Българите извън България

Румен Иванов:   rumen_ivanov1984@abv.bg

 1.   Статистика

Специални благодарности на д-р Живко Войников, без който настоящата статия не би станала в този си вид.

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

            Темата за българите в чужбина рядко се засяга в българската общественост, а цифрите, които се дават относно тяхната численост са доста противоречиви. От друга страна имаме един орган в лицето на Агенцията за българите в чужбина, който струва ми се не е много ясно защо съществува. Като цяло може да каже, че липсва прецизно изследване по въпроса. Изключения правят някои публикации на доц. Пламен Павлов (един истински и сърцат българин), на дейци на ВМРО, книгата на Йордан Колев „Българите извън България” и др. Като цяло се рoбува на официални статистики или на остарели представи за териториалното разположение на нашите сънародници зад граница.

И така колко са българите по света?  В справочници на Юнеско отпреди повече от 20 години носителите на етнонима българи се определят на повече от 15 милиона. Докато в наши дни цифрата, която се посочва в официалните източници не надхвърля 12 милиона. Нещо повече в Интернет-пространството българите биват представяни за малък народ наброяващ не повече от 8 милиона. Реакция никаква. Не маловажен е въпросът съществуват ли други българи освен нас дунавските, те част ли са от нашия народ, къде са съсредоточени, каква е числеността и връзката с нас. Но на тези въпроси ще се спра в друго мое изследване, а сега бих искал да започна по същество. В таблицата ще бъдат представени данни за българите в чужбина според официалната статистика, неофициални числа и моята позиция по въпроса. Там, където е възможно в скоби съм се постарал да посоча моя източник.

 

Държава

Официално

Неофициално

Според  мен

България

6 655 210

-                          

5 600 000

Македония

1 297 981

1 401 897

1 401 897

Сърбия

20 497

600 000

2 500 000

Въз основа на книгите: Българи на Морава”,

 „Западните български земи и Сърбия”; „Българи по долината на река Велика Морава”- с автор Гав. Занетов.

 „Българите в Тимошко и Моравско” с автор Тих. Павлов и др.

 

Косово

30 000

100 000

200 000

Въз основа на Ал. Миланов, Тончо Стоянов, Боян Чуков.

Албания

-

150 000

300 000

Въз основа на Боян Гюзелев, Сашо Станев и Георги Стаменов.

Гърция

78 981

130 00

200 000 ( нова емиграция)

100 000 помаци (според Енциклопедия Британика)

750 000 в Егейска Македония според гръцкия професор Кофос.

673 000 в Егейска Македония според рапорт

 на двама професори от Кеймбриджкия университет.

1 200 000  в цяла Гърция според сп. „ Икономист”.

Турция

-

270 000

600 000 помаци

http://en.wikipedia.org/wiki/

Demographics_of_Turkey +

20 000 християни+ 15 000

гагаузи+ неизвестно число

торбеши, горани и т.н. Об-

що около 1 500 000 поне.

Румъния

8092

500 000

1000 000

2 000 000

(асимилирани езиково потомци на българи-бежанари).

Молдова

76 769

300 000

200 000-250 000

(потомци на преселници)

171 000 (гагаузи)

поне 20 000 (тукани)

 

Украйна

204 574

600 000

800 000

Въз основа на Илия Луков, Николай Габер, Божидар Димитров.

Средноазиатски републики

10 000

25 000

90 000

Русия

31 965

120 000

120 000

1000

(македонски българи)

Хърватия

300

80 000

80 000

Чехия

4 383

10 000

10 000

2 000

( македонски българи)

Унгария

3 500

10 000

20 000

Балтийски републики

924

1250

1 500

Австрия

5 388

20 000

30 000

15 000

(македонски българи)

Германия

39 294

90 000

120 000

85 000

(македонски българи)

Испания

153 664

320 000

320 000

Италия

19 924

70 000

90 000

78 090

(македонски българи)

Португалия

4000

70 000

70 000

Швейцария

-

63 000

63 000

(македонски българи)

Франция

20 000

34 000

34 000

12 000

(македонски българи)

Великобритания

75 000

98 000

98 000

9 000

(македонски българи)

САЩ

92 841

300 000

300 000

( нова емиграция)

100 000

(българи с американско гражданство)

200 000

(македонски българи)

няколко десетки хиляди други (от Банат, Зап. покрайнини и др.).

Канада

15-45 000

70 000

70 000

150-300 000

(македонски българи)

Австралия

4 902

-

300 000

( от тях над 200 000 македонски българи).

Аржентина

70 000

80 000

80 000

30 000

(македонски българи)

Бразилия

-

62 000

62 000

45 000

(македонски българи)

ЮАР

45 000

50 000

50 000

Други страни

70 000

100 000

100 000

            В таблицата не е посочена числеността на някои групи, които се предполага, че имат български произход. По-долу ще обърна внимание и на някои малко известни групи българско население.

            1) Русини – официално се водят част от украинците, други вече имат словашко самосъзнание, а съвсем малка част се определят като русини. Спомен за българският им произход при тях липсва. В българската историография Тодор Балкански и Емил Михайлов обърнаха внимание на факта, че русините са част от българите. Че това е така личи най-вече от техният език. В него няма инфинитив и глаголите се образуват по същия начин, както в съвр. български (д-р Живко Войников, лично съоб.). Но ето на каква информация се натъкнах веднъж ровейки се в Интернет, която потвърждава написаното по-горе, дадена от българин: „Иначе съм се учудвал на сходството, защото имам колега словак - а по народност русин - и случайно сме установявали, че много от думите ни са еднакви и съвсем не съвпадат със съотвeтната лексика на околните - чехи, словаци, украинци (той е учил украински като малък), за нас - сърби (доколкото имам представа разбира се) и пр.”. Разбира се народност русини няма. Те са част от българския народ. (б.сайт „Страница за прабългарите”: С това крайно мнение на автора не можем да се съгласим, общността русини или гуцули си съществува, нейният език е преход между украински и словашки, но може да се предполага че в тяхната етногенеза са влезли и последните остатъци на средновековното отвъдунавско българско население. Областта около Ужгород е част от български комитат в границите на І-та Българска държава).

Друг факт в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че чергите на едно от техните подразделения (гуцулите) са идентични с нашенските (П. Голийски). А това вече трудно може да се обясни със случайно съвпадение. Според Петър Коледаров българския етнически елемент се е бил запазил до 14 век. в Задкарпатска Украйна (наричана тогава Рутения или Червена Рус) и Източна и Средна Словакия. Това са точно днешните местообиталища на русините. Че в днешна източна Украйна е имало българи, различни от бесарабските загатва и следния източник от 17 век: «А..С. Пушкин, който при своите проучвания във връзка с поемата «Бахчисарайски фонтан» установил, че в бунта на украинския хетман Мазепа в края на 17 век участвала една местна графиня от рода Дулски и един български духовник.» Графиня Дулская и какой-то болгарскоий епископ уаствовали в Мазепиной измене»-отбелязва по този повод Пушкин (Петър Добрев «Златният фонд на българската древност»-стр. 372). (б.сайт „Страница за прабългарите”: преселения на българи към Русия е имало още с падането на България под Турско робство, така че не е учудващо присъстивието на този български епископ).

Числеността на русините днес е следната: в Украйна те са 650 000, в Словакия 130 000, в Полша 60 000, в Сърбия и Хърватия около 25 000, в Северна Америка 690 000. Общата им численост се оценява на около 2 милиона души по целия свят. Според други оценки 1 600 000  /http://www.zn.ua/3000/3150/32908//.

            2) Секели – относно произходът им има няколко версии. Едната от тях е, че са потомци на авари или хуни, които унгарците са заварили в Трансилвания при своето пристигане от предишните си местообиталища по Северното Причерноморие. Впоследствие били унгаризирани езиково. Според Ж.Войников те са най-вероятно селкупи по своя произход. Селкупите са народ родствен на обските угри. В подкрепа на своята хипотеза той посочва, че най-големия род сред селкупите се нарича селгула (гула-род). Но според мен приликата между двете названия е бледа, а и освен това селкупите са една общност от порядъка на 10 000 души, а секелите са много повече, просто този сибирски народ селкупите има силно ограничен демографски ресурс, така че едва ли секелите са част от него. (б.сайт „Страница за прабългарите”: Но никой не може да каже в древността колко са били селкупите, а напълно възможно е с маджарите, които произлизат от обските угри да са се предвижили и част от въпросните селгула, непоследствени съседи на обските угри).

Повечето учени приемат, че секелите са потомци на българското племе есегели. И без да е филолог читателят сам може да се убеди, че названията есегел и секел са много близки. В момента секелите са напълно унгаризирани езиково, но помнят, че имат идентичност различна от унгарската. Ето какви сведения ни дава хрониката на Йоан Туроци от 15 век. „В наше време няма съмнение, че тези сикули са се заселили в Панония още преди нахлуването на първата вълна от хуни, понеже изглеждат много различни от всички унгарци по своето чуждо, с все още несмесена кръв потекло и по своите по-строги нрави, и по разпределението на земята. Те още не са забравили скитското писмо, но си служат с него не чрез използване на мастило и хартия, а като изрязват изкусно пръчки, наподобявайки казаното (сп. Исторически преглед; кн.6 1988-стр.77). Остава да видим дали есегелите или прадедите на секелите са българско племе, или просто спътници на древните българи по пътя им в търсене на нови местообитания.

 „Между земята на печенегите и българите от племето Ашкал (б.а-есегелите) се намира началото на земята на маджарите- пише Ибн-Фадлан през 10 век. Според Ибн-Хаукал земите по средното течение на Зеравшан през десети век са се наричали Бургар и от тях е вземал води големият град Самарканд, разположен в близост до това древно царство. Сега областта, в която се е намирало то носи името Палгар. На нейна територия са открити множество монети, на които са написани имената Блгар и Есегел. Гардизи (11 в.) посочва, че българите се делят на три рода берсула, аскал, булгар. В  Худуд Ал Алам (982 г.) са посочени берзула, ашкил и булгар. Всички тия сведения показват, че есегелите са били част от българската общност, а не отделен народ или аланско племе, каквито мнения се тиражират в някои изследвания.

 (Мнение на Ж. Войников: Есегели. Марк Аней Лукан (39-65г.) пише, че до земите на гениохите в Колхида, там където Фасис (р. Поти) пресича земите на колхите, а Танаис тече към Меотида, живеят еседоните, които си привързват косите със златни превръзки. Еседони, иседони произлиза от осетинското æfsæddоnвойска, войскови отряд. Друга възможност е еседони/иседони да отразява осетинското jasdanвойн, храбрец, благородник. В тохарски aisa – сила, чест.

1.                       От изложението става ясно че еседоните обитават Западен Кавказ, земите съседни на Колхида, около изворите на р. Кубан, в непосредствено съседство с внъндурите. Гай Юлий Солин посочва че еседоните имали страшни обичаи, от черепите на убитите обковани със злато, да изготвят чаши, затова ги нарича антропофаги (човекоядци). (ГС-СДС: Гай Юлий Солин. СОБРАНИЕ ДОСТОПАМЯТНЫХ СВЕДЕНИЙ. Перевод с латинского выполнен по изданию: C. Iulii Solini Collectanea rerum memorabilium, recognovit Th. Mommsen. Berolini, 1864. В електронен вид: http://www.ancientrome.ru/antlitr/solin/crm_tx.htm )

2.                       Интересни сведения дава Помпоний Мела (1 в.), в  своето „Описание на света”, за племената в Северен Кавказ, в Кн.I. (114): „По крайбрежието, вървящо от извивката на Босфора до р.Танаис, населяват меотики, фати, сирахи, фикори, и най-близко до устието на реката (Танаис, Дон) – иксамати. При тях жените изпълняват същите задължения, както и мъжете и включително участват във войската. Мъжете служат в пехотата и в сраженията се бият с мечове и стрели, а жените участват в конницата и се сръжават не с желязно оръжие, а умело хвърлят аркани и хващат враговете. Те се омъжват, по техния обичай, когато убият поне един  враг. А на която това не и се отдаде си остава неомъжена. Асиаките не познават кражбата и затова не заключват своето имущество и не пипат чуждото. От черепите на най-злите си врагове, правят чаши”. (ЮГ-А-2: Ю.Гаглойти. Аланика, часть-2. Сведения греко-латинских, византийских, древнерусских и восточных источников об аланах-ясах. -  http://www.darial-online.ru/1999_2/gagloyti.shtml )

Самото понятие асиаки се обяснява с осет. æс – етноним + осет.суфикс за териториално или етническо название – аг/ак и тæ- суфикс за мн.ч. или æssagtæ. Нагледно демонстрира аланското самоназвание – аси. Но то има отношение и към едно от прабългарските племена – аскали, есегели. Самото название „есегели” е вариант на етнонима  аси, асиаги (æsstæ, æssagtæ). В случая или имаме отражение на грузинския суфикс за мн.ч. –ел, или по-вероятно запзване на стария алански суфикс за мн.ч. al. В осетински се е съхранил, само в понятията за родство, напр. mad - майка, mad-al-tæ - майка, usсъпруга, жена, us-al-tæсъпруги, жени. Всъщност този древен алански суфикс за мн.ч. е al(ar), отговаря на авестийския āro. Към него е добавен, по-късния сарматски суфикс ta, -tæ, -t, в согдийски. Иначе в осетински al се е съхранил като значение – всички. Така че при есегелите се е съхранил същия механизъм: æss+ag+al+tæ. Или есегели не е нищо друго освен вариант в названието аси, асиаги – старото население на Балкария, тясно свързало съдбата си с прабългарите.

3.                       Ал Идриси описва маршрута от Трапезунд до Тмутаракан и споменава земите на народите през които се минава: „от Трапезунд до р.Рушиу (Риони) в планината Кабк (Кавказ), от устието на Ришиу до Аскизия – крепостта на аланите, от Аскизия до Аскала, от Аскала до Истиберия, от Истиберия до Алания, от Алания до Козария, от Козария до Кир и от Кир до Кумания”. Виждаме че страната Аскала се намира в Кавказ, между Алания и Грузия (Истиберия – Иверия). (БР-РЗКИ,стр.15: Б.А.Рыбаков. Русские земли по карте Идриси 1154 г. АНСССР - Краткие сообщения Института Истории материальной  культуры. Вып. ХLІІІ. М.1952 г.)

4.                             Днес в Грузия, в областта Цалк, граничеща с Абхазия и Сванетия има селище Ашкала. Виждаме че местообитанието им съвпада с „еседоните” на П.Мела. Много интересен факт е че грузинците (имретинци и мингрелци) наричат кабардино-балкарците „секелт”, което пряко доказва че аскалите в Кавказ са били аланско племе, обитавало територията на Кабардино-Балкария, като местоположението му съвпада с данните от Ал Идриси. (АФ-ОИБН: д.и.н., проф.А.В.Фадеева. ОЧЕРКИ ИСТОРИИ БАЛКАРСКОГО НАРОДА.: http://brown.nord.nw.ru/susan/karachay/istoria/b_istoria.html ) Самата грузинска форма sekelt, отразява старото аланско окончание за мн.ч. t (съвр.осет. -tæ) и отговаря на изходното (æ)sekel(tæ), (æ)segel(tæ).  В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите, които в миналото са били естествено войни. (ИМ-ИКБН: И.М.МИЗИЕВ. ИСТОРИЯ КАРАЧАЕВО-БАЛКАРСКОГО НАРОДА с древнейших времен до присоединения к России. - http://balkaria.narod.ru/ik.htm ) Това осветлява връзката с понятието еседони. Виждаме че Аскал, аскалите първоначално обитават Кавказ, между Алания и Грузия, съседи са на хазарите. Може да ги свържем с осетниското ас, асиаг, (асиаките на П.Мела) вероятно остатък от язигите. Асиаг е осетинското, дигорско название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на района. Този факт се потвърждава от някои топоними. В района на Малка Кабарда, в 16 в., руската описателна „Книга Болшому чертежа” се споменава етнонима осоки.  В началото на 19 в. Ю.Клапрот посочва река Ассокай, приток на Терек, течаща през Малка Кабарда. (НВ-ЭПНСК,стр.50-51: Н.Г.Волкова. Этнонимы и племенные названия Северного  Кавказа. М. 1973 г.)

