет. sar /. 2. Може да посочим тохарското aiñye вървя и да свържем Анишър с водач, водач на  боговете.

Уо, Уон  - според  И.Т.Иванов и Ал.Алексиев-Хофарт, това  е  символ  на богинята-майка, знакът на Нана/Венера отговаряща на петъка. В българския фолклор Яна, Янка е традиционно название на планетата Венера. /ИИ-ИПНПБ/ При германците петъкът е нарачен Freitag, английски Friday деня на Фрея – древногерманската Богиня-майка, но при скандинавците тя се нарича още и Ванадис. Аналогично при  осетинците петъка се нарича Mariam-bon, т.е. ден на Мариам, Мария, Дева Мария, приравнена от народната традиция към езическата представа за Богинята-майка. Първоначално Хера и Афродита, респ.латинските Юнона и Венера, са били един персонаж, олицитворяващ Богинята-майка. Сравни прабългарската дума, която  показва ясни индоирано-тохарски паралели, със санскритското jaāni, joni, авестийското ‘ānā – жена, майчина утроба, също в санскритски  jnn, jānana - раждане, janani - майка. В пущунски  aney, талишки ijê, калашки iztizha, таджикски janga, oim, осетински оja, белуджи jən, палийски anujju, искашимски uznul, wujinjekжена, невеста. В тохарски  yoñiye*, санскритски  joni – вагина, утроба,  jaāni – жена. /DA-DT-b/

Кхан, Санназвание на планетата Сатурн. И.Т.Иванов предлага  транскрипция  Сън. В санскрит Šaniназванието на Сатурн. Съгласно индоевропейската традиция, това е събота, в англ. Satarday събота, ден на Сатурн. Названието на Сатурн  при древните германци е Sam. От названието Sam – Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи. /ИИ-ИПНПБ/ П.Добрев предлага транскрипция на прабългарсктата руна  като “кх”, така че би трябвало да очакваме Кхан. А това показва вече пряк паралел с иранското название на Сатурн – Kejwan. Също познати са форми като Хиун, Хеван, Хубал. /АХ-ИКДБ,стр.112/ Така че прабългарското Кхан показва естествено недвусмислен паралел с иранското Кейван. Но напълно възможен е и първоначалният вариант – Сан. Юдеите са свързвали Сатурн с бога на подземния свят Сатана, персонаж, заимстван от ранните християни, преминал в образа на Сатаната, Сатанаил – господаря на ада.       

Сон  – слънце, според И.Т.Иванов това е названието на Слънцето, респ. на неделята, като при останалите ирански и повечето индоевропйски народи, напр. английското Sunday, немското Sontag – неделя, ден на слънцето. Виждаме основно индоевропейско понятие и ясен паралел с останалите индоевропейски езици - Sun, Sonne, Солнце, Sole. От надгробни паметници във Волжка България от 13 в., писани на арабица, е известно, че думата “сон” е означавала “ден”. В съвременни руски /татарски/ източници се твърди, че на тези паметници понеделникът е записван като сон баш”. Баш на татарски е глава и оттук сон баш - ден главен, челен, първи, т.е. понеделник. /ИИ-ИПНПБ/ Може също да свържем прабългарската дума с тох./а/ swāñce, тох./б/ swāñco, прототох. *swāñcai – слънце, тох./б/ tsonko – изгрев на слънцето. /DA-DT-b/ В хинди-урду, Sahn-dyah означава изгрев на Слънцето, а също и име на бог. В етруски thesan - изгрев. /EG/ В тюркските езици dan/tan/tang/tyn  означава изгрев. /VS-ETD/

В центъра на розетката е поставен знакът на Върхавния бог – ІYІ.

12. Рунически надпис от с.Гарван, Силистренско. Датиран между 7-9 в. Надписът е върху урна от некропола, при погробения с трупоизгаряне, горелите кости са поставени в керамични урни, наподобяващи осуарии, подобно на таштъкските погребения в Минусинск и кангарските в Средна Азия /некрополите Куня-Уаз, Канга-Кала/. Предлагам следната транскрипция: “Иорги билиг вгиазкх”. Иорги е дала съвр. Йорго, билиг е вероятно паметник, паметен знак, сравни с волжкобългарското белувик, а  вгиазкх може да обясним с талишкото gijoz – венец, така че пълният превод е “На Йорго паметника венценосен”. /ЖВ-СП,стр.11-16/,/ПД-ДБЕ,стр.235/ Вероятно сходни са осетинското qыyzyn, ягнобското  gōz – покривам. /VS-ЕТD/ А за самото значение на Йорго, може да посочим ваханското yorap, мунджанското yoro – обръщение  към Бога, или от кховарското yor – приятел. /ПД-ДБЕ,стр.129/ Що се отнася до руското Юрий, може да търсим парлел със скандинавското име Йори, немското  Юрген.

