КЪДЕ СЕ Е НАМИРАЛ ПРОХОДЪТ СИДЕРА, ЗАПАДНАТА ГРАНИЦА НА ОБЛАСТТА ЗАГОРА?

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Важно значение за средновековната българска история има топонимът  Сидера, чието местоположение за момента не е ясно, но със сигурност става въпрос за местност, вероятно проход в Горна Тракия (Гагова 2002: 292-294; Момчилов 2009; Станев 2011:48-66). Той е свързан с важната за българите горнотракийска област Загора, където най-силно се сблъскват интересите на България и Византия. Областта Загора е легитимно (с междудържавно споразумение) спечелена за България в 705 г. като отплата за помощта, която Тервел оказва на Юстиниан II ( 685-695). Само три години по-късно обаче византийският император се опитва с война да си върне областта, но не успява. Това показва, че Загора ще да е имала значителна територия и е обхващала важни за Византия крепости и пътища.

В сравнение с названието Загора топонимът Сидера се споменава за пръв път по-късно - през 864 г., когато византийците отстъпват на Борис I (852-889, +893) една гранична ивица земя. По този повод „Продължителят на Теофан” и Скилица-Кедрин съобщават, това е „една безлюдна земя между Сидера, който тогава служил за граница между ромеите и тях (българите), до Девелт, която земя така също се наричала у тях (българите) Загора” (ГИБИ, V, 1964, с. 117-118; ГИБИ, VІ, 1965, с. 238). Очевидно за хронистите е имало причина, поради която Сидера е много по-важен и известен топоним от древния римо-византийски град Дебелт. Това е малко странно, защото в своята хроника Алексиада Анна Комнина съобщава за Сидера, че „една долина така се нарича” -  (Комнина 1972). От данните на Анна Комнина следва, че тази долина е най-вероятно проход в планината (византийците не правят разлика между Стара планина и Средна гора), през който се спасяват с бягство голяма група печенези в единия случай и голяма куманска войска – в другия.

Определението „долина” се отнася за речно корито със сравнително високи възвишения по своите брегове. То никак не приляга на такива типични за района проходи като Шипченския, Прохода на Републиката, Елено-Твърдишкия или прохода Вратник при Сливен – Елена (обр. 1). То обаче идеално приляга на Змеевския проход, който е обграден от ниски върхове и през който тече пълноводната река Бедечка. Той се намира до стария, преблестящ град на Тракия – Берое, което обяснява по-голямата му значимост спрямо небезизвестния Дебелт.

Общо три са сериозните хипотези за местоположението на Сидера. Две от тях вземат впредвид семантиката на гръцкото название Сидера, т.е., Железник, Желязна (Недев 1978:98-114). В границите на средновековна България е имало десетина прохода, известни с турските си наименования Демир капу (Желязна врата), Демир хисар (Желязна крепост) или Демир хан (Желязна гостилница)[1]. Повечето изследователи (с изключение на В. Златарски) смятат, че тези турски названия са превод на предхождащите ги български, които са от типа „Железни врата”, предавани на гръцки като „Сидера”[2]. По същия начин старобългарското название на прохода Велбъжд (Камилски) е преведено на турски като Деве баир – Камилска височина. От всички проходи в Стара планина и Средна гора, само проходите до Стара Загора и Сливен (Обр. 1) имат подобни оригинални имена. На тази основа в 1878 г. К. Иречек (Иречек, 1878: 171) изказва хипотезата, че Сидера съвпада с прохода Демир капу (Железни врати, дн. Вратник) при Сливен, а още по-рано, в 1841 г. Васил Априлов издава в Одеса книга, в която пише, че Сидера съвпада със Змейовския проход до съвременния му град Ески Загра (Койчева 2002:5).

Проходът Вратник (до 1942 г. Демир капу, Железни врата) е с дължина около 10 км и е разположен на височина 1100 m над морското равнище. Като връзка между градовете Сливен и Елена проходът е ползван още по времето на Първата българска държава (Голяма енциклопедия, 2011). През Средновековието на входа на прохода е имало крепост за неговата охрана. С изключение на името, останалите характеристики на прохода са твърде различни от тези, известни за прохода Сидера, поради което хипотезата на К. Иречек има сравнително малък брой привърженици.

