СВЕТИ ТЕОДОР ТИРОН, ПАТРОН И ДУХОВЕН ПОКРОВИТЕЛ

НА СТАРА ЗАГОРА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

 Иван Танев Иванов  

Юбилеен сборник от доклади на III-та Национална конференция “От регионалното към националното”- II част.
Град Полски Тръмбеш, 7-9 септември 2009, с. 354-363

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

Всеки голям и стар град в Европа си има свой духовен покровител. За Солун и Търново това е Св. Димитър Солунски, за Букурещ е Св. Димитър Бесарбовски, за Дубровник е Св. Влас, за Палермо е Св. Розалия, за Падуа е Св. Антоний, за българската столица София е Св. София, живяла в Рим по времето на император Адриан, за Атина е Атина Партенос, чиято скулптура е построена в Партенона между 447 и 438 г. пр. Хр.,  за вторият по големина ирландски град Корк е Св. Финбар и т.н. В определен ден от годината, жителите на тези градове и днес отдават почитта си към покровителя на своя град.

В миналото всяко българско селище, малко и голямо, е имало определено свещено място и духовен покровител или защитник. Още в езическата епоха това са били т.н. оброчища, а езическите покровители се наричали оброци (обруци). След християнизирането, на тези места са строени параклиси и църкви, а ролята на покровител на селището е поемал светецът, на чието име е наречена църквата.

За Стара Загора, това не е нито Св. Николай, нито Св. Богородица, на чието име са кръстени новопостроените през втората половина на XIX-ти век църкви. Съгласно мнението на архиереите от Старозагорската епархия, подкрепено от историческите данни и традиции, най-почитаният и най-важен храм в района на Стара Загора е бил храмът на върха на Старозагорското Аязмо, възникнал на мястото на древно езическо капище до голям лековит извор. Това светилище и по-късен храм (фиг. 1) са били почитани от населението на града и околните села от античността до наши дни. След 864 г. патрон на храма става Св. Теодор Тирон, римски войник от Мала Азия.  Именно Св. Теодор Тирон (което значи "млад войник") е всъщност духовният покровител на Стара Загора от първите години на християнска България до наши дни. Българската православна църква чества празника на този голям християнски светец в съботата след Сирни заговезни по време на Великия пост, денят Тодоровден, известен и като Конски Великден, един от най-големите християнски празници, в който е запазена стара традиция от прабългарско време.

Фиг. 1. Църквата-манастир Св. Теодор Тирон на върха на Аязмото, построена в края на XIX-ти век от Тодор Кусев, митрополит на Старозагорската епархия.

За нещастие, в последните 50 години паметта за този патрон на града беше постепенно забулена в тайна и трябва отново да се възстановява. Като преки доказателства за съществуването на древен храм на върха на Аязмото може да се посочи следното:

1. Днешното название Аязмо на хълма северно от Стара Загора идва от гръцката дума “агиязмо” – “светена вода”, “свещен извор” и свидетелства за наличието на древен лечебен извор. През турско време хълмът все още е носел името “Аязмото на Св. Теодор” (Александров, 1992:10; Стоянова, 2001: 210-216; ЦДИА, 420). По-точно, с названието “Аязмото на св. Тодор” е бил наричан един голям, вдлъбнат камък на върха на рътлината, от чиято пукнатина е изтичала цяла река с лековита вода. По-късно, през време на земетресение, изворът силно намалил дебита си, но избликнал с голяма сила на 500 м по-надолу, в двора на днешните казарми, където все още тече. В турско време, този извор е бил считан за свещен и лековит от българското население на Ески Загра (Боруй), което продължавало да му отдава почит на Тодоровден, денят на св. Теодор Тирон (Илков, 1908). Това е описано от старозагорецът Андрей Тошев (Тошев, 1935: 43): “След Сирната неделя баба Марта ни носеше една голяма радост – празнуването на Тодоровден. Тоя ден мало и голямо, едни пеша, други с талиги или яхнали магарета и коне през Бадемлика, поемаха пътя за Аязмото – тогава сух, каменист баир, свърталище на змии и гущери. Това не пречеше Аязмото да се смята за свещено място. Тук, в присъствието на поповете, които четяха надлежните молитви, с искрена вяра идваха болни и здрави да се помолят, да сръбнат от светата вода, която капка по капка се прецеждаше от скалите”.