5.   Единият от притоците на р.Северински Донец се нарича Оскол, а в Чувашия, гр.Ошел се свързва с есегелите. Така че аскалите/есегели/асиаки/аси/яси/оси, са аланско племе вляло се с близкородствените барсили, сувари, в ранносредновековния волжкобългарски етнос. Мигрирали са на север, като част от черните българисалтомаяцката археологическа култура. Самоназванието им е било аскали. Сред аварските имена, откриваме Άσκήλ (Аскил), аварски военоначалник, участвал в обсадта на Константинопол – 662 г., предводител на аварските кутригури. (ВС-ЕБ,стр.93) Формата æскал е закономерния осетински вариант, обясняваща наличието на двата синонима аскали/есегели.

 	Интересна податка представлява и описанието на кавказките народи от Евлия Челеби, който посочва сред абазките племена, етнонима ашегел. През 18-19 в. 
ашегелите са отдавна асимилирани от околните абазки племена и са познати като етническата група аше. (НВ-ЭПСК, стр. 60-61: Н. Г. Волкова. Этнонимы и племенные 
названия Северного  Кавказа. М. 1973 г.). В потвърждение на гореизложеното може да посочим и виждането на А. Баяр, според когото, етнонимът ескел (в транскрипцията 
на Ибн Фадлан), удивително точно съвпада с топонима „Аскол”. Те са част от кавказките, или донските алани-аси, предвижващи се съвместно с прабългарите. 
Топонимиката в басейна на р. Дон е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. С. Плетньова в своята книга „Половцы” забелязва, че в етнонима 
аси се споменава, паралелно с названието алани, но в групата  аси се включват и „черните българи” -  салтомаяцките племена. (АБ-ТТИ: А.Баяр. Татары. Тайная 
история - http://tatarica.yuldash.com/history/article368 и http://protobulgarians.com/Kniga%20na%20Aleksandaar%20Bayar/Glavna%20-%20saadaarzhanie.htm.) 


 Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити 
от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас, есегел. Друга късна податка представлява едно съобщение 
от Улрих Рихентал, в „Хрониката на Констанцкия събор”. Описвайки владетелите на страните от Източна Европа, той споменава „Херцогът на Аскалот 
(Aschalott) зад Влахия” т.е. на изток от Влахия, защото в германската географска традиция, преден е синоним на западен, а заден на източен. 
Така че въпросната област (херцогство) Аскалот се намира на изток от Влахия и вероятно визира района на р.Оскол, приток на Северски Донец. 
Всъщност гр.Оскол е от края на 16 в. и отразява названието на р.Оскол. Карамзин я споменава и като р.Аскал. (MB-URKK: M.R.Buck, Ulrichs Richental 
chronik des Konsatanzer Konzils 1414 bis 1418. Tubingen 1882, стр. 206.)

 Днес много татарски историци (Д.М.Исхаков, И.Л.Измайлов), произволно, „по благозвучие”, без никакви доказателства приравняват есегелити/аскали с тюркското племе чигили.

Според Кузнецов, названието ас, аси в Кавказ, е фиксирано в „Ашхарацуйц” под формата аш-дигор, т.е. аси-дигори. Изследвайки осетинската топонимия на Балкария, В.Милер стига до извода че в миналото, преди преселението на кипчаките, на нейната територия, от подножието на Елбрус, в западна посока до изворите и горните течения на реките Кубан и Лаба, в долините между Кубан и Урух, където днес живеят „горските татари” (б.а. потомци на кипчаките) - урусбиевци, чегемци, хуламци, бизенгийци и балкарци, са обитавали родственици на дигорците, носещи етнонима асиаги, аси. (ВМ-ОЭ,стр.504-506: В.Миллер. Осетинские этюды, Владикавказ 1992 года, печатается по изданию 1881 г.).

  Днес секелите населяват главно трансилванските окръзи Харгита, Ковасна и Марош -639 896, в Брашов са 40 000, в други части на Трансилвания 50 000, в Унгария 185 000, по света 100 000. Общата им численост възлиза на 929 896. Сред секелите и днес са разпространени фамилните имаена Полгар и Нандор. Унгарците наричат днешната сръбска столица Белград – Нандорфехервар т.е. „белият град на българите”. Един от малцината български историци осъществил среща с представители на секелите е доц.Пламен Павлов. На нея те не са отрекли, че имат връзка с българите. Нещо повече, едно от селищата, в които живеят секели се е казвало Болгарфалва в превод -  Българско село.

            3) Трака-трука – първото съобщение за тази етнографска група на българския народ принадлежат на Тодор Симовски, който пише, че те „сборували на мешан” българо-турски език тип: „кай бихте църната кокошка”, „доктор гилди нищо не кажа”.

        Тодор Симовски посочва, че тези българи обитават селата Вългаци, Дъмбово, Либаово, Кушиново и Геракарци, намиращи се околого гр. Гумедже в Егейска Македония (дн. в Гърция). Те били дошли по тези места през 1924 г. от Мала Азия и всъщност се явяват част от караманлиите, при които прехода към турцизация на езика все още не е бил завършен напълно. Отдавна в българската наука битува мнението, че караманлиите са от български произход или поне една част от тях са българи. Боян Гюзелев посочва че една от християнските махали на Бурса носела названието „Булгар махлеси”. Тя обаче била обитавана от караманлии, говорещи на турски език. По времето, когато били създадени българските колонии в Мала Азия-17-18 век, масово заселване на българи в града не е имало. Тук дошли само отделни семейства, главно гурбетчии. Според Кънчов немалко българи се били претопили сред караманлиите в селата около град Михалич и в самия гард. Ето виждаме недалновидността на българските историци, които вместо да направят по-задълбочени проучвания са свикнали  пораженчески да робуват на предварително спуснати им тези. „Турските изследователи определят карамнлиите въз основа на османски хроники като bulgar taifesi ( taife в османски означава род, племе). Други данни свидетелстват, че караманлиите са се мислели за българи и ходели в български училища (Ваня Матеева. „Гагаузите-още един поглед”-стр.35-36). Разбира се не всички караманлии са били от български произход. В селата Жервени, Фотинище и Сливени Костурско се поселили караманлии от гръцки произход. А към българската група караманлии вероятно спадат и поселниците в Мегленските и Ениджевардарски села Обор, Трестени и Дерменджик (Тодор Балкански. „Балканско езикознание 1988 бр.3-4-стр.169-171).

            Интересни сведения за българи преселени от Мала Азия в Гърция дава Петър Коледаров: „Но извън тези бежанци, в Мала Азия, е имало и има и днес, още много българи, но вече загубили по една или друга причина народната си свяст…..Сегашната тяхна съдба е неизвестна, но с положителност може да се твърди, че ако не всички, то в по-големия си брой са част от бежанците анадолски „гърци” в Македония и Тракия под гръцка власт са същите тези колонисти, за които гръцкият вестник „Етники” (06.05.1936 г.) пише между другото:”…. Бежанците, настанени по тия места, гдето живее българогласно население, са научили вече български език и мнозина говорят на тоя език  по-добре отколкото на гръцки…В околиите Лерин, Воден, Костур, Енидже-Вардар няма бежанско дете на възраст от 8 до 14 и 16 години, което да не говори български по улиците, по центровете, в игрите, навред…” В в.”Врадини” (декември  1939 год.) проф.К.Амандос (Атина), разглеждайки въпроса за славяните и „славофоните” в Македония и Пелопонес отбелязва същия факт. Така превратната съдба връща пак тези наши сънародници на Българщината  (Петър Коледаров. „ Българщината в Мала Азия-стр.7-9).

            4) Сулиотите са самобитно планинско население, обитаващо трудно достъпна област между Гърция, Албания и Вардарска Македония. Стават известни благодарение на творчеството на лорд Байрон. За съжаление сега в историческите среди битува мнението, че са власи или гърци, което няма нищо общо с истината. Областта Сула е една малка, труднодостъпна територия в западната част на Балканите, намира се в днешна Гърция и е част от т.нар. Южен Епир. Според повечето български историци тази част от нашата етническа територия била отдавна погърчена, някъде към 14 век. Да видим дали наистина е така. През 1841 год. немският ботаник Аугуст Гризебах очертава границите между българския, гръцкия и албанския език, като посочва, че в Македония и Епир се говори български. Хърватина Станко Враз пише през 1847 г.следното: „ Има на изток на едно племе от нашето коляно, един народ, разпръснат по полята и планините на Стара Мизия, Тракия, Македония и Епир…(Стефан Карастоянов.„ Балканите - политикогеографски анализи” втора книга, стр.105). Може би най-известният сулиот е Марко Бочар(ов), но за съжаление днес битува мнението, че той и всички сулиоти са власи или албанци по етнос. Това не е вярно. Илия Илиев посочва, че Г.С.Раковски и Иван Селеменски лично познавали жената на Бочаров, която се казвала Станка „и не знаела друг език освен български и арнаутски ”. По произход родът му бил от Видинско. Френският историк Саприен Робер го описва като български хайдутин. В центъра на областта Сула е имало селце, което е носело името Булгарица. Възниква въпроса има ли днес българи в Епир? Ето какво сподели с мен един мой задочен познат, чиято майка е българка родена в Солун: „В Епир има българи, особено в по-старите поколения. Не гледай какво пише на гръцките карти като имена на реки, планини и пр. Дори каракачаните там наричат местните топоними и хидроними по български. А областта "Загора" още си стои, защото така се е вкоренила, че няма как да се махне. Оттам идва и минералната вода "Загорохори", която пие цяла Гърция. Под връх Дзумерка пък (южно) е българското село Булгарелион, но хората там с усмивка те молят да не ги скарваш с държавата…..

5) Гагаузи и арнаути – гагузите са източноправославни християни и говорят език, който наричат тюркче (турски), но с много синтактични, фразеологични и фонетични особености присъщи на българския език, породи което той съществено се отличава от книжовният турски език. Това обаче не означава, че гагаузите говорят някакъв измислен гагаузки език, както се опитват да ни убедят, някои псевдоучени от България и чужбина. Особено категоричен в това отношение е световноизвестният тюрколог проф. д-р Луи Базен, който смята, че прозвището гагаузи е възникнало късно, има пейоративен характер, а езикът, на който това население говори, е своебразен турско-български диалектен хибрид (Ваня Матеева-Гагаузите. „Още един поглед”, стр.74).  Самото наименование „гагауз” идва от турските думи „гага” и „сус” и означава „затваряй си човката”. По думи на самите гагаузи турските поробители са заставяли това българско население да не употребява български език. Някои български изследователи оспорват тезата, че гагаузите са езиково турцизирани българи изтъквайки като аргумент, че те нямат никаква изгода да си сменят езика. Само по себе си се налага съпоставка с едни други българи, от Горна Река, при които е протекъл идентичен процес. Много добре е обяснил процеса варненският историк Костадин Костадинов затова ще си позволя да го цитирам: „До началото на ХІХ в. в този най-западен български край населението е чисто българско и християнско. Когато започват големите албански нашествия по посока на Дебър, Полог, Охрид и Битоля голяма част от местното население е принудено или да избяга или да се помохамеданчи. При част от местните българи обаче съдбата е друга. Въпреки, че остават по своите родни места те постепенно попадат в плътно албанско обкръжение и в рамките само на няколко поколения се албанизират, като не само приемат албанския език, но и отделни елементи от албанската носия, албанския бит и култура. За българското им минало обаче свидетелстват няколко факта:

1. Те запазват хриситянската религия, а е известно, че най-близките райони, населени с автентични албанци християни отстоят на повече от 150 км.

2. Имената на селата остават български, както и имената на селяните.

3. В езика им се запазват много думи непривични за езика на обикновените албанци.

4. Запазени са предания за родство между жители на селата от Голяма и Мала Река, макар че от началото на ХХ в. в Голяма Река българоезични селяни няма.

            Подобен процес се забелязва и в най-ново време в последните две български села в Корчанското поле: Дреново и Бобощица, където част от старите хора още говорят на български, но младото поколение не разбира или почти не разбира нашият език, а е напълно езиково асимилирано от албанците, като запазва християнската си вяра.

            Известно, е че бесарбските гагаузи са етнокултурна общност формирана от преселници от българските земи (Добруджа, Варненско, Източна Тракия). Впоследст- вие поколението на  много българи не знаещи турски език по време на преселенията се огагаузява. Кои са доказателствата в подкрепа на българският произход на гагаузите?

1.Песенният фолклор на гагаузите в по-голямата си част е български, а песни на турски език почти липсват.

2.Целият бит, фолклор, антропология и традиции на гагаузите са абсолютно идентични с тези на останалите българи.

3.За първи път името гагауз се употребява през 1861 г., което показва, че ако те съществуваха като утвърдена етническа или етнографска група през предходните столетия, това нямаше да остане незабелязано.

4.Голяма част от фамилните имена на бесарабските гагаузи са идентични с българските, а някои притежават и български окончания - Манолов, Малчева, Душков, Върбан, Захария, Танасоглу.

            Преди повече от 20 години етнографът Васил Маринов посочи, че 70% от гагаузите в днешното село Българево са потомци на българско население преселено от Ямболско и Котленско. Във Виница пък (днес квартал на Варна)  имало преселници от различни български краища: Ниш, Одринско: с. Ахатли и с. Капаклии, с. Еркеч (Бургаско), Елена, Карлово, ямболските села, с. Мецево (Тесалия), Старозагорско, Габровско и др. Както сам пише автора „ нима това са потомци на печенеги, узи и кумани, както се опитват дори и днес да твърдят някои” (Васил Маринов. „Произход и историческа съдба на българското население в Лудогорието 14-19 век”, стр.65-66). Процес на изоставяне на българския език и усвояване на турския е протичал и сред българската етнографска група капанци. И за тях са се писали какви ли не измислици. Били потомци на печенежкото племе Qapan или на куманите Qoban. Имам чувството, че в България определени среди всячески се стремят да изкарат, че няма българи в България. Каква е истината? Многочислена група българи между 1364 и 1375 г. след Чирменската битка напуска Южна България и се преселва в Североизточна България, заемайки група села на запад от Провадия до Шуменско. Те стават известни с имената хърцои, капанци и съртовци. Интересни са названията на споменатите етнографски групи. Названието хърцой, което значи полянец, „странно” съвпада с осетинската дума „хэрс” означаваща поле и най-вероятно срещаща се в миналото и в българският език. Застъпено е като топоним: Хърсово, Хърсград.

Името капанци е дошло от пазвената кръстовидна шевица на ризата „капанка”, а не от мнимите кумански предци на тези българи обитавали Разградско и Търговищко от средновековието. Не малко от тази група българи има изселена в Румъния, главно около Букурещ. Интересна е и една друга група българско население от Силистренско, т.нар. гребенци познати още и като черни българи (вж. „черните българи” на Бат Боян най-големия син на Кубрат). Райко Сефтерски свързва тези три групи българи с древнобългарските родове Чакарар, Угаин и Вокил (Васил Маринов. „Произход и историческа съдба на българското население в Лудогорието 14-19 век”, стр.25; Райко Сефтерски. „Авитохол-исторически сборник”, том 2, стр.334).

            В своята книга В.Маринов също се стреми да осветли етнографската група на т.нар. „арнаути”. В своите наблюдения той вижда, че те също говорят български език  и носят български фамилни имена (Мицеви, Жечеви и др.). Според местните жители те дошли от Западна Македония и откъм Албания и някои българи знаят и албански език. Това обаче не означава, че са етнически албанци. Обичаите на българи, арнаути и гагаузи са почти еднакви. За съжаление в наши дни гагаузите в Украйна и Молдова са третирани като отделна народност „гагаузи”, а българите „арнаути” като албанци. Голяма част от само български говорещите българи пък бива записвана или я записват като украинци, румънци, руснаци. Тук не става въпрос за потомци на смесени бракове, а за етнически българи, чиито и двама родители са българи. За съжаление рекация от българска институция срещу фалшифицирането на броя на българите в Молдова и Украйна няма.

