http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

НОСТРАТИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ

Д-Р ЖИВКО ВОЙНИКОВ (e-mail:wojnikov@mail.ru)

 Във въпросния анализ на много места използвах термините “ностратически”, “ностратическо понятие”, „сино-кавказки  езици”, което трябва да се изясни.

Бурното развитие на сравнителното езикознание през 19-20 в. показа че съществуват много древни корени и понятия със сходно звучене в различните езикови макросемейства. Още в 1847 г. френският изследовател Боп, открива сходства между индоевропейските и картвелските езици. В 1903 г. Хенри Суйфт, Алфредо Ромбети и Холгер Педерсон, издигат хипотезата за общия произход на семито-хамитските, индоевропейските, угрофинските и алтайските езици. В 1960 г. В.М.Илич-Свитич анализира постигнатото и формулира основите на т.нар.“Ностратическа теория”. Названието произлиза от латинското noster – наш, респ.общ. Така излиза на дневен ред въпроса за общия палеолитeн език на  човечеството.

Илич-Свитич открива около 350 общи корена и лингвистични съответствия в езиците от 6 големи езиково макросемейства. Това  са:

1. Индоевропейска езикова група, със своите германски, славянски, романски, балтийски  езици, албански, гръцки, арменски, иранските езици, дардски, индоарийски както и мъртвите  анатолийски, гето-дардански, трако-фригийски, илирийски, италийски, келтски /с изключение  на  ирландски, шотландски, диалектите  от  Бретан  и  о-в Ман/, тохарски  езици.

2. Алтайска  езикова  група, включваща  тюркските, монголския, тунгусоманчжурския, корейския и японския езици, с техните  диалекти.

3. Угрофинската, Уралска езикова група, включваща финско-пермските, угорските, самодийските езици.

4. Картвелска езикова група, включваща 4 родствени езика: грузински, чански, мингрелски, свански.

5. Афразийска, семито-хамитска езикова група, включваща семитските езици /арабски, иврит, мъртвите акадски, арамейски, асирийски ез./, древноегипетски /наследен от съвр.коптски/, берберски, чадски, кушитски и омутски езици, говорени в  Централна Африка.

6. Дравидска езикова група, включваща мъртвите еламски езици, езиците говорени от носителите на археологичната култура  Мохенджо-Даро и Харапа, съвр.езици брагуи, тамилски, телегу, каннада, маллаялам, мунда. Първоначално носетелите на дравидските езици са били европейди /нострати/ но в Иранското плато и п-в Хиндустан се смесват със заварените австралоидни племена, като  формират смесени негроидно-европеидни популации, със изразен  превес  на  негроидните белези.

По-новите изследвания, присъединиха към ностратическото  макросемейство още две групи:

7. Юкагирско-чувански езици.

8. Чукотско-камчатски езици.

Говорят се от малочислени популации, живеещи в Североизточна Азия.

Например такива общи ностратически корени са: ностратическото *bura – буря, вятър, в семито-хамитски *bwr – пясъчна буря, индоевропейското *bher, угрофинското *pura, алтайското *bura/bora – буря, вятър. Друг корен е ностратическто *gura, семитското *gwr, индоевропейското *guorhu, угрофинското *kurkka, дравидското *kur, картвелското *qorq – гърло, гълтам, общоиранското kes/kas, алтайското kisi, kiši  и  картвелското kaci – хора, човек. Може да посочим и коренът *bur – пробивам. В  тюркските езици *burma – отвор, пръстен, респ. в български се използват турцизмите бурма – гайка, бургия – свредел. От същия ностратически произход е латинското foramen - отвор, forare - пробивам, английското bore, шведското borr, немското bohren – пробивам. Общият палеолитен праезик обяснява близостта между бурушаското *den – година и славянското ден – преиод от време, отговарящ на едно завъртане на земята около оста и, ирландското uisce, usce – вода и монголското usun – вода, шотландското bouk и тюркското  boük  -  голям, келтското bealach – проход и тюркското bel – клисура, ирландското balla, английското wall, славянското вал – стена, бурушаското bal - стена и тюркското balyk – град, английското bird, тюркското bodur, борушасткото balas – птица, английското erth, немското erde, тюркското jer, арабското ard - земя, немското bauen – строя, осетинското bayn – покрив и тюркското /татарско/ bina – сграда, постройка, или между славянското чело  и  алтайското  čole – теме, глава, също между индоевропейското *luk – хищник, рис, вълк  и алтайското *loka/*luka – хищник, песец и угорското *lu - кон. /МД,ВШ-ГКЯ/

Изследванията на Т.Гамкрелидзе и В.Вс.Иванов прокарват мнението че въпросната  ностратическа  прародина  се  е  намирала  в  Източен Анадол, Армения, Азърбайджан, Южен Кавказ, Загроса, през дълбокия палеолит, повече от  10-12 хил. год. пр.н.е., в  края на последната ледникова епоха. След 10-9 хил.год.пр.н.е., със  затоплянето на климата, започват големите миграции и обособявянето на различните  езикови семейства. Авторите неправилно приравняват ностратическа с индоевропейска прародина.

