За правата на  етруските, галите….и  волжките  българи !? Феноменът „фолк-история”.

д-р Живко Войников

Темата за Волжка България стана особенно актуална в последните години. По време на социализма, поради конюнктурните съображения и синхрон със „съветските другари” за историята на Волжка България у нас изобщо не се споменаваше. След 1989 г. повишеният интерес към прабългарите, неминуемо доведе и до засилено внимание към Волжка България. Но от едната крайност се премина в другата. Съзнателно се хиперболизира значението на „волжкобългарската култура”, границите на Волжка България се представят в причудливи фантастични размери от Северноледовития океан, до Каспийско море и Тибет. Започна едно безкритично популяризиране на псевдонаучните пантюркистки „произведения” на Фархат Нурутдинов и сподвижниците му. Появиха се абсурдни и нелепи твърдения че съвременното татарско население в Поволжието било „волжкобългарско” с „българско” съзнание?! В  последните години все повече темата за волжките българи и евентуалните им  наследници се експлоатира безобразно от различни автори, най-вече лаици-патриотари, с цел прокарването на различни прикрити политически внушения. Всичко това налага да разгледаме нейната реалната история.

Всички знаем старата легенда за снопа пръчки (б.а. който се оказва аланския ритуал за гадаене на бъдещето наречен баресман) и синовете на кан Кубрат, които след смъртта му се разпръснали по света, като Котраг се предвижил към р.Волга. Но най-старите археологични находки са от първата четвърт на 8 в., което показва че няма пряка връзка, пряка миграция от Кубратова към Волжка България.

Възникването на последната е свързано с масираното арабско настъпление към Кавказ и Хазарската д-ва, в първото и второто десетилетие на 8 в. Савирите оказват най-ожесточена съпротива на  нашествениците. Когато кан Тервел разгромява арабите пред Константинопол, савирският владетел Алп Илтивар, разгромява арабите в Кавказ и спира проникването им с 1-2 десетилетия. Арабските разорения и налагането на исляма, стават причина останалите в Кавказ прабългари, голяма част от аланското население, савирите, есегелите и барсилите да потърсят по-спокойни места на север. Така възниква салтомаяцката алано-българска култура в Подонието. Част от същите племена достигат и се установяват по поречията на Волга и Кама. В преданията на чувашите се казва че някога техните предци живеели на юг във висока планина, но поради чуждо нашествие се изселили на север. Началото на Волжка България е около 750 г., почти 100 години след Кубрат, но най-интензивните миграции  са  в  9-10 в. Или виждаме че „преселение на Котраг” не е имало, както и самия Котраг не е историческа личност, а митичен персонаж, чието име е производно на етноним!

Арменската география „Ашхарацуйц”, също съобщава за народите барсили, бушки (българи) и хазари, обитаващи на р.Итил, като барсилите били притеснявани от  бушките  и  хазарите.

Освен барсилите и българите, на север се озовават и есегелите, или ишкилите, вероятно аланско племе, обитаващо Северен Кавказ. Идриси съобщава за крепост и обалст Аскала намираща се между Алания и Грузия. Вероятно самоназванието им е  било аскал или асиаг. Аскал се среща като фиксирано аварски име, а Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично  население на района. В района на  Малка Кабарда се е срещал етнонима осоки, до 16 в. , а в 19 в., съществувало  названието на река Ассакай, приток на Терек. Много интересен  факт е че грузинците (имретинци и мингрелци) наричат кабардинобалкарците „секелт”, което пряко доказва че аскалите в Кавказ са били аланско племе, обитавало  територията на Кабардино-Балкария, като местоположението му съвпада с данните от  Ал Идриси. /АФ-ОИБН/ В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ В 17 в. Евлия Челеби съобщава за абхазко племе ашегел. Явно са далечни асимилирани потомци на аланите-аскали. В  потвърждение на гореизложеното може да посочим че етнонима ескел (в транскрипцията на Ибн Фадлан), удивително точно съвпада с топонима „Аскол”. Те са част от кавказките, или донските алани-аси, явно предвижващи се съвместно с  прабългарите. Според Кузнецов, названието ас, аси в Кавказ, е фиксирано в „Ашхарацуйц” под формата аш-дигор, т.е. аси-дигори. Изследвайки осетинската топонимия на Балкария, В.Милер стига до извода че в миналото, преди преселението на кипчаките, на нейната територия, от подножието на Елбрус, в западна посока до изворите и горните течения на реките Кубан и Лаба, в долините между Кубан и Урух, където днес живеят „горските татари” (б.а. потомци на кипчаките) - урусбиевци, чегемци, хуламци, бизенгийци и балкарци, са обитавали родственици на дигорците, носещи етнонима асиаги, аси. /ВМ-ОЭ,стр.504-506/  

