Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

През 705 г. Тервел (700-721 г.) присъединява по мирен път областта, наречена от българите Загора и само след три години в решителна битка с войските на Юстиниан II отстоява тази важна за защитата на държавата територия. Според „Продължителя на Теофан” и Скилица-Кедрин т. н. от българите Загора се простира от Сидера „една долина така се нарича” до град Дебелт на черноморския бряг (ГИБИ, V, 1964, с. 117-118; ГИБИ, VІ, 1965, с. 238). Очевидно е, че за хронистите античният Дебелт е по-маловажен и по-малко известен в сравнение с долината Сидера (Желязна), защото тази долина се намира до стария, преблестящ град на Тракия – Берое. Някои изследователи отъждествяват тази неясна долина с някой от старопланинските проходи от района, но не вземат предвид, че проходът трябва да бъде много известна долина с течаща през нея река. През 1873 г. П. Шафарик допуска, че Сидера съвпада с прохода Чалъкавак (Ришки) по пътя от Шумен за Карнобат (Šafařik, 1873, 190), а в 1876 г. Иречек приема, че Сидера съвпада с прохода Демир-капу („Желязна врата” от турски) при Сливен (Иречек, 1978: 171). Според тези автори Тервеловата област Загора е тясна зона, дълбоко вклинена в посока север-юг към Константинопол, с което те се опитват да илюстрират своята идея за „агресивния характер” на ранните българи. Това мнение се поддържа от някои съвременни историци. Според съвременната, добре обоснована представа, Тервеловата Загора се простира от Берое до Дебелт (Български военен атлас. 1979; Иванов 2009, 83-98), а долината Сидера е днешният Змейовски проход–долина[1] (Демир Хисар, Демир хан, Железни врата), в която тече пълноводната река Бедечка. Тази представа се подкрепя и от данните в мирния договор от 716 г., където е упоменато, че разположеният западно от Загора район около византийския топоним (крепост) Милионе (на гр. език „ябълка”) се присъединява към областта и към България (Theophanes 285). Много български историци (Gjuzelev 1969, 155–169; Фол и др. 1981, 43) обосновано приемат, че този новоприсъединен район се намира около днешния връх Големия хисар (Медо касаба, Хисар град -250 м.) разположен западно от Димитровградското село Ябълково (Алмалии). Този връх все още носи старото име Милионите (Лещаков 2008). Вероятно след като в 716 г. българите присъедининяват района Милионе към Загора, те започват да укрепват дн. връх Големия Хисар с типичния за тях начин на строеж с каменни квадри[2].

В подкрепа на тезата за границите на Загора може да се цитира и твърдението на дубровчанина Блазиус Хр. Мили (Телбизов 1978, 24-28; Петров 1981, 15), че след създаването на държавата на Аспарух, седемте славянски племена са изпратени да защитават западната граница от аварите, а племето севери е пратено да охранява Беройските планини в югозападната част на държавата

В тези си граници Загора играе ролята на важно предмостие, охраняващо главните старопланински проходи и превръщащо Стара планина в сигурна граница от морето до Искърския пролом. Този факт подчертава отбранителната стратегия на тогавашната българска държава, притисната като в клещи от агресивните си съседи – Византия и Хазария. Естествено е да се очаква, че интегрирането на новоприсъединената към държавата област Загора и особено на района на Берое като неин главен стопански и културен център ще да е било съпроводено с твърде ранно заселване в тях на българско население. 

Косвено доказателство за наличието на значително българско население в Тракия още в първите десетилетия на IX в. представлява въвличането на Тервел и българската войска на страната на Византия срещу арабите през 716-717 г. Като се има предвид, че само при една битка с българите арабите губят около 22 хиляди бойци, може да се предположи, че българската страна участва поне с двойно по-голяма войска. Характерът и продължителното въвличане на българската войска в бойните действия около Константинопол показват, че тилът на българската войска е бил осигурен от значителен брой българско гражданско население, заемащо територия, близка до театъра на бойните действия.  

Ранното включване на Берое към българската държава и заселването на българи върху част от стара Тракия е документирано през XI в. и от архиепископа на Българската Охридска архиепископия Теофилакт (Theophilacti Bulgariae, 189) “... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг (народ), още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога ... И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна. Те разместиха жителите на всяка част: жителите от ниските градове преселваха в по-високите, а тия от последните - в по-ниските градове...” Последното изречение на високопоставения византийски книжовник, въпреки високомерния си и подигравателен спрямо българите тон показва, че още в първите години българската държава провежда активна заселническа кампания в част от стара Тракия.

Западната наука и българската интелигенция по времето на Възраждането също разглеждат средновековния Берое като неразделна част от историческата област Загора. Това е отразено в два подробни доклада за Ески Загра (Стара Загора), написани през 1859 г и 1861 г. от френски учени за нуждите на Географското дружество в Париж. В единия доклад, писан от географа д-р С. Ф. Пойе се казва: "Ески Заара, на официален език Загра ел Атик („старата Загра” от арабски), произлиза от българската дума Задгора, оттатък планината; тя е била всъщност столица на територията, известна по-рано като Задгория, или край на планината, и княжеска резиденция по времето на българските царе; след завземането на тази провинция, турците я наричат Стара Заара, българите я именуват Железник, от желязо, което на славянски език изразява силата на това място, назовано град с железни врата[3]. На около 2 км на височината на планината, издигаща се над Ески Заара се виждат руините на стария град, който турците и до днес наричат Демир Хан или Железният хан. В старо време Загория обхващала безкрайната равнина, простираща се от Ески Заара до бреговете на Черно море, към градовете Месембрия (Несебър)...." (Пойе, 1859).

