ОБИЧАЯТ НА ИЗКУСТВЕНАТА ДЕФОР

ОБИЧАЯТ НА ИЗКУСТВЕНАТА ДЕФОРМАЦИЯ НА ЧЕРЕПА ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ. ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЕ

Първите изкуствено деформирани черепи (ИДЧ) са описани в Перу в началото на 19 в. Европейските учени веднага ги обявяват са част от „чудесата” на Новия Свят. Но в 1820 г. череп със следи от ИДЧ е намерен в Австрия. Той става собственост на граф Брейнер, който предоставя негови отливки в различни музеи на Европа под название “череп на авар”, тъй като находката била намерена в останки от аварско укрепление. Шведският антрополог и анатом Адолф Ретциус, прави първото анатомично изследване на този череп. Било изказано мнение че това е перуански череп, случайно попаднал в Австрия. Но аналогичен череп е открит и в каменоломните на Виена в 1846 г. и също е посочен като аварски. По-късно са открити и черепи с ИДЧ в други райони на Западна Европа, произволно обявявани за “сарацински”, “франкски”, “хелветски”, “келтски”, “готски”, “хунски”, “татарски” и т.н.

В първата половина на 19 в., черепи с ИДЧ са откривани и в Русия, но практически остават неизвестни за учените от Западна Европа. Едва в 1860 г., К.Э.Бер, публикува своето изследване на три деформирани черепа от Керч, които обявява са аварски. Кога и как са открити е неизвестно, но в 1826 г. те стават собственост на Керченския археологически музей. Археологът-любител, началиникът на керченската митница, французина Дебрюкс, смята че тези черепи принадлежат на посоченото от Хипократ, сарматско племе на “макрокефалите” (голямоглавите). В 1832 г. френският изследовател Дюбуа дьо Монпере изказва предположение че керченските черепи са “кимерийски”. В 1867 г. са открити два деформирани черепи до усието на р.Дон, а в 1880 г. – на брега на Волга в района на Самара. Правилната датировка на находките позволява на антрополога Д.Н.Анучин в 1887 г. да предположи че обичая ИДЧ се е разпространил от Поволжието към Европа. /АЗ-ИДЧ/ По-късно в наше време, са открити черепи с ИДЧ в Средна Азия, Синцзян, Бактрия, Кавказ, Молдова, Панония, България, Чехия, Словакия, Унгария, Германия, Швейцария и другите европейски находки се отнасят основно, към епохата на Великото Преселение на народоите.

Изкуственната деформация на черепа (съкр.ИДЧ) представлява целенасочен метод на въздействие, чрез който се осъществява продължително външно механическо въздействие върху главата на разтящото дете, за да се промени нейната форма. За целта се използва стягаща превръзка, която предизвиква кулообразно издължаване на черепа. ИДЧ е много древен ритуал свързан с религиозните представи и се е смятал за белег на аристократизъм, сред общностите които са го практикували.

От анатомична гледна точка, ИЧД предизвиква намаление на напречния черепен диаметър, което пък от своя страна предизвиква увеличение на черепната височина, т.е. на растоянието от големия тилен отвор до черепния покрив, така че промяната на формата не предизвиква намаляне на обема на черепната кухина. За това говори по-късното вкостяване и персистиране на венечния шев свързващ свете части на фронталната (челна) кост, който при нормалните черепи е напълно срастнал, след приключването на разтежа. При деформираните черепи не се очаква нарушения във функцията на мозъка, тъй като неговия разтеж не се нарушава, единствено се променя формата, но това не се отразява на функциите. При черепите с ИДЧ няма нарушения във вътречерепното налягане и оттичането на ликвора. Или индивидите с ИДЧ са с напълно нормални мозъчни функции, като останалите представители на популацията.

Изучаването на това явление е особенно важно в археологията, тъй като спомага за изясняване на древните миграции и наличието на родствени отношения между популациите практикували ИДЧ. Картографирането на местата където са откривани черепи с изкуствена деформация способства изясняването на териториите на разселванията на степните племена в Средна Азия (Ходжайов Т.К., 1966,1983) и предвижването на късносарматските племена в Западна Европа в Епохата на Великото преселение на народите (Кузнецов В.А., Пудовин В.К., 1961). /АЗ-ИДЧ/

Най-ранния случай е описан от Trinkaus – 1983 г. при неандерталски череп на възраст 50 000 години от пещерата Шанидар в иракски Кюрдистан. Не се приема от повечето учени като преднамерена деформация, а като последствие от заболяване.

Най-древните открити черепи с ИДЧ в района на Средиземноморието и Близкия Изток, датират от неолита (Йерихон, Хирокития), халколита (Бибъл, Сейн-Хоюк), железния век (Лахиш) (Arensburg B., Hershkovitz J., 1988).

В.А.Шнирельман (1984), смята че обрядът на отделене на черепа при погребението възниква в този район не по-късно от 8 хил.пр.н.е. При това моделираните с глина и оцветени с охара черепи, с поставени в очниците раковини са преди всичко женски, факт показващ че във въпросните общности е съществувал матриархат. В неолитните погребения от Йерихон, отнасящи се към 7 хил.пр.н.е. са открити черепи с ИДЧ и поставени на лицевата част маски (Авилова Л.И., 1986), което показва прерастването на култа на почитане на черепа в обичая ИДЧ. Намерените на териториите на Ливан, Кипър и Крит, черепи с ИДЧ са от 4-2 хил.пр.н.е. (Ozbek M., 1974). Hershkovitz J., Galili E. (1990). В резултат на сравнителното изследоване на 15 мъжки черепа на възраст от 8140±120 г., открити при разкопки на древни селища, разположени на10 км южно от залива Хайфа, се смята че първата колонизация на Кипър от неолитни племена е извършена от близкоизточното крайбрежие (сравни названието Кипър с акадското kipru – бряг).

Черепи с ИДЧ то времето на неолита са откривани и на територията на Франция (Pereira da S.M.A., Cussenot O., 1989; Maureille B. еt al., 1995). По данни на P.Messeri (1963) черепи с ИДЧ са откривани и в Италия, от бранзовата епоха. /АЗ-ИДЧЧ/

Съгласно мнението на Дж.Фрейзър (1984), именно Бибъл (Библос) в Сирия и Патос на о.Кипър се явяват “центровите на възникване на мита за Адонис и тържествените ритуали посветени на този Бог”. Поклонението на Адонис-Ваал “има поразително сходство с култа към Озирис”, което показва че египетския Озирис е аналог на Адонис. Водещо значение сред древните народи на Близкия Изток има култа към Великата Богина-майка, покровителка на майчинството и плодородието. Жителите на Бибъл и Патос са почитали Афродита, по-точно нейният близкоизточен аналог – богинята Астарта. Именно Бибъл се е явявал “свещенно место, религиозна столица” на този култ. В големия храмов комплекс, посветен на Астарта е имал голям конусообразен обелиск смятан за свещен знак на тази богиня”. Богинята-майка е въплащавала възпроизводителните сили на природата и конусообразният обелиск е символизирал мъжкото начало – фалуса. Ритуалът е представлявал символичен полов акт в който богинята встъпва с Адонис-Ваал-Озирис, богът-син, символ на Небето и Слънцето. Ролята на Адонис се изпълнява от царя на страната, явяващ се и върховен жрец. Предполага се че именно издължената форма на черепа е белег на Астарта и затова първите които започват да практикуват ИДЧ са нейните жрици. Широкото разпространение на обичая в Средиземноморието се подтвържда и от изображенията на

дъщерите на фараона, религиозен реформатор Ехнатон, от стенописите на двореца м в Амарна. Главите на принцесите са издължени. С деформирани черепи са също и фараон Тутонкамон (предполага се че е син на Ехнатон, от втората му жена, митанийската принцеса Кия) и на царица Нефертити (първата жена на Ехнатон), както се вижда от запазените им бюстове и фрески с изображенията им. До времето на Ехнатон (ок.1372-1354 г.пр.н.е.), ИДЧ не се е практикувала в Египет, а по времето на XVIII династия (ок.1567-1320 г.пр.н.е.) култът към Астарта и Адонис получава широко разпространение край Нил. (Intentional Cultural Modifications to the Skeleton. Cranial Deformation. Nicolette Рarr - http://www.clas.ufl.edu/users/nparr/index_files/Page398.htm )

Фалическата форма предавана чрез ИДЧ, символизираща самата Богиня-майка, се явява кастов белег, достъпен само до най-висшето жреческо съсловие, към което принадлежат нейните жрици. /АЗ-ИДЧ/

Със сигурност въпросният култ е много древен и не се е появил първоначелно само в Близкия Изток. За това говорят наличието на аналогични находки на черепи с ИДЧ в Перу и Австралия. Няма как този обичай да е достигнал до тези земи от Близкия Изток около 4-2 хил.пр.н.е. Явно той е съществувал още в зората на формирането на човешките общности (преди 10-20 хил.години), преди първоначалното заселване на тези континенти.

