КАК БЕШЕ ОТКРИТ МАНАСТИРЪТ - СКИТ В БОРОВ ДОЛ ДО СТАРА ЗАГОРА
И ЗАЩО БЕШЕ УНИЩОЖЕН ?
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Репортаж по темата от ТВ Стара Загора от 3 дек 2009 г с Димитър Янков,
главен уредник на РИМ - Стара Загора и голям противник на идеята за свещеното значение на Аязмото за Стара Загора:
http://www.chambersz.com/novini/-initziativa-3-dekemvri-2009-21-chasa-televiziya-stara-zagora
До преди 40-45 г. жителите на Стара Загора и околните села все още са знаели за историческото значение и свещената роля на Аязмото на св. Теодор Тирон за Стара Загора. Тъй като голяма част от бившите ръководители на града и подчинените им историци от РИМ - Стара Загора, вероятно водени от атеистични подбуди упорито са работили против тази представа, в наши дни тя вече е практически забравена и подменена. С това е заличена важна част от културната история на града и е прекъсната хилядолетна традиция на неговото население. Загубата е още по-съществена, защото тя не се отнася за културата и традициите на римското, византийско или турско население на града, а се отнася за религията и култовата практика на българското население, живяло в продължение на едно хилядолетие в този град и област. Целта на настоящата статия е да се изясни и припомни, доколкото това все още е възможно тази роля и значение, като важна част от историята на града и околността.
В първите години след официалната християнизация на България, в района северно от град Боруй (Стара Загора) на мястото на антично светилище и капище се изгражда мощно църковно средище, включващо голям централен манастир-лавра и десетина по-малки манастири-скитове. На това място приема причастие местното население от големия Боруйски комитат, а може би и самият княз Борис-Михаил (Св. Теодор Тирон).
Избраното име на лаврата - Св. Теодор Тирон, се съгласува с представата, че храмът и предишното капище са обслужвали предимно българския военен гарнизон в града, тъй като преди канонизирането си, светецът е бил професионален римски войник в Мала Азия. На иконите светецът се изографисва като конен войн и във връзка с това неговият празник съвпада с Тодоровден - денят на конните надбягвания и паради.
Останките на голяма част от тези манастири-скитове са се запазили до наши дни. Върху малка площ в района северно от Стара Загора са открити девет ранносредновековни манастира и голям дворец. Първият манастир е разположен в м. Папачова нива до връх Българско кале. На 500 метра по на юг, в м. Боров дол, е имало втори манастир. Трети манастир от първите векове на българската държава, чийто двор е обграден от висока стена с кула в южния ъгъл, е открит наблизо преди няколко години. Основите на четвърти средновековен манастир все още могат да се видят в центъра на близкото село Змейово (в черковния двор на днешната църква). Пети манастир, от който не са запазени никакви следи, е имало западно от с. Змеево, до ж.п. линията Стара Загора - Горна Оряховица. За този манастир се пази легендата, че княз Борил докарал няколко катъра със злато и го скрил в него. От тази легенда идва името на близкото село Борилово (Анзалари, Амзалари). Шести манастир се е намирал в дн. могила южно от с. Змеево и северно от Боров дол. Други три средновековни манастира са регистирани в землищата на съседните села Хрищени, Колена и Борилово [Янков Д. Християнско култово строителство в Стара Загора през късната античност и Средновековието. Известия на МЮИБ, том XVI, Стара Загора, 1993, с. 139-154]. В подножието на върха Аязмо, на т.н. Военен терен, през 1989 г. са открити останките на голям дворец с обширен двор и представителна църква.
За блясъка и богатството на тези манастири говорят откритите в същия район пет каменни релефа с изключително качество [Д. Николов. ИАИ, XX, обр. 2, с. 575-576; История на българското изобразително изкуство. Отг. Ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90]. Те са известни по света като Старозагорските каменни релефи и датират от IX – X в. [В. Гюзелев. Княз Борис Първи. Изд. Наука и изкуство. София. 1969; За датировката на прочутите Старозагорски каменни релефи]. По качество на изработка те са едни от най-важните и широко известни в Европа исторически паметници от тази епоха. Старозагорските релефи се приемат за едно от десетте най-важни исторически и архитектурни забележителностти на България. Тези релефи са местно производство и са били поставени върху религиозни сгради в района на старозагорското Аязмо. Качеството на релефите показват, че и самите сгради са били уникални по значение и роля в ранната българска държава.
Поради историческите превратности, град Берое (Боруй) и Боруйският религиозен център многократно е подлаган на опустошения от различни нашественици. Първото документирано разрушение става в началото на VII-ми век (619 г.), когато група славяно-аварски грабители разрушават града. По време на българското владичество (705-ок.750; 813-855 и 863-995 г.) градът се възстановява и разраства. Следващото разрушение извършват войските на III кръстоносен поход начело с император Фридрих I Барбароса, които зимуват в града през 1189-1190 г. Малко преди изтеглянето си от града, кръстоносците го ограбили и опожарили. Друго такова нещастие се случва в началото на XIV-ти век, когато татарска орда минава през днешния Змеевски проход на път за Одрин, съсипва и ограбва града. През 1364 г. войската на османо-турския завоевател Лала Шахин влиза в града и среща силен отпор на защитниците на една съседна крепост, разположена на връх Българско кале на 5 км северно от града.