13. Беренум уофре. Интересен прабългарски рунически израз от Мурфатлар. Паралелно с руническият израз, е написано с кирилски букви „длъжен съм”. Изключително ценното е че откриваме израз-билингва, показващ ни директен славянобългарски превод на прабългарски израз. Разчитаме го много лесно с помощта на осетински. Беренум – от осетинското barволя, желание, действие, аналогично на „македонското” барам – желая, извършвам и уофре - осетинското uаvær – условие, положение, т.е. поемам условие, респ. длъжен съм. П.Добрев предлага далеч по-неточен превод, изхождайки от талишко obureтегоба, мъка, т.е. нося мъка, нося тегоби. /ПД-ЗФ,стр.91/

14. Надпис за дарение-оброк от Мурфатлар. Кирилски надпис на прабългарски език: “”: Откриваме неясната дума обаса, тълкувана от П.Добрев като даде, дари. Паралел в осетински bаzzаjыn – оставям, bаjsыn – вземам, от иранския корен *baz – ръка. Така че надписът придобива следното значение “Тонган от Полоу, направи оброк и дари осем овце”. Мурфатлар е бил религиозен център, манастир. Интересно е началното “а” което отговаря на осетинкото “а” – показ. местоим. – този. Думата “тыба” отговаря на осетниското tuba – чест, слава, хвала, bæ  клетва, оброк, “ес” – в осет. ast – 8, “апh – овце, в санскрит aāvi, aāvika, протоиндоирански  haui, палийски  aja, вахански  yobč, yopč, осетински fыs, тох./б/ auw - овца. /L-IAIL/

15. Рунически надпис-епитафия с гръцки буквиΖΕΝΤΥ ΑΣΟ Ε”, намерен край гр.Силистра, описан от В.Бешевлиев. П.Добрев го превежда: “на Зент праха е”. /ПД-ЕАКБ,стр.39/ За името Зент (в случая - в род.п.), може да посочим, авестийски *zantā – прародител, авестийски-староперсийски zana, zantus – род, племе, народ. Но също в ирнаските езици, в осетински zonyn, ягнобски bi-zan, кюрдски zanîn, пущунски žandel, талишки  zyne, персийски za'n, язгулемски vê-zan – знание. /VS-ETD/ също в осетински zond – знание, ум. Така че етимологично Зент вероятно е означавало пораждащ, създаващ, прародител  или  знаещ. Втората дума “асо” – прах, тленни останки, показва паралели с тохарските asape, as, oso, osotr, в тох./а/ aāsar – изгорен, изсъхнал, astar, asture –  чист, прототох. ās – сух, хетски hassa – огнище, оскански assalābara – огнище, олтар и aiso – свят, санскрит āsa – пепел, тленни останки, готски azga, старонемски aska, съвр.немски asche – пепел. /DA-DT-b/  В осетински xus – сух, изсъхвал. Понятията горещ, изгарящ и чист се препокриват поради индоевропейската религиозна представа за “изчистващата” функция на огъня. Затова при почти всички индоевропейски народи се е срещало трупоизгарянето като древна погребална практика. Така починалия се “изчиства” от греховете си, за да премине в отвъдното.

В заключение от направените транскрипции може да кажем че общността оставила алано-прабългарските рунически надписи, наричани още “донско-кубански” или “салтомаяцки”, както и прабългарските руни, е използвала източноирански, “алански” език, сходен със съвр.осетински, който се явява и негов пряк наследник!