След 1985 г. С.А.Старостни обоснова своята теория за  съществуването и на друга голяма макроезикова група, обхващаща  източно- и севернокавказките езици /дагестански езици, ингушки, чеченски/, древните хурито-урартски езици чийто наследници са съвр.абхазки, кабардински, абазински, шумерския, езикът на  баските /някои учени го свързват с картвелската група, други с  берберската/, хатския, говорен от населението на  Мала Азия, преди заселването на индоевропейските хетски племена. От него са известни 150 думи. Тук се причислява  и  каситския  език.

Също енисейските езици в Южен Сибир /кетски, котски, симтски, пумпоколски, арински/, бурушасткия език в Хималаите  и голямата тибето-бирмано-китайска езикова общност. По-късно е включена групата на-дене, говорена от повечето индиански племена в Канада и САЩ, Сев.Америка. Това макросемейство бе наречено синокавказка общност. Смята се че синокавказците са били първоначално европеиди. При своята миграция към Централна и Източна Азия и Сев.Америка, с хилядолетията са се смесили с местните аустронезийски племена, което е довело до формирането на монголоидният расов тип на част от тях /тибетци, китайци, бирманци, кети, индианци/ Останалите изолирани в Хималаите бурушастки запазват своя първоначален, европеиден, расов  тип.

По същия начин, дравидските ностартически племена, по своя  път през Иранското плато и в Индия, се смесват с по-старо, австралоидно население и придобиват преобладаващ негроиден облик, а протоалтайците, подобно на синокавказците също се оформят като монголоиден расов тип.

По-детаилните анализи на С.Старостин, доказват наличие на 2077 ностратически и 1361 синокавказки, общи корени и понятия. Също 1152 общи палеолитни корени и понятия, между всички  макроезикови групи, което е общ словесен  фонд, останал от от най-стария общ, човешки протоезик. /Databases - http://starling.rinet.ru/cgi-bin/main.cgi?root=config&morpho=0 /

Съществуват и по-рано обособени макроезикови групи:

1. Койсанска /бушмено-хотентотска/. Смята се за най-древната. Характеризира се с особените шептящи респираторни звуци, които се изговарят при вдишване, а не както е при всички останали езици – при издишване. Вероятно най-древната човешка реч е звучало по подобен начин. Прародината на Homo sapiens е именно в Югоизточна Африка, така че най-древните хора явно са имали далечна прилика с бушмените и хотентотите. Както се шегуват антрополозите, “Ева е била черна”.

2. Нило-сахарска. Нейни представители за негроидното население  на  Централна Африка.

3. Аустро-тайско-аустронезийска. Нейни представители са народите от Индокитай,  Тихоокеанските архипелази.

4.  Австралоидна. Представена е от австралийските аборигени.

5.  Америдна. Представена от американските индианци.

Всички доводи на лингвистите, в последните 10-15 години бяха доказани от генетичните изследвания на мутациите в човешкия геном, в свързаните с пола, У-хромозомна ДНК, за мъжете, и  митохондриалната ДНК, за жените. Чрез проследяване на честотата и респ. времето на  поява на дадена мутация, се проследява  “родословното дърво”  на човешкия вид, преди десетки хиляди години. Днес със сигурност се знае че съвр.човек не плод на поетапната еволюция на известните ни праисторически хуманоиди. Той няма нищо общо с неандерталеца, освен далечния общ произход и не е негов потомък. Популацията на Homo sapiens е възникнала в Източна Африка, преди около 100-160 хил.години. Наскоро бяха открити останки от най-старата популация на Homo sapiens край Адис-Абеба, в Етиопия. Антропологичните разлики с класическия крьоманьонец са незначителни. Този вид-предтеча на съвр.човек е наречен Homo sapiens еdaltus, от афарското идалту – старши, старейшина. Около 60-50 хил.години, крьоманьонецът достига до Предна Азия и до около 20 хил.години се разселва и налага на планетата, унищожавайки конкурентните по-примитивни хуманоиди, като неандерталците.

Homo sapiens е притежавал нещо радикално, качествено ново. Имал е реч и език. Това е спомогнало за обмяната и анализа на информацията, появата и осмислянето с хилядолетията на човешкия опит, трайни знания, станали основа върху която възникват човешките цивилизации.

От многото ностратически и предностратически съпоставки които бяха направени в настоящия езков анализ, се вижда че древният палеолитен човек е имал ясни предстани за време, религия, бог, семейство, роднини, племе, род, социална структура, устройство на тялото, различни дейности свързани с лова, опитомяването на животни, дори селскостопански дейности, названия на различни  групи  животни.