Топонимиката в басейна на р.Дон е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. Друга късна податка представлява едно съобщение от Улрих Рихентал, в „Хрониката на Констанцкия събор”. Описвайки владетелите на страните от Източна Европа, той споменава „Херцогът на Аскалот (Aschalott) зад Влахия” т.е. на изток от Влахия, защото в германската географска традиция, преден е синоним на западен, а заден на източен. Така че въпросната област (херцогство) Аскалот се намира на изток от Влахия и вероятно визира района на р.Оскол, приток на Северски Донец. Всъщност гр.Оскол е от края на 16 в. и отразява названието на р.Оскол. Карамзин я споменава и като р.Аскал. /MB-URKK/

С.Плетньова в своята книга „Половцы” забелязва че в етнонима аси се упоменава, паралелно с названието алани, но в групата аси се включват и „черните българи” -  салтомаяцките  племена.  В съвр. татарски, звукът  „а” може да  премине  в „э”, така че  преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. /АБ-ТТИ/ Разбира се този преход  „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „” и за български. Интерес представлява  и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ.савир по произход.

Днес много татарски историци (Д.М.Исхаков, И.Л.Измайлов), произволно, без никакви доказателства приравняват есегелити/аскали с тюркското  племе  чигили, по „благозвучие”. За барсилите, днес преобладаващото мнение е че също са алански  племена.

В Поволжието и Западното Приуралие, мигрантите от Кавказ попадат в смесена угрофино-сарматска среда. Там обитават представителита на именковската култура, чийто носители се смятат за предци на живеещите сега, съвр.угрофински народности. По Южното Поволжие в периода 5-9 в. живеят представителите на турбаслинската култура, смятана за късносарматска по произход, носителите на която са най-вероятно предтюркски кангарски и хионитски племена. По поречията на реките Кама и Белая и около гр.Уфа в същото време обитават носителите на бахмутинската култура, показваща смесени угрофино-сарматски черти, поради което се смята за производна от смесването на турбаслинци с местните заварени  племена. Караякупинската култура в Южен Урал, е идентична с турбаслинската и е създадена от същите племена. По поречията на Средна Волга и Кама, край гр.Менделеевска и удмуртското село Тураево, в 5 в. прониква компактна сарматска група. Те оставят група от могилни погребения, известни като Тураевските могилници. Етническата принадлежност на населението което ги е оставило, предизвиква разногласия при интерпретациите. Според А.X.Халиков и Е.А.Халикова, те са древни маджари, Е.П.Казакова ги смята за угро-самодийци. Други изследователи ги смятат за спасили се остатъци от хуните на Ернах, след големият им разгром от прабългарските племена на оногурите и савирите, но най-вероятно, както пише А.Баяр, това са сармати, кангари или алани. Погребаните са високи на ръст европеиди със ИДЧ (изкуствена деформ. на черепа), оръжието, пластинчани ризници и кованите, конусовидни шлемове, показват типични сарматски черти, като начинът на изработка е идентичен с кушанските находки от Северен Тохаристан. Срещат се погребения и на жени в бойно снаряжение. Най-вероятно тураевци са мигрирали в Поволжието  алани или сармати, след хунския удар върху аланските племена от Причерноморието. /АБ-ТТИ/ Най-северни са находките подобни на тураевските, от с.Муслюмово и с.Брюхановско разположени северно от г.Челябинск. Изделия от същия стил са открити и в лесостепната и горска зона (Мог.Бирски, Уфимски, Дежневски). В случая виждаме културна мода, която е господствовала в степните простори на Азия. Преки аналогии на посочените находки се откриват в паметниците от Казахстан (Боровое, Кара-Агач, Актобе 2, Канаттас/кург.19), Средна Сърдаря (Алтынасар-4), Киргизия (погребението в совхоза Шамси) и Афганистан (некропола Тилятепе). /ТТ-ИПСУКС/

