СТАРОБЪЛГАРСКИ БАРСОВЕ, А НЕ ВИЗАНТИЙСКИ ЛЪВОВЕ
СА ИЗОБРАЗЕНИ ВЪРХУ ПРОЧУТИТЕ СТАРОЗАГОРСКИ КАМЕННИ РЕЛЕФИ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Известните пет средновековни каменни плочи от град Стара Загора с релефни изображения на животни се считат от специалистите за едни от най-важните и ценни археологически находки в България и Европа [1]. Първите четири плочи са открити през 1907 г. във вододайната зона на града, на 1.5 км северно от върха на Старозагорското Аязмо [2]. Една от тях изобразява животно от раздел Котки, приемано доста безкритично за лъв (фиг. 1 - в ляво). Петата плоча с изображение, приемано за лъвица с малко лъвче (фиг.1 - в дясно), е открита през 1957 г. на около 300 м западно от върха на Аязмото [3]. Последното изображение е основен елемент в герба на Стара Загора.
Фиг. 1. Каменни пластики от м. Аязмото – Стара Загора. В ляво – изображение на животно, приемано за лъв; в дясно – изображение на кърмещо животно, приемано за лъвица.
Прави впечатление, че тези уникални находки са намерени в неподредствена близост до Аязмото на Стара Загора, свещен връх за града, където е имало извор и светилище от времето на траките до наши дни. Сред специалистите преобладава мнениeто, че пластиките са изработени от местно ателие върху червеникав плочест шист от района на днешните села Хрищене, Колена, Змеево, Борилово.
Все още остава открит въпросът за датирането на тези каменни пластики и за свързването им към културните традиции на България или Византия. До 1944 г. е доминирала тезата на проф. Богдан Филов [4], че пластиките датират от VIII-IX век и са свързани с прабългарско езическо капище в Берое (Боруй).
Датировка близка до горната, но вече в първите десетилетия на християнската епоха, дава акад. Васил Гюзелев [5]. Той използва посочените пет старозагорски пластики като илюстрация на мащабното строителство на църкви, манастири и административни сгради по времето на великия княз Борис (). Според него някои от пластиките (плочата с кърмещата "лъвица") се отнасят към IX-ти век, а други той определя като олтарна преграда на църква с датировка IX-X-ти век [6].
K. Мавродинов [7] свързва по стил и сюжет старозагорските плочи с подобни каменни пластики от района на Преспа и Охрид, които са от времето на Самуил (997-1014). Същата датировка на релефите се поддържа от С. Ваклинов [8] и е представена в История на България [9]. В академичното изследване на културата и изкуството на Първата българска държава [10], като най-правдоподобен интервал за създаване на старозагорските пластики е посочен края на IX-ти, началото на X-ти век.
В най-нова публикация от местни автори [Иван Т. Иванов, Мариана Минкова. Още веднаж за средновековните каменни релефи от Стара Загора. Известия на Старозагорския исторически музей. Том III. 2008, с. 177-184] се привеждат нови аргументи за ранно датиране на релефите (IX-X в.) и свързването им с културните традиции на Първото българско царство от езическия период.
Всички представени по–горе автори посочват принадлежността на старозагорските пластики към скулптурното изкуство на Първото българско царство на границата между езическата и християнската епохи (IX-X-ти век). В същото време те подчертават, че някои от техните сюжети са заимствани от репертоара на декоративната скулптура на източното (иранско, месопотамско) изкуство и от изкуството на Византия.
Старозагорските релефи са няколкократно коментирани и в публикации на местния археолог Димитър Янков, който твърдо се придържа към хипотезата за небългарския и късновизантийски (XI-XII в.) произход на пластиките [11, 12, 13]. Като такива те са представени и в експозицията на РИМ-Стара Загора, въпреки мнението на изтъкнатите български специалисти по въпроса.
Ценността на старозагорските каменни релефи се заключава не толкова във високото майсторство на изработка, колкото в тяхната уникалност - по иконографски особености и съдържание те трудно се вписват в християнската културна традиция на епохата. По стилови особености, те се приближават до художественото изкуство на прабългарите, създали езическа държава върху територия, която в продължение на много векове е римска и християнска. С това, върху тази територия се появяват нови художествени форми, които не само са езически, но и носят източни образци, главно от района на Стара Сарматия, Персия и Месопотамия.