Така че библейската легенда за Вавилонското стълпотворение и общия език на човечеството, който в последствие се изгубил, има реални, научно обосновани паралели!

Произходът на съвременния чавек Homo sapiens, интересува отдавна  изследователите от различните научни дисциплини и е пример за  прилагането на комплексния интердисциплинарен подход. Въпросът се  изучава от антрополози, лингвисти, археолози, а в последно време е  предмет и на молекулярната генетика.

Старите представи  за  антропогенезата, обясняваха  появата на  Homo sapiens, като резултат от планомерната евелюция на по-старите  човекоподобни  примати, австралопитек, питекантроп, неандерталец. Основните „крачки” на еволюцията, се разглеждаха като, поява на приматите, обособяване  на  маймуните, диференциацията им на широконоси (Platyrrhini)  и тесноноси (Catarrhini), а последните на церкопитекоиди  и  хоминиди /човекоподобни/ и накрая, происхождението на семействата  хоминиди, от  рода  Homo и вида  Homo sapiens.

Не по-късно от преди 40 млн.год, в средата или началото на еоцена, съдейки по находките от Източна Азия и Северна Африка, се обособява линията на висшите примати – антропоидите, или  човекоподобните маймуни (Anthropoidea). Смяташе се, че процесът е протичал едновременно в  различните части на сушата и всяка генерация хоминиди е пряк наследник на предходната, респ.най-общо:австралопитек-питекантроп и сродните му представители-ненандерталец-крьоманьонец /съвр.човек/.

В последните 15-20 год. бурно развитие претърпява молекулярната генетика. Прилагането на  нейните методи, довеждат до радикални промени в антропогенезисните схващания. Доказа се че  носителя на човешката наследственост, молекулата  ДНК /дезоксирибонуклеинова  киселина/  е  надежден  маркер за проследяване на човешката  еволюция. Проследяват  се  т.нар.мутации, измененията  които  настъпват в последователността на нуклеотидите /градивните елементи/ на  ДНК молекулата, представляваща дълга  двойна  спирала. Тези промени водят до изява на  нови  белези  в  човешките  популации. Най-удобни  маркераи за проследяването на тези процеси, са т.нар.”митохондриална  ДНК” и „Y-хромозомната  ДНК”. Първата се предава в поколенията единствено по женска линия, от майка на дъщеря. Митохондриите са структури, наречени „енергийни централи” на клетката. Те съдържат своя ДНК, независима от ядрената. При оплождането и формирането на новия зародиш, първоначално една клетка /нар.зигота/, целия поддържащ вътреклетъчен  апарат, вкл. и митохондриите се предоставят от майчиния организъм. Y-хромозомата е белег на мъжкия пол и се предава само от баща  на син, женския организъм не я притежава. Така по тези две направления може да се проследят мутациите и да се съпостави еволюцията на мъжките и женските индивиди в една популация.

Съпоставката  на  молекулите ДНК, взети от съвремените церкопитекоиди  и хоминиди, показват, че еволюционните пътища на тези групи са се разединили  във  времето от преди  22 до 28 млн. години. Така  палеонтологическите и молекулярните данни, взети заедно, позволяват да се види, че  самостоятелната   история  на  Hominoidea – група, в която влизат човека и човекоподобните маймуни /шимпанзе, горила, орангутан, гибон, сиаманг/ – започва  преди  25 млн. год.

Няма съмнение че еволюцията на хоминидите в първите 10 млн.год. е свързана  единствено  с  континента  Африка. В средния миоцен, когато между Африка и Евразия се  установила сухопътна връзка /пр.16-17 млн.г./, ареалът на обитаване на хоминидите значително се расширява. Най-древните ископаеми представители на тази група в Европа имат възраст около 13-15 млн. год. (Pliopithecus, Dryopithecus  по-късния Ouranopithecus), а  в  Азиа, от порядъка  на 12 млн. год.

В края на миоцена, в резултат на глобален катаклизъм, преди около 8 млн.год. хоминидите в  Европа измират. В Африка през това време /преди 15-5 млн. год./ се отбелязва значително съкращение на техните видове. Сейриш и Уилсон (Sarish & Wilson 1967) доказват, че еволюционните пътища на  нашите предци и предците на „близките родственици” – съвр. африкански човекоподобни маймуни, се разделят някъде в интервала от 8 до 4 млн. год. назад. Не е съвсем ясно, в каква последователност е станало, но молекулярните данни показват че в начало от общия ствол, се е отделила линията на горилата, а след  това, на  шимпанзето. Съпоставката на ДНК между човека и шимпанзето показват че последният им общ прадед е живял в края на миоцена или началото на  плиоцена, примерно преди 5,5-4 млн. год.