 

ИПСИЛОНЪТ С ДВЕТЕ ХАСТИ

 При прабългарите знакът ІYI има широко разпространение. Разпространен е върху земите където са пребивавали прабългари: Дунавска България, Румъния, Шудиково в Черна гора. Среща се и в Каваказ – Хумаринското градище. Подобни знаци са открити и върху  тухлите от Ер-курган, столицата на кидаритите в оазиса Карш. В.Бшевлиев съвсем правилно го свързва с култа към върховното  божество. Ипсилонът с двете хасти се издълбава върху тухли, каменни блокове, керимиди, водопроводни тръби, керамични съдове, пръстени, амулети, шлемове. Неправилно се свързва с тагма, родов знак /Дуло/, цифри или знак на майстора-тухлар, каменоделец и пр. Широкото разпространение върху строителни материали и керимиди съвсем ясно показва сакралния му смисъл – предпазваща, заклинателна, сакрална  формула. Да  предпазва дома и обитателите му от лошите сили, гнева на бога и гръмотевиците, символ на божието наказание. В първите рунически  надписи  след покръстването знакът Y се изписва като аналог на кръста, равен нему по значение. /ВБ-П,стр.70-71/ В някои райони на България /Смоленско/ знакът IYI се е съхранил до 20 в., като се е поставял върху оброчни хлябове, приготвяни за различни празници. IYI се е запазил /до реформата след 09.09.1944 г./ и като една от специфичните български букви – малката носовка - @, която в старобългарски се е  произнасяла като „он”.  В „Розетката от Плиска” откриваме една по-ранна форма на  - , със същата звукова равностойност – „он” или „ън”, в думата Сън, Сон, което според И.Т.Иванов, означаваща названието на Слънцето. /ИИ-ИПНПБ/ В по-късна редакция откриваме същия знак в „Таласката плочка” -  и  в алано-прабългарските руни от Хумаринското градище и Саркел - ,  със звукова равностойност “ут, от, ют”. Сравни с юс. /ГТ-ППЯНКВЕ,таблица ХХХІХ/ Връзката он-от е ясна, тъй като в иранските езици носовият изговор и преход онт-от е типична. Коренът *en/*on e много древен, палеолитен и означава бог и небе, сравни със шумерското ен, енки, енлил – небе, бог, баското jainko - бог. При африканските племена масаи и самбуро, обитаващи Кения, върховното  божество  носи  името Енкай.

ІYI, се явяват аналози на християнския кръст, т.е. носят същия  религиозен  символ, като  знак на бога. Откриваме интересни аналогии в окуневското изкуство. Носителите на окуневската археологична култура, са втора индоевропейска вълна, появила се в края на 3 хил.пр.н.е., в Минусинск и Хакасия. Повечето  изследователи я приемат за хибридна култура, възникнала от смесването на новите мигранти с по-старите, афанасиевци и месни монголоидни племена дошли от изток, от р.Ангара. Като цяло по-старите  култове се запазват но се появяват нови персонажи, човешки изображения с три очи и рога. /www.hyperborea.ru/ Намира голямо разпространение индоевропейският сюжет за “Световната, Свещенна планина”. Многобройните скални изображения на окуневци показват антропоморфен персонаж вплитащ  в  себе  си  изображението на “свещенната планина” и “световното дърво”. Нейният връх е с конусовидна форма и завършва с Y- образен знак или с познатия за българското око IYI в различни съчетания. В конуса, тялото на планината е изобразено световното дърво. Например в  скандинавската руническа традиция, именно  Y – руната е симнол  на  световното дърво „йидграсил”. В основата на дървото са изобразени антропоморфни фигури олицитворяващи земния свят. Има и изображения на свещенното животно – змията. В други изображения върхът на свещенната планина е изобразен като лице с три очи и различни ІYІ съчетания включително и в огледални образи. В окуневското изкуство се проследява еволюцията на IYI- символа. Среща се и като Х знак показващ два огледални триъгълника, символи но две огледални планини, т.е. горния и долния свят. Н.В.Леонтиев вижда в представата за “свещенната планина” вплетен образа на богинята-майка, прародителката. Тя е изобразена като централен персонаж в  окуневските композиции, като лице или торс със загатнати женски белези. Над лицето и  високата  коническа  шапка  изразяваща върха на планината и завършваща с мъжко лице. Това е мъжкото начало, гръмовержецът, слънчевият  бог,  символът  на  Небето. В осонвата на композицията са животните и хората, показващи земният свят на  смъртните. Соларните знаци IYI са разположени както  по  страничните  контури  на  конуса, така  и  на  върха. /НЛ-ОМГПИОК/