Художествената култура на древните българи от езическия период демонстрира следните особености: изобразяване на фантастично-митологични животни в скитски зверинен стил, представяне на животните във вида „тяло в профил, лице в анфас”, антропоиден начин на изобразяване на лицата на лъвове, коне и други животни, отказ от дълбочина и перспектива на сцената [14, 15, 16]. В интерес на истината, някои от тези особености се съхраняват и в отделни образци от изкуството на Второто българско царство [17]. Мотивът с нереалистично, декоративно-плоскостно изображение на тяло в профил и глава en face е изобретение на Иранския Изток и стои в противовес на ранногръцкия реалистичен начин на изобразяване [18].
Старозагорските релефи напълно се подчиняват на тези стилови особености. Те са композициионно изчистени: присъстват само животни (лъвове, грифони, пауни и др.) но липсват растителни и геометрични фигури, характерни за римската, византийската и за по-голямата част от средновековната българска скулптурна украса. Липсват основните сюжети, елементи и форми на предходното и синхронно християнско изкуство на Византия. Важна особеност на старозагорските пластики е двумерния, плоскостен начин на художествено изобразяване, при който имаме отказ от използване на перспектива и дълбочина на образите. В съвременното художествено изкуство на Европа този стил се появява едва в последните 100 години и се обозначава като модернизъм. Този стил обаче е характерен за Мадарския конник, за изображенията по съдовете от Наги Сент Миклош [19] и сандъка от Терачина [20], както и за много раннобългарски изображения от Плиска и Преслав [21; 22; 23]. Този “модернистичен” стил на изобразяване е особено ярко демонстриран в левия долен ъгъл на релефа с кърмещата "лъвица" (Фиг. 1), където перспективата е съзнателно нарушена. Този важен детайл от релефа може би представлява “скрит подпис” на автора или най-малкото, “производстено клеймо”, издаващо принадлежност на автора към раннобългарската художествена школа.
Господстващата до скоро теория за хуно-тюркския произход на прабългарите ги представя като едно единствено чергарско племе (15-20 хиляди души), чийто език, религия и култура са свързани главно с монголоидните народи на Алтай. Тя не може да обясни явната връзка на прабългарската култура с Иранския изток и като следствие представя повечето прабългарски културни реликви (с изключение на релефа Мадарски конник) като чужди трофеи или чуждо производство.
В настоящата статия се представя допълнителен аргумент за раннобългарския характер на старозагорските релефи, основан на точното прецезиране на вида на животното, изобразено на фиг. 1. Действително, физическият облик на това животно (дълги тънки крайници и опашка, липса на типичната обилна окосменост около главата, дълъг врат с грива подобна на този при коня!) е съвършено различен от този на лъва. Твърдението, че авторът е искал да направи лъв, но не реален, а художествено стилизиран, е необосновано и безполезно, защото ние не разполагаме с плановете на автора, а само с резултата от неговия труд. А това, което авторът е изобразил е твърде далеч от представата за лъв! Какво е всъщност това животно? Представените по-долу данни показват, че това е барс - пантера (рис) от южноазиатски вид. За разлика от лъва, барсът е съвършено чужд на византийската и западноевропейската художествена иконопис, но много често срещано животно в раннобългарските изображения и графити. Според З. Ждраков [24] барсът, наред с елена и змията (дракона) са трите най-често изобразявани животни в езическа България. На китайски България се произнася "Баодзялия", където "бао" означава "барс", или по китайски България = "страната на барсовете".
Фиг. 2. Изображение на барсове върху сребърни съдове от колективна находка в долината на река Кама, Волжска България, датирана VIII-IX-ти век [25]. В центъра - митологичното дърво на живота.