Преди около 4 млн.год. са датирани и първите находки от най-древните предци на човека – австралопитеките, в района на Кения, Етиопия. В периода 3,8 до 2 млн.год.назад, броя на костните  находки видимо нараства, което показва по-голямата многочисленост на популацията. Тяхното ново  основно  качество, отличаващи  ги  от  по-старите  предци  е  изправеният  стоеж.

Австралопитеките измират в плейстоцена, като успяват, доста  преди това да поставят началото  на  рода  Homo и стават свидетели /а в някаква степени, вероятно и жертви/ на еволюционният му триумф. Пръв представител на новата форма, явяваща се свързващо звено с австралопитеките, се смята, вида Homo habilis, обособил се преди 2,4 млн. год. Интересно, че примерно към това време се откриват и най-древните известни ни  каменни оръдия на труда. Затова е наречен Homo habilis – сръчен  човек. Той съществува  в  периода  от  преди 2,4 до 1,7 млн. год.

Преди около 1,6-1,7 млн. год, дори според някои изследователи, преди 1,9 млн.год., се появява нова  група, представителита на архаичните  хора, питекантропите. Техни  представители са  Homo ergaster  и  Homo erectus /изправения човек/. Преди 700 хил.год. те проникват в Европа и Югоизточна Азия. Популацията от наследници Homo erectus, заселили  Европа, еволюира до неандерталеца (Homo neandertalicus).

В  края  на  80-те год. на 20 в., вследствие на ДНК-проучванията, става популярна  концепцията за „Едемската градина”. Съгласно нея, цялото съвременно човечество проилиза  от много ограничена група  хоминиди, възникнали  в Африка преди около 200 хил.год., като нов вид. Преди 100 хил.год., малка, ограничена част  от тази популация мигрира от Африка в началото към Близкия Изток  и  другите райони  на  Стария Свят, измествайки местното, по-архаично в морфологическо отношение население. Генетиците, чиито изследования  на  митохондриалната ДНК, са в основата на концепцията, доказват че „распространяващата  се африканска популация  измества местните не-африкански популации без каквото и да  е  кръстосване” (Stoneking & Cann 1989). /АМ-МП/

Сравняването  на  ДНК  между съвр.човек и  неандерталците, покзава че  еволюционните им линии се  разделят  окнчателно  преди  600 хил.год., т.е. неандерталците не  са предци на Homo sapiens, а са  съществували паралелно с него  и  са  били  конкурентни  видове. Всъщност  и  Homo  sapiens  и неандерталеца  са  далечни  потомци  на  Homo erectus.

Наскоро бяха открити останки от най-старата популация на Homo sapiens край Адис-Абеба, в  Етиопия. Антропологичните  разлики  с  класическия  крьоманьонец  са  незначителни. Този  вид-предтеча  на  съвр.човек  е  наречен  Homo  sapiens  еdaltus, от афарското  идалту – старши, старейшина.

По данни  от геномните изследования, на  съвр. хора, се  установява  че  всички  имаме  обща „прамайка”, от  която  произхождат всички  познати  линии мтДНК.  Тази „митохондриална Ева”, е живяла преди  около 130 хил.год., в  Южна Африка. Именно тук са заровени корените на човешкото филогенетическо дърво, въстановено от генетиците, по мтДНК. У африканските народи са  открити най-древние мутации на Y-хромозомата. „Адам”  е живял там където и „Ева”, въпреки че датировката  на  неговото съществуване по Y-хромозомата е  малко по-древна от тази на мтДНК. Статистическата грешка на метода достига 20-30%. „Ева” естествено не е била единствена жена в това време и не се отличалас от своих съвременици по способностите си  за  размножаване. Просто мтДНК на нейните съвременички са загубени, тъй като не всяка жена оставя потомство, или  ако има само синове, то те не запазват майчината мтДНК в  следващото поколение. Интересно е че различията между популациите в разните региони на света по Y-хромозмата са няколко пъти  по-изразени спрямо мтДНК. Обмяната  на генетичен материал по женска линия е  по-интензивна, честоттата  на  женските  миграции, е  по-голяма  от  тази  на  мъжките миграции /Seielstad et al., 1998/. Обясняват се с това тем, че за  болшинството човешки общества е характерна патрилокалността. Обкновенно жената  се  преселва  да  живее  в  дома  на  мъжа. Брачните миграции на  жените  са оставили по-значима следа  на  генетическата карта  на  човечеството. /СБ-ГВРЧ/ Също  в  миналото, отвличането  на  жените  на  покорените, от  победителите  е  било  обичайно  явление. Да  си  припомним  за  турските  хареми, постоянно  попълвани, от  представителки  на  поробеното  християнско  население.