С цел да унищожи вярата на българите в светеца - покровител на града, турският суртан Махмуд II нарежда да се унищожи гората върху свещения за българите връх с Аязмото на св. Теодор Тирон (Александров, 1992:10). Около 40 години преди освобождението Аязмото се превръща в пустиня и носи подигравателното турско име Ахмак баир – “Хълмът на глупостта” или “Хълмът на глупаците”. Целта е била да се унищожи спомена и вярата на българското население в древната святост на върха. Това обаче не е станало. След Освобождението, всяка година до около 1960 г. на Тодоровден е имало голям пролетен панаир, провеждан на улица “Железни врата”, една от средновековните улици на Боруй (Тангъров, 2001:223-230). Съгласно българската традиция, това всъщност е бил най-големият празник на града, в който е честван Св. Теодор Тирон, покровителя и патрона на най-важния храм на Боруй и на града. Едва във втората половина от епохата на тоталитаризма тази традиция е прекъсната и практически забравена.

Фиг. 2. Икона на Свети Теодор Тиронский в църквата в с. Съединение, на 20 км западно от Стара Загора.  Изографисана от братята Стойко, Добри и Златан Иванови Бахчеванови. На 20 април 2008 г. покривът на църквата рухва след като крадци са отмъкнали камбаната.

         2. Друго доказателство са новооткритите седем ранносредновековни манастира и голям дворец в радиус от 10-тина км от върха на Аязмото. Първият манастир е разположен в м. Папачова нива до връх Българско кале. На 500 метра по на юг, в м. Боров дол, е имало втори манастир. Трети манастир от първите векове на българската държава, чийто двор е обграден от висока стена с кула в южния ъгъл, е открит наблизо преди няколко години. Основите на четвърти средновековен манастир все още могат да се видят в центъра на близкото село Змейово. Други три средновековни манастира са регистирани в землищата на съседните села Хрищени, Колена и Борилово (Янков, 1993: 139-154). В подножието на върха Аязмо, на т.н. Военен терен, през 1989 г. са открити останките на голям дворец с обширен двор и представителна църква.

        3. Очевидно, в района северно от Стара Загора е имало мощно църковно средище. Това се подчертава и от местната топонимика. Един от близките върхове се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник), друг връх - Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца) (Чорчопов, 2006: 69-73). Една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което означава “маса в олтара, върху която се извършват светите тайнства”.

         В регистъра за данъка джизие от 1626 г., днешното с. Змеево, намиращо се на 7 км  североизточно от Стара Загора в началото на Змеевския проход, е отбелязано под името Килисанджа дербент  (Койчева, 1989:6). “Килисинджа дербент” означава “Църковен проход”, от турско-гръцкото “клисе”- църква и османо-персийската дума “дербент” – проход и отразява факта, че в навечерието и в първите години на турското владичество в южния вход на Змеевския проход е имало поне седем манастира, за които стана дума по-горе. 

        4. Наличието на мощен религиозен център на север от Боруй се доказва и от откритите в района на Старозагорското Аязмо и на самия връх пет каменни релефа с изключителни художествени качества (Николов, XX: 575-576; История на българското изобразително изкуство, 1976: 88-90), известни по света като Старозагорските каменни релефи. Те се датират към IX–X в. (Гюзелев, 1969; Иванов, Минкова, 2008:177-184; За датировката на прочутите Старозагорски каменни релефи) и по качество на изработка са едни от най-важните и широко известни в Европа исторически паметници от тази епоха. Старозагорските релефи се приемат за едно от десетте най-важни исторически и архитектурни забележителностти на България. Тези релефи са местно производство и са били поставени върху религиозни сгради в района на старозагорското Аязмо. Качеството на релефите показват, че и самите сгради са били уникални по значение и роля в ранната българска държава.

         5. Друго доказателство са останките в този район на две големи раннобългарски крепости. Началото им е от римско време и те са стратегически разположени на върховете Българско кале и Чичек баир. В подножието на м. Българско кале минава древния стратегически път от Боруй на север през прохода (м. Римския друм), днешния Змеевски проход.

