http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

През есента на 1912 г. възродената и освободена българска нация е сплотена  и духовно въздигната, тя ликува и няма търпение час по-скоро с оръжие в ръка, приемайки войната с Турция като единствено средство, да постигне идеала на Отечеството. Не слу-чайно, след обявяването на войната в старозагорската църква “Света Богородица”, излизайки на препълнения с гражданство площад, сред българските военни командири и чуждестранните наблюдатели, и кореспондентите на най-големите европейски вестници, Цар Фердинанд в парадна военна униформа с фуражка, пагони и ордени на върховен главнокомандвуващ, препасан с кавалерийска сабя, пожелава да му бъде направена една исто-рическа снимка. Върху гърба на снимката Монархът собствено-ръчно е написал:

“Почвам войната, за да скъсам робските вериги на бра-тята българи отвъд Шара, Пирина и Родопите.
Фердинанд
 5. октомври  1912 г.
Стара Загора”14

Този владетелски портрет, добил гражданственост по време  на войните 1912/1913 и 1915/1918 г. става особен символ за България. В онова драматично, изпълнено със смърт и надежди време, пор-третът на Цар Фердинанд I присъствувал и в пазвата на ранения войник, и във вдовишката селска хижа; и в училището, и в чита-лището, и в църквата; и в кметството, и в университета, и във вър-ховните държавни магистратури... Монархът - като исторически традиционна, богоопределена личностно-царствуваща институция и в този смисъл - народен закрилник, баща на Отечеството, е изходът и върхът в национално-психологическите томления на една почти вековна генерация възродители и строители на България.

Коментираме ли пък, цитирания вече автограф на Фердинанд, категорично трябва да упоменем, че думите му са извикани от ло-гиката на самата обществено-психологическа и национално-поли-тическа ситуация в България, че обективните исторически тежнения на епохата са всъщност основната причина и безусловната пред-поставка за Цар Фердинанд I да започне през 1912 г. войната на Балканите.

Тези разсъждения великолепно се уплътняват от свидетелските спомени на двама мои съграждани - професорът по ветиринарна медицина д-р Любомир Костов и покойният старозагорски учител Даскал Петър Аръшев. Но да изложим последователно и техните автентични разкази:
1. На 6 юли 2001г. проф. Любомир Костов поиска лична среща с мен в сградата на Старозагорския окръжен съд, където собственоръчно ми предостави своя /подписан от него/ текст - въз-становен по разкази на дядо му, за старозагорските събития при обявяването на Балканската война.Та в този летен петъчен пре-диобед, моята дългогодишно и упорито попълвана /след 1980 г./ “Старозагорска сага за Балканската война” се обогати с още един извънредно картинен и безкрайно значим от народоведческо гледище фрагмент, който самият аз предавам с думите на проф. Л. Костов без всякакви съкращения:

“Дядо ми Коста Михалев - Серезлията, роден през 60-те години на ХIХ век в град Серес - Югоизточна Македония/ понастоящем Сяр в Северна Гърция/, преселен още като дете с родителите си в Стара Загора, бе известен сред старозагорския еснаф от началото - та до 30-те години на двадесетото столетие, като първи майстор на европейски шапки - фуражки, цилиндри, бомбета. Известен бе още в града и като “Коста Белият кон”, тъй като бе отчаян русофил и на табелата на дюкяна му, който до 1928 г. се намираше на Рибарската чаршия - отстрани на, построената в началото на XV век, Ески Джамия, бе нарисуван красив бял кон с развята грива /а руските императори са яздели винаги бели коне/, над който рес-пектирал строг надпис на руски език: “Военной и цивилной партной Михалев Коста”.

При дядо ми Коста, утвърден и всепризнат майстор-шапкар - продължава любопитния си разказ проф. Любомир Костов, в течение на годините са се учили /някои “изпекли” и занаята”/ редица добри шапкари на Стара Загора като евреинът Жак Аса, с когото пък се разиграла една интересна история, приключила чиракуването му при бай Коста. В дюкяна на дядо ми, върху източната стена - като икона - бил окачен голям маслен портрет на руския император - Царят - Освободител Александър II, възседнал белия кон; но един ден Жак  - ядосан нещо на майстора си, който имал труден, чепат характер, избожда с карфица очите на императора. Немедлено ев-реинът бил изпъден и до края на живота си бай Коста не му прощава незаслужено причиненото идейно - славянско и православно, огорчение...