Вторият доклад е писан от доктор Емил Изамбер, извънреден професор в Медицинската академия и член на географското дружество в Париж, поместен в неговия Туристически пътеводител, издаден в 1861 и 1873 г. (Isambert 1861, 1873). В раздел четвърти на тази книга е отбелязано: „ ... Ески-Загра (на официален език Загра-ел-Атик, т. е., Стара Загора), изграден върху полукръг върху среден склон на Средна гора е административен център на мюдюрлюк с 17 000 жители. Местоположението на древния град, княжеска резиденция при кралете на България, се намира на около 2 км на една височина, на едно място, наричано днес от турците Демир-хан или Железен хан” (Янков и Димитрова 1992, 123-126). В спомените на Райна Княгиня (Райна Княгиня 1877), която е учила в Ески Загра (Стара Загора) пише, че въпросният връх Демир-хан е известен сред българското население и като Римското кале. Днес останките от тази крепост, охраняваща входа на известния от византийските хроники проход-долина Сидера (дн. Змейовски проход)[4] все още стоят на 2 км източно от града.

Горните факти и документи подкрепят тезата, че веднага след присъединяването на Загора Тервел и българските владетели след него заселват значително българско население в Берое и областта. В подкрепа на това твърдение са резултатите от археологически проучвания през последните години. През 2005 г. в с. Гледачево, отстоящо на 20 км южно от Стара Загора е открито езическо погребение с трупополагане на мъж и три деца от знатен прабългарски произход (Даскалов, Тонкова 2010, 93-95). Открити са златни висулки, медальон и типичен бронзов обков за колани, характерни за Преслав, Варна и гробните комплекси в Дивдядово и Кабиюк (Рашев, 2008, 156-157; Даскалов, Тонкова 2010, 3-4, 78 - 102; Станилов 2006, 90-142). Датата на погребението се поставя в края на VII - началото на VIII в., или началото на VIII в. (Даскалов, Тонкова, 2010, 96; Daim 2000, Abb.112) и съвпада с присъединяването на областта Загора към Първата българска държава по времето на Тервел.  Синхронна с гроба от с. Гледачево е и подобна находка от с. Златаре, Ямболско, състояща се от бронзова тока и шарнирна апликация, произхождащи вероятно от разрушен гробен комплекс (Грозданова 2011, с. 142). Данни за индивиди с неместен произход показват антропологическите изследвания на късноантични некрополи в Августа Траяна и Кабиле, където са регистрирани скелети с изкуствена деформация и монголоидни примеси (Грозданова 2011, с. 65).   

Съдбата на българското население в Загора през този период е несигурна. През 756 г. Константин V Копроним разбива войските на Кормисош (ок. 737-756 г.) при Маркели и си възвръща Загория. Следват големи заселвания на византийско население (предимно павликяни от Армения и Сирия) покрай българската граница в Тракия през годините 746, 752, 778 и вероятно 790 (Ангелов 1971, 229). През този период заедно със Загора от България ще да е бил откъснат и районът на Берое. През 784 г. Ирина посещава Берое, дава средства за възстановяване на крепостните стени и заселва малоазийско население в града, като градът е неречен в нейна чест Иринополис. Това име на града просъществува за кратко време[5]. Данните показват, че в средата и края на VIII в. Византия владее територията на Горна Тракия и се опитва да я превърне в буферна зона срещу големия си съперник от север.

Следващият момент от историята на Загора и Берое е свързан с войните, които Кардам (777-803) води с Византия. След като българският владетел нанася две тежки поражения на византийските войски край Одрин и Маркели (792 и 795 г.) той без съмнение възстановява и укрепва българската власт в областта Загора и в нейния център - Берое. За това свидетелства Хамбарлийският надпис, намерен до с. Маломирово, Елховско. Надписът е изготвен от Крум (803–814 г.) по повод отблъскването на византийската агресия, организирана от Никифор в 811 г. Надписът гласи: “От Берое ... Дултроини[6] е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни са нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис - боилът кавхан, а Кордил и Григора нему подчинени стратези” (Бешевлиев 1981, надпис № 47). Както се вижда, Крум описва своя боен фронт срещу Византия, започвайки от най-важния си - десен гарнизон, разположен в Берое и завършва с левия си гарнизон, разположен в другия край на областта Загора. Изброените имена (Вардан, Яни, Григора) вероятно принадлежат на пълководци от посоченото по-горе арменско население, заселено в Берое и района.

След отблъскването на жестоката агресия на Никифор, Крум предприема мащабна колонизаторска кампания в областта Загора. Целта е трайна промяна на етническия състав на населението. Тази заселническа кампания представлява почти пълно повторение на добре организираното и плътно заселване на областите Малка Скития и Мизия с българско население сто и тридесет години по-рано, когато в 680 г. Аспарух отблъсква не по-малко коварната агресия на друг един византийски император - Константин IV Погонат (668-686 г.). Както изглежда заемането на Мизия от Аспарух и на Загора от Крум играе ролята на „контрибуция и репарация” за щетите, причинени от военните действия на Византия върху мирното българско население.

В тази връзка Теофан Изповедник съобщава, че след победата на Крум при Дебелт в 812 г. византийските гарнизони в Тракия се разбунтуват, а местното християнско (византийско) население, без никой да го преследва избягва пред българските войски и изоставя крепостите Анхиало, Берое, Пробату кастрон (дн. Синанкьой, североизточно от Одрин ), Никея (Малка Никея, дн. Хавса, югоизточно от Одрин), Филипопол и даже Филипи (ГИБИ, III, 1960, 284; Ditten 1993, 353-354). Причината за паническото бягство вероятно е участието на това население в жестокостите, извършени през месец май 811 г. от войските на Никифор в Плиска и страхът от възмездие. Отец Паисий в своята История славhнобългарска (Паисий Хилендарски 2012, 206) също отразява този факт: „Сетне цар Крун и Михаил завзели от гърците епархиите Софийска, Филибелиска, Щипска, Струмичка и Едрене и заселили по тия страни и епархии български народ”.