Твърдението на В. Априлов е добре подкрепено от тогавашната местна турска и българска топонимика и названия. Много от местните турски названия отразяват старото име на Змеевския проход, Сидера - Железник. Крепостните стени на Берое – Боруй са останали запазени през турско време и са наричани от местното турско население Хисарлък, а жилищните квартали вътре в тази крепост - Демир Хисар, т.е., Желязна крепост (Илков 1908, 4-10). На 2 км източно от града, на един висок връх до самия вход на Змеевския проход се намира крепост, наречена от турците Демир хан - Желязна гостилница (Пойе 1859; Изамбер 1861). Най-старата улица в града, която е съединявала Змеевския проход с центъра на стария град Демир хисар, носи от тогава и досега българското име – ул. „Железни врата”. Полето на юг от тогавашния град Ески Загра се наричало Загоре, в него се отглеждала пшеницата загария (Бозвели 1835:13, Фотинов 1843:88-89), а хлябът от тази пшеница се наричал цагар. Самото турско название на града - Ески Загра[3] (Старата Загра) се извежда от името на областта Загора. Спиридон Йеросхимонах нарича Загура другия голям град в Загорето - Йени Загра (дн. Нова Загора) (Спиридон Иеросхимонах 1792).

В първите десетилетия на Възраждането почти всички български писатели (Спиридон Иеросхимонах 1792; Бозвели 1835:13; Фотинов, 1843:88-89) са използвали името Велта (у Бозвели Мелта) за обозначаване на града, чийто наследник е дн. Стара Загора. Това име вероятно е ползвано и в гръцката географска литература, тъй като изданието на Фотинов (Фотинов, 1843) е превод от по-стара гръцка география на света. Названието Велта е следствие от тогавашната представа, че Берое и Девелт са главни градове за областта Загора. Това е довело до смесване на техните имена, Берое приема името на Девелт[4], а Девелт започва да се нарича Загора, съответно неговият епископ (XII-XIV в.) приема названието Загорски, а неговата епископия се нарича Загорска.

Обр. 1. Проходи в Средна гора и Стара планина: 1 – Змеевски, 2 – Проход на Републиката, 3 – Елено-Твърдишки, 4 - Вратник, 5 – Котленски, 6 - Ришки, 7 – Айтоски. В Средновековието вместо проходът Шипка е използван Тревненско-Мъглижкия проход.

Водени от тези съображения просветените българи през Възраждането, особено тези от Стара Загора приемат, че Сидера – Железник съвпада с дн. Змеевски проход. Това становище е документирано в докладите на френските учени С. Ф. Пойе (1859 г.) и Емил Изамбер (1861 г.). По тази причина през 1848 г. Българската община в град Ески Загра нарича града Железник по средновековното име Сидера на съседния проход. На обр. 2 е показан печатът на община Железник. За да се подчертае още по-ясно, че в миналото градът е бил столица на българската област Загора и поради това е запазил името си като Ески Загра, на Народния църковен събор в Цариград през 1871 г. е прието предложението на представителя на българското население на град Ески Загра хаджи Господин Славов името Железник да се замени със Стара Загора по средновековното име на областта Загора (Хронологическо описание 2008: 15 и 23).

По-късно становището, че Сидера съвпада със Змеевския проход при Стара Загора е подкрепено с нови данни в трудовете на много историци: X. Кислинг (Кisling 1956:20), Ив. Дуйчев (Dujčev 1958:321, 1975:48-49), Петър Коледаров (Коледаров 1979:28-29), Васил Гюзелев (Gjuzelev 1969:155–169) и К. Гагова (Gagova 1986:67-69). Те се основават на Теофановата хроника, където е посочено, че в договора между България и Византия от 716 г. към България се присъединява нова територия, разположена около неясния топоним Милеоне западно от областта Загора (Теофан Изповедник. Хронография. – В: ГИБИ 3, с. 285). Според тези автори топонимът Милеоне (от гръцки, Ябълка) съвпада със средновековното селище, разположено на днешния връх Големия хисар (Медо касаба, Хисар град - 250 м.), който и днес продължава да се нарича Милионите от местното население (Лещаков 2008). Върхът се намира до днешното с. Ябълково (на турски — Алмали – Ябълково), на десния бряг на р. Марица и на около 10 км западно от Димитровград и е позволявал България да установи контрол над важния диагонален път Константинопол – Филипопол – Сердика. Това становище е включено в много учебници по история (Фол и др. 1981, 43). Днес почти всички сериозни исторически карти отразяват това становище (Български военен атлас. 1979; Дражева 2004:225-240/Сл. 2). Това становище силно се подкрепя и от факта, че по цялата южна граница на така очертаната област Загора българите (най-вероятно по времето на Омуртаг) построяват земен вал, чийто останки и днес могат да се видят. 