            Численост на гагаузите извън България: в Молдова: 171 000, в Украйна: 31 900, в Русия: 20 200, в Турция: 15 000 (според други данни 40 000), в Румъния: 2 500, в Гърция: 30 000, в Казахстан, Киргистан и Узбекистан, Бразилия: няколко десетки хиляди. (б.сайт „Страница за прабългарите”: Днес под влияние на пантюркистката пропаганда и пълната незаинтересуваност на българската държава, в последните десетилетия гагаузкото население в Р.Молдова придобива отделно тюркско, „гагаузко” съзнание!).

            В Украйна по официални данни има 5 000 „албанци”, реално сигурно българите арнаути са повече.

            6) Тукани – в научната ни книжнина това название се появява в края на 19 век като название на българското население в Провадийско и Софийско. Среща се също в други части на Северна България и отвъд Дунава в дн. Румъния. Гагаузите в с. Брестак ( варненско) наричат „тукани” българите говорещи български, а езикът им „тукански”.  Райко Сефтерски посочва, че в езика на чувашите , в системата на родствените-роднински термини е познато понятието „тъван-тукан”, който има най-общо значение на „родных братьев и сестер”. Произходът на това название е древнобългарски. Д-р Живко Войников посочва, че във всички ирански езици тохм значи-сперма, семе, род, потомство. В осетински се наблюдава интересна инверсия на думата, която звучи тугъ/тогъ и означава кръв. Според изследователя тукани означава хора от един род, от една кръв, а в български се е запазила диалектната дума тужар- дете, потомък. Още по-интересен е следния пасаж, който цитирам от книгата на Тодор Балкански „Никополските власи”, стр.18-19: „ Тезата (за българския произход на никополските власи, б.а.) е донесена от самите власи и в основата си има някакво историческо оправдание, което може да се търси в произхода на днешните румънци от лявото побрежие на Дунав, които по потекло са румънизирани тукани и потомци на бежанци (бежанари, биволари, дошляци) от българската земя. В антрополгично отношение никополските власи по нищо не се отличават от власите в района между Корабия и Турну Мъгурели, за които повечето истински румънци казват:  Bulgaru cu capul mare «българи с големи глави» Bulgari incapatanati „инат българи”, Bulgari-tucana glava  „българи-туканска глава”. Истинските румънци са дребни, фини в телосложението, докато тази част от румънския народ (не е част от румънския, а от българския народ, тук Балкански си противоречи, б.а.), която пряко произхожда от българите в Румъния се отличава с едро телосложение и най-типичната за българите антропологична черта: голямата глава, сложена на къс врат.”

            Числеността на туканите в Румъния и Молдова е няколко милиона души. Публична тайна, е че всеки трети в Румъния е от български произход. Преди време доц. Пламен Павлов ми сподели следната интересна информация: „В Северна Молдова обаче има очевидни следи от българско присъствие, може би още от Средновековието, както и от групи, които са се откъснали от общата маса на преселниците, останали в Бесарабия... Така например бившия шеф на парламента на Молдова Дяков или пък Тарлев, министър-председател. И двамата (с Дяков съм разговарял лично преди няколко години) имат самосъзнание на молдовани, и то наследено от родителите им. Селото на Дяков се смята за молдовско, българският език практически е изчезнал още преди няколко десетилетия и т.н., и т.н., обаче фамилните имена в мнозинството си са категорично български! Като стана дума за по-стари български групи - например някои от селата около средновековния град Стари Орхей (построен от татарите в средата на ХІV в.) през Средновековието са били български. Днешното Бранешти (така го изписват на руски) в документи от ХVІ-ХVІІ е "Бранище", могат да се намерят и още примери. Да не говорим за средновековния български "анклав" около средновековната молдовска столица Яш - т.нар. "Шкеи (българи) на Сирет", споменавани в хроники и документи още през ХV-ХVІ в.”

            7) Албанизирани българи – според местно предание отпечатано в през 1898 г. в издаваното в Брюксел списание „Албания”, през 70-те години на 19 век жителите на областта Девол били все още двуезични- говорели албански и един смесен български. Първенците на 50 села обаче дали клетва да не говорят повече български, да не преда- ват този език на своите деца и да станат албанци  (Боян Гюзелев. „Албанци в Източните Балкани”, стр. 34). Необходимо е да отбележим, че и до днес в говора на това население продължават да се употребяват много български думи. Следи от българащината му могат да се намерят и в обичаите му също. На практика тези хора не са все още 100% албанизирани. Спомени за старо българско население има запазени в корчанските села Дворяне, Подкожани, Старово, Поляна, Дарда (в началото на 20 век селяните вече знаели само албански, но сватбените им песни били на български. Те ги пеели без да ги разбират), Очища и др. В околията Загора пък населението носило носия, която била чисто българска, а насам от Лесковик има една друга околия, която е населена от едно племе наричано „шхерии” (означава „ роби”, а не славяни, както се опитват да ни убедят нашите славяноманиаци. В Румъния българите биват наричани с подобно презрително наименование „шкеи” - б.а.) , сир. българи (Светлозар Елдъров. „Българите в Албания”, стр.110).  Според Јован Вукмановић: „Сјеверно од Голог Брда, у областима Черменики и Булчизи, као и у долини Маће, има албанских породица које су одржале српске хришћанске обичаје. У крајевима од Дебра до Пишкопеје превлађује албанско становништво, „али у више села има словенских мањина”.Зна се да je у области Љума, сјеверно од Пишкопеје, живио знатан број Срба, на које подсјећа унеколико очувана српска географска номенклатура”, или северно от Голо Бърдо, в областите Черменика и Булчизи, както и между Дебър и Пешкопие (Долни Дебър), обитава албанско население но със славянски обичай, т.е. това са албанизирани българи (Ж.Войников „Българският Северозапад, Косово, Поморавието и Тимошко като българско пограничание”, в начална предпечатна подготовка). През ХVII в. в регионите около Леш, Мати и Курбина се споменават бунтовници против турската власт от български произход. По същото време в югозападния район на Охридския край имало епископства с български названия – Гора и Мокра.  Още през ХV в. в района на Скадър съществували много села с българско или смесено население. Впоследствие българският елемент в района отстъпил място на албанския, но някои групи се задържали и по-късно. И днес по думите на един мой приятел българин от областта Гора има български села около Шкодра (напр. село Vrakachor). Селишчев посочва, че сред населението от Горни Полог, на Дебърския, Битолския, Охридския и Преспанския край доскоро са се разпознавали българи преселници от Средна Албания. Както съобщава той: "До неотдавна някои от тези преселници поддържали връзки със свои роднини в Албания, станали мюсюлмани. След това тези връзки се прекъсват, роднините мюсюлмани стават истински арнаути". Дали са станали истински арнаути не е много сигурно, никой не си е направил труда да провери какво е положението от българска страна.

            Много албанизирани българи има и в косовските области Люма и Ополе. В пър- вата руският консул Ястребов през 19 век намира, че там има много псевдоалбанци, които имали според него славянски обичаи. В Ополе имало все още хора по времето на Ястребов, които помнели, че техните бащи говорели български. Нещо повече Йован Хаджи Василивич посочва, че в ополските села Планик и Шайновец жените в началото на 20 век са занели само „сръбски” (по-точно „български”, в Призренско сърби няма, но за сърбите тогава всички българи от Косово и Македония са „прави сърби”, б.а.). Тодор Балкански посочва, че и днес албанците наричат съседите си си жупци, горани и ополчани „шули”, название, което шиптарите употребяват и за българското население в Голо Бърдо. Тоест за тях това население има един произход и той е български.

            Числеността на албанизираните българи най-вероятно възлиза поне на 200 000 души.

            8) Карашовени и свиничани – полузабравена група от българският народ обитаваща днешен Банат (Сърбия и Румъния). За съжаление голяма част от карашовените имат днес хърватско или сръбско самосъзание, но продължават да говорят на българския си торлашки диалект. Те обитават следните селища. Извън земята Крашова – Бела църква, Вършец, Жабели, Журжова, Рекаш, Тирол, Избишке, Али бунар. В обалстта Карашова тези българи живеят в 7 села. В окръг Караш Северин живеят езиково румънизирани българи, които обаче пазят своето българско етническо самосъзнание. В село Свиница пък живеят българи, които говорят все още на български, но имат вече сръбско самосъзание. Всички тези българи произхождат от Тимошко (Тодор Балкански. „Българите в Румъния”, стр.23-27). Те са потомци на преселници от Тимошко (Видинското царство) мигрирали в навечерието на турската инвазия.

            В обобщение на тази първа част колко са най-малко българите по света? По най-занижени данни между 17 и 18 милиона души, само ако гледаме данните, които съм поместил в таблицата по-горе. Сигурен съм, че много хора биха оспорили цифрите, които съм посочил. Това е тяхно право, но на читателите, които искрено са заинтересувани от тематиката.

2. Сведения

                 В тази глава ще бъдат изложени сведения подкрепящи изложените по-горе цифри.

Живко Войников – Поморавие

              „В географски смисъл Поморавия обхваща водосборния басейн на река Велика Морава (Обща Морава), ведно с двата образуващи я притока - Сръбска Морава (Западна Морава) и Българска Морава (Южна Морава). В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Сръбска Морава (Западна Морава) с Ибър, преди влизането й в Крушевачката котловина. Поморавието обхваща териториите на сръбските окръзи Пчински окръг, Ябланишки окръг, Топлишки окръг, Пиротски окръг, Нишавски окръг, Расински окръг, Поморавски окръг, Браничевски окръг, Подунавски окръг, община Лапово, община Баточина от Шумадийски окръг, както и община Соко(л)-баня от Зайчарски окръг. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в който термин се включва и Тимошко. Терминът Поморавия или Моравско произлиза от името на реките Българска Морава и Велика Морава, с чийто водосборен басейн се припокрива областта (без Шумадия). Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня, Крушевац, Пожаревац и Смедерево. В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград, а Сръбското Поморавие включва територията в района на река Сръбска Морава с част от Шумадия, но такава употреба в българската историография е по-рядка.

            Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие, са от така наречените преходни говори, които притежават характеристики както на българския, така и на сръбския стандартен език. Част от моравските говори се нарича от сръбските езиковеди косовско-ресавски или левачки (по името на р.Левоч, западен приток на р.Велика Морава). Моравския говор е наричан от Вук Караджич "ресавско наречие". Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков смята, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Миличевич и Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашна Сърбия, като граничи на запад с южното (йекавско) и източно (екавско) сръбско наречие. Заключението е, че на юг (в Косово и Македония), и на изток (в Поморавието), сръбските наречия преминават в чужда езикова област. Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:

Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.

След включването на Поморавието в сегашната сръбска държава през 19 век компактното българско население, преобладаващо в югоизточната част на областта е подложено на системна сърбизация. Още в началото на 19 в., населението по самата долина на р.Велика Морава е българско по произход. Българи живеят в Пожаревацко, Свилайнацко, Кюприйски Паракинско, Алексинацко, Крушевацко. Българи има и на запад от реката, предимно в Смедеревско, без самия град. За поречието на Велика Морава, Серезневски (Сведения о Современной Сербии. Сборник Государственные знании, т-4, стр.96-97, 1877 г.) пише че „Българи има най-много в Северно Браничево, където са около 10 000 души, или 1/20 от населението”. Около Смедерево също е имало много български села. В селата Шалинец и Кулич се говорело на български, селата Селевце, Радинци и Скобал, както Шепшин и Дубоне, са създадени от преселници от Скопско, Косово поле, Тимошко. (Г.Занетов. „Населението по долината на р.В.Морава”, стр.9) По Средна Морава е имало много преселници от Скопско, Пиротско, Ниш, Свърлиг, вкл. и северно от планината Ястребац е имало преселници от Македония. По поречието на р.Лепеница до Крагуевац е имало няколко села: Църни кал, Церовци, Спич, образувани от преселници от Знеполе, Трън, Лесковаац и Зайчар. Съседите им сърби ги наричат с общото има „бугари, шопи или торлаци”. (Г.Занетов. „Българи на Морава”, стр.26-27) Жителите на Църни кал, знаели че са от Зайчарско и Лесковачко, в Церовци са дошли от Голям (Велик) Извор Зайчарско, които пък са по-стари преселници от Тетевен, в Сопич били повечето от Трън и Знеполе. Според Радивоевич, населението от Лепеница е ново, преселено почти изцяло от района на Тимок, но има и родове дошли от Тракия, Македония, Солунско, Нишко и Пиротско. Има и родове от същинските сръбски земи. Според преданията на местните жители, когато предците им дошли, местността е била съвсем пуста, обрасла с гъсти гори, т.е. старо население не е останало. Основното преселение е станало през 18 в., а последните пришълци са от времето на І-то Сръбско въстание. Отвъд Морава, във всяко село имало по една „бугарска махала”. Около Крагуевац е имало също много български села: Баточина, Бъдневци, Горня, Ботуне, Бързан, Доброводица, Малко и Голяма Кръчмаре (родното село на големия сръбски шовинист, съратника на Милош Милоевич, проф.Панта (Пантелей) Сречкович (1834-1903 г.) (Панта Срећковић), Киево, Мечковци, Лапово, Мариевци, Ракинци, Теверич, Марковци, Бучин и др. (Г.Занетов. „Населението по долината на р.В.Морава”, стр.11-12) Между реките Белица и Лугомир се намира областта Левач, в съседство с Ягодина. Според изследователя Бушетич, тези райони са също от скоро населени, за старото население нищо не се знае. Земята е била необитаема. В края на 18 в., при последната австро-турска война, тук действа четата на Кочо (Ангелкович) воевода. Населението се изселва към Срем. По времета на Кара Георги, районът е наново населен. Основната маса идвала от Копалник, Топлица (Прокопие или по сръбски Покупле), Призрен, Жупа, Крушевац и много „бугари” от по-източните земи. Но имало и преселници от Запад – Черна Гора, Колашин, Сеница. Градчего Багърдан било образувано от македонски цинцари (куцовласи). С.Паневци от което е Кочо воевода се смятало за българско, или в краен случай – смесено село. В областта имало 25 села, в които се говорел „пиротски” говор: Търнава, Винарче, Црънче, Долно Щипле, Горно Щипле, Лалище, Рибник, Буковче, Рибари, Ракитово, Ресник и др. На юг от Левач е областта Темнич. И тук населението започва да се преселва в края на 17 и през целия 18 в., Като повечето са от Тимошко (там има селище Темско), Косово поле и Жупа. По-късни заселвания (19 в.) имало от Ниш, Лесковац, Румелия, България (Мизия), Паракин, Тимок. По-важни села: Голямо Дреново, Каменари, Варварин, Вратари, Маскари, Обреж, Куклен, Катун, Свойново, Ораше, Бачина, Избенице. Около Сталак на В.Морава от български произход е било населението на селата: Бугарска Бралина, Трубаре, Дедина, Биволе, Текия, Капиджия, Перуновец, Гола вода, Модруковци, Корман. Населението се е преселили предимно от Пирот и Враня. (Г.Занетов. „Населението по долината на р.В.Морава”, стр.13-16) Българи има и около Белград, но също по-нови преселници. Техните села Цвийч нарича „Торлашка зона”. Повечето са преселници от Ниш и Прокоп (Прокупле) в резултат на предходните турски изстъпления в района на тези два града. Но също има преселници от други български райони: Призрен, Велес, Тиквеш, Кочани, Солунско, Градец, Охрид, Битоля, Буф, Кичево, Тетово, Враня, Елешница (Нишко), Крушевац, Трън, Пирот, Свърлиг, Соколец (Соко/л/-баня). Тази „Торлашка зона” обхваща Белградските села: Яйнци, Баница, Раковица, Мали и Велики Мокри Луг, Вишница, Пали Лула, Рушня, Мириево, Велико село, Сланци, Калугерица, Винча, Болеч, Лещани, Ритопек. В Гроцка е имало българска махала на изселници от Видин и Лом-паланка (съвр.гр.Лом), в Ресник (западно от Белград) имало преселници от Враня, Косово, Лесковац, откъдето бил рода на Джуро Бугарин. (Г.Занетов)

Всички тези българи не са потомци на старото средновековно население, а нови заселници, от 17-18 в., потомци на бежанци от Македония, Призренско, Видинско, Софийско, Нишко, които търсят по-спокойни места за заселване, бягайки от турската анархия, настанала след австро-турските войни. Голяма част от тези българи се заселват по долината на Велика Морава с "Великата сеоба" на сръбския ипекски патриарх Арсений ІІІ Черноевич. С обявяването на Българската Екзархия, Нишкият санджак влиза в нейните граници, което показва че болшинствата от населението е българско. По време на Освободителната война (1877-78 г.), Сърбия окупира Куршумлия, Прокупле, Ниш, Пирот, Лесковъц, Враня, Сурдулица, Трън, както и части от Косово. Според Сан-Стефанският договор (03.03.1878 г.), градовете Прокупле (населен предимно със сърбомани) и Ниш, който е изцяло български тогава град, се отстъпват на Сърбия. През 1878 г. има особено силни протести на българите от Пиротско, в отговор на което 48 градски първенци са арестувани и затворени от сръбската власт, а екзархийският митрополит Евстатий Пелогонийски е интерниран в Крушевац. На Берлинския конгрес, най-вече с помощта на Австро-Унгария, Сърбия придобива още Пирот, Враня, но е принудена да се изтегли от окупирания Трън. Включването на областта на Българска Морава в политико-административните граници на Кралство Сърбия след Берлинския конгрес е последвано от масови репресии над местното българско население при които в Пиротско са убити няколко десетки души, а 45 са хвърлени в затвора. Известна част от населението се изселва в България, като селцето Цариброд бързо увеличава жителите си и се превръща в град. В 1883 г. много поморавски и тимошките българи участват в Тимошкото въстание срещу крал Милан. То е жестоко разгромено от властта, но трябва да подчертаем че няма български национален характер.  