Най-старите открити находки на черепи с ИДЧ в Перу са от 2 хил.пр.н.е. (Bjork A., Bjork L., 1964; Cabanis E.A., Jba-Zizen M.T., Delmas A., 1971; Angeles S., 1974; Pardini E., 1974; Hanzkel B., 1977; Burger E., Ziegelmayer G., 1982; Tommaseo M., Drusin A., 1984; Anton S.C., 1989), също има и черепи с ИДЧ в Мексико (Comas J., Marquer P., 1969), Еквадор, (Munizaga J.R., 1976), Куба (Rivero de la C.M., 1962), Северна Америка (Bennet K.A., 1961; Ossemberg N.S., 1970; El-Najiar M.Y., 1977; Gottlib K., 1978, Rocek T.R., Speth J.D., 1986) и в други райони – Антилските о-ви (Tacoma J., 1964; Gerhardt K., 1974; Grupe G., 1982, 1984, 1986; Bouville C., 1988).

През 2 хил.пр.н.е., по данни на Т.Трофимова ИДЧ се отрива сред находки от южноруските степи, разпространена е при носителите на катакомбната археологична култура, чийто носители са смятани за предци на древните иранци. изкуственодеформирани черепи са

открити в катакомбните погребения в Долното Поволжие, поречията на регките Кубан, Манич и по долното течение на Дон. Е.В. Жиров, изследвал феномена ИДЧ стига до извода че «древните кръгово-деформирани черепи се отнасят към 2 хил.пр.н.е. и находките са ограничени в областта на Южноруските степи». В 1 хил.пр.н.е., отбелязва същият автор, следите на ИДЧ не се установяват, а едва в погребенията от 1-5 в.н.е. на территорията на (бившия) СССР се наблюдава внезапно широко распространение на ИДЧ, което по-късно постепенно исчезва. Е.В.Жиров, основывайки се на известния към 1940 г. краниологичен материал, стига до извода, че този обичай се е распространявал от изток на запад и е свързан с движението на хуните (по-точно Великото Преселение на народите).

В Южен Сибир се появява с окуневската археологична култура (белег за индоевропейски произход на обичая в Средна и Централна Азия и връзка на окуневците с катакомбната култура). /ТТ-ИЭПМ,стр.179/ Наречена е по имета на местността Окунев улус в Южна Хакасия, където в 1928 г., С.А.Теплоухов открива и изследва първия некропол от тази култура. Носителите и, са втора индоевропейска вълна, заселила се в Сибир (след представителите на афанасиевската култура), появила се в края на 3 хил.пр.н.е. и съществувала до 17 в.пр.н.е., когато е погълната от третата индоевропейска вълна – на карасукската култура. Карасукци, както смятат много учени идват от Източна Европа, от Северното Поволжие и представляват мигрирали на изток „фатяновски” племена, носители на тохарските езици (по едноименната фатяновска арх.к-ра, носеща името на с.Фатяново).

В окуневските изображения върху каменни плочи, стилизираният образ на Богинята-майка се изобразява също с издължена конична глава. Но с изчезването на тази култура, обичаят на ИДЧ не се прекратява. По-късно е наследен от тохарското и усунско население на Синцзян, произлязло от носителите на карасукската археологическа култура, наследила окуневската. За това говорят както археологическите находки, така и съобщението на китайската хроника „Тан-шу” (История на Династията Тан) че издължаване на главичката при младенците, чрез налагане на стягащи превръзки с дъсчици, се практикувало от жителите на „Западния край”, от Кашгар до Карашар (така китайците наричат европеидното население на Таримската котловина и Синцзян), почти до 5-6 в. когато започва тяхната асимилация от древните тюрки.

Около 5-3 в.пр.н.е. ИДЧ се среща в Приаралието, предимно при женски черепи, сред представителита на прохоровската археологическа култура. Хипократ съобщава за сарматите „макрокефали”, обитаващи край Азовско и Каспийско море, че практикуват издължаване на черепа при новородените.

От анализа на археологичните материали, А.Д.Таиров ясно разграничава няколко вълни на големи миграции в обратна посока “изток-запад” от Синцзян към Приаралието: 1). между 8-7 в.пр.н.е., 2). 6-5 в.пр.н.е, 3). 3-2 в.пр.н.е. Изходната територия на тези миграции е района на Синцзян, Северен, Северозападен Китай, Западна Монголия. Това е свързано с промени в погребалния обряд, появата на катакомбни, подбойните погребения и погребенията с “заплечки” т.е. специален улей в стените за закрепване на дървения капак, промяната на оръжията, появата на огледалата с валче.

В 5 в.пр.н.е. се появяват подбойно-катакамбните погребения с южна ориентировка, в Южното Приуралие. Според Р.Б.Измайлов това е свързано с идването на ранните сармати, племената “саи” от районите на съвр.Киригизия. Самите саи съвпадт с т.нар. “царски скити” на Херодот. Показва го и името, иранското χsai – цар, владетел.

През 5-4 в.пр.н.е. се наблюдава оеднаквяване на археологическия материал по цялата полоса от Южен Урал, Об-Иртишкото междуречие, Горен Алтай. Основният поток от мигранти се движи от Синцзян, към Алтай, през Седморечието на запад в Средна Азия. Част от тях се заселват на север по поречията на реките Об и Иртиш.

Според Л.Т.Яблонский, в самото формиране на прохоровската култура, освен местните саки, се наблюдава и основен приток на население от Източен Казахстан.

Според К.Ф.Смирнов именно прохоровската култура може да се разгледа като археорлогичната изява на известните от източниците аорси, наречени в китайската географска традиция – Янцай. /ВК-ИА,гл.1/

Според Таиров една от причините за тези миграции е промената в климата, голямото застудяване между 650-280 г.пр.н.е., която принуждава скотовъдните общности да търсят нови по-благоприятни области. Другата причина е свързана с консолидацията на китайските царства и упоритата им борба с народите “жуни и ди” (така китайските хронисти наричат европеидните племена в Синцзян). Това кара част от тохарските племена да търсят по-спокойни райони на запад, което води по “ефекта на падащото домино” до цяла вълна от преселения достигаща до Източна Европа. /АТ-КВТРСК-ВДИ-1-2006,стр.132-140/ Ако погледнем трите вълни отдиференцирани от Таиров, ясно се вижда че първата съвпада с появата на кимерийците, втората – с възникване на ранносарматската култура и третата с миграцията на юечжите и усуните и поява на средносарматската култура. А заедно с тези вълни, закономерно се появява и обичая на ИДЧ. На територията на Фергана нишовите погребения с подбои, както и ИДЧ на погребаните се появяват след 2 в.пр.н.е. и се свързват с масивното усуно-юечжийско преселение. Археологът Ю.Заднепровский, сравнява погребенията с подбой (подкопаване страничната страна на гроба, където се поставя мъртвеца), описани от китайските му колеги в Кансу – гр.Халадун, Минкин, с тези от района на р.Или, ез.Исък-кул и Ферганската долина, като открива голямо сходство в погребалния обряд. От тях 80 % са ямни, свързват се със заварените саки, а 17 % с подбой – характерни за юечжите. Също в района на Исфарин и Ферганската долина, той описва над 300 подбойни погребения. Това го кара да мисли че тези могилници, всъщност маркират миграцията на юечжите към Средна Азия. /B-MYST/ А заедно с тази миграция, в Средна Азия се появява и обичаят на ИДЧ, много характерен за кушаните – преки наследници на юечжите. В периода около 1-5 в. археологическите проучвания в

Киргизия, показват два типа погребения, в обикновенни грунтови ями и в ями с подбой. Първите се смятат че са типични за усуните, докато подбойните са типични за кушаните. /КО-ИКЭК-САКЭ-1,стр.123-125/ На територията на Северна Бактрия (съвр. Таджикистан), са открити над 500 кушански погребения групирани в множество некрополи: Тулхарски, Аруктауски, Коккумски. Намират се в Бишкетската долина. Бабашовският могилиник е разположен на десния амударински бряг.

1.Нишови погребения с подбой на източната страна, 2.Нишови погребения с подбой на западната страна, 3.Грунтови погребения без подбой,4.Камерни погребения с оформена ниша на дъното.