        6. Съгласно данни на историци от старозагорския регионален музей, през епохата на византийското владичество в района на Боруй е имало родово имение на византийските императори от династията Комнини. Някои от тези императори са резидирали продължително време тук, използвайки Боруй като своя втора (зимна) столица. От тук те са организирали походи срещу северните нашественици – печенеги и кумани. Голяма битка между печенези и византийци се е състояла близо до Боруй, вероятно в защита на това имение. Най-вероятно, имението на Комнините е съдържало укрепен център - крепост, тясно свързан с религиозния център северно от Боруй.

7. Като допълнителен, макар и силно оспорван аргумент може да служат и данните, приведени от униатския монах Христо Д. Ваклидов, живял дълго време в Рим и изследвал библиотеката на Ватикана (Ваклидов), както и данните в брошурата на старозагореца И. Д. В., издадена още в 1884 г. (Александров, 1992:17-20; И.Д.В., 1884). Тези източници имат силно легендарен характер, но вероятно отразяват някакви неясни засега исторически събития. В тях се твърди, че по времето на княз Борис-Михаил, градът е управляван от болярина Цолю. В подножието на днешното Аязмо е имало резиденция на управителя (може би това е открития през 1989 г. т.н. епископски дворец до Военния терен) и затвор за византийски пленници - християни, разделени от голяма градина. На върха на Аязмото е имало капище до древен лековит извор. Съгласно други данни (Кусев, 1917), капището било на мястото на сегашния басейн – шадраван на върха на Аязмото и имало осмоъгълна форма. По ъглите имало медни огледала, които служели на колобрите. Една година преди покръстването на България (863 или 864 г.), до капището е издигнат християнски храм и в него са покръстени дъщерята на болярина Цолю, Цветана, с християнско име Теодора (така се е казвала тогава византийската императрица, майката на Михаил III) и самият Цолю (Цол, подобно на Цок - прабългарско име). Това всъщност е времето, когато град Берое за кратко и без бой е превзет от византийците и върнат на  България. Кан Борис пристига в града и приема християнската вяра в същия християнски храм на върха на Аязмото. По-късно този храм е превърнат в първостепенна лавра, една от седемте главни лаври на България, построени от княз Борис-Михаил, а около него са изградени десетина по-малки манастири – скитове (част от тях вече са разкрити). Избраното име на лаврата, св. Теодор Тирон, се съгласува с представата, че храмът и предишното капище са обслужвали предимно българския военен гарнизон в града, тъй като преди канонизирането си, светецът е бил професионален римски войник в Мала Азия.

8. Подобни факти се твърдят и от някои от руските гости на Славянския конгрес, състоял се от 24 до 28 юни 1910 г. в София. Журналистите Гучков и Крамарж, проф. Иван Савич Палмов, преподавател по история на славянските народи към Петербургската духовна академия, както и  професора по богословие А. Чучулаин (Чучулаин, 1914) твърдят, че цар Борис I се е покръстил именно на Старозагорското Аязмо (Кусев, 1917).

Някои от твърденията в източниците 7 и 8 се оспорват. Счита се, че за тях няма преки доказателства. Обаче, в годините след тяхното публикуване се откриха много исторически свидетелства, които могат да ги подкрепят. На първо място, това са сигурните данни, че районът на Берое (по-късно Боруй) е присъединен на града към българската държава още в 813 г. и непрекъснато (с изключение на няколко години около 863-864 г.) остава в нейната територия до края на 10-ти век. През това време град Боруй е важен административен и религиозен център, вероятно център на комитат. В действителност, има сериозни данни, че областта Загора и нейният главен град Берое са присъединени към България още в 705 г. от Тервел (ЗАГОРА и Стара Загора - значение и произход на названието). Второ доказателство са откритите многобройни каменни пластики с високи художествени качества без християнска символика точно в района около върха на Аязмото, където предположително е имало капище и голям християнски храм - лавра. Трето, през 1989 г. на мястото на предполагаемия дворец на болярина Цолю археолозите от старозагорския музей разкопават огромен каменен дворец с колони, обитаван от VI - XII-ти век. Предполага се, че там е живял митрополитът на града и епархията, понеже в двора на двореца е имало голяма църква. След присъединяването на Берое към българската държава в този дворец сигурно е пребивавал управителят на комитата. Като четвърто доказателство служат откритите в последните години 7 манастира (скитове) в радиус от няколко километра от мястото на предполагаемата лавра.