Силното източноиранско присъствие в този район, до масовата тюркска експанзия, е в основата на т.нар. ”пермски зверин стил” – находки на предмети и украшения изпълнени според каноните на звериния стил. Самата култура на волжкобългарските племена е идентична със салтомаяцката. 

Известни са около 20 паметника от ранните волжки българи. /А-СССР,стр.23-28/ Ограничени са между реките Свияга, Кама, Волга и Чермшан. Като цяло са само погребални комплекси – могилници. Няма данни за масивно строителство и каменни градежи, явно ранните волжки българи са предпочитали дървото като основен строителен материал, както пише и Ибн Фадлан.

Преобладаващи са погребенията в прости грунтови ями, със западна ориентация на скелета, намиращ се в положение на гръб, с оскъден погребален инвентар. Повечето от ямите са със засечки при изкопаването (заплечки), върху които се е поставял дървения капак.

Откриват се и по-различен обряд, свързан с могилника от Большие Тыганы, където се откриват съпътстващи погребения с части от конски скелет и погребални маски, сребърни и от кожа. Смята се че  принадлежат на угорско население.

В съседните райони на Южен Урал, турбослинските и караякупските племена, имат по-друг обряд: могилни погребения, каменни насипи над могилата, наличие на „тайници” за полагане на  съпътстващия погребален инвентар, дървени ковчези. Срещат се групови погребения на 8-10 човека. Откриват се паралели с Южен Сибир, таштъкската  култура, протокиргизите. /А-СССР,стр.77-81/

Така че най-ранния етап от съществуването на Волжка България, показва сармато-аланска културна принадлежност. Ибн Фадлан посочва също някои алански обичаи при волжките българи, като поставянето на знаме (алем), пред къщата на починалия, използването на трикраки масички (финдз), отрязването на кичур коса от близките по време на траура, съвместното къпане на мъжете и жените, по време на празник, обичай посочен и от Ал Бируни за иранското население от каспийското крайбрежие около гр.Амул (съвр.Азърбайджан), индоевропейски по произход, съществувал и при славяните в деня на лятното слънцестоене.

Ибн Фадлан, описва и погребалният обряд на волжките българи: “когато някой от тях умре, то те го измиват по мюсюлманския обряд (става дума са началото на ислямизацията), след което го слагат на кола и го откарват до мястото на погребението. Слагат тялото на земята и го очертават от всички страни. След което започмат да копаят по очертанията. След като изкопаят гробната яма, изкопават „пещера” (явно е искал да каже ниша), в една от страничните стени и там поместват тялото. Така в тази страна погребват своите мъртви”. По красноречиво описание на аланския погребален обряд, яма или катакомба  с  подбой, едва  ли  може  да се намери  и  в съвремените  учебници по археология!

Най-ранните волжкобългарски некрополи са Кайбелския, Болшетарханския и Уренския могилник. Погребенията са в дълбоки и тесни ями със “заплечки” и подбои. Придружаващата керамика е от салтомаяцки тип, срещат се и останки от конски черепи и предни крака. Наблюдава се известно сходство с турбаслинските погребения. /ИТ-1,стр.187/

Интересно е мнението на известния археолог, изследовател на Волжка България, А.П.Смирнов: ”Булгары принадлежали к алано-сарматским племенам. Этот элемент достаточно хорошо прослежен в культуре волжских булгар”. Такива са фактите, останалото е борба на идеологии, концепции, интерпретации и прикритие за незнанието на ”гузни” академични съвести.