Друг случай, който показва фанатичното православно русо-филство на моя дядо, е свързан с неговия приятел и редовен клиент, братът на народния поет Иван Вазов - генерал Борис Вазов, който, както и Иван Вазов често престоявал за дълго в Стара Загора при другия им брат Кирил. А както знаем - и друг техен брат - от сед-мината - генерал Георги Вазов /1860 - 1934/, който бил голям спе-циалист по фортификациите, е съдбовно свързан с Балканската во-йна.

На 13/26/март 1913 г. под бойното командуване на двамата български генерали - Георги Вазов /от Сопот/ и Никола Иванов / от съседния Калофер/, пада непревзимаемият Одрин, където в сви-репите боеве за възловите силно укрепени фортове Айвазъ-баба и Айджи-олу по източния сектор на Одринската крепост, се покриват със слава 23-ти Шипченски и 10-ти Родопски полкове...”15

***
Тук, прекъсвайки съзнателно разказа на проф. Костов, ми се ще да припомня и за един малко известен, но фрапантен случай от поредицата сръбски предателства спрямо България през Бал-канската война - този път, акт, свързан пряко с пленяването на Шукри паша в Одрин:
Непосредствено след пробива в укрепителната система и превземането на първите одрински фортове от българската войска, командувана от генералите Никола Иванов и Георги Вазов - Шукри паша, командирът на Одринската крепост, бил заловен от един български капитан, влязъл с коня си на кариeр пръв в Одрин. Кавалеристът засякъл неочаквано Шукри паша на една от периферните одрински улици, където турският офицер - почти без антураж, бил на оглед. Така той директно бил отведен от българския капитан и при генерал Никола Иванов, комуто официално се предал. Но генерал Иванов бил твърде разочарован, защото Шукри паша не носел сабята си, за да му я предаде - пашата обяснил, че от много време висшите турски военни в Одрин не носели своите саби, за да не им пречат в ежедневните военни и битови процедури... Генерал Никола Иванов проявил великодушие и изпълнил молбата на Шукри паша - пленничеството му в Одрин да се осъществява в същата квартира, където до него момент той живеел със семей-ството си. Своевременно българският щаб поставил пред дома на Шукри паша денонощен охранителен пост.

Но ръководството на малобройната сръбска дружина, която участвувала /по-скоро със съюзно-дипломатическо представи-телство/ в състава на българската войска при превземането на Одрин, безкрайно завидяло, че Шукри паша е български пленник. Научавайки, че сабята е в дома му, още същата нощ сърбите из-вършили предателство: те сменили с дезинформация българския часови пред къщата на Шукри паша със свой - влезли в полунощ вътре, пленили повторно смаяния турски офицер и взели сабята му... /С тази сабя и днес сърбите “доказват”, че именно те са пленили Шукри паша при Одрин, така пишат и в учебниците си!?/

По-сетне, когато Цар Фердинанд, начело на Генералния си щаб влязъл тържествено в превзетия и окупиран от българската войска Одрин, наложило се Шукри паша и на него /за трети път/ официално да се предаде. Но пашата вече нямал сабя - сърбите я укрили и под никакъв предлог не пожелали да я върнат, та победителите е трябвало да намерят една друга турска кавалерийска сабя, която Шукри паша предал ритуално в ръцете на Фердинанд. /Случаят, както се казва, не подлежи на коментар./

***
Все пак, да продължим със старозагорския аспект в спомена на проф. Любомир Костов:
“Веднъж генерал Борис Вазов завел в дюкяна на дядо ми един висш немски офицер, пребиваващ по него време в Стара Загора като консултант в 12-ти Балкански пехотен полк, за да му бъде направена парадна фуражка с висока околожка по немски модел. Бай Коста изслушал внимателно желанието на чуждестранния клиент, ставал спокойно от стола си, та взел от тезгяха един рошав руски калпак /вероятно казашки/ и съвсем неочаквано го нахлузил на главата на германеца с думите: “Аз швабски фуражки на неверници не мога да правя - на ти един руски калпак, па си ходи със здраве!” И с много още чудатости и весели своеволия бил известен бай Коста шапкарят сред старозагорци, но той се проявил съвсем оригинално и при тържественото обявяване на Балканската война...

