Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

На въпроса кога за пръв път град Берое е включен в границите на България все още не е отговорено с увереност. Отговорът на този въпрос е свързан с проблема за границите на средновековната българска област Загора, по който също няма единодушие сред историците. На обр. 1 са показани двата най-често срещани варианта за тези граници, представени с единична линия (вариант I) и двойна линия (вариант II). Целта на тази статия е отново да се анаризират старите източници и да се представят нови доказателства в полза на вариант I за границите на областта Загора.

Обр. 1. Два варианта за определяне на границите на историческата област Загора. Вариант I  - единична линия по вала Еркесия. Вариант II – двойна линия. Ябълково –Милионе:  район прибавен към Загора след договора от 716 г.

1. Документални доказателства.

1.А. Доказателства на основата на топонима СИДЕРА.

За пръв път областта Загоре се споменава в известията на Георги Монах, повторени от Лъв Граматик, Георги Кедрин и Симеон Метафраст, където се описва помощта, която българската войска на Тервел оказва на Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон. По този повод през 705 г. между Византия и България се сключва мирен договор, според който на България се отстъпва областта Загора, разположена на юг от Стара планина, в Североизточна Тракия (Златарски, 1972: 65—70). Три години по-късно, според други източници, Юстиниан II се опитал да си възвърне областта, но бил разбит край Анхиало. Според по-късните известия на Теофан Изповедник (IX в.) през 716 г. между новия император Теодосий ІІІ (715 -717) и Тервел бил сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загоре на българите се отстъпва още една част от Тракия, някъде на запад от областта Загора, до неизвестната засега „Милеона в Тракия”.

Липсват данни, описващи точните граници на Загора по времето на Тервел. По-късно, около средата и втората половина на VIII-ми век със сигурност Берое е във византийски ръце, което се доказва от посещението на византийската императрица Ирина в града през 784 г. Това обаче е период, през който българската държава е отслабена и губи няколко войни с Византия и не изключва възможността преди това град Берое да е бил в границите на България  като част от областта Загора или част от района около посочената Милеона.

В краткия Хамбарлийски надпис, посветен на войната на Крум с Византия от 812-813 г. и намерен до с. Маломирово, Пловдивско се казва: “От Берое ... Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни са нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис - боилът кавхан, а Кордил и Григора немо подчинени стратези”. Войната завършва с мирен договор от 816-817 г., установяващ границата между двете държави. Съгласно Сюлейманкьойския каменен надпис, границата е вървяла от град Дебелт към дн. Симеоновград по рова, наречен по-късно Еркесията и от там по стария римски военен път Ардзос – Пизос – Карасура  нагоре към Чирпанските възвишения (Георгиев,1999: 131 – 140). Като най-достоверна датировка за построяването на рова се приема времето около сключването на мирния договор от 816-817 г. Местоположението на граничния вал е посочено на обр. 1, съгласно (Жеков, 2007).

Тази граница, въпреки че е установена по-късно, е силен аргумент в полза на вариант I за първоначалните граници на областта Загора от времето на Тервел. Историческите източници показват, че след победоносната война на Крум от 812 г. и мирния договор от 817 г. българската държава предприема широкомащабни действия, целящи защита и укрепване на района южно от Стара планина от Берое до морето като цяло, засилване на българското етническо присъствие в него и трайното му присъединяване към България.

На първо място тук се включва построяването на землен насип с ров от Дебелт до град Симеоновград на р. Марица, който описва цялата южна граница на посочения район. Това защитно съоръжение прилича на всички останали, многобройни прабългарски защитни землени укрепления от времето преди и след образуването на Първото българско царство.

На второ място, Теофан съобщава, че още през юни 812 г. по заповед на Крум византийското население от Дебелт и другите селища от този район било преселено в отвъддунавските владения на България, друга част бяга на юг. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Извесно е, че след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури (осъвременено на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (гр. Средец), Бърза (бактрийски *barza - висок,а), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”, оригинален обичай всеки род да си има оброк (светец - покровител). Значително количество прабългарска керамика е открита на хълма Хисарлъка – Сливен и в крепостта Маркели. В Стара Загора са открити две прабългарски жилища и стена с руни и рисунки типични за прабългарите (Янков, 1979: 23-29).