Различни групи  учени, исхождайки от оценката  на  генетическото разнообразие на современните човешки популации, стигат до извода, че през последния милион години, числеността на преките  човешки предци се  е колебаела от 40 до 100 хил. едновременно живущи индивиди. Наблюданва  се  рязко  намаляне на тази численост в  периода  преди 130-150 хил.год., до 10 000 индивиди, т.е на 75-90%, от  първоначлната  популация  е  загинала, вероятно  от  природен  катаклизъм, рязко  влошаване  на  климата  и  съотв. е загубена значителна части генетическото разнообразие. Този период, се  нарича  от  генетиците "преминаване  на  популацията  през  гърлото  на бутилка" и се смата че точно тогава, от оцеляла група  индивиди  се появява Homo sapiens как биологически вида. Сравнителното изследоване на мтДНК, на разни съвр.човешки  популации, показва, че още до изхода от Африка, преди 60-70 хил.год. настъпва  ново  сакращение  на  числеността, далеч не толкава  драстично. /СБ,ЭХ-ЭИГ/

Преди 60-80 хил.год., Homo sapiens, достига пещерите Схул и Кафзех /Израел/. Преди около 60 хил.год. започва проникването на неоантропа в районите, заселени от други хоминиди, вкл.неандерталците. Различни групи на Homo sapiens се предвижват на изток и рано достигат Австралия (Chappell et al. 1996), а в периода от 45 до 40 хил.год. назад, започва експанзията и на север. От преди 46 хил.год. са първите находки от съвр.човек в пещерата Шанидар в Иракски Кюрдистан, преди това  обитавана от неандерталци. В течение минимум на десет, петнадесет хилядолетия неандерталците се  противопоставят  на  пришелците. Но  до  около  20 хил.години,  Homo  sapiens,  се  разселва  и  налага  на  планетата,  унищожавайки  конкурентните  по-примитивни  хуманоиди. /ЛВ-ИОС/ В  южно  направление, преди 37 хил.год. Homo sapiens, заселва  съвр. ЮАР, датиране по намерен череп във Флорисбад.

ДНК-анализът установява, че  преди 10-15 хил.години, през Иберийския п-в се заселва голяма  група  Homo  sapiens, достигайки до Скандинавието. Изследването на някои гени, показва  че  при  баските  и  саамите /лапландците/ се срещат  в  най-голям процент, следи  от  това  палеолитно  население. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.13/

Другият път е  през Балканите, като на територията на съвременна България, пещерата „Бачо Киро” са открити  едни от най-древните  следи  от  Homo  sapiens, от  преди  32-30  хил.години.

Тази популация формира известната  Вилендорфско-костенковска археологична  култура, находките  фиксират ясно преместване на  населението от Централна Европа на североизток. Нарича се още Ориняковска  култура, по находки от Западна Европа – Франция. Тази  култура възниква преди около, 26-28 хил.год., на территорията на Чешка Моравия /Долни Вестоници, Павлов, Пшедмост, Петржковици и др./ и Средния Дунав /Вилендорф 2, IX слой/. Характерни са богатия набор костени изделия и изразителното пластично изкуство. Особено известни са женските статутки, знаменитите палеолитни „венери”. Наред с тях има много изображения на животни. В Павлов и Долни Вестоници много от скулптурните изображения са направени от изпечена глина (най-древната в света керамика). Характерен е ред орнаментални мотиви: насечки, ъгли, кръстове, следващи по контурите  на предмета, а също ред украшения: бивневи диадеми, зъби на песец /дребен хищник от рода на белките/ с пробити отверстия. „Венерите”, изобразяващи най-вече бремени или многораждали жени, символизират най-ранните човешки религиозни представи, т.е. са изява на култа към Богинята-майка. Те са строго специфични за тази  култура и надежден  маркер за проследяване на миграциите.

В духовно отношение, за пръв път се появява погребалния обряд. Откривани са единични и по-рядко двойни погребения /мъж и жена/. Характерно е наличието на погребален инвентар: оръжия, украшения и боядисването на трупа с червена охра, белег който по-късно /след 10 000 год./ е типичен за индоевропейските погребения. /ГЛ-ПДЧ стр.145/

Основен поминък на тази култура е лова на мамонти. Палеонтологичните иследования на популцията от „моравски” мамонти показва „подчертан малък размерна животните, ранна смърт и значително присътствие на патология - признации на популяция, намираща се под постоянен стрес” (Соффер 1993). Животът на това централно-европейско население, е бил тясно свързан с мамонтите, като  миграциите им следва с течение на столетията и хилядолетията, постепеннто предвижване на животните в североизточна посока, в райони, където условия за съществуване на този студенолюбив вид са по-благоприятни. Този  процес е бил изключително бавен и неосъзнат, нецеленасочен (Соффер 1993).