Като похват на изображение, ИДЧ присъствва сред кушанските слуптори от Халчаян, ефталитските фигурки от Кайрагач (Фергана), владетелите върху кушанските и ефталитски монети.

В периода 2в.пр.н.е.-1в. се наблюдава разпространяването на сходен погребален обряд от Синцзян до Кавказ и Черно море. /ОО-ЭКБО-САКЕ-1,стр.201-208/

Сроден с кушанските погребения, е Кенколския могилник от долината на р.Или. Срещат се гробове с подбой и катакомби (когато за влизане в гробната яма се изкопават стълбички нар.дромос). Скелетите са в положение на гръб. Антропологично са европеиди с леки монголоидни примеси и ИДЧ. Има и погребални маски. А.Бернштам прибързано обяви некропола за хунски, но беше аргументирано оборен от С.С.Сорокин в 1956 г. /ВГ-ЭНСАМ-САКЭ-1,стр.219-224/ Днес се смята за тохарски или усунски. В.В.Гинзбург и Е.В.Жиров (1949) описват 18 черепа с ИДЧ, датирани около 1-2 в., в този некропол. На територията на Фергана нишови погребения с подбои, както и ИДЧ на погребаните се появяват след 2в.пр.н.е. и се свързват с масивното усуно-юечжийско преселение.

От 2 в.пр.н.е., ИДЧ се разпространява в централните райони на Средна Азия. В 1 в.до н.е., ИДЧ се среща в 37% при населението на Средноазиатското междуречие. След 1 в.пр.н.е. процентът на ИДЧ в Средна Азия, Синцзян и Южен Сибир рязко нараства, до 6 в.н.е. достигайки до 80% от открития антропологичен материал. В Евразия, по райони ИДЧ се среща в: 1.Седморечието, 2.Средноазиатското междуречие, 3.Тохаристан (Бактрия) в Кушанската д-ва и след това, но липсва при авестийците – земеделското ираноезично население на Бактрия, чийто произход е свързан с разселенията на западните иранци. 4.Източен Туркестан, 5.Южен Сибир, 6.Северен Кавказ, 7.Крим, 8.Балканите и Панония

При представителите на таштъкската култура (1-2 в.), наследила карасукската и тагарската в Южен Сибир, също се среща ИДЧ. Според А.М.Малолетко в митовете и легендите на обските угри, мансите, селкупите и алтайските тюрки (кумандинци, хакаси), са се запазили спомени за старо, европеидно население в Алтай наречено алани, ялани. Те са богатири със свръхестествена сила, отглеждали са много коне, целите били обковани в желязо. Наричали се още нарти и се отличавали с “острите си глави”. За да стане човек “ялан” според селкупите, трябвало още от дете да му се пристяга главата за да стане издължена. Оказва се че топоними производни на “алан” се срещат и далеч на изток, в Южен Сибир, Алтай, Хакасия и Тува. Д.М.Малолетко открива имена на реки завършващи на -дон, -дан, -тон (аланското название за река, съвр.осетинското don, аланското dan/tan), напр.: реките - Ардан, Чадон, Тойдан, Куйдан (наричана до 18 в. Кобадан) и езерата – Саратан, Ортон, Асратан в Алтай.

Във фолклора на шорците се е съхранила представата за герои – богатири нарачени алани, алан-кижи, които били толокова силни че можели да прехвърлят чукове през планината Тойнаг-айги. В шорския език нарт означава богатир, а нартпак – богатирско сказание. В шорските представи аланите са великани облечени целите в желязо, въоръжени с дълги копия, лъкове и мечове. Живеят в укрепени градове-крепости. Пасат големи табуни коне. Живеят в жилища под земята, а мъртвите погребват в ниши изсечени в скалите, заедно с бойния кон (б.а.:подобни погребения в скални ниши са типични за част от аланите в Кавказ). В сказанията на киргизите също се казва за богатири, които прехвърляли камъни през планината Алтай, като по този начин си обяснявали наличието на много поминателни камъни – менгирите, останли от древността. Във фолклора на хантите и мансите, също фигурират великаните-богатири наречени ялани, или менкви (духове), облечени в желязо и имащи издължени глави (намек за ИДЧ). Бронята на гърдите им е червена, конете им са крилати. Имат големи табуни коне. От плениците обикновено правят пастири на коне. На убитите врагове отсичат главите, скалпират ги и скалповете съшиват, като ги поставят на седлото. (Б.а, обичай типичен за юечжите и аланите, вероятно и за прабългарите, съдейки по изображението на война от Наги-Сцент Миклош, със закачени отрязани глави на седлото). Те се спущали от небето като духове. За да стане човек ялан, още от дете трябва да му се издължи черепа. Именно тези митични богатири „ялани” (алани) са носителите на таштъкската култура. Последни реликти от ИДЧ са фиксирани в Южен Сибир дори в18 в. По данни на А.П.Уманская край р.Чарыш приток на р.Об край с.Тузгоново в близост до Барнаул е открито погребение на богат войн. Погребението е в грунтова яма с подбой. Скелетът е на висок мъж с ръст около 1,87 м., европеиден антропологичен тип с ИДЧ. Погребалният инвентар се състои от пръстен, обици, дълъг меч, катарама от колан, острия на стрели. Наблюдават се преки аналогии с аланските погребения от Източна Европа и Кавказ. Погребението е датирано около 4 в. и принадлежи на таштъкски войн. Находката е нагледен пример за източните предели на аланския свят. /АУ-ПЕВПИ-ДКАЗ,сб.ст. стр.121-163/ Погребаният войн е пренадлежал към митичните за съвр.сибирски тюркски и угорски народи, но съвсем реални за археологията, богатири ялани-алани! Според Малолетко въпросните сибирски алани могат да се свържат с носителите на таштъкската арх. култура и преходната тесинска култура (2-1 в.пр.н.е.), отделяща таштъките от предходното тагарско време. /АМ-АС,ЧП-тд-3-5.02.1997г./ В Хакасия нейното продължение е сарагашенската култура.

При шорците и селкупите богатирските легенди имат два ясно отдефиренцирани кръга. Първият е свързан с аланите, които имат начин на живот различен от съвр. жители на Южен Сибир. Вторият кръг богатири е свързан с матарите, мордарите които победили и изгонили аланите (б.а.: племе мордари, вероятно тюркизирани угри, ср.с маджари, мордва, съществува сред съвр. алтайски тюрки). Начин на живот на мордарските богатири е като на шорците и селкупите. Тях селкупите смятат за свои предци. /ГП-ПС/ Съществувало е до скоро и самодийско племе матори в Саяните, сега тюркизирано. /АМ-П,стр.143/ Или протоугросамодийците вероятно са били в зависимост от старите източноирански обитатели на Алтай и Саян, племената на аланите-аси, потомци на саки и тохари. Но идва време когато те напускат тези земи и угро-самодийците стават техни госоподари.

След 6 в. процентът на ИДЧ спада в цяла Евразия, за да изчезне в ислямската епоха. Носителите на ИДЧ в Евразия са основно тохарите, кушаните, кангарите, ефталитите, сарматите, аланите, прабългарите и аварите. Обичаят затихва с тюркизацията на Средна Азия. В Европа (5-6 в.) се появяват случаи на ИДЧ при франките, германците и гепидите. Предполага се заимстване от аланите и аварите, а при гепидите – от прабългарите с които имат обща държава в Панония.

Франският крал Дагоберт се жени за аварска принцеса, която след покръстването си е приела името Рахел. В нейна чест Дагоберт построява и нарича крепостта Ла-Рошел. Това предполага и навлизане на аварски обичаи сред франките. В Полша и Франция отделни случаи има в 11-13 в.

В Кавказ ИДЧ се появява в 1 в. Римският хронист Зенобий съобщава че „Сираките дават царския венец на този който е най-висок на ръст или има най-издължена глава. Последното постигали като поставяли специални превръзки на главичките на младенците”. /ВК-ИА,гл.3/ Ясно е че ИДЧ се възпримала като символ на знатен произход.

Ако в сарматските погребения от 1 в.пр.н.е.-1 в.н.е., ИДЧ е 35,7%, т.е. 1/3 от откритите черепи, то в погробенията от късносарматската епоха (2-4 в.н.е.) черепите с ИДЧ са вече 88% (Фирштейн Б.В., 1970). Това ясно показва че феномена ИДЧ се явява един от най-изразителните и важни признаци на късносарматското население. (Смирнов К.Ф., 1959). Освен масовото разпространение на ИДЧ, при късните сармати (разбирай аланските племена) се наблюдава и сходство в погребалните ритуали, което говори за формиране на единна сармато-аланска общност към средата на 4 в.