Названието "барс" (староирански pars, старобългарски пардусъ [26]) се отнася за южнокаспийски хищник (пантера) от семейство котки, населявало планината северно от Техеран, където владее субтропичен климат. Представа за вида на това животно дават изображенията върху сребърни съдове от Волжско-камска България от фиг. 2. Това е животно по-малко от тигъра, с по-тънки и дълги крайници, врат и опашка подобно на пантера, леопард. По подобен начин барсът е изобразен и върху държавно-родовия герб на Асеневци, например златния Калоянов пръстен - печат. Барсът е изобразен и върху герба на руската република Татарстан (фиг. 3). В древността барсът е тотемно животно на иранското племе берсили, считано от арабските хронисти за едно от трите български племена (рода, дяла) заедно с есегелите (язигите) и болгите. Проф. Рашо Рашев пише, че в прабългарските некрополи в Девня-1 и Девня-3 са погребани българи и берсили (27). Счита се, че великият княз Борис (852–889 +893) носи името на барса, тотема на племето берсили [28], от което произлиза и самото название берсили. Името на Персиан (836 – 852), владетел на България и на Парис ас-Саклаби (Парис - Борис) – местен жител на Волжска България, който превеждал на Ибн-Фадлан, също могат да произлизат от названието на барса.
Фиг. 3. Герб на руски Татарстан. В центъра, барс - южноазиатска пантера.
В останалите части на Азия живее друг вид хищник от семейство Котки, това са различните видове азиатски тигри - снежен тигър (Алтай), усурийски тигър (долината на река Амур), индийски тигър (Индия и Индокитай). Един алтайски снежен тигър е показан на фиг. 4. Физическият вид на азиатския тигър се отличават значително от този на барса. Бърсът е много по-пъргав, с по-малко тегло, с по-слаба окосменост, по-малко подкожна мазнина, по-тънки и дълги крайници, врат и опашка. Най-характерната особеност на барса е наличието на малка грива - окосменост в задната част на врата, подобна на тази при конете. Такава грива имат старозагорските барсове (фиг.1). Според В. Бешевлиев [29] точно тази особеност на барса може да обясни исконното иранско название на това животно, защото "барс" означава "грива". В осетински и талишки "барц" означава "гривест", производно от древноиранската и санскритска дума vrsha - грива [30]. Това може и да е така, но по-вероятно староиранското pars да произлиза от праиндоевропейската дума *prd – пантера със застъпници: староиндийски pr̥dāku (prdakuh) – "пантера", согдийски pwrđnk, пащо pṛāng, новоперсийски palang – „пантера”, старогръцки: párdo-s; párdalo-s – "пантера". Подобно животно е и леопардът. В древността се е мислело, че леопардът е хибрид между лъва и пантерата, ето защо названието леопард в различните езици е образувано от тези две названия: старофренски lebard, leupart от латинското leopardus, буквално lion-pard (лъв-пантера); старогръцки leopardos от leon "лъв" + pardos "мъжка пантера"; руски "леопард" (лео + пард). Противно на БЕР може да се предположи, че съвременното българско ПУРДОТ(ИН) = "лакомник" има връзка със старобългарското "пардусъ" (барс, пантера) - ПУРДОТИН = лаком като пардус.
Фиг. 4. Снежен тигър (планински тигър) от Алтай. Местните жители го смятат за свещено животно и го наричат Ибрис (от иранското барс - пантера).
При първото си слизане към Средна Азия (VI-ти век), ранните тюрки заимстват названието pars от местните иранци и го прехвърлят като название върху северните видове "снежни тигри" от Централна Азия. Например, снежният тигър от Алтай се нарича от местното население Ибрис, една тюркска производна на иранското pars. Етимолозите са единодушни, че на тюркска почва иранското pars се превръща в *bars-lan, а от него произлиза известното раннотюрско и монголско Arslan - лъв (аслан) [31]. Названието на тюркския бог на войната, Ибриз хан, също може да произлиза от иранското pars.
Поради византийското владичество, терминологията и символиката на Второто българско царство се различават от тези на Първото. В езическа България "християнин" е синоним на "враг, византиец", а лъвът е символ на Византия. Ето защо конникът от Мадарския релеф убива лъв, а свещеното животно на българите е барсът! Това обяснява и честата употреба на барса като символ на физическа сила, пъргавина и победа. През Втората българска държава и особено през Възраждането се проявява силно византийско и европейско влияние, в частност лъвът се налага като символ на сила и държавност на мястото на барса.