Въпросните аналогии са твърде важни за да  схванем  корените  на  митологичните представи на тази сибирска индоевропейска първооснова, залегнала в следващите индоевропейски, сако-тохарски култури в Алтайско-Синцзянския район. В северните части на Синцзян има също открити подобни скални изображения на Световната, свещенна планина. Дори и в началото на 20 в., този символ IYI, се е  съхранил, сред някои сибирски племена, долганите. По данни на А.А.Попов, те го изобразявали върху шатрите си, за да ги пази от гръмотевици. /МК-ВП стр.36/ Знаем че и при келти, прабългари и алани, гръмотевицата е оръжиетона  божието  наказание. Затова и “ипсилонът с двете хасти – IYI”, е бил изобразяван най-вече върху керемиди, тухли, шлемове, при прабългарите, за да пази от силите на злото и божия гняв.

Както споменава Ат.Стаматов: „Също на десния бряг на р.Аму-Даря в района на скалните комплекси Кара-Тюбе и Челпик са открити знаци с преки аналози в българския ранносредновековен знаков материал. Между тях е и най-разпространения български знак, сигурен белег за българско присъствие - ипсилона Y. Типичен за българите знаков материал е открит и в керамиката от Кангюй, а тамгите естествено се вписват в използуваните като родова символика от масагето-сармато-аланските племена знаци”. /АС-ТIРБИ,гл.7/

Така че най-вероятно композицията „ипсилон с две хасти” символизират представата за Всемира, в центъра със „световното дърво” свързваща „долния” с „горния” свят, респ. успоредните вертикални хасти символизират тази връзка. Горният свят е  владение на Небесния, Слънчев Бог, долния – първоначално на Богинята-майка, олицитворяваща „Свещенната планина” породила земния свят, в последствие, нейните функции се изземат от брата-близнак – Богът-Гръмовержец, роден от планината. Аналогични по съдържание са окуневските скални рисунки, а IYI е далечен крайно стилизиран техен аналог.

 

16.Сарматски надпис от „Пневищинския камък”. Открит е в Белорусия, до с.Пневища (Могилевска област), през 1873 г. от княз А.М.Дондуков-Корсаков. Първоначално е стоял върху каменна могила /курган/ до селото. Князът го спасява, тъй като е бил предназначен да се използва в основите на строяща се църква. А.М.Дондуков-Корсаков  пренася камъка в имението си и прерисува надписите от двете му страни. По негова покана, камъкът е видян и изследван от австро-унгарския археолог Г.Ванкел /чех, моравец по произход/. Година след това в имението избухва голям пожар и следите на камъка се губят.

За каменната могила върху която е намарен, се знае че е издигната през 984 г. по повод победата на русите над племето радимичи. Въз основа на публикуваните зарисовки са правени различни опити за разчитане. В 1997 г. М.А.Серяков предлага че въпросния надпис е написан на сричково писмо, подобно на „брахми” което славяните са използвали?! Друг един специалист по „славянски руни” В.А.Чудинов също предлага своя версия, смятайки че е съществувало древно славянско доглаголическо писмо. /ВЧ-РДПМС/ 

Ще разгледама надписа върху едната страна на камъка, който е доста по-ясно нарисуван. Очевидно е че се касае за сарматско, алано-прабългарско писмо. Получава се следната транскрипция, съгласно Г.Турчанинов и П.Добрев: - „з” или „дз”,  - „а”,  - „йу”,  - „лъ”, -„у”,  - „та”, от  - „т” и  - „а”, или думата „/д/зайулъута” която паказва паралел с осетинските: zilænкръг, zilæntæ kænыn – обхождам в кръг, Zilахаrфлклорно название, място за игри и веселие на нартите. /ОРС/ Втората дума е:  - „и”,  - „ан”,  - „ч”, възм.и огледален запис на „ц”,  - „с”, или  „ианчис”, „ианцис”. Паралел с осетинското æncоjпокой, спокойствие, отдих, æncаjænмясто за отдих, приятно, спокойно място. /ОРС/ Или виждаме че става дума за култово място където са се провеждали, ритуални игри. Явно камакът е сарматски и вторично е попаднал върху каменната могила, предвид „писмената” по него, се е смятал че притежава „свръхестествени” способности.

 

/ВЧ-РДПМС/ - В.А. Чудинов. Русская дохристианская письменность М.Л. Серякова. Личен Уеб-сайт: http://chudinov.ru/russkaya-dohristianskaya-pismennost-ml-seryakova/4/

 

 

Използвана литература:

 

/АБ-ПМП/ - - Памятник минувших поколении.Ал-Бируни.Ташкент.1957г.