М.Мошков посочва че в първата половина на 2 в. започва ново предвижване на източноирански племена от районите на Северна Бактрия и прилежащите райони на Согдиана. Именно по това време прекъсват съществуването си Аруктауския, Тулхарския и Кокумския могилници, което говори за начало на нова миграционна вълна от Средна Азия. Този поток от мигранти достига първо до Южното Приуралие, други продължават до Волга и Волго-Донското междуречие, като катализират формирането на късносараматската култура. Настъпват промени в погребалния обряд, като северна ориентировка, по-тесни грунтови ями и също по-тесни подбои. В Приазовието се появяват „Т-обарзните” катакомби, а в Дагестан, предимно подбойни погребения. Съществуването на различия в археологичните характеристики в западния и източния ареал на късносарматската култура, всъщност показва процеса на инфилтрирането на новите мигранти от изток и постепенното им смесване и асимилиране със завареното близкородствено „средносарматско” население. /ММ-ДЛВКАС/ Каква е причината за тази миграция? Най-вероятно активирането на кушанската завоевателна политика и максималното разширяване на Кушанската държава по времето на Канишка І, управлявал в началото на 2 в., в северна посока, за сметка на прилежащите южнокангюйски (согдийски) територии.

Изследванията на А.С.Скипкин показват че районът в който започва да се формира късносарматската култура е Северозападен Казахстан. Именно Урало-Казахските степи са най-източният ареал на тази култура. Тя възниква изведнъж, което показва че не е местна а резултат на миграция. Откриват се преки аналогии с населението оставило подбойно-катакомбните погребения с широко разпространената ИДЧ (изкуствена черепна деформация) от некрополите Туз-Гир, Тумек-Кичиджик, Кую-Мазар, в Средна Азия, района на Бухара. Времето на съществуване на тази култура е 2-4 в. /ТС-ПСКУКС/ Или виждаме че ареалът на късносарматската култура напълно съвпада с владението Янцай/Аланго/Уананшана (както китайските хронисти наричат аланите от Приаралието) и ясно демонстрира предвижване на кангюйско население от района на Средноазиатското междуречие.

Преименуването на Янцай (Аорси), в Аланя-Уананшана (алани-хони) е свързано с налагането на владетелската династия Уин/Вен/Чжоаву – Сйявушиди. Туллагов смята основателно за неверни по-старите отнасяния на Уананшана към появата на хуните, застъпени от Макварт и Бернштам. Позовавайки се на А.Ю.Зуев, той вижда сходно изписване на столицата на Хорезъм, Ху-чен и даденото в “Тан-шу” название Хун-е, вариант на Уин обозначаващо упрявляващия род (племе) при юечжите. /АТ-ВПРА/

Или изхождайки от фактите може да се наприви следният извод: Хун-е (хиони, хиаона, хони) е управляващото племе при юечжите, управляващият род е Уин (веноуто, веондору, венентери, венендери, внъндури), наречен в чест на старата столица Чжоаву, града на Сйявуш. Представителите на рода Уин се смятат за потомци на Сйявуш. В Авестата хоните/хиаона са най-източните познати обитатели-врагове за авестийската маргиано-бактрийска цивилизация.

Паралелно с китайските хроники, Дионисий Перигет около 150 г. пръв съобщава за народ уни от скитското племе, обитаващ между Кавказ и Каспийско море. Традиционно погрешно залегналото и особено натвърдвано от съвр. тюркоезични историци, приравняване с атиловите хуни е исторически необосновано и невярно. Европейските хуни се появяват 200 години по-късно, а монголоидният им антропологичен вид и изключително примитивния им бит, прави дълбоко впечатление на гръко-римските историци.

Въпросът за хоните в Кавказ е детайлно изследван от Камила Тревер, която доказва че уните на Перигет са хоните на арменските историци и са наречени от тях масаха-хона, мазгути, масагети-хони. Авторката даже открива разлика в изписването на названията: ounnoi за уните и χounnoi за хуните на Атила. Според Плиний масахите обитават от Меотида до Кераванските планини (Източен Кавказ). /КТ-ОИККА,стр.187-198/ Според Тревер…”кавказкото племе заемащо територията от Самур до Сулак и северните степни пространства на Дагестан, наречено хони е погрешно да се отъждествява с Атиловите хуни”. Твърде голямата наситеност на събитията в която участват хоните в събития преди 4 в., не ни дава основания да обвиняваме арменските автори в съчинителство. /МА-ИХ,стр.52/

Лорета Тер-Мкрчинян в своето изследване за арменските източници и Средна Азия стига до извода че навсякъде за арменските автори понятието хони е тъждествено на кушани и ефталити. Хоните в Кавказ са родствени племена на кушаните и по-късните ефталити. /ЛТМ-АИИСА/ От археологична гледна точка, както пише В.Кузнецов, погребенията оставени от дагестанските хони са идентични с останалите сармато-алански погребения в Кавказ.

С.А.Яценко разделя аланите на две големи условни групи :

1. алани-скити, по-ранната група наричани още ранни алани, фиксирани от източниците в 1 в., а роксоланите, дори във 2 в.пр.н.е. по Гаглоити и по-късно според Хармата – 125 г. Според С.М.Перевалов, появата на народ с името алани е фиксирано между 18 г.н.е., годината на последната редакция в която Страбон прави допълнения към своята „География”, където още аланите не присъстват и 35 г.н.е., когато те са споменати, в борбата на Рим с Партия за Армения. Появата на катакомбите в Прикубанието във 2-1 в.пр.н.е. и на Северен Кавказ, в края на 1 в., служи за етнически индикатор, 1-2 в. отразяват началото на аланското проникване и политическо господство, преди още да влязат в полезлението на гръко-римските автори. Ранните алани са синхронни с раннокангюиския период, в историята на Средноазиатското междуречие.

2. алани-масагети, по-късна група, късни алани фиксирани от източниците около 135 г. Те са аланите с които воюва Ариан в Кападокия. Названието алани-масагети почива и върху определението на Амиан Марцелин за аланите като бивши масагети. Хронологично са синхронни с къснокангюйския период в Средноазиатското междуречие. Различието в погребалните конструкции на аланите от поречието на Дон, от 1-2 в., наличието на квадратни погребални ями и катакомбите на т.нар. късни алани, свидетелстват за различен произход на близкородствени групи, известни ни от античните източници с едно и също название.

Първата група обитава по-западните райони на Кавказ, района на Дарйял (прохода „Алански врати”) а втората се разполага на територията на съвр.Дагестан, източните части на Кавказ, срещу прохода Чор (Дербент). Логично, тъй като западните предели на Казказ са били вече заселени от ранните алани.

С.А.Яценко констатира пълно съвпадение в обитаването на аланите-масагети, уните на Д.Перигет и хоните (масаха-хона) на арменските хронисти. /АС-ВПАВЕ/

След като сасанидските владетели Арташир І и Шапур І, в средата на 3 в. завладяват Кушанската държава, земите на Кангюй запазват своята независимост. Първите сведения за народ хионити (хони) се съобщанат от Амиан Марцелин. В 36-57 г. “Сапор (Шапур) с труд отблъсквал в крайните предели на своето царство враждебните народи хионити и евсени”. Макварт разчита в неясното евсени (euseni) - cuseni (кушани), но названието съществува и в Певтингеровите таблици (еусени-скити), така че подобна интерпретация не може да се приеме. Арменските автори многократно споменават за “хоните наречени кушани” което използува и Макварт. Но по-вярно е друго решение. Еусени е форма на асиани, аси, осет. æsstæ. Същият А.Марцелин пише че аланите живеели от Кавказ до р.Ганг, т.е. в цяла Средна Азия.

В 359 г. хионите, победени от персите са принудени да участват в похода на Шапур ІІ срещу византийският град Амида (Диарбакър). Тук А.Марцелин съобщава за новия цар на хионитите (б.а. хоногурите, които живеели в Сугдайна, респ.Согдиана според Т.Симоката) Крумбат, име звучащо твърде близко за българското ухо. Окончанието -бат се среща и в арменската форма на името на Кубрат – Худбат.

В тази битка Крумбат загубва своя син, извънаредно красив младеж. Въпросната констатация на автора, дал най-подробното описание на антропологичния тип на Атиловите хуни, поставя извън всякакво съмнение погрешноста на всякакви опити да се приравняват хиони, хионити с хуни.

Описанието на погребението показва обряд на трупоизгаряне, чийто аналогии водят към носителите на археологическите култури Куня-уаз и Канга-кала, на територията по поречието на р.Сърдаря и таштъкската куртура в Алтай.