В заключение, върху двата старозагорски релефа от фиг. 1 са изобразени не лъвове, които по това време са византийски символ, а барсове - южноазиатски тип пантера (рис), характерни за изкуството на езическия период на Дунавска и Волжска България. Този тип изображения са наследени и в християнската епоха на Първото българско царство, а така също и в гербовете на Асеневци от Втората българска държава. Те са чужди на византийското изкуство, където съответното изображение е лъвът. Тези изводи дават нова подкрепа на твърдението за раннобългарския характер и българската принадлежност на уникалните за европейското изкуство старозагорски каменни релефи.
ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ:
1. История на българското изобразително изкуство. Отг. Ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90
2. Filov B. Geschichte der bulg. Kunst, табл. 8а,b; 9a,b
3. Николов, Д. ИАИ, XX, обр. 2, с. 575-576
4. Филов, Б. Старобългарското изкуство. София. 1924 г. с. 11-12, табл. II, обр. 1 и 2
5. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. Изд. Наука и изкуство. София. 1969
6. Гюзелев, В. Цит. съч., с.147
7. Мавродинов, К. Старобългарското изкуство (изкуството на първото българско царство). С. 1959, с. 215 – 219, обр. 243-253 и цит. лит.
8. Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура. VI-XI. Изд. Наука и изкуство. София. 1977, с. 236-237
9. История на България, т. 2, Първа българска държава, Изд. На БАН, 1981 с. 432
10. Мавродинов, К. С. 88-90
11. Янков, Д. Верея, Иринополис, Боруй. В: Стара Загора. От Берое до наши дни. Стара Загора, 1979. с. 23-29
12. Янков, Д. Цит. съч., с. 23-29.
13. Янков, Д.. Средновековните каменни релефи от Стара Загора. Везни. 2001. № 8, с. 85-88.
14. Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. С., 1986, с. 108-110
15. Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. Изд. Св. Климент Охридски. С. 1999, с. 19, 25-26
16. Мошев, А. Двуглавият орел – произход, история, значение. Известия на Българската орда, 2005, 2, с. 24-37
17. Мошев, А. Средновековни метални изделия с хералдически изображения, открити на територията на България (опит за обобщение). Минало, 3/2007, с. 7-15
18. Т. Герасимов. Проучвания върху Мадарския скален релеф. В: Мадарският конник. В. Бешевлиев – отг. редактор. Издание на БАН. София. 1956. с. 116-166
19. Добрев, И. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. София. 2005
20. Милчева, Хр. Сандъкът от Терачина. Старобългарски паметник от IX-ти век. Изд. Безсмъртни мисли. София. 2001
21. Ваклинов, С. Цит. съч.
22. Бешевлиев, В. Първобългарските надписи. С., Изд. На БАН, 1979
23. Рашев, Р., Димитров, Я. Плиска. 100 години археологически разкопки. Шумен, 1999
24. Зарко Ждраков. Куберовото съкровище в контекста на хуно-българската традиция. В:(Ред. Васил Гюзелев и др.). Пътуванията в Средновековна България. Материали от Първата национална конференция ”Пътуване към България. Пътуванията в Средновековна България и съвременният туризъм”. Шумен, 8-11. 05. 2008 г. Съюз на учените в България. Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. Научноизследователски център по византинистика. Изд. Абагар. Велико Търново. 2009, с. 295-301
25. Смирнов, Я. Восточное серебро. Санкт Петербург., 1909, табл. XIII, XCII; Р. Кызласов. Рунические письменности евразийских степей. М. 1994, с. 267-268.
26. Буслаев, Ф. И. Историческая хрестоматия церковно-славянского и древнерусского языков. Москва, 1861
27. Р. Рашев. Българската езическа култура VII - IX век. ИК "Класика и Стил". София, 2008, с. 243
28. Р. Рашев. Българската езическа култура VII - IX век. ИК "Класика и Стил". София, 2008, с. 243, с. 264
29. В. Бешевлиев. Старобългарски надписи. С. 1979. Показалци. Надписи № 59-61, с. 227-229
30. П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. С. 2001, с. 108