Светецът Теодор Тирон се почита не само в Стара Загора, но и в много средногорски села, разположени около града, в чийто църкви също има негови икони. Например, в църквите на близките села Остра могила и Съединение също има икони на този светец (Фиг. 2). Празникът на светеца, Тодоровден – се почита в съботата след Сирни заговезни. На празника се провежда надбягване на коне = кушия, дòмле. Свети Теодор е покровител на конете, изобразява се като ездач на бял кон и змееборец.

Извън района на Стара Загора в България има само няколко църкви и манастири, наречени на този светец. Една от тях е ранносредновековната църква "Св. Теодор Тирон" до град Правец, на чиято фасада  има релефи с двуглави орли, подобни на орела върху една от старозагорските релефни плочи. Другият случай е манастир от ХVІ - ХVІІ век (вероятно от много по-рано) и се намира в с.Зимевица, общ. Своге. Общото между всички тези градове и села, в които се почита св. Теодор Тирон е, че те се намират по старата българо-византийска граница, установена по времето на Омуртаг и заварена от княз Борис. Може да се  предположи, че в много селища по тази граница е имало български гарнизони, които при покръстването са приели като свой покровител св. Теодор Тирон, който като професионелен войник е могъл да служи като пример за тогавашните български войскари.  Друга причина за широкото възприемане на това име може да е факта, че до влизането в пълнолетие на покръстителя на България, Михаил III, Византия е управлявана от неговата майка, носеща същото име - Теодора. 

В 1894 г. новият старозагорски митрополит Методи Старозагорски (Тодор Кусев) (1838 -01.11.1922) си поставя задачата да възстанови значението и светостта на Аязмото за българите. Той учредява благотворителен комитет “Св. Йоан Милостивий” с чиято помощ и с подкрепата на общината се възстановява гората (Александров, 1992: 10), а на мястото на стария главен манастир на града е изграден параклис, носещ името на св. Теодор Тирон. Днес до параклиса лежи голям мраморен блок - квадра, останал от античното предхристиянско светилище. В подземието под пода на параклиса е разположена скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото (Тангъров, 2001:223-230).

Старозагорски митрополит Методий (Кусев).

Успешното дело на митрополита и комитета обаче продължава до началото на тоталитаризма. През 1949 г. комитетът “Св. Йоан Милостивий” е ликвидиран, гората на върха е национализирана и наименувана Парк за култура и отдих “Владимир Илич Ленин”. Манастирът-дом на Методи Кусев на върха е взривен и на негово място е построен увеселителен ресторант. Традиционният празник на града -Тодоровден, денят на Св. Теодор Тирон, покровителя на главния храм и на града е отменен. Вместо него се утвърждава нов празник на града, 5 октомври, денят когато през 1879 г. е положен основният камък за възстановяването на опожарения от войските на Сюлейман паша град по време на Руско-турската война (1877-1878). Делото на митрополит Методи Кусев се представя като желание на един природолюбител, движен от любовта си към гората и зеленината. Откритият манастир-скит в Боров дол, който би могъл да бъде много ценен за българската история и за историята на града, не е изследван и не е защитен. Днес той е напълно порутен и изравнен със земята. На върха досега не са водени никакви археологически проучвания, въпреки че те биха разкрили много факти и проблеми по историята на града и на това важно за България, древно свещено място.

ЛИТЕРАТУРА:

А. Чучулаин. Св. Борис, княз български, т. II. София, 1914.

Ан. Тошев. Ранни спомени, С., 1935, с. 43.

В. Гюзелев. Княз Борис Първи, Изд. Наука и изкуство, София, 1969.

В. Койчева. Народностни и верски насилия на османските поробители спрямо българското население в Старозагорския регион (XIV–XIX в.). В кн.: Ислямизационни процеси в Старозагорско и Казанлъшко през епохата на османското владичество. I част. Стара Загора, 1989 г., с. 6.

Г. Чорчопов. Сърнена гора. Пътеводител, Стара Загора, изд. Кота, 2006, с. 69-73.