Сърбизацията на тимошките българи тогава доста е напреднала. Съдени са 819 души, издадени са 21 смъртни и много доживотни присъди. Водачът на бунта, зайчарският "българин" със сръбско самосъзнание Никола Пашич, роден в с.Велики Извор, образувано от тетевенски изселници от началото на 19 в., се спасява в България. Неговият партиен съратник Таушанович е потомък на българи от Алексинци (Алексинац). Терорът се увеличава още повече с въведените извънредни мерки. Много участници в събитията и обикновено население търсейки защита и сигурност бягат в България. В 1885 г. по време на Сръбско-българската война населението от областта е мобилизирано в сръбската армия и българите отказват да се бият срещу своите съотечественици, като масово минават с оръжието си на тяхна страна. Пиротчани подпомагат българската армия и я посрещат като освободителка, което впоследствие води до нови репресии от страна на сърбите. Въпреки победоносната война България не си връща тези земи, поради намесата на Австро-Унгария, защитила Сърбия и те остават под сръбска власт. Границата за моравските българи за дълго фактически е затворена, като те са изолирани и подложени на още по-усилена асимилация. От своя страна и българските правителства се интересуват повечеизцяло от Македония и Тракия и не проявяват никакъв интерес към Поморавието. По време на Първата световна война цялата област, заедно с югоизточно Косово е отвоювана от България, като Тайната българо-германо-австроунгарска  спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. През февруари 1917 година в населения със сърби и предимно българи-сърбомани западен дял на областта, в района на река Топлица избухва брожение, известно като Топличкото въстание. То е организирано от Антантата, която изпраща там, стария сръбски четнически деец Коста Пекянец. Въстанието не обхваща населените с българи източни райони на Моравско, а е съсредоточено, там където сърбите и сърбоманите са мнозинство от населението (Куршумлия, Прокупле). Действията на сръбските чети в посока организиране на населението на бунт срещу българската власт, са осуетени още в зародиш от войската с помощта на чети на ВМОРО. Самото моравско население не подкрепя бунта. Албанските чети също действат против сърбите. Командващи по това време Моравската военно-инспекционна област са Александър Протогеров и Петър Дървингов. След загубата на войната от България, Поморавието е върнато на Сърбия, която присъединява и Западните покрайнини. В 1941 г. български войски и администрация заемат отново най-източните части на областта - Пиротско и Вранско. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.”

     Карта на българските торлашките говори в Сърбия, Македония, Косово и Румъния. Кои са торлаците? Много характерен белег за торлашкото облекло е женската дреха с кръстовидна пазва, която носят омъжените жени, свързана с майченството и кърменето. Някои български изследователи като Р.Сефтерски и др. виждат в тази дреха следи от прабългарското културно  наследство. Същият тип дреха е разпространен и сред  капанците, среща се и при чуваши, марийци и други от пределите на бившата Волжка България. Като съществен старинен елемент от торлашката женска носия, свързан с облеклото на прабългарите, М.Николова определя т.нар. махрама-правоъгълно парче плат, извезано и спускащо се по гърба. Същите старинни елементи се откриват и в женското облекло от Поморавието. Мнозина изследователи на чипровския килим търсят сходтсва с техниката на тъкане, цветовете и орнаментите му в Средна Азия и Кавказ ( Попов, Валев, Николова, Митрева и др.). В подкрепа на древнобългарският произход  на торлаците са и съхренените до късно мъжки прически „чембас” и огнището в средата на широкия пруст.

 

Тодор Балкански в-к “ Българска нация” ноември 1995 г. „Отвъддунавските българи днес”.


         „Безпорно най-старата част на българското население са милионите т.нар. тукани, които румънци и унгарци заварват в тази земя.Името тукани сред местните българи, потомци староседелското българско население на историческа Отвъддунавска България, се тълкува единствено, като "българи от тука". Тези българи тукани в румънската земя са в последен стадий на порумънчване в езиково отношение, но техните съседи, които са в по-голяма или по-малка степен са истински румънци, ги наричат на своя език: "Bulgarii cu capul mare!" (българите с големите глави), характероним, който точно представя българския антропологически тип в сравнение с румънския. Най-гъсто туканската част на българският народ е представена в окръзите Горж и Долж, за които в румънската историография и ономастика нерядко се говори, че са румънски деформати на имената Горен и Долен Жиу като окръзи от държавата на Йоница т.е. Иваница Калоян, цар на българите. Туканите, местните българи в Закарпатието са запазили своя старинен български език, който в последствие е попаднал под силното влияние на словашкия и украински език. Днес тези някогашни българи се самонаричат русини (от тях е откривателят на българите Юрий Венелин); те се смятат за отделен славянски народ, който по език е най-близо до българите, словаците обаче ги смятат за свои сънародници, същото правят и украинците и великорусите. Днес в Мукачевски и Ужгородски район на Закарпатието живеят българи, които имат и своя част в Русфигово (сега квартал на Мукачево), които местните хора наричат Болхарские хати (Българските къщи), а ние росфиговски българи. Колонията на росфиговските българи е значителна, пази езика си и българското си самосъзнание.  Дългогодишен кмет на града беше българинът Николай Роглев. Закарпатските българи притежават днес местен език (диалект),създаден от градинарската реч на техните бащи и деди, които по произход са от Търновско, Търговищко, Севлиевско, Русенско. В днешна румънска Трансилвания живеят т.нар. шкеи,т. тази част от българите, която е запазила българското си самосъзнание група на българския народ. Друга огромна част от нашия народ с пряк произход от първобългарите есегел днес е унгаризирана (около 2 000 000) и се представя с името секуи,секели, което е същият унгарски деформатив на името есегел (есегел, барзсил и булгар са трите големи големи колена на българския или булгарския народ до падането на Волжка България). Шкеите днес живеят в селищата: Голям и Малък Чергед (Cergi Mic,Mare), Алвинц (Vintul de Jos), в окръг Алба Юлия, Русчьор и Бунгард в окръг Сибиу, Ръшнов и Шкеи в окръг Брашов.Секуите, които сега правят опит да възвърнат първобългарското си самосъзнание, живеят в областта Ла Секуи (окръзи Харгита и Ковасна). В Чергед живеят днес т.нар. чергедски българи. Те днес говорят само румънски език, представят се обаче за българи, и то българи- богомили, но пазят старобългарските си молитви, които рецитират при тържествени случаи, без да ги разбират.

        Българите в Алвинц, т.нар. алвинцки българи, са от две групи: 1) първата е от потомци на чипровчани, дошли в тази земя през 1700 г; днес са езиково унгаризирани, вече губят българското си самосъзнание (запазено е само във фамилиите Дерводелин и Бордицою); втората група е градинарска с произход от Лясковско, съставена от фамилията с много разклонения Иванов; говорят румънски, немски и унгарск, но пеят българските си песни, които не разбират. Русчорските българи днес са германизирани в езиково отношение, но пазят българското си самосъзнание на българи богомили. При тях единствено е запазена може би стара българска черта да говорят в тържествени случаи с коремно предихание. Бунгардските българи езиково са руманизирани, но пазят българското си самосъзнание на богомили; пазят и стари колинди на български език, които рецитират, без да ги разбират. Шкеите в Брашовския Шкеи са живи, богати, силни; езиково са румънизирани и се представят като румънци от български произход. Дошли са тази земя през 1392г. вероятно като наемна конна войска от България, създали са голяма култура и първото светско училище на българския народ, което после прераства в първото светско училище на румънците. На запад в Банат живеят няколко групи българи, които тук ще представя в няколко реда: групата на северобанатските българи, наричани бешеновци и винганци, е повече от позната на читателите и не се нуждае от специално представяне . В Северния Банат има още една група на българите, така наречените рекашенски българи, които днес се представят за хървати шокаци, но носят български етноразличителни имена, тип: Гьока Станков (не Станкович).

              В Средния Банат или областта Караш Северин живеят т.нар. българи карашовени (в 7 села по реката Караш: Водник, Каращова, Нермед, Ябълча, Рафник и др.). Говорят старинен български език, консервиран като български „у”-диалект от 1365 г., когато напускат Видинска България. Днес нямат българско самосъзнание, представят се за карашевци, а от няколко години и за "хървати" или "сърби". На изток от тях е запазена карашевската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание. Наричат се и слатинци. В Южния Банат живеят т.нар. свиничански българи, ортодоксални хриситияни със старинен български език „у”-диалект от 1444 г., когато напускат своята българска родина в днешното Неготинско, района на манастира Вратна. От 1920 г. в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи, наричани заедно с карашевците от унгарските изследователи на района, когато е бил в Унгарската държава fekete bolgar "черни българи", като черен означава посока на света "източен" за разлика от белите българи "западни българи". Украинския Буджак и Молдова живеят българите гагаузи, лингвогрупа на българския народ, която говори турски език и български. От 30-те години на 20-ти век съветският антибългаризъм насаждаше в тези наши сънародници собствено гагаузко самосъзнание. Тази етнонимна политика създаде вече гагаузко самосъзнание, което обаче не е прието от българите гагаузи в Кавказ, Семипилатинския район на Казахстан и др .”

Емил Спанчев - Корени


            „До истината може да стигнеш по много пътища, с лъжата – до никъде. Ели Юрукова, съобщи, по радио “Нова Европа”, че много хора от Ниш, Пирот, Крагуевац заявяват, че са българи, че имената на техните деди са завършвали на ОВ. И затова искат паспорти за български граждани. Че Ниш, Пирот и Крагуевац са български градове, преломени от сърбите, в това няма никакво съмнение, за всеки, който познава действителността.     Всички         чужди пътешественици определят Ниш като български град. (вж. “Немски и австрийски пътеписи за Балканите”, “Наука и изкуство”, 1979 г.). Пирот е на пътя София-Ниш. За неговата защита българите построили “Пирг” – укрепление, което съществува и досега. Край укреплението се ражда градът Пирот.  Сръбските шовинисти наричат Крагуевац “сърцето на Шумадия”, а името му идва от Крагуй – ловен сокол на прабългарски език. Соколарите, които са обучавали соколите се казвали крагуяри. Затова Крагуевец не може да се свърже с никакъв друг народ, освен с българския. Не трябва да ни учудват сръбските извращения. Това е тяхна традиция и политика. Балканската им родина е вътрешната страна на Динарските планини, където са се заселили със свиневъдство и грабеж, но подпомогнати от триединния враг, днеска са почти до София. Ето прабългарски селища край посечените градове.

1. Крагуевец. Край него са: Драча, Мечковец, Церовец, Шарани, Майдан, Джури, Кутло, Котража – братът на Аспарух, Бояр, Шевърлюге, Пепела – пеперуда, Моравци, Срем, Шабац – място, където българите са водили саблен бой с римляните през ІІІ век. Сабята – шаб, българите изковали за конницата си. В 15 похода за два века българите завзели Западните Балкани и като по-културен народ покрили земята с български имена на селища, планини, реки и низини. Шабац е като Шабла на Черно море... До Шабац, южно от р. Сава, която носи също българско име, са Добрич, Охрид и Варна. Градът Варна от прародината българите пренесли до р. Сава, южно от Белград и на Черно море – на три места. 2. Ниш от старата Ниса край българската Прародина. До него са Шуман и Шумане – от Шумен, град в Прародината. Могат да се видят на картата “Българите – Атлас”, - “Тангра”. Като Шуман е Шумен до Варна на Черно море, гр. Свърлиг, Свърлишка планина, Свърлишки Тимок и с. Свърлиг са от прабългарското “врабче”. До тях е Ласовичката планина на 1160 м в селището Ласово. Шестнадесет века преди американците по тези места българите са ловяли бойните си коне, отглеждани на свободна паша, с ласо. Бойните коне яздели само по време на война. Конете били средно тежка порода, като коня на Мадарския конник. Днес тази порода в Западна Европа се нарича Першеброн – рицарски кон, от името на коня на прабългарски – перш.

 Тук са Сурдула и Сурдулица, което означава – светлия, великия български царски род Дуло. Наблизо е Морава, това име означава тиха, спокойна река. Връх Мусинец 1725 м, съименик на връх Мусала в Рила – 2925 м; Бан Дули – БАН – ръководител на област от рода Дуло (царският род), Баря – крепост, връх Мечит 1756 м, като в.Мечит в Рила. И двата са от “мечка”, а тя е прабългарска дума. Шишман, Спанци – Спанчев, Шипаш – Щип, Кушар – Кушка от прародината, Тръмчари – музикалния инструмент български – Тръмбой, Опариче като Опара до Томор в Албания – място на българско победоносно сражение, Витошевец – като планината Витоша до София; Ботуня като Ботуня до Кутловица – Монтана. 3. Край Пирот са: Гилян – най-старите българи; Нишор - река Нишава; Въртоп – революцонна организация “Въртоп” срещу сръбския окупатор. Балта – мина, Раснаца – синът на княз Борис І – Раста; Пресият – канът, Басара; Деян, Ибровица като р. Ибър в Босна и в. Ибър (2666 м) в Рила. И трите са прабългарски, Боляра, Рупеле – Рупите край Петрич, Кутлеш – водно колело със сандъчета – кутли – като Кутловица, Шармица, сходнто със Шар, Гаре – журналистът Гарелов, Бохова – градина, няколко тумби, за да покажат, че земята е българска. На запад е Сребреница. Тя ни напомня за геноцида, извършен от сръбските фанатици. До нея е Шилкович. Макар да му е лепнато сръбско окончание, Шилко е прабългарско име. Балк – това е столицата на прабългарската родина. Има го на 24 места в днешните Румъния, Босна, Хърватия, Черна Гора, Албания, Македония, България и Гърция, юичи – означава IYI (иуи) - “той”, понеже има каноническа забрана за произнасяне на името му. Зидоне – крепост с големи зидове, Авитохол – праотецът на българите, означава “син на сърна” на три места в Босна, едно в Албания, пет в Егейска Македония , две в България, Хумар на север от Сараево, като Хумар в Старата Велика България при Кавказ и Химара в Албания. Всичките идват от хумари в Прародината, Бехчи, Циготе, Диздаруша Яня – Гиздарушата Яна и хиляди, думи, които говорят за безсмъртието на българите.” (Списание „България-Македония”-брой 3 от 2005 година).