Част от манастирите вероятно са се запазили до първите години на османското владичество. В регистъра за поголовния данък джизие от 1626 г., днешното с. Змеево е отбелязано под името Килисанджа дербент [Койчева В. Народностни и верски насилия на османските поробители спрямо българското население в Старозагорския регион (XIV–XIX в.). В кн.: Ислямизационни процеси в Старозагорско и Казанлъшко през епохата на османското владичество. I част. Стара Загора, 1989 г., с. 6]. Тогава селото е наброявало 56 християнски домакинства. В по-късна епоха названието Килисинджа Дербент се опростява до Дербент, с което име селото е известно до началото XX-ти век, когато се възстановява българското му име Змеево. “Килисинджа дербент” означава “Църковен проход”, от турското “клисе”- църква и османо-персийската дума “дербент” – проход.
Според мене названието Килисанджа дервент отразява историческия факт, че в навечерието и в първите години на турското владичество в Змеевския проход все още е имало голям брой манастири, за които стана дума по-горе. Наличието на манастири от това ранно време се подтвърждава и от местната топонимика. Един от върховете на север от Стара Загора се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник), друг връх - Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца) [Чорчопов, Георги. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора, изд. Кота, 2006]. Една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което вероятно е вариант на църковното "престол" - маса в олтара на църква, на която се извършват обредите.
Окончателното унищожаване на манастирите със
сигурност е станало през първите векове на османското владичество. Независимо от
това, споменът за религиозния център, светеца и свещения извор, наречен на
негово име Аязмото на Св. Теодор Тирон е останал и ежегодно денят на светеца е
празнуван на Тодоровден като главен празник на град Стара Загора (тогава Ески
Загра)
[Стоянова Иванна.
Културно-историческата стойност на парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната
конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”. София. 2001. с.
210 - 216;
Тошев,
А. Ранни спомени. С., 1935, с. 43
“След сирната неделя баба Марта ни носеше една голяма радост – празнуването на
Тодоровден. Тоя ден мало и голямо, едни пеша, други с талиги или яхнали магарета
и коне през Бадемлика, поемаха пътя за Аязмото – тогава сух, каменист баир,
свърталище на змии и гущери. Това не пречеше Аязмото да се смята за свещено
място. Тук, в присъствието на поповете, които четяха надлежните молитви, с
искрена вяра идваха болни и здрави да се помолят, да сръбнат от светата вода,
която капка по капка се прецеждаше от скалите и да се проврат между последните,
наречени глухото Аязмо. Неуспелите да се проврат се смятаха за грешни... ”].
С цел да унищожи вярата на българите в светеца - покровител на града, около 1840
г. турският
суртан Махмуд II нарежда да се унищожи и гората върху
свещения за българите връх с Аязмото на св. Теодор Тирон [Тангъров
Йордан. Перспективи за парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г.
от рождението на митрополит Методий Кусев”. София. 2001. с. 223-230].
Около 40 години преди освобождението Аязмото се превръща в пустиня и носи
подигравателното турско име Ахмак баир – “Глупашки хълм” или “Хълмът на
глупаците”.
В 1894 г. новият старозагорски митрополит Методи Старозагорски (Тодор Кусев) (1838 -01.11.1922) си поставя задачата да възстанови значението и светостта на Аязмото за българите [Димитър Илков. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница. 1908 г. Фототипно издание. Стара Загора. 2004]. Той учредява благотворителен комитет “Св. Йоан Милостивий” с чиято помощ и с подкрепата на общината се възстановява гората [Александров Н. История на залесяването и паркоустрояването на хълма “Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев. Стара Загора. 1992], а на мястото на стария главен манастир на града е изградена църква-манастир, носещ името на същия светец Теодор Тирон. Днес до църквата лежи голям мраморен блок - квадра, останал от античното предхристиянско светилище. В подземието под пода на параклиса е разположена скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото [5; 12].
Делото на митрополит М. Кусев по възстановяването на манастира и гората на Старозагорското Аязмо е описано в статията на Д. Попов (Д. К. Поповъ. Един прилогъ на Св. Борисъ. Списание "Българска сбирка", год IV, кн. 1, от 1. I. 1897 г, с. 6-13). Секретарят на митрополита, Недю Александров прави копие на статията и в 1972 г. го подарява на Окръжната библиотека "Захарий Княжески" (отпечатък: библиотека на Н. Александров, отдел II, № 1259; 908/497, 235 Кр П76, 75411). Към последната страница на отпечатъка Н. Александров собственоръчно написва: "По него време, че дори и сега (1972 г) въз основа на надживялата векове народна памет поддържало се е, че тук някъде около Аязмото, княз Борис-Михаил е приел християнската вяра със своите приближени. По него време на 2 май по сегашния календар на Аязмото се извършвала тържествена служба и наоколо ставало нещо като сбор." (за доказателство виж обр. 1 и 2).