Обр. 2. Печат на Българската община в гр. Железник (Стара Загора), 1860 г.

 Автор на третата хипотеза е Павел Шафарик (Šafařik, 1873: 190), според когото Сидера съвпада с прохода Чалък кавак (дн. Ришки проход). Авторът се основава главно на това, че през средновековието този проход е лежал на най-краткия път от Константинопол за столицата Плискава. Някои характеристики на този проход, разположен на важен път и сред нископланински върхове, съвпадат с тези, известни за прохода Сидера. Османо-турското название на прохода - Чалък кавак обаче е съвсем различно и означава „Чалъковата топола” или „Тополата на Чалък”.

Най-сериозна подкрепа за хипотезата на Шафарик намираме в едно съобщение на Скилица-Кедрин, където се казва, че античният град Марцианополис, вече под новото си средновековно име Διακενέ (Девино, дн. Девня) е споменат като място на север от прохода Сидера, недалеч от т. нар. Сто могили (дн. Добруджа). Определението „Девня е на север от Сидера” без показване на степента на точност, която е имал впредвид авторът е твърде общо. Например, при невисока степен на точност „североизток” също може да бъде „север” и тогава проходът до Стара Загора също може да бъде Сидера. Това съобщение на Скилица-Кедрин, както и много други съобщения от това време отразяват факта, че през VIII-IX в. почти всички градове от дн. Централна и Източна България са разрушени и обезлюдени от варварските нашествия и като важни точки за ориентиране се използват други, по-устойчиви природни топоси като планинските проходи и особено проходът Сидера.

Друга подкрепа на хипотезата на Шафарик се търси в хрониката Алексиада на Анна Комнина, дъщеря на византийския император Алексий I Комнин (1081 - 1118), където Сидера се споменава многократно във връзка с военните действия на баща й срещу нахлуващите през Дунава печенеги и кумани (Комнина 1972). Според (Gyoni 1952) Анна Комнина обозначава с названието Сидера навсякъде един и същи проход. Първият важен извод, който може да се извлече от Алексиадата е, че Сидера се намира твърде близо, вероятно в границите на 10 – 20 км до крепостта Голое. По този начин  местоположението на трите топоса - Сидера, Голое и началната граница на Загора стават взаимно свързани в един общ проблем. Местоположението на Голое обаче също остава неясно. В тази връзка поддръжниците на хипотезата на Шафарик приемат без сериозни доказателства, че разкритите основи на една средновековна крепост до дн. с. Лозарево (тур. Ак бунар, бившо Комарево), на 15 км южно от Ришкия проход представляват останки именно на тази крепост. 

Какво показва обаче самата хроника? Анна Комнина съобщава (Комнина X.2:102-112), че при вестта за приближаване на куманите (1088 г.) императорът изпратил четирима опитни военначалници с войски да защищават четири прохода на Зикос (за византийците това е Стара планина заедно със Средна гора), като за един от тях – този до град Берое пратил войска начело със зетя си и други опитни пълководци. Това означава, че в сравнение с другите три прохода, този до Берое (най-вероятно Сидера) е бил от изключително значение за императора. Самият император с голяма войска заел прохода Хортарея до Анхиало. Обаче жителите на Голое, което сигурно се е намирало на безопасно разстояние от императора (едва ли до дн. с. Лозарево, което е на 30 км от Анхиало), вързали местния византийски военначалник и предали крепостта на куманите. След няколко месеца в битка, водена западно от Сакар планина (Авролева) до Агатоники (близо до дн. с. Оряхово, Свиленградско), войските на императора принудили куманите да побягнат на север. След това те застигнати куманите при входа на Сидера и окончателно ги разгромили на това място. Императорът, „като прекарал цялата нощ на върха при Сидера, понеже било много студено, на разсъмване дошъл при Голое”. Там останал едно денонощие след което заминал за столицата.