За ранното завоюване и заселване на района на Берое от българите свидетелства византийският архиепископ на Охрид Теофилакт (XI-ти век). Той пише: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг (народ), още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога ... И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”.  Достоверността на този пасаж се доказва от факта за ранното заселване на прабългари в района на Бялград-Велека (дн. Берат), Битолското (Керамисийско) поле и района на Серес (Сяр). Заселването на Боруй и околните планини вероятно е станало след трайното присъединяване на този район към България съгласно договора от 817 г. и построяването на граничния земен вал по южната граница.

Тези данни показват, че тогавашната българска държава е гледала на района от Берое до Дебелт (областта Загора според вариант I) като на единно пространство и област със стратегическо значение за сигурността на държавата. Причината за това е очевидна – това пространство е предмостие, осигуряващо защита за проходите в централна и източна Стара планина, върху които се гради сигурността на българската държава от юг. Това обяснява настойчивостта, с която българските владетели от Тервел до Борис I настояват тази област да бъде включена към територията на България.

Втори основен и сигурен автор, който се споменава областта Загора е  Продължителят на Теофан, който съобщава, че зоната между т.н. Сидера и Девелт, наречена от българите Загора, е върната от Михаил III на княз Борис (852-888). В този текст става дума за територия, владяна от българите от времето на Крум, а може би от времето, когато Кардам нанася тежко поражение на византийските войски при крепостта Маркели през 795 г. След нашествието на византийците през 855—856 г. (или може би през кратката българо-византийска война през 863 г.) тази територия е отнета от България.  През 863 г. Борис се съгласява да приеме християнството, а доволният ромейски император върнал на България заграбената малко преди това от нея област „Загоре от Сидера до Дебелт”.

            В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт. На второ място, посочено е, че тази област е наречена от българите Загора, т.е названието Загора има български произход. Макар да не е сигурно доказано, може да се очаква, че названието на областта и нейните граници по времето на Борис I поне приблизително съвпадат с тези от времето на Тервел.

В научната литература са изказани множество противоречиви мнения относно местоположението и вида на поставения на първо място, пред Дебелт, неясен от съвременна гледна точка топоним - Сидера. За византийските хронисти Сидера е очевидно по-известен и значим от Дебелт, а това би могло да бъде само Берое.

Повечето изследователи търсят семантична връзка на посочения Сидера с някое от по-късните названия на проходи от този район. Константин Иречек (Иречек, 1978: 171) приема, че Сидера съвпада с прохода Демир-капу („Желязна врата” от турски) при Сливен, а Павел Шафарик (Šafařik, 1873: 190) мисли, че Сидерският проход съвпада с прохода Чалъкавак по пътя от Шумен за Карнобат. Според П. Георгиев под Сидера трябва да се разбира Веригава (Източна Стара планина) (Георгиев, 2007: 192-205). Други автори предлагат названието Сидера да се отъждестви с района на град Малък Самоков и прохода Демир капу в Странджа, богат на желязна руда, която липсва в района на Средна и Източна Стара планина.

Неизвестно защо обаче, тези изследователи пропускат да посочат, че и Змейовския проход край Стара Загора също е носел подобно название – Демир капия, Демир хан. Този факт подкрепя локализацията на Сидера близо до Берое.