Исключително развития тази култура има и в Руската равнина. Появява  се сложно организираното дълговременно поселение. В Костенка I/I и Авдеево са открити подобни на осмица полуземлянки, покрити  с  кости  на мамонт, ями-хранилища, запълнени с такива кости. Огнищата са запълнени само с обгорели  кости, първото средство за огрев. Открити са примитивни лоени лампи, изготвени от бедрени кости на мамонт. Възрастта  на повечето от селищата  е  23-21 хил.год.

Зад пределите на  тази горнопалеолитна кулутура  в Европа, подобни статуетки  са известни  само в  още един район на света, и само в една култура: Прибайкалието, малтинско-буретската археологическа  култура. Тя  възниква в началото на сартанското захладняване, преди 23-21 хил. год. Характеризира  се  със същия маниер на изработка на статуетките и същата старуктура на селищата. Показателен пример, точно  маркиращ една от  най-древните човешки  миграции в горния  палеолит. /АМ-МП/

Проблемът за ранното заселване на Америка и произхода на индианците, отдавна е дискусионен в  науката. Генетичните изследвания на Кавали-Сфорца показват че заселването е било 3-4 етапно, но като  цяло предците на индианците могат да се сведат до една изходна популация. Тя е обитавала района на  днешна Монголия и Северен Китай, преди около 22 хил.год. Изследването на Y-хромозомната  ДНК, доказва че от всички народи в Централна Азия, най-голямо сходство се открива с кетите. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.15-16/ Расово кетите притежават по-висок ръст, продълговати черепи, гърбав нос, имат по-смекчена  монголоидност  и  приличат  на  северноамериканските индианци. Лингвистичните  изследвания  доказаха че езикът на част от северноамериканските индианци, групата „на-дене”, обитаваща  Канада, принадлежи към сино-кавказката езикова общност, част от която са и кетите.

Генетичните иследвания на населението от Тихоокеанските острови, показва че то е произлязло от  малки групи палелолитни преселници, праникнали през различно време, от Югоизточна Азия.

Според генеалогичните си легенди, монголите са произлезли от три  майки, от три рода. Генетичното  изследване  на  монголската  популация, показва че тя може да се раздели точно на три родствени групи.

Р.Мерит и сътр., установяват че жителите на Андаманските острови в Индийския океан, както и  представителита на народа Кусунда в Непал, имат общи черти в езика /местоименната система/, свързваща ги с жителита на Папуа-Нова Гвинея. С генетичното ДНК иследване се доказва че те имат  общи предци, вкл. и с аборигените от Австралия. Жителите на Андаманските острови, които расово са  тъмнокожи австралоиди, подобни на ведийските племена  в  Южна  Индия и  Шри-Ланка, са  потомци  на  древната палеолитна популация, дала началото на съвр.меланезийско население и австралийските  аборигени, една от най-ранните миграции на Homo sapiens, след напускането на Африканската  прародина. /MR-EHL/

Изучаването на мит.ДНК на жителите  на Мадагаскар (Soodyall & al.1996), открива  висока  честота  на специфична мутация, сходна с подобна при популациите от Полинезия. Островът е заселен  сравнително късно, преди около 2000 год., както се вижда, първоначално от Полинезия, въпреки  че  Африка е много по-близко. Или пък жителита на Мадагаскар принадлежат към същата палеолитна  популация, заселила  и  Полинезия. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/

ДНК изсладванията показват че двете основни групи население на Тихоокеанските острови, тъмнокожите  меланезийци и по-светлокожите полинезийци, имат съвсем различен произход, като първите са  свързани  по-стара миграция от Индия, Индонезия, докато вторите са сходни с населението на Югоизточна Азия, вкл. и езиково. /СЛ,ЭХ,ЕБ-ЭГН стр.17/

А.М.Малолетко обобщава пътищата на древните палеолитни миграции, като очертава три  напарвления:
1. Аустрически, южен  път: Сравнително лесно проходим, затова и един от най-древните. Започва  от  Африка, Месопотамия, крайбрежието  на  Персийския  залив, Индия, Шри-Ланка, Индонезия, Меланезия  и  Австралия. Достигайки до районита на Бирма, потока се разделя  на  две. Едната част продължава  в  южна посока, към Австралия и Тихоокеансите острови, другата, продължава по тихоокеанското  крайбрежие на Китай и достига до Чукотка и Алеутските о-ви. Друга част прониква в Полинезия. Най-ранните останки от човешко пребиваване са открити в Камчатка, /комплекса Ушка-1/ във времеви  интервал, преди 14 300-14 500 год.