Точно от това съобщение се прави изводът, че Сидера и крепостта Голое трябва да са много близо едно до друго. От друга страна, Сидера трябва да е близо до Берое, защото най-краткия път от мястото на битката при Агатоники до напълно безопасната за куманите Мизия минава покрай Берое (обр. 1). В сравнение с това разстояние, пътят от мястото на битката до Ришкия проход е трикратно по-дълъг и по-опасен за преодоляване. На второ място, в самото начало на Змеевския проход на 2 км от Стара Загора (Берое) стои връх (559 м), на чието било все още има останки от стара римска крепост – посоченият по-горе Демир хан (Желязна гостилница). Вероятно на този връх и в тази крепост е прекарал студената нощ Алексий Комнин след битката с куманите. На разсъмване императорът е напуснал крепостта и за час-два е стигнал до Голое.

Съвсем ясно и недвусмислено териториалната близост между Берое и Голое се декларира в друго съобщение на Анна Комнина, където тя описва поражението на императора от печенегите около завладения от тях град Дръстър (есента на 1087 г.). След поражението императорът побягнал и бил дълго преследван от група печенеги. След като скрил знамето в един дъбов храст, императорът „през нощта се спасил в Голое. С настъпването на деня пристигнал в Берое и останал там, за да откупи пленените” (Комнина, VII.3:66). От тук става ясно, че Голое се намира на няколко часа път от Берое (sic!). Отдавна е изказано твърдението, за което има достатъчно основания, че Алексей Комнин е имал голямо родово имение в района между Берое и дн. Нова Загора. Това обяснява защо той често е посещал този район, укривал се е там, прекарвал е дълго време на това място и е полагал особени грижи за неговата защита.

Продължавайки своето по-горно известие Анна Комнина описва какво е правил императорът, след като пристигнал от Голое в Берое. Той „...императорът събирал сили, въоръжавал пленниците и цялата останала войска” (Комнина VII, 6, с. 69)[5]. След като няколко месеца събирал достатъчно войска в Берое, той се преместил от Берое в Одрин. Тогава „печенезите, след като се научили, че императорът заминал за Одрин, отново прехвърлили планината и, като преминали равнината между Голое и Диампол, се разположили на лагер северно от крепостта Маркели”. От това съобщение става ясно, че Голое е начална точка от пътя на печенезите, непосредствено до планината, а Маркели е крайната им точка. Ако Голое се е намирало до с. Лозарево, става безсмислено споменаването на Диампол (Ямбол), защото той се намира твърде на запад от късата отсечка Лозарево – Маркели. Освен това, между с. Лозарево и Ямбол няма равнина, а планина. Не е ясно какво им е пречело на печенезите да минат Ришкия проход, още когато императорът е бил в Берое?! Тези и някои други противоречия в съобщението отпадат, ако Голое се е намирало до Стара Загора. При такова положение печенезите са изчакали императорът да се махне от Берое и са нахлули през Змеевския проход. След това са прекосили равното поле между Стара Загора и Ямбол и продължавайки още на изток са спрели до Карнобат. Ясно е, че през този поход печенезите са оплячкосали цялото поле от Берое до Карнобат, включително и имението на императора, докато той безучастно ги е наблюдавал от Одрин.

В друго известие Анна Комнина (VI, 14, с. 57) описва въстанието на павликяните, заселени северно от Пловдив, което било подкрепено от отряд печенеги. Императорът изпраща войска начело с пълководеца Татикий, която се среща със съюзените войски на павликяни и печенеги северно от Пловдив (1068 г.). След тридневно изчакване, печенегите побягнали. Татикий веднага се впуснал подире им, но безуспешно, защото варварите сполучили вече да преминат Сидера и да се прехвърлят отвъд планината. Съдейки по мястото, отгдето са тръгнали варварите и бързината с която те се изтеглили, В. Златарски (Златарски А., История, II, 1934: 187, бел. 1) приема, че в случая под Сидера трябва да се разбира Змеевския проход до Стара Загора.

Като цяло съобщенията в Алексиадата на Анна Комнина не посочват еднозначно местоположението на топосите Сидера и Голое, но ги разполагат в голяма близост един до друг. В няколко случая тези съобщения еднозначно поставят твърде близо до тях и град Берое. В други случаи тяхното тълкуване е значително по-сполучливо, ако се допусне голяма близост между трите топоса – Берое, Сидера и Голое. В заключение, изводите от съобщенията на Анна Комнина, разглеждани в съвкупност с историческите връзки Милеоне-Ябълково и Загора -  Ески Загра – дн. Загоре подкрепят хипотезата на В. Априлов за местоположението на Сидера.