Локализирането на Сидера с местни проходи на основата само или главно на езикови съвпадения обаче е много несигурно пред вид на извънредно честата употреба на подобни названия на различни места в старите български земи. Т. Моллов изброява голям брой случаи, когато проходи, теснини и ждрела са наречени по този начин (Моллов, 1983). Според него в тези древни названия е вложена обща и не много ясна по произход идея, донесена може би от испериховите българи, за обозначаване на проходи, теснини и ждрела с имена от типа „Желязна врата”, калкирано на гръцки „Сидера”, по-късно преведено на турски като „Демир капу”. Това е напълно е възможно, защото названието „желязна врата” съответства на иранското dar bаnd (дервент), което буквално означава „свързана врата” но при иранците означава просто „проход, ждрело, планинска теснина”. Също така в ранното средновековие планинският проход в Средна Азия през който преминавал основният Път на коприната от Согдиана през Тохаристан и Индия се наричал Железни врата (Ртвеладзе, 2005). Г. С. Раковски, обяснявайки името на родния си Котел от думата "кът, кот" (обградено място от планини – котловина, проход) дава пример с името на  индийския град Котил до Делхи, намиращ се в проход наречен Железни врата.

В полза на вариант I говори и едно малко използвано известие (Златарски,  1934:167-187) на Анна Комнина за въстанието на павликяните, заселени северно от Пловдив, в което се споменава за топонима , който по всичко изглежда съвпада с едноименния Сидера, ограничаващ областта Загора. Това въстание е подкрепено от отряд печенези. Императорът Алексий I Комнин изпраща войска начело с пълководеца Татикий, която се среща със съюзените войски на павликяни и печенези северно от Пловдив. След тридневно изчакване, печенезите побягнали. Татикий веднага се впуснал подире им, но безуспешно, защото варварите сполучили вече да преминат Сидера и да се прехвърлят отвъд планината.

И в този, както и в горния документ Сидера не е град, а най-вероятно проход с река, за който Анна Комнина отбелязва само: , т. е. „една долина така се наричала”. Съдейки по мястото, гдето са ставали действията — недалеч северно или северо-източно от Пловдив и бързината с която варварите се изтеглили, В. Златарски предлага под Сидера да не се разбира Котленският проход, през който обикновено са навлизали печенезите в южна България, а друг по-близък до Пловдив старопланински проход, например Змеевския проход до Стара Загора, през който преминава пълноводната река Бедечка и който също е известен като Демир капия.

Горното заключение на Васил Златарски за местоположението на Сидера е логично и убедително. На друго място обаче (Златарски, 1972: 65—68; Златарски., 1934: 170, 178—190, 242—246, 261—270, 300—302), коментирайки връщането на преди това завладяната от византийците област Загора на Борис I, той предлага съвсем друго значение и местоположение за Сидера, а именно днешния връх Демиркапу, един от западните върхове на Странджа планина, на север от Лозенград при с. Ковчаз. Т.е, “долината Сидера” става планински връх и от околносттите на Боруй “се премества” в южната част на Странджа.

Това второ предположение на В. Златарски е несъвместимо и с пояснението, което дава Продължителят на Теофан за връщането на Загора на Борис I. Това събитие е описано по следния начин: “А когато той (Борис) се обърнал към богопочитанието (императорката), стесняван от множеството на своя народ, пише до господарката (Теодора) за земя и я моли по-смело, понеже те са вече едно, а не две, свързани с вяра и неразривно приятелство, и обещава сам да се подчини и да сключи вечен ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и (му) дала тогавашната празна земя между Сидера, понеже тая (т.е Сидера) служила тогава за граница между ромеите и тях (българите), до Девелт, която (земя) така също се наричала у тях Загора” (Златарски, 1971: 31).

В приведения текст на Продължителя изрично е подчертано, че по времето, когато Загора била върната (863 г.), Сидера е служела като граница между ромеите и българите. На този важен факт обаче се обръща малко внимание. Ако Сидера наистина е бил разположен в Странджа, то по време на връщането на Загора той ще се е намирал дълбоко навътре във византийска територия, защото границата с българите е минавала по билото на Стара планина на около 200 км на север от Странджа. Следователно, Сидера не може да бъде пункт по южната, а трябва да е пункт по северната граница на областта Загора и, съгласно Ана Комнина, най-правдоподобно това е старопланински проход – долина, разположен близо до Пловдив. На тези условия отговаря Змеевския проход край Стара Загора.