В следващия период 9-13 в. Волжка България приема исляма и става център на Поволжието, консолидиращ също местните угрофински и преселващите се тюркски племена. След краха на Хазарския каганат, Волжка България става независима д-ва. Територията се разширява, присъединява се Средноволжско-Приуралския регион. Започва основаването на нови селища, търговски фактории. Волжките българи все повече встъпват в процес на взаимодействие и смесване с угрофинските племена и тюркоезичните башкири. По съобщение на арабския писател Масуди, в 10 в. волжките българи „подчинили всички съседние народи”. Волжка България придобива обширна територия. В края на 12 в. северните и части достигат до река Казанка, източните – до р.Яик и р.Белая, южната – до възвишението Жигули, западнато обхваща десния бряг на р.Волга и се простира до реките Сура и Ока. Първоначално в границите на Волжка България влизат северните райони на съвр.Чувашия. В 10 в. волжките българи заселват съвр. Уляновска и част от Пензенска област и югоизточните части на Чувашия. Плътното заселване на централните и северните райони на съвр.Чувашия стават едва в 14-15 в., от мигрирало след монголското заваладяване, българо-суварско население.

Въпреки това се запазва и старото самоназвание. Според руските летописи, волжките българи казвали за себе си: “Без ас кешелере”,т.е. „Ние сме хора Аси”. /РБ-ФЕЭВБ/

Владетелят носи титлата илтивар, позната при савирите в Кавказ и при асите в Южен Сибир. Владетелят който приема исляма е Алмуш управлявал от 895 до 925 г. Той е и първия владетел на когото е известно името. След него владетелите носят мюсюлмански имена: Микаил, Hасър, Tалиб, Мумин, Мумин Шамсун, Хайдар, Сагид, Бурадж, Ибрахим, Султан-Мурай, Илхам (последният владетел умира в 1236 г.). Първоначалната титла на волжкобългарските владетели е илтивар, а след ислямизацията – емир. Твърдението че при волжките българи се е използвала титлата балтавар, е плод на грешка при превода на А.П.Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис - препис на “Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: “О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Титлата хан е непозната за волжките българи!!! /РФ-ТПВБ/ Произходът на илтивар чудесно се обяснява с осет.дигорски axil, персийски il, пущунски el, кюрдски  êl, талишки elêt – род, племе и тохарското war, wars – управлявам, т.е. вожд на племе. Ефталитите използват титлата вар – владетел, която е с тохарски произход, напр. владетеля на Куча се е титлувал kucisvara, а ефталитските владетели - kušnavar. При тюрките е фиксирана титлата eltätbär, но изрично се казва в древнотюркските надписи, че тази титла не е собствено тюркска, а се носи от предводителя на покореното алтайски племе аси (последните остатъци от „таштъкските” племена на сибирските алани)! /ДТС,стр.171/

Волжките българи продължават да използват савирската владетелска титла, позната преди това в Кавказ. Управителите на области носят титлата йор, сравни с прабългарското ур, урове – боляри, първенци. Среща се и при тюрките, под формата чур. Изграждат се големите градове Сувар, Биляр, Ошел, като последния се свързва със земята на есегелите, аскалите.

Налагането на исляма среща упоритата съпротива на част от населението, най-вече суварите които съхраняват езическите си вярвания, до включваните им, вече  като чуваши в Руската империя.

Има откъслечни данни за половецки (кумански) походи срещу Волжка България, както и постоянни руско-волжкобългарски гранични конфликти и взаимни разорения на граничните области, предвид борбата за овладяване на търговските пътища и покоряванета на съседното угрофинско  население.

В предмонголската епоха до 13 в., вече са известни етнонимите на угрофинските племена: мокша, ерзя, мари, меря, мурома, мещери, ари-удмурти, както и основните територии на обитаване. В това време липсват в етническата карта на региона „чуваши” и „татари”, а в източниците се съобщава само за „волжки българи”.

По дясното крайбрежие на р.Волга обитават есегелите (искили, аскали, ашкали), с ценътр, гр.Ошел и темтюзите, населяващи района на съвременния гр.Tетюш. Hа картата на Махмуд Кашгари (11в.) по  дясното крайбрежие са обозначени също суварите.