Крум изселва византийското население от редица градове по Южното Черноморие (Несебър, Царево) и от други места на тема Македония и го заселва в Отвъддунавска България, друга част бяга на юг (Ditten 1993, 354-355). На тяхно място Крум заселва българско население. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. Оформя се и цял един град с преобладаващо прабългарско население и име – Тутхон, дн. Поморие.

Археологическите данни показват, че българската колонизация има широк териториален обхват, включвайки не само приморската част на Загора, но и нейните централна и западна част. В крепостта Маркели се откриват прабългарски жилища, укрепителни валове и прабългарска керамика от времето на Крум и малко преди него (Момчилов 2007, 58-65; Момчилов 2011, 224 - 230). Самото име на Крум е запазено в местни топоними (Момчилов 2007, 58-65). Името на близкия град Карнобат също може да бъде свързано с името Крум (Карно, Карнота, Каран) и по-ранната владетелска титла бат (сравни бат Кубрат, бат Баян, бат Органа, Батоя – Аспарух, Grumbates).

Добре документирана е и съдбата на крепостта Хисарлъка край Сливен през ранното Средновековие. Крепостта възниква около IV в. и е напълно опустошена от авари и праславяни в началото на VII в. От този момент до кампанията на Крум животът в нея замира. След победите на Кардам и Крум (края на VIII в. или началото на IX в.) върху развалините на ранновизантийския град Туида възниква старобългарско селище със значителни размери. Българите ремонтират крепостните стени и водопровода при северната порта. Построяват нови сгради във вътрешността, някои от които са облицовани с мраморни плочи, изработени в каменоделни ателиета в Преслав. При археологически разкопки на Хисарлъка се откриват железни оръдия на труда, керамика, костени предмети, накити монети от раннобългарския период (Щерева, Вачева, Владимирова-Аладжова, XXVII, 2001), както и оловен печат на Борис-Михаил (Радева 1990, XIII, 53-56). От същия период са и откритите няколко тухли с прабългарския знак IYI.

Подобна е съдбата и на селище със средновековен некропол, открито в м. Градището до язовир Чаталка, на 20 км северозападно от Стара Загора. Селището възниква в късната античност и след неговото разрушаване (620 г.) от авари и праславяни е възстановено с ново население, което донася т. н. раннобългарска (прабългарска) керамика – гърнета с врязан линеен и вълнообразен орнамент (Буюклиев 1982, 57-87). Селището с площ около 12 дка се разполага върху височина и е оградено с двойна крепостна стена, подобна на тази на Берое по това време.

Като заключителен етап на българската колонизация и укрепване на Загора следва да се възприеме земления вал от дн. Симеоновград на река Марица до морето (Жеков, 2007). Валът най-вероятно е построен или довършен от Омуртаг (814-831 г.) по време на сключения от него тридесетгодишен мир с Византия (Момчилов, 2007). Строежът на гранични валове е отличителна черта и важен елемент в отбранителната политика още от първите години на Първото българско царство. Построяването на едно доста трудоемко и скъпо съоръжение като защитния вал по южната граница на Загора е целяло не толкова очертаване на най-важната граница за страната, колкото защита на българското население в областта. Без съмнение построяването на вала е дело на местното българско население и е свидетелство за неговия значителен брой. 

Южно от Омуртаговия вал, в буферната зона между България и Византия – дн. област Хасекията в Странджа, Крум настанява аварско и вероятно кутригурско население, което докарва от разгромената аварска държава. Топонимни остатъци от заселените по тези места авари са названията на населени места: на с. Ургури (променено през 1934 г. на с. Българи), на средновековния град Угреш и връх Уграш, производни от самоназванието на аварите – ургури (угр - семантична основа, гур - племе, род) (Айбабин 1974, т. XXXIX, 32-34; Залеская и др. 2006, 353). От това време в района на Хасекията са запазени и други подобни топоними: с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите); Кладара, Мургатон, Багатур, Велека; лични и фамилни имена - Заберски (от гр. Средец, Бургаска област), Бърза (от бактрийското *barza - висок), Цоко, Чавдар, Браян.

В 816 г. се сключва мирен договор, който окончателно узаконява пълното анексиране от България на областта Загора. Според него, отделни части от който намираме в надписа от с. Сюлейманкьой (село Сечище, Шуменско), границата в Тракия минава от град Дебелт по рова до дн. Симеоновград и от там завива на север по стария римски военен път Арзос - Пизос - Карасура нагоре към Чирпанските възвишения (Георгиев 1999, 131-140). Всъщност договорът, както и новопостроеният граничен вал очертават историческите граници на областта Загора – ключовата зона за отбрана на южното направление за времето от Тервел до Борис.

Археологичният материал (битова керамика, жилища, погребения) позволява обособяването на две групи ново за Южна България население (Грозданова 2011, с. 140). Едната група (с. Съдиево, Раднево, с. Гледачево, с. Маджерито, Каблешково, Вратица, Маркели, с. Чокоба, Дебелт, Месемврия) се оформя северно от трасето на граничния землен вал Марица – Маркели и е изключително хомогенна. Свързана е с културата на Първата българска държава и се датира към началото и средата на IX в., но в някои случаи (с. Чокоба, Дебелт) вероятно е по-ранна. Разпространението й обикновено се свързва с усвояването на района от Първата българска държава в и след първото десетилетие на IX в.  Втората група (Капитан Андреево, Свиленград, Изворово, Констанция, м. Дана бунар) е по-ранна (VI-VIII в.), разполага се по средното течение на р. Марица и е свързана с културата на ранните славяни от Средния Дунав и Карпатския басейн. Тази група е нехомогенна и на по-късен етап при нея също се открива „прабългарска керамика” (Капитан Андреево III). Открития керамичен материал предполага и съществуването през този период на нехомогенно (славяно-прабългарско) население и на други места в Южна България: Карасура, с. Маджерито, Констанция, Пловдив, София, Пернишката крепост. Във всички случаи съчетаването на двете групи заедно, в един комплекс, свидетелства за обща изходна територия на носителите на тази керамика, или най-малко за културни влияния със земите на Първата българска държава северно от Стара планина (Грозданова 2011, с. 143).
 