Обр. 1. 15.V.1932 год. Борисовден, след молебена на старозагорското Аязмо (снимка на Евгений Димитров).
1. Н.В.Пр. Св. Ст.Загорски Митрополит Павел,
2. Н.В.Преп. Архимандрит Климент,
3. Прот. Т.х. Минчев
4. Прот. К. Георгиев
5. Н.Всепр. Иеромонах Сергий Зогравски
6. Иерей Георгий, св. Троица
7. Иерей Ив. Шивачев
8. Иерей Алеко, св. Богородица
9. Иеродякон Тимотей Олейников, руснак
10.Диян Неделчев, м. секретар
11.Михаил Гусев (или Русев), руснак (не се чете)
12. три деца на Гусев, Прот. Георгиев и (не се чете).
Известно е, че БПЦ чества 2 май (стар стил) като ден на Св. Борис-Михаил и на този ден отслужва литургия в църквите. Фактът, че в Стара Загора службата е ставала не в църква, а на върха на Аязмото (виж обр. 1 и 2) показва една по-особена традиция, подчертаваща значението на това място и връзката му с покръстването на княз Борис. Тази връзка се подчертава и от намерените на това място каменни релефи с изображения на барсове, а съгласно авторитетни български историци (В. Бешевлиев, Р. Рашев) името на княз Борис означава "барс". Плочите са били олтарни прегради или са украсявали фасадата на голяма сграда, вероятно лавра, на върха на Аязмото. На две от тези плочи са изобразени не византийски лъвъве (както повърхностно се приема), а прабългарски барсове (Гривести прабългарски барсове, а не византийски лъвове са изобразени върху прочутите старозагорски каменни релефи ). Барсът е животно-тотем на прабългарите (по-точно на берсилите), а съгласно авторитетни български историци (В. Бешевлиев, Р. Рашев) името на княз Борис означава "барс". Нещо повече, цветът на тези плочи не е случаен, а е т.н. царски цвят - по прабългарски багър, по гръцки порфир, по латински пурпур. Това е цветът на плащеницата и ботушите на византийския император. От древни времена в Близкия изток и Византия този цвят е символ на царска власт и никой простосмъртен не е имал право да го носи. Всичко това са сериозни, макар и косвени данни за връзката на Старозагорското Аязмо с княз Борис. Именно по червените (багрени) ботуши е установено погребението на цар Самуил на остров св. Ахил в Малкото преспанско езеро. В случая барсовете върху старозагорските плочи и техният царствен цвят показват, че на това място е извършено важно събитие с участието на княз Борис, вероятно неговото покръстване. За това говори и традиционното честване от населението на деня на княз Борис, 2 май на Аязмото.
Обр. 2. Народен празник на Борисовден на Аязмото - Стара Загора.
Всички тези данни показват, че делото на Митрополит Методий е било исторически правилно. За нещастие след неговата кончина, в България настъпват политически промени и времена на агресивен материализъм и атеизъм, които се отразяват неблагоприятно на това важно духовно дело. През 1949 г. комитетът “Св. Йоан Милостивий” е ликвидиран, гората на върха е национализирана и наименувана Парк за култура и отдих “Владимир Илич Ленин”. През 60-те години митрополитският дом на върха на Аязмото е взривен и на негово място е построен ресторант с разнообразни увеселителни услуги. Почти по същото време е разрушен и порталът на 12-ти пехотен Балкански полк в Стара Загора, построен през 1938 г. Общоградският празник в деня на Св. Теодор Тирон, покровителя на главния храм и на града е отменен. В град Стара Загора се пропагандира идеята, че Методи Кусев просто е бил любител на природата и защитник на българската гора. Постепенно се утвърждава представата, че историческите данни за религиозния център Аязмото на Св. Теодор Тирон са измислица и фантазия. По същото това време е унищожен и гробът на Васил Левски в София, а магерницата на Рилския манастир без малко да стане снек-бар, а манастирът - хотел. Вероятно тези събития са следствие от политическо решение от най-високо място.
Най-трагична и показателна е съдбата на средновековния манастир-скит в местността Боров дол. Независимо, че той е заровен в земята преди много векове, паметта за него остава сред местното население и вдъхновява митрополит Методи Кусев. В паметта на околното население (с. Змеево) този манастир се слави като място, където княз Борис се е покръстил и оттеглил в края на управлението си. На това място княз Борис-Михаил бил погребан, след като е завършил земния си път като монах. До манастира е имало чешма, известна като Царската чешма и е минавал път, наречен Царския път. Този манастир е открит случайно няколко години след смъртта на митрополита, на 4 февр. 1926 год. в могила, разположена северно от града в местността Боров дол. Стените му са били около 2 метра високи, богато украсени и с дебела мазилка, вътре в която били зазидани малки стомнички с устиетата навън за усилване на акустиката [Чорчопов, Георги. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора, изд. Кота, 2006]. Това означава, че той е постороен по времето преди падането на България по византийско владичество. През 1931 г. този манастир е осветен от старозагорското духовенство начело със следващия старозагорски митрополит, Павел, но това не променя по-наташната му съдба.