1. Б. Доказателства на основата на топонима МИЛЕОНЕ.

Други автори използват топонима Милеони от времето на Тервел за по-сигурна локализация на западната граница на Загора. Първо К. Иречек и В. Златарски, по-късно В. Бешевлиев и В. Гюзелев предлагат топонима Милеони („Ябълково” в буквален превод) да се отъждестви с група крепости и древни селища, разположени по Бакаджиците, Манастирските възвишения и в Сакар. Действително, в този район има няколко села с подобни имена: с. Ябълково в Сакар, селата Горно и Долно Ябълково в Странджа и Алмалий (в превод Ябълково) на турска територия. Основание за тази локализация В. Бешевлиев вижда в едно сведение на Теодосий Търновски от началото на XIV век, който се установил в областта Месомилеон („Между ябълковите”) в Странджа.

Тези и посочените по-горе автори предлагат граници на областта Загоре в рамките на вариант II. Действително, при тези граници на Загора топонимът Милеони ще се намира западно от областта още при Тервел (716 г.). Това предположение обаче изисква още на този ранен етап южната българска граница да минава около дн. град Мидия в Турция, за което няма никакви факти или исторически основания. Напротив, известно е, по времето на Първото българско царство районът на Странджа и северно от Странджа е бил тилова база на византийските войски при тяхната подготовка за нападение на север.

По мое мнение, топонимът Милионе от българо-византийския договор от 716 г., намиращ се западно от Загора може да се отъждестви с върха „Милионите”, намиращ се в землището на с. Ябълково, Хасковско (обр. 1), където е била разположена средновековна крепост. Това землище е богато на значителни археологически паметници от епохата на неолита до кръстоносните походи. Най-голяма концентрация на паметниците има в посока към с. Сталево (м. Юртите, крепостта „Милионе”, могилни некрополи). В м. Карабюлюк, на изток от селото е открито едно от най-големите ранно-неолитни селища на Балканите (Лещаков, 2008). Върхът Милионите, с височина около 250 метра, доминира над околната гладка равнина и представлява стратегическо място за наблюдение и защита, намиращо се само на километри от диагоналния военен път Константинопол - Ниш - Белград. Тази локализация е силен довод в полза на вариант I и се подкрепя от запазеното византийско название на крепостта - „Милионите”, от калкирането на това название в името на близкото българско селище Ябълково, както и от подходящото разположение на крепостта на около 20 км западно от областта Загора – вариант I. 

2. Археологически доказателства.

През 2005 г. в района на с. Гледачево, община Раднево беше открит масов гроб на прабългари от края на VI-ти и началото на VII - ми век. Гробът включва четири скелета, на мъж с височина около 1.80 м, на дете и двама юноши. Скелетите са придлужени от богати погребални дарове, включително злато. Това е първият езически масов гроб от ранното Средновековие на юг от Балкана и е много показателно, че той не е на протославяни, а на прабългари. Най-вероятно погребението съвпада по време с присъединяването на обласста Загора към България съгласно договора между Тервел и Юстиниан от 2005 г.  

2.        3. Етимологични доказателства.

Могат да се посочат огромен брой примери, че след превземането на Мала Азия и Балканите, османските турци са възприели във видоизменен вид множество стари местни названия. Едно от тях е Загора, променено от тях на Загра. За привържениците на вариант I късносредновековното название Загоре на полето около градовете Стара и Нова Загора, както и появата на топонимите Ески Загра (Стара Загора) и Ени Загра (Нова Загора) в началото на турското владичество представляват силен довод в полза на тяхната правота. Обратно, привържениците на вариант II са принудени (вероятно с неохота) да пренебрегнат естествената историческа приемственост Загора – Загра - Загоре и да търсят други източници за появата на названията Загра, Загоре, Ески Загра, Ени Загра. Тези етимологични опити са толкова изкуствени и неубедителни, че не си струва да се преповтарят тук. Обратно, няма нищо по-естествено от това, че след като земята около Стара и Нова Загора се е наричала Загора през времето от Тервел до Самуил (а може би и по-късно), след XIV-ти век да се нарича Загра, Захра, Загоре, а множество градове и села в нея да имат имена производни на това название.