Китайските хроники в 5 в. съобщават за “Суте където управляват хуни”. Суте обикновено погрешно се свързва със Согд. “Вей-шу” (История на династията Вей) уточнява че Суте, Сутего това е древната Янцай (Аланя и Уананшана). “Шофанбейчен” („Описание на северните граници на Китай” - китайски трактат от 19 в.) потвърждава същото. Хе Цю Тао обяснява че Янцай се нарича Аланя и Уананшана, а през Империятя Вей – Сутего, т.е. “царство Суте” (в китайски go – царство, държава). Хун-е убили владетеля им и завладели страната. В началото на управлението на император Вейчен-ди /452-465 г./ от Сутего дошло посолство в Китай. Владетелят им се наричал Хур, а династията му управлувала от три поколения (т.е. преди около 100 години). При император У-ди /561-576 г./, също дошли техни пратеници. /НК-КИНЮСЦДВ,стр.180/ В 8 в. китайската енциклопедия “Тун-дян” уточнява че, Суте е страната на аланите сега се нарича Тйо-кйо-монг (Туркмения). /ВБ-СС-2,стр.260/

От посочените данни става ясно че Суте са населените с алани и хони, земи около Каспийско и Аралско море. Населението на Сутего прераства в ранносредновековния предислямски Хорезъм. По данни на Ал Бируни в 305 г. става смяна на управляващата династия в Хорезъм. Властта взема Африг (чийто потомци управляват до арабското завладяване. Това е пряко потвърждение на по-ранните данни на китайските хроники.

К.В.Сальников в “Древнейших памятниках истории Урала” (1952) отбелязва, че деформираните черепи се срещат в“70-80 процента от погребаните в аланските могили” (с.102). ИДЧ се свързва исключително с аланите. Широко е разпространен и сред представитерите на т.нар. турбаслинска археологична култура, чийто носители са обитавали района на р.Белая в Башкирия, близо до гр.Уфа в 5-7 в. Те са определено потомци на приаралските кангари и алани. Късните алани появили се в Кавказ след 135 г. носят името хони и идват от земите около Аралско море – китайското Сутего, респ.Аланя или Аланго (Аланско царства) и Уананшана.

До подобни изводи стига и С.Толстов: “В 4-5 в. делтите на Амударя е Сърдаря са център на хионитската държава която възниква от древния сако-масагетски масив с примеси на алтайски елементи”. /СТ-ДДОЯ,стр.247/ Тук Толстав открива следи от селища, наречени от него “блатни градища” защото са строени непосредствено до брега. Като уточним че под сако-масагети трябва да се разбират ранните кангари завладели Средноазиатското междуречие във 2 в.пр.н.е., а под „алтайски” елементи – сродните на юечжите, таштъкски, племена представени от племената аси, хони, създателите на късносарматската култура, нещата си идват на мястото.

Интересен факт е че тези племена са оставили името си върху топонимията на района, южно от Аралско море. Южно от Аралско море и източно от сухото русло на р.Западен Узбой, до р.Амударя се простира пустинята Каракум, а североизточно от нея – Казълкум. Тези две пустини са разделяни от една от най-низкити низини в Средна Азия, наречена Унгуз. Тук е минавал един от най-важните ръкави на р.Амударя, който е достигал до Саръкамъшкото езеро и оттам по руслото на р.Узбой е достигал до Каспийско море, като е включвал и вече сухото русло на р.Актам. Поемала е и водите на вече пресъхналата Източна Узбой, също разклонение на Амударя, отделящо се още в близост до Бухара и Чжарчжоу. Общата дължина на този ръкав е над 500 км. /РК-ПСАК/ Днес тези райони са пустиня но в древността тук е имало гъсти гори и високи планини, според Хекатей Милетски. Патрокъл между 285-282 г.пр.н.е. посещава Хорезъм и свидетелства че Окс е голяма плавателна река която се влива в Каспийско (Хирканско) море. Страбон описва че Окс се влива в Каспийско море като образува множество водопади. Плиний съобщава че Окс е напълно плавателна и търговците прекарвали по нея стоки от Индия до Хирканското море. Амиан Марцелин пръв ясно разграничава Аралско море, нарачено от него Оксийско блато от Хирканското (Каспийско) море. Той описва две пълноводни реки Араксат и Дима, като първата се влива в Хирканското море, а втората в Оксийското блато. А.Марцелин бърка известната в гръко-римската географска традиция Окс (Амударя) с Яксарат /Сърдаря/, а с Дима нарича един от притоците на Сърдаря. В интересуващата ни епоха, именно тук, от двете страни на Унгуз са се намирали хребедите Голям и Малък Балх(к)ан, които А.Марцелин означава като Согдийски планини, покрити с много ливади, блата, езера. /ВБ-СОАМ-ЛГ-ТВК/ Днес те са почти изчезнали, погълнати от пясъците. Птолемей както и другите гръкоримски автори, сливат Каспийско и Аралско море в едно (Хирканско) море. Грешката идва от факта че те слабо познават района на Устюрт и Мангишлак, заселени с войнствените дахи, масагети, алани и че винаги изобразяват р.Амударя с едно устие. А тогава Амударя се влива в Каспийско море чрез Узбой, но за другите и ръкави към Аралско море, те не знаят. В това отношение показателно е описанието на Каспийско море от Помпоний Мела: „Каспийско море започва от тесен и дълъг пролив, наподобяващ река. Зад този пролив морето се дели на три залива: срещу изхода на пролива е расположен Хирканския залив, в ляво от изхода – Скитския залив, а в дясно, този който се нарича Каспийски, по името на който е наречено цялото море”. Под Хиркански залив, П.Мела разбира южната от Апшерон част на Каспия, достигаща до Персия, а под Каспийски – севернато част на морето, до Волжката делта. Те в действителност се виждат предвид издължената в северно-южна посока на морето. Но трети залив, Скитски не се открива. Всъщност това е Аралско море, смятано също за част от Каспийско. През 2 в. бреговата линия на Каспия е значително по-различна от съвременната. Северният бряг е бил доста по-южно от сегашния, на нивото на устието на р.Сулак, а делтата на Волга е съотв. доста по-южно от съвремената. Това трябва да се има предвид при проследяване заселванията и миграциите на аорсите и аланите около Каспийско море. /СВ-ДДА/ Затова и както пише Л.Н.Гумильов, досега всякакви опити да се открият руините на хазарския гр.Атил, остават напразани, защото тогавашната делта лежи на дъното на съвр.море.

Предвид обилието на реки, за което посочва гръко-римската географска традиция, се вижда че в ранното средновековие тази земя, между Каспийско и Аралско море е била напълно годна и много добра за обитаване. Тук се заселват хионитите и оттук воюват с Персия. Унгуз е тюркизирана форма на унгур, унгури, или оногури. Така е звучало самоназванието на хионитите – хоногури, оногури, название твърде познато за българското ухо. Т.Симоката ясно съобщава в своята „История” че хоногурите са имали свой град в Сугдайна (Согдиана) наричащ се Бакат. Бакат е крупен градски център в согдийската област Уструшана, чийто развалини са разположени до съвр.село Вокат.

Самият етноним „хион” има ясен източноирански и аланси (осетински) произход. Виж авестийското hunu, осет. иронски xion, хъоnахъ, дигорски хеuоn – земляк, близък, приятел, родственик и gur – род, племе, кашмирски hyonu – хора, народ, или осетинското хъоnахъgur, хъоnахъgurtæ – родственици, хора от едно племе, съобщници, аналогично на обръщението алан в кабардино-балкарски което означава същото. Така се потвърждава напълно информацията от китайските хроники за стараната Суте, наричаща се още Аланя и Уананшана. В по-далечен етимологичен аспект, интересен паралел е тох. /б/ onolmo – живо същество, човек. Според Расмусен и Хилмарсон, изходната прототохарска форма на думата е *haolmo, произлизаща от по-старото пратохарско *haonmo, производно на глагола *haien – дишам, живо същество, човек, което е от същия протоиндоевропейски корен. От същия корен, в келтските езици uenos или uenja – означават приятел или родственик, като в осетниски, от където е съвр.термин уния - съюз. Но коренът *hun/*hоn – човек е ностратически характер, с изяви в алтайското и угрофинското езикови семейства. В хотаносакски, аналогът на onolmo е jantu – живо същество, човек. Сравни с китайското идан, название на едно от ефталитските племена.

Предполагам че и Суте е деформирано китайско предаване на сходно аланско æssаtæ/æssutæ – аси, azat, azattæ – свободни хора. За самото Уананшана смятам че може да се изведе от етнонима Вен/Уин, уни, они, хони и вероятна калка от източноиранското χšana – страна, т.е. „страна на хоните”, както Уструшана – „свята страна”.