/АГ-СМПСР/ - А.Гаракави. Сказания  мусульманских писателей  о  славянах  и  русских / с  половины  7 в. до  конца 10 в. по Р.Х./. Санкт-Петербург. 1870 г.

/АП,АвД-ПКРИ/ - А.Платов, А.ван Дарт. Практический  курс рунического  изкуства. М.1999г.

/АС-ТІРБИ/ - Доц. Д-р Атанас Стаматов /сега професор/. TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ. Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски" С.1997 г. Уеб-страница - Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика. - http://protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm

/АХ-ИКДБ/ - А.А.Хофарт. Изгубените кодове на древните българи. Изд. „Тангра-Танакра” С.2001 г.

/АШ-НЕК/ - А.Шнайдер. Народы  и  языки  Кавказа. www.randevu-zip.narod.ru/caucasa/caucase.htm 

/ВИ-РП/ - В.А.Истрин. Развитие  письма. М. 1961 г.

/ВЛ-ПДРП/ - В.Лившиц. О произхождении древнетюркской рунической письмености. „Советская тюркология” №4, 1978 г.,стр.86-98. В PDF – форамат на Уеб-сайт: „Санкт-Петербургский филиал, Института Востоковедения РАН. -

http://www.orientalstudies.ru/eng/index.php?option=com_publications&Itemid=75&pub=1036

/ВЩ-АВ-ДТ-3-1989/ - В.Щербаков. Асгард  и  Ваны. Алманах “Дороги  тыссячилетия” бр.3. 1989 г.

/ГТ- ППЯНКВЕ/ - Г.Турчанинов. Памятники  письма и  языка  народов  Каваказа  и  Восточной  Европы. Л. 1971 г.

/ЕК-ГРЯ- http://www.gramota.ru/mag_arch.html?id=160 /  - Е. Ф. Киров. Графика русского языка до и после Кирилла
(к вопросу о происхождении буквенного письма)

/ЖВ-СП/ - Ж.Въжарова. Славяни  и  прабългари. С. 1976 г.

/ИИ-ИПНПБ/ -  И.Т.Иванов.Изследване  върху  прабългарските  названия  на  Планетите-Богове, съгласно  Розетката  от  Плиска. Уеб-сайт: „Страница за прабългарите” - http://protobulgarians.com

/ИК-РЭДБ-ТА1-2-2000/ - Игорь Кызласов. Руническая  эпиграфика  древных  болгар. сп.”Татарская   археология” бр.1-2.Казан  2000 г.

/ЙМ-ЗПГ-ИА-7-2001/ - Й.Марков. За  произхода  на  глаголицата. Сп. “Исторически  аламанах” бр.7. 2001 г.

/ИС-МПДБС-1/ - Илко Стоев. Миситични паметници на древното  българско слово. Част-1. Ст.Загора – 2002 г.

/ИС-ОГ/ - Илко Стоев. Отвъд глаголицата. Ст.Загора – 2005 г.

/ЛБ-ПМЦГ/ - Л.Боровкова. Проблема  местонахождении  Царства  Гаочан. М.1992 г.

/ЛГ-Х/ - Л.Гумилев. Хунну.С-П.1993 г.

/МГ-ПЦА-ВДИ-1-2003/ - М.Гаджиев. Печать  царя  Асвагена. Сп.”Вестник  Древней  Истории” бр.1. 2003 г. Публикацията  може  да  се  открие  на  http://www.bakililar.az/ca/photos/gadjiev.html

/МК-ВП/ - Максим  Караджов. В  Прародината. С.2004 г.

/НЛ-ОМГПИОК ГНС-1999-4 www.philosophy.ncs.ru/ - Н.В. Леонтьев. Образ мировой горы в памятниках искусства окуневской культуры. - http://www.philosophy.nsc.ru/journals/humscience/3_00/03_Leont'ev.htm , Журнал "Гуманитарные науки в Сибири" бр.3.2000 г.  както  и  виж: Н.В. Леонтьев Стела окуневской культуры из улуса Тазьмина, Опыт структурно-семантического анализа. http://www.philosophy.nsc.ru/journals/humscience/3_01/02_Leon.htm  бр.3.2001 г.