В турските градски „седжили”, които изгорели във времето на Освободителната война, град Стара Загора бил наречен Загра-и-Ески Хисар (Илков, 2004: 20). Този, по същество персийски изафетен израз, преведен на български, означава „Старата крепост на Загра”. Загра, това е областта Загора. 

В далечното минало в района на днешна Стара Загора се произвежда пшеницата носеща името „загария” и пшеничният хляб „цагар”. Тези названия вероятно  произлизат от раннобългарското название на района около Стара Загора – Загора и също подкрепят вариант I за границите на Загора.

3.        4. Семантични доказателства.

По-надолу ще бъде обоснована хипотеза за произхода и значението на раннобългарското название Загора, както и за причините то да се среща и на други места от ранното историческо землище на българите. Тази хипотеза се основава на валидността на вариант I, произтича от този вариант и го подкрепя. В тази хипотеза се вземат пред вид новите данни за етническия произход на прабългарите, изразени накратко от Павел Георгиев: “в ираноезичието на част от прабългарите езиковеди и историци не се съмняват” (Георгиев, 2007: 192-205). Подобно мнение е изказвано и от проф. Богдан Филов, проф. Димитър Димитров, проф. Георги Бакалов, проф. Божидар Димитров, проф. Йордан Йорданов, доц. Цветелин Степанов, акад. Георги Марков, ст.н.с. Петър Добрев и мн. др.

  Прабългарската дума zera (зера) се среща като част от прабългарската титла zera tarkan. Според мнението на много съвременни изследователи, което аз споделям, тази титла означава „областен управител” – от zera „област” и tarkan - управител, назначаван от владетеля. Предпола се, че първоначално така са се наричали областите (провинциите) в първото българско царство, които по-късно са известни като „комитати”.

Неясната дума САРАКТ (в гръцкия текст σαρακτον) се приема за прабългарска и се среща единствено в краткия Хамбарлийски надпис, където се казва: “... За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис - боилът кавхан...” С. Младенов предлага тюркоезичен характер на САРАКТОН със значение: “стълб на ограда”, преносно “ограда", по-отвлечено "ограда, що обгръща държавата”.  Йордан Венедиктов предлага значението “войска”, изхождайки от разпространената сред народите от тюркската и монголската езикови групи дума “чери” - “воин, войска”. Първоначално Бешевлиев приема значението “държава”, но в последствие се отказва и също възприема смисъла “войска”. 

В по-ново време се търси семантика извън кръга на тюрските езици (Рашев, 2007: 120-127). Анри Грегуар приема, че САРАКТОН е сгрешена форма на гръцкото carax, т. е “вал”, "защитно съоръжение".  Рашо Рашев допълва тезата на Анри Грегуар за САРАКТОН = "вал", като счита, че този вал може да бъде Еркесията.

Павел Георгиев излиза извън традиционното схващане за САРАКТОН като “граница, гранична или укрепена линия - вал” и предлага значението “погранична област” (Георгиев, 2007: 192-205). Според него са възможни и още няколко възможни обяснения: б) От гръцкото tessarakonta (четиридесет) се получава простонародното sarakonta, а от него може да се е получило и САРАКТ като мярка за дълбочината (40 мили) на въпросната “пригранична област” или на броя на укрепените градове в нея. в) САРАКТОН може да дойде от арменската дума “саротн” – “задгорие”, защото в района има населени арменци и сирийци от времето на император Константин V. г) САРАКТОН може да дойде от авестийското sairinam dahyunam – “римска територия”, в средноперсийски текствове – sarman dehan, а в гръцки документи -  sarames и да означава “римска земя, завоювана от българите”.