Погребалната практика на новото, предимно прабългарско езическо население на Загора се отличава с трупополагане със северна ориентация на главата, очистително опалване на гробовете с огън и гробни дарове от храна, оръжие, огниво, костени пластини от многосъставен лък. Това население е представено с керамични съдове с врязана украса от снопчета вълнисти и хоризонтални линии. Керамика с подобна изработка и украса се открива на хълма Хисарлъка край Сливен (Радева, 1986, 68, табл. II₂), Констанция край Симеоновград (Аладжов 1995, 188-189, обр. 23 г, 28 а, 29 б), в селищата край Полски Градец, Радневско (Шейлева 1997, 82-87, обр. 3-6) и с. Съдиево, Новозагорско (Шейлева 1998, 93-104, обр. 5), в селище от началото на IX век върху крепостта Кастра Рубра до с. Изворово, Харманлийско (Борисов 2009, 255-265, обр. 1₂, 2_6,7, ,3_{5,10-14,16,17,18,20,25}), в крепостта Маркели и в средновековното селище Тутхон – Ахтопол и Хасково (Аладжов, 1973, 147-148, обр. 16₂). Прави впечатление, че концентрацията на керамиката от тази група в Горна Тракия (Констанция, Чокоба, Карасура, Раднево-Съдиево) следва трасето на граничния вал Марица-Дебелт.

Като се имат предвид горните данни може да се очаква поява на прабългарско население и в Берое по времето на Крум и преди него. Това предположение се подкрепя от летописни и археологически данни. Съгласно втория надпис от Хамбарлийската ара, дясната страна на Крумовия саракт (т. е. областта Загора) с център Берое се заема от ичиргобоилата Цук. Наличието на български гарнизон и администранивно-военна върхушка в града неминуемо води до заселване на големи маси прабългарско население, което изпълнява помощни функции по отношение на войската и администрацията. Археологическите данни показват, че това население се установява от двете страни покрай крепостната стена на града.

Северно от крепостната стена на Берое (Янков 1994, 121-129) в археологически проучвания район „Военен терен” в гр. Стара Загора е открит средновековен некропол, показващ заселване на прабългарско население. Археологическите разкопки показват, че на три места вътре в града в близост до крепостната стена се оформят малки жилищни квартали от чисто българско население (Янков 1996, 60-67). В града са открити две прабългарски жилища, а източно от Съдебната палата е открита стена от жилище, с руни и рисунки, типични за прабългарите (Янков 1979, 23-29). Останки от жилище, малък некропол, както и дребни находки свидетелстват за такъв квартал и до североизточната част от крепостта. Такива квартали може да е имало и до южната част на крепостната стена до дн. Централна поща, както и до Западната порта на Берое.

В квартала в близост до Западната порта на Берое през 2011 г. са проведени спасителни разкопки, при които са открити останки от сгради с датировка IV–VI в. (Илиев 2012, 345-347). В едно от помещенията е открито огнище и ями, съдържащи керамични фрагменти. Керамиката е изработена от фина, добре пречистена глина със сивокафяв цвят. Характерната им отличителна черта е тънкостенността, с дебелина на стената около 0.4 см. Върху едно от парчетата има пояс от врязани преди изпичането вълнообразни линии, а върху второ парче има врязан преди изпичането знак IYI с размери височина около 2.5 см широчина около 1.8 см.

Подобна керамика е известна от центровете на Първото българско царство Плиска и Мадара и от ранносредновековни селища от дн. Северна България (м. „Джеджови лозя” край с. Попина, Силистренско; от горния пласт на селището край с. Гарван, Силистренско; некрополът край Караманите, Варненско; с. Гиген, Плевенско и др.) (Въжарова 1986, 21-33, обр. 23-24; Василев 1995, 27-33, обр. 8; Рашев, Красилников 2007, 95-102, табл. II₁).

Съдове с подобна изработка и украса са известни и от територията на Южна България: Хасково (Аладжов, 1973, 147-148, обр. 16₂), хълма Хисарлъка край Сливен (Радева, 1986, 68, табл. II₂), Констанция край Симеоновград (Аладжов 1995, 188-189, обр. 23 г, 28 а, 29 б), в селищата край Полски Градец, Радневско (Шейлева 1997, 82-87, обр. 3-6) и с. Съдиево, Новозагорско (Шейлева 1998, 93-104, обр. 5), както и в селище от началото на IX век върху крепостта Кастра Рубра до с. Изворово, Харманлийско (Борисов 2009, 255-265, обр. 1₂, 2_6,7, ,3_{5,10-14,16,17,18,20,25}), в крепостта Маркели, средновековното селище Тутхон – Ахтопол, ранносредновековната крепост Стрелъч до с. Стрелча, Пловдивско и др.

Характерните особености на ранносредновековната прабългарска керамика в България са добре проучени и документирани. Първите изследователи на тази керамика са К. Миятев, Ст. Станчев, С. Ваклинов, които от средата на миналия век започват проучвания на обекти в Североизточна България – Плиска, Мадара, Преслав, Нови Пазар (Миятев 1948; Станчев 1949, 129-149; Станчев, Иванов 1958). Натрупването на повече резултати води до появата на обобщаващи трудове за прабългарската керамика от Първото българско царство (Дончева-Петкова 1977). Приема се, че орнаментацията с пояс от вълнообразни линии е типична за старобългарската керамика от IX – X век. Наличието на врязан преди изпичането знак IYI е характерно за прабългарската керамика от този период.