Ето какво е записал на 16.XII.1976 г., Иван Богданов, служител в РПО – Стара Загора, от с. Змеево, Старозагорско, чийто баща заедно с група младежи от с. Змеева разкриват манастира в Боров дол:
"Баща ми с една група селяни от с. Змеево започва разкопки в Боров дол. Откриват запазена стена на църквата със стенописи. Копаят в източната част на църквата, където трябва да е олтарът. Откриват камари от стопен восък и кандилница, която е предадена на археолога Петър Детев. Разкрити са стени с височина до 2 метра. После се довеждат ученици от мъжката гимназия в Стара Загора и всеки ученик е търсел по нещо. Открит е кладенец с рибени кости и миди. Открита е още една лампа. Стигнали са до пода, който е бил мраморен".
По същия повод, свещеник Иван Богданов Иванов-Бешанов, приел църквата на с. Змейово на 1 март 1926 г: "На 4 февр. 1926 г. открит манастирът в Боров дол през времето на княз Борис. Намерена монета златна - образ на княз Борис." Забележка - По-късно златна монета е предложена на Старозагорския музей с образа на Юстиниан II, но междувременно приносителят почива и монетата не е приета.
За т.н. манастир на св. цар Борис старозагорският вестник "Зора" от 4 февр. 1926 г. пише: "Една ценна находка. На 3 км на юг от Змейово няколко младежи са открили в местнастта Боров дол развалините на един стар манастир. Младежите намерили една златна монета, както и една кандилница. На стените имало нарисувани икони. От кметството са съобщили за ценната (!!) находка в София, откъдето телеграфически е разпоредено да се спрат разкопките докато на дойдат вещи лица за ръководството им. По предание се говори, че местността в която е открит манастирът през времето на Първото българско царктво е (се нарича) Борисов дол, но след падането на България под гръцко робство е бил преименуван на Боров дол. Намерените старини, по сведение на общинския кмет Александър Костов са предадени в Старозагорския музей". Записал горното - свещеник Ивано Митов. (забележка: по-късно "ценната" находка е безхаберно оставена да се саморазруши.)
В История на Змеево (Стоян Яеджиев - автор) четем: На 2 км западно от с. Змеево на един връх се намира полуразрушена средновековна крепост под името Българско кале и Сухото кале. На 400 м южно от него в местността Градището в миналото са открити много гробове. Пак там, преди 6 години се откри една стара, интересна постройка 15 х 7 м с водохранилище.
По същия случай имаме и разказ на Иван Матев Стоянов – Боровски (роден през 1910 г. в с. Борово, Старозагорско), живущ в Стара Загора, ул. Христо Ботев – 69, ап. 80:
През 1927 г., когато бях абитуриент, няколко ученици отидохме зад Втория баир на Аязмото (на св. Теодор Тирон) и там заварихме група трудоваци да разкриват една могила. Тя се намираше на ляво от шосето Стара Загора – с. Ягода, нещо около 3 км на север от река Бедечка. Преди година (на това място) имаше малка воденичка – кираджейка, на Руси Данчеви. Сега има селски път от р. Бедечка за към село Борилово. Заварихме разкрита могилата и в основите (имаше) сграда, на която основните стени стояха и бяха гладки и имаше няколко рисунки на светци, като боята им беше запазена тогава добре. От темелите извадиха и много змии, защото беше месец март 1927 г.
После попитахме нашия учител по история Христо Райков и той ни каза, че тази разкрита сграда е била МАНАСТИР, където след 865 г., при цар Борис I, хорàта – земята от река Тунджа до с. Рисиманово е била византийска, но е била подарена от византийския император Михаил на Борис I като на кръщелник, защото от него е приел и неговата система на управление на народа си, християнството, и че тук са се покръстили наличните много славяни и малкото първобългари и останките от нероманизованите траки (виждаме, че съвременните учебници по история не са мръднали на милиметър от времето на 1920 г.).
В една статия от 1979 г. на историкът от РИМ-Стара Загора Д. Янков пише, че стените на манастира в Боров дол все още стърчат на 2 м височина и по тях има стенописи [Димитър Янков. Верея, Иринополис, Боруй. В: Стара Загора. От Берое до наши дни. Стара Загора, 1979. с. 23-29]. (http://www.chambersz.com/novini/-initziativa-3-dekemvri-2009-21-chasa-televiziya-stara-zagora). Въпреки, че този исторически паметник би могъл да бъде много ценен за ранната българска история и за историята на града, той не е изследван и не е защитен. Фактически този раннобългарски манастир е по-стар от прочутата Боянска църква с поне 200 години. Трудно можем да си представим историческата и художествена стойност на иконите и фреските по него. Няколко парчета от тези фрески се пазят в чували в регионалния музей. Днес манастирът е напълно унищожен. На върха досега не са водени никакви археологически проучвания, освен копането на змеевските младежи и на трудоваците през 1927 г. Даже иманярите вече не му обръщат внимание, за щастие.