Миграциите се благоприятстват и от следния факт. Във времето на най-големия, Вюрмско-Уйсконсински  ледников период /преди 60-10 хил.год./, нивото на световния океан е с 80-160 м. по-ниско от  съвременното. Това позволява съществуването на сухопътни коридори между всички континенти.  Малолетко смята че  заселването на Америка, става  не  през Беринговия проток, който  тогава е под  ледена  шапка, а по сухопътната връзка, около съвр.Алеутски о-ви. Друг път на заселване, но далеч по-неблагоприятен е през  Европа, по т.нар.”Келтски шелф”. Дъното на Бискайския залив, както и  Британските о-ви  и  Исландия са били  суша, граничеща  непосредствено с Южна Гренландия. Това се  потвърждава и от откриваните в Източната част на Сев.Америка, палеолитни скелети, идентични с  крьоманьонските.

2. Бореален, северен  път: Много добре демонстриран с феномена на „палеолитнните венери”, показващ  непосредствената връзка между Вилендорф, Долни Вестоници и Прибайкалието, Мальта  и Бурета. А.П.Окладников пръв издига идеята за подобна миграция, съдейки по материалната култура. Американският антрополого К.Търнър доказва антропологичната еднаквост на черепите от  Прибайкалието с тези от Европа. Същевременно  отхвърля  родство  на  малтенци  с  палеоиндианците  от  Америка. Явно планините на Южен Сибир, Алтай-Саян-Хинган, са служили за естествен  „човекораздел” направляващ потоците  на  движение  и  преодолян  значително по-късно.

3. Африкански  път: Последните  популации напуснали  „Едемската  градина” се разселват по  поречията на  големите  африкански реки, в  южна и западна  посока.

Бушмените и  хотентотите, т.нар.койсанска ез. група, са расово най-близки до древния  първочовек. Те значително се  отличават от останалите африканци, в това число и от своите съседи банту, не само езиково, но и  антропологически: по-светла кожа, тесен нос, нисък ръст, жените  се отличават с  така  нар.стеатопигия – по-голямо натрупване  на  тлъстни  на  седалището, а мъжете – с особен строеж на половите органи, правещ ги много потентни. Самото название койсанска, е комбинация от думите „кой-койн” – самоназванието  на  хотентотите и „сан” – самоназванието на   бушмените. /Schultze, 1928/ Изследванията  на Y-хпомозомната ДНК на бушмени, показват наличие на мутации, отсъстващи при станалите съвр.хора, но затова пък се срещат при висшите примати, шимпанзетата. Този факт, както и други особености на това особено население от Южна Африка потвърждава изключително древната му  специфичност.

Въпросът за възникването на човешките раси е тясно свързан  с  миграциите. В  миналото е често обект и на различни  политически  домогвания. Например  в  19 в. са смятали  че  бялата раса, като най-висша, произлиза от неандерталеца, жълтата от синантропа, черната, като най-нисша,   от  австралопитека. Заблуди отхвърлени от съвремената наука. Предвид общия произход на съвр.човек, от Африка, то  първочовека е притижавал белези и на трите раси, наподобявайки съвр.койсанци /нисък ръст, жълтеникавокафява  кожа, по-плоско лице. С процесът на разселването и климатичните  промени, се  появява и друг фактор – изолацията. В продължение  на  хилядолетия  отделните  човешки  групи  живеят  изолирано една от друга, без никакъв контакт. Тук влиза в действие и друг процес, наречен от генетиците „генетичен дрейф”. Това представлява промяна в честотата на гените /алелите, изявените белези/, която е случайна и няма приспособителен характер. Причините за явлението не са биологични, а стохастични /т.е. вероятностни/. Колкото по-малка е популацията, толкова по-силно се проявява въздействието на генетичния дрейф. Когато популацията е съставена от малък брой индивиди, алелните честоти могат да се променят поради изцяло случайни причини. Поради това в малките популации може да се установи отклонение от разпределението, очаквано, въпреки, че кръстосването е случайно и не действа отбор. Факторите на оклната среда също са  важни, но не толкова съществени, както смятаха  привържениците  на  адаптационната  теория  на  Ламарк  и  марксистката школа.

Именно това и става в различните  части на сушата, сред  различните изолирани  човешки популации, често поради  неблагоприятните  условия, числено  намалявали  до  границата на изчезването. Преминаването  през  „гърлото  на  бутилката”, унищожава голяма  част  от  предходния  генен  фонд, отключват  се  случайни  мутации, довеждащи до  значително  раздалечаване от  изходния общ расов  тип. Изявяват се гени, които в предходната  популация са  били  слабо  застъпени, но сега стават  основни, защото се притежават в  част  от  оцелелите  индивиди. Типичен  пример за промяната в генефонда, поради  изолация, са изявата  на различните  генни  мутации при изолирани популаци, е разпространението на някои наследствени  болести. В еврейските  популации е широко разпросранено тежкото заболяване „амавротична идиотия на Тей-Сакс” изразяващао се във вродена слепота и умствена изостаналост, при белите австралийци е широко  разпространена наследствената глаукома /очно  заболяване/, а при русите от Поволжието, често се среща  фенилкетонорията, наследствено заболяване свързано с биохимични нарушения на обмяната. Причината  е че сред представители на изходните популации от предците, са присъствали тези иначе редки „непълноценни” мутирали  гени. А  това  води  до трайното  им  закрепване в генофонда на поколенията.