Накрая, хипотезата на Шафарик може да бъде критикувана и от гледна точка на значимостта на Тервеловата област Загора[6]. Разстоянието от Ришкия проход до Дебелт, т.е., дългата страна на областта Загора според Шафарик, е твърде малко (около 40 км). Като се вземе впредвид, че самият Дебелт и крайбрежната зона източно от него са останали във византийски ръце, така очертаната площ на Загора е не повече от една четвърт от площта на дн. Бургаска област. В този случай площта и ролята на Загора като буфер между България и Византия се очертават като крайно незначителни, противно на посочените по-горе исторически факти. За да неутрализират този недостатък на хипотезата, нейните привърженици преместват западната граница на Шафариковата Загора от Карнобат до Ямбол или даже до Сливен (някои и до Нова Загора !), или определят южната й граница като стигаща до град Енос на черноморското крайбрежие. Това обаче са съвсем произволни спекулации, неподкрепени с никакви документални свидетелства. От този род е и широко известното твърдение, че Сидера не е проход, а връх близо до дн. град Демир кьой в Турска Странджа, където има добив на желязна руда (Златарски 1927:31). Това твърдение противоречи на сведението на хронистите, че преди областта Загора да бъде предадена на Тервел, Сидера е служела като граница между Византия и България (ГИБИ, V, 1964, с. 117-118; ГИБИ, VІ, 1965, с. 238). В старобългарския превод на известието за византийската териториална отстъпка от Сидера до Девелт също е подчертано значението на първия топоним  (Железна) пред втория (Велта), а също и голямото разстояние между двата топонима:

  [Бр. Шкоpпил. Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански страни в Южна България. — СБНУНК, IV, (1891), 26—28, 90—95, 138].

Обратно на тази незначителна площ от Карнобат до Дебелт, областта от Берое до Дебелт представлява значително и важно предмостие, осигуряващо защита за проходите в централния и източен дял на Стара планина, върху които се гради сигурността на българската държава от юг. Значението на тази област още повече е нарастнало след присъединяването към нея на зоната около дн. с. Ябълково до Димитровград, с което България установява контрол върху важния диагонален път Константинопол – Сингидунум. Това обяснява настойчивостта, с която българските владетели Тервел, Крум и Борис I се стремят областта Загора да бъде включена към територията на България, а Омуртаг да я огради със земен вал от морето до р. Марица. Всъщност, чрез своите хипотези за границите на Загора, Иречек и Шафарик се опитват да обосноват своята представа, че външната политика на Аспарух и Тервел спрямо Византия е имала не отбранителен и приятелски, а агресивен характер, което не отговаря на историческите факти.

Ако Сидера и Голое се намират близо до Берое, коя крепост може да е била посочената Голое. На около 10 км източно от Стара Загора се намира втори проход (Калитиново - Шаново), през който е минавал важен римски път с пътна станция. В началото на този проход се намира средновековната крепост Колина (до дн. село Колена). Освен Колина, още три други крепости са били изградени на това място (т.н. Венец), чийто останки добре личат в днешно време и се наричат Малкото кале, Голямото кале и Градището (Чорчопов 2006:95-97). Мястото е гъсто наситено с тракийски могили и средновековни селища и крепости и би могло да бъде част от споменатото имение на Комнините. Византийският поет Мануил Фил изброява много крепости, разположени по проходите на Стара планина и Средна гора и превзети от пълководеца Михаил Глава Тарханиот по време на похода му срещу Ивайло в 1277 -1279 г. В тях той не споменава (sic!) важната крепост Голое, но споменава Колина до Берое, а също и крепостта Ктения, която според П. Коледаров може да е проблемната крепост до с. Лазарево (Коледаров 1989:77). В един османо-турски документ от 1692 г. името Колена е записано като Гюле, което е близко до Голое[7]. Горните факти дават сериозни основания да се предположи, че средновековната крепост Колина (Колена, Гюле) е съвпадала с крепостта Голое и може да е влизала в имението на Комнините.