Голям местен администратитивен център в 10-11в. е Tигашевското градище, Чўкту (Джукетау, Жукотин) на р.Кама, Hохрат на р.Актай, Керменчук, Торцк, Tухчин и др. Предшественникът на средневековния Чебоксари също е било българско поселение. Hа картата на Фра-Мауро 1459 г. на мястото на съвр. гр.Чебоксари е обозначен гр.Веда-Суар (б.а. сравни веда с осетинското badan – крепост). Столицата до средата на 13 в. е гр.Булгар, расположен на левия бряг на Волга, а след 1150 г., става г.Биляр. Някои изследователи смятат че Булгар е построен едва в златоорденското време, върху по-стар волжкобългарски град – Брахимов, или Ибрахим.

Топонимът Нохрат показва пряк паралел с тюркизираното кангарски племе наукарда, Торцк показва пряк паралел с огузкото название торки, а Тухчин с токсобичите, токуз-огузите, токсоба, племе  в кипчакския съюз, станали по-късно известни като татари, факти показващи масивно тюркско проникване. Друг факт показващ започналата тюркизация  но волжките българи, дава Татищев: В 1183 г. владимирският княз Всеволод, преди похода срещу волжките българи съобщил на киевския княз Светослав ІІ: „Половците не желаят да участват в похода, защото те с българите са от един език и род”.

Също е известно че илтивара Алмуш е бил женен за дъщерята на огузкия вожд Етрек. Има и археологически данни за заселване на печенежки племена сред волжките българи в южните райони на  държавата.

По мнението на В.Н.Татищев, волжките българи исторически произхождат от древните хвалиси, иседони и аргипеи. Хвалисите (хоремзийците) обитават на север от Каспийско море, което се наричало по-рано Хвалиско море. В 1232 г. суз­далския епископ Симон, нарича хвалисите Долни българи, т.е. живеещи  по долното течение на р.Волга.

Абул-Гази Багадурхан в своята татарска история приравнява волжкобългар­ските земи към Дешт-и-Кипчак, а според Татишчев, древногръцките писатели наричали волжките българи иседони и аргипеи. /МЗ-ПТТ/ Разбира се въпросните аналогии са свързани с близостта в езиците на тюркизираните българи и Селджукски Хорезъм, а съпоставките с иседоните и аргипеите, не са резултат от недостигнали сведения, а са плод на средновековния „византийски” почин  на локален, механистичен автохтонизъм, механистично да се присвоянат по-старо названия на съвременни на хронистите народи, обитаващи същите земи, като мизи-българи, кимерийци-българи, тохари-татари и пр.

С разселването на кипчакските племена, непосридствени съседи на Волжка България стават йемеките или оймеките, които са част от кимаките. Те се заселват в Южното Поволжие и Южното Приуралие. Управляващият им род принаблежи към племето албури, елбури, озн. вълци. Поддържат брачнодинастични отношения със селджукските хорезъмшахове. В навечерието на монголското нашествие, голяма част от хоремзийските селджуки се преселват във Волжка България.

Най-ранния писмен паметник от Волжка България е поемата „Къса-и-Юсуф” (Сказание за Йосиф), на Кул Гали, от 1233 г., е на огузо-кипчакски език със следи от караханидски влияние, което показва че в навечерието на монголското завладяване, тюркизацията на волжките българи е безспорен факт. Всъщност Волжка България се намира точно на пътя на мигриращите от Средна Азия огузки и  кипчакски племена, така че заселването им в държавата е очевидно.

Махмуд Кашгари също пише че езикът на народите булгар, сувар и пачанаг, които обитават близо до границите на Рум (Византия), е тюркски. /ВС-ТНБ,стр.36/

Следи от йемеките се откриват, под формата на топоними на територията на съвр. Татарска република, от вида на: Ямак, Чамяк, Шемяк, Семяк. Смята се че от съвр.тюркски езици, най-близък до езика на йемеките е башкирския. Йемеките вземат активно участие в етногенезата на тюркските народи в Поволжието, най-вече башкирите, показващи по-изразена монголоидност. Самото название оймеки, йемеки вероятно произлиза от монголското (бурятско) oimoho – скитник.