Обр. 2. Печат на българската община в град Железник (днес Стара Загора), 1860 г.
ЛИТЕРАТУРА:
11. И. Д. В. Покръщаването на княгиня Теодора – княз Цолова дъщеря – принос за Старозагорското Аязмо. С. 1
Д. Янков. Къде е бил покръстен княз Борис I.- В: 1100 години Велики Преслав.Шумен. 1995.
777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
В 1190 г. император Исаак Ангел претърпял страшно поражение от войските на българските боляри Асен и Петър. Гробовете на убитите гръцки войници са заровени в землището на с. Землен (Топрак хисар - землена крепост), където е била главната квартира на императора.
Съгласно данни на историци от старозагорския регионален музей, през епохата на византийското владичество (XI-XII-ти век) в района на Боруй е имало и родово имение на византийските императори от династията Комнини. Фактически, Боруй е бил втора, зимна столица на Византия. Тук са прекарвали зимните месеци много византийски императори и от тук са организирали походи срещу северните нашественици – печенеги и кумани. Голяма битка между печенези и византийци се е състояла близо до Боруй, вероятно в защита на това имение. Най-вероятно, имението на Комнините е съдържало укрепен център - крепост, тясно свързан с изградения още в българско време религиозен център северно от Боруй.
7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
Историческите данни и традиции и сочат за наличието на древен храм и свещен извор на върха на Старозагорското Аязмо, което е било почитано от населението на града от античността до наши дни.
Днешното название Аязмо на хълма северно от Стара Загора идва от гръцката дума “агиязмо” – “светена вода”, “свещен извор” и свидетелства за наличието на древен лечебен извор. През турско време хълмът все още е носел името “Аязмото на Св. Тодор” [18, с.10; 21; 22]. По-точно, с названието “Аязмото на св. Тодор” е бил наричан един голям, вдлъбнат камък на върха на рътлината, от чиято пукнатина е изтичала цяла река с лековита вода. По-късно, през време на земетресение, изворът силно намалил дебита си, но избликнал с голяма сила на 500 м по-надолу, в двора на днешните казарми, където все още тече. В турско време, този извор е бил считан за свещен и лековит от българското население на Ески Загра, което продължавало да му отдава почит на Тодоровден, денят на св. Теодор Тирон, покровителят на манастира-лавра. Това е описано в [23]: “След Сирната неделя баба Марта ни носеше една голяма радост – празнуването на Тодоровден. Тоя ден мало и голямо, едни пеша, други с талиги или яхнали магарета и коне през Бадемлика, поемаха пътя за Аязмото – тогава сух, каменист баир, свърталище на змии и гущери. Това не пречеше Аязмото да се смята за свещено място. Тук, в присъствието на поповете, които четяха надлежните молитви, с искрена вяра идваха болни и здрави да се помолят, да сръбнат от светата вода, която капка по капка се прецеждаше от скалите”.
След Освобождението, всяка година на Тодоровден е имало голям пролетен панаир, провеждан на улица “Железни врата”, една от средновековните улици на Боруй. [24]. Съгласно българската традиция, това всъщност е бил най-големият празник на града, в който е честван Св. Теодор Тирон, покровителя на най-важния храм на Боруй и на града.
Не случайно, 40 години преди освобождението турският суртан Махмуд II нарежда да се унищожи гората върху свещения за българите връх [18]. За дълги години Аязмото се превръща в пустиня и носи подигравателното турско име Ахмак баир – “Хълмът на глупостта” или “Хълмът на глупаците”. Целта е била да се унищожи спомена и вярата на българското население в светостта на върха.
В 1894 г. новият старозагорски митрополит Методи (Тодор) Кусев (1838 -01.11.1922) си поставя задачата да възстанови значението и светостта на Аязмото за българите. Той учредява благотворителен комитет “Св. Йоан Милостивий” с чиято помощ и с подкрепата на общината се възстановява гората [18], а на мястото на главния манастир на града е изграден параклис, носещ името на същия светец Теодор Тирон. Днес до параклиса лежи голям мраморен блок - квадра, останал от антично предхристиянско светилище. В подземието под пода на параклиса е разположена скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото [24, 25].
Успехът на митрополита и комитета обаче е частичен. В началото на XX-ти век, между митрополита и партията на тесните социалдемократи избухва идеологическа война, която продължава и в годините на тоталитарния режим. През 1949 г. комитетът “Св. Йоан Милостивий” е ликвидиран, гората на върха е национализирана и наименувана Парк за култура и отдих “Владимир Илич Ленин”. Манастирът-дом на Методи Кусев на върха е взривен и на негово място е построен увеселителен ресторант. Общоградският празник в деня на Св. Теодор Тирон, покровителя на главния храм и на града е отменен. Откритият манастир-скит в Боров дол, който би могъл да бъде много ценен за българската история и за историята на града, не е изследван и не е защитен. Днес той е напълно унищожен. На върха досега не са водени никакви археологически проучвания, въпреки че те биха разкрили много факти и проблеми по историята на града и на това важно за България, древно свещено място.