Няколко дни преди обявяването на войната на 5 октомври 1912 г. с прочитането на Манифеста от Цар Фердинанд I в староза-горската църква “Света Богородица”,  в шапкарския дюкян “Белият кон” неочаквано дошъл генерал Борис Вазов, а бай Коста тъкмо това чакал - посрещнал госта с възторг и горещи молби да му се даде едно разрешително, да присъствува и той на церемонията в църквата. Генералът отговорил на дядо ми, че това е невъзможно, че в църквата, освен монаршеският двор, ще бъдат допуснати само генерали, министри и дипломати, и не е мястото на един шапкар да бъде там. Това възмутило много бай Коста Серезлията, но го и амбицирало да осъществи желанието си.

В неделния ден на четенето на Манифеста за обявяването на Балканската война, бай Коста надянал нов тъмен сюртук, наложил галстук и цилиндър, взел в ръката си навит на руло стар руски вест-ник и се озовал на Житния алан пред църквата “Св. богородица”. А там, освен хилядното множество на площада, двама стройни гвардейци препречвали с щиковете си самия вход на църквата. Бай Коста ги съзрял отдалеко, но невъзмутим продължил да крачи бавно, при това властно срещу им - наближил съвсем войниците, изгледал ги строго изпод вежди и избоботил тежко на руски език: “Ну, я руской дипломат”. Щиковете светкавично се отместили и бай Коста безпрепятствено влязъл в църквата, пробил си път напред и спокойно се наредил тъкмо до генерал Борис Вазов, който го погледнал втрещен, но бай Коста с каменно изражение на лицето повторил и нему същите думи: ”Я руской дипломат”...

Русофилството и патриотизмът на дядо ми Коста били толкова силни и завладяващи, че същата вечер на 5 октомври - когато била обявена Балканската война - той отвел двамата си сина Петър и Димитър /по на 14 и 12 години/ на старозагорската гара, където била установена специалната влакова композиция на българския царски двор и където чакали, заобиколени с охрана, князете Борис (престолонаследникът) и Кирил.

Бай Коста издебнал царските синове, когато те слезли сами вън от вагона, приближил се до тях със своите синове и внезапно заповядал на четиримата младежи да застанат по войнишки “мирно”, като в продължение на половин час - пред погледа на слисаната, но въодушевена охрана - им говорил патетично за свещената старозагорска земя, на която в момента те стоят и която е напоена с кръвта на избитите герои от Старозагорското въстание през 1875 г., и по време на Освободителната руско-турска война от 1877/1878 година; за кървавите неравни боеве на руските солдати и българските опълченци, командувани от легендарните генерали Столетов и Гурко с пълчищата на Сюлейман паша югоизточно от Стара Загора; за жертвените подвизи на Даскал Кольо Ганчев, увиснал полусляп - след мъченията в турския конак, на бесилото в Стара Загора и на руския подполковник Павел Петрович Калитин, закрил с гръдта си от щиковете и куршумите на турците Самарската светиня. Синовете на Негово Величество Цар Фердинанд I, князете Борис и Кирил и синовете на дядо ми Коста Михалев от Серес - Петър и Димитър /вторият от които е моят баща/, които били на сходна възраст, през цялото това време стояли мирно на старозагорския жп перон и слушали с почит, и с нескрито вълнение драматичните слова на бай Коста шапкаря...”16

2. Разбира се, и спомените на бившия учител, потомственият старозагорец Даскал Петър Желязков Аръшев - покойник от 1958 година, са неимоверно показателни за национално-психологическата кансолидация на българите във вулканичните дни около Балканската война. И конкретно - за духа и нрава на българина, все още възрожденец, приел идеята за етнически обединеното си Отечество като своя единствена историческа цел - най-главна и непоколебима конкретна задача не само в личната, но и в общонародната си съдба. /Спомените на Даскал Петър Аръшев за Балканската война любезно ми бяха предоставени през есента на 1992 година от неговия син Николай Аръшев, които той собственоръчно подписа в мое присъствие, в Стара Загора на 12 ноември с.г., четвъртък./