Така  се  формират нови, несъществували до тогава белези, станали основа за развитие на различните  раси. Междурасовите  различия  са  напълно  съвместими  в  рамките на  вида  Homo  sapiens, т.е. индивидите от различните раси, могат свободно да се кръстосват помежду си и да имат плодовито  потомство, увеличаващо генетичното  разнообразие, или  расите  представляват  подвидове  в  рамките  на  човешкия  вид. За сравнение  може  да  посочим  че  генетичните  разлики между  крьоманьонеца  и  неандерталеца са толково големи, че  надхвърлят границите на вида. Имаме два различни хоминидни  вида, при  които  кръстосването е невъзможно и по биологични причини, а и да е било възможно, потомството му е  било безплодно, както например  кръстоските  между  кон  и  магаре.

Европеидната  раса се формира в Централна  Европа. Най-старите и представители са крьоманьонците /по  името на пещера във Франция/, създали Виллендорфско-костенковската  археологична  култура. Рзселва се още в палеолита плътно до ез.Байкал. Това състояние, на разпространение на европеидната раса се  запазва до 1-7 в., когато започва тюркизацията и моголоидизацията на Средна и  Централна Азия. Дели  на  две  подраси, северна, нордическа и южна, следиземноморска, с  множество преходни  варианти.

Произходът на монголоидната раса е дискусионен, поради значителните различия в нейните грници. Намек за монголоидни черти се наблюдават при койсанците в Африка. Смята се че тя възниква  в  териториите източно от Урал, от смесването на придвижващи се на изток крьоманьонци и идващи  от  юг  австалоиди. Главен фактор е също изолацията и последвалия генен дрейф. Но съвременното и  състояние  е  резултат на още много миграции и месване с европеидни и аустронезийски популации. Едни  от  най-ранните, типични представители на монголоидната раса са обитавали около Пекин, преди 18 хил.год. и Вътрешна Монголия – паметника Чжалайнор, дали началото на северната монголоидна раса. Примерно  по същото време, преди 20 хил.год. Тихоокианското крайбрежие на Азия е заселено от хора от  полинезийски тип. Техни потомци са т.нар. Далечноизточна монголоидна раса, населението на  Индокитай, Индонезия, Южен и Централен  Китай, Корея, Япония.

Негроидната  раса  се  формира  в  Северна  Африка. Възникват  и  смесени  негроидно-европеисни расови типове, типичен представител – етиопците. Типичните негроидни черти, висок ръст, долигокрания, по-дълги  крайници, спрямо тялото, са представени от негрите-банту. Бушмените и хотентотите на  юг, запазват по-стария недиференциран  расов тип. /АМ-ПЧ/

Преди около 10 хил.год. завършва последният, Вюрмски ледников период. Най-вероятната причина за  рязката промяна в климата и стапянето за 1-2 хил.години на  полярните ледникови шапки, формирали се преди това в  продължение на 40 хил.години, е гигантски катаклизъм, довел  до промяна на полюсите и оста на въртене  на  земята. Какъв е бил  той, не може  да  кажем, но най-вероятно е удар от гигантски метеорит. Според някои  учени, той е  паднал  в  областта на Филипините и е довел до образуването на  малката  Филипинска  геотектоническа  плоча, отчупила  се  от  Тихоокеанската. Промените  в  очертанията  на  сушата, отварят  пътя  на  Гълфстрийма  на  север  и  започва  бързо  топене  на  ледниците, последвало  от  бързо  покачване  на  нивото  на  световния океан, до сегашното му  ниво, а това  е  довело  до  глобално  явление, засегнало  всички  континенти известно ни като Потоп. Легендите  за  него  битуват  в  историческата  памет  на  всички  народи, което  показва  огромните  му  мащаби, а  не  както  се  смята  от  някои лаици, че  бил  единствено в района  на  Черно море  или  Двуречието. /АС-МПРР/

Палеолитното  човечество, въпреки  неминуемите  числени  загуби  е  успяло  да  се  съхрани  и  да  продължи  развитието  си. Явно тогава  в  свободните  от  ледове  и  по-благоприятни  за  живот райони  на Източен Анадол, Загроса, завършва формирането на ностатическото езиково семейство. С отдръпването на ледниците, започва и разселването  и  възникването  на  различните  езикови  протообщности.