ЛИТЕРАТУРА

Бозвели 1835: Бозвели Неофит Хилендарски. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарското младенчество. Часть пятая. Крагуевац. 1835. с. 13

Български военен атлас. 1979. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

Гагова 2002: Гагова Кр. Тракия през българското средновековие. С., 2002, 292–294

Голяма енциклопедия. Главен редактор акад. Васил Гюзелев, Изд. БАН, Информационен център "Българска енциклопедия", Книгоиздателска къща Труд, София, 2011, т. 4

Дражева 2005: Дражева Ц. Градските центрове по южното Българско Черноморие през VІІ-ХV век – посредници между България и Византия. – В: Ниш и Византиjа. Трети научни скуп, 3 – 5 jун, 2004. Зборник радова. III. Ниш. 2005, с. 225 – 240 / Сл. 2

Златарски 1927: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018). (I изд. София 1927; II изд., Наука и изкуство, София 1971, под ред. на Петър Хр. Петров), София. 1989. с. 31.

Илков 2004: Илков, Д. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница, 1908 г., Фототипно издание, Стара Загора. 2004. с. 20.

Иречек 1978: Иречек К. История на българите. Редактор Петър Хр. Петров, Издателство Наука и изкуство, 1978. София. с. 171.

Кisling 1956: Кisling Н. J. Beiträge zur Kenntnis Thraciens im 7. Jahrhundert. Wiesbaden. 1956, p. 20

Койчева 2002: Койчева В. Възрожденска Стара Загора. Изд. къща Кота. 2002, с. 5

Коледаров 1979: Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г. Отговорен редактор Васил Гюзелев. Издателство на БАН. София 1979, с. 28-29

Коледаров 1979: Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396). Изд. БАН. София. 1989 г., с. 77

Комнина 1972: Комнина А. Алексиада. ГИБИ, т. VIII. Съст. Михаил Войнов. Ред. Михаил Войнов, Василка Тъпкова-Заимова, Любомир Йончев. Издание на БАН. София, 1972

Лещаков 2008: Лещаков К. Ябълково – 8000 години. Исторически музей Димитровград. 2008.

Моллов 1983: Моллов Т. "Железните врата" - произход и място в пространствения модел на българския коледен цикъл. Доклад на VІ нац. конференция на младите фолклористи, Копривщица, май, 1983 г.

Моллов 2001: Моллов Т. Демир капия (Железни врата) - произход и място в пространствения модел на българския коледен цикъл. Култ и обредност. Годишник на Асоциация "Онгъл". Т. 2. С. ROD, 2001, 241-247

Момчилов 2009: Момчилов, Д. Средновековният проход Сидера. – В: Научна конференция „Проблеми и предизвикателства на археологическите и културно-историческите проучвания“ с международно участие. Т. 1. Пловдив, 2009

Недев 1978: Недев, С. По някои още неуточнени географски названия от нашето средновековие. За произхода на имената: Верегава, Сидера, Диакене, Стохълмието, Динея и Варна. Изв. Военно-истор. науч. д-во, 26, 1978, 98–114

Пойе 1859: Пойе С. Писмо на д-р Пойе до Географското дружество в Париж, съдържащо описание на каазата Ески заара (България). Писано на 6 юли 1859 г. в Ески Заара. Писмото е публикувано на френски език в Бюлетин на Географското дружество в Париж. Септември, 1859, том 18, с. 145-179. Български превод на Писмото е публикуван в книгата: Пиер Воалери. Между два свята. Българите в Румелия. XVIII-XIX в. Изследвания по история на българското възраждане и история на Стара Загора. Изд. Кама, 2005. с. 337-356, 345.

Ршвеладзе 2005: Ртвеладзе Э. Цивилизации, государства, культуры Централной Азии. Изд. Униреситет мировой экономики и дипломатии и Центр изучения мира и межкультурного взаимопонимания. Ташкент, 2005. с. 45

Спиридон 1792: Йеросхимонах Спиридон. История во кратце о болгарском народе словенском. Сочинися и исписа в лето 1792 йеросхимонах Спиридон. Стъкми за издание В. Златарски. София. Печатница на Ив. Г. Говедаров и С-iе., изд. Св. Синод на Българската Църква, 1900; Йеросхимонах Спиридон. История во кратце о болгарском народе славенском. 1792. Предговор Б. Христова. 1992. София, изд. ГАЛ-ИКО, 1992; Йеросхимонах Спиридон. История во кратце о болгарском народе славенском, превод М. Г. Минчев, ред. П. Тотев, Габрово, ИК Луна, 2000.

Станев 2011: Станев К. Топонимитe като извор за етнодемографските и политически последици от аваро-славянските нашествия в Тракия в края на VI и началото на VII век. Collegium Historicum t. 1. ИК Гутемберг. 2011, с. 48-66

Фол и др. 1981: Фол А., В. Гюзелев, Н. Генчев, К. Косев, И. Димитров, А. Пантев, М. Лалков, К. Петков. Кратка история на България. Изд. Наука и изкуство. София. 1981.