              „In 1985 the Greek government hired the Greek professor Kofos (a Vlah from Magarevo, Bitolsko) to study the Bulgarian problem in Aegean Macedonia. The professor found out that in Aegean Macedonia there are 750,000 Bulgarians. This report was to be presented to the Slavic symposium in Bucharest, 1986. After Belgrade found about that, the Serbs sent a protest note to the Greek government. Professor Kofos was stopped but the Bulgarian delegation managed to smuggle a copy of the report….In the year 1998 the Greek government again hired two professors from the University of Cambridge to study the Bulgarian question in Aegean Macedonia. They came with the report that, in Aegean Macedonia there are 673,000 Bulgarians. The Cambridge University press in Athens refused to publish it. The two professors most demonstratively left the university. Greece grudgingly tolerates the Macedonian nationality because if it opens the BULGARIAN CAN OF WORMS, THINGS WILL GET VERY MESSY…./ Macedonian Tribune from Februari 1, 2007/.

     Превод: „В 1985 г. гръцкото правителство поставя задачата на гръцкия професор Кофос (по произход куцовлах от с.Магарево, Битолско) да проучи „българското присъствие” в Егейско Македония. Професор изяснява, че в Егейска Македония живеят около 750,000 българи (по език). Това съобщение е трябвало да бъде представено на Славянския симпозиум в Букурещ през 1986 г. След симпозиума югославското правителство от Белград, изпраща протест пред гръцките власти. Професор Кофос е отстранен, но Българската делегация успява да се сдобие с копие от съобщението му.

Файл:Карта языковых меньшинств Греции.png В 1998 г., гръцките власти натоварват двама професора от Кембриджкия университет, за да проучат „българския въпрос” в Егейска Македония. Те съобщават в проучването си за 673 000 българи. Гръцките власти склоняват Кембриджкия университет да не публикува проучването в Атина. Гърция с неохота признава съществуването на „Македонска” нация, тъй като ако се откаже от това положение, ще последват  купчина от български проблеми и нещата ще стана още по „мръсни!” (в-к „Македонска Трибуна”, от 01.02. 2007 г.).

            Карта на езиковите малцинства в Гърция. Неприятно впечатление прави, че вместо българи на картата стоят някакви си неопределени южни славяни. Този термин отдавна се използва от руския имперски (и по-късния съветски) антибългаризъм и май радушно се приема от някои наши учени. Освен това картата не отрязява реалното българско присъствие в Гърция. Българско население има чак до Кожани, да не говорим, че в Кайлярско българите са мнозинство. В Лагадинско българите също са мнозинство, но за съжаление голяма част от тях са били още в миналото гъркомани. Българи има и на север от Кавала, както и в Кукушко, но тези райони не са показани като населени с българи на картата. Освен това голяма част от турците в Касантийско са всъщност помаци-българи, обявили се за турци.

 

Витомир Долински: ИНТЕРВЈУ СО ПРОГОНЕТИОТ АЛБАНСКИ АКАДЕМИК ПРОФ. Д-Р КАПЛАН РЕСУЛИ

 

            Уште 1955-та на Скопскиот универзитет ми стана конечно јасно дека на Балканот нема да има мир се додека не се разјасни албанското прашање. Затоа од Правниот факултет се префрлив на албанолошките студии и тука, во спротивност со она што го зборуваа и пишуваа не само албанските, туку и нашите, југословенски научници, во спротивност со она што се учи не само по училиштата на албански јазик (во Албанија и кај нас!), туку и по училиштата на нашите, јужно-словенски јазици, дознав дека Албанците не само што не се автохтони, туку и дека не се никакви следбеници на Пелазгите или на Илирите. Не ми го рече тоа никој од професорите на Албанологија, се разбира. Тие продолжуваа и натаму со приказната дека божем Албанците се автохтони пелазгиско-илирски наследници. Тоа го открив случајно студирајќи го албанскиот јазик, за кој сите се согласуваат дека е од типот САТЕМ. Според таа, глобална поделба на јазиците, проучувајќи го илирскиот јазик, дознав дека тој е КЕНТУМ. Најелементарната логика ми зборуваше дека еден САТЕМ јазик не може да биде директен следбеник, па ниту некаков дериват на некој КЕНТУМ јазик, без промена на неговиот супстрат. Бидејќи албанскиот јазик нема никаква промена на супстратот, значи дека тие, Албанците, не можат во никој случај да бидат генеoлошки следбеници на Илирите. Подоцна ова го најдов и кај светските професори и научници Паул, Хирт, Вајганд, Томашек, Парван, Георгиев, Пушкариу и многу други кои со бројни научни аргументи, лингвистички и историски, докажаа дека не само што Албанците немаат ништо заедничко со Илирите, туку и дека не само што тие не се автохтони на ниедно друго место на Балканот, туку тие тоа не се ниту на просторите на сегашна Албанија. Вајганд, на пр. формулира 12 аргументи. Јас на сите нив додадов уште пет. За жал, овие научници не се споменуваат на Албанологија, ниту во Албанија, ниту во Југославија и Македонија, поради тоа што албанските професори свесно ја кријат вистината за потеклото на Албанците и, место неа, на учениците и студентите им ги сервираат лагите за автохтоноста и илирското потекло. Преку нив тие го трујат целиот народ. Ова сигурно не се прави случајно туку со цел Албанците да се поттикнуваат против соседните народи со што, фаќајќи се на јадицата на некакви измислени широки етнички територии, да бидат искористени како топовско месо за интересите на сопствените криминализирани водачи и на меѓународниот Капитал. Главниот мотив што ме поттикна да се спротивставам на албанската псевдонаука за нивното илирско потекло беше вистината, љубовта кон вистината, посебната наклонетост кон неа, а втор и не помалку важен мотив, ми беше и фактот што, гледајќи дека Албанците се задојуваат со шовинизам и расизам, се поттикнуваат за борба против соседните народи, се надевав дека Албанците, доколку им се објасни вистината, ќе се оттргнат од приказните, легендите и митовите за нивната автохтонија и илироманија, со што ќе престанат и со својата неоправдана и неоснована омраза кон своите соседи…

     Кога Албанија е прогласена и призната за независна држава (1912-13) нејзиното население изнесуваше 700.000 жители од кои едвај 50% беа Албанци, додека втората половина беа Власи (околу 20%), Словени (Македонци, Срби, Црногорци, околу 15%), Грци (околу 5%) и други (Турци, Роми, Черкези, Италијанци, Евреи и др., околу 10%). Со текот на времето, најмногу насилно, со негирање на сите национални права, па и правото да зборуваат на својот јазик на родните огништа или да го носат своето национално презиме, тие во извесна мерка се асимилирани. Но, и покрај таквата присилна албанизација, во Албанија и денес над 30% од населението зборува на неалбански јазик и ја чува својата неалбанска национална свест, иако се регистрирани како Албанци зашто поинаку не им се дозволува. Неалбанското потекло на жителите на Албанија е очигледно и од нивните пезимиња: Белло, Блусхи, Богдани, Буда, Буди, Дида, Добраци, Драговоја, Драгусха, Хавери(ќ), Каписузи(ќ), Мекси, Милани, Милосхи, Мојсиу, Музака, Најдени, Пеку, Прела, Рука, Силиљ, Скура, Схунди, Зиу и многу други. - Во Вашите проучувања особено внимание имате посветено и на извршената етничка експанзија на Албанците во последните 2-3 века кон соседните (српски, македонски, грчки и др.) области, за кои сега, последниве неколку децении, токму нив да почнат да ги нарекуваат нивни "етнички територии" на кои наводно живееле од памтивек? ПРОФ. Д-Р КАПЛАН РЕСУЛИ - БУРОВИЌ: Тоа е навистина апсурдно и, во секој случај, добро е што сепак се зачувани бројни докази за нивната неспорна експанзија, кои јас интегрално ги имам собрано и објавено во мојата студија "Потеклото на Албанците на Косово, во Македонија, Црна Гора и Грција". Треба да се биде објективен и да се каже вистината, не само заради вистината сама по себе, туку и затоа што таа ќе придонесе за надминување на многу проблеми на Балканот. Дека Албанците дури во последниве векови се проширија во соседните земји призна јавно, преку печатот, и најголемиот современ албански научник, академик проф. д-р Ељрем Цабеј кој притиснат од бројните аргументи не можеше, а да не констатира дека "сегашните територии на кои живеат Албанците не се зона на РЕСТРИКЦИЈА, туку зони на ЕКСПАНЗИЈА!" И не само тој! Тоа се потврдува и во самата HISTORIA E SHQIPERISE составена од самите албански научници. - Неодамна од Тирана беа лансирани некакви "податоци" за постоење на 14 милиони Албанци. Меѓу многуте пак значајни "албанци" кои ја задолжиле светската цивилизација беше вброен дури и Александар Македонски!?...

Стефан Веркович

 

            „Както личи от вестниците, сърбите предявяват съвсем безсъвестни претенции при разглеждане на своите граници, осъзнавайки правата си на някакви фантастични и баснословни исторически предания, защото те не трябва да постъпват въз основа на миналото, т.е. да поставят естествените граници на всяко племе там, където свършва езикът му. По това природно неприкосновено право не са сръбски не само Скопският, Нишкият и Видинският санджак, тъй като тук говорят така, както в Солун и Одрин, но дори и самото Сръбско Княжество има около 200 000 души, които говорят като жителите на гореспоменатите три санджака, т.е на чисто български език, следователно принадлежат на българския клон, а не на сръбския. Споменатите 200 хил. българи живеят в Крушевацкия, Неготинския и Алексинацкия окръг до град Кюприя на Морава. Според моето мнение, основавайки се на сръбската теория за народностите, всичко би принадлежало на България до Паракина и Кюприя на Морава в Сърбия, тъй като, обратно сърбите си присвояват едва ли не три части от България, наричайки я Стара Сърбия” (в-к „Свободно мнение” 51, 20 дек. 1914 г., с.707-708).

 

            В документ  4 към Европейската комисия и изработен от Западноевропейски център за изследване се подчертава, че най-много „двуезични” граждани в Гърция се намират около Лерин ( Флорина)  в над 70 села, около Пела- също в над 70 села, около Костур селата с двуезични гръцки граждани са 77, а около Кукуш са 17, в околностите на Солун са 30, а около Сяр 55 (в-к „Македония”-брой 9, март 2000 г.).

 Песен от планината Ястребец, която е отвъд Морава, южно от град Крушевац.

 Хоро води Jелена девоjка

Хоро води невесела ходи

Огледа jе Милена девоjка:

„ Оj, Бога ти, Jелена девоjко,

каква ти jе голяма невольа?

Хоро водиш, невесела ходиш?

Хаjде море, да се удаjемо.”

„- Удаваj се, Милено девоjко,

Мени ни jе твоje удадбе

Но jе мени до моеjе невольа.

……..

Сръбска песен от Шабачки окръг

 

Крепком мишуом, срцем витешкиjем

У наjгоре доба по србина

Кад процвилье мало и велико,

И Србиjа земльа поносита

Крвавиjем сузам проплакала

Родо своме послуживши виjерно-

Овде лежи Лазаревич Лука

……….

 

Както читателят сам може да се убеди първата песен си е чисто българска, не бива да заблуждава присъствието на една-две сръбски думи или букви те са добавени от събирачът на тези песни, който е бил сърбин (Милош Миличевич).    

 

             Ето какво пише в „ Сербски новини” :  

“…Смъртта на султан Махмуд и пророчествата, които са се разнасяли по Турско през 1840-те години са предизвикали голямо движение в България, Румелия и Македония – с една дума, навсякъде, където живеят българи (Има се предвид Нишкото въстание от 1841 г. Ал. М.)… На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата била поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстанници…”

ИЗТОЧНИК : Вестник “Сербске народне новине”, Пеща, брой 27, 6. IV. 1844 година. (ОРИГИНАЛЪТ Е НА СЪРБОХЪРВАТСКИ) .

            В третия том на Пуркевил "Пътувания в Гърция, Албания и други части на Отоманската империя през 1798, 1799,1800 и 1801 г." (Париж,, 1802 г.) в цялото произведение се споменава многократно за българи както например се отбелязва на стр. 48: "На около 4 км. От Янина (Йоанина) се намира градчето Бопила, чиито жители са българи".

 

БЪЛГАРСКИ КОЛОНИИ В РУСИЯ, УКРАЙНА И МОЛДОВА И РОДСТВЕНИТЕ ИМ МЕТРОПОЛИИ ВЪВ ВАРНЕНСКИЯ КРАЙ НА БЪЛГАРИЯ КОЛОНИИ МЕТРОПОЛИИ ДАЛИ ПРЕСЕЛНИЦИ:

  1. Село Авдарма; Село Бежаново – 1. Село Горичане. 2. Село Александровка, Болгр. район, Одеска област - 2. Село Игнатиево; Село Ботево, Варненска област. 3. Село Александровка, Акимовски район, Запорожка област - 3. Село Аврен, Варненска област. 4. Село Бавовка, Приморски район, Запорожка област - 4. Село Аксаково, Варненска област. 5. Село Баручи, Чадърлунгски район, Молдова - 5. Град Генерал Тошево; Село Пейково, Варненска област. 6. Село Башкалия, Комратски район - 6. Село Изворник; Село Есеница, Варненска област. 7. Село Бешгьоз, Чадърлунгски район - 7. Село Димитър Ганево; Село Храброво, Варненска област. 8. Село Богдановка, Бесарабски район, Молдова - 8. Село Опанец, Варненска област. 9. Село Богатое, Измаилски район, Одеска област - 9. Село Каолиново, Варненска област; Село Дряново, Хасковска област. 10. Село Брънза, Вулканещски район, Молдова - 10. Село Росица, Варненска област. 11. Село Валени, Вулканещски район, Молдова - 11. Село Коритен, Варненска област. 12. Село Виноградовка, Болградски район, Одеска област - 12. Град Бяла и град Шабла, Варненска област. 13. Село Виноградовка, Вулканещски район, Молдова - 13. Село Константиново, Варненска област. 14. Село Владичени, Болградски район, Одеска област - 14. Село Мадара, Варненска област. 15. Село Волчанское, Акимовски район, Запорожска област - 15. Село Метличина, Варненска област. 16. Град Вулканешти, Молдова - 16. Град Балчик, Варненска област. 17. Гайдар, Чадърлунгски район, Молдова - 17. Село Генерал Кантарджиево, Варненска област. 18. Село Гамовка, Приазовски район, Запорожска област - 18. Село Приморци, Варненска област. 19. Село Георгиевка, Приазовски район, Запорожска област - 19. Село Константиново, Варненска област. 20. Село Голица, Болградски район, Одеска област - 20. Село Голица, Варненска област. 21. Село Градище, Чимишлийски район - 21. Село Градище, Варненска област 22. Село Дезгинджа, Комратски район, Молдова - 22. Село Виница; Село Кранево, Варненска област. 23. Село Димитровка, Болградси район, Одеска област - 23. Село Михалич; Село Страхил, Варненска област. 24. Село Димитрово, Комратски район, Молдова - 24. Село Изворско, Варненска област. 25. Село Димитровка, Чимишлийски район, Молдова - 25. Село Градище, Варненска област. 26. Село Жовтневое, Болградски район, Одеска област - 26. Село Приморци; Село Бозвелийско, Варненска област. 27. Село Задунавка, Арцизски район, Одеска област - 27. Село Дългопол, Варненска област; Село Вакарел, Софийска. област. 28. Село Казаякля, Чадърлунгски район, Молдова - 28. Село Червенци, Варненска област. 29. Село Кирнички, Измаилски район, Одеска област - 29. Село Дибич, Варненска област. 30. Село Кислица-Прут, Вулканещски район, Варненска област - 30. Село Крушари, Варненска област. 31. Село Колесное, Саратски район, Одеска област - 31. Село Кюлевча, Варненска област. 32. Село Колибаш, Вулканещски район, Молдова - 32. Село Изворово, Варненска област. 33. Село Копчак, Тараклийски район, Молдова - 33. Село Кипра; Град Девня, Варненска област. 34. Село Котловина, Ренийски район, Одеска област - 34. Село Джъвел, Варненска област; Село Княжево, Бургаска област. 35. Село Мариновка, Приморски район, Запорожска област - 35. Село Стгефан Караджа, Варненска област. 36. Село Максимени, Чимишлийски район, Молдова - 36. Село Градина, Варненска област. 37. Село Нагорное, Ренийски район, Одеска област - 37. Село Брестак, Варненска област. 38. Село Новая Ивановска Болгарская, Арц. Район, Одеска област - 38. Град Белослав, Варненска област. 39. Село Новая Ларга, Кагулски район, Молдова - 39. Село Радецки, Бургаска област. 40. Село Нови Томай, Леовски район, Молдова - 40. Село Доброплодно, Варненска област. 41. Село Новоселовка, Тараклийски район, Молдова - 41. Село Памукчи, Варненска област. 42. Село Нови Кортен, Тараклийски район, Молдова - 42. Село Коньово, Бургаска област. 43. Село Огородное, Болградски район, Одеска област - 43. Град Провадия, Варненска област. 44. Село Палаузовка, Бердянски район, Запорожска област - 44. Село Златар, Варненска област. 45. Село Плавни, Ренийски район, Одеска област - 45. Село Вълчи дол, Варненска област. 46. Село Преслав, Приморски район, Запорожска област - 46. Град Преслав, Варненска област. 47. Село Слободзея Маре, Вулканещски район - 47. Село Рогозина, Варненска област. 48. Село Старий Трояни, Калийски район, Одеска област - 48. Село Добротич, Варненска област. 49. Село Степановка-втора, Приазовски район, Запор. област - 49. Село Марково, Варненска област. 50. Село Софиевка, Тараклийски район - 50. Село Янково, Варненска област. 51. Село Томай, Чадърлунгски район - 51. Град Дулово, Разградска област. 52. Село Утканосовка, Измаилски район, Одеска област - 52. Село Върбица, Варненска област. 53. Село Чадър, Леовски район - 53. Село Султанци, Варненска област. 54. Село Червеное, Тарутински район, Одеска област - 54. Село Драгоево; Село Добрина, Варненска област. 55. Село Чокмайдан, Комратски район - 55. Село Сенокос; Село Кичево, Варненска област. 56. Село Чумай, Тараклийски район - 56. Село Куманово; Село Капакли, Варненска област. 57. Село Серпневое, Тарутински район, Одеска област - 57. Село Гара Хитрино; Село Равнец, Варненска област. 58. Село Новокаменка, Измаилски район, Одеска област - 58. Село Миланово, Варненска област. Из сборника „ЖИВИТЕ ТРОФЕИ” на Иван Дундаров; Рубрика „КОРЕНИ”; Бр. 56/7.03.2003 г.; Вестник „ПОЗВЪНЕТЕ НОВИНИ”. *Допълнителни бележки: 1. Горната разработка е направена при предишното административно деление на Народна Република България, когато сегашните Варненска, Добричка и Шуменска области съставляваха заедно тогавашната Варненска област. 2. Заедно с горния списък е отпечатана и следната отделна кратка статийка: КЪМ ПОЛОВИН МИЛИОН НАШИ ЖИВЕЯТ ТАМ До ден днешен няма точна статистика за числеността на бесарабските българи. Много от тях са станали жертва на асимилационната политика на съответната държава. „Румънизация, побоища, интерниране” – така през 1943 г. е описан животът на българите в Румъния, в писмо на консула ни там до българското правителство. Българите били подложени на стопанска и културна дискриминация. От този период фигурират данни, че поне 350 000 са българите в източните румънски земи. Според Михаил Хаджийски, 60 000 наши сънародници живеят в Таврия, 60 000 - в Крим, 35 000 – в Одеска област, а 350 000 – другаде. (по Драгия Драгиев)

    Съществуват и сведения за все още съхранен български диалект в района на най-южните части на Егейска Македония, около градовете Кожани и Гребена. Известно е, че по спогодбата Моллов-Кафандарис в България от тези два района на Северна Гърция и от областта на Населица се преселват около 200 души. Гръцкият новинар Йоргос Пападакис в наши дни е един от малкото в Гърция, който се осмели да каже, че в Кожани се говори и друг език освен гръцкият. Заради това си признание той замалко е щял да загуби работата си. Ето имената на някои селища в Кожанско, населени все още с българи: с. Биралци - през 1941 г. е имало 80 български семейства; с. Бошовци - 2/3 са българи; с. Борутуво - 60 български семейства; с. Коман - 2/3 от наслението му е българско; село Требино - изцяло българско, но сега изселено в Кайляри и с. Кила на 4 км. северно от Кожани; с. Лъка- 33% българи; с. Ранци - 300 българофонски семейства през 1941 г.; с. Катраница - през 1905 година в селото живеят 1600 българи патриаршисти; с. Видолуща-368 българи през 1905 год.; в немския превод на първото френско издание на пътеписа на Пукевил се споменават 9 български села между десния бряг на Бистрица и Олимп. Архимандритъ Антонинъ, като говори за Св. новомѫченикъ Георги Янински, обѣсенъ прѣзъ 1837 г. въ Янина, казва, че билъ българинъ, роденъ въ с. Турхли, Гревенска епархия. Селото Турхли ще е вѣроятно сегашното Чурхли или Джурухли, находище се между Гребена и Ляпчища. В малкота околия Богатско населението по времето на Кънчов било двуезично с тенденция към замиране на българският език. Каква е съдбата на част от тези български села ние не знаем /Васил Кънчов-„ Македония-етнография и статистика”-стр.78/. През септември 2005 год. хора от ВМРО са ходили на остров Св. Ахил. Там имало дава автобуса с хора от Кожани и всички са говорили български.

Авторът на тези редове, ровейки се в Интернет, се натъкна и на друга интересна информация. Оказа се,че човек от България има приятели млади българи от Кожани и Сятища, които говорят на прекрасен български. Ето и какво казва той: „С въпросните младежи се запознахме в Аспровалта. В хотела на един чичка, който също много чистичко говореше български, но твърдеше, че е елин, защото "... Ако кажа, че съм българин, ще трябва да си ида в България. А там няма хотел, няма ресторант, няма пари."  Както се казва, комнатарът е излишен.

 БЪЛГАРСКИ КОЛОНИИ В РУСИЯ, УКРАЙНА И МОЛДОВА И РОДСТВЕНИТЕ ИМ МЕТРОПОЛИИ ВЪВ ВАРНЕНСКИЯ КРАЙ НА БЪЛГАРИЯ КОЛОНИИ МЕТРОПОЛИИ ДАЛИ ПРЕСЕЛНИЦИ:

 

             1. Село Авдарма; Село Бежаново – 1. Село Горичане. 2. Село Александровка, Болгр. район, Одеска област - 2. Село Игнатиево; Село Ботево, Варненска област. 3. Село Александровка, Акимовски район, Запорожка област - 3. Село Аврен, Варненска област. 4. Село Бавовка, Приморски район, Запорожка област - 4. Село Аксаково, Варненска област. 5. Село Баручи, Чадърлунгски район, Молдова - 5. Град Генерал Тошево; Село Пейково, Варненска област. 6. Село Башкалия, Комратски район - 6. Село Изворник; Село Есеница, Варненска област. 7. Село Бешгьоз, Чадърлунгски район - 7. Село Димитър Ганево; Село Храброво, Варненска област. 8. Село Богдановка, Бесарабски район, Молдова - 8. Село Опанец, Варненска област. 9. Село Богатое, Измаилски район, Одеска област - 9. Село Каолиново, Варненска област; Село Дряново, Хасковска област. 10. Село Брънза, Вулканещски район, Молдова - 10. Село Росица, Варненска област. 11. Село Валени, Вулканещски район, Молдова - 11. Село Коритен, Варненска област. 12. Село Виноградовка, Болградски район, Одеска област - 12. Град Бяла и град Шабла, Варненска област. 13. Село Виноградовка, Вулканещски район, Молдова - 13. Село Константиново, Варненска област. 14. Село Владичени, Болградски район, Одеска област - 14. Село Мадара, Варненска област. 15. Село Волчанское, Акимовски район, Запорожска област - 15. Село Метличина, Варненска област. 16. Град Вулканешти, Молдова - 16. Град Балчик, Варненска област. 17. Гайдар, Чадърлунгски район, Молдова - 17. Село Генерал Кантарджиево, Варненска област. 18. Село Гамовка, Приазовски район, Запорожска област - 18. Село Приморци, Варненска област. 19. Село Георгиевка, Приазовски район, Запорожска област - 19. Село Константиново, Варненска област. 20. Село Голица, Болградски район, Одеска област - 20. Село Голица, Варненска област. 21. Село Градище, Чимишлийски район - 21. Село Градище, Варненска област 22. Село Дезгинджа, Комратски район, Молдова - 22. Село Виница; Село Кранево, Варненска област. 23. Село Димитровка, Болградси район, Одеска област - 23. Село Михалич; Село Страхил, Варненска област. 24. Село Димитрово, Комратски район, Молдова - 24. Село Изворско, Варненска област. 25. Село Димитровка, Чимишлийски район, Молдова - 25. Село Градище, Варненска област. 26. Село Жовтневое, Болградски район, Одеска област - 26. Село Приморци; Село Бозвелийско, Варненска област. 27. Село Задунавка, Арцизски район, Одеска област - 27. Село Дългопол, Варненска област; Село Вакарел, Софийска. област. 28. Село Казаякля, Чадърлунгски район, Молдова - 28. Село Червенци, Варненска област. 29. Село Кирнички, Измаилски район, Одеска област - 29. Село Дибич, Варненска област. 30. Село Кислица-Прут, Вулканещски район, Варненска област - 30. Село Крушари, Варненска област. 31. Село Колесное, Саратски район, Одеска област - 31. Село Кюлевча, Варненска област. 32. Село Колибаш, Вулканещски район, Молдова - 32. Село Изворово, Варненска област. 33. Село Копчак, Тараклийски район, Молдова - 33. Село Кипра; Град Девня, Варненска област. 34. Село Котловина, Ренийски район, Одеска област - 34. Село Джъвел, Варненска област; Село Княжево, Бургаска област. 35. Село Мариновка, Приморски район, Запорожска област - 35. Село Стгефан Караджа, Варненска област. 36. Село Максимени, Чимишлийски район, Молдова - 36. Село Градина, Варненска област. 37. Село Нагорное, Ренийски район, Одеска област - 37. Село Брестак, Варненска област. 38. Село Новая Ивановска Болгарская, Арц. Район, Одеска област - 38. Град Белослав, Варненска област. 39. Село Новая Ларга, Кагулски район, Молдова - 39. Село Радецки, Бургаска област. 40. Село Нови Томай, Леовски район, Молдова - 40. Село Доброплодно, Варненска област. 41. Село Новоселовка, Тараклийски район, Молдова - 41. Село Памукчи, Варненска област. 42. Село Нови Кортен, Тараклийски район, Молдова - 42. Село Коньово, Бургаска област. 43. Село Огородное, Болградски район, Одеска област - 43. Град Провадия, Варненска област. 44. Село Палаузовка, Бердянски район, Запорожска област - 44. Село Златар, Варненска област. 45. Село Плавни, Ренийски район, Одеска област - 45. Село Вълчи дол, Варненска област. 46. Село Преслав, Приморски район, Запорожска област - 46. Град Преслав, Варненска област. 47. Село Слободзея Маре, Вулканещски район - 47. Село Рогозина, Варненска област. 48. Село Старий Трояни, Калийски район, Одеска област - 48. Село Добротич, Варненска област. 49. Село Степановка-втора, Приазовски район, Запор. област - 49. Село Марково, Варненска област. 50. Село Софиевка, Тараклийски район - 50. Село Янково, Варненска област. 51. Село Томай, Чадърлунгски район - 51. Град Дулово, Разградска област. 52. Село Утканосовка, Измаилски район, Одеска област - 52. Село Върбица, Варненска област. 53. Село Чадър, Леовски район - 53. Село Султанци, Варненска област. 54. Село Червеное, Тарутински район, Одеска област - 54. Село Драгоево; Село Добрина, Варненска област. 55. Село Чокмайдан, Комратски район - 55. Село Сенокос; Село Кичево, Варненска област. 56. Село Чумай, Тараклийски район - 56. Село Куманово; Село Капакли, Варненска област. 57. Село Серпневое, Тарутински район, Одеска област - 57. Село Гара Хитрино; Село Равнец, Варненска област. 58. Село Новокаменка, Измаилски район, Одеска област - 58. Село Миланово, Варненска област. Из сборника „ЖИВИТЕ ТРОФЕИ” на Иван Дундаров; Рубрика „КОРЕНИ”; Бр. 56/7.03.2003 г.; Вестник „ПОЗВЪНЕТЕ НОВИНИ”. *Допълнителни бележки: 1. Горната разработка е направена при предишното административно деление на Народна Република България, когато сегашните Варненска, Добричка и Шуменска области съставляваха заедно тогавашната Варненска област. 2. Заедно с горния списък е отпечатана и следната отделна кратка статийка: КЪМ ПОЛОВИН МИЛИОН НАШИ ЖИВЕЯТ ТАМ До ден днешен няма точна статистика за числеността на бесарабските българи. Много от тях са станали жертва на асимилационната политика на съответната държава. „Румънизация, побоища, интерниране” – така през 1943 г. е описан животът на българите в Румъния, в писмо на консула ни там до българското правителство. Българите били подложени на стопанска и културна дискриминация. От този период фигурират данни, че поне 350 000 са българите в източните румънски земи. Според Михаил Хаджийски, 60 000 наши сънародници живеят в Таврия, 60 000 - в Крим, 35 000 – в Одеска област, а 350 000 – другаде. (по Драгия Драгиев).

 

Преброяване на населението в Р. Македония (2002 г.)  

 

Файл:Macedonia ethnic BG2.png         Според това преброяване 64% от населението на републиката са македонци, но 68% са посочили майчин език македонски. Изниква въпроса на какво се дължат тези разминавания? Истината, че в община Струга албанците са само 16 000 повече от бълга рите, но тия албанци в не малката си част не са истински албанци, а торбеши (вид българи мюсюлмани) записали се поради различни причини албанци. Такива има в селата Лабунища, Октиси, Велеща и др. В Кичевско положението е горе-долу същото. Там реалния брой на българското население е 69%, но има също много българи мюсюлмани, които са посочили албанска или турска националност. Голяма част от сърбите в Македо- ния са всъщност сърбомани българи или хора от смесени бракове. В Северна Македония има над 15 000 сърбомани, които даже не знаят сръбски, но се пишат за сърби.