Д. Ваклидов. Предание за Старозагорското Аязмо на Св. Велико-мученика Теодора Тирона.

Д. Илков. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница, 1908 г., Фототипно издание, Стара Загора, 2004.

Д. Николов. ИАИ, XX, обр. 2, с. 575-576.

        Д. Янков. Християнско култово строителство в Стара Загора през късната античност и Средновековието. Известия на МЮИБ, том XVI, Стара Загора, 1993, с. 139-154.

И. Д. В. Покръщаването на княгиня Теодора – княз Цолова дъщеря – принос за Старозагорското Аязмо, 1884, С. 1.

И. Иванов, М. Минкова. Още веднаж за средновековните каменни релефи от Стара Загора. Известия на Старозагорския исторически музей, Том III, 2008, с. 177-184.

Ив. Стоянова. Културно-историческата стойност на парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”, София, 2001, с. 210 - 216.

История на българското изобразително изкуство. Отг. ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание, София, 1976 г., с. 88-90.

Й. Тангъров. Перспективи за парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”, София, 2001, с. 223-230.

М. Кусев. Личен архив № 132 / 1917 г, папка I.

М. Кусев. Личен архив № 251 /1920 г., папка I.

Н. Александров. История на залесяването и паркоустрояването на хълма “Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев, Стара Загора, 1992, с. 10.

ЦДИА фонд 420, к. оп. 2, оп. 3

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

Важни факти от историята на Стара Загора е събрала дипломантката от Великотърновския университет Мариана Зах. Пулева (Историко-етнографско проучване на град Стара Загора от началото на XIX до средата на XX век. ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Историко-юридически факултет. Катедра по нова и най-нова история на България. 2006 г. , с. 16-20). Според легендата, край чудотворния извор на Аязмото в Стара Загора е покръстен княз Борис – Михаил. На това място в църквата „Свети Теодор Тирон” има стенопис, подобен на византийска мозайка, който изобразява неговото кръщение.

При посещението си в Стара Загора през 1895 г. проф. Иван Савич Палмов от Петроградската духовна академия разказва за това предание на делегатите на църковно-славянския събор, поканени от Старозагорския митрополит Методи Кусев на Аязмото: „... Св. Княз Борис на три пъти (!) се срещал с патриарх Фотий, тук в Загорието, за водене на преговори по въпроса за покръстването... Известно е от историята, че войводите на Бориса се бунтували срещу покръщението на българския народ. Само един войвода – князът на Загора Цолю, поради обстоятелството, че бил вече покръстен, станал съмишленик на княза и покровител на движението за тази цел. Ето затова Св. Борис водил преговори с Фотия в Загорието под охраната на християнина княз Цолю. Где Фотий е покръстил Бориса? Естествено, в свободното от воеводските набези място ... в Загорието. Ама на кое място в Загорието? Разбира се, край чудотворния извор на Аязмото, гдето били покръстени княгиня Теодора и баща й, княз Цолю. Излиза, че Св. Княз Борис се е покръстил на Аязмото”. (Аяров Иван, Нейчо Кънев, Невена Ганева. Възрожденска Акарджа и Стара Загора. Стара Загора. 2004, с. 13)

В друга публикация – «Легенда за Аязмото» (в. „Старозагорско утро” № 211, 17 февруари 1944 г.) четем: «В този храм (храма на Св. Теодор Тирон на Аязмото) приел Христовата вяра и Св. Цар Борис. Отдалеч дошъл той чак зад Балкана. Защото там (в Плиска) бил обграден от езичници – боляри и князе, безмилостни врагове на християнството. Затова дошъл той тук, в българския християнски град Верея. Тук, приет с радост и възторг, сред християни да приеме своето кръщение. Затова е толкова свято това място.»

През средните векове името Загорье, Загора в литературата от италиански произход става много популярно. Когато се казвало Загора, от всички се разбирало, че става дума за България. Стане ли дума за българин, веднага се споменавало – загорец или загорянин, а «загорски» означавало български. В една своя студия, озаглавена «Областното име Загорье или Загора в миналото и сега», българският историограф и географ проф. Атанас Иширков дори твърди, че чуждата литература българските владетели се казвали «императори на Загора» (Куртев Д. Стара Загора. Бащино огнище.  , София, 1966, с. 17).