От гледна точка на археологията, именно в този район, на долното и средното течение на Аму- и Сърдаря се откриват най-плътно сгрупирани некрополи, в които се откриват 80-90%, черепи с изкуствена деформация, в периода 2-7 в. Самата територия на Янцай, разполагала се е около Северното Приаралие, която всички изследователи свързват с аланите, е непосредствен северен съсед на „земята на хоногурите”.

Хоните на арменските автори са еднакви с хионитите на А.Марцелин. През 2-3 в. те завладяват Кангюй и проникват в Източен Кавказ (Дагестан). Миграцията се предизвикала от сянбийския и по-късния жужански натиск, върху европеидните сако-тохарски популации в Джунгария и Алтай. Хоните стават господари на Средна Азия, заселват Уструшана и Хорезъм, или средното и долното Средноазиатско междуречие, до възхода на близкородствените им ефталити, нова вълна на емигранти от същите територии, но появили се в началото на 5 в. Поради общия произход и език те бързо се сливат в един племенен съюз и се приравняват както от средновековните хронисти така и от съвр.изследователи. Ефталитите се наричат хиони, бели и червени хиони, алхони, валхони, уни, бели хуни, хионити.

По данни на Мукдаси и Якуб, ИДЧ била разпространена сред населението на Хорезъм в предислямската епоха. Хоремзийците смятали това за признак на знатност, благороден произход, белег за отличаване от прпостолюдието и другите народи, особено от тюрките. /СТ-ДХ стр.274/ Ал Бируни посочва същия обичай и сред населението на Фергана. Страбон посочва народа сингини, обитаващ Хорасан, като практикуващ ИДЧ.

По начин на извършване ИДЧ се дели на три типа: кръгова или пръстенна, челнотилна и теменна. Първият тип е характерна най-вече за сарматите от Приаралието и Хорезъм, челнотилната има по-източно разпространение, сред тохари, усуни, кушани, ефталити. Третият тип е разпростарнен в цялото Средноазиатско междуречие и се свързва с по-особена форма на люлката, която води до сплескване на тила у кърмачето, при продължително лежане на гръб. /ТХ-ОПДГ/ При прабългарите се среща и кръгова и челнотилна ИДЧ.

В България най-старата ИДЧ е описана при погребението на т.нар. “Тракийска принцеса” открита във Враца – 1967 г. и е датирано около 4 в.пр.н.е. /ЙЙ-ВГЧ,стр.150-151/ Но ИДЧ не е характерна за траките и дако-гето-дарданските племена. Възможно е принцесата да е била от скитски произход.

През 1987 г., Димитър Ил.Димитров прави сензационните съпоставки между прабългарските погребения от Девня с погребенията от Тулхарския могилник, Бишкетската долина, поречието на р.Кафирниган в Северна Бактрия (Тохаристан) от 2 в.пр.н.е., оставени от завоевателите на Гръко-Бактрия, основателите на Кушанската държава – юечжите-тохари. Погребенията са типични ямни с подкопаването на едната странична стена – подбой, където се помества скелета. Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа (ИДЧ) сред прабългари, авари, алани, кушани, кангари, хионити и ефталити. Погребалният обряд на прабългарите има няколко разновидности. Д.Ил.Димитров посочва следните видове прабългарски погребения: 1.ямни (с правоъгълна или овална форма), 2. нишови с подбой. Подбоят е странична ниша, подкопаване на стената, където се поставя тялото на покойника. Нишата се затваря с каменни плочи, пръст или дърво. Ориентацията е северозападна и западна. Инвентарът е от глинени гърнета изработени на грънчарско колело. Ритуалната храна е предимно овнешко (овчи кости), но се откриват и кости на птици, телета, свине. Рядко се срещат погребения с коне или куче. В 80% черепите са с челно-тилна ИДЧ. /ДД-БСЗЧ,стр.59-60/ Погребенията с подбой, както забеляза още Д.Ил.Димитров са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване. Широко разпространени са погребенията без ниши, с полагане направо върху дъното на грунтовата яма, гроба. Авторът отбелязва че ИДЧ е слабо разпространена за прабългарските племена обитаващи севозападно от р.Дон – кутригурите е много разпространена сред племената обитаващ по-южно, към р.Кубан и Кавказ – оногури, оногондури. /ДД-ПСЗЧ,стр.98/ В Бишкетската долина се срещат и погребения с трупоизгаряне. При прабългарите се срещат и погребения с трупоизгаряне. Обгорелите кости се поставят в специални керамични урни, или направо върху дъното на гроба в гнезда направени от камъчета и натрошени тухли. Погребенията са предимно групови. /ЖВ-БС,стр.9-14,427/ Обрядът с трупоизгаряне в подобен вид е широко разпространен в Канюй 3-7 в. Корените му водят към Южен Сибир и таштъкската археологична култура (2 в.пр.н.е. - 4 в.).

За „дунавските” прабългари е характерна ИДЧ (изкуствена деформация на черепа), в някои некрополи достигаща до 80%. Нишовите, подбойни погребения показват аналогии с кушанските от Бишкетската долина. /ДД-БСЗЧ,1987г./ В България в рудиментарен вид, ИДЧ се среща почти до нашето съвремие, като се изразява в поставенето на превръзка върху главичките на кърмачетата, за да им са приплеснати ушите и да не е изпъкнало челото, според народното поверие.

Днес ИДЧ се среща епизодично, сред памирските етноси, част от тюркмените, малките народности хазараи и джемшиди обитаващи около Херат в Афганистан. Именно там през ранното средновековие живеят големи маси ефталити.

Антропологическият анализ на прабългарските погребения показват, че предците ни са европеиди, брахикрании, с незначителен монголоиден примес.

Основният расов тип е близък до този на Средноазиатското междуречие, известен още като памиро-фергански расов тип.

Неговото формиране е отдавна известно на историческата антропология. То е резултат от смесването на европейдното брахи- и долигокранно население на Южен Сибир, Северен Казахстан и Източен Туркестан (потомците на афанасиевската, андроновската и карасукската археологически култури от Бронзовата епоха), със земеделското, авестийско население на Бактрия и Согдиана, което е от източносредиземноморски долигокранен тип. (Бел.авт. брахикрания означава по-широко лице, почти равни надлъжен и напречен диаметър на черепа, кръглоглавост; долигокрания – тясно, издължено лице, подчертан превес на надлъжния над напречния черепен диаметър, главата и странично приплестната. При монголоидите е характерна мезокранията, превес на напречния над надлъжния черепен диаметър, т.е. плоско лице и сплесната в предно-задна посока глава).

Формирането на памироферганския расов тип протича на няколко етапа. При андроновското население (предците на азиатските саки) се наблюдава подчертана брахикрания. Авестийското население (древните земеделски общности в Бактрия) е било от източносредиземноморски тип, с превес на долигокранията. При представителите на смесена между андроновци и авестийци, тазъбагаятска култура, се наблюдава най-ранната изява на “памироферганските” антропологични признаци. В 8-6 в.пр.н.е., започва да се проявявят белези на монголоидност, сред средноазиатското сакско население. Оформят се два антропологични центъра: Западен, Приуралски, с по-слабо проявена монголоидност, принадлежащ на европейските скити и Източен, Южносибирско-Средноазиатски – на средноазиатските и алтайските саки. На границата на двете

ери, завършва окончателното формиране на памироферганския расов тип, отразяващо началния старт на Великото преселение на народите. В следващите векове, 6-14 в. постоянно се увеличава монголоидния примес, свързан с разселването на тюрките и татаромонголската експанзия. Например при формирането на съвремените тюркски народности на казахите, киргизите, узбеките, башкирите, монголоидността е по-силно проявена, а при тюркмените, турците, азерите, тя е значително по-слаба. При чувашите, татарите, монголоидните призанаци са нищожни, съизмерими с тази на славянските народи, а карачаевобалкарците са с подчертан европеиден, кавказки расов тип, сходен с осетниския. Сравняването между памирските и равнинните таджики показва еднаква европеидна основа, но различна степен на монголоидност, по-изразена за равнинните жители. /ЛЯ-ВЗСМ стр.5-21/

ИДЧ получава широко разпространение и при ефталитите – тохаро-ирански племена в чията етногенеза вземат участие късните усуни, тохарски племена от Синцзян (булоцзите и хуа, йеда), таштъкските племена (сибирските алани), динлини (протокиргизи или гургари), хионити (хоногури, савири), алани, завареното кушанско население в Бактрия, вероятно и угорски, възможно и сянбийски (протомонголски) елементи. Европейските авари, аварците в Кавказ и пущуните в Афганистан са наследници на ефталитите. Разбира се проблемът за произхода на ефталитите не е решен еднозначно и има доста дискусионна литература по въпроса. Историята на ефталитите излиза от рамките на въпроса който разглеждаме. Но трябва да кажем че при ефталитити също имаме широко разпространение на обичая ИДЧ. Т.Трофимова авализира изображенията на ефталитските владетели върху монети. Въпреки схематизма на образите, ясно е подчертана издължената форма на главите им, показващи ИДЧ. Ефталитите са се характеризирали със светла кожа, руси коси и сини очи, а от монетите се вижда че са имали високи големи носове, волеви лица, масивна долна челюст.