Аръшевият род е известен в Стара Загора поне от двеста години: в северозападните околности на града, на територията на сегашния старозагорски квартал “Лозенец”, в подножието на боровата гора се е запазил и днес топонимът “Аръшувият дол”, тъй като тези землища са били собственост на рода “Аръшеви”; дядото на Даскал Петър Аръшев, също Петър, е участвувал в от-браната на Стара Загора по време на Руско-турската Освободи-телна война и после е бил съсечен с повече от две хиляди старозагорци, намерили убежище в църквата “Света Троица” по време на геноцида и опожаряването на Стара Загора, предприети от войските на Сюлейман паша на 19/31/ юли 1877 година; брат на учителя Петър Аръшев е старозагорският художник Никола Аръшев, починал през 1988 г. на 94-годишна възраст, който, като офицер по време на Първата световна война, е заслужил ордени за храброст; третият брат Васил Аръшев, също кадрови офицер, почива през 1942 г. след тежка контузия при изпълнение на служебния си дълг...

Но ето как Даскал Петър /Желязков/ Аръшев описва паметния за България ден - един от най-необикновените за Стара Загора, в който е обявена Балканската война:
“Беше неделя - 5 октомври 1912 година. Цяла Стара Загора кипеше като кошер. Знаеше се, че Фердинанд е прочел Манифеста за обявяването на войната с Турция в църквата “Св. Богородица’ и едно огромно море от ликуващи люде се люшна от Житния алан на запад, следвайки кортежа на Царя по посока към пресечките на бул. “Цар Освободител” с бул. “Цар Фердинанд” и по-нагоре с ул.“Генерал Столетов”. Защото се очакваше от север, откъм военния клуб, по булевард “Цар Освободител” към гарата да премине в тържествен марш 12-ти Балкански пехотен полк, който самият Цар Фердинанд от специална трибуна щеше да поздрави. Ентусиазмът беше неописуем. Всички искахме да зърнем, да поздравим Царя и най-вече войската, която отиваше да освободи нашите братя и сестри от Тракия и Македония.”17

***
Действително, след прочитането на Манифеста за обявяване на войната с Турция в църквата “Света Богородица”, Царят и неговият антураж - насядали, въпреки мрачното дъждовно време, в открити автомобили - се отправят на север по бул. “Цар Фердинанд” /сега “Цар Симеон Велики”/, след което кортежът, съпроводен от възторжените овации на старозагорци, отново завива на север по бул. “Цар Освободител” /сега ‘Руски”/, за да се установи пред западната фасада на огромната къща с медното кубе на Иван Димчев, разположена на североизточния ъгъл на кръстовището: бул. “Цар Освободител” - бул. “Генерал Столетов”.

Интересно е да знаем, че споменатата къща на Иван Димчев /до началото на 70-те години на ХХ век - Втора поликлиника, а сега “Акушеро-гинекологичен център”/ и разположеният в най-северния край на бул. “Цар Освободител” /на Т-образната пресечка с ул. “Августа Траяна”, върху нейния северен тротоар - в самото подножие на парка “Аязмото”/ Военен клуб, сега ДНА, са двете единствено оцелели от онова време сгради в този централен северен район на Стара Загора. Всички други красиви, масивни, с характерна архитектура къщи по протежението на бул. “Цар Освободител” и бул. Генерал Столетов”,  като къщата на Д-р Сарафов  /сега празно място, източно от Старозагорската опера/, къщата на юриста д-р Мутафов / на нейното място сега се намира Научнотехническият съюз/, къщата на Д-р Михаил Петков /сега участък от недостроения “Партиен дом”/ и редица други, уникални за старозагорската градска архитектура от началото на ХХ век постройки, бяха безжалостно съборени по разпореждане на Градския съвет през 60-те и началото на 70-те години на същия отминал век. През 60-те години - за да се премахне “буржоазната” й фасада, бе свалено и представителното медно кубе от въпросната къща на Иван Димчев...