/НП-ПНД-ДМ-сс-ВС/ - Нина  Пигулевская. К  вопросу  о  “писменных  народах”  древности. Древний  мир - сборник  статии, посв. акд. В.В Струве. М. 1962 г.

/ОРС/ - ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев  К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ - 1970. – електронна версия, от Уеб-сайт: „Осетинский язык. On line”. http://lingvo.osetia.ru/index.html

/ПД-ДБЕ/-Древнобългарска епиграфика.П.Добрев,М.Добрева.С.2001г.

/ПД-ЕАКБ/ - Езикът на Аспаруховите и Куберови българи.П.Добрев./изд.Тангра-Танакра/. С. 1995 г.

/ПД-ЗФ/ - П.Добрев. Златният фонд на българската древност.С.2005 г.

/ПГ-ЗКБ/ - П.Голийски. Зиези  от  които  са  българите. С.2003 г. /изд.Тангра-Танакра/

/ПШ-СОГОЮС-ИКВА-2002-2 www.sati.archaeology.nsc.ru/ - П.И.Шульга. О  стилизованных  образах  орла  и  грифона 7 – 4 вв.д.н.э. Южной  Сибири. История и культура Востока Азии / Материалы международной научной конференции (г. Новосибирск, 9 – 11 декабря 2002 г.) / Отв. ред. С.В. Алкин. – Том 2. – Новосибирск: Институт археологии и этнографии СО РАН, 2002. – 201 с. http://www.sati.archaeology.nsc.ru/sibirica/pub/index.html?id=1383  Също  може  да  се  открие  на - http://x.archaeology.nsc.ru/Home/pub/index.html?id=1383

/РА-ИК-Р/ - Рустам  Абдулманапов. История  Кыргызов. Орхоно-Енисейская  руническая  письменость. www.kyrgyz.tsu.ru/runs/runs.shtml 

/СТ-ДХ/ - С.Толстов. Древнии  Хорезм. М.1948 г.

/ТП-СН/ - Тюркские Писменности - Свод Надписей. По И.Л.Кызласов „Письменности Евроазиатских Степей”.  Уеб-сайт: „Türkic World” - http://s155239215.onlinehome.us/turkic/30_Writing/Codex_Index_Ru.htm

/ФГ-СЗИО – www.darial-online.ru/2004_3/gutnov.shtml / - Феликс ГУТНОВ. СУБЪЕКТИВНЫЕ ЗАМЕТКИ  ПО ДРЕВНЕЙ И СРЕДНЕВЕКОВОЙ ИСТОРИИ ОСЕТИИ. Сп.Дарьял бр.3. 2004 г.

Чудинов В.А. Реабилитация славянских надписей. М.; ООО «Издательский центр научных и учебных программ», 1999. 48 с. (Серия «Научные доклады», выпуск 3).  - http://libereya.ru/biblus/chudinov/chudinov.html

/DA-DT-b/  - A dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden   This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm). Only the most obvious typos have been tacitly corrected.

/DRT/ - Woerterbuch: Deutsch-Russisch-Tadschikisch. Уеб-сайт: http://www.ge-li.de/

/EDGL/ - An Etymological Dictionary of the Gaelic Language MacBain, Alexander Gairm Publications, 1982 Published by Gairm Publications, 29 Waterloo Street, Glasgow G2 6BZ Tel. 041-221 1971
Printed by Clark Constable (1982) Let, Edinburgh ISBN 0 901771 68 6 1st edition – 1896 2nd edition (revised) – 1911 Photolitho Reprint of 1911 edition – 1982 Keyed in by
Caoimhín P. Ó Donnaíle
, Sabhal Mór Ostaig.
HTML version by John T. McCranie, San Francisco State University. -
http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/index.html

/EG/ - Etruscan Glossary. http://www.geoocites.com/Athens/Forum/EtruscanGlossary.htm

/IED/ - Iskaskimi – English dictionary. www.angelfire.com/sd/tajikistanupdate/isheng.html

/L-IAIL/ - Indo-Aryan inherited lexicon. - А.Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgi-in/main.cgi?root=leiden

/P-IEW/ - Indogermanisches etymologisches Woerterbuch. J.Pokorny. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden   The database represents the text of J. Pokorny’s „Indogermanisches Etymologisches WЈrterbuch”, scanned and recognized by George Starostin (Moscow), who has also added the English meanings. The database was further refurnished and corrected by A. Lubotsky.

/VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/