Характерно за прабългарите е поставянето на множество рунни знаци и фигури (знака IYI, знака „дама”  и др.) по керамични съдове, тухли, каменни блокове, керемиди, оръжия, водопроводни тръби, пръстени (Дончева-Петкова 1980, 17-18, табл. XXIII), оловни амулети (Дончева 2007, 245, 327), печати (Рашев 1998, 2, 98-104). Знакът „дама” е бил важен религиозен символ за тях и е поставян върху жертвени плочи, олтари, саркофази и др. (Рашев 2006, 65-77).

Най-характерен за прабългарите е знакът IYI, вероятно знак на техния бог, приеман от почти всички изследователи за техен етноопределящ белег в рамките на Балканския полуостров. Този знак е разпространен навсякъде върху балканските земи, където са обитавали прабългари: дн. Северна България, Румъния, Източна Сърбия, Шудиково в Черна гора. Л. Дончева-Петкова посочва областите Мунтения, Банат, Южна Молдова и Южна Трансилвания като зони на разпространение на този знак през IX-X в. (Дончева-Петкова 1980, 23). За разлика от някои други подобни символи, които могат да изпълняват ролята на знаци на рода (Дуло), личен знак на строителя, цифра и пр., знакът IYI определено се свързва с култа към върховното божество на прабългарите (Бешевлиев 1981, 70-71). След покръстването от всички прабългарски рунни знаци единствено знакът IYI продължава да се изписва като аналог на кръста, равен нему по значение (Бешевлиев 1981, 70-71; Рашев 2008, 25-31).

Хронологичните граници за появата и изчезването на знака IYI по българските земи са добре определени (Рашев 1992, 96-102). Най-рано (първото десетилетие на IX в.) знакът се появява върху керамика от погребения с трупоизгаряне (Атанасов 1992, 132-145; 1993, 163-171) и върху архитектурни и строителни елементи в центровете на Първото българско царство (Георгиев 1999, 81-89). Горната граница на използване на знака съвпада със завладяването на Първото българско царство от Византия.

Тези данни помогат да се датира и определи произхода на спомената по-горе керамика, открита през 2011 г. до Западната порта на Берое (Илиев 2012, 345-347). Изброените белези (материал, цвят, дебелина, начин на изработка, наличие на пояс от вълнообразни линии и знака IYI, врязани преди изпичането) позволяват да се определи керамиката като старобългарска и по-точно прабългарска от началото на IX- средата на X в.

Ранното заселване и укрепване на Берое като български град се подчертава и от намерените непосредствено до града пет уникални каменни плочи с релефни изображения на животни, между които грифон, двуглав орел, пауни и барсове (Иванов 2012, 405-416) (обр. 2). Специалистите приемат тези пластики за едни от най-интересните и ценни археологически находки в България и Европа (Обретенов, 1976: 88-90), изработени през малък отрязък от време в местно ателие върху червеникав плочест шист, срещащ се само в ограничен район северно от Берое. Изображението на лъвица с лъвче, една от тези пластики, е приета като основен елемент в герба на Стара Загора. Значителна част от изследователите ги определят като произведение на старобългарското изкуство от годините преди и непосредствено след християнизацията на българите (Filow 1919, 4-5, plates 1-2; Филов, 1924, 11-12, табл. II, обр. 1 и 2; Filov, 1932, tаff. 8^а,b; 9^a,b; Мавродинов, 1959, 88-90, 215-219, обр. 243-253; Гюзелев, 1969, 147; Ваклинов, 1977, с. 236-237; Иванов и Минкова 2008, 177-184).

През периода 2001-2004 и 2009 г. в Стара Загора са проведени археологически проучвания и сондажи във вътрешността и близката околност на Ески джамия, дн. Музей на религиите (Янков, Илиев 2010, 607-609). Джамията е построена върху място, считано за свещено още от ранно-желязната епоха и античността, ако се съди по разкритата керамика, ритуална яма и култови фигурки, както и от намерения къс от плоча с тракийски конник. От крепостната стена на античния и средновековен Берое засега са открити две порти – южна водеща към Константипол и западна, водеща към Филипопол. Изследваният обект е разположен на 75 м южно от Южната порта, на самия път, водещ от Берое за Константинопол. В стратиграфско и времево отношение в обекта са разкрити три етапа, през които практически на едно и също място са съществуват последователно три храма. Последна и най-отгоре е построена джамия. Под джамията има ранносредновековна черква, вътре в която и около която са открити над 65 християнски гроба, както и два езически с опалване, извършено след погребението. Архитектурният план на църквата има близки аналози в Плиска (църква № 6) и Македония (Чанева-Дечевска, 1968, 203-265). На най-ниско ниво и най-рано е изградено езическо светилище, като основите на неговите каменни стени са вкопани в здравия терен (Янков, Илиев 2010, 607-609).

Светилището е от особен интерес, тъй като подкрепя тезата за силно българско присъствие в ранносредновековния Берое. Основите на неговите стени очертават два вписани един в друг квадрата, ориентирани по посоките на света, като вътрешният квадрат лежи вътре в наоса на църквата. В България са открити девет езически капища с подобна двойноквадратна архитектура и ориентация, всички с прабългарски произход (Дончева 2002, 73-93). От всички специалисти единствено С. Бобчев по време на сталинския култ лансира тезата, че двойноквадратния храм по българските земи е въведен от траки и келти, като отрича неговата връзка с иранските традиции (Бобчев 1958, 631-640). Всички останали специалисти са единодушни, че архитектурният план на тези светилища трябва да се търси на Изток, като най-често се търсят аналогии с двойните квадратни храмове от партската и сасанидската епохи (Дончева 2002, 73-93). Действително, разкритите у нас десетки тракийски светилища - гробници имат съвършено различен от посочения архитектурен план (Русева 2002)[7]. От сравнението между посочените архитектурни планове може да се заключи, че разкритото в Стара Загора езическо светилище най-вероятно е прабългарско капище. Точно в центъра на капището е погребан възрастен индивид в гроб с тухлен под, покрит с пласт от пепел. Гробът е с правоъгълна форма и е силно обгорял от очистителен огън, запален върху специална тераса, изградена в западната му част. Очистителното опалване и начинът на трупополагане са характерни за погребалния обред при прабългарите. Точно в центъра на капището е разкопана ритуална яма с погребано животно (куче ?). В обекта е намерено парче от преизползвана (VI в.) тухла с врязан прабългарски знак „дама”, както и бигорен къс от корниз (X в.) с изображение на грифон. Тези археологически находки, както и двата гроба с опалване трябва да се свържат с функциите на светилището и подкрепят неговия прабългарски характер.