***
Та пред западната фасада на къщата на Иван Димчев, на източния тротоар на бул. “Цар Освободител”, в деня на обявяването на Балканската война била вече издигната и дървената, застлана с червен и зелен плат - обкичена с цветя и гирлянди от бръшлян и здравец, трибуна! Тук малко преди обед - след излизането от църквата “Св. Богородица”, спира и монаршеският кортеж. Пред очите на огромното множество присъствуващи, на парадната трибуна заели местата си: Негово Величество Фердинанд I, престолона-следникът княз Борис, брат му Кирил, генерал   Стефан Тошев, генерал Михаил Савов, генерал Сава Савов, генерал Никола Иванов, генерал Георги Вазов, генерал Борис Вазов, генерал Иван Филчев, флигел-адютантът на Фердинанд полковник Мархолев... - всички те, час по-рано участвували и в тържественото обявяване на Балкан-ската война в църквата “Св. Богородица”. На трибуната до Цар Фердинанд стоял в архиерейските си одежди и Негово Високо-преосвещенство - Първият Старозагорски Канонически Митрополит Методий Кусев /1838, Прилеп, Македония - 1 ноември 1922, Стара Загора/.18

Следвайки древната войнска традиция, дошла от Рим и Ви-зантия, и преминала през Русия и Германия в редица европейски Монаршески дворове, в случая военният парад на 12-ти Балкански пехотен полк не е аристократичен каприз. Той е акт на доблестта, явление  нравствено , дълбоко символично — ярко събитие с нацио-нално консолидиращо значение. Като спонтанно военновременно тържество, той е уникална за народа ни ерупция на българското самосъзнание, а като най-чист духовен ритуал - класически израз на национална зрелост  на себежертвие в името на обединеното Отечество. В този смисъл парадът на 5 октомври 1912 г. в Стара Загора е безпрецедентен в новата българска история!

Бойните подразделения в пълно въоръжение излизат от казар-мите до Бирената фабрика и насочвайки се на запад по ул. “Августа Траяна” се прегрупират пред Военния клуб, за да преминат, водени от бойните знамена и полковата музика, пред Царя, гениралитета и Владиката. Така около обяд, един час след обявяването на Балканската война, старозагорското гражданство става свидетел на знаменателна гледка. През мъглата от родолюбиви сълзи, старозагорци виждат Царя и Владиката, застанали един до друг да поздравяват по войнишки и да благославят по християнски православната българска войска в марша и по бул. “Цар Осво-бодител” към фронтовите влакови композиции на гарата, чиято единствена посока била на юг - Харманлий, фронта.19

***
Но в същия исторически ден старозагорци изтръпват и пред друго драматично събитие, за което днешното поколение,а и изследова телите едва ли подозират. По време на парада, пред очите на всички присъствуващи се разиграва истинско магическо действие - и Монарх, и антураж, и публика стават съпричастни на своеобразна кървава поличба, която Даскал Петър Аръшев е предал с автен-тично преживяване в спомените си:

“Парадът на 12-ти пехотен Балкански полк започна малко подир обед от началото на булевард “Цар Освободител”, където е днешният Военен клуб в посока на юг - към гарата. Дванадесет-годишен момчурляк, аз се промуших между тълпата и излязох на самия бордюр, върху западния тротоар на улицата, току-пред адвокатската кантора на д-р Мутафов. Направо срещу мен  през уличното платно беше трибуната, на която ясно виждах Царя, Вла-диката, генералите. Разстоянието между трибуната и Военния клуб, откъдето вече бяха потеглили първите военни части - начело с духовата музика и знамената, е около четиристотин метра и тъй като “Цар Освободител” е твърде широка и права улица, спущаща се от север на юг под лек наклон, всичко се виждаше като на длан.