В една от първите книги по история на българската държава, писана от католическият монах Блазиус Христофор Мили през 40-те години на XVIII-ти век на основата на по-ранни източници се казва, че след сключения договор между прабългарите на Аспарух и седемте праславянски племена, племето северини (севери) получило задачата да отбранява Боруйските планини. Това е указание, че южната граница на българската държава първоначално е включвала и източните склонове на дн. Сърнена гора, в това число и град Боруй (Берое) [8].
През 813 г. войските на кан Крум превземат Адрианопол и средновековният Берое е трайно присъединен към българската държава. Както посочва В. Гюзелев [5, с. 386] Боруй, а може би Филипопол, става център на един от 10-те обширни комитата на предхристиянска България. Този комитат е разположен непосредствнено до Стара планина, южно от нея и представлява преходна зона между двете държави. Могат да се представят няколко косвени, но сериозни документи, че фактическият център на комитата е Боруй, който още във ранна Византия е бил областен и епископски център.
1. Първият аргумент е земленият вал, построен от българите през този период, който служи като защита и гранична маркировка от брега на Черно море до р. Марица. Този вал защищава района на Боруй, но не и този на Филипопол.
2. През 863 г. Византия предприема успешно настъпление на север и превзема географската област Загоре, както и значителна част от посочения комитат. Кан Борис започва преговори и сключва договор за християнизация на България (есента на 863 г.). По силата на този договор, още преди акта на християнизация на княза и българския народ, Византия връща част от Загоре, включително Боруй и района до граничния вал Еркесия, но без приморската част на Дебелт, Анхиало и Созопол [5, с. 75]. Този факт подкрепя твърдението, че Боруй е бил и е останал важен военноадминистративен, стопанско-търговски и религиозен център, нужен на българската държава, вероятно средище на комитат от 813 г. до годината на християнизация и последвалия я 30 годишен мир. Съгласно известния католишки църковен писател кардинал Бароний (1538-1607), библиотекар във Ватикана, княз Борис е покръстен от константинополски епископ на тайно място, през нощта и с малко свои хора [13; 14]. Някои историци предполагат това тайно място да е градчето Дебелт, което от позициите на големия държавник княз Борис изглежда крайно неизгодно поради факта, че то е останало на византийска територия и поради наличието на силна опозиция сред болярството срещу покръстването. Много по-вероятно е това място да е Боруй, за което има и легенда сред местното население, пред вид на сигурността, която то предлага за кана и което, както изглежда, е негласно предвидено в този договор чрез предварителното му връщане на България.
3. На трето място, бидейки важна и най-предна българска крепост, в Берое (Боруй) е имало голям български гарнизон. Безспорно, над 50-годишното присъствие на езически гарнизон в града е имало за следствие построяване на съответните за неговото обслужване сгради. Във всеки случай, можем да очакваме наличието на капище на подходящо място във или до Боруй. Присъствието на българи-езичници в града се доказва от разкрития зид от жилищно помещение в района източно от римския форум. Жилището е датирано от IX-X-ти век и върху вътрешната му мазилка има графити, подобни на тези от Плиска и Преслав [8].
4. На четвърто място, след християнизацията Боруй става, или по-точно остава, един от епископските центрове на религиозно-културния живот в страната, в който се строят нови граждански постройки и крепости, църкви и манастири, дворци и казарми [5, с. 438]. На мястото на старите капища, много от които са строени на мястото на още по-стари тракийски светилища се строят нови християнски храмове.
5. Като пети аргумент може да служат данните, приведени от униатския монах Илия Дочев Ваклидов, живял дълго време в Рим и изследвал библиотеката на Ватикана [16], както и в брошурата на старозагореца И. Д. В., издадена още в 1884 г. [17; 18, с. 17-20]. В тези твърде ранни свидетелства се описва подобна на горната историческа обстановка в Боруй по време на покръстването. По времето на кан Борис, градът е управляван от боляринът Цолю. В подножието на днешното Аязмо е имало резиденция на управителя и затвор за византийски пленници - християни, разделени от голяма градина. На върха на Аязмото е имало капище до древен лековит извор. Съгласно други данни [Личен архив № 251 /1920г., папка I], капището било на мястото на сегашния басейн – шадраван на върха на Аязмото и имало осмоъгълна форма. По ъглите имало медни огледала, които служели на колобрите за баробетър (? неясно). Една година преди покръстването на България, до капището е издигнат християнски храм и в него са покръстени дъщерята на болярина Цолю, Цветана, с християнско име Теодора и самият Цолю. Кан Борис пристига в града и приема християнската вяра във същия християнски храм на върха на Аязмото. По-късно този храм е превърнат в първостепенна лавра, една от седемте главни лаври на България, построени от княз Борис-Михаил, а около него са изградени десетина по-малки манастири – скитове. Избраното име на лаврата, св. Теодор Тирон, се съгласува с представата, че храмът и предишното капище са обслужвали предимно военния гарнизон в града, тъй като преди канонизирането си, светецът е бил професионален римски войник в Мала Азия.