        

Български езикови и исторически пластове в Косово  

Емил Спанчев  

            „Цяла днешна Сърбия лежи върху българска земя, по-точно върху прабългарска от V век насам. До днес там са оцелели много прабългарски памирски имена. Ето някои за пример: Срем, р. Колубара, Крагуевац (в сърцето на Шумадия - от древнобългарското "крагуй" - сокол), свърлиг - врабче, бурел - шуплив варовик, чигота, жупана, Пирот (по ст.н.с. Петър Добрев). Тук са и шестте български нахии, борили се с оръжие при създаването на сръбското княжество заради обещаната им автономия и измамени от сърбите, както и заграбената земя около Българска Морава. Нахиите са: Княжевец, Алексенец, Парачин, Неготин и Зайчар и по-късно Западните покрайнини. Това не се знае поради славянския нихилизъм, насаждан от чуждите централи у нас. Точно във връзкa с безкритичното слaвянофилство бяхa и тревожните съобщения зa товa, колко опaсни сa остaтъците от рaкетa, пaднaлa около Трън, и пaнически известия от Вaрнa зa неподготвени скривaлищa. Това бяха жълтите медии на централите, всяващи умишлено суматоха. А ето фактите за Косово главно по "Научна експедиция в Македония и <!--[if !vml]--> <!--[endif]--> Поморавието 1916 г.":  "Там има старобългарска основa" - проф. Михаил Арнаудов; "Българите от Призрен вдигат въстание срещу Византия през 1073 г." - проф. Йордан Иванов. Добросъвестният сръбски разузнавач Стефан Веркович пише: "Населението на Призрен не е от сръбско, а е от българско и куцовлашко произхождение" ("Топографическо-етнографический очерк Македонии - С.Петербур, 1889 г.). Веркович изобщо не споменава за сърби и албанци.

            Руският историк Селищев и българските професори – историци Златарски, Ст. Младенов, Йордан Иванов, Михаил Арнаудов са писали за българските села в Призренска Гора между Коритник и Рудока, на запад от Шар, в басейна нa Люма, а сега останали по течението нa Мликa и Плава. В миналото те са били осемдесет селa, a днескa исзледовaтелят им Ем. Милaнов посочва около четиридесет. Български са селата от Средеската и Сириничката жупа, на север от Шар, по течението на Призренска Бистрица и Лепенец (В.Кънчов, Арнаудов, Селищев). Професор М. Арнаудов твърди, че в Цълигражда, Тополяне, Дворане, Йоловце, Мущише, Новане, Лютогла, Кориша, на север от Призрен и Коджа Балкан към Църнолева планина и самия Призрен говорят така: "съге" вместо сръбското "сад", "съз ножче" вм. "са ножем", "пояс" вм. "пас"". В Цълигражда на три часа североизточно от Призрен говорят: "Ке идем у град" (без сръбските падежи), "работам", "дзвезда", дзвоню", вм. сръбските "звезда", "звон". Съгласната "дз" е прабългарска и е имала самостоятелен знак "с" в прабългарската азбука. Българите от Призренска Гора - гораните, казват: "Кучево е млого злово, да не укaса детево"; "Кобилите млого хубaви се"; "децaтa", "кобилавa", "годинавa", "вечерявa", "пушкеве", "кундрите" и т.н. Яневските кaтолици говорят чисто бългaрско нaречие (Иширков, Златарски). За с. Грачаница, на 15 км от Прищина - знаменитата зaдужбина на сръбския крал СтеФан Милутин, - проф. Злaтарски пише: "Аз се съмнявам, че това население има твърдо сръбско национaлно съзнание, още повече, че езикът му не е чисто сръбски."  За косовските сърби, писано в сръбските статистики, Ст. Димитров пише: "Те говорят един език, по-близък, по-понятен нам... те по-скоро се приближават до македонските българи."

А гилянските "сърби", които са почти половината от населението на Прищински окръг, казват за себе си: "Ние не сме сърби. Сърбите от Стара Сърбия дойдоха тука 1912 г. и ни казаха, че сме сърби,... ние искаме да бъдем българи, каквито сме били от старо време" (Ст. Димитров).

            Тези дни при Блаце на македоно-косовската граница екип на "Нова Телевизия" – репортер Вaня Манолова, оператор Радослав Гиновски разговяря с албанец, който говори на хубaво мaкедонско нaречие, без сърбизми. В тaкивa ребуси хорaтa със сетивa и с усет към процесите нa aлбaнизaция могaт дa открият бългaрите от Косово за които говорим. " (в-к „Македония”- брой 17, 28 април 1999 г.).  

 

Погърчването на българите в Лъгадинско. Спомени от Македония  

от Н. Сурин  

             През летото на 1906 г. бех специално натоварен да наблюдавам постройката на караколите в лагадинската кааза, та обикалях приблизително два пъти месечно целия тоя район по маршрут: Лагодина — Клисали — Загливери — Пазаркия — Ставрос — Враста — Яспровалта — Маврово — Сухо — Негован — Гювезне — Лагодина. В Клисали, малко селце около 15 километра от Лагодина, между езерата Лагодина и Бешик, караколът се градеше върху един хълм покрай селото. Когато дойдох тук за пръв път, спрех се до постройката за да прегледам извършените работи и да дам своите указания. Научили за пристигането ми, свещеникът, кметът и неколко селяни дойдоха да ме поздравят с „добре дошел” и да ме поканят на една малка закуска.

  На моето приветствие с „добър ден” те отговориха с „калимера” и прибавиха: „Дек ксевромен вулгарика” (не говорим български). Яз долових нещо папагалско в изговарянето на тия думи (имах и сведения, че това село е българско, въпръки своето гръцко име), но без да показвам някакво съмнение в истинското елинско произхождение на тия хора, говорих с тех на турски, разпитвах ги за техния живот и закусих малко, качих се на коня и си продължих пътя. Но при следната си обиколка аз дойдох пак в това село привечер и след прегледа на постройката казах, че бих закъснел вече да продължа пътя си и заповедах на кмета да ми намери къща за нощуване. Той веднага доведе един от по-богатите селяни, у когото требваше да се настаня. Тоя селянин също не разбираше „вулгарика” и ние по пътя за дома приказвахме на турски. Като влязох в двора, чух, че намиращите се там жени и деца говорят български. Яз се сбърнах към домакина и му казах на турски:

— Чудно ми е, че целото ти семейство говори български, а ти не си научил и до сега тоя език.

— Аман, господине, отговори ми той, като сложи ръцете на гърдите си, българи сме и на гръцки до сега сме научили само „калимера”, „каланюкта”, ,адио” и „ден ксевромен вулгарика”, но имаме страх от андарти та казваме, че сме гърци. Яз разбирах вече такива работи и от други места на Македония, никак не бех раздразнен спрямо тия нещастни, тероризирани хора и спокойно преминах на български в разговора със своя домакин. След неколко минути, когато седяхме до огнището, пиехме кафе и приказвахме за техните селски работи, в стаята влезоха попът, кметът и няколко души селяни. Като чу българската реч и разбра, че маската е вече свалена, попът-гъркоман ме поздрави на чист български език и така продължихме разговора целата вечер. Аз отбегвах да засягам трънливи политически въпроси, разправяхме за обикновени работи от техния живот, и аз чувствувах, че за тия хора беше приятно да забравят поне за едно късо време, че са гърци, и без страх да говорят с един чужденец на своя роден език….

1. Лагадина. Населението е отдавна погърчено, говори доста добре гръцки, своя български език е запазило в семейния живот, по настроението си е гръцко, работи за гръцката кауза и крие своето българско потекло.

2. Киречкьой. Населението е доста културно, вече гръкоманско,но явно издава своя български произход, според обстоятелства се преобръща на гърци или на българи; в благоприятни условия можеше още да се запази като българско.

3. Сухо. Характерът, обичаите и езикът остават български, но под влияние на заплашвания, а от друга страна и на облаги българите тук се подчиняват на гръцката пропаганда и приемат да се погърчат.”

4. Клисали. Тероризирано българско население, което нема нищо общо с гърците, но от страх се подчинява на гръцки пропагандисти и се отказва от българщината за да запази живота си.

 

Духовния живот на българите в Банатско  

Петър Коледаров

           

            „След жестокото потушаване на Чипровското възстание (1688), към 2000 българи из Чипровец и околността забягват във Влашко. През 1726 - 1731 години. по агитациите на австрийската власт и на никополския католишки епископ Ник.Станиславич, във Влашко дошли още толкоз българи павликени (потомци на старобългарските богомили) из Свищовско, Беленско, Търновско, а тъй също и православни из Дупнишко и Шипченско. В 1737г., поради турско-австрийската война, всички тези бежанци се изселват във Банатско и били настанени - чипровчаните във Винга, а павликяните - във Бешеньово-веке. Те получили широки правдини от императрица Мария-Терезия, която особено много била благосклонна към винганци. Двете селища разбогатели - Винга с търговия и занаяти, а Бешеньово с образцово земеделие. Подирното селище създало от приръста на населението си заселища в с.с.Болгар-Телеб, Брещея, Дента, Модош, Канак, Иваново, Боха, Гюргево, Лукач-фалва, Звърняк, а тъй също и в Унгария, Сев.България (Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля Брегаре, Махмудие и Асеньово (от Винга), Съединените държави, Канада и Южна Америка, Австралия, Азия и Африка (Абисиния). През 1737г. броят на банатчани бил 15 000 души, към 1830г. - 50 000 д„ а днес над 70 000 д., разпределени както следва: 40 000 в Румъния, 20 000 в Югославия и 10 000 в Унгария. В Румъния те заселяват с.Бешеньово-веке 7 000 или 100%), Болгар-Телеб (1 000 д.), Брещея (1 000), Дента (350), Темеш-Кубин, Попещи, Винга (4 000 - 80%), Велики-Бечкерек, Санниколаулъ-маре (забравили езика си), Немет-ечка (също), Ловрин (понемчени). Средище на банатските българи в Югославия е гр.Яша-Томич (Модош с 800 българи), а има българи и в Канак, Лукач-Фалва, Звърняк, Бока, Гюргево (Скореновац), Луково и Иваново. В Унгария те са пръснати във Будапеща, Миклош, Печ, Сегедин и др.” (сп. „Славянска беседа”, 1938 г.).

   

Българите в Албания  

от Ерлин Спасе

 

Пишейки за българите в Албания, ние първо трябва да се запознаем с техния народ като цяло, с неговия произход и особеностите му.

За краткия си престой в България аз разбрах, че българите са нация със силен характер и темперамент. Те са хора, спазващи своите традиции и обичаи, и силно почитат и се гордеят със своята вековна история. Именно тази история ги е оформила като единен и непреклонен народ.

Личности като Левски, Ботев, Вазов, Каравелов и много други са накарали българите да почитат дълбоко своя произход и да се гордеят с него.

Познавайки много българи, аз донякъде успях да открия някои основни черти в техния характер.

Разглеждайки въпроса за българите в Албания, ние трябва да обърнем внимание именно на това какво се е променило в техния характер и в живота им като цяло, след като те са напуснали своята родина и са отишли в Албания. Необходимо е да разберем дали са съхранили своите ценности и обичаи макар далеч от България. С какво Албания е променила българите? Какво им е „дала”? И какво им е „отнела”?

Аз искрено се радвам и за мен е чест да проследя живота на българите в Албания и да се опитам да ги анализирам, доколкото е възможно това да направи един чужденец. Българи в Албания има в Мала Преспа, в Голо Бърдо, Бяла вода, Върник, в Корча, който е най-културният град в Албания. Там живеят българи, гърци, власи. Селата около Корча са български села - като Дряново, Булгарец, Бобощица, Породина, Дворани и други.

В Дряново се говорило на български език до 1960. В Мала Преспа и Голо Бърдо и до днес се говори само на български език. Там има български църкви, като "Свети Георги", "Света Марина" и други. Също българи има и в село Гора. Българите в Корча нямат културно средище, няма и посолство.

Българската държава трябва да обърне повече внимание на българите в Албания. Българите спазват традициите, празнуват българските празници. Българите в Албания говорят на български език. Българи в Албания има около 100 хиляди.

Корча има около 80 хиляди жители. Там живеят около 20% българи, а гърци има повече. Гърците са около 30%. Ромите са около 10%. А останалите 40% са албанци. В Мала Преспа, Голо Бърдо и Върник живеят само българи.

Корча има нужда от български училища, децата да се учат на български език.

В днешно време българите в Албания са групирани в следните райони:

Голо Бърдо, Дебърско, Пешкапийско. Главно там са българомохамедани. В Мала Преспа, около езерото – Корчанско, са главно християни, и Гора на границата с Косово и Македония, главно българомохамедани.

Във вътрешността на Албания броят на българите е голям, но никой не може да каже колко са точно. Много българи от Албания са мигрирали в Западна Европа, като в Италия, Германия и САЩ. Много от известните личности в Албания са от български произход. Българите в Албания и до днес са запазили своите традиции и обичаи. Българите от Голо Бърдо са автохтонно население, живеещо в планините югозападно от гр. Дебер - Македония, на трудно достъпни места. Селата около Бърдо са следните: Таблево, Гиновец, Кление, Требище, Големо Острени, Ворница, Тучепи, Пасинки, Радоеща, Лешница, Оржаново.

Основният поминък в Голо Бърдо е животновъдството и доколкото е възможно земеделието. Почти цялото мъжко население през годината е на гурбет в Гърция, Италия и др. Голобърдците са извесни като най-добрите майстори в Албания. След политическите промени голяма част от семействата постепенно се изселват от района. В последните няколко години обаче, поради възможностите за свободно строителство и поради строителните умения на Голобърдци в покрайнините на големите градове като Тирана, Елбасан, Дуръс, Драч, Берат. Постепенно сьздават цели български квартали. Това спомага за запазването на етнокултурната среда и препятства асимилационните процеси.

 Българските села в района на Гора са разделени от днешната политическа граница  мажду Албания, Македония, и Косово. Района на Гора се казва Кукъска Гора. В района на Кукъска Гора селата са деветнадесет,  но в десет от тях се говори  албански, а останалите се говори на български. Селата в които се говори на български език са Шиштейец, Борье, Орешек, Църнелево, Оргоста, Кошаришта, Запот, Пакища, и Очикле... Многократно са се заселвали в най-големи градове на Албания.

Преспанското езеро е разположено на територите на Албания, Гърция и Македония. Девет са селата в областта на мала Преспа, като Пустец, Шулин, Глобочани, Долна Горица, Горна Горица, Туминец, Леска, Зьрноско и Церие.

Жителите на тези села са източни православни христяни, а всяко село носи както славянско име, така и албанско име.

Село Пустец е общински центьр. В Мала Преспа е било център на цар Самуил на двата острова, които се казват Малък Град и Голям Град. На остров Мальк Град се намира една много стара църква, която се казва "Свети Петър". В Мала Преспа се развиват сьбитията, описани от българския велик писател Димитър Талев в романа „Преспанските камбани”, в който се разказва за борбата на бьлгарите за освобождение от турско робство. Бьлгарите на Преспа се занимават сьс земеделство, с рибарство, малко бизнес и текстил от българския пазар в Илиянци. В Преспа е хубава природата за туризъм, но албанската дьржава не е инвестирала много. Бьлгари в Албания не се знае колко са точно поради високата емиграция. Предполага се че са около 150 000 души (http://www.omda.bg/studentski

   

Численост на българската имиграция в Северна Америка

Веселин Трайков

 

   „Внимателни изчисления са направени на място при подготвяне на юбилийния сборници на вестник „ Народен глас”. Към 1933 год. се приема,че в Северна Америка има около 100 000 души, заеднос родените там деца, чиито процент постепенно расте. Около 70% от тази имиграция произхожда от Македония, Тракия и Добруджа и 30% от Царство България. За да се стигне до този брой на българските емигранти се използват и ред други изчисления направени междувременно. През 1909 г. Алберт Сониксен пише, че българите - имигранти са между 40 и 50 00 души. В статия от 1937 год. Йозеф Роучек говори за около 25 000 души, като се води по официални американски статисти- ки. По-късно късно той сочи доста по-големи цифри - към 120 000, без да води почина- лите. Известният български специалист демограф Анастас Тотев сочи високата цифра от 125 000 души. Въз основа на внимателен анализ и съпоставка Никола Алтънков приема, че българите имигранти преди Втората световна война са възлизали на 123 000 души. Тази цифра ми се струва най-точна, поради подхода на Алтънков, отговарящ на високи научни изисквания.