Войската марширува по роти и батальони към нас, музиката свири патриотичен марш, по тротоарите народът вика “ура” и хвърля цветя върху бойците...
И в един момент,след като първите части с бойните знамена бяха стигнали на около тридесет-четиридесет метра от високата, обградена плътно с кордон от военни, трибуна, където бе Царят, наоколо настъпи мъртва тишина. Всички замряхме изумени:
Една стара, около 70-75-годишна туркиня, облечена в сиви широки дрехи и вече без фередже, подготвена /и изпратена/ от турското лоби в Стара Загора, се измъкна от навалицата около мен и с две огромни празни /червени/ стомни в ръце, пресече пътя на полка в посока към царската трибуна. Това бе магия! Според поверието, този акт, осъществен в присъствието на българския вла-детел, пред лицето на духовния архиерей и пред тръгващата в боен поход българска войска означаваше, че войската отива напразно и България сигурно ще загуби войната.

Стъписването бе всеобщо, то всеки миг щеше да се разрази в паника!
Но един човек не бе загубил самообладание. Един видимо, висок,сух човек от спешените кавалерийски фелдфебели, охра-няващи трибуната откъм юг, с резки скокове се изтръгна от плътната група посрещачи върху насрещния тротоар и - измъквайки в движение дългата си сабя, пресрещна туркинята точно в средата на улицата, когато тя почти щеше да изпълни “задачата” си - да пресече магическата средна ос. С два мощни удара отляво и отдясно - между главата и раменете, фелдфебелът съсече стари-цата на място. Кръвта й пръсна на всички страни, но “магията” бе спряна - тълпата въздъхна с облекчение. А фелдфебелът спокойно обърса окървавената сабя в дрехата на туркинята и прибрал остри-ето в ножницата, се върна леко приведен на своето място.

Аз стоях замаян и потресен пред тази ужасна гледка. Някакви хора около мен изтичаха до лобното място, където се бе образувала огромна локва тъмночервена кръв, прихванаха трупа на туркинята и го изтеглиха пак обратно на нашия тротоар, почти до нозете ми, което бе свръх моите сили. Едва не припаднах, опрях се премалял на едно дърво и повърнах. Но въпреки всичко видях, че полкът не бе прекъснал марша си и ботушите на войниците, преминавайки през кървавата жертвена локва като при някакво мистично кръщение, отнасяха на юг към фронта първата кръв от тази свещена за нас война.”20

***
Да, първата кръв след обявяването на Балканската война е пролята в Стара Загора, в деня, когато е прочетен царският Фер-динандов манифест. И това събитие, станало пред очите на цял един град, е повод за размисъл върху естеството на българския дух /и/ в национален мащаб. Обаче, нека оставим неговото тълкование на народопсихолозите, нека го отдадем на епохата на нравите, нека то бъде белег на смутното време...21

Балканската война! Епохален прелом в новата българска история. С нейното обявяване на 5 октомври 1912 година в Стара Загора започва последният етап от великата епопея на националното и етническото ни обединение. Епопея, напоена с кръв, надежди и вяра. Вяра, че най-сетне изстрадалият от векове православен народ ще се обедини в прегръдката на целокупната майка България.

ПРИЛОЖЕНИЕ

През 1997 г. със съвместно решение на Старозагорската община /при кметуването на проф. Цанко Яблански/ и Св. Старозагорската Митрополия /при архиерейството на Четвъртия Старозагорски Канонически Митрополит Панкратий/ - по повод 85-годишнината от обявяването на Балканската война, на западната фасада на старозагорската църква “Св.Богородица”, южно от централния вход, е поставена възпоменателна плоча. Върху горния ляв край на монолитен, почти квадратен бял гранитен къс /с размери 60 х 55 см/ е релефно изобразен Войнишкият орден “За храброст”, въведен през 1880 г. /пет години преди Сръбско-българската война от 1885 г./ с Указ на Княз Александър I Батемберг /1857 - 1893/ като най -високото бойно отличие в българската войска.22 Малтийският кръст на ордена с вградените в него - изправен за бой коронован български лъв и двата диагонално пресичащи се между кръстните рамене, оголени рицарски меча, са и сега класически символ за героизма и доблестта, за себежертвието на българските войници в Балканската схватка през 1912-13 г. с вековния, недоизтикан от православните ни предели османски поробител. Мемориалният текст, изсечен изцяло с внушителни главни букви върху белоснежния гранит на плочата, е с визуално и психологически ангажиращ, зърнесто обработен с бучадра фон. Самият текст гласи:

"Тук в църквата “Св. Богородица” на 5/18.х. 1912 година цар Фердинанд прочете манифеста за обявяването на Балканската война”.