Смята се, че гробът с опалване в центъра на капището предхожда изграждането на църквата (Янков 2004, 211-212) и че общественият статус на погребания е причина за построяване на църквата върху неговия гроб (Янков, Илиев 2010, 607-609). Тези археологически находки показват, че църквата може да е построена съвсем наскоро, в мащабите на един човешки живот, върху основите на капището, разрушено по време на християнизирането на българите.

Горните факти показват, че наред със заселването на значителни маси българско, включително прабългарско население в областта Загора още в ранните години на Първото българско царство, такова население се появява и в град Берое. Това население оставя в Берое значими следи от своята материална и духовна култура – жилища, битова керамика и украшения, рунни знаци и символи, названия на области (Загора) и проходи (Железни врата - Сидера), ороними и хидроними (върховете Бетер и Бедек, река Бедечка), топоними (Дултроини), езически храмове, значителни образци на своята културна традиция (Старозагорските каменни релефи).

 ЛИТЕРАТУРА

Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34.

Аладжов Д. Материалната култура на Югоизточна България през IX – X в. – В: Славяните и Средиземноморския свят VI – XI в., С., 1973, 135-159.

Аладжов Д. Резултати от археологическите разкопки на Констанция. – „Марица-Изток”. Археологически проучвания. 3, Раднево, 1995, 181 – 226.

Ангелов Д. Образуване на българската народност. Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971. с. 229.

Атанасов Г. За датировката, разпространението и семантиката на медалионите с IYI и двоен кръст. – В: Studia protobulgarica et mediavalia europensia. Сборник в чест на проф. В. Бешевлиев. В. Търново. 1992 г. с. 132-145; 1993, 163-171.

Бешевлиев В. Прабългарски епиграфски паметници. С. 1981 г.

Бобчев С. По въпроса за т.н. „храм с квадратен план” в Европа през късножелязната епоха. - В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев. София, 1958, с. 631-640.

Борисов Б. Керамиката от ранносредновековното селище върху Кастра Рубра (предварително съобщение). EURIKA. In honorem Ludmilae Donchevae-Petkovae. Изд. БАН, Национален археологически институт с музей. София, 2009, 255-265.

Буюклиев Хр. Средновековен български некропол в района на Чаталка, Старозагорско. Известия на музеите в Югоизточна България. 1982, V, 57-87.

Български военен атлас. 1979. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура. VI-XI. Изд. Наука и изкуство. София. 1977.

Василев В. Нови данни за ранносредновековното селище в района на Голямата базилика в Плиска. – В: Плиска-Преслав, 1, С. 1995, 27-33.

Въжарова Ж. Средновековното селище с. Гарван, Силистренски окръг VI-XI в. С., 1986.

Георгиев П. Българо-византийската граница при хан Омуртаг и Еркесията. Археологически проучвания в Новозагорско. Сборник. Исторически музей Нова Загора. Фондация “Никола Койчев”. Проф. Ив. Йорданов редактор, Изд. Гео прес, 1999, 131 – 140.

Георгиев П. Оловни печати с руноподобни знаци. – Нумизматика и сфрагистика. 1, 1999, 81-89.

Грозданова, Г. С. Населението на Южна България VI-IX в. (по археологически данни). Дисертация За присъждане на научната и образователна степен „доктор”. София, 2011.

Гюзелев, В. Княз Борис Първи. Изд. Наука и изкуство. София. 1969.

Даскалов М., М. Тонкова. Ранносредновековен колективен гроб със сребърни коланни гарнитури от Гледачево, Радневско, Археология, 2010, 3-4, 78 – 102.

Дончева Ст. Езическите храмове – опит за архитектурно-семантичен анализ. В: Musei varnaensis. III-2. Българските земи през Средновековието (VII-XVIIIв.) Варна, 2002, 73-93.

 Дончева Ст. Медалиони от Средновековна България. Фабер, 2007, 245, 327

Дончева-Петкова Л. Българска битова керамика през ранното средновековие (втората половина на VІ- края на Х в). С., БАН, 1977.

Дончева-Петкова Л. Знаци върху археологически паметници от Средновековна България - VII - Х в. С. 1980 г., 23.

Дончева-Петкова Л. Знаци върху археологически паметници. VII – X-ти век. Изд. На БАН. С. 1980, 17-18, табл. XXIII.

Жеков Л. Еркесията. Туристическа карта. Община Тунджа – Ямбол, Изд. Геоплан и Картпроект, 2007.

Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски.

Иванов И. Гривести прабългарски барсове, а не византийски лъвове са изобразени върху прочутите Старозагорски каменни релефи. Юбилеен сборник с доклади и съобщения на V-та Национална научна конференция „От регионалното към националното – етнология, краезнание и музейно дело”, 5 и 6 септември 2011 г., гр. Полски Тръмбеш. 2012, с. 405 – 416.

Иванов И. Т. За границите, произхода и значението на българското историческо название Загора. Юбилеен сборник от доклади на III-та Национална конференция “От регионалното към националното”- II част. Град Полски Тръмбеш, 7-9 септември 2009, 83-98.