По-този въпрос писа наскоро и Трендафил Митев, който сочи, броя на българите в Северна Америка на окоило 100 000 души. В една моя статия от 1981 г. изчислявам броя на българите останали трайно в Северна Америка до 1945 год. на около 120 000 души. Най-висока цифра за българската имиграция дава Н. П. Николов, който сочи за брой на българите в Северна Америка към 1958 г. цифрата 230 000 души”. (Веселин Трайков. „ История на българската емиграция в Северна Америка - стр. 25). Коментар на автора: Същият сочи, че в периода 1944-1975 год. в Сащ и Канада са имигрирали най-малко 7-8 000 българи от нашата страна. Не бива да се забравя, че след Гражданската война в Гърция в Северна Америка имигрират от Егейска Македония 15-16 000 българи най-малко. Големи миграции има в тези две държави и от Вардарска Македония под сръбско иго. Може да се каже, че в годините от 1945 до 1989 г. има имигрантски потоци от българско население към Северна Америка, разбира се с различна интензивност и численост. Във всеки случай факт е един - българската диаспора в Сащ и Канада днес е значителна и не се измерва само в порядъка на няколко десетки хиляди души.

 

Нова емиграция

   Испания е най-предпочитаната от българите страна за емиграция. Колко точно са нашенците там никой не може да каже, по неофициални данни не са по-малко от 350 хиляди. Съсредоточени са основно в две области. Вече не само нашенците наричат отдалеченото предградие на Мадрид Хетафе "Малкия Шумен". Предполага се, че в него живеят над 50 хил. нашенци, главно от Шуменско и Лудогорието. Мъжете обикновено работят като строители, жените като домашни помощници. Поне още толкова нашенци живеят в другите части на Мадрид. Българите имат дори свой вестник - "Нова дума".
Втората по големина, но най-забележима българска общност е в градчето Сеговия. В този уникален средновековен град на стотина километра северно от Мадрид живеят около 6-7 хил. българи. Почти още толкова са в близките села. Българите в Сеговия са над 15% от населението на общината. Те са важен фактор на всички местни избори. Емигрантите от там са и един от най-важните фактори за цената на жилищата у нас. Причината е, че те имат право на заем за апартамент в България при лихва от 3,5%. Затова те масово купуват по десетина жилища тук и ги дават под наем.

        Вотът на Евровизия дава добра представа къде има най-много наши емигранти. В Гърция те дори осигуриха първо място за българската песен. Там е втората по големина родна общност. Заедно с тази в Кипър пък е най-голямата като процент от населението. Броят на нашенците варира между 180 и 250 хил. души. Повечето от тях са сезонни работници от Родопите, които берат плодове в бившата българска Западна Тракия. Много нашенци работят и в туризма, главно по островите, както и като домашни помощници. Гърция обаче винаги е била най-рисковата страна за емиграция, дори и заради факта на традиционната, наложена от историческото минало „българофобия” на гърците. За последните 17 г. там легално са заминали малко над 20 българи. Не повече от няколко хиляди са легализирали престоя си на място. Огромното мнозинство работят при много лоши условия. Но не могат да се оплачат, защото нямат документи.

Около 135 хил. са българите в Италия. Те са главно от Видинско, цели села са се изнесли най-вече във фермите в района на Удине. Най-трудно е да се определи броят на българите в Англия и Германия, където са най-образованите от емигрантите ни. Допуска се, че е над 100 хиляди, но колко точно - не знае никой. В Англия повечето от тях са направили свои фирми. Така те не се водят наемници, а бизнесмени.
Поне 70 хиляди са българите в Португалия. На 20 километра от Лисабон е предградието Кашкаиш. Хотелите в него поразително приличат на тези в Слънчев бряг, а българска реч се чува по-често от португалска. В този рай за туризма има поне 20 хил. нашенци, като много от тях са по-скоро инвеститори, отколкото наемници. Другите 2 големи групи са строителите, най-вече от Пернишко и Старозагорско. Базата им е Лисабон, но им се налага да работят и на други места. Отделна общност са тираджиите в Северна Португалия. Те получават близо 2 пъти повече от средното за страната и са едни от най-заможните и уважавани хора. (по материал от в-к Стандарт- http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2007-05-30&article=190534 )

   

Антропологични данни за българите

 

Малко пояснение. За преобладаващата част от българският народ е характерен т.нар. понтийски расов тип в неговите две разновидности-долнодунавска и византийска. Според някои учени първият се е формирал възоснова на протоморфния понтийски тип, изпитал дунавско и незначително динарско влияние (само западния клъстер).  Наблюдават се преходни форми към византийския тип. Разспространен е в България, Егейска и Вардарска Македония, Южна Румъния, части от Молдова, сред бесарабските българи и българите гагаузи. Понтидите по принцип са разспространени в Югоизточна Европа и преобладават в районите прилежащи на Черно море (вкл. Кавказ) и други, по чието название Бунак е нарекъл типа понтик (гърците са наричали Черно море „понтос”-„море”). Неудомение буди, че на въпросната карта почти цяла Сърбия е представена като населена с носители на динарски расов тип, което не е вярно (виж сл. карта). Също е повече от очевидно, че не сме от един расов тип с гърците (това, че понтийският расов тип се среща в Северна Гърция е лесно обяснимо и сега там голям процент от населението е с български корени. Може би читателят ще се запита от къде идва този понтийски тип при нас? Отговорът е, че негови носители са били древните българи и те са ни го предали на нас, защото сме техни преки наследници. Достатъчно е да си спомним какво каза руският археолог проф. Г.Белорибкин при неотдавнашното си посещение у нас. Около 75 % от волжките българи загинали в битка с татаро-монголите край Пенза през 13 век са били брахикранни понтиди.

 

            Изводи:

1. Генетично българите не са славяни и славянският примес не е определящ.

2. Българите са относително хомогенен народ, а не сбирщина от мелези.

3. Македонците са чисти българи.

4. Торлаците спадат към българската нация.

5. Сред албанците има не малко албанизирани българи.

6. Българите са най-близко генетично до иранци и грузинци.

7. Българите се различават силно от „братята” сърби генетично.

 

Допълнение към антропология на българите

(по: http://www.bulgaria-is-alive.com/vavedenie.html)

 Коментар: Блондините в България (Обаче повечето деца в ранна детска възраст са русички и едва по-късно им потъмняват главиците на някои.), които са около 20 - 25 % от населението (като се има предвид че светлорусите са рядкост, а преобладаващите блондини са тъмноруси) са от следния антропологичен тип - средни на ръст или високи, обикновено от долихокранен (дългоглав) тип с прави или леко гърбави носове, теснолики или среднолики, обикновено със зелени и далеч по-рядко със сини очи. Рижекосите са изключителна рядкост. Този антропологичен тип съответства доста точно на представителите на т.нар. "Карасукска археологическа култура" от Централна Азия и Минусинската котловина, които са зафиксирани през III - II хилядолетие пр. н.е. Засега приетата теория е че тези хора са били прототохари. Което не означава славяни, ако и тохарите, скитите и сарматите да са влели доста от своите гени в етногенезиса и на ранните тюрки, а сарматите на славяните, между които, видимо е, няма голяма връзка. Просто защото в етногенезиса им участват и други компоненти. В случая с тюрките - алтайски монголоидни племена и сибирски европеиди, а при славяните - балти, фини, келти и германци. "Славянският" генетичен тип R1a1, който всъщност е сарматски е на трето място с 17,4% разпространение сред съвременните българи. При българите от Македония се среща в количество 35%. Този ген е с висока честота на разспространение и в районите на Алтай, Тян-шан, Памир и Таримската котловина (дн. Синзцян), където никога не е имало славянско присътвие, но със сигурност е имало масирано скито-сармато-тохарско присъствие. За сравнение този ген е предствен при сърбите в рамките на 63%, у поляците около 56%, у украйнците около  54%, при казанските „татари” (преки потомци на волжките българи) - 34%, у хаджанските таджики 64%, при киргизите 63% , при ишкашимците 68%

               Скитите и техните наследници сарматите се формират в Средна Азия върху основата на на т.нар. „Андороновска археологична култура”. Като анторпологична характеристика, андроновци се отличавали с брахикранен череп и „ниско лице”, т.е. „кръглоглавост”. Това е т.нар. „палеокрьоманьонски расов тип”. Той е бил характерен и за представителите на една друга по-стара индоевропейска група, първа проникнала в Минусинск и Синцзян, още в ІV-ІІІ хил.пр.н.е. Именно „афанасиевци” са оставили голяма част от „Таримските мумии” изследвани от Виктор Майер.

Най-разпространениея хаплотип сред българите е J2B1. Той е типичен за зоната на Източното Средиземноморие и съвсем погрешно се смята, че е бил присъщ на траките-коренното население на Балканите. Тях още Методи Попов определи като представители на северния, нордически тип, а акад. Вл. Георгиев установи, че езиково са стоели твърде близко до съвр. латвийци и литовци.

Причината е следната: бактрийците (бахтияри, пакти) са били от абсолютно същия антропологичен тип. Европеиди с правилни черти, тъмна и чуплива (обикновено кестенява) коса, най-често с тъмни очи и матова кожа. Фактът че генът J2b1 е разпространен (или негови модификации) и в района на Средна Азия и Индия, не игнорира фактът, че все пак, този ген е най разпространен в Източното Средиземноморие, и то - очевидно от дълбока древност. Същото важи и за антропологичния тип. Впрочем, масираното присъствие на генът J1b2 при нашия народ (този ген в България се среща в рамките на 75%, а в Македония в рамките на 50%),  не може да бъде представян като доказателство за автохтонност, защото други подгрупи на група J са широко разпространени сред народите в Близкия изток, Средна Азия и Индия, пък и този хаплотип според генетиците се е отделил от общата група J вероятно в зоната на Предна Азия, и по-специално Загроско-Кавказко-Тавърския планински масив, където е широко разпространен и до днес. А това говори и за участието на хурити, кутии, лулубеи в етногенезисните процеси на Иранското плато. В дълбока древност именно урартци, хурити, лулубеи, каски, народи с най-вероятен кавказки произход (далечни роднини на съвр.неиндоевропейски народности в Кавказ) са били коренното население на Северен Иран, по-късно разтворило се сред мигриралите през Кавказ индоарии и западни иранци, достигнали до Индия и Бактрия.  В етногенезата на бактрите, които мигрират на изток заедни с мидийците и персите е имало и групи които не са били от индоирански произход,, а най-вероятно народ близък до хуритите. Например това се доказва от съществуването на т.нар. «митанийски език» съдържащ и индоирански и източнокавказки (хуритски) думи. Българите притежават и една друга антропологична особеност – брахикранията, която е наследство от «памиро-ферганския» расов тип на прабългарите, формирал се от смесването на брахикранните андроновски племена със заварените «авестийски бактрийци» които са били долигокранни източносредиземнопорци. Брахикранията е характерна за сарматите.

На второ място на распространение сред българите с 20% са гените от група I1 близки с този на двете германски групи (германска и скандинавска). Най-вероятно част от носителите на тази хаплогрупа в древността са били светли европеиди. За отбелязване, е  хаплогрупите J и I, както уточнихме вече най-разспоространени сред българите се срещат в голям процент в северен Иран и при ардонските осетинци, като процента на I hp в Дагестан е  същия като при нас. С аварците в Кавказ сме много близки генетично, което въобще не трябва да ни учудва имайки предвид,че в тяхната етногенеза участват авари, вероятно и прабългари.

Келтският ген R1b е представен сред българите в рамките на 17%. Петър Голийски, определя част от дошлите от Изтока българи като „тохаро-келто-кимерийци”. Всъщност тохарите в езиково отношение са били родствени с предците на келтите, а кимерийците са най-ранните представители на „пототохарсакта” карасукска общност, мигрирали на запад, факт доказан от археологията. Според една от хипотезите тази протообщност се изселва в Азия от региона на Кавказ и нейното предвижване е обозначено в историчеката литература с термина „понтийска миграция”. Алтайският генетичен хаплотип C3c е разпространен в България в рамките на 5%. Той е типичен за казахите, ойрятите, якутите, нивхите, коряките, чукчите, но се среща и при узбеките и таджките, които не са гентично тюрки. Скромното предствителство на този ген у съвременните българи разбива на поставя под съмнение тезата, че българите и техните предци са тюрко-алтайци. Алтайското езиково семейство включва монголски, тюркски, тунгусо-манджурски, японски и корейски езици.

 

Ж. Войников): Формирането на прабългарите е сложен и многоетапен процес. В него взема участие едно тохарско ядро, носителя на етнонима „българи” (булодзи на китайските хронисти, които са част от юечжите, т.е. тохарите), една не добре фиксирана алтайска езикова прослойка, вероятно от ранно алтаизирани тохари, донесла със себе си някои алтайски по произход прабългарски думи (напр. белчуг - браслет, дохъторъ - възглавница, двалма - коняр, кудерма - палач, тетегъ - носилка, колъмагъ - палатка, харания – казан, куралък – еталон, образец, твалага – телица, тикър - огледало, губер, бъбрек, и др.), както вероятно и алтайския по своя произход, изкуственно превъзнасян до небесата от някои наши лаици „прабългарски календар”, която е била в основата на формиране на чувашкия (савирския) етнос, но в основата си в голямото си мнозинство, по данни на археологията и антропологията, прабългарите са били сармати и управляващата прослойка не е „тюркска” както погрешно смяташе покойния проф. Рашо Рашев, а е била сармато-аланска, родът Дуло са двалите, дуласите от Кавказ, станали основа върху която днес се е формирала дигорската общност на аланския, осетински народ. Затова и почти всички имена на български владетели и аристократи познати ни от езическия период имат своите ирански и осетински аналози! Дори самото използване на термина „тюркска прослойка” е изцяло погрешен. Тюрките се формират едва в периода 3-6 в. главно от смесването на южните хуни и протомонголците сянби, в районите на Ордоса, Хеси, най-източните разклонения на Тяншян, източната част на Кансу, а антропологично са подчертани класически монголоиди. При прабългарите липсва такова нещо. Разминаването на прабългари и тюрки е голямо във времето и пространството, така че нека не дотам любезните ни опоненти, смятащи прабългарите за една „тюркоезична” общност да коригират това крещящо по своята некомпетентност определение „тюркска” с по-издържаното - „алтайска”!

  

3. Вместо заключение

 

            Това беше всичко. Надявам се, че читателят  е останал с добри впечатления от представените от мен факти и данни. Съмнявам се, че този материал ще трогне някого в България. Безродието и националния нихилизъм са доминиращи в нашето общество от много десетилетия и едва ли някого го еня къде живеят българи извън България. За днешният българин върховна ценност е да се наяде, да се напие, да си подруса малко задника на някои ориенталски кючек или нашенска чалга, да задоволи първичните си инстинкти, да осъществи някоя далавера като присвои колкото и каквото може, в зависимост от положението си в обществото, да псува собствената си народност, сякаш тя му е виновна, че е просто един жалък консуматор. Разбира се, все пак ще има наши сънародници, които с интерес биха посрещнали написаното от мен, но колко са те?

           

 Политиката на нашата държава към сънародниците ни зад граница е необходимо да настъпи коренна промяна. Не може много българи да чакат с години да получат българско гражданство, едва ли не само заради произвола на даден чиновник. Освен това трябва да се дават наши паспорти главно на етнически българи. Хората само с един родител българин са българи само по произход и обикновено нямат българско самосъзнание. Просто родителите на тези хора са направили избора си и той е децата им да не бъдат българи. Не малка част от чакащите за българско гражданство не са искрени в самоопределението си (особенно от Р.Македония), те идват в нашата родина, не поради българско съзнание, а за келепир и европейско гражданство.

            Изложих всичко това, което написах воден от чувство за дълг и най-вече от стремежа да представя реалното присъствие на нашият народ на планетата, на която живеем. Дано съм успял. Вие ще кажете.

           

Варна

21.02.2009 г.