Бележки

13. Религиозно-философско списание "Логос". "Юбилейна година", Монархическо-Консервативен Съюз /МКС/ - Велико Търново, №1 - 1992, Велико Търново, с. 3
14. Пак там, с. 2
15. Костов, Любомир. "Спомени на Коста Михалев за обявяването на Балканската война в старозагорската църква "Св. Богородица" - личен архив на Иван Матев. /Предоставени от проф. Любомир Костов на Иван Матев на 6 юли 2001 г., петък, в Стара Загора/
16. Пак там.
17. Аръшев, Петър Желязков. "Спомени за обявяването на Балканската война в църквата "Св. Богородица" и военния парад на 5 октомври 1912 г. в Стара Загора" - личен архив на Иван Матев. /Предоставени на Иван Матев от Николай Петров Аръшев - сина на Петър Желязков Аръшев, на 12 ноември 1992 г., четвъртък, в Стара Загора/
18. Матев, Иван. "Хвала Митрополиту Методию", Юбилеен сборник /160 години от рождението на първия старозагорски архиерей/, съставител и редактор: Иван Матев, издава Сдружение "Митрополит Методий Кусев", Стара Загора - 1999, 166 с.
19. Матев, Иван. "Митрополит Методий Кусев и цар Фердинанд I", сп. "Участие", г. III, бр. 2 - 1993, Стара Загора, с. 19-20; с ъ щ о: "Митрополит Методий Кусев и Цар Фердинанд I в контекста на старозагорската антиномия "държава - църква", научен сборник "Заветът на Митрополит методий Кусев" /Юбилейна научна конференция "160 години от рождението на Митрополит Методий Кусев" СУ "Св. Климент Охридски"/, Фондация "Митрополит Методий Кусев", София, 2001, с. 172-178.
20. Аръшев, Петър Ж. /Аръшев, Николай П./. Цитирани спомени, личен архив на Иван матев. /Вж бел. 17/
21. Матев, Иван. "Старозагорската антиномия държава - църква" /Митрополит Методий Кусев и Цар Фердинанд I/, в. "Домино", г. VIII, бр. 36 /329/, 19-25. IХ. 1998, Стара Загора, с. 1-4; с ъ щ о: "Методий Кусев - живот в дати", в. "Домино",  бр. 37, 26. IХ.-2.Х.1998, Стара Загора, с. 1-4; с ъ щ о: "Два късни православни паметника от старозагорското "Аязмо": Параклисът "Св. Теодор Тирон" и гробът на Митрополит Методий Кусев", сп. "Участие", бр. 4 - 1998, Стара Загора, с. 15-19; Вж с ъ щ о бел.: 18, 19.
22. Енциклопедия България - т.4 /М-О/, БАН, София, 1984, с. 743-745, Ордени /Вж. За храброст", с. 743/. 

Забележка

През 70-те години на ХХ век с две последователни решения на Националния институт за паметниците на културата при Комитета за култура - София, обнародвани съответно в Държавен вестник, старозагорската историческа църква "Св. Богородица" бе обявена за български паметник на културата от национално значение: 1. Дърворезбата в интериора на "Св. Богодица" /иконостас, царски двери, олтарни престоли, архиерейски трон, амвон и т. н./ получават статута на "национален художествен паметник" /вж. ДВ, №54 от 1973 г./, а 2. Самата сграда на православния храм "Св. Богородица" е санкционирана като  "национален архитектурен паметник" /вж. ДВ, №22 от 1975 г./. /Към писмо на Управление "Култура и вероизповедания" при Община Стара Загора до Музей "Литературна Стара Загора" от м. май 2000 г., постъпило в Музея на 23 май с.г., архивирано и копие - личен архив на Иван Матев, вж. там т. 5, 6/