6. Същите факти се твърдят и от руските гости на Славянския конгрес в София, журналистите Гучков и Крамарж и проф. Иван Савич Палмов, преподавател по история на славянските народи към Петербургската духовна академия, както и от професора по богословие А. Чучулайн, съгласно които цар Борис I се е покръстил именно на Аязмото [19, Личен архив № 132 / 1917 г, папка I].
Според горните източници, тези събития са описани на гръцки език върху камък, разположен някъде в местността Аязмото. Част от надписа гласи “…залесено предградие”. Безпорно, много от твърденията в тези източници не са подкрепени с доказателства. Обаче, в годините след тяхното публикуване се откриха много исторически свидетелства, които ги подкрепят. На първо място, това са данните по присъединяване на града към българската държава и неговата роля на важен административен и религиозен център около датата на покръстването. Второ доказателство са откритите многобройни каменни пластики с високи художествени качества без християнска символика точно в района около върха на Аязмото, където предположително е имало капище и голям християнски храм - лавра.
Трето, през 1990 г. на мястото на предполагаемия дворец на болярина Цолю през 1990 г. археолозите от старозагорския музей разкопават огромен каменен дворец с колони, обитаван от VI - XII-ти век. Предполага се, че там е живял митрополитът на града и епархията, понеже в двора на двореца е имало голяма църква. След присъединяването на Берое към българската държава в този дворец сигурно е пребивавал управителят на комитата.
Като четвърто доказателство служат откритите в последните години 4 манастира (скитове) в радиус от няколко километра от мястото на предполагаемата лавра. На 3 км северно от Аязмото са открити останките на голяма раннобългарска крепост. Крепостта е от римско време и е стратегически разположена на връх Българско кале (Фиг. 8). В подножието на крепостта минава римският път от Боруй на север през прохода (местността Римския друм). Югоизточно от крепостта в местността Папачови ниви (попови ниви) е имало манастир. На 500 метра по на юг, в местността Боров дол, през 1927 г. са открити останки на друг манастир [8; 18, с. 8; 19]. Стените му са били около 2 метра високи, с дебела мазилка, богато украсена със стенописи на светци. Вътре в мазилката били зазидани малки стомнички с устиетата навън за създаване на звуков резонанс [19], което позволява манастирът да се датира от X-XI-ти век. В 1979 г. стените на този манастир още са стоели, богато украсени със стенописи [8]. Трети манастир, чийто двор е обграден от висока стена с кула в южния ъгъл е открит наблизо преди няколко години. Основите на четвърти средновековен манастир все още могат да се видят в центъра на близкото село Змейово. Тази огърлица от четири скита, заедно с големият манастир-лавра на върха са представлявали прочутата в миналото Боруйска Мала Света гора.
Фиг. 8. Карта на местността северно от Аязмото, Стара Загора, където са разположени древни крепости и манастири.
Наличието на център за интензивен духовен живот на Аязмото се подчертава и от околната топонимика. Върхът на север от Аязмото се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник), а другият връх на северозапад е наречен Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца) [19]. Една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което означава “черковно кресло, престол”.
Етимологията на названието Боров дол не е ясна, защото борът като дървесен вид се повява по тези места от скоро. На основата на това обстоятелство, старозагорският митрополит Методи Кусев предполага, че Боров дол идва от имената Боро, Борил, които са форми на името Борис.
За наличието на интензивен духовен живот северно от Боруй още в първите векове на българската държава говори и фактът, че в близкото село Енина, Казанлъшко е намерен един от малкото на брой, най-древни паметници на старобългарски език, т.н. Енински апостол, писан на кирилица в XI-ти век [20].
ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ:
1. Filov B. Geschichte der bulg. Kunst, табл. 8а,b; 9a,b
3. История на българското изобразително изкуство. Отг. Ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90
4. Богдан Филов. Старобългарското изкуство. София. 1924 г. с. 11-12, табл. II, обр. 1 и 2
5. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. Изд. Наука и изкуство. София. 1969
6. К. Мавродинов. Старобългарското изкуство (изкуството на първото българско
царство). С. 1959, с. 215 – 219, обр. 243-253 и цит. лит.
13 . Caesar Baronius, Annales ecclesiasticae a Christo nato ad anum 1198
16. Христо Д. Ваклидов. Предание за Старозагорското Аязмо на Св. Велико-мученика Теодора Тирона.