Нашата хипотеза е, че названията САРАКТ, ЗЕРА и по-късното ЗАГОРА имат общ прабългарски произход и означават "административна провинция, област". Прабългарската дума zera има общ индоевропейски корен със sir (персийски), sairinam (авестийски), shahr, shehir (средноирански), Χωρα (гръцки), shire (староанглийски), всички със значение "област, провинция, околия, град". В Англия от IX-ти век досега повечето административни области (околии, графства) се наричат shire. Примерно Bedfordshire, Berkshire, Buckinghamshire, Cambridgeshire, Derbyshire, Hampshire,  Nottinghamshire, Yorkshire. Този термин произлиза от староанглийското scir и е свързан с думите shear (режа, откъсвам) и share (дял, част), тъй като смисълът му е ”парче земя”. Персийската провинция Fars (133 000 км²) се дели в климатично отношение на три части, наречени Средна област, Студена област (Sard sir) и Топла област (Gard sir), където sir означава "област".

Може да се приеме, че САРАКТ е форма на zera и има подобно значение. Дума, подобна на САРАКТ - zеrat („място, място за погребение”) е съществувала в езика на волжските българи. Тя е съхранена в по-късни (XIII-XIV-ти век) надгробни плочи на територията на бившата Волжска България, надписани на арабски и/или на новия за страната средноазиатски литературен тюрки (Мухаметшин, Хакимзянов, 1987: 143-158). В много случаи над надгробния надпис са поставяни заглавните думи bälük, beluwik („надгробен надпис”, буквално „белег”), zеrat („място за погребение”) и много рядко тюркската дума bitik - "надпис". Думите bälük - "белег" и  zеrat - "място" вероятно са остатъци от езика на волжските българи и съответстват на прабългарските думи „белег” ( бhлhгъ) и САРАКТ.  

Волжскобългарото zеrat, авестийското sairinam, персийско sir, иранското shahr, shehir и прабългарското zera - "област, провинция" имат общ семантичен корен САР, който се съдържа и в САРАКТ като му придава смисъла "място, земя, област, територия".  В този смисъл изразът "моят саракт" на Крум може да означава "моята област, моята провинция", което е указание, че тази  територия вече е административно формирана и включена като отделна област в държавата на Крум.

Като имаме пред горните исторически обстоятелства можем закономерно да допуснем, че „сарактът” на Крум териториално съвпада с областта Загора (вариант I), още повече, че двете области – крумовия саракт и Загора съдържат едни и същи гранични градове – Дебелт и Берое.  В такъв случай е напълно естествено да се предположи, че названието Загора е производно на названието за „област” -zera. Най-вероятно, в оригинален вид прабългарският термин zera ще да е имал формата zehra, близко до родственото иранско shahr, shehir (IV-VIII век), с леко предихателно "h", което очевидно е създавало проблеми на записвачите.  Формално, ЗАГОРА се получава без проблеми от zehra и носи същото значение: zehra - ЗАХРА-ЗАГРА-ЗАГОРА. Преходът zehra - ЗАГОРА може да бъде катализиран от близостта до славянското "загора – за гору - зад планината". От своя страна, волжскобългарското zerat, и дунавскобългарското САРАКТ се получават от zera (zehra, sir) - област с помощта на изключително плодотворния суфикс "-ат", характерен за много индо-европейски езици (ирански, германски, славянски): zehra + АТ = ЗАХРАТ - ЗАРАХТ - САРАКТ. За суфикса "-ат" виж авестийското haurva, haurvat (единен, цялостен, обединен) - haurvatat  (единство, цялост, integrität). 