При ефталитските погребения във Фергана, преобладават черепите с ИЧД. Даже изработените глинени и алебастрови вигурки на починалите илюстрират издължени глави. Същото се наблюдава при ефталитските погребения с трупоизгаряне от Гяур-кала (4-8 в.) в близост до Бухара. Тук освен черепи с ИДЧ има запазени изибражения на хора върху осуарийте (костохранилища, урни) на хора с издължени глави. А.Ю. Якубовски идентифицира комплекса Гяур-кала със средновековния град Миздахкан.

Според Т.Трофимова, разпространението на обичая ИДЧ в Средна Азия върви паралелно с разпространението на подбойните и катакомбни погребения и погребенията с трупоизгаряне и поставяне на костите в осуарии или гнезда. /ТТ- ИЭПМ,стр.185-189/

1. Феноменът е твърде древен, с палеолитен произход, от времената на матриархата, символизиращ култа към Богинята-майка.

2. В Евразия феноменът ИДЧ се появява първоначално в Близкия Изток около 4-2 хил.пр.н.е., но там в следващите векове излиза от употреба. Паралелно огнище на ИДЧ възниква в ареала на катакаомбната археологическа култура, в района на р.Кубан, Дон, около Азовско и Каспийско море. Но там обичаят на ИДЧ затихва около 6-5 в.пр.н.е.

3. В Централна Азия ИДЧ се появява с миграцията на носителите на индоевропейската окуневска култура, възникнала в Минусинск, Хакасия и Южен Сибир. Тук обичаят се наследява от следващите индоевропейски култури – карасукската археологическа кулутура. С миграцията на карасукците на юг към Северен Китай и Синцзян се разпространява и ИДЧ, станал типичен за народите ди, както китайските хронисти наричат прототохарските (карасукски) племена, станали по-късно известни като юечжи (или тохари) и усуни (или аси, асиани).

4. Поради различни причини свързани с промяна на климата, консолидацията на Древен Китай, през различно време (6-4 в.пр.н.е.) с миграцията на това население от Синцзян към Средна Азия се засилва и възобновява феноменът на ИДЧ, станал типичен за сарматите.

5. Особенно масово разпространени ИДЧ получава след 2 в.пр.н.е. когато под натиска на хуните, основната маса от индоевропейското тохаро-усунско население на Синцзян и Алтай се преселва в Средна Азия. След смесването им със саките, дават началото на кушаните, кангарите, ефталитите, аварите, хионите, аланите и прабългарите. Процентът на ИДЧ достига до 80% от погребаните.

6. С тюркизацията на Средна Азия, след краха на Ефталитската д-ва, феноменът на ИДЧ постепенно затихва и изчезва след ислямизацията на региона.

7. В Европа основните носители на ИДЧ са аланите, прабългарите и аварите.

Така че проследяването на явлението ИДЧ се явява надежден маркер за изясняване произхода на прабългарите и родствените им общности, принадлежащи към кръга на източноиранските народи, чиято етногенеза започва от преселенията на юечжи, усуни и саки. Широкото разпространение на ИДЧ при прабългарите на практика изключва тяхната мнима „тюркска” пренадлежност.

От антропологичния анализ на прабългарските погребения правят впечетление следните факти. Изследванията от Кавказ и Поволжието (Трофимова-1956, Кондукторов-1956, Герасимов-1955г.) доказват че прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Срещат се много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматски расови типове. /ЙЙ-ВГЧ,стр.168 /

Някои автори като Боев (1957 г., 1972 г.) твърдят че “тюркската принадлежнаст на прабългарите се потвърждава от ИДЧ ”. Оказва се че е точно обратното, ИДЧ изключва хунската или тюркска принадлежност!!!

При прабългарите ИДЧ също преобладава при женските черепи, съгласно общата закономерност. /ЙЙ-ВГЧ стр.176/

Известна е антропологичната въстановка на черепа на ичрегу-боила Мостич. Първоначалната представа за известна монголоидност се оказва погрешна. Според Й.Йорданов тя се дължи на по-широките скули и очници. Носът е голям, гърбав и клюновиден. Коренът на носа е тесен, а основата широка и като цяло е изпъкнал напред. Хлътването на бузите е свързано със старческата възраст и липсата на зъби, определя триъгълната брадичка. /ЙЙ-ВГЧ стр.199-200/

Средният ръст на прабългарите изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157-166 см за жените и 168-177 см за мъжете, т.е. сравнително висок за ранното средновековие, съизмерим със съвременните показатели. В масовия гроб краи с.Кюлевча където са погребани 25 мъже, вероятно войни загинали в битка, дължината на скелетите (ръста) се движи около 175-197 см.

"Изследванията на масови гробове на "езичници", избити по времето на Борис І в Северна България, показват, че формата на черепите е с европеидни черти, а височината на скелетите достига 190 см. Всичко това опровергава съзнателно утвърждаваната дълги десетилетия заблуда, че прабългарите били "ниски монголоиди"." (Евелина Флорова - "Българската цивилизация")

Ръстът е идентичен е с този на мумиите от Пазарик и тохарските погребения в Синцзян. По данни на Руденко средниат ръст на пазарикците от Алтай е 175-180 см за мъжете и 165 см за жените. /СР-КНГА стр.62-69/

В погребенията от 2-4 в. в Поволжието, средният ръст на сармато-аланското население по посочените формули е съответно 159-181 см за мъжете и 142-165,5 см за жените. Изследвайки погребалния обряд, изразяващ се в грунтови ями и ями с подбои, Дебец вижда голямо сходство на погребенията от Поволжието с усунските погребения, особено със северните съседи на усуните, народа уге, според китайските хроники.

Определен интерес представляват разкопките на некропола Бабий Бугор край село Болгары в Поволжието. Изследователката Е.А.Халикова го отнася към 12 в. Антрополозите показват поразително сходство на краниологичния материал с находките от Верхний Салтов, некрополите от Северозападен Кавказ и Прикубанието. /ФГ-ЗДСИО/ Антропологичният тип на волжките българи, преди монголотатарското нашествие е сходен със сарматския. Наречен е още “зливкински” тип, брахо-, долигокранен с лека монголоидност изрзявящ се в по-широко скули. Според антропологичните формули Pearson, Trotter – Gleser, Дебец, средния ръст за мъжете е съотв.: 167,9, 168,7, 167,5 см и за жените – 161,4, 163,7, 161,6 см. Единствената разлика с ранносарматското население е по-грацилния скелет и малко по-ниския ръст. След 14, 15 в., в златноорденския период се наблюдава засилване на монголоидните черти, предимно сред градското население и по-богатите погребения, докато основното население запазва по-стария расов тип. /МГ,НР,ЛЯ-АНВЕ стр.85,103,138/

Племената уге са индоевропейските (тохарски) предци на уйгурите обитавали граничната зона между Усун, Кангюй и Алтай. В 80% при тях се среща ИДЧ. Техни непосредствени съседи са племената кюеше, споменати още във 2 в.пр.н.е. в „Хан-шу” като народи завладяни от хунну. Това са далечните индоевропейски (тохарски и угорски) предци на кипчаките, известни и като кумани.

Б.Фирщейн сравнява антропологичните характеристики на усуните и протоуйгурите (уге), доказва че усуните са с малко по-изразени монголоидни примеси (брахикрания) отколкото при уге, чиято европеидност е съизмерима със сарматската. /ТТ,БФ-АДВПН,стр.117/

Според антропологичните въстановки на прабългарските черепи, Й.Йорданов рисува лицето на прабългарина: издължени лица с големи, изпъкнали носове, хоризонтални очници и сравнително добре развити скулови кости, високи чела, ИДЧ. /ЙЙ-ВГЧ, стр.168-207/ Европеиди с лек монголоиден примес като кушаните и ефталитите в Средна Азия и аланите в Кавказ. Ако се позовем на Амиан Марцелин който описва външният вид на аланите, като високи, белолики хора с кестеняви коси, красиви лица и издължени глави (от ИДЧ), можем да си представим как са изглеждали багатурите и багаините на Исперих.