         Иванов И., Минкова М. Още веднаж за средновековните каменни релефи от Стара Загора. Известия на Старозагорския исторически музей, Том III, 2008, с. 177-184

Илиев Г. № 64. Археологически проучвания на обект № УПИ V₃₃₅₂ и УПИ VI_3351. в квартал 68а, ул. „Хаджи Димитър Асенов”, № 129 по регулационния план на гр. Стара Загора. – Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 345-347.

Илков Д. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница, 1908 г., Фототипно издание, Стара Загора, 2004.

Иречек К. История на българите. Редактор Петър Хр. Петров, Издателство Наука и изкуство, Глава VII. Покръстване на българите, 1978.

Лещаков К. Ябълково на 8000 години. Изд. на Исторически музей Димитровград, Община Димитровград, СУ „Св. Кл. Охридски”. 2008.

Мавродинов, К. Старобългарското изкуство (изкуството на първото българско царство). С. 1959.

Миятев К. Славянската керамика в България и нейното значение за славянската археология на Балкана. С., 1948.

Моллов Тодор. "Железните врата" - произход и място в пространствения модел на българския коледен цикъл. // Доклад на VІ нац. конференция на младите фолклористи, Копривщица, 1983 г.

Момчилов Д. Култура и политика на Първото българско царство в Североизточна Тракия. Варна, Книгоиздателство “Зограф”. 2007.

Момчилов Д. Маркели в похода на византийския император Никифор I Геник в 811 г. и ответния удар на Крум. Годишник на Университета „Проф. Асен Златаров”, Бургас, 2011, том XL, 224 – 230.

Момчилов, Д. Плиска и Маркели (средата на VІІІ – началото на ІХ в.). – Сб. Тракия и Хемимонт ІV-ХІV в. Т. 1, Варна, 2007, 58-65.

Обретенов Ал. Отг. ред. История на българското изобразително изкуство. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976.

Паисий Хилендарски. История славянобългарска. 1762. Зографска чернова. Факсимилно издание. Издателство „Български бестселър” – национален музей на българската книга и полиграфия. Абагар АД. Велико Търново. 2012.

Петров П. Сп. „Читалище”, бр. 7, 1971, стр. 32-33.

Петров П. Образуване на българската държава. 1981. София, 15.

  Пойе С. Писмо на д-р Пойе до Географското дружество в Париж, съдържащо описание на каазата Ески заара (България). Писано на 6 юли 1859 г. в Ески Заара. Писмото е публикувано на френски език в Бюлетин на Географското дружество в Париж. Септември, 1859, том 18, с. 145-179. Български превод на Писмото е публикуван в книгата: Пиер Воалери. Между два свята. Българите в Румелия. XVIII-XIX век.  Изследвания по история на българското възраждане и история на Стара Загора. Изд. Кама, 2005. 337-356, 345.

Радева М. Новооткрит моливдовул на княз Борис I (852-889). Известия на музеите в Югоизточна България. 1990, т. XIII, с. 53-56.

Радева М. Ранносредновековна керамика от Сливен. – Известия на музеите от Югоизточна България, IX, 1986, 67-78.

Райна Княгиня. Автобиографиiя панагюрской учительницы Райны Георгiевой, прозванной турками Болгарской королевной. Издание Дамского Отдhленiя Славянского Благотворительного Комитета. Москва. 1877. Превод на бълг. Изд. на Отечествения фронт. София. 1986. с. 79, бел. 4.

Ралов А. Д. Медо – градъ. в-к "Борисовградско ехо",  бр. 33 от 22 май 1926 г.; Архив на Александър Ралов, ОДА – Хасково.

Рашев Р, К. Красилников. Некрополът при Караманите. – Проблеми на прабългарската история и култура, 4-2, София, 2007, 95-102.

Рашев Р. Българската езическа култура VII-IX в., С., 2008.

  Рашев Р. За два оловни печата с руноподобни знаци. – Нумизматика и сфрагистика. 1998, 2, 98-104.

   Рашев Р. Лабиринтът като символ през ранното средновековие в България и съседните страни. Археология, кн. 1-4, год. XLVII. 2006, 65-77.

Рашев, Р. За хронологията и произхода на знака “ипсилон” с две хасти. В: Приноси към българската археология, С., 1992, 96-102.

  Рашев, Р., Oще за християнския смисъл на някои ''прабългарски" знаци. Историкии, Юбилеен сборник в чест на доц. д-р Стоян Витлянов по случай неговата 60-год., Шумен, 2008, 3, 25-31.

Русева М. Тракийска гробнична архитектура в българските земи през V-III в. пр. н.е., изд. “Я”, Ямбол, 2002 г.

Станилов Ст. Художественият метал на българското ханство на Дунав (7-9 век), С., 2006 г.

Станчев С. Домашната керамика от Преслав.- Разкопки и проучвания. III, 1949, 129-149.

Станчев Ст, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София. 1958.

Телбизов К. Още една история на България от средата на XVIII в. - Векове, 1978, VI, 24—28.

Филов, Б. Старобългарското изкуство. София. 1924 г.

Фол А., В. Гюзелев, Н. Генчев, К. Косев, И. Димитров, А. Пантев, М. Лалков, К. Петков. Кратка история на България. Изд. Наука и изкуство. София, 1981.

Цонев Б. История на  българския  език. Том 2. С.1984 г. (фототипно издание).

Чанева-Дечевска Н. Базиликалният тип църкви в България през IX-XIV, Известия на СТИГА, 21, 1968.

Шейлева Г. Керамиката от ранносредновековното селище в м. „Градището” край с. Полски Градец. – В: „Марица-изток”. Археологически проучвания, 4, Раднево, 1997, 81-104.