Фотинов 1843: Фотинов Кωнстантин Г. Общое землеописанiе вкратце за сичката земля. Преведено от греческiй на славяноболгарскiй язык, умноженно же с распространенiем и прибавленiем многоразных потребных областей, и сега перво на свят издано трудом Кωнстантiна Г. Фотiнова. Смирна. В типографiи Л. Дамiанова, 1843. с. 88-89

Френски пътеписи за Балканите, XIX в. Съст. Бистра Цветкова. Наука и изкуство, София 1981. Peregrinatores Francogalici De Terris Haemo Adiacentibus Narrantes. Editio Et Redactio Litterata  Bistra A. Cvetkova. Serdicae MCMLXXXI, In Aedibus Nauca i Iskustvo

Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в XIX в. От хаджи Господин Славов. Стара Загора. 2008. ИН «Кота». с. 23

Чорчопов 1989: Чорчопов Г. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора. 2006 г. с. 95-97

Dujčev 1958: Dujčev Iv. Südost-Forschungen, 17, 1958, p. 321; Idem, Medioevo bizantino-slavo, III, Altri saggi in storia, politica е letterata. Roma, 1975, p. 48-49

Gagova 1986: Gagova K. Bulgarian-Byzantine Border in Thrace from the 7th to the 10th Century (Bulgaria to the South of the Haemus), “Bulgarian Historical Review”, 14, 1986, 1, p. 67-69

Gjuzelev 1969: Gjuzelev V. Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter. 1. Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia. – Bizantinobulgarica, 3 (1969), S. 155–169.

Gyoni 1952: Gyoni M. La premiere mention historique des vlaques des Monts Balkans, AA, 54, 1952 и сл.

Isambert 1861: Isambert Е. ORIENT, Grece et Turquie d’Europe. Paris, 1861, 1873

Šafařik 1873: Šafařik P. Památky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv, II vyd., Praha, 1873, s. 190

ABSTRACT. The article analyzes the location of Sidera, probably a valley-like mountain passage in Upper Thrace, based on all the information known in historical sources (VIII-XI c.). According to the Theophanes Continuatus, repeated by other chroniclers, Sidera is the principle boundary point for Zagora, an important strip of land in the Upper Thrace region and a major clash point for the interests of Bulgaria and Byzantium. Discussed are the three major versions for the location of Sidera, put forwards by Vassil Aprilov (1841), Pavel Jozef Šafárik (1873) and Konstantin Josef Jireček (1878). Aprilov and Jireček based their opinions on the semantics of the Greek appellation Sidera (i.e., iron-like) and identified Sidera with passages whose later Ottoman- Turkish or Bulgarian names sound similarly. Thus, according to Aprilov Sidera was the passage Demir han (recent Zmeevski pass) near the town of Stara Zagora while Jireček identified Sidera with the Demir kapu (Iron gate, today Vratnik) near the town of Sliven. Neglecting the semantics of the Sidera name Šafárik identified Sidera with the former Chalak kavak (The poplar of Chalak) passage, today Rishki passage that lies on the shortest route from Constantinople to Pliska. The physico-geographic features and local Bulgarian and Turkish toponymics support the Aprilov's hypothesis. Data for Sidera, extracted from the historical chronicle of Anna Comnena "Aleksiada", lead to the same conclusion. More over, they show that the Sidera passage is located very close to the Goloe castle, and the Goloe itself is very close to Beroe (recent Stara Zagora). A third line of evidence supporting the Aprilov's hypothesis is found in the peace treaty of the year 716, according to which Byzantium ceded to Bulgaria a small area located west of Zagora and around the Mileone (Greek Apple). Vassil Gyuzelev, supported by a number of researchers, strongly asserted that Mileone coincides with the recent Mileonite peak (Grand Hissar, Medo kasaba, 250 meters) situated close to the today village of Yabalkovo (in Bulgarian - Apple village, in Turkish – Almaly, the same), about 10 km west from the town of Dimitrovgrad. The overall conclusion is that Sidera probably coincides with Zmeevski passage near Stara Zagora. This statement is included in many modern history books and historical maps of the area.

Сидрекапсъ – град по източното крайбрежие на Халкидическия полуостров

Дербент (в Дагестан)  – по турски се е наричал Демир капу