17 . И. Д. В. Покръщаването на княгиня Теодора – княз Цолова дъщеря – принос за Старозагорското Аязмо. С. 1
18. Александров Н. История на залесяването и паркоустрояването на хълма “Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев. Стара Загора. 1992
19. Чорчопов, Георги. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора, изд. Кота, 2006
21. Стоянова Иванна. Културно-историческата стойност на парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”. София. 2001. с. 210 - 216
23. Андрей Тошев. Ранни спомени. С., 1935, с. 43
ДОПЪЛНЕНИЕ 1:
Свети Теодор, наречен Тирон (новобранец) е бил римски войник, служил в мармаритски полк в град Амасий, Понтийска област, Мала Азия. Заради християнската си вяра е тормозен и когато подпалва езически храм, бива осъден и изгорен на клада. Погребан е през 306 г. на 17 февр. (стар църковен стил), 2 март (григориански стил), когато е почитан от православната църква. Католическата църква го почита на 9 ноември. Втори църковен празник на светеца се чества в първата събота на големия великденски пост, когато светецът се явил на архиепископа на Цариград за да го предупреди, че римските власти са поръсили с жертвена кръв стоките на пазара. В България този църковен празник се нарича Тодоровден (конски Великден) и е съчетан с празника на коня. Правят се конни прегледи и надбягвания. Това може да има връзка с друг, предхристиянски войнски празник при прабългарите, прехвърлил своето съдържание в празника на светеца, който също е войн.
Св. Теодор Тирон е покровител на Венеция. Неговите мощи се пазят в манастира Ново Хопово на Фрушка гора. Главата му се пази в град Гаета, Италия.
В България църкви наречени на неговото име има в с. Добърско, област Благоевград и в гр. Правец, област София. В двора на първата църква има целебен извор, където съгласно легендата намират изцеление много ослепени войници на Самуил. Църквата в гр. Правец е построена на мястото на древен езически храм и притежава тази особеност, че на нейния вход са поставени два барелефа с двуглави орли.
ДОПЪЛНЕНИЕ 2
През 60-те години на миналия век тогавашното партийно управление на Стара Загора предприема масови и целенасочени разрушения на много ценни за историята и културата на града паметници. Тогава са разрушени домът на митрополит Медоди Кусев на Аязмото; костите на загиналите през лятото на 1877 г., съхранявани в костницата-мавзолей и в камбанарията на църквата Света Троица; археологическите останки от манастира в Боровдол; порталът на 12-ти пехотен Балкански полк (Дванадесети пехотен Балкански полк. 1886 - 1996. Издава Исторически музей - Стара Загора. Януари 1996 г.); паметници и паметни плочи на загиналите през Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската и Първата световна войни. По същото това време е премахнат официалният празник на града - денят на св. Теодор Тирон (Тодоровден), празнуван в продължение на хилядолетие от християните в града и околните села. Вместо него е въведен нов празник на града - 5 октомври. На този ден в 1885 г. е дадено символичното начало за възстановяване на опожарения през 1877 г. град като е положен първият камък на новата сграда на старозагорската община.
На 30 септември (11 окт.) 1895 Градският общински съвет приема решение за именуване на градската градина на "Княз Борисова градина", в чест на вярването, че княз Борис е покръстен на хълма Аязмото (150 години Община Стара Загора. Документален летопис. 1849-1999. Н. Кънев, Л. Филипова, Св. Димитрова, С. Василева. Стара Загора, 1999. с. 73).
Залесяването на Аязмото започва официално на 28 февруари (12 март) 1895 г на Тодоровден (с. 72).
77777777777777777777777777777777777777777777777777777
Първо сведение (братовчедка на Катя Атанасова): Отец Иван, служил в църквата Света Троица и Теодор Тирон е живял със семейството си в т.н. митрополитски дом на върха на Аязмото до 60те години на 20 в. Има осиновена дъщеря, кръстена Теодора, родена около 1955 г. В същата сграда е живял митрополит Методи. В югозападния ъгъл на сградата е имало голяма пещера със сталакмити, осветена с лампи. По това време старозагорски митрополит е Павел, който е живеел в днешната митрополия на ул. Апостол Карп.
Второ сведение (проф. Любомир Костов) : Т.н. Патриаршески дом на върха на Аязмото е построен между Междусъюзническата и първата световна война, около 1913-1915 г. (това сведение със сигурност не е вярно!). Разрушен е около 1960 г., когато бях общински съветник в старозагорската община. Като млад човек с кирки и лопати участвах в разчистването на останките на сградата. На нейно място беше построен ресторант през 1965 г. Кога е построен митрополитския дом на улица Св. Карп не знам.
Трето сведение (Любомир Вълков): Патриаршеският дом е използван като сграда на Старозагорската митрополия до неговото разрушаване през 1960. Там е живял старозагорския митрополит. Малко преди да бъде разрушен домът, митрополията е преместена първо в къщата на ъгъла на улиците Августа Траяна и Хаджи Димитър Асенов, която и сега съществува (2014). Малко след това се построява новия митрополитски дом на улица Свети Карп и митрополитът се премества там и досега.