Шейлева Г. Средновековна керамика от с. Съдиево, Новозагорско. - Известия на музеите от Югоизточна България, XIX, 1998, 93-112.

Щерева, И., К. Вачева, Д. Владимирова-Аладжова. Туида – Сливен І. Разкопки и проучвания, XXVII. С., Гал-Ико, 2001.

Янков Д. Верея, Иринополис, Боруй. В: Стара Загора. От Берое до наши дни. Стара Загора, 1979.

Янков Д. Средновековни гробове в Стара Загора. – В:Историко-археологически изследвания в памет на проф. Станчо Ваклинов. Велико Търново. 1994, с. 121-129.

Янков Д. 125 години с името Стара Загора. Материали за историята на Стара Загора. Община Стара Загора и Исторически музей – Стара Загора, 1996, с. 60-67

Янков Д. Разкопки на Ески джамия в Стара Загора през 2003 г. Археологически открития и разкопки през 2003 г. XLIII национална археологическа конференция. БАН. Археологически институт с музей. София, 2004, с. 211-212.

Янков Д., Г. Илиев. № 70. Проучвания на обект „Култов комплекс – Музей на религиите”, Стара Загора. АОР през 2009, София 2010, 607-609.

Янков Д., Св. Димитрова. Един нов източник за историята на Стара Загора и Казанлък. Известия на Старозагорския исторически музей, I, 1992, 123-126.

Daim F. “Byzantinische” Gurtelgarnituren des 8. Jahrhunderts. Die Awaren am Rand der byzantinischen Welt. Studien zu Diplomatie, Handel und Technologietransfer im Fruhmittelalter, 2000.

Ditten H. Ethnische Verschiebungen zwischen der Balkanhalbinsel and Kleinasien vom Ende des 6. Bis zur zweiten Halfte des 9. Jahrhunderts, In: Berliner Byzantinische Arbeiten, 59, Berlin, 1993.

 Filov B. Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, W. de Gruyter & Co, Berlin-Leipzig, 1932.

Filow B.D. Early Bulgarian art. Paul Haupt academical book-store. Berne. 1919, p. 4-5, plates 1-2.

Gjuzelev V. Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter. 1. Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia. – Bizantinobulgarica, 3 (1969), S. 155–169.

Isambert Е. ORIENT, Grece et Turquie d’Europe. Paris, 1861, 1873

Šafařik P. Památky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv, II vyd., Praha, 1873.

Theophanes Confessor, ГИБИ, III, 285.

Theophilacti Bulgariae, archiepiscopi Historia martyrii XV martyrum, PGr. CXXVI,

        Резюме. В статията са представени в обобщен вид най-важните факти от раннобългарската историята на град Берое и района. Използвани са както по-стари и добре известни документи, така и съвсем нови археологически и етимологически данни за този период на града. На основата на тези данни в раннобългарския период на Берое и района може да се изтъкнат две важни събития. Едното е присъединяването през 705 г. от Тервел на областта Загора, западния край на която се заема от Берое. След това събитие започва заселване на града и района с българско население, но самото заселване все още няма масивен и траен характер. Второто събитие представлява успешното отблъскване от Крум (803-814) на жестоката агресия, организирана през 811 г. от Никифор I Геник (802-811). След като агресията е отразена, започва масивна и трайна колонизация на Загора с българско население. Тази заселническа кампания представлява почти пълно повторение на масивното и трайно заселване на областите Малка Скития и Мизия с българско население 130 години по-рано, след като Аспарух отблъсква не по-малко коварната агресия през 680 г. на друг един византийски император - Константин IV Погонат (668-686). Представените факти показват, че наред със заселването на областта Загора значителни маси българско, включително прабългарско население се появява и в град Берое. Това население оставя в Берое значителни следи от своята материална и духовна култура – жилища, битова керамика и украшения, рунни знаци и символи, названия на области (Загора) и проходи (Железни врата – Сидера - Демир хисар – Демир хан), ороними (върховете Бетер и Бедек), хидроними (река Бедечка), топоними (Дултроини) езически храмове, образци на своята културна традиция (Старозагорските каменни релефи).

Some remarks on the Early Bulgarian history of Beroe

Mariana Minkova, Ivan Ivanov

 Summary. The article presents a summary of the most important facts about the Early Bulgarian history of Beroe and its region. Most recent archeological and etymological data together with the well-known old documents are both used to elucidate this period of the city history. Based on these data two important events were distinguished in the early Bulgarian history of Beroe and its region. The first one happened in 705 when Tervel peacefully integrated the Zagora district, the western part of which coincided with the region of Beroe. Following this event new Bulgarian population begun to settle into the city and its region but this colonization itself was still not massive and lasting. The second event happened in 811 when Krum (803-814) repeled the fierce aggression, organized by Nicephorus I Genik (802-811) against Bulgaria. After the Byzantine invasion was repulsed massive and permanent to recent day colonization of Zagora district with Bulgarian population was organized. This settlement campaign is almost complete repeat of the massive and permanent settlement of Bulgarians into the former Byzantine districts of Scythia Minor and Moesia 130 years earlier, when Asparuh in 680 repeled the insidious attack of another Byzantine Emperor - Constantine IV Pogonat (668-686). The presented facts show that alongside with the Bulgarian adoption of the region of Zagora large numbers of Bulgarians, including Proto-Bulgarians appeared in Beroe. The newly arrived in Beroe population had leaved significant traces of their medieval material and spiritual culture to our days. They include houses, pottery and jewelry, runic signs and symbols, district names (Zagora) and names of mountain passages (Zhelezna – Sidera – Demir hissar – Demir han < Iron Gate = mountain pass in Protobulgarian), oronyms (Bedek peak, Beter peak) and hydronyms (Bedechka River), pagan temples (kapishte), examples of their cultural tradition (the prominent Stara Zagora stone reliefs).