2) /АЗ-ИДЧ/ - А.А.Зайченко. Искусственная деформация черепа как форма политической

4) /АЗ-ИДЧЧ/ - А.Зайченко. Изкусственная деформация черепа человека. Автореферат. Уеб-сайт: http://www.zaichenko1958.narod.ru/deformation1.htm

5) /АМ-АС,ЧП-тд-3-5.02.1997г./ - А.М.Малолетко. Аланы в Сибири. Тезеси от конференцията “Человек и пространство” 03 – 05.02.1997 г. Уеб-сайт: www.iber.rsuh.ru/Conf/Istochnik_man/index.htm

6) /АМ-П/ - Палеотопонимика. А.М.Малолетко. Томск.1992 г.

7) /АС-ВПАВЕ/ - А.С.Скрипкин. О ВРЕМЕНИ ПОЯВЛЕНИЯ АЛАНОВ В ВОСТОЧНОЙ ЕВРОПЕ И ИХ ПРОИСХОЖДЕНИИ (историографический очерк), (Историко-археологический альманах, No 7, Армавир, 2001, стр. 15-40). Уеб-сайт: “Vassil Karloukovski's Page “ - http://www.kroraina.com/alan/skripkin.html

8) /АТ-ВПРА/ - А.А. Туаллагов. К ВОПРОСУ О ПРОИСХОЖДЕНИИ РАННИХ АЛАН. STRATUM + Петербургский археологический вестник. - http://stratum.ant.md/pav/articles/tualag/tualagov01.htm и в -http://iratta.com/materials/alany/2333-k-voprosu-o-proiskhozhdenii-rannikh-alan.html

9) /АУ-ПЕВПИ-ДКАЗ,сб.ст./ - А.Уманский. Погребение эпохи „Великого переселение народов” на Чаръыше. „Древние культуры Алтая и Западной Сибири”- сборник статии. Новосибирск. 1978 г.

10) /ВБ-СОАМ-ЛГ-ТВК/ - В.Бартольд. Сведения об Аралском море и низоввьях Амударьи с древнейших времен до 17 в. Публикувано в сборника посветен на Л.Н.Гумильов „Тысячелетие вокруг Каспия”. М. 1998 г.

11) /ВБ-СС-2/ - В.Балтольд. Собрние сочинения, том-2. М. 1963 г.

12) /ВГ-ЭНСАМ-САКЭ-1/ - В.В.Гинзбург. Антропологические данны к вопросу об этногенезе население Среднеазиатского междуречья в кушанскую эпоху, „Средняя Азия в кушанской эпохи”, том-1, научная конференция Душанбе.1968 г.

13) /ВК-ИА/ - В.А.Кузнецова "Очерки истории алан".Владикавказ "ИР" 1992 год. Уеб-сайт: „Осетины, Аланы и Осетия, Алания. - http://iratta.com/index.php

15) /ДД-БСЗЧ/ - Д.Ил.Димитров. Прабългарите по Северното и Западно Черноморие. В. 1987 г. интернет версия на сайт : http://members.tripod.com/~Groznijat/p_bulgar/p_bulg2a.htm

16) /ЖВ-БС/ - Ж.Въжарова. Българи и славяни. С.1976 г.

17) /ЙЙ-ВГЧ/ - Й.Йорданов. Въстановяване на главата по черепа. С. 2000 г.

18) /КО-ИКЭК-САКЭ-1/ - К.Оразалиев. Изучение Кушанской эпохи в Киргизии. „Средняя Азия в кушанской эпохи”, том-1, научная конференция Душанбе-1968 г.

19) /КТ-ОИККА/ - Очерки по истории и культуре Кавказской Албании IV в. до н. э. - VII в. н. э. - М.; Л., 1959. Камила В.Тревер.

20) /ЛТМ-АИИСА/ - АРМЯНСКИЕ ИСТОЧНИКИ О СРЕДНЕЙ АЗИИ, V-VII вв. Л. Тер-Мкртичян (Институт Востоковедения, АН СССР, Москва, „Наука”, 1979) - http://www.kroraina.com/armen_ca/index.html

21) /ЛЯ-ВЗСМ/ - Л.Яблонский. Еще раз к вопросу о формировании расы Среднеазиатского междуречья. В свете новых палеоантрапологических материалов из Приаралья. От сборника “Антропологические и этнографические сведения о населении Средней Азии”. М.2000 г. статията е на www.kroraina.topsites.com/

22) /МА-ИХ/ - М.Артамонов. История хазар. Ленинград. 1962 г.

23) /МГ,НР,ЛЯ-АНВЕ/ - М.Герасимова, Н.Рудь, Л.Яблонский. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. М.1987 г.

24) /ММ-ДЛВКАС/ - М.Мошков. К вопросу о двух локальных вариантах или культурах на территории Азиатской Сарматии во II—IV вв. н.э. ПРОБЛЕМЫ ИСТОРИИ И КУЛЬТУРЫ САРМАТОВ.Тезисы докладов международной конференции 14-16 сентября 1994 года. Волгоград. Под редакцией А.С. Скрипкина. Издательство Волгоградского государственного университета. 1994 г.

25) /НК-КИНЮСЦДВ/ - Н.В.Кюнер. Китайские известия о народах Южней Сибири и Центральной Азии и Дальнего Востока. М. 1961 г. Уеб-Сайт:”СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИВОСТОКА И ЗАПАДА” - http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/China/.htm

26) /ОО-ЭКБО-САКЕ-1/ - О.В.Обельченко. Курганные могильники эпохи кушан в Бухарском оазисе. „Средняя Азия в кушанской эпохи”, том-1, научная конференция Душанбе-1968 г

27) /РК-ПСАК/ - Роман Крайнов. Пустыни Средней Азии и Казахстана. Персонален Уеб сайт - „www.krainov.com „ - http://www.krainov.com/data/motherland-19-01-05.asp

29) /СР-КНГА/ - Сергей Руденко.Культура населения гороного Алтая. М. 1953 г.

30) /СТ-ДДОЯ/ - С.Толстов.По древным дельтам Окса и Яксарата. М.1962г.

31) /СТ-ДХ/ - С.Толстов. Древнии Хорезм. М. 1948 г.

32) /ТС-ПСКУКС/ - Т.В.Трифонова. (г.Челябинск, Челябинский госуниверситет). Изделия полихромного стиля Урало-Казахстанских степей. Секция "Ранний железный век". ХХХI УРАЛО-ПОВОЛЖСКАЯ АРХЕОЛОГИЧЕСКАЯ КОНФЕРЕНЦИЯ СТУДЕНТОВ, АСПИРАНТОВ И МОЛОДЫХ УЧЕНЫХ. 2-4 февраля 1999 г. Федеральная целевая программа “ИНТЕГРАЦИЯ” Институт “Открытое Общество” Самарский государственный университет. http://www.ssu.samara.ru/~upask/laureat3.html

33) /ТТ-ИЭПМ - Т.А.Трофимова. Изображения эфталитских правителей на монетах и обычай изкусственой деформации черепа у население Средней Азии в древности. Статията е включена в сборника “История, археология и етнография Средней Азии”. М. 1968 г. Уеб-сайт: http://kronk.narod.ru/library/trofimova-ta-1968.htm

34) /ТТ,БФ-АДВПН/ - Т.А.Тот Б.В.Фирштейн. Антропологические данны о вопросу о Великам преселении народов. Авары и сараматы. Л. 1970 г.

35) /ТХ-ОПДГ/ - Т.Ходжайов. Обычай преднамеренной деформации головы в Средней Азии. От сборника “Антропологические и этнографические сведения о населении Средней Азии”. М. 2000 г. статията е на адрес: http://www.kroraina.com/casia/hodzhajov.html

36) /ФГ-ЗДСИО/ - Феликс ГУТНОВ. СУБЪЕКТИВНЫЕ ЗАМЕТКИ ПО ДРЕВНЕЙ И СРЕДНЕВЕКОВОЙ ИСТОРИИ ОСЕТИИ. Списание Дарьал – 3, 4 бр. 2004 г. , интернет версия: www.darial-online.ru/2004_3/gutnov.shtlm

37) /B-MYST/ - Craig Benjamin. The Yuezhi Migration and Sogdia. Ērān ud Anērān, Webfestschrift Marshak 2003. Studies presented to Boris Ilich Marshak on the Occasion of His 70th Birthday - http://www.transoxiana.org/Eran/Articles/benjamin.html