За това, че българското название ЗАГОРА е носело оригиналното значение "област, провинция" говори и фактът, че във времето на Второто българско царство названието ЗАГОРА се явява название на централната област на държавата около столицата Търново. Примери за използване на названието Загора в това му значение има особено много в документите, уреждащи отношенията на Иван Александър (1331 -1371) с италианските градове. Съгласно [Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII - XIV -ти век. Изд. Наука и изкуство. София, 1989, с. 96], ядрото на Втората българска държава - Северна България, наричано Загора, влизало в обширния домен на царското семейство, в който от своя страна съществували апанажи на най-близките царски роднини. Ясно е, че в този случай названието Загора няма нищо със славянската дума "задгорие, зад планината".

В началните османо-турски летописи Добруджа е наричана по персийски Zahra-i-Dobrudca, т.е, Областта на Добротица, по името на последния й български владетел Добротица.

Известно е, че с името “Загорие” в турската империя е именувана през ХV век административно-териториалната единица (нахия), обхващаща района на днешните Белоградчик, Димово, Грамада, Кула и Брегово. Възможно е цяла Северозападна България да се е наричала Загоре от самото население на този край. Понеже това Загорие е северно, а Загора южно от Стара планина, тези названия не могат да имат славянското значение "за гору” – зад планината.

Още три области, разположени на различни места в земите на Първото българско царство носят названието Загора с което общият им брой става шест. Едното е областта Загора западно от Карпатите, известна с латинското си название Трансилвания и славянското название Седмоградско. И днес словаците продължават да наричат тази област Загору, въпреки че липсва планина между тях и тази област. Второто е областта Загора в днешен северен Епир – Гърция. Днес в тази област се добива минерална вода, която пие цяла Гърция и която се нарича "Загорохори", буквално „Областта Загора”. Последната и шеста област с такова название се е намирала около днешния град Мелник.

Обяснението за наличието на толкова голям брой (общо шест) названия от вида „Загора” върху етническото землище и територия на първото българско царство  идва от семантиката на това название – то просто означава „зера, захра - област, областта” и служи като белег, че върху посочения район се е запазил споменът за съществуването на административна провинция на българската държава. Названието Загора не е характерно за славянските земи, разположени извън територията на средновековна България. Това отхвърля неговата славянска етимология, въпреки че в късното средновековие то е пригодено и осмислено на основата на славянските езици като земя, разположена „зад планина”.

  По времето на българското Възраждане представата за историческата област Загора сред българската интелигенция и западната наука е съвпадала с вариант I. Това е отразено в един подробен доклад за Ески Загра (Стара Загора), написан през 1859 г. от френският учен-географ д-р С. Ф. Пойе до Географското дружество в Париж, в който се казва: "Ески Заара, на официален език Загра ел Атик („старата Загра” от арабски), произлиза от българската дума Задгора, оттатък планината; тя е била всъщност столица на територията, известна по-рано като Задгория, или край на планината, и княжеска резиденция по времето на българските царе; след завземането на тази провинция, турците я наричат Стара Заара, българите я именуват Железник, от желязо, което на славянски език изразява силата на това място, назовано град с железни врата. На около 2 км на височината на планината, издигаща се над Ески Заара се виждат руините на стария град, който турците и до днес наричат Демир Хан или Железният хан. В старо време Загория обхващала безкрайната равнина, простираща се от Ески Заара до бреговете на Черно море, към градовете Мембрия (Несебър)...." (Пойе, 1859).

Това, че областта Загора се е разпростирала в границите на вариант I се подкрепя и от данните на Блазиус Хр. Мили, който пише, че след създаването на държавата от Аспарух, седемте славянски племена били пратени да защищават западната граница на държавата от аварите, а племето севери било пратено да охранява от византийците Беройските планини в юго-западната част на държавата (Телбизов, 1980). Макар и късно по време и засега единствено, това сведение категорично посочва българската принадлежност на района на град Берое още в първите години от създаването на аспаруховата държава.

 По-долу се представят исторически карти, в които границите на областта Загора са представени според вариант 1.

Обр. 2. Фрагмент от карта в Български военен атлас. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

Обр. 3. Граници на България по времето на Аспарух, Крум и Омуртаг.

Обр. 4. Граници на България по времето на Аспарух и Тервел.